Коуди Макфейдън
Тъмната страна (32)

32.

Семейство Кавано живеят в един от крайните квартали на Бърбанк, в двуетажна къща, построена в началото на осемдесетте, която е била реновирана. Намира се на една от онези малки улици, които са уникални за Лос Анджелис: тихи, отделени, с дървета, но само на три пресечки от всичкия бетон, стомана и лудницата, лудницата, лудницата.

— Медийните лешояди вече кръжат — отбелязва Алън.

— Малко бяло момиче от средната класа, намерено мъртво — обобщавам аз. — Това си е водеща история в цяла Америка.

Пускат ни да минем огражденията, които имат за цел да държат медиите настрани. Съседите са излезли на ливадите си, ужасени от новината, че някакво чудовище се е доближило толкова много, и се благодарят, че е избрало чуждо дете, а не тяхното. Те не могат да отместят погледи от случващото се.

— Три черно-бели — сочи Алън. — Вероятно жандармерията. Две без отличителни знаци. Едната е градска кола, навярно на някого от медиите. Другата трябва да е на детектива по случая. — Поклаща глава. — Не искам да съм на негово място точно сега. Изпръхтявам.

— На негово? Ами на наше?

— Когато си ченге, е различно. Ние сме от ФБР. Можем да си свършим работата и да си тръгнем. Тези детективи трябва да останат под светлините на прожекторите.

— Никога не съм гледала така на нещата.

— Как искаш да го направим?

Оглеждам наоколо. По-голямата част от журналистите правят снимки на къщата, квартала, полицейското присъствие. Над главите ни кръжат хеликоптери. Новинари стискат микрофоните си и обобщават всичко, което знаят до момента. Точно сега те са най-малкият ми проблем. Продължавам да се оглеждам и намирам онова, което ме притеснява.

— Скивай — промърморвам аз. — Имаме няколко от умните.

Искам да кажа, че са дошли „истински журналисти“, онези, които отделят повече време на разглеждането, отколкото на говоренето, и ходят с вдигнати носове, за да не пропуснат дори най-малката миризма, която ще ги отведе до добрата история. Тази, която забелязвам, е жена. Блондинка, в средата на трийсетте, облечена е в шити панталон и сако. Тя не гледа къщата, а право в колата ни. Виждам я, че говори на оператора си и сочи към нас. Няма как да ни види през затъмнените прозорци, но някак си знае кои сме.

— Не можем да се крием от камерата на тази цяла вечност — казва Алън.

— Май си прав — въздишам аз. — Хайде да намерим кой ръководи парада, да видим какво става и да се махаме.

Слизаме от колата и тръгваме по алеята. Опитвам се да съм извърната от камерите, но се отказвам, защото вече ни заснеха, докато слизахме. Стигаме до вратата, но някакво ченге в униформа ни спира.

По-възрастен е, мисля си аз, с повече опит. Оставили са на пост човек, който може да мисли.

— Какво става, Алън? — пита той с намръщена физиономия.

Едър е. Не толкова, колкото колегата ми, но е доста широк в раменете. Косата му е бяла, а лицето грубо и неумолимо. Бих го определила като глупав човек, ако не са очите му. Пронизващи, интелигентни и недружелюбни.

— Трябва да се видя с човека, който ръководи парада, Рон — отвръща Алън.

Ченгето се ухилва едва.

— Какво търси ФБР на това местопрестъпление? Не е ли малко под вас?

Алън се усмихва също толкова недружелюбно, колкото Рон.

— Все същият задник си, който продължава да ме вини, че беше понижен до униформен.

Ухилената физиономия заплашва да се превърне в хищническа усмивка. Мисля, че е време да се намеся.

— Хей… името ти е Рон, нали? Знаеш ли коя съм аз?

Полицаят откъсва неохотно поглед от Алън, поглежда ме и кима.

— Познавам те.

— В такъв случай си наясно защо съм тук. Заради мъртвото момиче. Можеш ли да ми помогнеш и да оставиш разправията си с Алън за някоя по-късна среща?

