Коуди Макфейдън
Тъмната страна (23)

23.

Зашлевих бедното момче и… направих каквото ми каза Марк.

След това само стоях и гледах как го заплашва — продължава да чете човекът от видеоклипа. — „Каза на Джейкъб, че ще го убие, ако каже и дума, и че ще чука майка му в задника след това. В този ден приключиха детските ми съботи. Опитах се да ставам в ранните спокойни часове на утрото, но анимационните ми се струваха глупави, а хлябът с канела не беше толкова вкусен. Никога вече не се приех такъв, какъвто мислех, че съм. Всеки човек има представа за себе си, особено като дете. Идеали. Представяме си, че ще бъдем смели, когато е необходимо, че ще вземем правилните решения в трудни ситуации. Марк разби тези ми илюзии. Осъзнах, че съм способен да нараня, дори да изнасиля друго човешко същество — безпомощно при това, за да спася собствената си кожа. Не се държах никак геройски, когато ножът опря до кокала, и каквото и да се случеше след това, винаги щях да се сещам за този момент. Разказах на баба за случилото се. Разказах й и плаках, а тя ме прегърна и не ме пусна дълго време. Помълча малко, за да обмисли всичко, както правеше често. Накрая ми каза следното: «Всеки има по малко грозота в себе си. Следващия път, в който тръгнеш да съдиш някого, си спомни своята». Баба беше единствената, която знаеше за този случай. До тази година. Намерих свещеник, добър човек, който беше готов да изслуша изповедта ми. Аз говорих, той слуша и след това стана чудо на чудесата — свещеникът ме опрости. Каза ми, че и Бог ще ми прости, и аз му повярвах. Бог не е проблемът. Не знам дали съм готов да простя на себе си. Но се опитвам. Давам всичко от себе си.“

Мъжът оставя листа на масата пред себе си и разплита пръстите на ръцете си, като палецът и показалецът продължават да си играят с броеницата.

— Декстър Рийд разкри една тайна на света — желанието си да се превърне в жена. В същото време запази друга, която е по-срамна. Поне за него. Както често казват хората, трябва да се казва истината и само истината. Лесно е да се говори, трудно е да се действа, но действието е необходимо за спасението. Поредният пример може да се намери в смъртта на Розмари Зоненфелд.

Екранът потъмнява.

— Лошото ми предчувствие ще се оправдае ли? — питам Алън.

— Да.

— Давай.

Той кликва върху следващия клип. Този път под него пише: СМЪРТТА И ГРЕХЪТ НА РОЗМАРИ ЗОНЕНФЕЛД.

— Розмари беше грешница на грешниците — започва напевно мъжът. Не звучи осъдително. Просто разказва. — Младостта й премина под знака на безразборния секс, чукането за пари, наркотиците и перверзиите. Когато стигна дъното, тя прие Бог в живота си и му изповяда миналото си. Разкри тайните си и се опита да тръгне по правия път. Но също както в случая с Декстър, Розмари имаше втора тайна, голям грях. Гледайте внимателно.

На екрана се появява жена, чието лице се е надвесило над купчина с кокаин. В ръката си държи сламка. Гола е и цялата трепери. Чува се смъркане и купчината значително намалява. Разпознавам жената като Розмари.

— Отново — заповядва гласът. Той принадлежи на мъжа, който е записан на клиповете.

Розмари вдига поглед. Очите й са доста отнесени, но страхът в тях е повече от очевиден.

— Ако продължа да смъркам, ще умра — казва тя.

— Така е — отговаря мъжът. — Но ако не го направиш, ще прострелям капачките на коленете ти и ще ти отрежа гърдите. Пак ще умреш, но ще е много по-болезнено. — Онзи млъква за миг. — Отново.

Розмари приема съдбата си. Навежда се над купчината и изсмърква огромна доза, която като че ли няма край. Сламката полита от пръстите й. Главата й се отпуска назад, погледът й блуждае, а косата й пада като водопад върху гърба й. Прилича на някакво отвратително изкуство, на смъртоносна естетика, създавана от предстоящата смърт.

— Сега легни — нарежда с утешителен глас мъжът. — Легни, дете мое.

На екрана се появява облечена в ръкавица ръка, която бута треперещата и тресяща се Розмари на леглото. Тя се усмихва и хапе долната си устна. На челото й са избили капки пот. Тя е олицетворение на изпаднала в екстаз жена. Свива бедрата си отново и отново, сякаш се бори с оргазъм.

