Коуди Макфейдън
Тъмната страна (29)

29.

— Това е чудесно място, на което да се сложи бръмбар — отбелязва Алън. — Вътре е тъмно и хората са съсредоточени върху себе си, а не върху обстановката.

Стоим точно пред изповедалнята. Излязох набързо от нея с все още незасъхнали сълзи.

Има логика. Работихме над идеята за групите за взаимопомощ, срещите на АА и подобни, но защо му е на Проповедника да създава подобна широка и пълна с недостатъци мрежа, когато има нужда единствено от тайните? При него всичко е свързано с религията. Ако си религиозен човек, на кого ще споделиш най-големите си и най-мрачни тайни, каквито виждаме на тези видеоклипове?

На своя свещеник.

Затваряш вратата на изповедалнята и оставяш всичко след себе си. Аз го направих, макар да не мога да твърдя, че дори съм католичка. Онзи, който се покайва, по-скоро би се притеснявал дали свещеникът ще запази конфиденциалност, а не от езотеричната вероятност някой да го подслушва.

Отец Йейтс крачи напред-назад. Много е обезпокоен, гневен и вероятно му се повдига. Разбирам го. Мисля си какво направихме преди малко в изповедалнята, и потрепервам при мисълта, че някой друг също е слушал. За него сигурно е десет пъти по-лошо, защото се чувства отговорен.

— Ако наистина е така, това е ужасно, просто ужасно — мърмори той. — Енориашите няма да се чувстват в безопасност, няма да се изповядват. Другите, които го направят, ще смятат, че могат да бъдат предадени. Ще настъпи криза във вярата на мнозина.

Горкият човечец изглежда по-замислен и разтревожен от всякога. Това е обезпокоително предвид невероятното му спокойствие.

— Отче, трябва да ви питам нещо.

Той спира да крачи. Прокарва ръка през косата си.

— Разбира се, всичко.

— Нуждая се от потвърждение. Казахте, че не сте гледали нито един от клиповете му с жертвите. А онзи с Розмари? Беше го включил в първоначалната си „теза“.

— Не, не съм. Това го пропуснах. Нямаше как да го гледам.

— Трябва да ви попитам за тайната, която признава в този клип. Тя беше нещо много лошо и той вече знаеше за нея. Ще ви кажа каква е тя и ми трябва потвърждение дали я е споделила в изповедалнята.

— Не мога да наруша правилата на изповедта — възпротивява се отец Йейтс. — Смъртта й не ме освобождава от тях.

— Стига, отче! Дори ако това ще ни помогне да заловим убиеца й? Той ни каза, че съвсем скоро ще убие дете, ако не го хванем! — забивам пръст в негова посока. — Няма да се измъкнете толкова лесно. Разбирам, че темата е много деликатна за вас, може би ви е необходима някаква по-съвременна канонична интерпретация, но трябва сериозно да се замислите кое е правилно и грешно тук. Голямата й тайна вече е разпространена в интернет и всички могат да я научат. Как е възможно да влошите повече положението? На мен ми се струва, че само можете да го подобрите.

— Наистина? — Гласът му е суров. — Нека те попитам нещо, Смоуки. Ако утре умреш, ще искаш ли да разкрия онова, за което говорихме в изповедалнята?

Въпросът ме хваща неподготвена. Мигновеният ми вътрешен отговор е: Мамка му, не.

Туше, отче.

— При нормални обстоятелства, не. Но ако съм била убита като Розмари и насилена да изрека всичко отново, за да го споделя с целия свят? — Приближавам се до него и го принуждавам да ме погледне в очите. — Бих желала да направите всичко възможно, за да помогнете на силите на реда да заловят този шибаняк.

Виждам борбата в него и я разбирам. Отец Йейтс е човек на убежденията си, истински вярващ, който практикува онова, което проповядва. Той живее живота си според определени концепции, които не си позволява да нарушава. Стабилността на тези концепции — черното и бялото във всичко — му помага да се придържа към вярата си, когато се наложи да се отклонява в сивите зони. Жените като Розмари са сложни създания. Да си имаш работа с тях, не е лесно. Разбирам нуждата му от нещо сигурно.

