Джеймс Клавел
Шогун (58)

Глава петдесет и седма

Нападението срещу охраняваната от Кафявите част на крепостта започна в най-черните доби на нощта — два или три часа преди зазоряване. Първите десет нинджа — покритите с позорна слава наемници — се появиха върху покривите на отсрещните крепостни кули, охранявани от Сиви. Те метнаха увитите си в парцали куки към покрива на срещуположната кула и увиснаха над пропастта като черни паяци. Плътно прилепналите по телата им дрехи бяха черни като нощта, както и чорапите, в които бяха обути, и маските на лицата им. Ръцете и останалите части от телата им, които се подаваха от дрехите им, също бяха начернени. Въоръжени бяха съвсем леко — с ками и шурикен — малки петоъгълни остриета, наточени като бръсначи, и дискове колкото човешка длан, със също толкова остри, но и намазани с отрова ръбове, които нинджа мятаха по набелязаната жертва. На гърбовете си имаха походни торби и къси тънки пръчки.

Нинджа бяха наемници, специалисти по безшумно и тайно промъкване, по презрените изкуства — шпионаж, проникване в редовете на противника, внезапна смърт.

Десетимата мъже се приземиха безшумно и навиха въжетата, завързани за краищата на куките. Четирима веднага ги закачиха за някаква издатина в стената и незабавно се прехвърлиха върху верандата шест метра по-долу. Щом стъпиха безопасно на пода й, другарите им също тъй безшумно откачиха куките, спуснаха ги долу към протегнатите ръце и се придвижиха по керемидите към други части на кулата.

Една керемида изпращя под нечий крак и всички замръзнаха. Долу на двора, три етажа или седемнадесет метра под тях, Сумийори, който обикаляше постовете, погледна нагоре. Очите му се присвиха в тъмнината. Изчака неподвижен, с леко отворена уста, за да чува по-добре, а погледът му бавно се местеше и опипваше всеки квадратен метър. Покривът, върху който се намираха нинджа, беше в сянка, луната беше много бледа, а звездите тежаха на небето в гъстия влажен въздух. Нинджа стояха като вкаменени, дори дишането им едва се забелязваше — те изглеждаха по-неодушевени и от керемидите, върху които бяха стъпили.

Сумийори още веднъж се огледа и ослуша, после още веднъж и все още несигурен, излезе в средата на двора, за да вижда по-добре. Сега и първите четирима нинджа на верандата бяха в полезрението му, но те бяха също тъй вкаменени, както и другите, и той не ги забеляза.

— Ей! — извика Сумийори на пазачите при вратата, която вече беше здраво залостена.

— Видяхте ли нещо? Чухте ли нещо подозрително?

— Не, капитане! — отвърнаха те. Нито за миг не бяха отслабили своята бдителност.

— Керемидите постоянно пукат — сигурно е от влагата и жегата.

— Качете се и проверете — нареди Сумийори на единия. — Или още по-добре, кажете на охраната на горния етаж да претърсят наоколо — за всеки случай.

Войникът хукна да изпълнява заповедта. Сумийори отново се взря нагоре в тъмнината, после сви рамене и успокоен, продължи обиколката си. Останалите самураи се върнаха на постовете си, също загледани нагоре.

На покрива и на верандата нинджа продължаваха да чакат като каменни статуи. Дори не мигваха с клепачи. Бяха обучени да стоят неподвижни с часове, ако потрябва — това беше само една малка част от усилените им тренировки. После водачът им направи знак и те отново тръгнаха да изпълняват намисленото нападение. Благодарение на куките и въжетата се прехвърлиха безшумно на втора веранда, през тесните прозорчета на която можеха да се промъкнат върху гранитните стени. Под този най-горен етаж всички прозорци, които всъщност бяха бойници за стрелци с лък, бяха тъй тесни, че през тях бе невъзможно да се проникне. По даден знак и двете групи нахлуха вътре едновременно.

Двете стаи тънеха в мрак. Във всяка спяха в редици по десет Кафяви. Бяха умъртвени светкавично и практически безшумно, повечето с по един-единствен удар в гърлото, а тренираните уши на нападателите безпогрешно ги насочваха към жертвите им. Миг-два по-късно и последният Кафяв се гърчеше в предсмъртна агония, а предупредителният вик на всеки бе задушен, преди още да е излязъл от гърлото. След като завардиха вратите и напълно завзеха стаите, водачът на нинджа извади кремък и прахан, запали свещ и като прикриваше грижливо пламъчето с шепа, отиде до прозореца и даде трикратен сигнал в нощта. Зад гърба му останалите проверяваха още веднъж дали всички Кафяви са мъртви. Водачът повтори сигнала, после се отдръпна от прозореца и направи знак на хората си с безмълвния език на ръцете, който те всички владееха.

Те веднага развързаха походните си торби и приготвиха нападателните си оръжия — къси, извити като сърпове ножове с двойни остриета, с верижки към дръжките и тежест в края на верижките, шурикен и ножове за мятане. При втора заповед от водача някои от тях извадиха и късите пръчки. Те се оказаха тръби за духане и копия, направени като телескопи — всяка част влизаше в друга, — които бяха изтеглени в пълна дължина с изненадваща скорост. И както си приготвяха оръжието, коленичили с лице към вратата, изведнъж без никакво видимо усилие те замряха, напълно неподвижни. Бяха готови. Водачът духна свещта.

Щом градските камбани оповестиха средата на часа на тигъра — четири часа или един час преди зазоряване, в крепостта нахлу втората група от нинджа. Бяха двадесет души. Безмълвно се измъкнаха от отдавна пресъхнал канал, който някога е бил свързан с градинските поточета. Всички носеха мечове. Шмугнаха се като сенки и заеха позиции сред храстите и камъните, напълно неподвижни и почти невидими. В същото време още една група от двадесет души се измъкна от същото място и метна куките си към кулата, която гледаше към предния двор и градината.

На кулата двама Кафяви внимателно наблюдаваха покривите от другата страна на улицата. Единият се обърна, забеляза куките и започна да ги сочи разтревожено. Другарят му отвори уста да вдигне тревога, но в същия миг първият нинджа стигна до амбразурата и с рязко движение на китката метна един остър шурикен право в устата на самурая, която грозно се изкриви, ала той със сетни усилия въпреки това се опита да изкрещи. Тогава нинджа се нахвърли върху втория самурай, а ръката му с протегнати напред палец и показалец беше смъртоносно оръжие, насочено право към вратните вени. Ударът парализира нещастника, а втори страшен удар му пречупи врата със сухо изпукване. Без да губи време, нинджа се метна към първия самурай, който агонизираше, мъчейки се да изтръгне забитите в лицето и устата му остриета на шурикена, ала отровата вече бе свършила смъртоносната си задача.

С последно нечовешко усилие умиращият воин извади късия си меч и замахна. Ударът, макар и немощен, разсече дълбоко плътта на нинджа и дъхът му рязко секна, ала това не спря замаха на ръката му, която се заби в шията на самурая, отметна главата му назад и му скърши гръбнака. Той умря, преди да падне.

Нинджа кървеше обилно, но от устата му не се отрони нито звук. Той бе сграбчил мъртвия Кафяв и внимателно го полагаше върху каменните плочи, да не би да вдигне шум при падането си, а после коленичи до него. Останалите нинджа вече се бяха изкачили по въжетата и стъпиха на пода на кулата. Те наобиколиха ранения си другар, ала първо се погрижиха за безопасността на мястото. Раненият беше все така на колене до мъртвия самурай и се държеше за хълбока. Водачът прегледа раната му. От нея шуртеше силна струя кръв. Той поклати глава и показа с пръсти на ранения какво трябва да направи. Мъжът кимна, довлече се с мъка до ъгъла, оставяйки след себе си кървава диря, облегна се удобно на камъка и извади един шурикен. Разчеса с отровните остриета опакото на едната си ръка, после намери камата си, допря я до гърлото си с две ръце и я заби с всички сили. Водачът провери дали наистина е мъртъв и чак тогава се върна при укрепената врата, която водеше към вътрешността на кулата. Отвори я предпазливо, но в този момент се чуха нечии стъпки, той светкавично се сля с тъмнината и зае позиция за удар от засада.

