Коуди Макфейдън
Тъмната страна (4)

4.

Минава единайсет през нощта и е адски студено. Мразя студа. Вятърът не е много силен, но е постоянен и брули на кратки пориви, от които бузите ми замръзват.

Луната е огромна и разплута в небе, лишено от облаци. Това е онази същата луна, която е дежурила над пещерата на пещерняка: била е на пост преди мен и ще остане дълго след като вече ме няма.

Пътувахме около час, докато пристигнем на това частно летище във Вашингтон. То е малко и пусто — само един хангар и една писта. Аз и екипът ми ще продължим от него до международно летище Вашингтон-Дълес, където ни очаква самолетът, на който е умряла Лиза.

Свивам се още повече, докато гледам как частният летателен апарат се движи по пистата. Той е бял „Лиър“, на какъвто съм се качвала много пъти.

Заместник-директорът като че ли няма проблем с ниската температура. Той пуши — навик, от който се отказах, но който все още ми липсва най-вече когато видя някой да се наслаждава на бившата ми марка като него. Бях вярна на своето „Марлборо“ и то винаги беше готово да ми помогне. Цигарите ми даваха комфорт, а аз им отделих много години от живота си. Уговорката ни беше справедлива, докато не я разтрогнахме.

— Смоуки, трябва да говоря за нещо с теб. — Джоунс вдишва дима, задържа го и накрая изпуска малко облаче. Гледам го и му завиждам. — Искам постоянно да ме държиш в течение. Ежедневно. Това игрище е различно от онова, на което си свикнала да работиш. Ратбън е достатъчно почтен за директор, но в крайна сметка ще прикрие собствения си задник и ще те хвърли на лъвовете, ако така му е по-удобно. — Погледът на заместник-директора направо ме пронизва. — Не се оставяй да бъдеш заблудена. Ти си заменима за него.

— Мога да се грижа за себе си, сър.

— Знам. Въпреки това си дръж очите отворени.

— Ай-ай, капитане. — Удрям токовете на обувките си и артистично отдавам чест.

На Джоунс не му е особено забавно.

— Това не е някаква шега, Смоуки. Хората във Вашингтон правят кариери, като накисват другите. Ти си талантлива агентка и Бог ми е свидетел, че си много корава, но не си запозната с правилата на това игрално поле.

— Добре, добре. Разбирам.

— Директорът може много да ти помогне с медиите. Прави точно каквото ти казва — не отговаряй на въпросите им и му ги препращай. Знам, че и преди си си имала работа с журналисти, но ако тази новина изтече, ще е нещо огромно. Във ФБР има хора, които живеят само заради това, така че ги остави те да се занимават.

— Честна скаутска, точно така ще направя.

— Искам да напъхаш парцал в устата на Кали.

— Мога да я контролирам.

Джоунс ме поглежда, изпълнен със съмнение. Хвърля цигарата си.

— Самолетът спря. Да вървим.

* * *

— Мили Боже, сладкишче, прекалено е студено тук — оплаква се Кали в момента, в който обувките й на високи токчета стъпват на пистата. — Защо сме тук, а не на някое място с цивилизовано време, на което да планираме предстоящата ми сватба?

Усмихвам се, както винаги. Така и не успях да се имунизирам срещу Кали. Не мисля, че са много хората, които могат да й устоят.

Тя е висока, слаба и дългокрака червенокоска, която прилича на манекенка — впечатление, което само се засилва с годините. Току-що навърши четиресет и определено е много по-привлекателна, отколкото преди пет години.

Кали е наясно с красотата си и не злоупотребява с нея, за да получава облаги. Всъщност тя я оставя на заден план и набляга повече на усъвършенстването на ума си. Има магистърска степен по криминология и през последните десет години, че и повече, преследва убийци заедно с мен.

Кали има чувство за хумор, което не всеки оценява и разбира. Постоянната й употреба на „сладкишче“ всъщност е една преструвка. Тази дума се използва много често в Юга, а Кали е от Кънектикът. Смятам, че я повтаря, за да се забавлява и да дразни останалите; най-вече за да дразни. Местната легенда гласи, че е получила писмено смъмряне, защото е нарекла директора на ФБР, самия господин Ратбън, „сладкишче“. Това никак не ме изненадва.

Хуморът на Кали не е злонамерен. Той просто гласи: „Ако се приемаш прекалено на сериозно, ще ти е много трудно около мен, затова се усмихни малко… сладкишче“.

Кали има и друга страна, тъмна половина, на която могат да се насладят престъпниците. Тя е безмилостна в преследването на истината, защото истината е всичко за нея. Ако аз извърша престъпление, Кали, която ме обича с цялото си сърце, не би се поколебала и ще ме погне. Може да не й е приятно да го направи, но няма да се откаже, докато не ме залови. Да не го стори, би означавало да се откаже от собствената си същност, а тя не е такава.

