Коуди Макфейдън
Тъмната страна (14)

14.

Натискам дръжката на вратата, отварям я и намирам очакваните спокойствие и тишина на празната ми къща.

Това е домът, който двамата с Мат купихме. Това е домът, в който се научих да бъда съпруга и майка и в който загубих всичко. Това е домът, в който бях унищожена и се съвзех отново.

Минаха три години, откакто изгубих моите Мат и Алекса. Вече не се събуждам с писъци, не се взирам в пистолета си посред нощ с мисълта дали ще боли, когато куршумът ми отнесе главата, и вече не живея като призрак. Сега имам Бони и Томи, както и екипа ми. Научих се отново да се наслаждавам на живота. Циничката в мен се колебае дали да признае, че животът е хубав, но с ръка на сърцето мога да кажа, че животът е по-добър.

Въпреки това подобна загуба не може да бъде преодоляна. Различията са тези, които все още продължават да ме тормозят.

Мат беше перфектен за мен, за нас, за живота, който водехме. Не беше нещо необичайно да се прибера в девет вечерта от работа, изтощена до безобразие и миришеща на смърт. Тогава също се поколебавах, преди да отворя вратата. Спирах се с ключ в ключалката и се опитвах да прогоня мрака, за да не го доведа в светлината и любовта, които царяха в дома ми. Невинаги сработваше, но това не ме спираше да опитвам всеки път.

Отварях вратата и всички лампи бяха светнати, защото Мат обичаше да е светло. Обикновено беше пуснал телевизора или стереоуредбата. Фоновият шум го успокояваше. Във въздуха се носеше ароматът на нещо вкусно. Мат беше чудесен готвач. Можеше да сготви всяко ястие.

Винаги идваше да ме посрещне, когато се прибирах у дома. Това не се промени дори след толкова много години брак. Нямаше значение дали в дадения момент се карахме, или се обичахме.

— Добре дошла, пътнице — посрещаше ме той. Това беше нашата фраза и тя беше необходима и естествена като слънцето и дъжда.

Преди Алекса да се роди, постоянно ми готвеше вкусна храна, сипваше ми чаша вино и ме слушаше да хленча и да се оплаквам от деня си или аз го слушах да хленчи и да се оплаква от своя ден, след което понякога гледахме телевизия. Обикновено правехме секс, преди да заспим; правехме много секс тогава. Хубав секс, добър секс, дори лош секс (макар че Мат обичаше да казва, че няма такова нещо като лош оргазъм).

С течение на времето сексът ни се разреди, но хубавото в това да съм женена за Мат, беше, че бракът ни постоянно се развиваше, а не беше зациклил. Вече не бяхме толкова интересни един на друг, но не загубихме тръпката.

След това се роди Алекса и аз вече се прибирах у дома с още по-голямо желание. Когато беше малка, ходех при нея, а когато порасна, тя започна да идва при мен. Повтаряше фразата на баща си и често я чувах в стерео.

Добре дошла, пътнице, събуй си ботушите, навън времето може да е калпаво, но тук вътре е слънчево непрекъснато.

Клишето се превръща в клише, защото е истина и се повтаря постоянно: има голяма разлика между къща и дом.

Нещата вече не са същите. Когато влизам в къщата, лампите са изгасени. Студено е. Никакви аромати на сготвено не танцуват из въздуха. Не се чува телевизор, нито стереоуредба.

Другото нещо, което ми липсва, са цветята. Мат беше създал една малка джунгла. Аз? Аз съм истинска чума за тях. Те не просто умират, направо извършват самоубийство в мое присъствие. Прерязват си малките растителни венички в момента, в който се оказват под моите грижи.

Добре дошла, пътнице.

Но не е същото.

Помня какво ми каза Розарио в колата, че на това място съм пуснала корени, и се чудя дали наистина е така. Продължих напред, но дали някога ще се освободя от миналото, ако продължа да живея тук?

Затварям вратата след себе си, минавам през дневната и отивам в кухнята. По пътя си цъкам лампите и телевизора. Някакъв новинар говори бързо и изпълва донякъде празнотата. Слагам порция макарони със сирене в микровълновата. Това е друга област, в която съм много слаба — готвенето. Мога да загоря дори вода.

