Коуди Макфейдън
Тъмната страна (33)

33.

Греховете на Валъри Кавано

— Погледни ме, котенце — казва Валъри.

Котката се обръща по посока на гласа й и измяуква веднъж. Тя има красиви зелени очи и детето се усмихва.

— Добро котенце. — Валъри погалва животното зад ушите. Денят е много хубав. Слънцето пече, но топлината му не е неприятна. Баща й нарича подобно време „калифорнийска есен“. Подухва лек ветрец. Валъри затваря очи и вдига лице към небето, за да позволи на полъха да охлади кожата й и да разроши косата й със своите невидими пръсти. Продължава да гали котката зад ушите.

Валъри се намира в задния двор на къщата си. Майка й и баща й излязоха, а Ема, детегледачката, хърка на дивана. Това е един от редките моменти, в които остава сама, и му се наслаждава изцяло.

Задният двор е голям. Имат много пространство, басейн и зелена трева. Мама прекара много време в планове как да изглежда дворът, и да наблюдава работниците. (Ако правиш нещата само наполовина, ще се превърнеш в половинчат човек, обичаше да повтаря майка й.) Валъри се е скрила зад ред с храсти, които образуват преграда между останалата част на двора и една от високите боядисани бетонни стени, които ги отделят от външния свят.

— Добро котенце — промърморва отново тя.

Котката измяуква. Определено не е радостна и Валъри не може да я вини. Все пак е увита в хавлия.

— Съжалявам, котенце, но не мога да ти позволя да ме надереш цялата.

Валъри иска да почака, да се наслади на самотата поне още няколко минути, но е наясно, че Ема няма да спи вечно. Въздиша.

— По-добре да приключваме, котенце. Ако правим нещата наполовина, ще бъдем половинчати хора.

Слага увитата в хавлия котка в скута си по гръб и увива ръце около врата й. Започва да стиска.

Не стиска прекалено силно или прекалено бързо… все пак не желае котенцето да умре прекалено бързо. Част от удоволствието е да се наслади на момента.

През цялото време Валъри не отделя очи от тези на котката. Няма представа какво точно търси в тях. Може би точния момент на смъртта, когато искрата на живота изгасва. Кой знае? Очите са като магия. Нещо се случва там, това е сигурно!

Усеща, че котката се бори, опитва се да се освободи от хавлията.

Съжалявам, котенце, но знам какво правя. Няма да успееш да се освободиш.

Изсмива се, веднъж.

Сърцето на Валъри бие силно в гърдите й и тя е наясно с това. Споходена е от непознато чувство. Някакво вълнение, което не може да определи. Не се и опитва кой знае колко да го стори. Самото правене на това нещо и усещането, което й осигурява то, са й достатъчни.

Котката започва да се бори с всички сили. Сърцебиенето и вълнението на Валъри продължават в същото темпо. Минава още миг и котката умира. Валъри продължава да стиска, без да има представа, че очите й са ококорени, а езикът й се е подал от устата.

Мигът отминава. Погледът на котката е празен. Валъри отпуска хватката си. Спряла е да диша, затова сега изпуска въздуха.

— Добро котенце — казва тя и погалва мъртвото животно зад ушите.

Радва се, че котката не й измяуква в отговор. Много се радва.

Валъри си дава минута, за да се отпусне, да се наслади на този кратък момент да бъде себе си, да пусне на свобода истинската си същност.

Трудно е да се преструвам на нормално момиче през цялото време, мисли си тя. В моменти като този се чувствам най-свободна.

Валъри, макар и само на десет, е наясно, че трябва да крие истинското си лице. Действа много внимателно, откакто започна да убива котки. Заравя ги тук, зад храстите, за да не оставя видими следи. Трудно й е, но може да чака. Защото видя бъдещето. Ще стане голяма и един ден ще разполага с много повече свобода. Един ден, мисли си тя, ще умее дори да шофира.

Кой знае какво ще може да убива тогава?

Валъри няма представа, че тези мисли предизвикват широка усмивка на лицето й. Белите й зъби проблясват на слънцето, а русата й коса потрепва на лекия полъх. Тя гали мъртвата котка в скута си, докато мечтае.

* * *

— Мили Боже — промърморва Алън.

Мълчалива съм, както и Кали.

Очевидно е, че Валъри е нямала представа, че я снимат. Самото видео е черно-бяло и с високо качество. Мястото, от което е направено, ми дава една идея. Ставам от дивана и отивам до плъзгащите се стъклени врати, които водят до задния двор.

Излизам навън и оглеждам внимателно наоколо. Басейнът е чист и син. Тревата е зелена, окосена и перфектна. Вдясно и вляво има храсти. Те образуват непрекъснат ред от началото на двора до края му от двете страни. Между храстите и бетонните стени, които играят ролята на ограда, има разстояние от около трийсет сантиметра.

Няма много пространство, но все пак е достатъчно за едно десетгодишно дете.

Избирам си десния ред и тръгвам към него. Тъй като съм ниска, ми е трудно да видя какво има зад храстите, затова се подпирам на стената и се надигам на пръсти.

Тревата свършва до храстите, а от другата им страна има само пръст. Виждам малките петна обърната земя, които са били загладени.

Осем или десет, мисля си аз. Вероятно всички са на мъртви котки.

Валъри Кавано, сладката русокоса Валъри с перфектната коса и зъби е била малка психопатка.

Затварям очи и си припомням видеоклипа и ъгъла, от който е сниман. Отварям ги и се завъртам надясно. Вървя по реда с храсти до края и се навеждам напред. Намирам онова, което търся.