По коридора на западното крило към тях се приближаваше Сумийори, придружен от няколко Кафяви. Той остави двама при вратата на кулата и продължи, без да спира. Двамата, които трябваше да сменят часовите, излязоха на кулата, докато Сумийори завиваше зад ъгъла и взе да се спуска по кръглата стълба. В дъното й смени още двама уморени постови.

— Вземете другите двама и се прибирайте в стаите си. Призори ще ви събудя — каза им той.

— Да, капитане.

И самураите се заизкачваха по стълбата, доволни, че дежурството им е свършило. Сумийори продължи да сменява часовите по коридорите. Най-накрая с него останаха само двама самураи и той почука на една врата.

— Ябу-сан?

— Да? — чу се сънен глас.

— Извинете, но сменям часовите.

— Да, благодаря. Влезте.

Сумийори отвори вратата, ала остана предпазливо на прага. Ябу беше разчорлен, подпрял се на единия лакът на завивките, а другата му ръка лежеше върху дръжката на меча. Като се увери, че наистина е Сумийори, той се отпусна и се прозя.

— Нещо ново, капитане?

Сумийори също се отпусна и поклати глава, после влезе и затвори след себе си вратата. Стаята беше просторна, спретната, а втората постеля беше оправена и съблазнително подканваше уморения самурай. Тесни прозорци гледаха към улицата и града, девет метра по-долу.

— Всичко е спокойно. Тя спи… Поне прислужничката й Чимоко така каза…

Сумийори се приближи до ниското писалище, осветено от една газена лампа, и си наля чай от малък чайник. До чайника лежеше пропускът им с официалния печат, донесен от Ябу от кабинета на Ишидо.

Ябу отново се прозя и се протегна с удоволствие.

— А Анджин-сан?

— При последната ми проверка в полунощ беше още буден. Помоли ме да не го безпокоя повече, докато се зазори — нещо във връзка с обичаите им. Не разбрах всичко, което ми каза, но важното е, че навсякъде охраната е много засилена и няма никаква опасност. В покоите на Кирицубо-сан и останалите дами е тихо, макар че тя самата беше будна през по-голямата част от нощта.

Ябу се измъкна от постелята си. Беше само по набедрена превръзка.

— И какво правеше?

— Просто седеше до прозореца и гледаше. Макар че нищо не се вижда. Посъветвах я да поспи, но тя учтиво ми благодари, съгласи се с мен и остана на мястото си. Какво да се прави — жени.

Ябу разкърши рамене и лакти и енергично се зачеса, за да раздвижи кръвообращението си. После започна да се облича.

— Би трябвало да си почине. Днес я чака дълъг път.

Сумийори остави чашата си на масичката.

— А според мен има някаква клопка.

— Какво?

— Не вярвам, че Ишидо наистина ще ни пусне.

— Имаме подпечатани пропуски. Ей ги там! Всички сме изброени вътре. Вие сам проверихте имената. Как ще се отрече от публично дадена дума на нас или на Тода-сама? Невъзможно!

— Не знам. Моля да ме извините, Ябу-сан, но въпреки това съм на мнение, че има някаква клопка.

Ябу бавно завърза пояса си.

— Каква клопка?

— Ще ни нападнат от засада.

— Извън крепостта ли?

Сумийори кимна.

— Да, така мисля.

— Няма да посмее.

— Ще посмее. Ще ни нападне или ще намери начин да ни задържи. Не вярвам да пусне нито Кирицубо-сан, нито Садзуко-сан с бебето. Дори старата Ецу-сан и всички останали.

— Не, грешите!

Ала Сумийори отново поклати тъжно глава.

— Според мен щеше да е по-добре, ако беше успяла да си пререже гърлото и ако вие бяхте нанесли удара с меча. А по този начин нищо не е решено окончателно.

Ябу вдигна мечовете си и ги затъкна в пояса си. Да, мислеше си той. Съгласен съм с теб. Нищо не е решено окончателно и тя не изпълни дълга си. Аз знам това, ти го знаеш… Ишидо го знае… Какъв срам! Ако беше забила ножа, всички щяхме да оживеем. А сега… Измъкна се на косъм и ни опозори. Шигата га най, нее? Глупава жена!

Но на Сумийори каза:

— Според мен грешите. Тя надхитри Ишидо. Тода-сама спечели. Той няма да посмее да ни нападне от засада. Вървете да спите. Ще ви събудя призори.

Сумийори отново поклати глава.

— Не, благодаря, Ябу-сан. Мисля пак да наобиколя часовите. — Приближи се до прозореца и надникна. — Нещо не ми харесва.

— Всичко е наред. Идете малко да… Момент! Какво беше това? Чухте ли нещо? — Ябу се приближи до Сумийори и се престори, че се взира в тъмнината. Заслуша се напрегнато и изведнъж измъкна рязко късия си меч и със същото внезапно движение заби острието в гърба на Сумийори, запушвайки едновременно с това устата му, за да не извика. Сумийори умря на място. Ябу внимателно задържа трупа, напрягайки силно мускулите си, на една ръка разстояние — за да не го опръска кръвта, — отнесе го до постелята и го нагласи в позата на спящ. Чак тогава измъкна меча си от раната и започна да го чисти. Беше вбесен, че интуицията на капитана го бе принудила да прибегне до това убийство, което не му влизаше в сметките.

Когато Ябу се връщаше от канцеларията на Ишидо с подпечатаните пропуски, по пътя много предпазливо го спря някакъв самурай, когото той виждаше за пръв път.

— Вашето сътрудничество би било добре дошло, Ябу-сан.

— За какво и на кого?

— На някого, комуто вчера направихте подобно предложение.

— Какво предложение?

— Че ще се погрижите в замяна на пропуски за вас и Анджин-сан тя да бъде обезоръжена по време на нападението от засада, след като си тръгнете оттук… И моля ви, не докосвайте меча си, Ябу-сан. Четирима стрелци с лъкове само чакат знак.

— Как смеете да ме предизвиквате? За какво нападение от засада става дума? — привидно се разбесня Ябу и усети как коленете му се подкосяват. Нямаше съмнение, че човекът бе посредник на Ишидо. Предния следобед той тайно бе направил такова предложение чрез свои собствени посредници с отчаяната надежда да спаси нещо от съкрушителните удари, нанесени от Марико върху плановете му за Черния кораб и за бъдещето изобщо. Тогава знаеше, че хрумването му беше безумно. Би било много трудно, ако не и невъзможно, да я обезоръжи и да остане при това жив, така че опасност имаше и за двете страни. Затова, когато Ишидо отхвърли предложението му, пак чрез посредници, той не се изненада.

— Нищо не знам за такова нападение — продължи да отрича той и съжали горчиво, че я няма жена му Юрико да му помогне, да го посъветва, да му каже как да се измъкне от тази каша.

— Дори да е така, каним ви да участвувате в подобно начинание, макар да не е същото, което бяхте запланували.

— Кой сте вие?

— В замяна ще получите Идзу, варварина и кораба му — веднага щом главата на големия враг се търколи в прахта. Разбира се, при условие, че тя бъде заловена жива, а вие останете в Осака до деня и се закълнете във вярност.

— Чия глава? — продължи Ябу да се прави на луд, да задава празни въпроси, като се опитваше да събере мислите си. Проумя единствено, че Ишидо явно нарочно го бе пратил именно него за пропуските, за да има възможност да направи тайното си предложение и да се споразумее с него.

— Да или не — какъв е вашият отговор? — настояваше самураят.

