Коуди Макфейдън
Тъмната страна (28)

28.

Отправили сме се на поредното нощно пътуване към Сими Вали. Луната се крие и само от време на време се стрелва през облаците като някакви сребърни юмруци.

— Никога не съм виждал звезди в Ел Ей — промърморва Алън.

— Защото градските светлини се отразяват в небето — усмихвам се аз. — И заради смога.

Гумите бучат по неравния път, докато порим мрака.

* * *

Отец Йейтс е облечен с дънки и дълга риза. Косата му е разчорлена. В очите му личи умората. Прозява се.

— Простете ми. — Усмихва се и се ръкува с мен и Алън. — Почитател съм на поговорката ранно пиле рано пее.

— Не се притеснявайте — отвръщам аз. — Ние сме същите, само че при нас е по-подходяща поговорката късно пиле рано пее.

Свещеникът ни кани да седнем на първия ред с пейки.

— Казахте, че се нуждаете от помощта ми.

— Гледахте ли някой от видеоклиповете, които убиецът е направил?

— Само първите няколко, в които излага аргументите си относно истината. Нямам интерес да гледам как убива човешки същества.

— И? Какво мислите?

Отец Йейтс се обляга на пейката, докато разглежда огромното разпятие на Христос. То е неговата котва; личи си по погледа му, от който се изпаряват част от тревогите и умората.

— Запозната ли си с катехизиса на Католическата църква, агент Барет?

— Хм, разбира се. Бях отгледана в католическо семейство.

— А какво ще кажеш за официалния катехизис?

— Нямам представа за какво говорите?

— Почакай малко.

Свещеникът отива в ризницата и се връща с малка дебела книга с твърди корици. Подава ми я. Прочитам заглавието: „Катехизис на Католическата църква“.

— Вътре има всичко, което някога си искала да научиш за Католическата църква, но си се страхувала да попиташ. — Отец Йейтс се усмихва. — Много харесвам един абзац, който използвам, за да осмислям действията си. Прочетох го отново, след като гледах видеоклиповете. — Той взема книгата от ръцете ми и я отгръща някъде в началото. — Ето го. „Цялата доктрина и нейните учения трябва да бъдат насочени към любовта, която никога не свършва. Независимо дали нещо се смята за вяра, надежда или действие, любовта на нашия Бог трябва винаги да е достъпна, за да могат всички да видят, че абсолютната Христова сила извира от любовта и няма никаква друга цел, освен да създаде любов.“ — Затваря книгата и докосва нежно корицата й. — Обичам този абзац. Той е частица от истината. Каквото и да се случи с църквата ми, каквито и грешки да допуснат фанатизирани и крайни членове на паството ми, каквито и престъпления да бъдат извършени от зли хора, които се маскират като божи служители, мога да прочета това и да се убедя за пореден път, че проблемът е в човешките същества, а не в Църквата или вярата ми. Онези, които провалят Църквата, са хората, които не съобразяват действията си с чистотата, която се съдържа в този единствен абзац, в идеята, че „няма никаква друга цел, освен да създаде любов“.

— Идеята е хубава — съгласявам се аз. — За съжаление, не се практикува особено често. — Потръпвам. — Извинете ме отново, отче.

Отец Йейтс се усмихва.

— В случая съм съгласен с теб. Конфронтациите и нападенията не са начинът да доведеш някого в църква. Не можеш да му кажеш, че е глупав и че ще се пържи в ада, а му показваш Христовите думи и му даваш пример чрез действията си. Или просто му помагаш, когато има нужда. Вярата е въпрос на избор, нея не можеш да я приемеш под дулото на оръжие.

— Разбирам какво имате предвид — избоботва Алън. — Проповедника не е точното олицетворение на тази концепция около любовта.

Отец Йейтс се намръщва.

— Убийството никога не е проява на любов. Този човек е луд.

— Какво ще кажете за идеите му? — питам аз. — Нещата, които говори за истината?

Свещеникът въздиша.

— Ще бъда честен. Самите идеи са силни. Слушам изповеди от доста дълго време и разбирам феномена, за който говори той. Най-трудното за хората не е да кажат истината, а да кажат цялата истина. Сигурен съм, че мнозина ще се съгласят с него. Ще си спечели последователи.