— Добре, кажи ми — склонява най-накрая той. — Ако сметна, че ще има полза от теорията ти, ще ти дам знак. Няма да говоря пряко за съдържанието на изповедта на Розмари, но ще ти дам знак.

Виждам, че дори и този компромис е много труден за него.

— Благодаря ви, отче.

Разказвам му как Розмари е правила секс с брат си и как Дилън е отнел собствения си живот след това. Лицето на отец Йейтс е като маска през цялото време. Когато приключвам, ме поглежда право в очите и се прекръства.

— В името на Отца и Сина и Светия дух — промърморва той. — Амин.

Изпълва ме вълнение, което надделява над всичко останало.

— Имам нужда от достъп до изповедалнята утре, отче. Рано сутринта. Ще изпратя хора, които да проверят както нея, така и цялата църква за подслушвателни устройства.

Отец Йейтс въздиша.

— Разбира се.

— Алън, ще ни оставиш ли малко насаме?

Приятелят ми кима.

— Ще те чакам до колата.

Оставаме сами и аз посочвам първия ред на пейките.

— Седнете, отче.

Прави го и аз се разполагам до него.

— Знам, че се чувствате много зле.

Той отново се е вторачил в Исус, само че този път не намира същите мир и доволство като по-рано.

— Дали? — пита накрая. — Дали наистина знаеш?

— Да. Чувствате се премазан, защото единственото, на което винаги сте можели да разчитате, е било разтърсено.

Свещеникът се обръща към мен. Все още е обезпокоен, но също така е и любопитен.

— Много точно казано.

— Наясно съм с тези неща. Професията ми си изигра лоша шега с мен, като доведе убиец в дома ми, който ми отне семейството и лицето. — Разтварям си сакото, за да му покажа оръжието. — Винаги съм вярвала в пистолета и значката си. Бях сигурна, че ще ме пазят. Бях напълно сигурна, нямах капчица съмнение. — Свивам рамене. — Оказа се, че греша.

— Какво направи ти? Какво да направя аз?

— Лягате си, събуждате се на следващата сутрин и се залавяте за работа. Работата е важна, отче.

Отец Йейтс се усмихва и това ме радва. Все още е тъжен, но поне е по-добре.

— Казваш, че работата ми е важна, Смоуки. Това да не би да означава, че си се помирила с Бог?

— Недейте да си правите прибързани заключения, отче. Все още съм му доста ядосана. Не знам какво чувствам… — посочвам църквата — относно всичко това. Знам обаче, че вие ми помогнахте. Наистина ми помогнахте, няма шега. Така че да, ако това е индикаторът за добре свършена работа, вашата определено е важна.

Очите му отново се изпълват с безпокойство.

— Пуснах дявола в църквата си.

— Е, и? Нима ще се предадете още първия път, в който се подхлъзнете и паднете? Къде е коравият тип от Детройт? Да, всичко е прецакано. Приемете го, пийнете нещо, помолете се или направете онова, с което изпускат парата свещениците, и след това се заемете за работа.

Още една усмивка. Имам чувството, че се появява въпреки волята му.

— Ще обмисля добре думите ти. Междувременно трябва да спреш да ругаеш в църквата ми, Смоуки.

— Обещавам да спра, ако вие ми обещаете да спрете да се самосъжалявате.

Отец Йейтс се засмива.

— Имаме сделка. — Става сериозен. — Моля те, хвани този човек.

— Ще го направя.

— Добре. А сега ме остави сам. Трябва да се помоля.

* * *

Алън се е облегнал на колата и гледа лишеното от звезди небе.

— Свещеникът изслуша ли литургията ти? — пита той.

— Отец Йейтс е добре.

— Какво ще правим сега?

Поглеждам часовника си. Минава единайсет.

— Да приключваме за тази вечер. Ще се обадя на Кали и Джеймс и ще им кажа да се прибират. Ще продължим отново на сутринта.

— Звучи ми добре. Пребит съм. Ти ще се обадиш, а аз ще карам.

* * *

— Господин Харисън Бестър не е загрижен за интернет сигурността си потребител — казва Кали. — В момента се намирам точно пред дома му и избирам цвета на поканите за сватбата.

— Назначеният екип появи ли се вече?

