Коуди Макфейдън
Тъмната страна (24)

24.

— Господи — изумява се заместник-директорът и млъква. Изчаквам го. — Това ще плъпне навсякъде.

— Вече е, сър.

Обаждам му се на мобилния телефон. Винаги е включен.

— Имаме ли въобще някаква идея кое е детето, което смята да убие?

— Не, сър.

Пак мълчание.

— Говори ли с Розарио?

— Все още не, сър. Първо се обадих на вас. Но ще звънна и на нея.

— Ще е трудно за семейството й. — Джоунс въздиша. — Предполагам, че искаш специален екип?

— Ще ни трябват още хора, сър. Когато медиите се захванат с намереното в интернет, семействата ще се нуждаят от номер, на който да се обаждат. Ако не можем да попречим на медиите да си вършат работата — което определено няма как да направим, поне можем да ги използваме за целите си.

— Съгласен съм. Ще се нуждаеш от някого, който е правил това и преди и е запознат с тънкостите.

— Имате ли някаква идея кой ще е този някой?

— Една агентка от „Охрана на обществения ред“, която си разбира от работата. Джезабел Смит.

— Наистина ли се казва Джезабел?

— Да, знам. Религиозната връзка обаче е доста неуместна^[1]. Джезабел работи при нас от около осем години и е особено мотивирана. Използвахме я по време на големия страх от тероризма през 2007-а. Хората постоянно се обаждаха и казваха, че са видели представители на „Ал Кайда“ къде ли не. Пълни глупости и загуба на време, но тя свърши чудесна работа в отделянето на зърното от плявата.

— Поне не е новобранец. Предполагам, че агентите, които ще отговарят на телефоните, ще бъдат зайци?

— Опасявам се, че да. От какво друго имаш нужда?

— Искате ли да се обадя на директора?

— Да, но няма да те карам да го правиш. Аз ще се оправям с него и ще се уверя, че ще се обажда на мен, а не на теб. Ще се нуждаем от ресурсите му, за да се справим с медиите.

— Благодаря.

— По-добре запрятай ръкави, Смоуки. Ще говоря с агент Смит и ще я изпратя при теб до един час. Обади се на Розарио Рийд.

— Да, сър.

Джоунс затваря и аз се наслаждавам на този момент. Не искам да се обаждам на Розарио, ама въобще. Нямам нищо друго освен лоши новини за нея.

— Стегни се — казвам си.

Набирам номера й. Тя вдига само след три позвънявания.

— Смоуки?

— Здрасти, Розарио.

— Лоши новини, нали? — Не усещам никакво колебание в гласа й. Това прави нещата малко по-лесни за мен, но не кой знае колко.

— Много лоши.

— Кажи ми ги. — В гласа й отново не се усеща никакво колебание.

Правя го. Разказвам й за Проповедника, видеоклиповете и страниците, които е откъснал от дневника на Лиза. Розарио мълчи през цялото време, докато говоря, а и след това.

— Помня Джейкъб Литълфилд — казва накрая тя. — Сладко момче. Помня и Марк Филипс. Малко чудовище, което порасна и се превърна в голямо такова. Влезе в затвора още на двайсет години. Горкият Декстър. Горкият ми син.

Гласът й се пречупва за първи път, откакто я познавам. Така ни връхлитат загубите понякога, по никое време. Розарио не загуби самообладание, когато детето й беше убито, а едва сега, когато се сеща за малкия си син и края на съботните сутрини.

— Приближавате ли се до откриването на това чудовище? — пита след малко тя.

— Да, в по-широк смисъл. Той ни осигури видеоклипове със записи на по-старите си жертви. С колкото повече информация разполагаме, толкова повече се увеличават шансовете ни да го заловим.

— Защо му е да прави това? Защо му е да разкрива тайната на Лиза пред целия свят? Не му ли е било достатъчно да я убие?

Тя иска да разбере и аз се опитвам да й помогна, макар да съм наясно, че няма да намери никаква утеха.

