Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shōgun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 225 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kuyvliev (2007)
Начална корекция
MikoBG (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция и форматиране
GeOrg (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)
Допълнителна корекция
thefly (2019)

        Издание:

Джеймс Клавел. Шогун

Английска. Първо издание

Рецензент: Жени Божилова

Литературна група — ХЛ. 04 9536621831/5637-280-83

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор Ясен Васев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Людмила Стефанова, Стефка Добрева

Дадена за набор април 1983 г. Подписана за печат юни 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г. Формат 70X100/16

Печатни коли 44. Издателски коли 57,02. УИК 84.91

Цена 9,42 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

© JAMES CLAVELL

Shogun

Coronet Books

Hodder and Stoughton

Great Britain

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly
  3. — Допълнителна корекция

Глава шеста

Всички очи в ямата се обърнаха към Блакторн.

— Какво искат от мен — попита той.

— Не знам — важно отвърна отец Себастио. — Но трябва веднага да дойдеш.

Блакторн знаеше, че няма никакъв избор, но не помръдна от закрилящата го стена, като се мъчеше да събере сили.

— Какво стана с Питерзоон?

Свещеникът му разказа. Блакторн преведе на онези, които не знаеха португалски.

— Господ да се смили над него — прошепна ван Нек сред надвисналото ужасно мълчание. — Горкият човек! Горкият човек!

— Съжалявам. С нищо не можех да помогна — додаде свещеникът много тъжно. — Не мисля, че вече ме познаваше — мен или кой да е друг — от момента, в който го потопиха във водата. Бе изгубил ума си. Дадох му опрощение и се помолих за него. Дано господ е милостив. Во имя отца и сина и светаго духа. Амин! — Той прекръсти отвора на мазето. — Умолявам всички ви да се откажете от ересите си и да приемете обратно Правата вяра. Лоцмане, трябва да се качиш горе.

— Не ни оставяй, лоцмане, не ни оставяй, за бога — изплака Кроок.

Винк се запрепъва към стълбата и започна да се изкачва.

— Да вземат мен — не лоцмана. Мен, не него. Кажете му… — Той спря безпомощен, с двата крака на напречната летва. Дълго копие се залюля само на сантиметър от сърцето му. Опита се да го сграбчи, но самураят бе подготвен за това и ако Винк не бе отскочил, щеше да го промуши.

Самураят посочи към Блакторн и рязко му направи знак да се качва. Въпреки това той не помръдна. Втори самурай пъхна в отвора сопа с кука на края и се опита да закачи с нея Блакторн и да го издърпа.

Никой не се помръдна да му помогне — освен самурая в ямата. Той сграбчи сопата и грубо изкрещя на онзи горе, който се заколеба, после погледна към Блакторн, сви рамене и му каза нещо.

— Какво каза?

Свещеникът отвърна:

— Това е японска поговорка, която гласи: „Съдбата си е съдба, а животът е само илюзия“.

Блакторн кимна на самурая и се запъти към стълбата, без да се обръща назад. Когато излезе на слънце, той присви очи от болезнената яркост, коленете му се подкосиха и неочаквано се строполи на песъчливата земя.

От едната страна бе застанал Оми. Свещеникът, Мура и четиримата самураи стояха от другата му страна. Няколко селяни наблюдаваха отдалече, после се извърнаха.

Никой не му помогна.

О, господи, вдъхни ми сили — започна да се моли Блакторн. Трябва да стана на крака и да се правя на силен. Това е единственото, което уважават. Силата. Да не показваш никакъв страх. Моля те, господи, помогни ми.

Той заскърца със зъби, отблъсна се от земята и се изправи, като се олюляваше леко.

— Какво искаш от мен, копеле сипаничаво — обърна се той направо към Оми, после добави към свещеника. — Кажи на това копеле, че съм даймио в моята страна, и как смеят да се отнасят така с мен? Кажи му, че нямаме за какво да се караме с него. Кажи му да ни пусне, защото иначе може да си изпати! Кажи му, че съм даймио, за бога! Аз съм наследник на сър Уилям от Майкълхейвън, дано кучият му син отдавна да е хвърлил топа! Кажи му!

Отец Себастио бе изкарал една ужасна нощ. Ала по време на бдението бе усетил присъствието на господа и го обзе спокойствие, каквото не бе познавал. Вече знаеше, че е оръдие на бога срещу езичниците, че бе защитен от тях и пиратските им хитрости. Знаеше по някакъв начин, че изминалата нощ бе подготовка за нещо, кръстопът, на който бе застанал.

