Коуди Макфейдън
Тъмната страна (43)

43.

Какво направи с телата?

Намирам се в стаята за разпити с Майкъл Мърфи, както съм била с много други преди него, и се опитвам да измъкна последните му останали неразкрити тайни. Последната му изповед. Той ме оглежда внимателно, мен и белезите ми, и се опитва (предполагам) да погледне в душата ми.

— Католичка ли си? — пита ме.

— Вече не.

— Вярваш ли в Бог?

— Може би. Какво направи с телата?

Крил се е от нас двайсет години. Как е успял да скрие и жертвите?

Майкъл Мърфи седи на тази маса, както седеше на онази от видеоклиповете. Броеницата е заменена от белезници, но позата му е същата. Той е точно там, където желае да бъде. Затворът е следващият амвон, от който да проповядва, а смъртната присъда, която очаква него и сестра му, е възможност за мъченичество. Признаха си всичко, без да има нужда от убеждаване или процес.

Видеоклиповете обиколиха целия свят чрез интернет. Те са възможност за хората да надникнат в последните мигове на друго човешко същество, да подслушат изповедта му. Не може да се отрече, че също така предизвикаха дебат, който вероятно ще бушува месеци наред, че и по-дълго.

Някои заявиха, че методите им са непростими, но посланието им е важно. Убийството, казаха други, не е християнска добродетел, но пълната истина пред Бог е. С други думи, искаха да кажат: „Ние не одобряваме как са постигнали целта, Боже, не, но що се отнася до какво казват… е…“.

Съществуват радикални елементи, които смятат Майкъл и сестра му за герои, революционери. Попаднах на уебсайт, който продаваше тениски с надписите „Цялата истина или адски огън“ и „Само Бог може да съди близнаците Мърфи“.

Всичко това щеше да ме отврати, ако подкрепата за тях не беше нищожна. Повечето християни или поне мнозинството порицаха всичко сторено от тези чудовища. Много хора написаха отворени писма в знак на извинение към семействата и жертвите от името на християните и католиците и това ми напомни за една част за водещия принцип на любовта от „Катехизис на Католическата църква“, която отец Йейтс ми беше прочел. Хубаво е да видя, че за мнозина това не са просто думи.

Близнаците Мърфи си остават множество от противоречия за мен. Аз разбирам чудовищата и начинът, по който го правя, е като хармонизиране с някаква мрачна мелодия. Не мога да я възпроизведа точно, но мога да намеря тоновете с една октава под или над основния и оттук предусещам каква ще е песента им. Донякъде влизам в ритъм с Майкъл и сестра му, но много нюанси продължават да ми убягват.

Почти винаги фанатизмът при серийните убийци е просто димна завеса. Терористичните лидери, които проповядват смърт в името на Бог, не се интересуват от него, а просто обичат да убиват. Хитлер е говорил за подсилване на арийската раса, но всъщност просто е бил поредният сериен убиец.

Забелязах доказателства, макар и дребни, че Майкъл и Франсис изпитват сексуално удоволствие от престъпленията, които извършиха. Лекарят в женския затвор, където Франсис е затворена, потвърди, че все още е девствена. Двамата така и не поискаха помилване от смъртната присъда.

Истински вярващи ли са? Или дълбоко в тях има заровена някаква мрачна наслада, за която дори самите те не подозират?

— Наистина ли искаш да знаеш? — пита той.

— Не, Майкъл, просто днес имам малко свободно време и дойдох да си побъбрим. Разбира се, че искам да знам.

Той скръства ръце и се усмихва.

— Тогава ми изповядай нещо. Не е нужно да е голямо. Изповядай го и ти давам думата си, че ще ти разкрия какво направих с другите.

Обмислям предложението му. Никога не е добра идея да се пазариш в стаята за разпити. Веднъж получили каквото желаят, престъпниците повече не се нуждаят от теб и може да те отрежат. Изборът на наркотик на Майкъл е истината.

— Закълни се в Бог — казвам аз.

— Моля?