— Винаги става въпрос за власт, Розарио. Власт над живота и смъртта и всичко останало. Не мога да ти кажа точно какви са мотивите му, поне не все още, но краткият отговор е „не“, убийството й не е било достатъчно. Той иска да контролира най-личните, най-съкровените и най-пазените й тайни. Това е сексът за него. При това е чудесен секс.

— А речта му за „истината“ и за Бог? — Гласът й потреперва от отвращение.

— Той вярва, че вярва. Сигурна съм в това. Но също така е луд, така че пропуска истинската истина.

— Каква е тя?

— Той постоянно си повтаря, че използва смъртта, за да изпълни някаква цел. Истинската истина — грозната действителност — е, че убийствата са единствената цел, която му е необходима.

Розарио мълчи известно време.

— Откъде би могла да знаеш това?

Обмислям въпроса й. Не ми го задават за първи път.

— Предполагам, че мога да чувствам онова, което и те.

Отново настъпва тишина.

— Какво чувства той точно сега? Това чудовище, което уби детето ми?

— Радост — отвръщам аз без никакво колебание. — Върховна радост.

Гласът на Розарио се променя и става груб и дрезгав:

— Искам да изпитва агония, Смоуки, а не радост.

— Знам. Единственото, което мога да направя, е да го заловя.

— Не се тревожи за мен или за влиянието върху семейството ми, когато случаят се разчуе. Ще е трудно, но ще се справим. Съсредоточи се върху намирането на това… чудовище. Моля те.

— Ще го сторя.

* * *

Влизам в службата и виждам, че Алън държи някакъв лист.

— Дава ни имената на всяка от жертвите — казва той. — Някои от тях са доста стари — според мен отпреди двайсет години, ако мога да съдя по дрехите, прическите и подобни неща.

— В основни линии всичко си е в един и същ формат — обяснява Кали. — Кара ги да разкрият някаква съкровена и мрачна тайна и след това им дава ясно да разберат, че ще ги убие.

— Но всеки клип свършва преди смъртта — отбелязва Джеймс.

— Странно — промърморвам аз. — Човек би си помислил, че моментът на смъртта е по-важен за него от останалото.

— Вероятно това е неговата рационална рамка — казва Джеймс. — Той ни казва — както на нас, така и на себе си, че се опитва да наложи някаква концепция за истината, която ни доближава до Бог. Опитва се да сподели тази истина със света, за да могат мнозина да бъдат спасени. Вероятно смята, че ако покаже убийствата, ще е доста воайорско.

— Обзалагам се, че е записал всяко едно от тях — отбелязва Алън. — Просто не ги е включил в клиповете. Навярно редовно си ги пуска и лъска бастуна у дома.

— Не знам — отвръщам аз. — Мисля, че е въздържател. Свят човек, който успешно се противопоставя на собствените си пороци. Това съвпада с парадигмата, която се опитва да създаде. Хайде да прегледаме всички клипове и да извадим имената. Щом иска да ни ги даде, нека ги използваме.

Разказвам на екипа си за Джезабел Смит и останалата част от разговора ни със заместник-директора.

Алън поглежда часовника си.

— Съвсем скоро трябва да дойде. Тя ли ще се заеме с номера?

Има предвид телефонния номер, който ще бъде осигурен за обажданията във връзка със случая.

— Да, тя ще ръководи цялото шоу… и явно знае как да го направи. Нещо друго?

Никой не промълвява.

— Тогава се захващайте за работа.

След малко отивам в офиса си. Джеймс е свалил всички клипове и ги е разпределил между нас. Вкарвам диска, който ми даде. Клиповете имат четирицифрени номера. Въздишам и кликвам върху първия. Появява се черният екран, последван от белите букви: ГРЕХОВЕТЕ И СМЪРТТА НА МАКСИН МАКДЖИЙ. Записвам си името в бележника. Следва женско лице. Симпатично, макар и не красиво. Косата й е дълга до раменете и кестенява. Прическата й ми подсказва, че записът е направен през 80-те години. Очите й са големи и кафяви като на кукла. Заобиколени са от черно като очите на енот, защото плаче и е ужасена, а гримът й се е разтекъл.

