Коуди Макфейдън
Тъмната страна (16)

16.

— Защо никога не ни сменят мокетите? — мърмори Алън, докато вървим по коридора към службата ни.

— Защото тук не пускат хора, които Бюрото се опитва да впечатли — отговарям аз.

Двете с Кали се натъкнахме на Алън пред асансьора.

— Ако наистина е така — намесва се тя в разговора ни, — тогава мокетите могат да останат. Предпочитам тях пред медиите.

Истината е, че на мокетите им няма нищо. Те са дебели и направени за сериозна употреба, малко са износени, но вършат чудесна работа. Проблемът е, че на път за асансьорите минаваме през рецепцията и Алън е видял, че сменят мраморните панели зад огромното бюро за втори път през последните пет години.

— Признай си, Алън — започвам аз, — че последния път, когато им се наложи да ремонтират лобито, беше заради нас.

Преди две години един мъж проникна тук и хвърли няколко гранати, последвани от автоматична стрелба. Той беше свързан с човек, когото преследвахме, така че вината беше един вид наша.

— Да, да. Я погледни тук. — Колегата ми посочва едно малко петънце с огромно раздразнение. — Там долу слагат нов мрамор, а аз гледам това петно всеки ден през последните четири години, когато идвам в службата. Не е честно.

— Не знаех, че си такъв лигльо — скастря го шеговито Кали. Завиваме вляво, за да стигнем до Офиса на смъртта, както всички в сградата наричат службата ни.

Настоящата ми позиция е координатор НЦАЖП. НЦАЖП означава Национален център за анализ на жестоки престъпления, чиято централа е във Вашингтон. Всеки офис на тази служба си има местен представител, който отговаря за отредения му район. Представители на смъртта, ако можем така да се наречем. На по-спокойните места един агент може да отговаря за НЦАЖП Координационен и да има други задължения. Тук в Лос Анджелис си имаме координатор на пълен работен ден — аз — и екип от мултиагенти. Предполагам, че серийните убийци са като нас — обичат топлия калифорнийски климат.

— Като се заговорихме, че достъпът дотук не е позволен — отбелязва Алън.

Кърби стои пред вратата на службата ни и навива кичур руса коса на пръста си. Погледът й просветва, когато ни забелязва.

— Здрасти, хора! Как е хавата? Как беше на изток? Прекалено студено за това момиче, уверявам ви. За мен е важно да мога да пийна бира на плажа по всяко време, нали ме разбирате? Както и да е, трябва да поговоря с мацето Кали за сватбата.

Така си говори Кърби като неудържим товарен влак и хич не й пука.

— Как влезе тук? — пита Алън.

— Хей, имам си начини, не помниш ли? — Тя му намига и посяга да го удари приятелски, но той вдига ръка, за да възрази.

— Не ми трябва още една синина, Кърби.

Тя е само метър и седемдесет, но явно „приятелският удар“ е доста силен. Ухилва му се.

— Не ставай смешен. Добре, де, няма да те закачам, защото съпругата ти прави страшни мъфини. Вчера хапнах няколко и…

— Какво?! — излайва Кали.

— Успокой се, маце, бяха от пробните. Не съм ги излапала всичките.

— Хмм. И спри да ме наричаш така.

Наясно е, че само си хаби думите. Кърби ще я нарича „маце“, „Червената Соня“ или както си поиска до края на света. Тя просто не се страхува от Кали. Или пък от когото и да било.

— Виж, съжалявам за онзи с тортата. — Кърби завърта очи. — Откъде да знам, че като случайно ми види пистолета, и ще стане толкова напрегнат?

— Случайно, а? — учудва се Алън. Недоверието в гласа му е повече от явно и съвпада с моето.

— Я стига — смъмря го Кърби, — да не съм някаква варварка? — Усмихва се, докато на бузите й не се появяват трапчинки. — Просто знам как да водя преговори.

Алън се изсмива.

— Така ли го наричат вече?

Юмрукът на Кърби се изстрелва и се стоварва доста тежко в бицепса на колегата ми. Той потръпва и разтрива мястото, докато я гледа лошо.