Наливам си чаша с вино и изваждам стоплените макарони. Отнасям всичко на дивана в дневната. Мат настояваше да се храним на масата като цивилизовано семейство.

Промени се, глупачке. Вече имаш Бони. Имаш Томи. Започни да се храниш на масата. По дяволите, ако искаш дори настрой телевизора да се включва малко преди да се прибереш, за да има шум в къщата ти.

Духът ми се повдига леко. Прагматизмът винаги ми е бил сила. Обичам да поправям неща, когато се счупят. Да плача над бирата си (или над виното си, както е в моя случай), не ми е присъщо. През последните няколко години прекарах достатъчно време в плакане. Трябва да има по-малко сълзи и повече пот. Стегни се.

Добра идея, госпожо Барет, казвам си наум. Чуйте, чуйте.

Засмивам се при тази вътрешна намеса. Вече не се тревожа, че полудявам. Това означава, че съм по-добре или че наистина съм полудяла.

Гледам новините, докато нагъвам тази псевдохрана. Няма нищо ново, цивилизацията продължава да върви по ръба на пропастта — едно и също още от времето, когато са започнали да дават новини. Все още не се споменава и дума за Лиза Рийд.

Почуква се на вратата и веднага ме изпълва радост. Хвърлям празната кутия от макароните със сирене в коша за боклук и на бегом отивам да отваря.

Усмихвам се на настоящия мъж в моя живот. Облечен е в черно сако, панталони и бяла риза без вратовръзка. Косата му е малко разрошена, но както винаги, изглежда като много апетитни един милион долара.

— Здрасти — казва ми той, една дума, изпълнена с топлина и подкрепена с огромна усмивка. Радва се да ме види също колкото мен.

Вдигам глава за целувка и той ме дарява с такава, която продължава доста дълго време.

— Добре дошъл, пътнико — промърморвам аз.

Томи повдига вежда.

— Мисля, че аз трябва да ти кажа това. — Усмихва се. Влиза и се пльосва на дивана. — Напоследък си доста заета дама.

Сядам до него и вдигам крака в скута му. Това е неизречена молба за масаж. Томи веднага се съгласява и едва не извивам гръб, когато тези негови силни ръце се заемат да изгонят напрежението от тялото ми.

— Мда — изричам аз. — За жалост, не мога да събирам точки за отстъпки, когато летя с частен самолет. Господи, това е чудесно.

— Искаш ли да поговорим?

Осъзнавам, че това е една от големите разлики между връзката, която имам с Томи, и онази, която имах с Мат. Не говорех с мъртвия си съпруг относно случаите си, поне не често. Държах работата си далеч от дома, от него и от Алекса. Томи е различен. Той разбира смъртта и убийствата и също като мен е убивал хора. Мога да говоря с него за работата си и това няма да го нарани, защото… е, защото той вече е бил наранен.

— Разбира се — отвръщам аз, — стига да ми осигуряваш тези оргазми в краката.

Запознавам го с дългата версия от случилото се през последния ден и половина. Томи слуша, кима на някои места и не спира да ме масажира нито за миг.

— Уха — казва той, когато приключвам. — Доста е сложно.

— Не думай. — Започвам да изброявам на пръсти. — Да видим: разполагам с транссексуалната дъщеря на конгресмен — този конгресмен се спряга да стане следващият президент — която е убита в самолет по време на полет. Този случай извади мен и екипа ми от нашата юрисдикция и ни вкара на политическо бойно поле. Разполагам също така с родена отново бивша наркоманка-проститутка-порноактриса, убита тук. В телата на двете са вкарани кръстове от убиеца и номерата на тези кръстове надвишават числото 100 — което, между другото, не мисля, че е някаква символика. Все още нямам никакви следи. Насред всичко това Кали ще се омъжва, а Джеймс хвърли бомбата, че е гей. — Прокарвам ръка през косата си. — Пълна лудост. — Насилвам се да се усмихна. — Поне не ми е скучно.

Томи също ми се усмихва, но по начин, който не мога да разбера. Започнал е да масажира краката ми автоматично, почти отнесено.