До името й си записвам физическите й характеристики. Опитвам се да се дистанцирам от това, което виждам. Тази жена някога е била жива, а сега е мъртва. Тя изживява последните си мигове, знае го, а аз ставам свидетел на мъченията й. Това ме изтощава.

— Максин Макджий — започва Проповедника с онзи свой приятен глас, който вече намразих. — Разкажи на зрителите ни за твоя грях.

Максин не може да спре да плаче.

— За к-к-какво говориш? — пита през сълзи тя.

— Максин. — Тонът му е укорителен; вербалният еквивалент на приятелско, но предупредително размахване на пръст. — Не искаш ли да стоиш от дясната страна на Бог? Разкажи им за бебето си. Разкажи им за малкия Чарлс. На колко години беше тогава ти? На шестнайсет?

Промяната в държанието й е светкавична и невероятна. Очите й се ококорват, сълзите й спират и устата й се отваря. Максин се превръща в карикатура на шока и изненадата.

— Виждаш ли? Все пак знаеш за какво говоря.

Бездната на неспокойствието в стомаха ми се разтваря още повече.

Тя започва да мига много бързо. Устата й се затваря и пак се отваря. Затваря се.

Прилича на умираща декоративна рибка.

— Хайде, Максин. Чарлс. Помниш Чарлс, нали? Малкото бебе Чарлс, което издъхна в уличен контейнер, изхвърлено като боклук.

Изражението на жената ме ужасява. Това е жестоко, абсолютно и безцеремонно посегателство и аз едва не спирам клипа. Той я наранява с факта, че знае, и с навирането на този факт в лицето й. Успял е да премине най-сериозните й защити. Това е по-лошо от завързването й на стола, а може би дори е по-лошо от знанието й, че ще умре.

Осъзнавам, че той копнее точно за това. Момента на унижение.

Максин заплаква отново, но този път огорчението й е още по-дълбоко. Тя се срамува, не се страхува. Главата й увисва напред, а почернелите й от грима сълзи капят върху голите й крака и оставят мръсната си следа върху тях.

— Бях само на шестнайсет години — казва жената с вял глас и дори звучи на толкова, докато изрича думите.

— Истина е — казва мъжът. — На колко години беше бебето Чарлс?

— На няколко минути. Той беше само на няколко минути.

— Какво му стори?

— Б-бях само на шестнайсет. Забременях от тате. Двамата с мама се преструваха, че не забелязват. Бях кльощава и коремът ми не порасна много, но децата в училище разбраха, че нося дете. Това не спря тате да идва при мен през нощите. — Максин отново вдига глава. Вторачила се е в нищото, докато си спомня. Гласът й е на дете. — Мразех нещото вътре в тялото си. То се появи, защото тате беше с мен. Помня, че си мислех, че е дявол, че е някакъв демон. Създание с големи нокти и зъби, което расте в утробата ми. От време на време се размърдваше и аз започвах да треперя. Много се страхувах от него. Към края тате спря да се преструва, че не е там. Веднъж докосна корема ми и каза: „Ако е момче, ще го кръстим Чарлс“. — Тя потреперва. — Това ме накара да мразя бебето още повече. Бях сигурна, че е син на Сатаната. Една вечер се събудих и установих, че леглото ми е мокро. Водите ми бяха изтекли. Много ме болеше. Едно беше сигурно, не исках да родя бебето у дома. Затова се облякох, взех колата на тате и отидох на онова място с изоставените фабрики. Намерих си едно мрачно местенце, защото не исках да го виждам, когато се появи със своите зъби, нокти и опашка.

Жената млъква за миг и лицето й се изкривява от болка.

— Какво се случи след това, Максин? — пита гласът.