— Разкажи ни за Дилън, Розмари.

Тя застива и погледът й като че ли става по-ясен. Намръщва се и потръпва. Започва да се поти.

— От… откъде з-знаеш з-за…? От-откъде? Казах само на хората в мо…

— Знам, Розмари — прекъсва я той. — Ти умираш. Не искаш ли да посрещнеш Бог с истината на уста? Разкажи ни за Дилън. Той беше твой брат, нали?

— Д-да. Брат. Красивото ми братче.

— На колко години беше Дилън?

Розмари потръпва веднъж и затваря очи.

— На тринайсет — изсъсква в отговор тя.

— А ти на колко беше?

— Петнайсет петнайсет пет-пет-петнайсет — отговаря напевно жената.

— Разкажи ни, Розмари. Разкажи ни, разкажи на тях, разкажи на Бог какво направи на красивия Дилън.

Следва дълга пауза, в която жертвата му започва да се тресе неудържимо. Дишането й става по-учестено и накъсано.

Не й остава много време, мисля си аз.

— Една вечер се намъкнах в леглото му и му направих свирка! — изграква тя. — Лапнах му го и той не можеше да направи нищо друго, освен да ми позволи. След това го надървих отново и го чуках.

— Какво се случи на следващия ден, Розмари?

Мълчание. Спазми. Пот.

— Какво се случи на следващия ден?

Тя клати ли, клати глава.

— Не не не не не не не.

— Бог е любов, Розмари.

Тези думи променят държанието й, но не ми е ясно защо. Тя започва да плаче.

— Той се самоуби. Отиде в банята и си преряза вените. Не остави бележка, защото знаеше, че аз ще разбера причината. Никой никога не разбра, нито мама, нито татко, но аз знаех знаех знаех. Злият копнеж в мен уби сладкия Дилън, накара го да стори зло против волята си и го изяде жив. Злият копнеж доведе до смъртта му.

Намръщвам се от болката, която чувам в гласа й, и от факта, че е измислила име на нещо в себе си, което ненавижда. Злият копнеж.

— Много добре, Розмари — казва мъжът. Изненадана съм от дълбочината на състраданието в гласа му. Всъщност на него му пука. — Смятам да ти донеса покой, да те пратя при Бог. Това ще ти хареса ли?

Розмари започва да изрича молитва:

— Отче наш, който си на небесата.

На екрана се появява дълга метална спица със заострен край.

— Да се свети Твоето име — отговаря мъжът.

Отново се връщаме към онзи, който е седнал на масата. Просто ей така. Знам какво се е случило след това. Промушил я е от едната страна, изкривил е спицата и е пронизал сърцето й, като по този начин й е осигурил обещаната бърза смърт.

— Отново виждате какво имам предвид, нали? Разкритата тайна скрива другата, неразкритата. Истината не е стремеж, тя пристига на мига.

За първи път езикът на тялото му се променя. Той оставя броеницата на една страна и полага длани на масата.

— Прекарах целия си живот в подготовка за този момент и за това разкритие. Не го направих за себе си. Не го направих, защото изпитвам удоволствие от убийствата.

— Да, бе — отвръща сардонично Кали.

— Възползвах се от всичкото това време, за да създам абсолютен, безспорен и неопровержим пример в името на истината. Защото най-изначалната истина е тази: ако живеете в лъжа и в грях, ще бъдете лишени от плодовете на рая. Живейте с истината, изповядайте греховете си, без да оставяте нищо скрито, и ще седнете от дясната страна на Бог, когато умрете. Много е просто. Няма нужда от размисли и предположения. Необходимо е единствено да се действа на абсолютно равнище.

Ние обичаме малките си грехове. Тайните, които пазим само за себе си, понякога са единствените неща, които наистина можем да наречем наши собствени. Разбирам това. Наясно съм, че животът може да бъде труден. Майката, която работи на три работи, за да отгледа сама четирите си деца, може да се отклони от правия път за бърза афера с някой женен мъж. Това й осигурява тръпка и удоволствие, един откраднат миг, в който се чувства свободна — чувство, което смята, че никога вече няма да изпита до края на живота си. Понякога грехът може да бъде като вода в пустинята. Истината обаче си остава същата: тя може да работи на три работи, да отглежда добре децата си, да води лишен от грешки живот, но ако умре, без да се изповяда от абсолютно всичките си грехове, няма да отиде в рая. Така че си задайте въпроса: тези откраднати моменти струват ли си да изгубим вечността?