Скоро ще се омъжи за Самюъл — Сам, Брейди, шефа на лосанджелиския SWAT отряд на ФБР. Това е ход, който изненада всички ни. Кали преследва мъже от години и се възползва максимално от удоволствията, които могат да й осигурят. Тя е един вид женски Казанова. Емоционалното дългосрочно обвързване никога не е било част от картината.

Приятелката ми е изключително потайна, що се отнася до случващото се в главата й, но знам някои от тайните й. Наясно съм с настоящото й пристрастяване към викодина, причинено от нараняването на гръбначния стълб, което получи преди две години и едва не остана инвалид. Знам също, че дълго време не си позволяваше да се сближи с някой мъж заради ранното си забременяване на петнайсет години, когато е била принудена да даде детето си за осиновяване. От известно време е в добри отношения с отдавна изгубената си дъщеря и може би това също е част от тази рязка промяна в нея. Не знам. Аз само имам някои прозрения относно тайната й същност, малки съкровища, които ми е доверила през годините.

Най-големите дарове, които съм получила от Кали, са непоколебимата й настоятелност да се наслаждаваме на момента, да живеем точно за този миг, и непоклатимото ни приятелство. Винаги мога да разчитам на нея. Кали беше тази, която ме намери след случилото се с Джоузеф Сандс, Кали взе пистолета от ръцете ми и ме прегърна силно, без да се замисли, Кали ме държа в обятията си, докато пищях пронизително и опропастявах перфектния й костюм с кръвта, сълзите и повръщаното си.

— Тук сме заради политически проблеми — отговарям на въпроса й. — И на мен не ми харесва студът.

— Не е толкова зле положението — избоботва един плътен глас. — Поне няма сняг. Мразя сняг.

Алън Уошингтън е най-старият член на екипа ми и най-опитният. Той не започнал работа направо във ФБР, а прекарал десет години в отдел „Убийства“ на лосанджелиската полиция.

Алън е афроамериканец. Той е голям мъж, като под „голям“ имам предвид наистина голям, като футболен защитник или огромен дъб, от онзи тип хора, които те карат да минеш от другата страна на улицата, ако го видиш да върви срещу теб късно през нощта. Телосложението му обаче скрива истината: Алън е изключително съобразително, добро и нежно човешко същество. Той може да преравя подробностите по някой случай с дни — търпелив е, никога не се вбесява, не търси кратки пътища, а продължава напред, докато не разглоби пъзела на съставните му части. Също така е най-изкусният специалист в сферата на разпитите. Виждала съм го как превръща най-коравите от най-коравите типове в бърборещи и тресящи се от страх мекотели.

Най-голямото доказателство за добрата душа на Алън е бракът му с Елейна. Той я обича изключително много и с цялото си сърце, тя е неговото чудо и неговата гордост. Аз също бях обичана по този начин от Мат; приятно е и показва характера на мъжа, който е до теб.

Алън ми се усмихва и докосва невидима шапка.

— Благодаря на Бога за малките услуги — казвам аз и му се усмихвам в отговор.

Следващите думи, които достигат до ушите ми, са изречени с кисел и недоволен глас.

— Защо сме тук?

Въпросът е зададен от последния член на екипа ми. Тонът му — груб, неприятелски, нетърпелив — ме дразни, както винаги.

Джеймс Джирон е брилянтен, но също така е едно противно човешко същество. Понякога го наричаме Деймиън — като сина на Сатаната от филма „Поличбата“. Той не е социално създание, няма интерес да се държи прилично, и не му пука за чувствата на другите. Той отвежда нетактичността до съвсем нови висоти.

Джеймс е книга с празни страници. Нямам представа дори дали има някакъв личен живот. Никога не съм го чувала да говори за песен или филм, които харесва. Не знам какви телевизионни предавания гледа, ако въобще го прави. Нямам представа дали излиза с някого. Джеймс не води душата си на работа.

Носи обаче ума си. Той е гений в най-пълния смисъл на думата. Завършва гимназията на петнайсет години, изкарва перфектни резултати на САТ тестовете, а на двайсет вече има степен по криминология. Започва работа във ФБР на двайсет и една — това е целта му през цялото време.

Джеймс имал по-голяма сестра Роза, която била убита от сериен убиец, когато бил на дванайсет години. В деня, в който я заровили, решил по какъв път ще поеме. Този факт е единственото доказателство, че има нещо човешко в него.

В повечето случаи двамата с Джеймс не можем да мелим брашно заедно — два положителни полюса се отблъскват, няма никакво привличане. Освен едно изключение: той притежава моята дарба да наднича в съзнанията на чудовищата, които убиват за удоволствие.