Мъжът стрелка очи между мен и колегата ми. Накрая се предава с недоволна въздишка.

— Почакай малко. — Откача радиостанцията от колана си и натиска бутона за предаване. — Детектив Алварес?

Следва моментна пауза и се чува един глас:

— Говори.

— При мен са двама феберейци. Алън Уошингтън и Смоуки Барет. Искат да влязат.

Следва малко по-дълга пауза този път.

— Пусни ги.

— Разбрано.

Рон отново закача радиостанцията на колана си и отваря вратата на къщата без повече празни приказки. Враждебните му очи следват Алън през цялото време.

— За какво беше всичко това? — питам, когато се озоваваме в антрето.

— Кратката версия? Рон Бриско беше детектив от отдел „Убийства“, много добър при това. Работеше по случай, в който някакъв тип душеше малки момиченца. Знаеше кой е убиецът, но не можеше да си осигури доказателствата, които му трябваха. Затова избра да мине напряко. Подхвърли улики. Разбрах за това и го издадох. Онзи се измъкна и Бриско беше понижен до униформен полицай.

— Какво се случи с лошия?

— Бащата на една от жертвите му пръсна мозъка. Човекът сега е в затвора.

Поглеждам приятеля си едновременно изумена и отвратена от това му откровение. Говори толкова спокойно, но съм наясно, че това му тежи.

— Идва костюмарят — промърморва Алън. — Самият главен комисар Даниълс.

Фред Даниълс е комисар на лосанджелиската полиция вече повече от десет години. В края на петдесетте е, но е по-жизнен от повечето по-млади от него мъже. Той е висок и слаб, с прошарена коса, подстригана късо, и суровото лице на сержант от армията. Известен е с това, че често прекосява границата между справедливостта и безскрупулността, като второто води класацията. Идва при нас и протяга ръка, за да се ръкува с мен.

— Агент Барет — посреща ме Даниълс.

— Комисаре.

Ръкува се и с Алън.

— Вие сте работили в полицията на Лос Анджелис, нали, агент Уошингтън?

— Десет години бях в отдел „Убийства“, комисаре.

— Хубаво е да знам, че някои от служителите на ФБР са били по улиците преди това. Не се обиждайте, агент Барет.

— Няма такова нещо.

— Тук сте, защото смятате, че убийството е свързано с Проповедника?

Да си дойдем на думата.

— Проверяваме дали наистина е така — отвръщам аз.

— Местопрестъплението е горе — казва Даниълс и сочи стълбището. — Алварес е добър детектив. Дръжте се прилично с него. — Комисарят носи фуражката си под мишница. Изважда я оттам и си я слага на главата. — Отивам да нахраня пираните с камери.

Излиза през вратата и едва не се сблъсква с Кали.

— Уха, комисарю — подхваща го тя и завърта артистично очи като някаква голяма негова почитателка. — Вече се чувствам специална, че съм тук.

— Познаваш ли Алварес? — питам Алън.

— Само по име.

Въздишам.

— Няма смисъл да се бавим повече. Да вървим да го намерим и да разгледаме местопрестъплението.

* * *

Реймънд Алварес е нисък мъж, не повече от метър и шейсет и пет. Красив е. Забелязвам брачната халка под латексовата ръкавица на лявата му ръка. Изпълнен е с енергия и говори с ръцете си, постоянно сочи и жестикулира.

— Бащата е в болницата с майката. Тя направо полудя. Започна да троши всичко в кухнята, да хвърля столове през прозорците и да чупи посуда. Наряза си ръцете доста лошо и изцапа всичко с кръв. Трябваше да я упоят насила.

— Видя ли всичко това?

— Имаш предвид нея? Да. Струва ми се, че беше истинска.

Понякога виновните се правят на истерични, за да ни заблудят. Трудно е да се изиграе. Истинската мъка — тази, която е причинена от загубата на любим човек, е спонтанна и естествена. Някои хора пищят, други вият, трети се вцепеняват, а четвърти припадат.

