Коуди Макфейдън
Тъмната страна (3)

3.

Кали, Алън и Джеймс пътуват насам — съобщава ми заместник-директорът Джоунс. — Трябва да пристигнат до няколко часа.

Намираме се пред залата за аутопсии и наблюдаваме през прозорчето как съдебният лекар разчленява тялото на Лиза Рийд в опит да помогне да заловим убиеца й. Това е последното оскверняване. Няма нищо възвишено в една аутопсия, тя е редуцирането на едно човешко същество до основния му компонент: месо. Минава седем часът и домът вече ми липсва.

— Чувствам се странно да съм тук — отбелязвам аз.

— Аха — съгласява се Джоунс, след което млъква за известно време. — В интерес на истината, с втората ми жена обсъждахме да се преместим да живеем тук.

— Наистина?

— Не видя ли онези дървета? Тук имат четири сезона, и то в пълната им прелест. Бяла Коледа, съживяващи се растения през пролетта. — Заместник-директорът свива рамене. — Бях навит. След това бракът ни се обърка и забравих за това.

Отново замлъква. Такива са взаимоотношенията ни. В напълно неочаквани моменти ми споделя малки частици лична информация. Често са горчиви като сегашните. Някога е обичал жена, с която са обсъждали да се преместят на някое място, на което са щели да могат да търмъчат паднали листа и да си правят снежни човеци. Сега е тук заради труп. Мечтите еволюират, но невинаги към по-добро.

— Доктор Джонстън е странна птица — промърморвам аз, за да сменя темата.

— Така е.

Доктор Джонстън, съдебният лекар, е в средата на четиресетте си години и е огромен. Нямам предвид, че е дебел, а мускулест. Бицепсите му са внушителни и вероятно ще са необходими двете ми ръце, за да ги обхванат. Краката му са толкова масивни, че сигурно му се налага да си шие панталоните по специална поръчка. Косата му е бяло руса и подстригана много късо. Лицето му е квадратно и изглежда брутално, с голям нос, който е изкривен от някогашни счупвания, и вена, която тупти върху челото му като жив метроном. Направо ме хипнотизира. Джонстън може да бъде професионален културист или бияч за мафията.

Отнася се много професионално към Лиза и вкарва в употреба мускулестите си ръце, докато реже гръдния й кош. Дори прозорецът не пречи на неприятния звук да достигне до нас; все едно някой настъпва чаши от стиропор. Не чувам какво казва, но устните му се движат, докато диктува откритията си в микрофон, висящ над масата.

— Как мина с госпожа Рийд? — пита ме Джоунс.

— Супер. Ужасно.

Запознавам го с разговора ни.

— Излезе права. Относно причината да поиска теб.

— Аха.

Джонстън се навежда напред, за да погледне Лиза, да види какво има вътре в нея. Виждала съм много по-лоши неща, но поради някаква причина това ме отвращава.

— Какви са впечатленията ти от случая до момента, Смоуки?

Наясно съм какво ме пита, какво иска. Да направя онова, в което съм най-добра. Да използвам дарбата си.

Работя тази работа, защото имам способността да разбирам мъжете, които преследвам. Не се случва на мига и не е някаква пророческа дарба, но ми осигурява достатъчно информация и картината се оформя. Триизмерно. С необходимите емоции и размисли. Но над всичко се открояват копнежите. Копнежи, които почти мога да усетя в устата си, мрачни вкусове — те са толкова осезаеми, че мога да ги преглътна.

Работила съм с много талантливи мъже — заместник-директорът Джоунс е един от тях, които ми помогнаха да усъвършенствам дарбата си. Осъзнах, че тя работи най-добре, когато нормалните хора не са наблизо.

Дарбата ми е като да се гмурнеш в олио; не можеш да виждаш през него, но го усещаш, че е мазно. Понякога се гмуркам прекалено надълбоко и това ме бележи отвътре, дарява ме с нови тайни.

Преди пет години преследвах човек, който убиваше само млади и красиви брюнетки. Никоя от тях не беше на повече от двайсет и пет години и всяка беше прекрасна. Дори след смъртта си и даже в моите очи на жена те бяха пищни красавици. Замъгляваха умовете на мъжете.

Онзи, който ги убиваше, се чувстваше по същия начин. Изнасилваше ги и после ги убиваше с юмруците си. Бавно ги пребиваше до смърт, методично, с пълна отдаденост. Това е много интимен и личен начин да убиеш друго човешко същество.

Застанах над една от неговите жертви и погледнах. Погледнах и го видях. Убиеца. Продължих да гледам, докато го почувствах. Той беше обезумял човек, премазан от сексуално желание и гняв. Към края, осъзнах аз, желаеше сексът му с тях да откачи луната от небето.