— Кажи му!

И той преведе:

— Пиратът казва, че е господар в собствената си земя. — Изслуша отговора на Оми. — Оми-сан казва, че не го интересува дали си крал в страната си. Тук животът ти зависи от прищевките на господаря Ябу — и твоят, и на хората ти.

— Кажи му, че е лайно.

— Внимавай, пази се да не го обиждаш.

Оми отново заговори.

— Оми-сан казва, че ще те изкъпят. Освен това ще ти дадат храна и вода. Ако се държиш добре, няма да те върнат обратно в дупката.

— А моите хора?

Отчето попита Оми.

— Ще останат долу.

— Тогава му кажи да върви по дяволите!

Блакторн се запъти обратно към стълбата и се приготви да слиза. Двама от самураите му препречиха пътя и макар че започна да се съпротивлява, те с лекота го задържаха. Оми каза нещо на свещеника, после на хората си. Те пуснаха Блакторн и той за малко да падне.

— Оми-сан казва, че ако не се държиш добре, ще вземат още един от хората ти. Има достатъчно дърва за горене и колкото искаш вода.

Ако се предам сега, мислеше Блакторн, ще им поднеса наготово едно средство, с което да ме държат в подчинение, и завинаги ще изпадна под тяхна власт. Впрочем това няма никакво значение. Аз, така или иначе, съм във властта им и в последна сметка пак ще направя всичко, каквото поискат. Ван Нек беше прав. Трябва да правя каквото ми кажат.

— Какво иска от мен? Какво разбира под „добро държане“?

— Оми-сан казва, че това значи да се подчиняваш. Да правиш каквото ти казват. Да ядеш фъшкии, ако трябва.

— Кажи му да върви по дяволите? Кажи му, че пикая на него и на цялата му страна — и на даймиото му!

— Съветвам те да се съгласяваш с всичко, кое…

— Преведи му съвсем точно това, което казах, за бога!

— Добре, но помни, че те предупредих, лоцмане.

Оми изслуша превода на свещеника. Пръстите върху дръжката на меча му побеляха. Хората му смутени запристъпваха от крак на крак, а очите им се забиваха в Блакторн като ножове.

После Оми излая някаква кратка заповед. Моментално двама самураи се хвърлиха към мазето и измъкнаха оттам юнгата Кроок. Завлякоха го до котела, овързаха го с въжета, а другите започнаха да носят дърва и вода. Сложиха вкамененото от ужас момче в препълнения догоре казан и запалиха огъня.

Блакторн наблюдаваше как Кроок беззвучно мърда устни и го обзе безумен ужас. Животът няма никаква стойност за тези хора, помисли си той. Господ да ги прокълне на вечни мъки в ада, ще сварят момчето и окото им няма да мигне.

Пушекът се заиздига на кълба над пясъка. Чайки крещяха над рибарските лодки. Парче дърво се изтърколи от огъня и единият от самураите го ритна обратно.

— Кажи му да спре — предаде се Блакторн. — Помоли го да спре.

— Оми-сан пита съгласен ли си да се държиш добре.

— Да.

— Той пита — ще се подчиняваш ли на всички заповеди…

— Да, доколкото мога.

Оми отново каза нещо. Отчето му зададе някакъв въпрос и Оми кимна с глава.

— Той иска да отговаряш направо на него. На японски „да“ е „хай“. Той пита — ще се подчиняваш ли на всички заповеди?

— Доколкото мога, хай.

Водата започна да се загрява и момчето издаде стон, от който на Блакторн му призля. Пламъците на огъня, накладен върху тухли, зализаха желязото на котела. Японците трупаха още дърва.

— Оми-сан каза да легнеш. Веднага.

Блакторн изпълни заповедта.

— Оми-сан казва, че не те е оскърбявал лично и не е давал никакъв повод да го обиждаш. Тъй като си варварин и все още не умееш да се държиш, няма да те убият. Но ще те научат на обноски. Ясно ли е?

— Да.

— Той иска направо на него да отговаряш.

Момчето изкрещя високо, сякаш виеше. Воят му продължи, докато накрая припадна. Един от самураите придържаше главата му над водата.

Блакторн вдигна поглед към Оми. Помни, каза си той, помни, че животът на момчето зависи само от теб, животът на целия екипаж е в твоите ръце. Да, възрази дяволът в него, но кое ми гарантира, че това копеле ще спази споразумението?