— Закълни се в Бог, че ще отговориш на въпроса ми, ако ти изповядам нещо.

Той свива рамене.

— Добре. Кълна се в Бог.

Сядам на стола и се замислям. Майкъл няма да е доволен от нещо като мастурбация. Трябва да е лично, да е трудно за изричане и да звучи истинско, като в същото време почтеността ми не бива да бъде разклатена.

— Майка ми умря, когато бях на дванайсет — започвам аз.

— От какво?

— Рак на панкреаса.

— Съжалявам. Това е много болезнен начин да си заминеш.

— Да, така е. Към края си само стенеше и пищеше, ден и нощ. Болкоуспокояващите не действаха.

— Сигурно ти е било трудно.

Трудно? Беше истински ужас. Майка ми имаше дълга и гъста коса преди болестта. Радиацията я направи плешива като бебе. Винаги съм смятала, че едно от най-красивите неща в нея са очите й. Заради болката постоянно ги въртеше, стискаше ги силно или плачеше. Чертите й се бяха превърнали в скелетни очертания, а миризмата й, онази майчина миризма, която някога беше успокояваща и естествена като дишането, се превърна в чужда и неприятна, във воня на болест и смърт.

Баща ми, благословен да е, беше добър баща, чудесен баща. Както и чудесен съпруг на майка ми. Въпреки това не можеше да издържи прекалено дълго до леглото й. Посещаваше я за час и после два дни се възстановяваше. Затова отговорността за мама падна върху мен. Стоях до нея, галех челото й, пеех й и плачех с нея. Тя си беше у дома, където бяхме наели медицинска сестра да се грижи за нея, но исках да й помагам с повечето неща. На дванайсет години сменях памперса й и това едновременно ме отвращаваше и радваше.

— През последните няколко седмици ме молеше всеки ден — понякога по два пъти на ден — да я убия.

Убий ме, убий ме, скъпа, стенеше отново и отново тя. Моля те, моля те, моля те, убий ме и всичко да свършва, о, мили Боже, искам всичко да свърши…

— Мама беше католичка. Жена с изключително силна вяра, която предаде и на мен. Въпреки това се молеше за самоубийство.

— Бог ни изпитва — казва Майкъл.

Поглеждам го и за стотна от секундата ме изпълва желание да го убия.

— Смятах, че самоубийството ще я отведе в ада. Един ден към края разсъдъкът й се завърна. Случваше се понякога. Връщаше се при нас. Погледът й се проясняваше и успявахме да поговорим за малко. Тези моменти не продължаваха дълго. Онази сутрин можех да повикам баща ми, но не го направих. Реших да говоря насаме с нея.

— Относно предсмъртното й желание. — Това не е въпрос.

— Да. Обясних й, че самоубийството е грях и че ако пожелае смъртта си и я получи, ще отиде в ада. Настоях да ми каже, че иска да живее до края. Трябваше да чуя тези думи от нейната уста.

Майкъл килва глава на една страна и присвива очи.

Дали усеща накъде отивам? Може би. Може би точно това е талантът му, може би надушва греховете, както куче надушва месо.

— Майка ми беше напълно в съзнание онази сутрин. Все още я болеше, но можех да достигна до нея и в този момент тя ми показа какво е истинска вяра. Усмихна ми се и ми каза онова, което ми каза и ти: „Бог просто ме изпитва, скъпа. Всичко ще приключи скоро“. Помолих я да изрече думите. Тя беше малко озадачена, но в същото време беше изморена, много изморена. „Искам да живея до края“, каза ми. Час по-късно отново стана онази изтормозена женица, победена от болката и молеща за избавление.

— Явно майка ти е била невероятна жена.

— Да, да, такава беше.

Майкъл се навежда леко напред.

— Грехът, Смоуки? Какво направи?

Ненавиждам го за това, че използва малкото ми име.

— Просто исках да чуя думите, нали разбираш? За да не е самоубийство, когато я убия.

Ето я и нея, помислям си аз. Истината.