Изправих се замаяна и осъзнах, че малко съм се подмокрила между краката. Бях се гмурнала прекалено надълбоко и бях почувствала възбудата, която чувстваше и той.

Намерих най-близката тоалетна и си изповръщах червата.

Колкото и лошо да беше това, то помогна на екипа ми. Разбрах, че търсим човек, който е организиран и умен, но не може да се владее, ако се появят правилните подбуди.

Заловихме го, взехме му ДНК проба, но заради дълбокото ми гмурване получихме и изповед. Стейси Хобс беше нова агентка в офиса в Лос Анджелис и представляваше точно онова, от което имах нужда. Двайсет и четири годишна, брюнетка, обект на внимание за всички мъже в радиус от триста метра.

Накарах я да се облече и гримира като жените, които нашият човек преследваше. Обясних й как да стои в ъгъла, как да го гледа втренчено, как да си извие бедрата и да се усмихне съблазнително. Забраних й да говори.

Името му беше Джаспър Сейнт Джеймс и не можеше да свали очи от нея. Стоях и го гледах как стиска юмруци. Гледах как ченето му увисва, макар и малко. Устните му буквално се издуха пред очите ми като устните на вампир. Започна да се поти и да си мърмори под носа.

— Кучка. Кучка — повтаряше го отново и отново.

По време на първите няколко разпита беше изключително спокоен и въздържан.

Кръстосах крака — сигналът ми към Стейси. Тя направи каквото й бях наредила — погледна Джаспър право в очите и си облиза устните бавно, чувствено, с измляскване. След това бързо се обърна и излезе от стаята за разпити.

Джаспър буквално изкрещя от раздразнение. Изкряска пронизително, сякаш някой го беше стиснал с клещи здраво за топките. Наведох се над масата.

— Сигурно чувството е било много много много много много много яко — заявих със завалян и задъхан глас — да ги гледаш как осъзнават, че ще бъдат убити.

Помня погледа му. Беше изпълнен с ужас, изумление и надежда. Почти можех да чуя мислите му.

Възможно ли е наистина да ме разбере? Възможно ли е?

Възможно беше, макар и, опазил ме Бог, не по начина, по който си мислеше той. Чувствах го, разбирах го, но в крайна сметка всичко беше синтетично. Аз бях невярваща; само любовта на Джаспър беше чиста.

Джаспър мърмори, дрънка, поти се, тресе се и говори. Сподели ми тайните си. Радваше се, че го прави, защото най-накрая беше намерил публика. Слушах, кимах и се преструвах, че му съчувствам.

Хрумна ми, че вероятно той също беше използвал фалшиво съчувствие, за да примамва онези жени. Това правеше ли го моя жертва? В крайна сметка целите ни не бяха чак толкова различни. Джаспър искаше да унищожи тези жени, а аз — него. Между нас обаче имаше разлика — той си го заслужаваше.

Никоя от тези мисли не беше изписана на лицето ми. Дарих го с цялото си внимание. По някое време, докато плачеше, дори го хванах за ръката. Горкият Джаспър, прошепнах. Горкият беден Джаспър.

Прибрах се същата вечер, потопих се във ваната и стоях в нея, докато водата не изстина.

Заместник-директорът ме моли да се гмурна в олиото, за да започна процеса, да почувствам човека, който е направил това.

— Все още не разполагам с достатъчно информация — отвръщам аз. — Няма емоционален компонент. Самият акт е невероятен. Дързък. Това е от значение за него. Възможно е да е послание, да засилва вълнението му или и двете.

— Какво послание?

Отговорът се появява в главата ми отникъде, изплува от плиткото.

— Аз съм перфектен. Или причината да правя това, е перфектна.

Джоунс се намръщва.

— Какво имаш предвид?

— Това е като… убийство в заключена стая. Убил я е във въздуха. Бил е хванат в капан и заобиколен от свидетели. Мисля, че я е убил още в началото на полета, за да може да си седи до тялото и да се наслаждава на вълнението. Сигурно е било изключително възбуждащо. Дали някой е щял да го забележи? Ако ли да, нямал е никакъв изход. Само някой перфектен може да направи това, само той има необходимия кураж и способността да контролира страха си. Чувствал се е защитен от способностите си или от мисълта, че онова, което прави, е справедливо.

— Какво друго?

— Той е много умен, много организиран и е способен на дългосрочно и педантично планиране. Сигурно е в напреднала възраст, но не чак толкова. Може би в края на четиресетте.

— Защо мислиш така?

— Прекалено е уверен и опитен, за да е много млад. — Въздъхвам. — Ще разпитаме другите пасажери, но мога да гарантирам, че каквото и описание да получим, няма да е правилно.

— Смяташ, че е използвал дегизировка?