— Мъжете са такива бебета — оплаква се тя и насочва вниманието си към Кали. — Та, ето каква е причината да съм тук. Шивачът искаше да ни таксува с допълнителни петстотин долара заради промяната в цвета на роклите на шаферките. Обясних му, че това не е честно, но той не отстъпи, затова му казах, че ще съм много благодарна, ако покаже малко по-добри обноски. Знаеш ли какво стана? Съгласи се. — Кърби се усмихва като дете, което току-що е получило оценка 6+.

— Просто ей така? — учудва се Кали.

— Не, това е съкратената версия, но мисля, че подробностите около дипломатическите ми начинания са доста скучни. Както обичам да казвам, след като никой не е бил убит или вкаран в затвора, мисията е успешна.

Кали не смята да продължава да спори по темата.

— Има ли нещо друго?

— Цветарят е сладур. Имам предвид, че наистина е страшно парче. Забавлявам го през последните няколко нощи… и той ме забавлява, трябва да си призная. Както и да е, важното е, че сега ще ни даде по-голяма отстъпка. Не че искам да се хваля или нещо такова, но… — Кърби ме сбутва с дупето си — мисля, че е заради голямата отстъпка, която му правя аз. — Засмива се почти като момиче. — Нали чаткате какво имам предвид?

Алън изсумтява. Аз поклащам глава и се усмихвам. Кали приема чутото стоически; това се дължи на прагматизма на бъдещата булка.

— Проституирай колкото си искаш, ако ще ми спестиш още няколкостотин долара, сладкишче — изчуруликва тя. — Нещо Друго?

— Няма.

— Благодаря ти за отчета. Дръж ме в течение, моля.

— Нямаш ядове. — Странната ни приятелка се обръща и тръгва по коридора.

— О, Кърби? — провиква се след нея Кали. — Дръж пистолета скрит за разходи под хиляда долара.

— Считай го сторено, маце.

Алън поклаща глава.

— Не те ли тревожи, че се чука с цветаря ти за отстъпка?

Кали го потупва по бузата.

— Алън, цветята са много скъпи.

* * *

— Много мило от ваша страна, че решихте да се появите.

Джеймс се мръщи неодобрително на всички ни.

— Не прибързвай със заключенията, розови гащички — отговаря Кали и профучава покрай него. — И аз не съм спала повече от теб. Освен това Смоуки е виновна.

— Ами ти? — обръща се към Алън. — Какво е твоето извинение?

— Отговорът ми е същият, както винаги: не ти влиза в работата.

— Предполагам, че заместник-директорът скоро ще се обади — заявявам аз и прекъсвам приятелското бърборене, — така че да се съберем след пет минути.

Джеймс продължава да се мръщи, но поне млъква. Отивам в кабинета си.

Нашият така наречен Офис на смъртта е съставен от две големи помещения. По-голямото представлява отворено пространство, където са разположени бюрата на Джеймс, Кали и Алън. За мен е отреден малък офис с врата. Обзавеждането е спартанско, но функционално.

Разполагам се в стола си и се обаждам на мобилния на Бони.

— Здрасти, Смоуки!

Гласът й ми осигурява повдигането на духа, което потърсих миналата вечер в работата и бутилката с текила. Звучи много щастлива да ме чуе, удоволствието й е искрено и непринудено. Мъжете могат да идват и да си отиват, но детето ти е завинаги.

— Здрасти, скъпа. Как си?

— Много добре. Елейна тъкмо ще започва с урока ми по математика. Скучно.

— Хей, недей да се гъбаркаш с математиката.

Сигурна съм, че в момента завърта очи при този ми опит да говоря на жаргон. Да се гъбаркам.

— Ще ме вземеш ли днес? Искам да те видя. Освен това трябва да пробваме онази рецепта за пържоли.

Преди няколко месеца двете с Бони сключихме договор. Съгласихме се, че микровълновата — колкото и чудесна да е тя — не може да ни предложи разнообразието от храни, от които имаме нужда. Решихме всяка седмица да си отреждаме по една вечер — без значение коя — за да се опитваме да сготвим нещо. Купих цяла купчина готварски книги и си прекарахме доста добре, като опушихме къщата и я пропихме с миризмата на изгоряло месо. На няколко пъти дори успяхме да направим ястия, които ставаха за ядене.