— Кой сте вие и за какво става дума? — Ябу вдигна свитъка. — Ето пропуска от генерал Ишидо. Дори той не може да го отмени след всичко, което се случи.

— Да, много хора мислят така. Но много съжалявам, по-скоро волът ще роди теле, отколкото на вас или на кой да е друг да бъде позволено да оскърби господаря Яемон… Ако обичате да махнете ръката си от меча!

— Тогава внимавайте какво говорите!

— Разбира се, извинете. Съгласен ли сте?

— Аз съм управител на Идзу и са ми обещани също така Тотоми и Суруга — започна Ябу пазарлъка. Знаеше, че макар да е в клопка, макар и Марико да е в клопка, Ишидо е също така хванат натясно, защото дилемата, създадена от Марико, все още не бе разрешена.

— Значи, сте съгласен — заяви самураят. — Само че аз не съм упълномощен да преговарям. Съобщих ви вече условията. Да или не?

Ябу изчисти меча си, оправи добре завивката на Сумийори, който наистина приличаше на заспал. След това избърса потта от лицето и ръцете си с един пешкир, успокои се, духна свещта и отвори вратата. В коридора чакаха двама Кафяви.

— Ще ви събудя призори, Сумийори-сан — обърна се Ябу към тъмнината, след което нареди на единия самурай: — Останете тук на пост. Никой да не влиза вътре. Никой! Осигурете на капитана пълно спокойствие — той има нужда от почивка.

— Да, господарю. — Часовият застана на новия си пост и Ябу закрачи по коридора с втория самурай, изкачи се до централната площадка на етажа, прекоси я и се запъти към източното крило. Коридорът свършваше при вратата на залата. Пазачите му се поклониха и го пуснаха да влезе. Други самураи му се закланяха и отвориха вратата към вътрешния коридор и личните покои. Ябу почука на една врата.

— Анджин-сан? — тихо повика той.

Отговор не последва. Тогава той дръпна вратата. Стаята беше празна, а вътрешната врата зееше отворена. Намръщи се, махна на телохранителя си да чака, прекоси стаята и излезе на полутъмния вътрешен коридор. Чимоко с нож в ръката му препречи пътя. Измачканите й завивки бяха в самия коридор пред една от вратите.

— Извинете, господарю, бях задрямала — заоправдава се тя и прибра ножа си, но не се махна от пътя му.

— Търся Анджин-сан.

— Той и господарката ми разговарят, Ябу-сама, заедно с Кирицубо-сан и Ачико-сан.

— Моля, попитайте го дали ще мога да го видя за малко.

— Разбира се, господарю.

Момичето любезно му махна да влезе в другата стая, изчака, докато той наистина се настани там, и затвори вътрешната врата. Часовият в главния коридор любопитно наблюдаваше какво става.

Много скоро вратата отново се плъзна встрани и Блакторн влезе при Ябу. Беше напълно облечен, а късият му меч бе затъкнат в пояса на кимоното му.

— Добър вечер, Ябу-сан.

— Извинете за безпокойството, Анджин-сан. Исках да се уверя… проверявам дали всичко е наред, разбирате ли?

— Да, благодаря. Не се безпокойте.

— Добре ли е Тода-сама? Да не е болна?

— Сега е добре. Много уморена, но е добре. Скоро зазоряване, нали? — Ябу кимна.

— Да. Исках само да се уверя, че сте добре. Разбирате, нали?

— Да. Днес следобед казахте „план“, Ябу-сан. Спомняте си? Моля ви, какъв таен план?

— Не е таен, Анджин-сан — отвърна Ябу и съжали горчиво, че не си е затварял устата. — Не сте ме разбрали. Казах само, че трябва да съставим план. Много трудно да избягаме от Осака, нали разбирате? Трябва да избягаме, иначе… — Ябу имитира с пръст прерязано с нож гърло. — Разбирате ли?

— Да, но сега имаме пропуск. Сега безопасно, нали?

— Да, скоро тръгваме. С кораб. Скоро ще наемем хора от Нагасаки.

— Добре.

И все така дружелюбен, Ябу го остави. Блакторн затвори след него и се върна обратно във вътрешния коридор, като остави вратата след себе си открехната. Мина покрай Чимоко и влезе в другата стая. Марико се беше подпряла на футоните и изглеждаше по-миниатюрна, по-крехка и красива от всякога. Кири бе коленичила на една възглавничка, а Ачико се беше свила на топка и спеше.

— Какво искаше Ябу-сан, Анджин-сан? — попита Марико.

— Само проверяваше дали сме добре.

Марико преведе думите му на Кири.

— Кири пита дали е станало дума за неговия „план“.

— Да, попитах го, но той само сви рамене и каза, че не съм го бил разбрал. Може да е променил намерението си. Не знам. Не е изключено и аз да не съм го разбрал, макар да съм почти убеден, че днес следобед беше намислил или намисляше нещо.

— Да ни предаде?

— Разбира се. Но не знам как.

Марико му се усмихна.

— Може и да грешите. Сега сме в безопасност.

Ачико промърмори нещо насън и те я погледнаха. Беше помолила Марико да остане при нея, както и старата Ецу-сан, която спеше здрав сън в съседната стая. Останалите дами се разотидоха по домовете си, след като се стъмни. Всички бяха поискали официални разрешения да си тръгнат незабавно. С падането на нощта из крепостта започнаха да се носят слухове, че повече от сто други жени щели да поискат разрешение на другия ден. Кияма изпрати да повикат Ачико, съпругата на неговия внук, но тя отказа да остави Марико. Той веднага се отказа от нея и поиска да му предадат детето, което тя и направи. Сега момичето сънуваше някакъв кошмар, но той скоро отмина и тя продължи да спи спокойно.

Марико погледна към Блакторн.

— Колко е хубаво да бъдеш спокоен, нали?

— Да — отвърна той.

След като бе дошла в съзнание и бе разбрала, че е жива, душата й се вкопчи в него и през първия час останаха съвсем сами. Марико се бе отпуснала в прегръдките му.

— Толкова съм щастлив, че сте жива, Марико. Видях ви мъртва.

— Мислех, че съм мъртва. Но още не мога да повярвам, че Ишидо се е предал. Никога не бих допуснала… Ах, колко обичам тези силни ръце!

— Днес следобед, от момента, в който Йошинака предизвика първия Сив, виждах само смърт — вашата, моята, на всички ни. Разбрах, че всичко е било замислено много отдавна, нали?

— Да. В деня на земетресението. Моля ви да ми простите, но не исках… Не исках да ви плаша. Боях се, че няма да ме разберете. Да, тогава, през онзи ден, ми стана ясно, че моята карма е да измъкна заложниците от Осака. Аз единствена можех да свърша това за Торанага-сама. И ето че го свърших. Но на каква цена! Прости ми, света Богородице!

После пристигна Кири и трябваше да седнат на разстояние един от друг, но и за двамата това не беше толкова важно. Стигаше им една усмивка, един поглед, една дума.

Кири се приближи до открехнатия прозорец. Малки светлинки проблясваха в морето — от крайбрежните рибарски лодки.

— Скоро ще се съмне — каза тя.

— Да, време е да ставаме — съгласи се Марико.

— След малко, Марико-сан, още е рано — възрази меко Кири. — Починете си още. Трябва да съберете сили.

— Ех, защо го няма с нас Торанага-сама!

— Да.

— Приготвихте ли второ известие… за нашето тръгване?

— Да, Марико-сан, призори ще пусна втория гълъб. Торанага-сама ще научи за вашата победа още днес. Така ще се гордее с вас!

— Радвам се, че той излезе прав.

— Да. Моля да ми простите, че се усъмних и във вас, и в него.

— Дълбоко в себе си и аз се съмнявах. Много се извинявам.