— Шегувате ли се? — питам изумена аз.

— Никак даже. Много хора в християнския свят приемат нещата черно на бяло и са подвластни на принципа „получаваш това, което заслужаваш“, когато стане въпрос за Бог и за Библията. Ако не се изповядаш, ще гориш в ада. Някои ще видят в лицата на тези бедни жертви просто едни човешки същества, които отказват да се изповядат пред Бог.

Поглеждам разпятието, което е олющено и избеляло. Търся същата утеха, която намира отец Йейтс в него, но не успявам, както винаги. Как бих могла да вярвам в Църква или в Бог, които създават подобни хора?

— Не забравяй доброто, което е сторено — прекъсва мислите ми свещеникът. — Милионите деца, които се хранят всеки ден благодарение на благотворителните начинания на Църквата, построените къщи за бездомните, кухните за безплатна храна. Неотдавна група християни от Южна Корея заминаха в Афганистан. Знаеха, че е опасно и че не е препоръчително да ходят, но отидоха, за да помагат, без да имат някакви скрити мотиви. Бяха взети за заложници и макар повечето да бяха освободени, неколцина от тях умряха. Религията винаги е била и винаги ще бъде нож с две остриета. Начинът, по който я използваш, е от значение, а той зависи от индивида. Не е по-различна от всичко останало. Ако нямаше интернет, порнографията и експлоатацията на деца щяха да са в много по-малки размери. Не могат обаче да се отрекат всички хубави неща, които ни носи съществуването му. Лесна търговия, свободно споделяне на информация, премахване на културните бариери и ксенофобията, понеже хората могат да разговарят едни с други по целия свят. Всичко това може да се използва за добри или за лоши цели. Това се отнася също за Църквата и интерпретациите на Библията.

— Кажете ми за изповядването, отче. Кажете ми какво означава то за вас.

Очите му отново намират Исус.

— По мое мнение изповедта е най-важната услуга, която Църквата може да предложи. Истинската причина, поради която думите на това чудовище ще стигнат до много хора, е не защото са кой знае колко революционни, а защото повечето от нас таят в себе си тайни, които ни изяждат всяка минута и всеки ден. Много пъти по време на изповед хората плачат, след като са изповядали някакво дребно прегрешение.

— Повечето от тези хора са направили някои наистина лоши неща. Какво ще кажете за това?

— Чувал съм какви ли не злини, така е. Ужасни злини. Има хора, които не се разкайват за подобни деяния, но по-голямата част от тях страдат под бремето на лошите неща, които са направили. Повечето се обвиняват строго за деянията си, много по-тежко, отколкото двамата с теб бихме го сторили. Изслушването на изповедите не ме измъчва, а има точно обратния ефект. Засилва вярата ми в изначалната порядъчност на човечеството.

— Тези неща не ми звучат особено убедителни, отче.

— Амин — промърморва Алън.

Свещеникът се усмихва.

— Разбирам и двама ви. Прекарали сте живота си сред мъже и жени, които грешат, без да търсят покаяние. Още по-лошо, правят го за удоволствие. Уверявам ви, че повечето хора, които се изповядват, са изморени майки, повишили глас на децата си. Ние сме несъвършени, а не зли.

— Всичко ли ви разказват? — питам аз.

— Повечето неща. Понякога хората запазват нещичко за себе си. Изслушването на изповед не е просто рутина. То е форма на изкуство. Трябва да спечелиш доверието на паството си. Те трябва да са наясно, че няма да ги третираш по различен начин, след като чуеш за сексуалните им прегрешения и дребните или едрите им престъпления.

— Сигурно сте чували и някои много лоши неща. Убийства, насилие над деца. Как е възможно след това да се отнасяте с този човек по същия начин?

Отец Йейтс свива рамене. Не го прави по онзи начин, който ти казва „не знам“, а по-скоро жестът му направо крещи „нямам друг отговор освен този, който ще чуеш“.

— Такъв е свещеният ми дълг.

— Сигурно понякога ви е трудно.