Прекарах две десетилетия в убийства не заради удоволствието от този акт, а за да мога да съм тук сега пред вас и да споделя истината от онова, което съм видял. Избирах жертвите си много внимателно, както сами ще се уверите. Всеки си има тайна, мрак, нещо, което не може да разкрие. Сега всички те се намират от дясната страна на Бог. В крайна сметка те дадоха живота си, за да можете вие да разберете. Не станаха доброволни мъченици, но все пак са мъченици.

Аз не съм месия. Само Исус Христос беше такъв, синът Божи. Съвсем скромно обаче заявявам, че съм пророк на нашата модерна епоха. Живеем във времена, които са пропити от грях. Безбожието е почти навсякъде. Ако гледате това, слушайте внимателно какво говоря, за да се пробудите. Съществува добро и зло. Съществува Бог, рай и ад. Пътят към рая е пътят на абсолютната истина. Пътят към ада е пътят на лъжите, тайните и придържането към тези безценни тайни. По кой път ще изберете да тръгнете?

Ако изберете този към рая, тогава изгледайте останалите ми видеоклипове и ме слушайте внимателно. Вероятно ще видите как някой друг разкрива собствения ви грях. Вероятно ще осъзнаете най-великата и проста истина: дори най-лошото нещо, което сте направили, все още може да бъде простено от Бог. Просто трябва да го помолите. Преди двайсет години осъзнах, че Бог ме е избрал да споделя тази истина със света. Грехът е вездесъщ. Започваме да грешим от момента, в който се раждаме. Но ако гледате това, значи разбирате: можете да бъдете спасени, стига да признаете всичко пред Бог и не запазите нищо за себе си. Някои ще попитат как мога да оправдая убийствата. Отговорът ми е прост: това, което ще видите на клиповете, не е убийство. Това е саможертва. Те признаха греховете си пред мен, разкаяха се и им беше позволено да отидат в рая. Не отричайте фактите — мнозина са казвали нещата, които изричам сега. Но хората отказват да чуят. Продължават да пазят стриктно тайните си. Чуват думите, но не ги чувстват в сърцата си. Явно те не са достатъчни. Очевидно човекът трябва да види как себеподобните му плачат, кървят и умират. Нуждае се да чуе мрачните тайни на другите, за да осъзнае, че не е сам, че и други също са сторили ужасни неща. Онези, които жертвах, бяха дадени на Бог, за да се уверя, че този път ще слушате, ще чуете и ще почувствате тази изначална истина: бъдете честни с Бог и ще получите вечно избавление, запазете и най-малката тайна за себе си и ще горите завинаги в адските огньове.

Последните думи на мъжа са изречени набързо, като гръмотевица, и с огромна страст. Това е, мисля си аз. Това е причината за действията му. Или поне той си мисли така.

Опитва се да даде пример в името на истината пред Бог. Убийствата са били необходими, за да осигури този идеал, и са били оправдани от потенциалното избавление на други, които ще гледат и ще научат уроците, които се опитва да им преподава. Не е необходимо да се чувства виновен. Те са се покаяли, нали? Това означава, че ги е изпратил на по-добро място. По дяволите, та той им прави услуга.

Пълни глупости. Ами Амброуз? Как ще оправдае неговото убийство?

Психопатите, колкото и брилянтни да са те, винаги имат слаби места. Мисленето им, колкото и логично да изглежда на пръв поглед, не може да скрие основната им мотивация: те се наслаждават на страданието и смъртта на другите.

Мъжът отново взима броеницата и започва да търка мънистата.

— Предлагам себе си като последното доказателство за принципите, които изповядвам. Обръщам се към служителите на реда, които ще гледат тези видеоклипове: всичко необходимо да ме заловите, е на този и на другите записи. Всичко. Но трябва да сте с ясно съзнание. Трябва да сте способни да виждате истината. Правете това, което проповядвам, и веднага ще се озова пред вас. Запазете лъжите си, оставете воала върху очите си и ще мине повече време, докато дойда. В този случай времето е живот, полицаи и агенти. Не съм приключил. Имам още имена в списъка си. Правя необходимото, за да ги доведа първо при мен и след това да ги изпратя да седнат от дясната страна на Бог. Ще убия отново в следващите два дни. Този път ще е дете.