— Да, но е била оскъдна. Боядисал си е косата, сложил си е контактни лещи, подобни неща. Най-голямата разлика ще е в личността му. Със сигурност си е избрал отличителни черти, които да останат в съзнанието на свидетелите, нещо, което да привлече вниманието им и да прикрие всичко останало.

— Защо си толкова сигурна за това?

— Защото всичко друго няма да е достатъчно перфектно. Само перфектното би свършило работа.

* * *

Джонстън започва да бели лицето на Лиза от черепа, за да може да отвори главата и да стигне до мозъка й. Според мен сега е точният момент да се захвана с нещо друго. Обаждам се на Бони. Тук е почти 20:30 часа, което означава, че в Калифорния вече е време за вечеря. Тя отговаря на мобилния, който й подарих, още на първото позвъняване.

— Здрасти, Смоуки!

— Здрасти, скъпа. Как си?

— Добре съм. Елейна направи макарони със сирене.

Елейна Уошингтън е съпругата на Алън, един от членовете на моя екип. Тя е едно от любимите ми човешки същества — жена от латински произход, чието призвание е да дарява любов и подкрепа на онези, които имат нужда. Не го прави по някакъв сладникав и прекалено сантиментален начин. Елейна може да те обича и също така може да те укроти само с една прегръдка. Тя беше първата, която дойде да ме види в болницата след случилото се със Сандс. Прегърна ме и ме остави да се наплача. Винаги ще я обичам заради това.

Елейна гледа Бони, когато се появят работни ситуации като тази. Също така е лична домашна учителка на осиновената ми дъщеря.

— Чудесно, скъпа.

— Алън излезе. Това означава ли, че ще те няма дълго време?

— Явно. Съжалявам.

— Трябва да спреш да го правиш, мамче Смоуки.

Бони пораства много по-бързо от нормалното. Причината за това са както обстоятелствата, така и собствените й таланти. Убийството на майка й и случилото се след това оставиха своите вътрешни белези по нея и я принудиха да порасне по един ужасно отвратителен начин. Талантите й се крият в изкуството — тя е художничка — и в дълбочината на прозрението й. „Мамче Смоуки“ е обръщение, което използва, когато се опитва да ме успокои, а понякога и без причина. То винаги ме кара да се разсмея вътрешно, защото е доказателство за младо сърце, за гласа на дете.

— Какво да спра да правя, скъпа?

— Да се извиняваш за неща, които не зависят от теб. Хората не ги убиват по график, а ти хващаш онези, които ги убиват, така че и твоят живот не е по график. Нямам проблем с това.

— Благодаря, но някои неща на мамчето не се подчиняват на логиката. Наистина съжалявам, че не съм с теб.

Чувам приближаващите се върху плочките стъпки на заместник-директора и се обръщам към него. Той ми кима към прозорчето на вратата.

— Трябва да затварям, скъпа. Ще ти се обадя утре, става ли?

— Смоуки?

— Да?

— Леля Кали наистина ли ще се омъжва?

Ухилвам се.

— Да, мила. Приятна вечер.

— Приятна и на теб. Обичам те.

— И аз те обичам.

* * *

Доктор Джонстън посочва един съд, в който се намира сърцето на Лиза.

— Било е пробито. Дупчицата е малка и се намира от дясната страна на гръдния й кош. — Посочва ни мястото. Както сам каза, дупчицата наистина не е много голяма, но синината, която е предизвикала, е с размера на двете ми ръце, събрани заедно. Има вертикални прорези над и под пробитото място. По-рано не забелязах раната заради шока, че Лиза е Декстър.

— Има логика — заявява заместник-директорът. — Мястото на Лиза е било до прозореца, а неговото вдясно от нея.

— С какво може да бъде извършено това? — питам аз.

— С нещо дълго, цилиндрично и остро. Убиецът е бил силен, решителен и е имал някои основни познания по анатомия. — Съдебният лекар свива юмрук и ни демонстрира случилото се. — Един чист удар, острието преминава през дроба, пронизва сърцето и готово.

— Тя трябва да е била дрогирана, за да може да направи подобно нещо с нея на самолет — промърморвам аз.

Джонстън кима с огромната си глава.

— Да, така е. Смъртта е настъпила бързо, но е била много болезнена. Би било в негова полза, ако я упои по някакъв начин.

Обмислям думите му.

— Избрал е нещо, което се приема през устата, а не се бие със спринцовка и не предизвиква пристъпи — констатирам аз. — Някакви идеи?

— Гамахидроксибутират, кетамин или рохипнол^[1] биха свършили чудесна работа, но всяко едно от тях има неприятни странични ефекти. Могат да предизвикат повръщане. Кетаминът също така е способен да доведе до конвулсии. — Съдебният лекар скръства гигантските си ръце. — Не, ако бях на негово място, щях да използвам нещо от старата школа. Хлоралхидрат.