Нервен е, осъзнавам аз. Господин Стоик е нервен.

Издърпвам си краката.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Мълчание. Той се отпуска назад, поглежда тавана и въздиша.

— Да.

— Е? Започваш да ме плашиш.

Томи ме поглежда много, много сериозно. Това по никакъв начин не ми помага да се успокоя.

— Знаеш, че имам малък проблем с почтеността, нали? — пита той.

— Това някаква шега ли е? Ти си същински бойскаут. Дори не ругаеш.

— Да, да. Точно за това ти говоря. Разбирам какво значи да правиш компромис, ясно? Това е част от живота и определено е част от съвместния живот с някого. Проблемът ми е, че що се отнася до почтеността, не мога да правя компромиси. Дори да са малки. Това ми е създавало много сериозни проблеми в миналото. Имало е моменти, докато работех за тайните служби, когато хората са искали да видя нещата в малко по-сиво, а не само в черно и бяло.

— Според мен това е добро качество.

Томи се усмихва и поклаща глава.

— Ще видим дали е така. Преди няколко дни осъзнах, че имам нужда да ти кажа нещо. Че трябва да ти го кажа. Може би не е най-доброто време да го сторя, възможно е компромисът да е за предпочитане и всичко останало, но… — Той свива рамене. — Става въпрос за почтеност.

Стомахът ми е като гимнастичка за златен медал, скок скок скок скок скок.

— Помниш ли какво ти казах по-рано? Че ме изнервяш? — Удрям го по ръката. — Започваш да ме ужасяваш.

— Тогава просто ще го кажа. — Томи си поема дълбоко въздух и ме поглежда право в очите. — Обичам те, Смоуки. Преди две години ти казах, че това ще се случи и че ще ти кажа, когато стане. Е, стана. Влюбих се в теб. В момента, в който се уверих, че е така, осъзнах, че трябва да ти споделя. — Поредното свиване на раменете, което е по-вяло този път. — Пак едно от нещата, свързани с почтеността.

Оставам безмълвна.

Той ме обича.

Уха.

Той ме обича?

Кажи нещо, глупачке, но се опитай да не е нещо глупаво.

Прочиствам си гърлото. Запелтечвам:

— Аз… аз… уха, не знам какво да кажа.

Съжалявам още в момента, в който думите излизат от устата ми. Този мъж, този прекрасен мъж току-що ми каза, че ме обича, а това ли е най-доброто, на което съм способна?

— О, по дяволите, Томи! Съжалявам! Не ме слушай какви глупости говоря.

Той ме изумява, като се усмихва.

— Спокойно. Достатъчно умен съм, за да знам, че ти трябва известно време да осмислиш положението. Не съм толкова отчаян, че да искам отговор веднага. Просто трябваше да ти кажа, да мина по този мост и да го изгоря след себе си. Време беше.

Поглеждам го и избирам внимателно думите, които ще изрека, защото съм наясно, че са много, много важни. В крайна сметка залагам на добрата стара честност. Вземам ръцете му в моите. Желая този контакт.

— Нуждая се от време. Ще ми се да не беше така, но не мога да променя нещата. Това не означава, че не се чувствам по същия начин като теб. Просто… — търся думите, които да описват настоящото ми състояние — съм изплашена.

Томи вдига ръцете ми до устата си и целува всяка една от тях, подобно на две благословии. Очите му са пълни с нежно състрадание, каквото не съм виждала преди. Познавам милия Томи, гневния Томи, грижливия Томи и смъртоносния Томи, но този Томи е нов: той се отнася с разбиране и съпричастност без сладникавата страна на съчувствието.

Ах, осъзнавам аз, това е любвеобилният Томи.

— Обичала си един мъж, Смоуки. Срещнала си Мат, когато двамата още сте били тийнейджъри, и веднага си разбрала, че той е избраният. Никога не си се усъмнила в това, никога не си се питала дали наистина е така, и никога не си копняла за нещо друго. Изгубила си го поради трагедия, а не по свой избор. Логично е да си объркана. Разбирам те, като ми казваш, че не можеш да ми отговориш веднага. Просто искам да помислиш по въпроса и да разбереш какъв е отговорът.