— Мамка му — изругава Алън.

Всичко застива отново. Светът спира да се върти и цикадите се завръщат. Нямам съмнение, че ни казва истината и че ще си изпълни обещанието.

— Това е всичко засега. Наясно съм, че ще остана в историята с някакво прозвище. Не желая нечие остроумно творение да отклони вниманието от целта на моето послание. Затова искам да опростим нещата: можете да ме наричате Проповедника.

Екранът отново потъмнява.

Всички мълчат.

— Проповедника — казва най-накрая Кали с насмешка. — Ама че его има този.

— Розмари каза, че е споделила „само на хората в мо…“. В какво? — питам аз.

— Моята църква? — предполага Алън.

Намръщвам се.

— Няма голяма логика в това. Видя ли физиономията й? Тя не го позна. Нямаше никаква представа кой е този човек. Църквата е малка, както и паството.

— Това освобождава от подозрение отец Йейтс — отбелязва Алън. — Какво ще кажете за някоя група за взаимопомощ?

— Като Анонимните кокаинови злодеи ли? — пита Кали.

— Понякога на такива се събират много хора. Трудно е да се помнят всички лица.

— Това е добро предположение — съгласявам се аз.

— Но е истински трън в задника — въздиша Алън. — Имал съм си работа с такива групи в миналото. Много е неприятно. Приемат идеята за „анонимността“ доста на сериозно.

— Въпреки това няма да се откажем от това предположение. Какво има в следващите видеоклипове?

— Не съм гледал останалите след този — отговаря Алън, — но явно държи на думата си. На тази страница има още шест клипа и след това… — Кликва върху един линк, който гласи „Следваща страница“ и в браузъра се зарежда такава, изпълнена с миниатюри. — Ако погледнеш внимателно, ще видиш, че всеки клип съдържа информация за автора. Всички тези са негови.

Навеждам се напред и определено виждам „Автор: Проповедника“ под всяка миниатюра. Разглеждам и самите тях. Те са смесица от изображения. На някои се вижда само черен екран, а на други вече добре познатите бели букви, които използва за начални надписи. На някои има млади, а на други по-възрастни жени. Някои от тях изглеждат мъртви, други ужасени, а трети са с увити около устите им парцали. Не разпознавам никакъв общ тип на жертвите.

— Колко миниатюри има на една страница? — питам аз.

— Десет реда от по пет на ред — отвръща Алън.

— Колко страници? — Страхувам се от отговора.

— Почти три пълни.

— Значи ако всяка миниатюра е отделна жертва — разсъждава на глас Кали, — то тогава числата, оставени на кръстовете на Лиза Рийд и Розмари Зоненфелд, са броят на жертвите му.

— Има още един проблем — казва Алън и се връща на първа страница от религиозната секция на сайта. — На първа страница се нареждат онези видеоклипове, които са с най-голяма популярност. С други думи, това е броят на гледанията.

— Чудесно — промърморвам аз. — Предполагам, че също така има общ индекс на популярност, нали?

Алън кима.

— Ако тези клипове се гледат много пъти, те не само че ще се появят на първа страница в религиозната секция, но и на първа страница на самия сайт.

— Някой съвсем скоро ще направи връзката с името на Рийд — отбелязва Джеймс. — Както и заканата му, че ще убие дете. Съвсем скоро всичко ще се появи в новините.

Неприятното чувство в стомаха ми става голямо като бездна.

— Това ще се превърне в една голяма лайняна буря — казвам аз. — Трябва да се опитаме да изпреварим събитията. — Започвам да крача и да разсъждавам на глас, за да подредя мислите си. — Медиите ще разпространят новината и ще започнем да получаваме обаждания отвсякъде относно жертвите. Фактът, че е останал скрит досега, вероятно означава, че повечето му жертви са нерешени случаи на изчезвания. Много семейства ще вдигнат голяма врява, за да получат потвърждение.

— Господи Боже — изумява се Кали, която едва сега осъзнава мащаба на това, което говоря. — Тези бедни души ще започнат да се появяват отвсякъде.

— Заедно с ненормалниците — отбелязва Алън.

Подобни сериозни убийства — особено когато бъдат озарени от прожекторите на медийното внимание, привличат лудите, както месото гладните кучета. Редят се на опашки да признават. Колкото по-необичайно е престъплението, толкова по-дълга е опашката. Потърквам чело и продължавам да крача напред-назад.