— Имало е такива моменти — съгласява се той.

— Какво правите, когато чуете за нещо, което се случва в момента? — пита Алън. — Например баща, който тормози децата си. Или човек, който признава, че е ХИВ позитивен заради задевките си с проститутки, но продължава да спи със съпругата си?

— Моля се, агент Уошингтън. Моля се за сила. Моля се, че самата изповед ще накара този човек да престане да греши. Да, трудно е. Но ако наруша правилата на изповедта заради греховете на един мъж или жена, стотици порядъчни хора ще ме изгубят като свой отец, на когото да споделят грешките си. Трябва ли стотици да платят за греховете на един?

— Не правите ли никакви изключения?

— Позволено ми е да настоявам грешникът да се предаде на полицията, ако става въпрос за криминално провинение, и мога дори да му откажа да го опростя, ако не го направи, но не мога да наруша правилата на изповедта.

Алън поклаща глава.

— Не ви завиждам, отче, особено на вас, който сте искрено загрижен за хората. Сигурно не можете да спите нощем.

Отец Йейтс се усмихва.

— Някои оцеляват благодарение на силата на вярата си. Други — интелектуално, мислите им са напътствани от Светото писание. Аз се намирам някъде по средата. Имам кризи като всички свещеници. И като всички монахини. Майка Тереза страда от вътрешен мрак и съмнения относно Бог през целия си живот.

— Виждали ли сте истинска промяна в хората? — питам аз.

— Разбира се. Невинаги, но достатъчно, за да съм доволен.

— Какво е най-трудно за тези, които се променят?

Свещеникът обмисля въпроса ми.

— Покаянието. Истинското покаяние. Лесно е да изповядаш грях. По мое мнение истинското покаяние изисква огромна промяна. Ако наистина се покаеш, ще се промениш, ако ли не — няма.

— Розмари покая ли се?

— Вярвам, че го стори.

Мъждукането в главата ми се засилва. Има нещо скрито в това, за което говорим. Не е просто проблясък, уловен с ъгълчето на окото ми, а сърбеж, който не мога да достигна, за да почеша.

— Мога ли да видя изповедалнята ви, отче?

Отец Йейтс застива за известно време и просто ме гледа. Не се чувствам неудобно или обидена от погледа му. В него се крие прекалено много доброта.

Накрая става.

— Последвай ме.

— Аз ще изчакам тук — провиква се след мен Алън. — Може би ще се помоля за малко сън тази вечер.

Дарявам го с вяло махване на ръката, докато следвам свещеника към изповедалнята. Случват се две неща едновременно: онова, което се опитвам да видя, става по-ясно, по-осезаемо и по-ярко, а гласът в главата ми, онзи, който кара стомаха ми да се свива, се е завърнал.

На челото ми избива студена лепкава пот.

— Специално за теб ще направим пълната обиколка — казва отец Йейтс, когато стигаме до изповедалнята. — Аз ще заема моето място, а ти това на каещия се.

— Разбира се — отвръщам, но едва успявам да чуя гласа си. Прекалено много прилепски криле плющят в главата ми.

Отварям вратата и влизам вътре. Почти няма никаква светлина. Кабинката е малка и тясна, направена от тъмно и лошо боядисано дърво. На пода, точно под решетката, която разделя свещеника от каещия се, има коленник, на който да се коленичи. Затварям вратата и се вторачвам в него.

Трябва да извървя целия път, да направя пълната обиколка, мисля си. Иде ми едновременно да плача и да се смея.

Този път гласът говори силно: Виж ме.

Коленича. Поради някаква причина гласът веднага замлъква.

Отец Йейтс плъзга прозорчето.

— По-тясно е, отколкото я помня — оплаквам се аз.

— Предполагам, че си била доста по-малка, когато си се изповядвала за последно — отвръща развеселен свещеникът.

— Така, да видим сега… простете ми, отче, защото прегреших. Минаха… хмм… около двайсет и седем години от последната ми изповед.

— Разбирам. Имаш ли какво да изповядваш, дете мое?

Застивам. Нещо се надига в мен. То е гневно, грозно и злобно.