* * *

— В края на храстите има поставена камера — казвам аз, когато се връщам обратно в къщата. — Валъри е нямала представа, че той я е наблюдавал.

— Откъде е знаел къде да я сложи? — пита Алварес.

— Нямам представа — лъжа аз.

Кали повдига вежда, но не казва нищо. Алън поглежда ноктите си.

— Да догледаме клипа. — Сядам отново на дивана.

Кали го спря на пауза, когато излязох на двора. Пуска го отново.

Гледаме как Валъри копае дупка с малка градинска лопатка. Маха хавлията от мъртвата котка. Държи трупа й за кожата на врата, поглежда я в очите за момент, свива рамене и я пуска в дупката. Запълва я отново с пръст и внимателно я заглажда. Сгъва хавлията. Виждаме лицето й за последно, преди да стане и да излезе от храстите. Изглежда блажено щастлива, красива, спокойна и смирена.

Видеото продължава да ни показва бетонната стена, храстите и обърнатата пръст още минута, преди да се върне обратно на Проповедника и неизменната му броеница.

— Виждате ли? — казва той. — За злото няма възраст. Щом това е така, то тогава същото се отнася и за истината. Слушайте внимателно, родители. Малката Валъри е краен пример, но служи като предупреждение. Виждате ли какви неща правят децата ви?

Проповедника размърдва ръце и ги отпуска с дланите върху масата.

— Да се върнем на втората част от този урок — факта, че липсата на покаяние прави една изповед лъжа.

Появява се снимка. Направена е от видеото с удушената котка на Валъри. В момента, в който маската на детето е паднала изцяло. Виждаме ококорените му очи, мрачната радост и върха на розовия му език в ъгълчето на устата. За Валъри това е момент на пълен екстаз.

Снимката остава на екрана и Проповедника продължава да говори като някакъв коментатор.

— Представете си как това дете изповядва престъплението си. Представете си го как лее крокодилски сълзи, докато обяснява за мрачното нещо вътре в себе си, за битките, които води срещу изкушенията на Сатаната. Представяте ли си го? А сега погледнете отново снимката и се запитайте дали чудовището, което виждате тук, може наистина да се покае?

Не, мисля си аз. Тя ще използва младостта, белите зъби и ангелското си лице, за да манипулира хората и да се крие. Но никога няма да изпита съжаление.

— Помнете, само истината не е достатъчна, защото истината е лъжа, ако не е съпътствана от покаяние и желание да се поправи грешката.

Клипът свършва неочаквано.

— Господи — подсвирква Алварес. — Това ще съсипе родителите й. Някога виждали ли сте нещо подобно? Като Валъри?

— Случва се — отвръщам аз. — Някои се превръщат в психопати заради средата, а други просто са родени такива. Те растат в добри семейства, без никакъв тормоз, заобиколени от много любов и възможности, но въпреки това си остават сбъркани. Нямаме представа защо.

— Това ме плаши.

Ставам и отивам да разгледам долу. Диванът е тъмнокафяв, мокетът е бежов, а стените са бели. Навсякъде е много чисто и незабележително. Това не е дом на дете чудовище. Претърсвам стените с поглед, докато не попадам на търсеното — дървено разпятие.

Ето те и теб, мисля си аз. Тя се е крила зад теб и зад всичкото бежово. Католицизъм, изповед, това е отговорът.

— Трябва да вървим — казвам на Алварес.

— Това ли е? — пита изненадан той.

— Вече знаем кой я е убил — отвръщам аз. — Сега трябва да го намерим.

* * *

Минаваме покрай тълпата. Просветват светкавици на фотоапарати и журналисти крещят името ми. Разпознали са ме, надушили са кръв.

— Ти си знаменитост, сладкишче — казва Кали.

Влизаме в колата и затваряме вратата.

— Защо не каза за католическия аспект на Алварес? — пита Алън.

— Защото е непотвърден и е бомба със закъснител.

— Така е — съгласява се Кали. — Предполагам, че много хора ще се разстроят, като разберат, че са били жертва на скрита камера по време на личната си изповед.

— Дали е ходила да се изповядва толкова малка? — пита Алън.

— Аз ходих — отговарям. — Това е една „възраст на тайни“. Моментът, в който детето започва да страда заради разбиранията си за правилно и грешно, добро и лошо. Но въпросът е спорен. Някои хора смятат, че да изпратят дете в изповедалнята, е равносилно на това да откраднат детството му; други пък мислят, че ако чакат прекалено дълго, ще го оставят да придобие лоши морални навици. Седем-осем години се счита за приемлива средна възраст за изповядване.

Алън поклаща глава.

— Благодаря на Бога, че съм отгледан като баптист. Вие, католиците, имате прекалено много правила.

Намръщвам му се.

— „Вие, католиците?“ Прехапи си езика. Да се връщаме в службата. Джеймс и Джезабел скоро трябва да приключат с разпитването на жертвите. Ако съм права, а съм почти сигурна, че съм, трябва да планираме какво ще правим, след като нещата се скофтят.

* * *

Алън шофира. Кали ни следва със собствената си кола.

— Странно, нали? — пита колегата ми.

— Кое?

— Дойдохме в къщата на семейство Кавано с нагласата, че ще се чувстваме ужасно заради убийството на едно малко дете. А сега? След като видяхме какво е направила, не знам как да се чувствам.

Представям си една по-голяма Валъри, красива, спираща дъха и уверена, как увива пръстите си около човешки врат, белите й зъби проблясват, докато наднича в очите на жертвата, и се хили, хили, хили.

Добро котенце, прошепва тя. Какво добричко котенце си ти.