— Ясно ли е?

Хай.

Видя как Оми повдига кимоното си и разхлабва набедрената си превръзка. Очакваше да му се изпикае в лицето, но той се изпика върху гърба му. Кълна се в бога, закле се Блакторн, че ще запомня този ден и някак си, някъде Оми ще ми плати.

— Оми-сан казва, че да кажеш „ще пикая на някого“, е лоши обноски. Много лошо. Освен че е лоши обноски, също така е и много глупаво да кажеш, че ще пикаеш на някого, когато не си въоръжен. Лоши обноски е и съвсем глупаво да кажеш, че ще пикаеш на някого, когато си невъоръжен, безсилен и неподготвен да оставиш приятелите или близките си да загинат.

Блакторн не се обади, но не сваляше очи от Оми.

Уакаримасу ка? — попита Оми.

— Пита разбираш ли.

Хай!

Окиро!

— Казва да станеш.

Блакторн се изправи, а главата му пулсираше от болка. Не откъсваше поглед от Оми, както и Оми от него.

— Ще отидеш с Мура и ще се подчиняваш на нарежданията му.

Блакторн не каза нищо.

Уакаримасу ка? — рязко попита Оми.

Хай! — Блакторн преценяваше разстоянието между себе си и Оми. Усещаше вече пръстите си върху врата му и се молеше да е достатъчно бърз, за да успее да му извади очите, преди да го откъснат от него. — А момчето?

Свещеникът попита Оми със запъване.

Оми погледна към казана. Водата дори не се беше затоплила. Момчето бе припаднало, но иначе му нямаше нищо.

— Извадете го — нареди той. — Извикайте лекар, ако е необходимо.

Самураите се подчиниха. Блакторн се наведе над момчето и му прислуша сърцето. Оми махна към свещеника.

— Кажи на водача, че и момчето може да напусне още днес ямата. Ако двамата, водачът и момчето, се държат добре, и друг варварин ще може да излезе утре оттам. После може би още един. Или повече от един. Може би. Зависи от поведението на онези, които вече са излезли. А ти — погледна Блакторн право в очите — ти отговаряш за най-малкото нарушение на някое правило или заповед. Ясно ли е?

След като свещеникът преведе казаното, Оми чу варваринът да казва „да“ и видя как част от смразяващата кръвта ярост изчезва от погледа му. Ала омразата остана. Колко глупаво, помисли си Оми, и колко е наивно да бъдеш така открит. Интересно какво щеше да направи, ако си бях поиграл с него — ако се бях престорил, че няма да изпълня обещанието си?

— Свещенико, как му беше името? Изговори го бавно.

Той изслуша името няколко пъти, но въпреки това му звучеше като пълна безсмислица.

— Можеш ли да го повториш — попита един от хората си.

— Не, Оми-сан.

— Свещенико, кажи му, че отсега нататък името му е Анджин — лоцман. Ясно ли е? Когато заслужи, ще го наричаме Анджин-сан. Обясни му, че в нашия език няма звуци, с които да можем да произнасяме неговото име. — И сухо додаде. — Опитай се да му внушиш, че това не го правим, за да го унижаваме. Довиждане, Анджин, поне засега.

Всички му се поклониха. Той учтиво отвърна на поздрава и си тръгна. Когато се отдалечи на достатъчно разстояние от площада и беше сигурен, че никой не го вижда, позволи си широко да се ухили. Колко бързо опитоми главатаря на варварите! Колко бързо му стана ясно как може да държи него и останалите в подчинение!

Изумителни хора са тези варвари, мислеше той. Иии, колкото по-скоро Анджин се научи да говори на нашия език, толкова по-добре. Тогава ще разберем как да смажем варварите християни веднъж завинаги!

 

 

— Защо не му се изпикахте в лицето — попита Ябу.

— Отначало така възнамерявах, господарю. Но лоцманът е неопитомено животно и е безкрайно опасен. За нас няма по-голямо оскърбление от това да докоснеш нечие лице. Затова си помислих — да не би да го засегна толкова дълбоко, че да изгубя всякакъв контрол над него. Ето защо му се изпиках на гърба — смятам, че това е достатъчно.