— Трябва да свалим клиповете — казвам аз.

— Да — съгласява се Кали.

— Почакайте — намесва се Джеймс и започва да въвежда един след друг адреси на уебсайтове в нов прозорец на браузъра. След малко се изправя и поклаща глава. — Така си и мислех.

— Какво има? — питам аз.

— Ключовата дума е „видеосайт“ — отговаря той. — User-tube е най-известният сайт за споделяне на видеоклипове, но съвсем не е единственият. Въведох още десет други. Вижте сами.

Навеждаме се над монитора, докато Джеймс ни показва отворените прозорци на браузъра. Всеки от тях е пълен с видеоклипове.

— Това да не са…? — учудвам се аз.

Той кима.

— Клиповете на Проповедника. Качени от други потребители в подобни уебсайтове по целия свят. — Свива рамене. — Хищниците са много по-бързи в интернет пространството.

Алън търка лицето си с две ръце.

— Майка му стааааара.

— Какво искате да ми кажете, че няма да има никакво значение, ако ги свалим от User-tube?

— Не. User-tube е най-известният сайт за видео споделяне в интернет. Ако ги свалим, веднага ще се усети, но това няма да спре разпространението им. Само ще намали гледаемостта им.

— Как така? — пита Алън.

Джеймс свива рамене.

— Клиповете вече са навсякъде, включително на хард драйвовете на хората. Те ще ги запишат на компактдискове или дивиди, ще си ги препращат по имейли, ще ги споделят в други форуми и дискусионни групи. Съществуват тонове сайтове за видео споделяне, които са базирани извън Щатите. Повечето няма да ни обърнат никакво внимание. Дори онези в САЩ няма да искат да го сторят, освен ако не представим съдебна заповед. След това ще се сблъскаме със самия User-tube. Цялото му съдържание се осигурява от потребителите. Всеки клип, който свалим, ще бъде качен отново от някой друг в името на свободното слово и воайорството. Това е перфектната среда за Проповедника.

Алън вдига ръце отвратен.

— Какво трябва да направим тогава, мамка му?

— Ще ги свалим. След това ще накараме „Компютърни престъпления“ да се заемат с комуникацията с User-tube и следенето на всякакви опити Проповедника да качи нови клипове. Те ще ги спрат и ще ни уведомят за появата им. Ще помолим „Компютърни престъпления“ да се свържат и с другите сайтове за видео споделяне, за които знаем, че ще ни сътрудничат. Това е всичко, което можем да направим — казва Джеймс и поклаща глава. — Най-важното, което трябва да разберете и да приемете, е, че клиповете вече са пуснати. Няма връщане назад. Семействата ще ги гледат и ние не можем да направим нищо по въпроса.

Примигам насреща му няколко секунди.

— Трябва да се обадя на заместник-директора — казвам аз. — Ще се нуждаем от още хора.

Джеймс кима.

— Специален екип.

— Да.

Алън изръмжава.

— Чудесно. Шайка новобранци, които се спъват в собствените си връзки на обувките и се опитват да ми откраднат мястото.

— Ще ги използваме предимно да вдигат телефоните и да обобщават информацията. Проверяването на уликите и основното разследване остават при нас.

— Те ще свършат черната работа, а после ние ще се потопим в славата — кима одобрително Кали. — Това ми харесва.

— Да вършим нещата едно по едно — започвам аз. — Трябва да изгледаме клиповете. Той ни каза имената на Декстър и Розмари. Може би е следвал една и съща формула през цялото време. Трябва да направим списък и след това да започнем да търсим подобни престъпления в базите данни в цялата страна.

— Търсете допирни точки в местоположенията — предлага Джеймс. — Да се надяваме, че ще ни даде някакви насоки в тази област, които ще ни помогнат да идентифицираме жертвите и да стесним географския си район. — Поглежда ме. — Накрая ще изпратим този списък до полицейските участъци в различните градове. Ще ни е от голяма помощ, ако успеем да намалим радиуса.

— Добра идея. Разделете клиповете. Аз ще се заема с последната страница и ще започна да ги гледам веднага след като се обадя на заместник-директора и на Розарио Рийд.

Алън се намръщва.

— Мислиш ли, че знае? Какво е сторил синът й на онова хлапе Джейкъб?

Чувствам се изморена, в пълен безпорядък и едва мога да си събера мислите, но в същото време съм прекалено развълнувана.

— Не. Да се захващаме за работа.