Очите му се разширяват леко, което не се дължи на шок или изненада, а на вълнение.

— Убила си собствената си майка? — учудва се той.

— Помогнах й да почива в мир — изръмжавам аз. — Мир, който твоят Бог отказа да й осигури. Измъчваше се всеки ден. Дори животните не оставяме да се мъчат по този начин. Защо тогава го правим с хората?

— Защото, Смоуки, хората имат души.

Иска ми се да се изплюя в лицето му.

— Както и да е. В крайна сметка я отрових със свръхдоза от хапчета морфин. Знаех как да го направя, тъй като помагах да й даваме лекарствата. А и не беше самоубийство, така че според твоите разбирания няма да отиде в ада.

Майкъл почуква с пръсти върху масата.

— Трябва да се съглася с това, Смоуки. Майка ти е отишла в рая. Последното й разумно желание не е било самоубийството. Ти, от друга страна… — поклаща глава. — Ако не помолиш Бог за опрощение, никога няма да почувстваш милостта му.

— Може би — отвръщам аз, — но не такава беше сделката ни. Съгласих се да ти изповядам нещо. Мисля, че спазих моята част.

Майкъл въздиша.

— Да, а аз се заклех в Бог. Но се надявам да помислиш върху това в бъдеще. Надявам се един ден да се събудиш и да помолиш Бог да ти прости, че си убила майка си. Не разбираш ли? Това е единственият начин да я видиш отново.

— Другите жертви? — Гласът ми е леден.

— Добре. Отговорът е кожояди. Това са бръмбари, които се хранят с плът. Използват се при препарирането на животни, за да почистват кожата от костите. Много са ефикасни и лесни за закупуване. Използвахме ги, за да изяждат плътта от телата, след което стривахме костите на прах и ги хвърляхме на осветена земя.

— Били са… изядени? — Не мога да повярвам на чутото.

— Тялото е просто съд, Смоуки. Душите им са в рая. — Майкъл е спокоен, уверен, сигурен.

— Убедена съм, че семействата ще се зарадват, като чуят това.

— Няма значение какво мислят те. Истината си е истина.

Възпротивявам се на желанието си да го удуша с голи ръце. Трябва да му задам още няколко въпроса.

— Как научи за Декстър Рийд?

— Ситуацията с Декстър… стана тема за спорове в няколко католически блога. Ежедневно следяхме свързаните с католицизма световни новини чрез интернет.

Представям си Майкъл и Франсис като някакви таласъми, които са се свили в мрака пред компютъра, лицата им са осветени от светлината на монитора, а те облизват мъртвите си устни, докато сърфират в киберпространството.

— Нека обсъдим методите ви. Винаги ли са били едни и същи? Франсис прониква в някое паство и поставя подслушвателни устройства в изповедалнята?

Майкъл кима.

— Заедно слушахме записите и правехме своя избор. Франсис се сприятеляваше с тях и научаваше навиците им.

— А ти ги убиваше.

— Понякога и тя помагаше, но като цяло, да. Такова беше разпределението на задачите ни.

— След това Франсис е оставала в паството още известно време, за да не може никой да я заподозре, че е отговорна за изчезването.

— Точно така.

— Започнал си своята… работа преди съществуването на интернет. Какво си планирал да правиш с касетите, които записваш, в самото начало?

— Не бяхме сигурни. Знаехме, че трябва да записваме работата си, но признавам, че не ни беше ясно как ще използваме записите. Дали трябваше да ги изпратим на някоя новинарска организация? Или директно на хората? — Поглежда ме и се усмихва. — Вярвахме, че Бог ще ни покаже какво да правим с тях, и той го направи.

— Защо промени тактиката си с Лиза Рийд? Проникнал си в паството й лично.

Майкъл свива рамене.

— От нетърпение, предполагам. Прекарахме двайсет години в подготовка за този момент. Знаехме, че работата ни е почти приключила, и не искахме да чакаме нито секунда повече от необходимото. Тъй като щяхме да излизаме на светло, нямаше нужда да бъдем чак толкова внимателни. Освен това имах възможност да оставя собствения си отпечатък върху потира.