Думите му, състраданието в тях, пълната липса на скрити намерения са удар под кръста. Оставят ме без дъх. Една самотна сълза потича по небелязаната част на лицето ми. Томи я избърсва с цялата си нежност.

— Не плачи, скъпа.

Никога досега не ме е наричал „скъпа“, никога не е използвал толкова лично обръщение и това направо ме смазва по неизвестни за мен причини. Отпускам се в обятията му и заплаквам, притисната в гърдите му. Не плача от тъга или отчаяние. Просто трябва да изкарам тази буря и черните облаци, които бушуват вътре в мен. Удрям скалистите му мускули известно време, но той приема всичко стоически и след малко сълзите спират и се превръщат в хлипания. Томи мълчи и гали косата ми. Мога да остана така завинаги, ако той иска това от мен.

Само че Томи не иска само това, той иска всичко.

Отдръпвам се от него и избърсвам бузите си с длани.

— Какво ще правим междувременно? — Гласът ми е пресипнал заради сълзите.

Очите му са малко тъжни.

— Трябва да прекараме известно време разделени. Имаш нужда от пространство, за да обмислиш нещата, а аз не бива да спя с теб, докато го правиш.

— Какво? Защо?

Въпросът е на малко дете. В действителност знам причината.

— Не мога да спя с жена, след като съм й казал, че я обичам, ако и тя не се чувства по същия начин. Това не е наказание или ултиматум, Смоуки. Просто не мога да бъда с някого, който не ме обича колкото аз него.

Втренчвам се в лицето му за известно време и накрая въздишам.

— Да, и аз нямаше да мога да съм с теб, ако ролите ни бяха разменени.

Томи се навежда напред и хваща лицето ми в ръце. Те са силни, груби, на места са меки, а на други — мазолести. Устните му докосват моите и целувката е истинско съвършенство. Дълбоко, страстно, като в „Казабланка“. Отново ме оставя без дъх и просълзена.

Накрая става.

— Знаеш къде да ме намериш.

— Хей, Томи — провиквам се след него. — Относно това нещо за почтеността? Прав си, наистина е много дразнещо.

Не получавам отговор.

— Томи?

Той спира и се обръща да ме погледне.

— Да?

Съумявам да се усмихна.

— Все още смятам, че е хубаво качество.

Той ми отговаря на усмивката, докосва въображаема шапка с пръстите си и си тръгва.

Отново съм оставена сама с всичките си противоречия. Те са като хилещи се прилепи, които се заплитат в косата ми. Вдигам колене до брадичката и увивам ръце около пищялите си. Започвам да се люлея напред-назад.

— Мамка му мамка му мамка му мамка му мамка му. — Сълзите отново се появяват като препускащи топли коне зад клепачите ми.

Нямам дори сладолед.

Хей, обажда се един вътрешен глас, който е малко завалян, имаш скрит „Хосе Куерво“ в горния шкаф в кухнята.

Засега не му обръщам внимание и оставам с най-добрия си и верен приятел: добрия плач. След Мат и Алекса прекарвах доста време с моето мило другарче тъгата. Срещахме се за няколко минути, напивахме се здраво и след това го изпращах по пътя му.

Излягам се на дивана и се заглеждам в тавана, докато подсмърчам. Чувствам се пресъхнала и нещастна.

Какъв ти е проблемът всъщност? Томи е добър мъж. Не, задраскай това — Томи е чудесен мъж. Той е честен, лоялен, адски секси и те обича. Сякаш имаш кой знае какъв избор?

Проблемът не е в Томи, наясно съм с това. Не става въпрос за настоящето. А за миналото.

Имаше време, когато самата мисъл да бъда с друг мъж, ми се струваше като предателство към Мат. Духът на бившия ми съпруг като че ли беше навсякъде — тук в дневната, в кухнята, в леглото до мен. Но Мат не е никакво привидение, а просто прекрасен спомен.

Освен това знам, че той би искал да съм щастлива отново.

Е? Тогава какво?

Сега имам Бони…

Поклащам глава.