— Това ли си мислехте, докато бяхме отвън, отче? Да ме вкарате тук, да си излея душата и да намеря вярата си отново?

— Само да си излееш душата — отвръща спокойно той. — Мисля, че е малко рано за последното.

— Майната ви.

Отец Йейтс въздиша.

— Агент Барет, сега си тук, както и аз. Намираш се в пълна безопасност зад тези малки стени. Можеш да се гневиш, да плачеш, да ми кажеш всичко и нищо няма да излезе навън, никой няма да разбере освен теб, мен и Христос. Виждам, че нещо те тревожи. Защо да не поговорим за него? Ти сама искаше… как го нарече? Да се потопиш в обстановката. Е, сега имаш възможност.

— Последният, на когото разкрих тайните си, се опита да ме убие, отче. — Изненадана съм от ледения си тон.

— Да, четох за това. Разбирам недоверието ти. Щом не можеш да повярваш в Бог, повярвай в мен. Никога не съм предавал доверието на някого.

— Вярвам ви — съгласявам се аз.

Наистина е така. Не мога да отрека, че с тази обстановка идва желанието. То е силно и пронизващо и самата мисъл, че въобще съществува, ме разгневява.

Виж ме, повтаря гласът. Проблемът не е, че не мога да видя. Проблемът е, че не мога да спра да виждам.

Нуждата да кажа най-накрая тайната си на някого, да сваля товара от плещите си — с Бог или без Бог, е съпътствана с обещание за облекчение, което е толкова силно, че го усещам как лази по кожата ми като армия от мравки.

Дишането ми се учестява. Сърцето ми препуска. Стискам ръцете си една в друга — по-скоро от отчаяние, отколкото в молитва.

— Не знам дали още вярвам в Бог, отче — прошепвам аз. — Правилно ли е да се изповядвам, ако дори не съм сигурна, че съществува?

— Изповедта, стига да е искрена, може да донесе само добро, агент Барет. Силно вярвам в това.

— Смоуки. Наричайте ме Смоуки.

— Добре, Смоуки, имаш ли някакви грехове за изповядване?

Имам много грехове, изключително много, отче, грехове от гордост, грехове от завист, грехове от сласт. Убивала съм хора. При самозащита, така е, но част от мен изпита удоволствие от това. Много ми хареса, че убих мъжа, който ми отне Мат и Алекса. Винаги ще съм щастлива от този факт.

Грехове?

Грешила съм със семейството, приятелите и с онези, които са ме обичали и са ми се доверявали. Лъгала съм… много. Пия нощем. Спала съм само с двама мъже през живота си, но съм го правила разюздано. Понякога от любов, понякога заради удоволствието, което ми доставя това. Грях ли е да изпитвам наслада, когато имам член в устата си или когато нашепвам в ухото на Мат или Томи „Чукай ме чукай ме чукай ме, мили Боже, чукай ме“? Дали Бог оценява, че го правя част от акта, от този сладък момент?

Ставала съм свидетел на чуждите страдания, мъчения и смърт, виждала съм обезобразени до неузнаваемост трупове, но съм се научила да извръщам поглед. Да изключвам образите и емоциите, да се прибера у дома и да хапвам спагети и да гледам телевизия, сякаш болката им не е била истинска или не е била от значение. Работата ми е да преследвам зли хора. Плащат ми, защото хората умират.

Това грехове ли са?

Помествам се на коленника. Всички неща, които минават бързо през главата ми, може да са или да не са грехове. Но никое от тях не събужда чудовището в съзнанието ми.

Виж ме, казва то, но този път гласът е нежен и този глас, разбира се, съм аз.

Сълзите потичат по лицето ми. Осъзнавам, че ще му кажа. През цялото време съм знаела, че ще му кажа — още в момента, в който стъпих тук. Затова потта и замайването ги няма.

— Сторих нещо ужасно, отче — прошепвам аз. — Мисля, че заради него никога няма да изпитам истинска радост. Няма да допусна да обичам истински някого отново. Защото не го заслужавам.