— Тук сме, защото някой е мъртъв, и друг, който има властта да го направи, е наредил ние да се заемем — отговарям му аз.

Джеймс се намръщва.

— Това не е нашата юрисдикция. Не ни е работа да се бъркаме.

Хвърлям поглед на Джоунс. Той от своя страна поглежда Джеймс със смесица от изумление и примирение.

— Спри да цивриш — скастря го Кали — или няма да те поканя на сватбата си.

Джеймс се изсмива.

— Това заплаха ли трябва да е?

— За теб може и да не е — Кали се усмихва, — но майка ти ще бъде много разочарована. Проведохме един много приятен разговор с нея по телефона, Деймиън, и тя няма търпение да се запознае с хората, с които работиш.

Джеймс се намръщва насреща й.

— Не ме наричай така.

Скривам усмивката си и си позволявам да изпитам тайно задоволство от дразненето на Кали. Никога не съм се срещала с майката на Джеймс, но знам, че двамата посещават гроба на Роза всяка година на рождения й ден, така че на теория са доста близки.

— Искаш ли да ни запознаеш с подробностите? — пита Алън, за да сложи край на закачките.

— Задръж си мисълта — казва заместник-директорът и се обръща към мен. — Помни какво ти казах. Дръж ме в течение.

— Да, сър.

Джоунс ми кима и ни оставя без повече празни приказки.

— Колата ни е ето там — казвам аз. — Да влезем в нея, да запалим парното и тогава ще ви запозная със случая.

Автомобилът е голям „Форд Краун Виктория“ — малко е очукан, но ще ни свърши чудесна работа. Алън сяда зад волана, а аз до него. Джеймс и Кали се разполагат на задната седалка.

— Топлина, моля — казва Кали, потрива ръце и потреперва артистично.

Алън пали колата и пуска парното на висока степен. Големият двигател изръмжава на празен ход и от парното ни връхлита полъх като вятър от входа на пещера.

— Така как е? — пита Алън.

— Хмм — измърква Кали. — Много по-добре.

Алън ми прави знак.

— Сцената е твоя.

* * *

Приключвам с разказа си и всички се умълчават, размишляват. Джеймс гледа през прозореца. Кали почуква предните си зъби с лакиран с червен лак нокът.

— Много театрално — казва тя след малко. — Да убие тази бедна жена във въздуха.

— Дори прекалено театрално — съгласява се Алън.

— Да — размишлявам на глас аз, — но е успял. Убил я е на самолета…

— Нея? — изпръхтява Алън.

Намръщвам се.

— Законово, да. На шофьорската й книжка пише „Жена“. Какъв е проблемът?

Той вдига ръце, хваща волана от двете страни и го стиска силно. Въздиша звучно през устата си.

— Виж — отговаря накрая, — не харесвам транссексуални. Мисля, че е неестествено. — Колегата ми свива рамене. — Това ми е мнението, не мога да го променя. Работех над няколко убийства на трансове, когато бях в лосанджелиската полиция. Свърших си работата и съчувствах на семействата им — човекът си е човек — но това не променя истината. Те ме отвращават. Понякога просто ми се изплъзва.

Опулвам се срещу Алън шокирана. Направо съм сразена. Наистина ли чувам това от него? Извън стаята за разпити той е най-спокойният, най-честният и най-толерантният човек, когото познавам. Поне така си мислех до този момент.

— Божке, ти да видиш, къде си ги крил тез’ остри зъбки досега? — пита Кали, като дава глас на мислите ми.

— Той е хомофоб — намесва се Джеймс, а отровният му тон ме изненадва. — Не харесваш педали, нали, Алън?

Приятелят ми се обръща към колегата ни.

— Не съм почитател на целуващи се момчета, но също така не съм хомофоб. Не ми пука кой кого чука. Има голяма разлика между това и отрязването на гърдите или члена. — Алън се намръщва. — Това е моето мнение, ясно? Не казвам, че е правилно или че има някакъв смисъл, и честно казано, не ми се иска да слушам колко съм задръстен. Елейна вече ме подреди по темата, но дори тя не може да ме промени. Това няма да повлияе на работата ми.

— Кажи ни истината — подхваща Кали със загрижен тон. — Да не би да си срещнал някоя жена? Целували сте се цяла вечер, а когато си бръкнал там долу си намерил пръчка с боровинки?

Алън изръмжава.

— Майната ви. Не трябваше да казвам нищо.

— Прав си — съгласявам се аз. — Не трябваше да казваш нищо. Ако позволиш подобен коментар да се изплъзне пред семейството…

Алън кима трезво.

— Да. Съжалявам.