— Може ли да видим Валъри? — питам аз.

— Оттук — посочва Алварес.

Не ни пита защо. Просто няма как да разследваш убийство, без да видиш убития на местопрестъплението. Детективът ни повежда по някакъв коридор, покрай голяма спалня с бежов мокет и бели стени. Мокетът като че ли е навсякъде, както и стените — те са лишени от въображение, безопасни, Калифорния в най-добрата й форма. Минаваме покрай закачени за стените снимки в черни рамки и в еднакъв стил. Кавано са красива двойка. Той е с къса руса коса, а тя е с дълга руса коса. Двамата имат най-белите зъби, които някога съм виждала. На всяка снимка са се усмихнали, за да покажат какво съкровище крият в устите си. Красиви хора. Момиченце, което предполагам, че е Валъри, е на няколко от тях. То също е русо и се усмихва с бели зъби, които несъмнено е наследило от родителите си.

Улавям собствения си цинизъм и се опитвам да го озаптя. Няма нищо на тези снимки или в тези усмивки, което да подскаже, че щастието им не е истинско или че самите хора на тях са изкуствени.

Сега не се усмихват обаче, мисля си аз. Хрумва ми, че Алекса беше на десет, когато умря, както и Бони, когато дойде да живее при мен.

Магическо число.

— Стигнахме. Слагайте си ръкавици и хартиени обувки — казва Алварес и посочва оставените пред стаята кутии.

Подчиняваме се и в същото време усещаме миризмата. Тя е смесица от латекс и кръв.

Влизаме в стаята. Всичко е розово с малки принцеси на максимум. Стените са розови, а леглото е с балдахин и с накъдрени розови чаршафи и юрган. Различни плюшени играчки служат за украса както на леглото, така и на пода. В стаята има малко бюро — розово — с компютър върху него. Забелязвам, че мониторът е включен.

Валъри е онази, която привлича вниманието на всички в тази стая. Тя лежи по гръб, а ръцете й са скръстени на гърдите й. Очите й са широко отворени. Русата й коса е разпиляна около главата й. Кръвта е потекла отстрани на тялото й и е попила в розовите завивки и бежовия мокет, за да остави петна в цвят бордо след себе си. Устата й е затворена. Този път белите й зъби не се виждат.

— Гола е — отбелязва Алън.

— В позата й обаче няма нищо сексуално — отвръщам аз. — Сякаш ги изпраща на онзи свят, както са дошли в този.

— Да.

Обръщам се към Алварес.

— Кой я е намерил?

— Бащата. Не слязла за закуска и той се качил да я види. Намерил я така.

— Бащата не я е докоснал — отбелязва Кали. — Странно.

Има предвид, че Валъри е останала непокътната след смъртта си. Това личи от начина, по който се е стичала кръвта.

— Попитах го за това — отвръща Алварес. — Отговори ми, че е разбрал, че е мъртва. От отворените й очи и бледата й кожа.

— Разбирам какво е имал предвид — признавам аз.

Във Валъри няма никаква искра живот. Тя прилича на студен манекен.

— Следи от влизане с взлом? — пита Алън.

— Две. Вратата, която води от задния двор до гаража, и вратата, която води от гаража в къщата. И двете са били умело отворени. Ако нашият човек е извършителят, то той е отворил външната порта, която води до задния двор, след което е отворил врата номер едно, после врата номер две и е влязъл.

— Няма ли алармена система? — питам аз.

— Не. Нито пък куче. Лош късмет.

— И все пак си е доста дръзка постъпка — констатирам. — Дошъл е тук през нощта и я е убил, докато родителите са спели.

— Съвпада ли с начина на действие на вашия човек? — пита Алварес.

— Обича да поема рискове и ни предупреди, че ще убие дете.

Детективът посочва леглото и Валъри.

— Какво ще кажете за това? Изглежда ли ви истинско?