Кири се върна отново при прозореца и хвърли един поглед към града. Торанага сбърка! — идеше й да изкрещи. Ние никога няма да напуснем този град, колкото и да се преструваме! Нашата карма е да останем тук — неговата карма е да загуби!

 

 

Ябу спря при стаята на самураите в западното крило. Новата смяна на караула беше готова.

— Ще направя внезапна проверка — обяви той.

— Да, господарю.

— Останалите стойте тук, а вие елате с мен.

И той заслиза по главната стълба, следван от един-единствен самурай. На най-долната площадка в главното преддверие имаше други часови, а отвъд него бяха предният двор и градината. Един бърз поглед — и му стана ясно, че всичко е наред. Върна се в крепостта, след малко смени внезапно посоката, за голяма изненада на своя телохранител, и слезе долу в стаите на прислугата. Слугите с мъка се разбудиха от дълбокия си сън и бързо се закланяха до каменния под. Ябу почти не им обърна внимание, а продължи още по-навътре в дебрите на крепостта, по тесни стълби, почти никога неизползувани коридори, покрай влажни и плесенясали каменни стени, които обаче бяха добре осветени. Тук в подземието нямаше охрана, защото нямаше какво да се охранява. След малко отново започнаха да се изкачват, приближавайки се все повече към външните стени на укреплението. Внезапно Ябу спря.

— Какво беше това?

Самураят също спря, ослуша се и умря. Ябу избърса меча си и издърпа свлеченото на купчина тяло в един тъмен ъгъл. След това хукна към една почти незабележима в стената желязна врата с тежки резета — за нея му беше казал посредникът на Ишидо. Започна да се бори с ръждясалите резета. Най-сетне и последното поддаде. Вратата се отвори със скърцане. Отвън нахлу хладен въздух заедно с острието на едно копие, което за малко да се забие в гърлото му, но бе спряно точно навреме. Ябу не помръдна, парализиран от ужас. От мастилената тъмнина напрегнато го гледаха нинджа с насочено към него оръжие.

Ябу вдигна разтрепераната си ръка, направи знака, за който му бе казано, и побърза да заяви:

— Аз съм Касиги Ябу.

Облеченият в черно и с черна качулка водач, който беше практически невидим, кимна с глава, ала копието му остана готово за мятане. Махна на Ябу и той послушно отстъпи назад. След това водачът предпазливо отиде до средата на коридора. Беше висок, с доста тежко телосложение, а очите му зад маската изглеждаха големи и плоски. Видя мъртвия Кафяв в ъгъла и с рязко отмятане на китката запрати копието си право в трупа, след което го изтегли обратно за верижката, закрепена в края на дръжката. Мълчаливо я нави, като се ослушваше напрегнато за някаква опасност.

Най-накрая, успокоен, махна с ръка към тъмнината. В същия миг двадесетте мъже се изсипаха в коридора и хукнаха към стълбите, по отдавна забравения и занемарен път към горните етажи. Бяха въоръжени с нападателно оръжие — ножове с верижки, мечове и шурикени. А в средата на черните им маски имаше по една червена точка.

Водачът дори не ги погледна — очите му не се откъсваха от Ябу. След това бавно започна да брои с пръсти — едно две, три… Ябу усещаше иззад вратата нечии погледи, ала никого не виждаше.

Нападателите с червените точки се изкачваха двама по двама по стълбата, спряха на горната площадка. Пътят им беше препречен от тежка врата. Изчакаха момент, след което внимателно взеха да я отварят. Ала тя заяде. Един от тях излезе напред с къс стоманен лост, закривен като кука от единия край и изострен ръб от другия, и се залови за работа. След като я отвори, зад нея се откри още един плесенясал коридор и нинджа мълчаливо и бързо тръгнаха по него. Спряха при завоя. Първият предпазливо подаде глава, огледа се и махна на останалите. Продължиха по следващия коридор. В далечния му край през дупката за шпиониране, пробита в тежката дървена ламперия на една тайна врата, се процеждаше снопче светлина. Той надникна през дупката: виждаше се част от приемна, в която двама Кафяви и двама Сиви уморено дежуряха пред вратата, водеща към личните покои. Нинджа се огледа и кимна на другите. Един от тях продължаваше да брои с пръсти — броенето му съответствуваше по време на започнатото от водача два етажа под тях. Всички бяха вперили очи в пръстите му.

Долу, в подземието, пръстите на водача отчитаха все така методично миговете, а погледът му нито за секунда не изпускаше Ябу. Ябу също го наблюдаваше и чакаше, а с носа си усещаше миризмата на собствената си пот, избила от страх. Пръстите спряха броенето, юмрукът на водача рязко се сви и посочи дъното на коридора. Ябу кимна, обърна се и тръгна много бавно по същия път, по който беше дошъл. А зад гърба му отново започна неумолимото броене: едно, две, три…

Ябу напълно съзнаваше риска, който поемаше, но нямаше никакъв избор и отново прокле Марико, задето го принуди да вземе страната на Ишидо. Част от пазарлъка включваше отварянето на тази тайна вратичка.

— Какво има зад нея? — подозрително бе попитал той.

— Приятели. Ще направите ето такъв знак, а паролата е собственото ви име.

— Но те ще ме убият!

— Не. Вие сте прекалено ценен за нас, Ябу-сан. Ще трябва да се погрижите за прикритието ни…

И той се съгласи, но в сметките му нито за миг не влизаха нинджа. Мразеше ги и се страхуваше от легендарните наемници, които бяха верни единствено на своите закрити, много сплотени семейни дружества и които предаваха тайните само на кръвни роднини — как се преплуват огромни разстояния под вода, как се преодоляват гладки стени, как да станеш невидим и да стоиш съвършено неподвижен дни и нощи, как да убиеш с голи ръце или с крак, или с какво да е оръжие, включително отрова, огън и експлозиви. За нинджа насилствената смърт срещу заплащане бе единствената цел в живота.

Ябу съумя да запази спокойния ритъм на походката си, докато се отдалечаваше по коридора от водача на нинджа, а гърдите му още го боляха от потресаващото откритие, че нападателният отряд не се състоеше от ронини, а от нинджа. Ишидо е полудял, реши той, а сетивата му тръпнеха в очакване на копие, стрела или примка във всеки следващ момент. Беше почти стигнал завоя. Ето че го премина и усетил се отново в безопасност, хукна да бяга нагоре по стълбите, като ги вземаше по три наведнъж. Най-горе пое по извития коридор и зави към стаите на прислугата.

А пръстите на водача все така отмерваха времето, след което внезапно спряха. Махна пак напрегнато към тъмнината и се спусна след Ябу. Последваха го още двадесет нинджа, докато петнадесет други заеха отбранителни позиции в двата края на коридора, за да охраняват пътя за отстъпление, лъкатушещ през лабиринти от забравени мазета и проходи, с които крепостта изобилствуваше, към един от тайните подземни входове на Ишидо под рова, а оттам към самия град.

Ябу вече тичаше с все сили и се препъваше по коридора, като едва успяваше да се задържи на крака. Втурна се в стаите на прислугата и започна да рита настрани изпречилите се на пътя му гърнета, тенджери, кратунки и бъчонки.

— Нинджа-а-а! — изкрещя той неистово — нещо, което не влизаше в пазарлъка, а беше негово лично хрумване, да се подсигури в случай на предателство. Слугите се пръснаха в паника, разпищяха се истерично и хукнаха да се крият под масите и скамейките, докато той премина като вихър през помещението, излезе от другия му край, а оттам полетя нагоре по следващата стълба към един от главните коридори, където първите Кафяви вече го чакаха с извадени мечове.

— Бързо! Тревога! — изкрещя Ябу. — Нинджа — при слугите има нинджа!

Един от самураите хукна към главната стълба, а друг храбро се втурна с високо вдигнат меч към виещата се надолу стълба. Щом ги видяха, слугите се заковаха на място и после, стенещи от ужас, се хвърлиха обезумели върху каменните плочи, като прикриваха главите си с ръце. Ябу продължи да тича към главната врата, мина през нея и застана на стълбата.