Бяха седнали на верандата в къщата му, върху копринени възглавнички. Майката на Оми им поднасяше чай с всичката церемониалност, на която бе способна и която бе усвоила от дете. Тя поднесе с поклон чашата на Ябу. Той й се поклони и учтиво я предложи на Оми, който, разбира се, отказа с дълбок поклон. Така че Ябу я прие и започна с удоволствие да отпива, като се чувствуваше напълно задоволен.

— Много хубаво впечатление ми правите, Оми-сан — каза той. — Разсъжденията ви са изключителни. Начинът, по който замислихте и изпълнихте цялата тази операция, бе изумителен.

— Прекалено сте любезен с мен, господарю. Бих могъл да постигна много, много повече.

— Откъде сте така осведомен за начина, по който мислят варварите?

— Когато бях на четиринадесет години, цяла година имах за учител един монах на име Джиро. По едно време бил християнски свещеник, по-скоро се подготвял за свещеник, но за щастие навреме осъзнал глупавата си грешка. Завинаги съм запомнил едно нещо, което ми каза: че християнската религия е уязвима, защото основният им бог, Исус, учел хората да се обичат, а нищо не учел за чест и дълг — само за любов. Освен това учел, че животът бил свещен — „Не убивай!“ И други такива глупости. Тези нови варвари също претендират, че са християни, макар свещеникът да го отрича, затуй реших, че са от друга секта, и с това си обясних враждата помежду им — както едни будистки секти ненавиждат останалите. Помислих, че ако „се обичат едни други“, то бихме могли да държим в подчинение водача, като убием или заплашим да убием някой от неговите хора.

Оми знаеше, че този разговор бе опасен, защото напомняше за мъченическата смърт на варварина. Усети безмълвното предупреждение на майка си, което като вълна премина пространството между тях двамата.

— Ще желаете ли още чай, Ябу-сама — обади се майка му.

— Благодаря — отвърна Ябу. — Вашият чай е много хубав.

— Благодаря, господарю. Оми-сан, дали варваринът е пречупен завинаги? — опита се тя да смени темата на разговора. — Може би трябва да кажете на нашия господар какво е мнението ви за това — дали е временно или за постоянно.

Оми се поколеба.

— Временно е. Но смятам, че трябва да научи езика ни колкото се може по-бързо. Това е от голямо значение за вас, господарю. Ще трябва може би да убиете един-двама от тях, за да го държите в подчинение, както и останалите, но дотогава той ще се научи на обноски. Щом започнете да разговаряте направо с него, Ябу-сама, ще можете да се възползувате от познанията му. Ако свещеникът не лъже, че е водил кораба цели десет хиляди ли, трябва да е умен над средното равнище.

— Вие сте умен над средното равнище — засмя се Ябу. — Назначавам ви отговорник за тези животни. Оми-сан, дресьор на хора!

Оми се засмя заедно с него.

— Ще се старая, господарю.

— Увеличавам размера на владението ви от петстотин на три хиляди коку. Поставям под ваш контрол двадесет ли.Ли беше мярка за разстояние, равняваща се приблизително на километър и половина. — А като допълнителен знак за моето благоразположение след завръщането си в Йедо ще ви изпратя два коня, двадесет копринени кимона, пълен комплект доспехи, два меча и оръжие за още сто самурая, които ще се задължите да наемете. Щом избухне война, веднага ще се присъедините към личната ми гвардия в качеството си на хатамото.

Ябу беше необичайно щедър: хатамото беше специален личен помощник на даймио, който имаше право да влиза при господаря си по всяко време и да носи мечове в негово присъствие. Беше доволен от Оми и се чувствуваше отпочинал, дори възроден. През нощта спа превъзходно. Събуди се сам, което се очакваше, тъй като не бе поискал нито от момичето, нито от момчето да останат. Пи чай, хапна малко оризова каша, после взе баня и Суво му направи масаж.

Чувствувам се превъзходно, мислеше си той. Никога не съм усещал тъй непосредствено природата, дърветата, планините, земята, неизмеримата тъга на живота и неговата преходност. Писъците бяха пречистили всичко.

— Оми-сан, в градината ми в Мишима има един камък, който бих искал да приемете от мен, за да отбележим случилото се, великолепната нощ и добрата ни сполука. Ще го изпратя заедно с другите неща. Той е от Кюшу. Нарича се Камъкът на очакването, защото, когато го открих, очаквахме господарят тайко всеки момент да даде заповед за атака. Това беше преди петнадесет години. Бях в армията му, която разби бунтовниците и усмири острова.

— Оказвате ми голяма чест.