— Не се ли притесняваше, че Лиза може да те познае на самолета?

— Сложих си брада и си промених цвета на очите. А и тя ме беше виждала само в инвалидна количка. Когато си инвалид, хората запомнят единствено този ти недъг.

Мисля, че е прав.

— Как разбра, че работата ти е приключена?

Това е ключов въпрос за мен, който ще обясни поведението на Майкъл и Франсис. Серийните убийци обичат да убиват. Правят го, докато не бъдат спрени или убити. Близнаците Мърфи се спряха сами, като се разкриха.

— Винаги сме знаели, че ще разберем, когато настъпи моментът, в който сме сторили достатъчно. Преди няколко месеца ни беше показано, че е време.

— Как?

Майкъл Мърфи ме поглежда право в очите и се усмихва. Това е най-милата усмивка, която някога съм виждала, най-блаженото изражение на човешко лице.

— Бог ми каза.

От гласа му струи благоговение. Това не е шега или някакво изпитание.

— Проговорил ти е?

— Стори нещо още по-хубаво — яви ми се. Случи се преди около три месеца. Поради някаква причина спах неспокойно същата вечер, което е необичайно. Винаги спя дълбоко и добре. Бях задрямал за момент. Бях на ръба на пропастта, онова място, на което изпадаш в безсъзнание, когато чух гласа му.

— Какво ти каза? — приканвам го аз, макар че не е необходимо. Майкъл е там, в онзи момент, и чува гласа на Бог.

— „Майкъл — рече ми той, — справи се добре, синко. Извървя много труден път, осеян с рискове за теб, но настъпи време за следващата част от пътешествието ти.“

Отбелязвам, че само Майкъл е герой в този разказ, никъде не се споменава Франсис.

— „Настъпи времето да разкриеш истината пред света. Няма да е лесно. Много ще те ругаят и ще отричат Словото, но нека това не те отказва. Моят път е правилният път и ти трябва да продължиш да вървиш по него дори да е посипан със счупени стъкла.“ — От очите на Майкъл текат сълзи. — „Да, Господи — извиках аз. — Ще направя всичко, което поискаш от мен. Ще понеса всякакво бреме за теб.“ — Той млъква и не проговаря доста дълго време. Изчаквам го да продължи, когато е готов. — След това си замина, а аз се почувствах енергизиран и освежен, въпреки че не бях спал. Имах чувството, че мога да бягам с дни, седмици, месеци, години. — Майкъл се завръща в настоящето и бърше сълзите от лицето си, без да съзнава, че го прави. Отново насочва вниманието си към мен. — Бог ни прати на този път. Бог ми каза, че съм стигнал края му. Винаги е било така за пророците — още от началото на времето.

Майкъл вярва във всяка дума, която изрича. Виждам вярата изписана на лицето му, чувам я в гласа му. Лудостта се е завърнала в погледа му, тази ярка и блестяща светлина. Защо спряха? Поради същата причина, поради която са започнали: близнаците Мърфи са луди.

— Какво ще кажеш за Валъри Кавано, Майкъл? Тя също беше изключение от начина ти на работа. Всяка жертва имаше голяма тайна, която прикриваше нещо много по-мрачно. Каква беше голямата тайна на Валъри?

Той се замисля.

— Права си — признава пред мен. — Тя нямаше такава. Но когато гледахме изповедта й… споделяше, за да тормози свещеника си, а не защото наистина търсеше Божието опрощение. Гордостта се усещаше в гласа й. Веднъж дори се засмя. Бедният човечец. Чудил се е какво да направи, сигурен съм, но правилата на изповедта не могат да бъдат нарушени. — Майкъл свива рамене. — Не е същото като при останалите, но смъртта й служи чудесно за посланието ни: необходимостта от цялата истина пред Бог. Изповед без покаяние е най-лошата лъжа. — Гласът му става монотонен: — Този свят е едно по-добро място без нея.