— Тревога! Нападнати сме! — завика той според уговорката. Даваше знак, че е настъпила суматоха, която щеше да прикрие основния удар на нападението през тайната вратичка към приемната, с цел Марико да бъде отвлечена, и бързо да се оттеглят с нея, преди хората да разберат какво става.

Самураите при портата и долу в двора се засуетиха, тъй като не знаеха от коя посока ще дойде ударът, и в същия миг нападателите в градината изскочиха от прикритието си и избиха Кафявите в двора. Ябу побърза да се оттегли в преддверието, а от спалнята на самураите наизскачаха още Кафяви и се втурнаха да помагат на другарите си отвън.

Един от капитаните се затича към него.

— Какво става?

— Нинджа — и вън, и сред слугите. Къде е Сумийори?

— Не знам — сигурно в стаята си.

Ябу изтича нагоре по стълбата, докато други летяха надолу по нея. В този момент от подземието се показа първият нинджа и се втурна покрай слугите, готов за нападение. Шурикенът обезвреди самотния защитник, копия довършиха слугите. Нападателите вече бяха в главния коридор и създаваха истерична суматоха с крясъците си, а въртящите се в кръг обезумели Кафяви не знаеха откъде да очакват следващия удар.

На горната площадка дебнещите нинджа разбиха вратата още при първите признаци на тревога и унищожиха последните Кафяви, които тичаха надолу. С отровни стрелички и шурикени те продължиха настъплението си, бързо се справиха със самураите и запрескачаха през труповете им, за да стигнат до главния коридор на долния етаж. Там отблъснаха яростната атака на подкреплението от Кафяви, като мятаха по тях веригите с тежест на края и по този начин или ги удушаваха, или им замотаваха мечовете, след което лесно ги пробождаха с ножовете с двойно острие. Из въздуха се носеха шурикени и самураите скоро бяха покосени. От нинджа също имаше пострадали, но те продължаваха да се бият с нокти и зъби като бесни зверове, докато единствено смъртта усмиряваше необуздания им устрем.

Долу в градината нинджа също тъй бързо се справиха с подкрепленията на Кафявите, които заприиждаха от главната врата. Ала следващата вълна от самураи безстрашно се хвърли в нова атака и даде достоен отпор на нападателите само благодарение на численото си превъзходство. Кратка команда — и нинджа се оттеглиха, а черните им като нощта дрехи ги правеха много трудна мишена. Въодушевените самураи се впуснаха подире им, налетяха право на чакащата ги засада и бяха поголовно избити.

Нападателите с червените точки на маските все още се спотайваха извън приемната, а водачът им продължаваше да надзърта през шпионката. През нея се виждаха разтревожените Кафяви и Сиви, които охраняваха укрепената врата към коридора и напрегнато слушаха нарастващата врява от долния етаж. Вратата се отвори и на прага се струпаха още самураи — и Кафяви, и Сиви. Офицерите не бяха в състояние да удържат повече на напора им и наредиха на хората си да излязат от приемната, за да заемат отбранителни позиции в края на коридора. Ето че пътят беше чист, вътрешната врата към коридора бе отворена, до нея стоеше само капитанът на Сивите, но той също се оттегляше. Водачът с червената точка съзря в следващия миг забързана жена, която застана на прага заедно с някакъв висок варварин, и позна в нея плячката си. Зад гърба им се задаваха още жени.

Нетърпелив да доведе до успешен край мисията си и да отслаби напрежението, което сковаваше роднините му на долния етаж, подтикван от собствената си жажда да убива, водачът даде знак и се втурна през вратата миг по-рано, отколкото трябваше.

Блакторн го видя, измъкна, без да се замисли, пищова изпод кимоното си и стреля. Горната част от главата на водача бе отнесена и това сложи край на атаката. В същото време капитанът на Сивите се втурна напред и в изблик на безумна ярост се нахвърли върху първия появил се през вратата нинджа, който падна повален. Останалите веднага убиха самурая, но тези няколко секунди позволиха на Блакторн да дръпне Марико назад и да затръшне вратата. Той изтегли като обезумял железния лост, служещ за резе, и го пъхна на мястото му в мига, в който няколко нинджа се хвърлиха върху вратата, а останалите се пръснаха да отбраняват главната порта.

— Исусе Христе, какво сте…

— Нинджа-а-а! — изкрещя Марико към изплашените Кири, Садзуко, Ецу-сан, Чимоко, Ачико и останалите прислужнички, които се изсипаха от стаите си, а в това време по вратата яростно се заудря.

— Бързо, насам! — надвика Кири писъците и олелията и хукна към вътрешността на покоите.

Жените я последваха в безпорядък. Две от тях помагаха на старата Ецу-сан. Блакторн видя как вратата се тресе под свирепите удари на лостовете. Ето че дървото взе да поддава и от него се разхвърчаха трески. Той хукна към стаята си, за да вземе барута и мечовете си.

В приемната нинджа се бяха справили вече с шестимата Кафяви и Сиви, охраняващи главната врата, която водеше навън, и надделяха над останалите във външния коридор. Ала бяха загубили двама от своите, други двама бяха ранени, а битката далеч не бе приключила. И все пак външната врата бе затворена и залостена и цялата тази част от крепостта бе в техни ръце.

— Бързо! — изръмжа новият водач с червена точка.

Въоръжените с ломове мъже не чакаха да ги подканят и незабавно щурмуваха вратата. Водачът се поколеба за миг над трупа на брат си, след което яростно го срита, защото знаеше, че само неговата нетърпеливост бе провалила основното в тяхното нападение: изненадата. И се присъедини към хората си, наобиколили вратата.

В коридора Блакторн трескаво зареждаше пищова си, докато вратата се огъваше и скърцаше под ударите на нинджа. Първо барута, после внимателно го натъпчи… една от дъските на вратата поддаде… после натъпчи хартия, за да държи стегнат пълнежа, после оловната сачма и пак хартия… Една от пантите на вратата не издържа и през нея се провря върхът на единия клин… После внимателно издухай прахта от кремъка…

— Анджин-сан! — извика Марико някъде от вътрешността на покоите. — Бързайте!

Но Блакторн не обърна никакво внимание на подканването й. Той отиде до вратата, доближи дулото до една цепнатина на височината на човешки корем и дръпна спусъка. От другата страна се чу писък и натискът върху вратата отслабна. Той отстъпи и отново започна да зарежда. Първо барутът, после да се натъпче внимателно… Вратата отново се разтресе цялата — разярените нинджа я блъскаха с рамене и юмруци, крака и оръжие… После хартия, а сега сачмата и пак хартия… Вратата изскърца и се разтърси. Едното резе изскочи от мястото си, издрънча на пода…

Кири тичаше по вътрешния коридор, запъхтяна, останала почти без дъх, а останалите едва влачеха след себе си старата Ецу. Садзуко плачеше: „Има ли смисъл, къде да бягаме…“, ала Кири продължаваше да тича, влезе, препъвайки се, в още една стая и дръпна цял панел от стената. В каменната стена се показа тайна укрепена желязна врата. Тя я отвори с треперещи пръсти. Пантите бяха добре смазани.

— Това е… тайното… скривалище на нашия… господар — задъхано изговори тя и понечи да влезе, но спря. — Къде е Марико?

Чимоко се обърна и веднага хукна обратно.

В първия коридор Блакторн старателно издуха прахта от кремъка и пристъпи напред. Вратата всеки момент щеше да се разпадне, но все още даваше някаква закрила. И отново натисна спусъка. Писък и миг спокойствие, преди ударите да започнат пак. Второ резе изхвръкна от мястото си и вратата застрашително поддаде. Той започна да пълни пищова.