— Защо не го сложите тук, в градината си, и не промените името му? Наречете го например Вечния покой на варварина, за да увековечим нощта и неговото безкрайно очакване на вечното спокойствие.

— А може би ще ми позволите, чичо, да го нарека Камъка на щастието, за да напомня на мен и моите потомци за почестите, с които ме дарихте?

— Не — наречете го просто Чакащия варварин. Да. Това ми харесва. И ще ни свърже още повече — него и мен… Той чакаше и аз също чаках. Аз съм жив, той умря. — Ябу огледа замислен градината. — Добре звучи — Чакащия варварин. Харесва ми. От едната страна на камъка има едни особени петна, които ми приличат на сълзи, и сини вени, примесени с червеникав кварц, които ми напомнят за жива плът — за нейната тленност. — Ябу въздъхна, наслаждавайки се на меланхолията си. После добави. — Хубаво е човек да постави камък и да му измисли име. Варваринът много дълго се мъчи, нали? Може би ще се прероди в японец, за да бъде възнаграден за страданията си. Би било чудесно, не мислите ли? Тогава може би един ден потомците му ще видят камъка и ще се почувствуват удовлетворени.

Оми изказа сърдечните си благодарности и отрече, че заслужава подобна щедрост. Ябу знаеше, че щедростта му не беше прекалена. Можеше с лекота да му даде и повече, ала си припомни старата поговорка, че винаги можеш да увеличиш владението на своя васал, ала ако го намалиш — очаквай враждебност. И предателство.

— Оку-сан — обърна се той към старата жена, дарявайки я с титлата Достойна майка — брат ми трябваше по-рано да спомене за големите достойнства на най-младия си син. В такъв случай Оми-сан вече щеше да е напреднал много повече. Брат ми е прекалено затворен, прекалено небрежен.

— Съпругът ми твърде много мисли за вас, за да ви безпокои — отвърна тя, усетила упрека, съдържащ се в тези думи. — Радвам се, че на сина ми бе предоставена възможността да ви бъда в услуга и че сте останали доволен. Той само е изпълнил дълга си. Наш дълг е — на Мидзуно-сан и на всички нас — да ви служим.

Чу се тропотът на конски копита, които се изкачваха по хълма. Игураши, главният помощник на Ябу, прекоси градината.

— Всичко е готово, господарю. Ако желаете бързо да се приберете в Йедо, трябва незабавно да потеглим.

— Добре. Оми-сан, вие и хората ви ще придружите конвоя и ще помогнете на Игураши-сан да прибере всичко в моя замък. — Ябу забеляза как някаква сянка премина през лицето на Оми. — Какво има?

— Нищо, само се сетих за варварите.

— Оставете няколко души да ги пазят. В сравнение с конвоя те са от второстепенно значение. Правете каквото искате с тях — можете да ги върнете обратно в дупката. Също така, ако изкопчите от тях нещо полезно — веднага ми съобщете.

— Да, господарю. Ще оставя десет души самураи и специално ще инструктирам Мура — нищо няма да им стане за пет-шест дни. А какво желаете да правим със самия кораб?

— Да остане тук, непокътнат. Ще отговаряте за него, разбира се. Дзукимото изпрати вече писмо до един търговец в Нагасаки, който ще го предложи за продажба на португалците. Те могат да дойдат да го приберат.

Оми се поколеба.

— Дали не трябва да задържите кораба за себе си, господарю, а варварите да обучат наши моряци да го управляват?

— Че за какво са ми варварски кораби? — подигравателно се изсмя Ябу. — Да не би да се превърна в някакъв мръсен търговец?

— Разбира се, че не, господарю — побърза да го увери Оми. — Само си помислих, че Дзукимото може да измисли за какво да използува такъв кораб.

— Но за какво ми е търговски кораб?

— Свещеникът каза, че корабът е военен, господарю. И ми се стори, че го беше страх. Като започне войната, един такъв кораб може…

— Нашата война ще се води по суша. Морето е за търговците, а те до един са мръсни лихвари, пирати и рибари.

Ябу стана и заслиза надолу по стъпалата към градинската врата, където един самурай държеше коня му за юздата. Спря и се загледа към морето. Коленете му се подкосиха.

Оми проследи погледа му.

В залива влизаше кораб. Беше голяма галера с безброй гребци — най-бързият от всички японски крайбрежни кораби, защото не зависеше нито от вятъра, нито от приливите и отливите. Знамето, развяно на мачтата, носеше герба на Торанага.