— Ще купя пържоли, преди да дойда да те взема, миличка.

— Яко.

— Връщай се към математиката, скъпа. Ще се видим довечера.

Бони въздиша звучно. Това ме окуражава, както и всеки друг знак за нормално поведение, който проявява. Когато стане тийнейджърка и започне да ми отговаря, направо ще ликувам.

— Добре. Чао.

Чудя се дали да не се обадя на Томи, но решавам да не го правя. Прекалено много искам да говоря с него сега.

Отивам в главния офис. Разполагаме с голяма дъска, която използваме за брейнсторминг. Махам капачката на един маркер. Останалите са ме зяпнали.

— Първо да видим какво знаем — започвам аз. — Имаме две жертви: Лиза Рийд и Розмари Зоненфелд. — Записвам имената им на дъската. — Намирали са се в различни географски райони.

— Това означава, че нашият човек пътува — казва Алън. — Въпросът е защо?

Джеймс кима.

— Правилно. Трябва да разберем дали пътува, защото желае да убива на голяма площ, или е следвал жертвите си?

— Мисля, че е второто — отговарям аз и им разказвам за теорията си, че колекционира грехове.

— Зловещо — казва Кали. — Но пък интересно.

— Да видим по какво се различават — предлагам аз. — Едната жертва е жена, а другата мъж, който е искал да стане жена. Лиза Рийд е дъщеря на богато и влиятелно семейство, а Розмари е бивша проститутка и наркоманка. Розмари е била блондинка, а Лиза — брюнетка. Единствените общи неща помежду им са начинът на смъртта и вероятно нещо от миналото им.

— Обясни отново това? — приканва ме Джеймс.

— В дневника си Лиза споменава някаква голяма тайна, която е напът да разкрие, но страниците са откъснати. Там нашият човек оставя съобщението си. А за Розмари вече знаем, че е водила съмнителен живот преди промяната си.

— Искаш да кажеш, че единственото общо помежду им е, че са били грешници? — пита Алън.

— Е, това доста стеснява кръга на жертвите — промърморва Кали.

— С какво разполагаме като улики?

— В момента с абсолютно нищо. Имаме съдържанието на прахосмукачката от самолета. Също така окървавените възглавници, но съм сигурна, че кръвта ще се окаже на Лиза. Разполагаме с петна, но не и с отпечатъци по подлакътниците. Вероятно криминологичният анализ ще ни осигури нещо, но…

— Вероятно няма — довършвам вместо нея. — Той е по-възрастен и е много опитен. Не мисля, че ще допусне някоя глупава грешка.

— Ще анализирам кръста — продължава Кали. — Изработката му едва ли може да се проследи, но е най-добрата ни връзка с убиеца за момента.

Права е. Кръстът е неговият символ. Той е важен за него. Когато го докосваме, докосваме него.

— Добре. Какво друго?

— Що се отнася до религиозната мотивация — размишлява на глас Джеймс, — с която засега съм напълно съгласен, има още едно „известно“, което е много важно. Как е извършено убийството.

— Чрез намушкване — отбелязва Алън.

— Чрез намушкване в дясната страна — поправя го Джеймс. — Погледнато от религиозна гледна точка, това е много важно.

Опулвам се насреща му. Знам какво има предвид. Чудя се как не се сетих сама за това.

— Копието, Лонгин — отговарям аз.

— Много добре — кима Джеймс.

— Съжалявам — намесва се Кали, — но ме изгубихте. Може ли да обясните за еретиците в стаята?

— Лонгин е бил римски войник, който пронизал Христос в тялото, за да се увери, че е мъртъв — обяснява Джеймс.

— „Обаче един от войниците прободе с копие ребрата Му; и веднага изтече кръв и вода“^[1] — изрича напевно Алън.

Поглеждам го и повдигам вежда.

Той се ухилва.

— Неделно училище, баптистки стил. Аз и приятелите ми си падахме най-много по „Откровение“ и историята за разпването. Драматично и кърваво.