Не, не я намесвай в това.

Един от последните остатъци от детството на Бони е гледането на анимационни филмчета в събота сутринта. Никога не ги пропуска и когато Томи е тук, ги гледат заедно. Не споделям любовта им към ранното ставане, но на няколко пъти съм слизала, за да си направя кафе, и съм ги заварвала да се смеят заедно на ужасните неща, които се случват с Уили Койота. Не бих нарекла връзката им баща — дъщеря, все още не, но Бони я е грижа за Томи и е наясно, че и него го е грижа за нея.

Истината е, осъзнавам аз, че сама си причинявам болка.

Защо?

Думата изплува от най-мрачните кътчета на съзнанието ми като сяра от пукнатина в земята.

Наказание.

Превъртам думата в устата си, опитвам горчивината й и се изненадвам от ужаса, който ми носи.

Наказание? За какво?

Знаеш за какво. За онова непростимо нещо, което направи след смъртта на Мат и Алекса. Онова нещо, за което никой не знае, дори Кали.

Плясвам с ръце. Звукът се разнася като изстрел в тихата къща и ме стряска. Плясвам отново. Бам!

Няма да мислим за това нещо! Поне не сега, може би никога. НЯМА начин.

Вътрешното ми аз млъква. Усещам тъга, а не лукавост.

Е, добре. Но точно затова се страхуваш да го обикнеш: не мислиш, че имаш право да обичаш когото и да било.

Нямам отговор за това, а и такъв не е необходим. Истината винаги има последната дума.

Ставам и отивам в кухнята. Трябва ми нещо, което веднага веднага веднага да ме разсее. „Хосе Куерво“ е точно онова, което ще се справи с този проблем, благодаря.

Вземам бутилката от скривалището й в горния шкаф и си наливам шот. Вдигам чашата в гневен тост.

— В интерес на истината, истината невинаги те освобождава. Текилата потича приятно в гърлото ми. Стомахът ми се загрява и усещането е много хубаво. Прибирам бутилката и измивам чашата, за да не оставям никакви следи от тази своя малка тайна. Прекалено съм дисциплинирана, за да се превърна в пияница, но пия в подобни моменти на слабост. Това никога не е спирало да ме кара да се срамувам и да изпитвам нужда да се крия.

Горчивината, този неприятен вкус на страх и ужас, не се заличава, а просто се потиска. Острите й ръбове се покриват с предпазна гума и засега това върши работа.

— За следващия ми фокус — промърморвам аз и отивам в дневната — ще помоля на сцената да се качи най-старата ми и голяма любов.

Работата.

Работа, работа, сладка чудесна работа. Хубавото да имаш работа с истинска цел е, че можеш да се заместиш с нея, когато изпиташ подобна нужда. Защото жуженето на цикадите може да бъде както съблазнително, така и стресиращо.

Вземам бележника и химикала от масичката за кафе. Пазя този бележник за един от моите ритуали. Късно през нощта (като сега), когато съм сама, свивам крака под себе си и се опитвам да внеса ред в бъркотията от информация по случая, по който работя.

Този процес ми помага да се фокусирам и е довел до безброй полезни прозрения през годините. Също така е много добър талисман. Когато пиша по листовете му, се освобождавам от мислите, които не желая.

Съществуват определени аксиоми, които съм разработила относно убийствата. Прагматизъм. Проницателност. Съсредоточавам се върху тях и ги записвам, за да накарам колелата да се движат в правилните жлебове и да прогоня Томи и духовете, които води.

Жертвата винаги е най-важна. Дори когато убийството е случайно, помни: онова, което хрумва на момента на убиеца, обикновено е причината за убийството.

Веднъж един убиец ми каза, че избира жертвите си на принципа на първата жена, която го погледне. Забелязах, че някак си всички тези жени бяха русокоси. Той се замисли, засмя се и си призна, че майка му била руса. („Мама беше истинска курва“, добави, без да го приканвам.)

Методите му на убиване ни показват каква е причината да убива, или какво иска да си мислим, че го кара да убива.