— Анджин-сан! — отчаяно го повика от края на коридора Марико. Той грабна оръжието си и тръгна към нея. Тя се обърна и го поведе тичешком. Вратата се изкърти и нинджа се спуснаха да ги преследват.

Марико тичаше като крилата, а Блакторн я следваше по петите. Тя премина през една стая, препъна се в полите на кимоното си и падна. Той я сграбчи, изправи я и рамо до рамо прекосиха още една стая. Насреща им се зададе Чимоко.

— Бързо! — изпищя тя, като им махаше да минат покрай нея. Следва ги известно време, но после незабелязано се върна и застана насред коридора е нож в ръка.

Нинджа се втурнаха в стаята. Тя се метна с изваден нож срещу първия, но той отби удара й, отхвърли я настрани като парцалена кукла и продължи все така неудържимо да преследва Блакторн и Марико. Последният пречупи с крак врата на момичето, без да изостава нито за миг от другите.

Марико тичаше бързо, но не достатъчно, защото й пречеха полите. Блакторн помагаше, доколкото можеше. Прекосиха още една стая, завиха надясно, след това още една и чак тогава той видя вратата, Кири и Садзуко, които ги чакаха, обзети от ужас, докато Ачико и прислужничките помагаха на старата жена да влезе в стаята. Той блъсна Марико вътре и с незареден пищов в едната ръка и меч в другата се обърна назад, като очакваше да се зададе Чимоко. Тъй като не я видя, понечи да се върне, но чу приближаващите нинджа. Спря и скочи обратно в скривалището в момента, в който се показа първият преследвач. Блъсна вратата и в същия миг в желязото задрънчаха копия и шурикени. Отново времето едва му стигна да я залости, преди нападателите да се нахвърлят върху нея.

Благодари замаяно на бога за спасението и като видя, че вратата е яка и лостовете няма да се справят лесно с нея, отново благодари на бога, че поне временно бяха в безопасност. Опита се да си поеме дъх и се огледа. Марико бе паднала на колене и едва дишаше. Заедно с тях бяха шест прислужнички, Ачико, Кири, Садзуко и старата жена, която лежеше с посивяло лице, почти в безсъзнание. Помещението беше тясно, с каменни стени. Втора врата излизаше на малка веранда на отбранителната кула. Той се довлече до едно от прозорчетата и надникна през него. Виждаха се улицата и предният двор, откъдето се дочуваше шумът на продължаващата битка, писъци, крясъци и от време на време истерични бойни викове. Няколко Сиви и други самураи вече се трупаха на улицата и върху отсрещните кули. Ала вратите бяха залостени и се отбраняваха от нинджа.

— Какво става, дявол да го вземе? — попита Блакторн. Гърдите го боляха и той едва дишаше.

Никой не му отговори, така че той коленичи до Марико и леко я раздруса:

— Какво става?

Но тя още не бе в състояние да говори.

Ябу тичаше по широкия коридор в западното крило към спалните помещения. Зави зад ъгъла и рязко спря, като се подхлъзна. Многобройните самураи пред него бяха притиснати от свирепата контраатака на нападателите, спуснали се от горния етаж.

— Какво става? — опита се той да извиси глас над всеобщата бъркотия, защото тук не очакваше да види нинджа — само долу.

— Нападат ни от всички страни — задъхано го осведоми един самурай. — Тия се появиха отгоре.

Ябу изруга, разбрал, че е измамен и не е бил посветен в целия план на нападението.

— Къде е Сумийори?

— Трябва да е убит — онази част там вече е в техни ръце, господарю. Добре, че поне вие сте успели да се измъкнете. Трябва да са се появили малко след като сте си тръгнали. Но защо ни нападат нинджа.

Мощен рев отвлече вниманието му. В далечния край на коридора Кафявите се втурнаха в нова контраатака в подкрепа на самураите, които се биеха с копия и караха нинджа да отстъпват. Ала и те незабавно бяха обвити в облак от шурикени и не след дълго вече се гърчеха от отровата, запречвайки пътя. Останалите Кафяви тутакси се оттеглиха, за да се прегрупират.

Ябу, който беше вън от всякаква опасност, се разкрещя:

— Деветте стрелци с лъкове!

Няколко души хукнаха да изпълнят заповедите му.

— Защо е това нападение? Защо са тъй многобройни? — продължаваше да се чуди самураят, от разцепената му буза струеше кръв. Обикновено омразните нинджа нападаха поединично или на групички от по няколко души, за да могат да изчезнат също тъй бързо, както се и появяваха, веднага щом изпълнеха задачата си.

— Не знам — отвърна Ябу.

В тази част на крепостта цареше пълна суматоха. Кафявите все още не успяваха да съгласуват действията си и все още бяха смаяни от страхотната бързина и неочакваност на атаката.

— Ако… Торанага-сама беше тук, щеше да е ясно защо Ишидо е наредил такова внезапно нападение, но сега… защо? — продължаваше да се чуди самураят. — Няма кой друг… — Той млъкна, внезапно проумял. — Те са дошли за нея — за Тода-сама!

Ябу се опита да го надвика, но човекът вече ревеше с пълно гърло:

— Дошли са за нея, Ябу-сан. За Тода-сама!

И веднага поведе част от самураите към източното крило. Ябу се поколеба, но ги последва.

За да стигнат източното крило, трябваше да минат през централната площадка, където нинджа вече държаха положението в свои ръце. Навсякъде се търкаляха мъртви самураи. Настървени от мисълта, че дълбоко уважаваната Тода-сама е в опасност, те пробиха кордона с първата си стремителна атака, ала нинджа бързо им видяха сметката. Техните другари веднага заеха местата им и новината бързо се разпространи, така че Кафявите удвоиха усилията си. Ябу се втурна да ръководи битката, като внимаваше да не пострада. Един нинджа разпра походната си торба, запали от факела на стената фитила на една кратунка и я метна към Кафявите. Тя се удари в стената и избухна, разпръсквайки огън и пушек. Същият нинджа поведе останалите в контраатака, която превърна Кафявите в горяща, обезумяла маса. Прикривани от пушека, от горния етаж заприиждаха нови подкрепления от нинджа.

— Оттегли се и се прегрупирай! — крещеше Ябу в един от коридорите на главната площадка, като се опитваше да задържи, доколкото му беше възможно, самураите, предполагайки, че Марико е вече пленена и сега я отнасят долу в мазето. Всеки момент очакваше да чуе уговорения тръбен звук, който щеше да оповести победата, да даде знак на нинджа да прекратят нападението и да се оттеглят. В следващия миг група Кафяви се метнаха по стълбата от горния етаж в самоубийствена атака и разкъсаха кордона. Загинаха на място, но ги последваха други, които също не се подчиниха на заповедта на Ябу и се хвърлиха в настъпление. Полетяха още бомби и гоблените на стените пламнаха. Пламъците зализаха стените, от искрите се подпалиха и рогозките. Един нинджа с неистов писък се превърна в жив факел. Запали се и кимоното на един самурай, но той се хвърли върху най-близко стоящия нинджа и двамата изгоряха заедно. Горящ самурай сечеше с меча си като с бойна брадвичка и се опитваше да пробие път между облечените в черно нападатели, следван от десетина свои другари. Двама паднаха в самото начало, трима се търколиха смъртно ранени, ала останалите се изскубнаха и хукнаха към източното крило. След малко ги последваха още десет. Ябу поведе новата, вече безопасна атака, тъй като нинджа стегнато се оттеглиха към долния етаж откъдето можеха да се измъкнат. Започна битката за задънения коридор в източното крило.

 

 

В малката стаичка всички бяха вперили очи във вратата. Чуваха как нинджа стържат по пантите и самата врата. Последва яростно думкане и рязък, макар и приглушен глас. Две от прислужничките захълцаха.

— Какво каза? — попита Блакторн. Марико облиза пресъхналите си устни.