— Разполагаме само с още две местопрестъпления, с които да сравним това. Всичко е същото освен възрастта на жертвата, което е обезпокоително. Също така не оповестихме нещо важно относно методите му. — Споделям му за кръста, който Проповедника вкарва в телата посмъртно. — Ако не намерим такъв, значи си имаме работа с имитатор.

— В този случай ще се наложи да обърнем сериозно внимание на родителите — въздиша Алварес. — Чудесно. Не знам кое ще е по-добре.

— Какво ще кажеш още сега да проверим този факт, сладкишче? — пита Кали. — Къде е съдебният лекар?

— Отвън е, подготвя линейката за тялото. Ще го повикам.

* * *

— Колко навътре беше поставен кръстът в другите жертви?

Доктор Уиймс, съдебният лекар, е привлекателен и сериозен мъж на средна възраст.

— Точно под кожата, до гръдния кош — отговаря Кали. — Трябва да го усетите, ако направите палпация^[1].

— Няма да е много удачно да го махна тук — размишлява на глас съдебният лекар.

— Но няма да е незаконно — изтъквам аз — и ако го снимате, ще имате всичко необходимо. Времето не е на наша страна, докторе.

Трябва да му се признае, че Уиймс не се колебае дълго.

— Добре. Детектив Алварес, ако донесете служебния диктофон, ще я прегледам и ще извадя кръста, ако е вътре.

Записването на местопрестъпленията с диктофони и видеокамери се е превърнало в често срещана практика при много разследвания, особено на онези, които привличат общественото внимание. Това е нож с две остриета: ако се направят процесуални грешки, те ще бъдат записани от камерата и ще се превърнат в материал за нападки. Важи и обратният случай — ако записът казва, че си свършил добре работата, значи си я свършил добре.

Човекът, който държи малката камера, се казва Джеф. Той е много млад, с кестенява коса и не изглежда достатъчно голям, за да е тук. Въпреки това се държи мъжки; насочва камерата към трупа на Валъри, без да потрепне.

Доктор Уиймс пада на колене, за да разгледа раната й.

— Прилича на отвор, малко по-голям от сантиметър в диаметър, не е груб. Използваният инструмент е бил много добре заострен. Разрезите са направени от страната на първата рана. Чисти са, вероятно нанесени със скалпел или подобно острие. — Съдебният лекар използва пръстите си, за да опипа внимателно около раната. — Напипвам твърд предмет под кожата.

Усещам прилив на адреналин. Вълнувам се и в същото време се срамувам от това вълнение. Смъртта й трябва да тормози мислите ми по-дълго. Единственото, за което мога да мисля сега, е какво може да ми даде, а не какво й е било отнето.

Доктор Уиймс вдига глава и поглежда в камерата.

— Вече бяха направени снимки на раната. Смятам да извадя предмета. — Той взема малка чантичка, която не съм забелязала досега. Това е докторска чантичка в черен цвят. Прилича на реликва от петдесетте години.

Това е неговият инструментариум, мисля си аз.

Смятам, че подобен поклон към ретро аксесоарите е малко плашещ. Нещата, които си имат работа със смъртта, трябва да притежават естетическа форма.

Уиймс отваря чантичката и я претърсва, докато не намира нещо, което прилича на прекалено големи пинцети.

— Ако някой от присъстващите е със слаб стомах — казва той и се навежда над раната, — да погледне настрани или да излезе. Нямаме нужда от повръщано на местопрестъплението.

Никой не помръдва. Джеф снима спокойно случващото се.

Доктор Уиймс бързо и безцеремонно вкарва пинцетите в раната.

— Усещам някакъв твърд предмет — потвърждава той. — Трябва да го завъртя, за да го извадя, без да нараня допълнително кожата. Почакайте малко… ето. — Изважда бавно пинцетите.

— Кучи син — промърморва Алън.

Сребърен кръст. Размерите му са почти същите като на другите.

Уиймс слага кръста в найлонова торбичка, след като е заснет на камерата и са му направени снимки.

— Значи е вашият човек — констатира Алварес.