— Не.

— Сигурно скоро ще пристигнат. Искам да останеш там дотогава.

Кали въздиша тежко, звучно и недоволно.

— Наистина нямаш никакво уважение към напрежението, на което съм подложена. Планирам сватба, работя над този случай, обуздавам Кърби и се опитвам да се впиша в нощния сексатон със Сам. Много е стресиращо.

— Горкото бебче — усмихвам се аз.

— Благодаря ти, сладкишче. Това е всичко, от което се нуждая — от малко съчувствие. Как мина с отец Йейтс?

— Определено беше просветляващо. Утре ще ти разкажа. Трябва да започнем работа рано.

* * *

— Ще си легна, когато сам преценя, благодаря ти. Ти си ми началничка, а не майка.

— Както искаш, Джеймс. Имам следа, да знаеш, доста добра. Искам всички ви рано сутринта.

— Аз винаги идвам рано на работа — възпротивява се той и затваря.

Поклащам глава.

— Как е Деймиън? — пита Алън.

— Очарователен, както винаги.

— Знаеш ли кое ми е най-странното от това, че е гей?

— Мисълта, че е интимен с друг човек?

Алън се усмихва.

— Точно така. Преди да признае, че е обратен, го смятах за евнух. Безполов тип. Не мога да си представя някого, който да изтърпи простотиите му достатъчно дълго време, за да има сериозна връзка с него.

— Има си пътници за всеки влак.

— Радвам се за това.

— Защо?

— Джеймс е дразнещ малък шибаняк и понякога ми идва да го фрасна здравата, но въпреки това е член на семейството ни. Радвам се, че в живота му има нещо различно от Р-А-Б-О-Т-А-Т-А.

Усмихвам му се, докато шофира.

— Ти си един нежен великан, Алън.

— Не казвай на никого. Знаеш ли, наблюдавах внимателно отец Йейтс, когато му каза за Розмари и видеоклипа. Човекът е добър. Много добър. Не успях да разчета какво му е.

Алън прочита хората, както другите прочитат книгите си. Разширение на зениците, учестено дишане, дори нещо дребно като нервно завъртане на пръстен, всички тези неща изиграват своята роля при разгадаването на истината. Приятелят ми иска да каже, че отец Йейтс е много, много добър в потискането на тези реакции.

— Това е доста интересно — отбелязва той. — Може би трябва да обърнем по-сериозно внимание на отчето. Подобен контрол е рядко срещано явление, ако не си трениран за него.

— Йейтс не е нашият човек — отвръщам аз.

— Сигурна ли си?

Не трябва да съм. Заблуждавали са ме и преди. Доверявала съм се на ангели, които са се оказвали същински дяволи. Но този път съм сигурна.

— Да.

— Трезво ли гледаш на нещата?

С този си въпрос Алън деликатно ме пита какво е станало вътре в онази изповедалня, той няма да настоява и да ме притиска да му отговоря. Знае, че не бива да го прави, както не би искал да го направя аз, ако местата ни бяха разменени.

— Имаш разрешението ми да провериш миналото му, Алън. Свържи точките. Но можеш да бъдеш сигурен, че той не е нашият човек.

— Добре, добре — съгласява се приятелят ми и млъква, докато шофира в мрака. Градските светлини са навсякъде, приличат на мръсни диаманти върху фон от сиво кадифе. Това е Ел Ей в цялата си прелест и недостатъци. Винаги ще си остане някак си недодялан, но и достоен за уважение заради постоянния си стремеж към величие. — Това означава ли, че ще започнеш да посещаваш литургиите, да ядеш нафора и всичко останало? — пита той.

— Внимавай с подигравките. Този човек ми помогна. Той все още не е поправил нещата между мен и Бог, но имам чувството, че когато този случай приключи, ще съм се наситила достатъчно на католицизма.

— Амин.

— Ами ти?

— Не съм разговарял с Бог от втория път, в който видях мъртво бебе.

В нашата работа ставаме свидетели на прекалено тежки неща. Затова имаме проблем с вярата в Бог. Смятаме, че ако такъв съществува, то той или е бил надвит от дявола, или просто не му пука. Няма полза от Бог, ако на него не му дреме.