Друг убиец, когото залових, пребиваше жертвите си, докато не заличеше лицата им. Той беше воден от толкова силна омраза, че тя буквално му причиняваше моментна амнезия.

— На няколко пъти — сподели ми убиецът — помня, че почвах да бия някаква курва, но не помня нищо друго, докато всичко не приключи. Много жалко, ако ме питаш, защото, честно казано, това е най-хубавата част. — Той наистина искрено съжаляваше за пропуска.

Лудостта не е тъпота.

Истината е, че всички убийци са луди по свой си начин, но някои от тях също така са брилянтни.

Сексът — като част от престъплението или липсата му — е ключов в определянето на мотив.

Последното ме кара да се замисля.

Двете жертви, за които знаем — Лиза Рийд и Розмари Зоненфелд — са били убити, но не са били сексуално насилени. Лиза е била транссексуална, което само по себе си сочи към сексуален аспект. Миналото на Розмари също сочи към секса и въпреки това не я е насилил.

Задъвквам химикала, докато размишлявам над това. Стигам до същото заключение като по-рано.

При него не е заради секс.

Това е рядкост. Почти винаги е заради секс.

Не и този път.

Добре, тогава заради какво е? Жертвите са най-важни. Какви са общите неща между тях?

Двете са жени.

Задрасквам последното. Лиза Рийд не е била жена. Разграничението може да не е честно спрямо нея, но е възможно да е било важно за убиеца. Все пак това не е често срещано.

Търси прилики в начина на извършване на убийствата тогава.

Двете жертви са убити по един и същи начин. Били са пронизани с остър предмет в дясната страна на тялото, след което предметът е изкривен и е пронизал сърцето.

В отворилата се рана в тялото на всяка от жертвите е вкаран кръст.

Мисля какво може да символизира кръстът. След секса и лудостта религиозната мания играе важна роля в серийните убийства. Само родителите отнасят повече критики от Господ. Сатанинските елементи са често срещани, но съществуват много случаи, в които убиецът смята, че спасява жертвите си, че работи за онзи горе, а не за онзи долу.

Такъв ли е случаят тук? Дали спасява жертвите си от нещо?

Записвам си в бележника:

От какво можеш да спасиш някого?

Сещам се само за един отговор:

От последствията от действията му.

От религиозна гледна точка го спасяваш от вечни мъки.

Аха.

Как човек може да бъде прокълнат?

Размърдвам си мозъка и се опитвам да отворя буркана със спомените си по катехизис. Имаше нещо за смъртни грехове, плътски грехове…

Взимам бележника си с мен и се качвам по стълбите към домашния си кабинет. Сядам пред компютъра и отварям браузър.

В търсачката пиша: „Смъртен грях“.

Първото, което излиза, е „Смъртен грях — значение“.

— Поискай и ще ти се даде — промърморвам аз и кликвам върху линка.

Появява се определението за смъртен грях в „Речник на американската култура“:

Грях — като убийство и богохулство, който е толкова отвратителен, че душата не може да се пречисти и човекът е завинаги прокълнат, ако не бъде опростен до настъпването на смъртта му.

По-надолу на страницата има трактат, свързан с Тома Аквински:

Смъртният грях унищожава Божията благодат в сърцето на грешника. За да бъде един грях смъртен, трябва да отговаря на три условия:

А. Трябва да е много тежък.

Б. Грехът е извършен със знанието на грешника.

В. Грехът е извършен със съгласието и желанието на грешника.

Следователно смъртен грях не може да бъде извършен случайно, тъй като два от основните компонента са знание и съгласие. Казано с други думи, грешникът или грешницата е наясно какво прави противно на Божията воля, но въпреки това го прави преднамерено. Грешникът е наясно, че се отрича от Божиите закони и любов.

В Галатяни 5:19-21 Свети Павел изброява тежките грехове: „А делата на плътта са явни; те са: блудство, нечистота, сладострастие, идолопоклонство, чародейство, вражди, разпри, ревнования, ярости, партизанства, раздори, разцепления, зависти, пиянства, пирувания и тям подобни; за които ви предупреждавам, че които вършат такива работи, няма да наследят Божието царство.“

И в Първо Коринтяни 6:9-10 Павел казва на коринтяните: „Или не знаете, че неправедните няма да наследят Божието царство? Недейте се лъга. Нито блудниците, нито идолопоклонниците, нито прелюбодейците, нито малакийците, нито мъжеложците, нито крадците, нито сребролюбците, нито пияниците, нито хулителите, нито грабителите няма да наследят Божието царство“.