Килвам глава на една страна.

— Разгневила те е, нали? Тя е пълната противоположност на онова, което се опитваш да кажеш. Твоята версия на Сатаната.

Майкъл свива рамене. Не е съгласен, но…

— Имам въпрос за теб. Защо всичките ти жертви са жени? Нямаше ли мъже с мрачни тайни, които също да послужат за целта ти?

Той ме поглежда с празен поглед, объркан е.

— Какво значение има?

Нямам какво да му отговоря. Осъзнавам, че Майкъл не вижда този факт. Ето го и него, сляпото му място, то е рефлексивно и дълбоко. Преди много време разбрах, че самопризнанието и истинската лична самокритика са лукс, с който психопатите не разполагат.

— И още нещо, Майкъл. Белезите по китките на Франсис са истински. Кога се е опитала да се самоубие?

Той ми се усмихва и поклаща глава.

— Никога. Белезите бяха необходими, за да играе ролята си. Беше рисковано, но аз й помогнах да го преживее с помощта на Бог.

Опулвам се насреща му. Ще ми се да мога да се шокирам или изумя, но съм наясно, че тези времена отдавна минаха. Спомням си нещо, което един опитен профайлър ми каза, когато бях нова, гледах на живота с розови очила и все още се шокирах: Понякога само най-лошото е истина.

Ставам. Точно сега искам да се махна оттук, искам го повече от всичко. Спомням си обаче още нещо. Обръщам се към него и се усмихвам.

— Майкъл?

— Да?

— Всичко, което току-що ти казах за майка ми, е лъжа. — Подхилвам се. — Наистина си много глупав. Как можа да си помислиш, че ще призная убийство? Тук? В момента ни записват, за бога.

Излизам от стаята за разпити, последвана от ругатните му.

Това е моето удоволствие, онова, което ме кара да ликувам: страданието, което изпитват, когато им откажа нужното им.

* * *

— Значи всичко приключи — казва Розарио по телефона.

— Приключи. Двамата ще бъдат приспани.

Тя мълчи. Знам какво се крие зад мълчанието й, разбирам го. Това е мълчанието на неполученото, ненамерено удовлетворение.

— Защо не се чувствам по-добре? — пита майката на Лиза.

— Знаеш защо.

Тя подсмърква. Плаче.

— Да, предполагам, че си права.

Правосъдието не е достатъчно, защото детето й е мъртво и никога няма да се върне при нея. Нищо не може да поправи това.

— Благодаря ти, че ми се обади, Смоуки. Благодаря ти за… всичко.

— Довиждане, Розарио.

Затваряме. Знам, че „довиждане“ означава сбогом. Семействата на жертвите не ме търсят, защото ме свързват със загубата на най-близките си. Розарио е благодарна, всички са, но аз трябва да остана в миналото им, а не да бъда част от бъдещето. Едно време това ме тревожеше, но сега го разбирам на много по-лично ниво.

Шофирам до следващата си спирка и премислям отново случилото се през последните няколко седмици. Научих ли нещо? Колкото и да ми е неприятно да се уча от чудовищата, наясно съм, че единственото, което ме различава от тях, е способността ми да се уча и да се променям.

Тайни. Те са във всичко, което правим и което сме. Религията ги нарича грехове и ни уверява, че заради тях няма да отидем в рая. Могат да бъдат малки и големи. Понякога ги пазим като торби със злато. Всеки има такива.

Може би религията е права, но е възможно да е просто метафора. Може би, само предполагам, всички ние носим рая и ада в себе си точно тук, на земята, през цялото време. Може би пазенето на най-мрачните ни тайни ни кара да живеем в ад и облекчението, което изпитваме, след като ги споделим, е форма на рая.

* * *

— Здравейте, отче — поздравявам аз.

Отец Йейтс се усмихва. Радва се да ме види. Църквата е празна. Води ме до първата пейка и ме кани да седна.

— Как си? — пита ме.