— Родих го. То просто си лежеше там на пръстта. Не бях на себе си, но едно ми беше ясно: бях много изплашена. Не исках да го погледна. И тогава… то проплака. — Усещам изумлението в гласа й. — Звучеше съвсем нормално. А не като демон. Звучеше си като бебе. Погледнах го. Беше толкова малко и направо се скъсваше от рев. Имах чувството, че е ядосано — на мен, на пръстта под себе си и на целия свят. Телцето му беше покрито с кръвта ми, затова го сграбчих и внимателно го погледнах.

— Какво видя, Максин?

Тя затваря очи.

— Видях бебе. Просто едно бебе.

— И? Какво друго?

Максин отваря очи. Те са изпълнени с болка и отвращение.

— То принадлежеше на тате. Той щеше да го използва по някакъв начин, щеше да го тормози или да го направи лош човек. Чарлс не се роди демон, но тате беше дяволът и щеше да го превърне в зло създание. Затова… — тя си поема дълбоко въздух — направих единственото, което смятах, че е правилно. Взех Чарлс, намерих един контейнер, сложих го вътре и го покрих с боклук, докато заглуших плача му.

— Какво се случи след това?

— Прибрах се у дома. И знаеш ли какво? — Погледът й се насочва право в камерата. Очите й са изпълнени с молба. — Тате никога не попита какво се е случило с бебето. Нито веднъж.

— Майка ти също никога не е попитала, което е по-лошо, нали?

— Да — прошепва в отговор Максин, — това беше най-лошото. Сякаш бебето никога не беше съществувало за тях. Вероятно наистина е било така. Вероятно бяха от този тип хора, които могат да живеят, без да изпитват вина или да се тревожат за някой друг.

— Ти не си от „този тип хора“, нали, Максин?

Тя стиска изцапаните си от спиралата очи и простенва.

— Не! Никога не забравих. Никога! Година по-късно избягах и дойдох да живея в Калифорния. Известно време проституирах, вземах наркотици и се мразех. После… после открих Бог и промених живота си. — Очите отново се отварят и отново са изпълнени със страдание. — Не знаеш ли? Промених се. Избягах от своя дявол и дадох душата си на Бог. Сега работя с деца, помагам им, за да изкупя стореното с Чарлс. Не разбираш ли?

Максин го моли за милост, но мърморенето, което чувам, ми подсказва нещо, което вече знам: той не разполага с такава. Мърморенето всъщност е началото на молитвата му.

— Отче наш, който си на небесата, да се свети Твоето име… — Млъква. — Бог е любов, Максин.

Екранът потъмнява.

Устата ми е пълна с жлъчка. Адреналинът бушува в мен и кара сърцето ми да бие по-бързо. Кожата ми е гореща. Замаяна съм.

Имам чувството, че се разкъсвам на части. Точно тук, точно сега, без никакво предупреждение.

Усещам кикотенето на някакво създание в мрачните кътчета на съзнанието ми, то се катери с невероятна скорост и се опитва да излезе на светло от мрака.

Виж ме, хили се то, зъби се и ръмжи. Знаеш какво съм. Виж ме.

Стискам очи и поклащам глава.

Не, не не не не.

Фантомът от миналата вечер се е завърнал, но вече е станал чудовище и ме е хванал неподготвена.

Закопнявам за онази бутилка с текила. Желая я толкова силно, че това ме ужасява. Точно тази подбуда кара алкохолика да посегне към следващата чаша. Страхът, че ако не го направи, ще умре бавно, мъчително и болезнено.

Слагам длан на бюрото си. То се тресе.

Виж ме, настоява отново гласът, който е станал по-рязък и уверен. Той не моли, той заповядва.

Започва да ми се повдига и не мога да направя нищо, за да ми стане по-добре.

Господи, ще повърна!

Излизам на бегом от офиса си и отивам в тоалетната в коридора. Тя не може да се заключва, но за щастие, вътре няма никого.