— Казаха… да отворим вратата и да се предадем, иначе… ще я взривят.

— Могат ли да го направят, Марико-сан?

— Не знам… Могат, разбира се, с барут и… — Марико посегна към пояса си, но той беше празен. — Къде е ножът ми?

Всички жени посегнаха към камите си. И тази на Кири липсваше. Садзуко също се оказа обезоръжена, както и Ачико, и Ецу-сан. Блакторн беше заредил пистолета си и държеше дългия си меч. Късият бе паднал някъде по време на бягството към стаичката.

Приглушеният глас ставаше все по-яростен и настойчив и всички очи в стаята се отместиха от вратата към Блакторн. Но Марико разбра, че е предадена и е настъпил сетният й час.

— Той казва, че ако отворим и се предадем, ще пуснат всички, освен вас. — Марико отметна кичур от косата си, паднал над очите й. — Искат ви за заложник. Нищо друго…

Блакторн пристъпи напред да отвори вратата, ала тя решително му препречи пътя.

— Не, Анджин-сан, това е само капан. Много се извинявам, но вие изобщо не им трябвате — трябвам им аз! Не им вярвайте. Аз не вярвам на нито една тяхна дума.

Той й се усмихна, докосна я леко и посегна към едно от резетата.

— Дошли са за мен, не за, вас — всичко е измама, вярвайте ми: Кълна се! Не им вярвайте, моля ви! — И тя внезапно сграбчи меча му. Почти го беше извадила от ножницата, преди Блакторн да осъзнае какво е намислила.

— Не! — извика той. — Спрете!

— Не ме предавайте! Нямам нож! Моля ви, Анджин-сан!

Тя се опита да се изтръгне от ръцете му, но той я вдигна високо, махна я от пътя си и посегна към горното резе.

— Додзо — примоли се той на другите, докато Марико отчаяно се опитваше да му попречи. Ачико се приближи до нея и я замоли, но тя я отблъсна и изкрещя:

— Моля ви, Анджин-сан, клопка е, за бога!

Той дръпна горното резе.

— Искат да ме хванат жива! — пищеше неистово Марико. — Не разбирате ли? Трябва да ме пленят, как не виждате. Ако ме хванат жива, тогава всичко ще бъде напразно — утре Торанага трябва да пресече границата… Моля ви, капан е, пред бога ви…

Ачико я беше прегърнала и се опитваше да я вразуми, дърпаше я далеч от вратата, като в същото време му правеше знаци да отвори.

— Исоги, исоги, Анджин-сан…

Блакторн дръпна средното резе.

— За бога! Не правете смъртта на всички паднали безсмислена! Помогнете ми! Спомнете си клетвата!

Смисълът на думите й изведнъж достигна до него и той панически върна резетата на мястото им.

— Но защо им е…

Яростно думкане по вратата прекъсна думите му. Удряха с нещо желязно по желязната обшивка, след това отново се чу същият глас, още повече разгневен. Всички други звуци заглъхнаха. Жените се втурнаха към най-отдалечената стена и се сгушиха до нея.

— Дръпнете се от вратата! — извика Марико и също се втурна натам. — Ще я взривят!

— Забавете ги по някакъв начин, Марико-сан — замоли я Блакторн и скочи към страничната врата, от която се излизаше на кулата. — Нашите скоро ще бъдат тук. Натискайте резетата, кажете, че заяждат — кажете им, каквото ви хрумне.

Той напъна най-горното резе на страничната врата, но то се оказа ръждясало и не помръдваше. Марико послушно се втурна към вратата и се престори — не много убедително, — че се опитва да дръпне средното резе, умолявайки нинджа да почакат малко. След това започна да подрънква леко с най-долното. Гласът отново се чу, този път по-настоятелен, и Марико усили плача и молбите си.

Блакторн упорито удряше с долната част на дланта си по горното резе, но то не мърдаше. Жените безпомощно го наблюдаваха. Най-накрая успя и резето шумно издрънча. Марико отчаяно се опита да прикрие звука, като задрънча с едно от резетата на другата врата, а Блакторн заудря последното от неговите резета. Ръцете му бяха жестоко издрани и от тях струеше кръв. Водачът на нинджа отново започна да сипе свирепите си предупреждения. В пълно отчаяние Блакторн грабна меча си и заудря с дръжката, вече без да се интересува от шума, който вдигаше. Но резето сякаш беше запоено.

От другата страна на вратата водачът с червената точка почти беше обезумял от ярост. Това убежище бе твърде неочаквано за тях. Заповедите, които бе получил от главата на рода, гласяха: да залови Тода Марико жива, да я обезоръжи, да я предаде на Сивите, които щяха да чакат в дъното на тунела, извеждащ от мазетата. Съзнаваше, че времето му е на привършване. Шумът от жестоката битка в коридора отвъд приемната вече стигаше до ушите му и той отново си помисли с яд, че ако не беше това ненадейно убежище и неговият глупав, нетърпелив брат, втурнал се преждевременно напред, сега щяха да са вече в безопасност, изпълнили задачата си.

Карма да имаш такъв брат!

Той взе запалената свещ, беше поръсил барут до буренцата, които бяха донесли със себе си в походните торби, за да взривят тайния вход към мазетата и да подсигурят оттеглянето си. Но задачата му не беше лека. Единственият начин да проникне вътре беше вратата да се вдигне във въздуха. Тази Тода обаче се намираше точно зад нея и експлозията сигурно щеше да убие всички вътре, нямаше да изпълни заповедите както трябва и големите жертви щяха да отидат на вятъра.

Чуха се стъпки — някой тичаше към тях. Беше един от техните.

— Бързайте! — прошепна той. — Няма да издържим още дълго!

И водачът се реши. Махна на хората си да залегнат и изкрещя още едно предупреждение към онези вътре.

— Дръпнете се! Взривявам вратата!

И докосна с пламъка дирята от барут, като в същото време отскочи на безопасно разстояние. Барутът засъска, подпали се и огнената змия запълзя към буретата.

В този момент Блакторн разтвори вратата. Сладък нощен полъх нахлу в задушната стаичка. Жените изскочиха на малката веранда. Старата Ецу-сан падна, ала той я подхвана и избута навън, после рязко се извърна към Марико, която се притисна плътно към желязната врата и извика с твърд глас:

— Аз, Тода Марико, протестирам срещу това позорно нападение и чрез смъртта си… — Той се хвърли към нея, но експлозията го издуха встрани, вратата се откъсна от пантите си, влетя в стаичката и със зловещо стържене се заби в отсрещната стена. Детонацията събори Кири и останалите, които бяха излезли отвън на кулата, но на повечето им нямаше нищо. Стаята се изпълни едновременно с пушек и нинджа. Изкъртената желязна врата падна в единия ъгъл.

Водачът с червената точка бе коленичил до Марико, докато останалите бързо заеха отбранителни позиции. Веднага му стана ясно, че с нея беше свършено и животът бързо я напускаше. Карма, помисли си той и скочи на крака. Блакторн лежеше зашеметен, от ушите и носа му се стичаха тънки струйки кръв, но той се опитваше да дойде на себе си. Пистолетът му, изкривен и излязъл завинаги от строя, се въргаляше в единия ъгъл.

Водачът направи крачка напред и спря. На вратата се показа Ачико.

Нинджа я погледна и веднага я позна. После отмести поглед към Блакторн и изпита презрение към него както заради пистолета, така и заради това, че бе стрелял като страхливец през вратата, напосоки, и убил един от хората му, а друг бе ранил. Отново погледна към Ачико и посегна към ножа си. Тя се хвърли отгоре му като обезумяла. Ножът се заби в лявата й гърда. Когато падаше, беше вече мъртва, а той пристъпи напред без следа от гняв и спокойно извади ножа си от още потръпващото тяло, изпълнявайки последната от задачите, получени отгоре — както предполагаше, от Ишидо, — че ако не сполучат и Тода-сан успее да се самоубие, да не я докосват, да не й вземат главата, да не закачат варварина и жените, с изключение на Ачико Кияма. Не знаеше защо му бе наредено да я убие, но изпълняваше заповед, за която му се плащаше, така че ето я мъртва.