— Явно не сте разбирали скритото значение — отбелязвам аз.

— Бях на десет. Съди ме.

— Да, да, да — продължава нетърпеливо Джеймс. — Важното е, че е прието, че Лонгин пронизва с копието си дясната страна на Христос.

— Точно както при нашите жертви — отбелязва Кали.

— Най-важният въпрос остава — казва Джеймс. — Защо ги убива?

— Лесно е — отвръща Алън, — защото са грешници.

Джеймс поклаща глава.

— Не са такива, ако са се изповядали. А доколкото разбрах, когато сте разговаряли с отец Йейтс, той ви е казал, че Розмари се е покаяла.

— Хей — намесвам се аз, — предположенията станаха прекалено много. Може би е смятал Розмари за грешница, защото е била проститутка. Лиза Рийд е променяла пола си, което, сигурна съм, е вселенски грях.

— Така е — съгласява се Джеймс, — но това не се връзва с методологията му. Ако е бил възмутен от действията им, защо насилието е в толкова малки количества? Убийствата са чисти, функционални и символични. Липсва им страст.

— Няма следи и от мъчения — добавя Кали. — Сякаш жертвите са били по-скоро необходими. Като декори в пиеса.

Липсата на гняв продължава да резонира, да ни озадачава. При сексуалните престъпления жертвата винаги е наранена, а нашите жертви не са. Розмари е била оставена в определена поза, но не и по някакъв унизителен начин. Фактът от тяхната смърт е бил по-важен за него от всичко друго.

— Разполагаме с различен тип жертви, без сексуална мотивация, с религиозна тема — констатира Джеймс. — Какво ни подсказва това?

— Ако не става въпрос за секс — отговарям аз, — то тогава е отмъщение или отправяне на послание. Или си го връща на някого, или се опитва да ни каже нещо, като ги убива.

— Не е отмъщение — заявява Джеймс. Твърдението му е изречено като неоспорим факт.

— Съгласна съм — подкрепям го аз. — Щеше да има повече гняв.

— Какво се опитва да ни каже тогава? — пита Алън.

— Нямам представа. Нещо, което е важно за него. Появи ли се някакво друго подобно престъпление по време на търсенето във VICAP, Алън?

— Не.

Кали подсвирква.

— Уха. Доникъде не сме.

Поглеждам я укорително.

— Много ни помагаш.

— Просто отбелязвам фактите.

Раздразнението ми не е причинено от Кали, а от истината, която съдържат думите й. И последствията от тази истина.

— Знаеш, че вече е избрал следващата си жертва — казва Джеймс, сякаш прочел мислите ми. — Може би дори и тази след нея.

Хвърлям му изключително кисел поглед.

— Двамата с Кали трябва да се заемате с анализите си.

— А ние? Или аз? — пита Алън.

— Трябва да се отчета пред заместник-директора и да се обадя на Розарио Рийд. След това двамата с теб ще отидем да се видим отново с отец Йейтс. Искам да говоря с всички, които са познавали Розмари и са си имали вземане-даване с нея през последните няколко години.

Алън кима одобрително.

— Добрите детективи сами си намират следи.

— Пак изтъркани лафове — скастря го Кали и го поглежда с престорен неодобрителен поглед. — Вие двамата се забавлявайте. Ние с Деймиън отиваме в лабораторията.

— Спри да ме наричаш така, наркоманке — възпротивява се Джеймс.

Трудно ми е да разбера дали се шегува с Кали, или наистина се опитва да я обиди.

Приятелката ми въобще не се трогва.

— Туше, Присила. А сега си обуй рубиновите обувки на високи токчета и да вървим да работим.

Излизат от офиса, като продължават да се обиждат един друг.

— Струва ми се, че свиква с шегите на Кали относно хомосексуалната му ориентация — отбелязва Алън.

— Мисля, че щеше да е много по-разтревожен, ако не се дразнеше с него. Така поне знае, че на нея не й пука какъв е. Освен това му е ясно, че никога няма да го направи пред други хора.

— Аха. Ще се захващаш ли вече за работа?

— Дай ми петнайсет минути и ме чакай в лобито.