Отварям вратата на една от трите кабинки и падам безцеремонно на колене на плочките. Всичко в мен се надига, стомахът ми се бунтува, за момент главата ми е пронизана от кратка и сладка болка и в следващата милисекунда вече си изповръщам червата. Това не продължава дълго, но е сериозно. Лицето ми навярно е почервеняло и от цялото напъване са ми потекли сълзи. Хващам се за двете страни на тоалетната чиния и изчаквам, за да се уверя, че е приключило.

Виж ме.

Извивам се като въже в силни моряшки ръце, огъвам се като лък на цигулка. Мускулите ми се стягат и започвам да повръщам отново. Този път мъчението продължава по-дълго и пред очите ми се появяват петна.

Когато всичко приключва, сядам на пода и се облягам на стената на кабинката. Стоя известно време и просто дишам, като се държа за главата в опит да прибера чудовището и ноктите му обратно в кутията.

Сега не му е времето, казвам си аз. Ще настъпи такова, но то не е сега. Моля те.

Затварям очи, отпускам глава на стената на кабинката и се отнасям. Времето започва да тече под формата на неясни проблясъци. Появяват се някакви картини. Те нямат никаква логика, пълна бъркотия са. Виждам Мат, Бони, Томи, който ми казва, че ме обича, и Максин с нейния поглед като на енот.

Отварям очи и установявам, че гласът си е заминал. Възползвам се от временното подобрение, за да се изправя на омекналите си крака. Пускам водата на тоалетната и в същото време осъзнавам, че цялото ми лице е в сълзи.

— Проклятие.

Мразя да плача.

Като че ли съм малко по-стабилна сега. Стомахът ми е спрял да се бунтува, а дрънкането в главата ми е намаляло до далечен шепот. Имам неприятен вкус в устата от повръщаното. Отварям вратата на кабинката и излизам. Все още съм замаяна и стъпвам нестабилно.

— По-добре ли си?

Изненадата ми е толкова голяма, че почти си изваждам оръжието. Завъртам се светкавично към гласа и едва не припадам от това си действие, тъй като краката ми все още са като гума. На вратата на тоалетната, със скръстени ръце, се е облегнала Кърби. Дъвче дъвка и ме гледа с поглед, който не мога да разгадая.

— Какво търсиш тук? — питам аз.

— Уверявам се, че никой няма да влезе, докато ти се разпадаше там вътре. — Свива рамене. — Дойдох да се видя с Кали и те видях да бягаш към тоалетната. Стана ми любопитно.

Обръщам се към мивката, за да не ми се налага да я гледам. Пускам водата.

— Не се разпадах — заявявам отбранително аз.

Кърби прави балонче с дъвката си.

— Щом казваш. Ама да знаеш, че изкара двайсет минути в тази кабинка.

Изправям се рязко шокирана.

Двайсет минути? Толкова много?

Поглеждам крадешком към Кърби. Тя просто си стои там и си дъвче дъвката. Изражението й е смесица от търпение и любезност. Като че ли ми прочита мислите и ми показва часовника си.

— Погледнах колко е часът, като дойдох.

Отново се извръщам и наплисквам с вода бузите си, които горят от срам.

— Какво ти пука пък на теб? — излайвам аз.

— Виж, не уважавам много хора на този свят, Смоуки, но уважавам теб. Сметнах, че ако ще се сриваш, то поне заслужаваш малко спокойствие, докато го правиш, нали се сещаш?

Кърби изрича всичко това със същия небрежен и весел тон, с който говори за времето или за мъртвите.

Ла-ди-да, много е горещо, нали? Съжалявам, че трябваше да те убия, но можеше да е по-зле, можеше да е бавно вместо бързо, нали се сещаш?! Ха-ха-ха! Бам!

Изплаквам си устата, за да прогоня вкуса на повръщано, и известно време се гледам в огледалото. Изглеждам изморена, но не и луда. Пак е нещо.

— Благодаря ти — съумявам да изрека.

— За теб винаги.

Поглеждам се за последно.

Тайни.

Можеш да ги криеш от себе си. Само че не завинаги.