Докато изричам думите, с тях излиза и мъчителната болка. Чудовището на тъгата се опитва да пропълзи по гърлото ми и да изригне като вой. Не му позволявам, оставям го да се пръсне вътре в мен. Прекалено е тихо тук, Алън ще ме чуе. Скръствам пръстите на ръцете си в юмрук и го притискам в устата си. Хапя, докато не разкъсвам кожа. Вкусвам от собствената си кръв и потръпвам от болка.

Отец Йейтс е мълчалив, чака. Заговаря отново. Гласът му е нежен. Безопасен. За момент ми напомня за истинския ми баща, не за Бог, а за татко, който винаги ме пазеше от чудовищата под леглото ми.

— Облечи чувствата си в думи, Смоуки. Просто ги остави да потекат. Аз ще те изслушам, няма да те съдя. Никога няма да повторя казаното тук от теб пред някого. Време е да оставиш бремето, което носиш на плещите си.

Кимам. Сълзите продължават да се стичат по лицето ми. Наясно съм, че не може да ме види как кимам, но гърлото ми се затваря и не мога да говоря. Явно усеща това.

— Не бързай.

Подсмърчам, а той продължава да чака. Не след дълго ръката, стиснала гърлото ми, отпуска хватката си. Възвръщам способността си да говоря.

— След нападението прекарах известно време в болница. Сандс беше срязал лицето ми до кокал на повечето места. Също така рани други части на тялото ми и ме гори с цигара. Никое от нараняванията не беше животозастрашаващо, но изпитвах силна болка и всички се тревожеха да не направя инфекция, тъй като някои бяха доста дълбоки. Исках да умра, отче. Напълно бях сигурна, на сто процента, че трябва да си пръсна мозъка. Смятах да изляза от болницата, да се прибера у дома и да се самоубия.

— Продължавай.

— Всички знаят тези неща. Наложи се да потърся психиатър… знаете как приключи това. Просто казвам, че хората бяха наясно, че искам да сложа край на живота си. Знаеха за изнасилването и нямаше как да не забележат белезите. Те разбираха тези обстоятелства и ми намираха извинение. „Естествено, че ще иска да се самоубие, виж какво преживя горката!“ Разбирате ли?

— Да.

— Нещо вътре в мен ме разяждаше. Заради цялото това съчувствие. Бедничката Смоуки. Не е ли силна? Не е ли достойно за възхищение как преодоля всичко и продължи напред?

Горчивината се надига в мен също като черно кафе, може би дори като вкиснало мляко. Почти мога да го усетя в устата си. Това е вкусът на самопрезрението. Себеомразата.

— Кажи ми какво не са знаели те, Смоуки. Нещото, което не е било достойно за възхищение.

Изпълвам се с враждебност, която ме замайва. Бузите и челото ми се зачервяват. Изпитвам чист гняв като хванато в ъгъла животно, което вижда светлината и тя го кара да беснее и пищи.

— Майната му на Бог — изсъсквам аз и вкусът на думите е много сладък, вълнуващ.

— Моля?

— Майната му на Бог и на прошката му. Защо ми е да моля този задник да ми прощава за каквото и да било? За какво трябва да бъде опростена майка ми? Знаете ли, че към края си ни умоляваше да я убием? Толкова много я болеше, че ни молеше да го направим, да отнемем живота й. А тя беше най-отдадената католичка, която познавах!

— Направи ли го? — пита със съвсем спокоен глас отец Йейтс.

— Какво? Мамка му, не. — Яростта е като приливна вълна, която те блъска и не можеш да направиш нищо, за да й се противопоставиш.

— Тогава ми кажи какво точно направи, Смоуки. Не е нужно да молиш Бог за опрощение, щом не желаеш. Но трябва да помолиш себе си.

Стискам зъби и ръце, докато не ме заболяват.

— Да си простя? — ръмжа шепнешком аз. — Нима след като си изпея всичко, то изведнъж ще се оправи?

— Не. Но ще е добро начало. Не мога да ти обясня защо е важно да споделяме стореното от нас с други, Смоуки, но е така. Само думи са, да, но ще се почувстваш много по-добре. Имаш нужда да ми споделиш какво си направила, и след това да осъзнаеш, че светът няма да свърши, защото си ми казала.

