Коуди Макфейдън
Тъмната страна (17)

17.

Все още нищо относно случая на Лиза Рийд не е стигнало до новините — съобщава ми заместник-директорът Джоунс.

— Впечатлена съм. Дори ако махнем факта, че е дъщеря на конгресмен, убийството по време на полет трябваше да привлече нечие внимание.

— Директор Ратбън знае как да се оправя с пресата. Това няма да продължи дълго обаче. Докъде сме?

Запознавам го с всичко, което се случи, откакто говорихме за последно, включително и с различните теории, които обсъдихме.

— Какво е усещането ти за този случай? — пита ме заместник-директорът, когато приключвам.

Джоунс е стигнал дотук благодарение на усърдието си. Вършил си е работата и е бил търпелив да се изкачва по йерархичната стълбица с времето. Никога няма да стане „костюмар“. Задава ми този въпрос, защото уважава преценката ми и иска да му споделя самата грозна истина.

— Мисля, че съвсем скоро ще стигнем до задънена улица, ако не намерим някоя нова следа или…

— Не убие някого — довършва вместо мен заместник-директорът.

Ето го отново това усещане, сякаш Земята е спряла да се върти. Убиецът е някъде там и ловува. Може би снощи, докато съм спала, е умряла някоя жена. Или пък докато съм си пила кафето и съм се шегува с Кали тази сутрин.

Дали жената е пищяла, докато сме говорили? Дали убиецът се е хилил, докато се е молил и противните цикади са жужааааааали?

Изгонвам тези образи от главата си.

— Да, сър. Този човек е много методичен. Той е уверен и поема рискове, но не е луд. Не се бори със сексуалните си пориви или с гласовете в главата си, а преследва ясна цел. Все още не сме разбрали каква е тя.

Джоунс се отпуска на кафявия кожен стол, който има, откакто го познавам. На места е протрит и напукан. На няколко пъти му казваха да го махне, но той не се съобрази с тези заповеди. Понякога е много инат. Но му се разминава, защото е много добър в това, което прави.

— Добре, в такъв случай какво ни остава? Какъв е планът ни за нападение?

— Кали и Джеймс работят над уликите. Възможно е да намерим нещо там.

— Но ти не мислиш така.

— Не, сър, но… — свивам рамене. — Предположенията са просто предположения.

— Какво друго?

— Двамата с Алън ще се върнем при отец Йейтс. Смятаме да разпитаме всички познати на Розмари и да видим къде ще ни отведе това.

Джоунс започва да барабани с пръсти по бюрото си. Кима.

— Ще запозная директора с напредъка ни. Дръж ме в течение.

— Да, сър.

— И се обади на Розарио Рийд, Смоуки. Добра идея е да я държим в течение и да бъде на наша страна.

— Точно това смятах да направя, сър.

* * *

— Нищо ново ли няма? Съвсем нищо?

Гласът на Розарио звучи много далечен. Не чувам силата, която видях в колата й онази вечер.

— Не, съжалявам. Но все още е много рано, Розарио, много рано. Понякога така стоят нещата.

— Онова другото момиче, което е убил? То има ли семейство?

— Засега не сме намерили такова. Но е имала близки хора в църквата, която е посещавала.

Тишина.

— Погребението на Лиза е утре.

Усещам тревогата в гласа й, желанието да се пречупи, потискано от наложения й контрол.

— Съжалявам.

— Мога ли да те попитам нещо, Смоуки?

— Разбира се.

— Какво беше чувството? Да заровиш Алекса?

Въпросът реже като изключително остър скалпел и пробива защитите ми.

Какво беше чувството? Споменът е жив, все едно се случи вчера. Погребах ги по едно и също време, Мат и Алекса, моя свят. Помня, че денят беше прекрасен. Калифорнийското слънце огряваше ковчезите и се отразяваше в метала по тях. Небето беше синьо и безоблачно. Не чувах нищо, не чувствах нищо и не говорех нищо. Възхищавах се на слънцето и гледах как заравят живота ми в земята завинаги.

— Чувствах се като във филм на ужасите, който няма край — отговарям аз.

— Но свърши, нали?

— Да.

— Но това беше още по-лошо, нали? Че свърши.

— Това беше най-лошо от всичко.

Обещах й винаги да й казвам истината и нямам угризения, че го правя. Двете с Розарио Рийд сме сестри по душа. Ние не сме създадени да се превърнем в депресирани жени или в гневни алкохолички. Ние сме направени да скърбим и да пищим и когато всичко приключи, да продължим напред. Променени и с по-голямо бреме, но все пак живи. Тя иска да знае какво ще се случи, затова й казвам. Не мога да я спася от това, мога само да я подготвя.

— Благодаря ти, че ме държиш в течение, Смоуки. — Настъпва мълчание. — Знам, че намирането му няма да оправи нещата. Няма да ми я върне.

— Не това е важното, Розарио. Разбирам те, повярвай ми. Той трябва да си плати.

Той трябва да си плати за стореното не защото това ще върне Лиза, не защото ще намали част от болката, която смъртта й е оставила след себе си, а защото е убил детето й. Не е нужна друга причина, тази е достатъчна. Изядеш ли децата на майката, трябва да си платиш цената след това, такъв е вселенският закон.

— Да. Довиждане.

— Довиждане, Розарио.

Затваряме и осъзнавам, че съм извадила късмет. Аз убих убиеца на моето дете. Не че това промени нещо. Алекса си остана мъртва. Но… когато се сетя за него как умря в ръцете ми, лъвицата вътре в мен започва да мърка, доволна и страшна. Защото кръвта на мустачките й е с божествен вкус.