Даде знак за оттегляне. Един от хората му допря до устните си извит рог и нададе пронизителен тръбен звук, който отекна по цялата крепост и изпълни нощта. Водачът провери за последен път състоянието на Марико. После на момичето. Най-накрая и на варварина, когото страшно му се искаше да види мъртъв. След това се обърна и поведе нинджа назад през стаите и коридорите към приемната. Онези, които защищаваха главната врата, изчакаха другите нинджа с червените точки да се изтеглят, след което метнаха още няколко запалителни димни бомби в коридора и се втурнаха след тях. Водачът на тези с червените точки остана да прикрива оттеглянето им. Когато видя, че всички са вече в безопасност, разхвърля по пода няколко шепи топчета с отровни шипове и хукна да бяга, а Кафявите вече се зададоха през пушека в приемната. Няколко души се втурнаха подире му, други се затичаха към коридора. Преследвачите му изпищяха — шиповете бяха пробили подметките им и те бързо умираха.

В малката стаичка единственият звук беше хриптенето на Блакторн, който се бореше за въздух. Отвън на кулата Кири се изправи и се олюля — кимоното й беше изпокъсано, ръцете — целите ожулени. Тя закуцука към Блакторн, видя Ачико, извика, втурна се към Марико и се отпусна на колене до нея. Втора експлозия, някъде вътре в крепостта, леко раздвижи праха в стаичката. Чуха се писъци и далечни викове „Пожар!“ Стаята започна да се пълни с кълбета пушек. Садзуко и някои от прислужничките се изправиха. Лицето и раменете на Садзуко бяха изранени, а ръката й беше счупена в китката. Видя отворените в предсмъртен ужас очи и уста на Ачико и заплака като малко дете.

Кири я погледна замаяно и й махна да отиде при Блакторн. Момичето закуцука към нея, видя Марико и отново заплака, но след малко се овладя, клекна до Блакторн и се опита да го вдигне. Прислужничките се спуснаха да й помагат. Той се вкопчи в тях и напрегна сили да се изправи на крака, но залитна и падна, закашля се и започна да се дави. От ушите му продължаваше да се стича кръв. В стаята нахлуха Кафяви и се огледаха ужасени.

Кири все така беше коленичила до Марико. Един от самураите я вдигна на ръце, а другите се струпаха около тях. Когато Ябу влезе с пепеляво лице, веднага му направиха път. Щом видя, че Блакторн е жив, тревогата му понамаля.

— Бързо лекар! — нареди той и коленичи до Марико. Все още беше жива, но бързо гаснеше. Лицето й почти не беше засегнато, ала тялото й беше страшно обезобразено. Ябу свали кимоното си и я покри с него.

— По-бързо лекар! — изхриптя той и отиде при Блакторн. Помогна му да седне и да се облегне на стената.

— Анджин-сан! Анджин-сан!

Блакторн все още беше замаян, в ушите си чуваше силен звън, почти не виждаше, лицето му беше цялото в рани, синини и изгаряния от барут. После погледът му се проясни и видя Ябу с изкривен като от пиянство образ, а мирисът на барут го задави и в следващия миг вече не съзнаваше нито къде е, нито кой е — знаеше само, че корабът му се сражава, че е в опасност и има нужда от него. После видя Марико и си спомни всичко.

Изправи се, залитна, Ябу го подпря и той закуцука към нея.

Тя имаше съвсем спокоен, заспал вид. Отпусна се тежко на колене и отметна кимоното й, но веднага я покри отново. Пулсът й почти не се усещаше. Накрая съвсем спря.

Той остана така, загледан в нея, като се олюляваше и залиташе, после отнякъде се появи лекар и поклати глава, каза нещо, но Блакторн нито чуваше, нито разбираше. Знаеше само, че смъртта я бе споходила и че той също е мъртъв.

Прекръсти я, изрече свещената латинска благословия и започна да се моли за нея, макар от устата му да не излизаше никакъв звук. Останалите не откъсваха очи от него. Когато изпълни дълга си към нея, направи усилие да стане на крака и успя. Ала в главата му избухнаха червени и лилави огньове и той изгуби съзнание. Добронамерени ръце го подхванаха и сложиха да легне на пода.

— Умря ли? — обезпокои се Ябу.

— Почти, Ябу-сама. Не знам как са ушите му, може да има вътрешен кръвоизлив — отвърна лекарят.

Един от самураите притеснено се обади:

— Трябва да побързаме да ги изнесем оттук. Огънят може да ни отреже пътя.

— Да — съгласи се Ябу.

Отвън го извика друг разтревожен самурай и той забърза натам.

Старата Ецу-сан лежеше, подпряна на стената, сгушена като дете в прегръдките на прислужницата си. Лицето й беше посивяло, очите й сълзяха, но тя опита да съсредоточи погледа си върху Ябу.

— Касиги Ябу-сан?

— Да, Ецу-сан?

— Вие ли сте старши офицер?

— Да, Ецу-сан.

— Повдигнете ме — обърна се старицата към прислужничката си.

— Не бива, лекарят…

— Повдигни ме!

Самураите гледаха как тя става, подкрепяна от прислужницата си.

— Чуйте ме! — Гласът й проехтя в настъпилата тишина, макар и прегракнал и немощен. — Аз, Ецу Маеда, съпруга на Ариноси Маеда, господар на Нагато, Ивами и Аки, заявявам, че Марико-сама се лиши от живота си, за да не допусне да бъде позорно заловена от тези безчестни хора! Също така заявявам, че… че Ачико Кияма предпочете да се нахвърли върху нинджа и да умре, отколкото да рискува позора на пленничеството… че ако не беше този храбър варварин-самурай, Тода-сама сега щеше да е пленена и опозорена. А всички ние, оцелелите, му дължим признателност за своя живот, също и нашите господари, задето ни спаси от позор… Обвинявам публично генерал Ишидо в организирането на това позорно нападение… в предателство към наследника и Очиба-сама… — Гласът на старицата потрепера и почти заглъхна, а момичето до нея захълца и я стисна още по-здраво. — И… го обвинявам, че е предал тях и Съвета на регентите. Приканвам всички да бъдете свидетели, че не мога да живея повече с този срам…

— Не, господарке, не! — заплака момичето. — Няма да ви позволя…

— Дръпни се! Касиги Ябу-сан, моля да ми помогнете. Дръпни се, момиче.

Ябу вдигна Ецу-сан на ръце — тя почти не тежеше — и заповяда на прислужницата да се отдръпне. Момичето се подчини.

Старата жена страдаше от мъчителни болки и едва дишаше.

— Потвърждавам истинността на тези слова със собствената си смърт — продължи тя едва чуто и погледна към Ябу. — За мен ще е чест, ако… ако ми бъдете секундант. Моля ви да ми помогнете да се кача на стената.

— Не, Ецу-сан, няма защо да умирате.

Тя извърна лице от останалите и му прошепна:

— Аз и без това умирам, Ябу-сама. Усещам как отвътре ми изтича кръвта… нещо се е скъсало там… от експлозията… помогнете ми да изпълня дълга си… аз съм стара, полза от мен вече никаква, а от двадесет години болката е моя вярна спътница. Нека със смъртта си помогна на нашия господар. — В старите очи блесна искрица. — Нали?

Той нежно я вдигна и гордо застана до нея на стената. Ниско долу се виждаше дворът. Помогна й да се изправи. Всички й се поклонила.

— Казах истината. И я потвърждавам със смъртта си — повтори тя с потреперващ глас. После затвори блажено очи и се хвърли да посрещне смъртта.