Надолу продължава в същия дух. Връщам се и кликвам върху някои от другите линкове, които търсачката намери. Не се изненадвам, че се водят дебати за точното значение на смъртния грях. Католическата църква си има свои виждания и разбирания, различни от тези на Протестантската. Православните църкви на места като Източна Европа са с различни възгледи от онези на Запад. Традиционалистите нареждат така наречените Седем смъртни гряха в категорията със смъртни грехове, докато други оспорват подобна класификация.

В някои отношения обаче всички са на едно мнение. Те определят убийството като тежък грях. Хомосексуалността пък се смята за сигурен билет към адските огньове.

— Съжалявам, Джеймс — промърморвам си под носа. — Никой не обича содомитите.

От всичко прочетено стигам до заключение, което горе-долу се споделя от всички: човек знае, че смъртният грях е тежък грях, знае, че отрича Божиите закони и любов, и въпреки това го извършва. Ако човек не поеме отговорност за този смъртен грях преди смъртта си, ще бъди вовеки прецакан и трябва да се подготви да гори като неразрушим маршмелоу над лагерен огън. Отпускам се на стола и отново поглеждам бележника си.

Добре, да се спрем на тази възможност. Ако ги спасява от вечни мъки, тогава… какво? Кара ги да се изповядат, преди да ги убие?

Хрумва ми още една идея:

Може би не ги спасява. Може би ги проклина.

Ако е наясно с нещо, което са направили и което счита за смъртен грях, значи ги убива, преди да са имали възможност да се покоят. В такъв случай според тази парадигма ги изпраща направо в ада.

Защо му е да го прави? Съмнявам се да става въпрос за лична връзка с жертвите, така че прякото отмъщение е изключено. Трябва да има по-широка база. Задочно отмъщение? Изпращане на послание? Божията воля?

— Спасяваш ли ги, или ги проклинаш? Пука ли ти за душите им? — Хвърлям бележника на бюрото раздразнена. — Дали въобще съм на правилен път?

Замислям се. Да, на правилен път съм. Не мога да го докажа, но го чувствам. Така стават нещата при мен.

Той не ги убива за сексуално удоволствие. Убива ги, защото смъртта им е важна в религиозно отношение и грехът е центърът на колелото, което задвижва цялата религия.

Взимам отново бележника и се връщам в дневната. Вторачвам се в него, докато мисля. Записвам следващите си прозрения:

Той ни зададе въпрос: „Какво колекционирам? Това е въпросът и това е ключът“.

Мисля, че знам какъв е отговорът или поне отговорът засега на база информацията, с която разполагам, и предчувствието си.

Грехове. Той колекционира грехове. Такива са жертвите му. Това е общото между тях. Не е цветът на косата, големината на циците или полът. Неговите жертви са грешници (или поне той мисли, че са такива).

Това ми се струва правилно. Хармонира. Камертонът вътре в мен потрепва и ми подсказва, че съм улучила правилния тон. Един въпрос обаче остава:

Смята ли, че грешниците получават заслуженото, или ги изпраща при Бог, за да бъдат съдени от него?

Следващият въпрос се появява, без да съм го желала. Онова вътрешно хленчене, което се опитах да потуша, се завръща.

Ами твоят грях? Той смята ли се за смъртен?

О, да. Можеш да си сигурен. Хубавото е, че не вярвам в рая и ада.

Нали?

Тишина. Благословена тишина.

— Хвала на Бога — промърморвам аз с целия сарказъм и горчивина, на които съм способна.

Господ не отговаря, това му е запазената марка.

Изтощението ме блъска като камион — толкова е бързо и тежко, че очите ми се затварят сами. Оставям бележника да се изплъзне от пръстите ми, и се свивам на дивана, за да позволя на съня да ме повлече надолу в мрака.