Това спокойствие е непобедимо. Вярата му е като неумолима и безжалостна сила. Ако отец Йейтс трябваше да изпразни цял басейн с лъжица, щеше да го направи, без да се оплаче, независимо колко време щеше да му отнеме това. В негово присъствие се чувствам едновременно в безопасност и враждебно настроена. Искам да го прегърна и да го зашлевя.

— Бях бременна — изплювам камъчето накрая.

Мълчание.

За момент имам чувството, че ме съди, но осъзнавам, че просто чака.

— Продължавай — приканва ме той.

— Само от няколко месеца. За мен беше голяма изненада. Използвах спирала. Двамата с Мат не бяхме стари, но не бяхме и пиленца. Просто… се случи.

— Съпругът ти знаеше ли?

Прекалено си умен за мен, отче.

— Не. Не мисля, че щях да му кажа. Не бях сигурна дали искам да задържа бебето.

— Защо?

— Не знам. Предполагам, че от егоизъм. Бях в края на трийсетте, в разцвета на кариерата си, намирах си какви ли не извинения. Не ме разбирайте погрешно, не бях решила да махна бебето, поне не още, но го обмислях и го криех от Мат.

— Имахте ли много тайни в брака си?

— Не. Точно това е странното. Е, поне част от него. Двамата с Мат бяхме късметлии. Наясно съм, че един брак може много да излезе от релси. Мъжете и жените обичат да изневеряват и да лъжат. Любовниците убиват съпругите, съпругите убиват съпрузите или пък може всичко да е наред с тях и да бъдат покосени от рак. Понякога смъртта е бавна и мъчителна. Годините, през които се пазят малки тайни, се превръщат в недоверие и бракът вече не е любов, а навик. Двамата с Мат нямахме подобни проблеми. Разбира се, карахме се. Прекарвахме дни наред, без да си говорим, но в крайна сметка винаги се сдобрявахме и не спирахме да се обичаме. Никога не съм му изневерявала и съм сигурна, че и той не е.

— Затова да криеш бременността си от него, е било нещо странно.

— Много при това. Често крием дреболии. Това е част от живота. Някои неща трябва да се пазят в тайна. Но не криеш важните неща. Не пазиш в тайна, че си бременна, и със сигурност не премълчаваш аборт. Не сме такива.

— Съпругът ти научи ли преди смъртта си?

— Не.

— Смяташ ли, че щеше да му кажеш?

— Иска ми се да мисля така, но не съм сигурна.

— Какво се случи с бебето, Смоуки?

Това е ВЪПРОСЪТ, разбира се. Виж ме, казва гласът. Виждам те, виждам те, светиш като неонов знак, осветен от 10 000 броя 10 000-ватови лампи.

— Лошото не е, че направих аборт — отвръщам аз, — а причината да го направя. — Гласът ми е някак си празен. Изтощена съм. Предпочитам да съм навсякъде другаде, само не и тук. — Разбирате ли, исках да се самоубия, но знаех, че няма да го направя, ако вътре в мен расте бебе. Затова помолих доктора да се погрижи за него. — Изморена съм, толкова съм изморена. — То беше последната останала ми частица от Мат и се намираше вътре в мен, готова да порасне, да бъде родена и да живее. Не трябваше да става така, не трябваше да се случва, разбирате ли ме? Сандс не ми отне тази последна частица. Той не уби бебето ми. Аз го направих. Аз.

Заплаквам.

— Има ли още? — пита отец Йейтс.

— Дали има още? Разбира се. Тук съм, не виждате ли? Отървах се от бебето, за да мога да се самоубия, но в края на краищата дори не го направих! Бебето умря за нищо! Без абсолютно никаква причина! Аз… аз… — не желая да изричам думите, но трябва. — Аз убих това бебе, отче! У-у-убих го!