— Коктейли значи — предполага Джоунс.

— Да, действа най-добре с алкохол, какъвто между другото усетих в стомаха й. Освен това действието му е бързо и е могъл без проблем да й даде свръхдоза, за да изпадне в безсъзнание.

— Така е — съгласявам се аз. — Едва ли се е тревожел, че ще умре от предозиране. Ще провериш теорията си на токсикологичния анализ, нали?

— Да. Ще ускоря процеса. Трябва да получа резултатите утре следобед, заедно с всичко останало.

Хрумва ми още нещо.

— Чудя са как, по дяволите, е успял да вкара в самолета онова, което й е дал?

Доктор Джонстън свива рамене.

— Не е по моята част, съжалявам.

Давам му номера на мобилния си телефон.

— Обади ми се, когато излязат резултатите, и ще изпратя някой да дойде да ги вземе. Направи само един екземпляр за себе си и го сложи на безопасно място. — Поглеждам го право в очите. — Това е федерален случай поради три причини, доктор Джонстън. Първо, случил се е в приятелски небеса. Второ, замесен е конгресменът Дилън Рийд и не е изключено това да е предвестник на нападение срещу самия него. Трето, възможно е това да е престъпление от омраза. Цялата тази потайност обаче е от уважение към семейство Рийд, а не е някакво прикритие. Искам да си наясно с това. Основната ми цел е да хвана извършителя.

Усмивката на съдебния лекар е малко изморена.

— Оценявам прямотата ти, агент Барет, но няма нужда да се тревожиш. Не си падам по конспиративни теории. Работил съм над три други смъртни случая, свързани с политици, включително такъв, в който бяха замесени много влиятелен човек и мъжка проститутка. Познавам тази територия.

Осъзнавам, че доктор Джонстън е доста компетентен специалист. Не трябва да се изненадвам, повечето от хората, които са избрали да работят със смъртта, вземат работата си много на сериозно.

— Радвам се. — Поглеждам Лиза Рийд, която лежи на така наречената операционна маса, макар отдавна да няма нужда от операция. — Нещо друго полезно?

— О, да. Нещо много, много необичайно. Тъкмо щях да ви го споделя. — Джонстън взема друг метален съд и ни го показва. — Намерих това в тялото й. Нашият човек е разтворил раната й. Видяхте ли прорезите?

— Да.

— Бил е много умен; направил ги е посмъртно, след като кръвообращението е спряло. След това е напъхал това в нея.

Надниквам в съда и виждам не много голям сребърен кръст.

— Къде си държиш ръкавиците? — питам аз.

Джонстън кима към една кутия на близката маса. Вземам си комплект и си ги слагам. Бъркам в металния съд и вземам кръста.

— Тежък е — констатирам аз. — Плътен. Вероятно от сребърна сплав.

Кръстът е скромен, не е кой знае какво. Дълъг е около пет сантиметра и е широк два сантиметра и половина. Обръщам го в дланта си и присвивам очи. В задната му част е гравирано нещо, но е прекалено дребно, за да го разчета с невъоръжено око.

— Имаш ли лупа?

Джонстън намира такава и ми я подава. Слагам я над кръста. Виждам някакъв много малък и много обикновен символ: череп и кръстосани кости, какъвто е универсалният знак за отрова. Гравиран е в горната част на кръста. По-долу са изписани някакви цифри.

— Числото е 143 — изричам на глас.

— Какво, по дяволите, означава това? — пита заместник-директорът.

— Нямам представа. — Оставям кръста обратно в металния съд. — Предлагам да запазим в тайна от медиите тази улика, докторе.

— Разбира се.

— Нещо друго?

Съдебният лекар поклаща глава.

— Не и в момента.

Джоунс си поглежда часовника и ме сочи с пръст.

— Да вървим към летището. Екипът ти ще пристигне скоро, а аз трябва да се връщам в Калифорния.

Казваме си довиждане с Джонстън и тръгваме по коридора към изхода. Обувките ни тракат върху линолеума, което е малко зловещо предвид това къде се намираме.

— Какъв ти е планът? — пита заместник-директорът.

— Обичайното. Криминологичен анализ на самолета, в който е убита Лиза, разпит на пасажерите, изработване на профил. След това… — млъквам за миг. — Трябва да започнем да идентифицираме други потенциални цели колкото е възможно по-скоро.

Не отбелязвам очевидното и най-тревожно нещо: череп с кости и числото 143 — съществува само едно нещо, което убиецът може да брои.

Това, естествено, ме отвежда до следващия тревожен въпрос: докога ще продължи броенето?