— Добре съм, благодаря ви. Вие как сте?

Той свива рамене.

— По-добре. Някои неща се промениха. На църквите им беше осигурено оборудване, с което да проверяват дали има подслушвателни устройства в изповедалните. В разпореждането пише: „За да се осигури тайнството на изповедта в този век на технологии“.

— Някой ще събере две и две скоро.

— Съгласен съм. Църквата обаче не желае да признае слабостите си. — Отец Йейтс се усмихва. — И това също е една от слабостите й.

— Виждам, че все още не сте се кандидатирали за кардинал — шегувам се аз.

— Не съм създаден да се занимавам с политика.

— Да, аз също.

— Предполагам, че и двамата ще продължим да правим каквото и досега.

— Май сте прав.

— Интересно — размишлява на глас той. — Майкъл Мърфи каза, че прави всичко заради истината, но в крайна сметка нанесе много повече щети на един символ, какъвто е изповедалнята, отколкото е нанесъл всеки друг в историята на Католическата църква.

— Той не вижда нещата по този начин, отче. Няма да ги види и след милион години. Тези хора не могат да се справят със собствените си противоречия.

Млъкваме. Поглеждам Исус, който продължава да се лющи и да страда.

— Защо дойде, Смоуки.

— Искам нещо от вас.

— Какво?

Поколебавам се. Да намеря отново Бог.

Сигурна ли съм за това?

— Искам да ви се изповядам отново. Няма да ви отнема много време.

Отец Йейтс ме гледа няколко секунди, но накрая става и ми посочва изповедалнята.

* * *

— Простете ми, отче, защото прегреших. Знаете колко време мина от последната ми изповед. Днес излъгах един човек. Лъжата беше голяма.

— Какво беше естеството й?

— Казах му, че съм сторила нещо ужасно. По-късно обаче го уверих, че съм го излъгала и че не съм го направила.

— Но ти си го направила?

Големият въпрос с големия отговор, онзи, който никога не ме оставя на мира. Той е до мен, когато заспя, когато се събудя и през целия ден. Сигурна съм, че изигра важна роля в избора ми на кариера.

— Да. Направих онова, което му признах.

— Искаш ли да ми споделиш какво е то?

— Не, отче.

Настъпва мълчание. Почти мога да чуя мислите му. Усещам неохотата и подозрението му.

— Мислиш ли, че това, което си му казала, е било чуто и от Бог?

— Ако съществува, то думите ми бяха насочени право към него, отче.

— Разбирам. Искаш да признаеш, че казаното от теб е истина, но не желаеш да го изричаш отново.

— Нещо такова.

Отец Йейтс въздиша.

— Искаш ли да бъдеш опростена за този грях?

— Ако трябва да бъда честна, не знам, отче. Просто искам да призная какво се е случило. Това е някакво начало, нали?

— Да, Смоуки, начало е. Но не мога да те опростя по този начин.

— Напът съм да се покая, от доста дълго време се каня да го направя. Що се отнася до опрощението… ще видим. Просто искам да знам, че ме слушате, отче. Все още не съм наясно дали опрощението е част от картината.

Бих помолила мама за прошка, ако можех.

— Слушам те, Смоуки. Ако някога искаш отново да ми споделиш нещо, пак ще те изслушам.

— Знам, отче. Благодаря ви.

* * *

Пътувам по магистралата към дома, Бони и Томи и си мисля за майка ми. Помня красотата, усмивките и нрава й. Помня всяка секунда, която прекарах с нея, и ценя много тези спомени, защото те са моменти и места, които никога вече няма да се завърнат.

Убих майка си на дванайсет години. Направих го от обич наистина, но винаги съм се чудила дали това е причината да разбирам чудовищата толкова добре? Защото и аз самата нося частица от тях?

Какво мислиш, Господи?

Той отново мълчи и това е основният ми проблем с него.

Мамо?

Може би си въобразявам, но полъхът, който влиза през прозореца на колата, е като успокоителна ласка и за момент изпитвам пълен покой.