Не мога да говоря повече. Мога само да плача. Не го правя за себе си. Плача, защото едно от последните неща, които сторих по време на брака си, беше да излъжа. Плача, защото си представям, че Алекса щеше да има братче или сестриче. Но най-вече плача за това дете. То беше шанс да си върна някои от нещата, които Сандс ми открадна. Но в момент на агония аз отхвърлих този шанс. Не става въпрос дали е било правилно, или не да направя аборт, измъчват ме причините за това решение, болката, егоизмът, какъв е можел да бъде животът ми, ако не го бях направила, и нещастието да осъзная, че съм сторила нещо толкова ужасно, което никога няма да мога да върна или поправя.

Плача и отец Йейтс ме оставя да го правя. Той не говори, но усещам присъствието му и това ме успокоява.

Нямам представа колко дълго продължава това. Мъката се надува като балон. Не е изчезнала, но е някак си по-тиха.

— Смоуки, нямам намерение да ти чета пасажи от Библията. Наясно съм, че не си готова за това. Просто ще кажа: да, стореното от теб и причината да го направиш, са неправилни. Сама го знаеш. Но какво е истински грях? Какво прави стореното от теб толкова ужасно? Фактът, че си потъпкала дара на живота. Няма значение откъде си мислиш, че се е появил той — от Бог, от първичната супа или и от двете, но животът е дар и мисля, че го знаеш. Мисля, че го знаеш по-добре от повечето хора заради работата ти.

— Така е — прошепвам аз.

— В такъв случай не разбираш ли? Ако продължаваш да отказваш да си простиш, ако продължаваш да отказваш да получаваш любов, е все едно да продължаваш да грешиш — защото тези неща означават, че отказваш да живееш.

— Но отче… как мога да си позволя да бъда щастлива, наистина щастлива? Не мога да променя миналото.

— Ще изкупиш греха си. Няма да забравяш. Няма да си търсиш извинения. Ще се промениш. Отглеждаш дъщерята на приятелката си. Отгледай я добре. Бъди й добра майка. Научи я да обича живота. Ако има мъж в живота ти, обичай го. Ако се ожените, не пази тайни от него. Имаш работа, която ти позволява да хващаш и пращаш в затвора онези, които отнемат живота на другите. Върши си задълженията добре и ще спасиш безброй животи. С право си страдала заради този грях, но ти не си зла, Смоуки, и е време, ако сама не можеш да си простиш, някой друг да го стори вместо теб. Опрощавам те. Може би ще ти е необходим цял живот, за да го направиш. Сега те опрощавам в името на Отца и Сина и Светия дух.

Това са просто думи. Не сме се одобрили с Бог, а и не знам дали някога това ще се случи. Може никога повече да не видя изповедалня отвътре. Тайничко смятам, че Исус е бил просто дърводелец. Но отец Йейтс е прав: когато споделиш тайната си с някого и видиш, че не идва краят на света, получаваш облекчение, каквото не съм си представяла. Чувствам се… пречистена. Скръбта все още е там, но няма проблем. Само хората, които преследвам, не съжаляват за делата си.

— Благодаря ви, отче.

Не знам какво друго да кажа.

— За мен беше удоволствие. — Имам чувството, че се усмихва. — Видя ли? Моята работа също не е лишена от приключения.

— Няма майтап — съгласявам се аз.

Някои хора изследват света. Катерят планини, прекосяват океани, ловуват с местни племена. Други обичат силните усещания, надбягванията с бикове, пиенето и живота на пълни обороти като Хемингуей. Има и такива като отец Йейтс и мен: ние прекарваме дните си, като изследваме вътрешния си свят, където нещо ново и вероятно ужасно винаги лежи зад завоя. Някогашните изследователи са пишели на картите „Тук-там има тигри“. Това предупреждение важи най-вече за територията между ушите и сърцето.

Да си помислиш, че можеш да влезеш в тази дървена кутия и да поговориш с друго човешко същество за нещата, които не можеш да кажеш на никого…

— Майка му стара!

— Смоуки…

— О, Боже мой!

Потопи се в обстановката. Със сигурност го направих, да го вземат мътните. И отговорът ме е гледал право в очите. Всичко е просто, ясно и точно.

— Смоуки, добре ли си?

Изправям се. Как е научил тайните им? Откъде?

— Отче, имам лоши новини. Мисля, че някой друг също е бил в изповедалнята ви и въобще нямам предвид Бог.