— Не си хомофоб, а? — пита Джеймс.

Поглеждам го изненадана. На лицето му е изписано. Няма намерение да се откаже от темата.

— Вече казах, че не съм.

— Глупости.

Алън като че ли е напът да се разгневи, но вместо това само въздиша.

— Добре. Като искаш, не ми вярвай. Но това не ме прави такъв.

Джеймс се втренчва в Алън. Намръщен е и целият се тресе. Нямам представа какво се случва тук.

— Наистина? Тогава ми кажи… — Млъква, поколебава се и започва да диша тежко. — Тогава ми кажи какво мислиш относно това, че аз съм гей.

В колата настъпва гробна тишина. Чувам как парното духа и дишането на всички.

— О, човече — казва Кали и се преструва, че яде пуканки. — Давай, не спирай точно сега, сладкишче.

Самата аз съм безмълвна.

Джеймс гей?

Не самото откровение ме шокира, а фактът, че въобще разкрива нещо. Просто е прекалено лично. Също толкова шокиращо щеше да е, ако ни кажеше кой е любимият му сладолед.

Донякъде съм изненадана колко добре е успявал да прикрива факта, че е гей. Имали сме си работа с такива жертви преди. Не е показвал по абсолютно никакъв начин, че е такъв.

Разбира се, същото се отнася и за Алън.

— Защо ни казваш това сега? — пита грамадата.

— Не знам! — излайва в отговор Джеймс. — Стига увърта. Отговори на шибания въпрос.

Алън му хвърля бърз поглед. На устните му заиграва лека усмивка.

— Бих отговорил… че все още не те харесвам.

Кали изпръхтява и започва да се смее. Звучи нелепо.

Част от гнева се оттича от лицето на Джеймс. Той оглежда внимателно Алън и търси някакъв издайнически знак, че се подиграва с него.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— Да.

В следващия миг се случва нещо, което направо ме разтърсва. Алън се пресяга над седалката и слага ръка на рамото на Джеймс. Жестът му е нежен и окуражаващ. Онова, което ме шокира, е реакцията на Джеймс. Той не потръпва, не примига и не се отдръпва. Виждам следа от нещо друго, от един вид „Какво?“.

Облекчение, осъзнавам аз изумена. Голямо облекчение. Мнението на Алън е важно за него.

— Наистина, синко — казва грамадата с нежен като жеста си глас.

Моментът отминава. Джеймс маха ръката му.

— Добре — отговаря той и поглежда намръщен Кали й мен. — Не искам да чувам нищо повече по темата, ясно?

Вдигам три пръста за „честна скаутска“. Кали кима, но се плъзга на седалката и се отдръпва колкото се може повече от него.

— Какво, по дяволите, правиш? — пита подозрително Джеймс.

— Не се тревожи, сладкишче — отвръща тя, — нямам проблем с това, че си гей, наистина нямам. Но скоро ще се женя, а се сещаш какво казват — ако стоиш прекалено дълго до някой обратен, самият ти ще станеш такъв. По-добре да внимавам, отколкото после да съжалявам.

Съумявам да не се усмихна. Джеймс я поглежда внимателно, преди да въздъхне и да заключи:

— Ти си идиотка.

Това още повече успокоява положението. Кали се отнася с него, както винаги, и това дразнене е истинско облекчение за Джеймс след откровението му.

Ами аз, питам се. Какво очаква от мен?

Поглеждам го, но той гледа през прозореца. Изглежда спокоен.

Осъзнавам, че не се е тревожел как ще реагирам аз. Знаел е, че ще го приема.

Това ме радва.

— Сега, след като преживяхме този момент ала Джери Спрингър^[1] — казва Кали, — можем ли да се върнем към случая? Да не забравяме и основния приоритет: планирането на сватбата ми.

— Какво общо има настоящият случай със сватбата ти? — питам недоумяващо аз.

Кали завърта очи.

— Е, струва ми се, че преди нея трябва да хванем убиеца, така че се размърдайте.

Ухилвам й се. Тя не се тревожи за сватбата си. Това е нейният начин; тя живее, за да прогонва лошото настроение и да озарява мрака.

— Да вървим към Вашингтон-Дълес — казвам аз. — Самолетът ни чака. Можем да говорим по пътя.

Алън подкарва колата и аз осъзнавам, че точно тази разлика между живота и смъртта е особено съществена. Животът е движение. Винаги нещо се случва, ходиш някъде, проправяш си път през пукнатините, независимо дали моментът го позволява, или не. Неочакваната ненавист на Алън към транссексуалните и изненадващото откровение на Джеймс, добри или лоши, и двете неща означават живот, а честото неудобство на живите винаги е за предпочитане пред спокойствието на мъртвите.