* * *

Връщам се в Офиса на смъртта и намирам някаква жена да ме чака. Много е висока, около метър и осемдесет и пет, и без никакъв проблем може да се съревновава с Кали в категорията по красота. Вероятно е на около трийсет и две, с дълга права руса коса и с тен в цвят на прясно настъргани ябълки и овесена каша. Очите й са светлосини и интелигентни, а тялото й е слабо и атлетично. Иска ми се да я намразя на мига, но тя се усмихва. Не ме обезоръжават перфектно белите й зъби, а искрената й усмивка. Непознатата жена ми подава ръка.

— Джезабел Смит — представя се тя.

Ръкувам се с нея и игнорирам кикотенето на Кърби зад мен.

Джезабел й кима необезпокоена.

— Да, известно ми е, че името ми е страшно готино. Мама беше един вид антифундаменталистка, така че…

— Хей, баща ми ме кръсти Кърби, така че знам за какво говориш. Трябва да измислят закон, който да не позволява на родителите да кръщават децата си, както сметнат за добре, нали се сещаш?

— Амин. — Джезабел се усмихва.

— Кърби — обръщам се към нея аз.

Убийцата вдига отбранително ръце пред себе си.

— Не си хаби думите, шефке. Оставям те да си вършиш работата. Бездруго трябва да се видя с мацето Кали относно някои неща около сватбата.

Преди да излезе, Кърби дарява Джезабел с намигане и й маха за довиждане.

— Интересна жена — казва агентката.

— Идея си нямаш и по-добре да не разбираш. Та… заместник-директорът запозна ли те със ситуацията?

Джезабел кима сериозно.

— Може ли да изгледам някой от клиповете? — пита тя. — Ще ми се да знам от какво съм част.

Не я питам дали е сигурна и дали е виждала подобно нещо преди. Ако го е правила, въпросът ми ще я обиди. Ако не е, просто няма да е подготвена. Отвеждам я в кабинета си и й пускам един от клиповете. Извръщам поглед, докато върви. Джезабел се навежда напред, за да вижда по-добре. През цялото време мълчи.

— Чудовище — изрича тя, когато свършва.

— Да.

— Често си имам работа с жертви. Виждам се с тях, говоря с тях… седя с тях в домовете им. Това, което прави, ще нарани много семейства.

— Напълно му е известно.

Джезабел се изправя.

— Добре. Ще се заема с организирането на телефонна линия в заседателната зала на долния етаж. Ще назнача шестима агенти. Иска ми се да са повече, но засега заместник-директорът може да отдели само толкова. Разполагаме с няколко телефонни номера, запазени за ситуации като тази. Ще избера един от тях и ще те уведомя какъв е той. Познавам жена в централата, която ще поддържа връзка с медиите по темата, така че ще обсъдя с нея по какъв начин да обявим номера.

— Трябва да бъдем проактивни — казвам аз. — Трябва да изпреварим медиите.

Усмивката на Джезабел е любезна.

— Повярвай ми, те вече са много пред нас по този случай. Мога само да ти гарантирам, че вече сме се свързали с всички медии в страната. Мисли за това като за цунами: то идва, неизбежно е и най-вероятно съпротивата е безсмислена.

— Чудничко.

— Добрата новина е, че съм много, ама много добра в това, което правя. Същото се отнася и за хората, които ще работят по случая в централата. Няма да имаш вземане-даване с медиите, трябва само да ги препращаш към мен. Екипът ми ще отсява всички обаждания на телефонната линия. Ще получаваш единствено истински следи.

Увереността й е възхитителна. Записвам мобилния ми номер на едно листче и й го подавам.

— Обади ми се, когато имаш новини, моля те. Налага ми се да давам постоянни доклади… сигурна съм, че знаеш как се играе тази игра.

— Запозната съм с лайната и с миризмата им — ухилва се Джезабел насреща ми, но усмивката й бързо се изпарява. — Да пипнем този тип.

Последните й думи щяха да са много по-мелодраматични, ако не бяха изречени с толкова плам.