— Така изглежда — съгласявам се аз. — Въпросът е защо е избрал нея? Той преследва хора с големи тайни. Каква тайна може да крие едно десетгодишно момиче?

— Аз самата имах доста на тази възраст — намесва се Кали. — Но не трябва да забравяме, че се развивах много по-бързо от останалите.

Мобилният ми телефон изчуруликва.

— Барет.

— Джеймс е. Три неща. Добре се движим с разпитването на семействата. Дотук сто процента от жертвите са били практикуващи католички.

Поредният прилив на адреналин.

— Чудесно, Джеймс. Какво друго?

— Трябва да обмислим изтеглянето на наблюдението на къщата на Бестър. Проверих го къде се е намирал по време на убийството на Лиза Рийд. Бил е на бизнес пътуване в Сан Франциско.

Намръщвам се.

— Нужно ни е повече от това…

— Ще го получиш, когато чуеш третото нещо.

— Слушам те.

— Човек от „Компютърни престъпления“ е в постоянна връзка със служителите на User-tube. На всеки половин час проверяват дали има направени нови опити за качване на клипове от страна на Проповедника.

— И?

— Засекли са един. Отнася се за Валъри Кавано.

— Проклятие! — Потривам слепоочията си.

— Да се върнем на Бестър: новият видеоклип не е публикуван от неговото IP. Полицаите пред дома му казаха, че си е бил у дома и е спял, когато Валъри Кавано е била убита. Не е той, Смоуки.

Въздишам.

— Съгласна съм. Отмени наблюдението. — Навеждам се леко напред и усещам как нещо вътре в мен се опитва да се съсредоточи. — А сега ми кажи повече за новия клип.

Джеймс остава мълчалив за известно време. Прекалено дълго.

— Различен е. Не я е снимал, преди да я убие.

Това ме обърква.

— Не разбирам.

— Ще ти изпратя видеото на имейла. Гледай го. Много лоша работа, много. Направо ще опустоши семейството.

Постоянната язвителност в държанието на Джеймс я няма. Той звучи някак си смирен, обезпокоен. Това ме тревожи много повече и заменя адреналина с хлад.

— Колко лоша?

Отново настъпва това прекалено дълго мълчание от негова страна.

— Истински кошмар.

* * *

Кавано имат безжична интернет връзка, а Кали носи лаптопа си. Отиваме в дневната, проверяваме електронната ми поща и сваляме клипа, който Джеймс ми е изпратил.

Седнала съм до Кали на дивана, Алън е от другата й страна, а Алварес е зад нас.

— Готови ли сте? — пита тя.

Кимам.

— Давай.

Тя пуска клипа и на лаптопа се появява добре познатият черен екран с бели букви. След малко виждаме ръцете и броеницата, слабата светлина и старата дървена маса.

— Този път видеоклипът е изпратен направо на полицейските служби — започва Проповедника. — Уверявам ви, че това е само временен проблем. Съществуват много начини да се получи истината. Предвид това нека да обсъдим връзката между истината и времето, какъвто е случаят тук. Истината не е свързана с възрастта. Детето си е дете, да, но душата също си е душа и истината е в сила за всички. Дяволът може да носи много премени и независимо дали сте на десет или осемдесет години, изповядването и покаянието винаги ще бъдат единственото възможно спасение. Това е целта на тази част от моя опус, да демонстрирам две неща: истината не се съобразява с възрастта и истина без покаяние е просто лъжа. — Той потърква броеницата с палец. — Валъри Кавано произлиза от добро семейство. Родителите й са богобоязливи хора. Те изискват много от нея и както изглежда, тя се подчинява. Валъри е отлична ученичка. Репетира уроците си по пиано по един час на ден, всеки ден. Член е на отбора по плуване и е спечелила много титли. Помага на родителите си в много доброволчески дейности, свързани с онези, които не са имали късмет в живота си.

— Всичко е истина — намесва се Алварес.

— Външният вид често лъже — отбелязва Проповедника. — Изповядването на най-големите престъпления без покаяние превръща изповедта в лъжа.