Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shōgun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 226 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kuyvliev (2007)
Начална корекция
MikoBG (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция и форматиране
GeOrg (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)
Допълнителна корекция
thefly (2019)

        Издание:

Джеймс Клавел. Шогун

Английска. Първо издание

Рецензент: Жени Божилова

Литературна група — ХЛ. 04 9536621831/5637-280-83

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор Ясен Васев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Людмила Стефанова, Стефка Добрева

Дадена за набор април 1983 г. Подписана за печат юни 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г. Формат 70X100/16

Печатни коли 44. Издателски коли 57,02. УИК 84.91

Цена 9,42 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

© JAMES CLAVELL

Shogun

Coronet Books

Hodder and Stoughton

Great Britain

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly
  3. — Допълнителна корекция

Глава петдесет и осма

Регентите имаха заседание в Голямата зала на втория етаж на главната кула. Ишидо, Кияма, Дзатаки, Ито и Оноши. Изгряващото слънце хвърляше дълги сенки и въздухът беше все още напоен с тежкия мирис на пожара. Присъствуваше и Очиба, също силно разтревожена.

— Много съжалявам, височайши генерале, но не съм съгласен — каза Кияма с несигурен глас, сякаш на гърлото му беше заседнала буца. — Не може да се държите така, сякаш извършеното от Тода-сама сепуку, храбростта на моята внучка и думите на Маеда-сама преди тържествената й смърт са нищо. Да не говорим за това, че загинаха сто четиридесет и седем самураи на Торанага и че онази част от крепостта е почти унищожена. Не можете да се държите така, сякаш всичко това не е било!

— Съгласен съм — додаде Дзатаки. Беше пристигнал предния ден сутринта от Такато и като му разказаха за сблъсъка между Марико и Ишидо, тайно се зарадва. — Ако я бяхте пуснали да си отиде още вчера, както ви посъветвах, сега нямаше да сме в такова неприятно положение.

— Работата съвсем не е толкова сериозна, колкото си мислите — отговори Ишидо през зъби, с почти стиснати устни, и Очиба го ненавиждаше в този момент, задето се бе провалил и ги беше забъркал всички в тази отвратителна каша. — Нинджа са търсели плячка.

— Варваринът ли е плячка? — присмя се Кияма. — Ще предприемат такова невиждано нападение заради някакъв си варварин?

— Че защо не? За него може да се поиска откуп. — Ишидо ги загледа втренчено, напрегнато. Кияма беше седнал срещу Ито Терудзуми и Дзатаки. — Християните в Нагасаки биха дали много, за да го получат жив или мъртъв.

— Не е изключено — съгласи се Дзатаки. — Варварите често действуват по този начин.

— Нима твърдите, че това подло нападение е било замислено и платено от християните? — натъртено и заплашително попита Кияма.

— Казах, че не е изключено.

— Да, но вероятността никак не е голяма — побърза да се намеси Ишидо, който се боеше да не би някоя открита караница да наруши и без това нестабилното равновесие между регентите. Той все още не можеше да се съвземе от удара, че шпионите му са пропуснали да доложат за тайното скривалище на Торанага, и продължаваше да недоумява как е било възможно да го построят в такава тайна. — Затова предполагам, че нинджа са търсели плячка.

— Много разумно предположение и твърде правдоподобно — заяви Ито със злобен блясък в очите. Беше дребно човече на средна възраст, въоръжен с богато украсени мечове, макар че и той като всички останали бе измъкнат направо от леглото. Беше гримиран като жена, а зъбите му бяха почернени. — Да, височайши генерале. Само че нинджа вероятно е нямало да искат откупа за него в Нагасаки, а в Йедо — от Торанага. Нали е негов васал?

Ишидо свъси вежди при споменаването на омразното име.

— И аз съм на мнение, че трябва да поговорим за Торанага, а не за нинджа. Нищо чудно той да е поръчал покушението. Достатъчно е вероломен за подобен ход.

— Той никога не би прибягнал до услугите на нинджа — възрази решително Дзатаки. — Предатели може да използува, но не и тази сган. Това подобава на търговците… или варварите, ала не и на Торанага.

Кияма гледаше Дзатаки с омраза.

— Нашите португалски приятели никога не биха се намесили във вътрешните ни работи! Никога!

— Ами ако ви кажа, че те и — или — техните свещеници са влезли в заговор с един даймио-християнин от Кюшу да тръгнат срещу нехристияните? При това войната щяла да бъде подкрепена от чуждестранно нашествие.

— Кой? Хайде, кажете! Имате ли доказателства?

— Все още не, Кияма-сама, но слуховете вече се носят и един ден ще получа нужните доказателства! — И Дзатаки отново се обърна към Ишидо: — Какво можем да направим във връзка с нападението на нинджа! Как да излезем от това положение? — попита той и погледна към Очиба. Тя не откъсваше погледа си от Кияма, после го прехвърли върху Ишидо, сетне отново загледа Кияма. Дзатаки си помисли, че тя бе по-прелестна и съблазнителна от всякога.

— Значи, се съгласихме, че явно всичко е било замислено от Торанага — да бъдем притиснати от Тода Марико-сама, колкото и голяма да е нейната храброст, колкото и да беше предана на дълга си и почтена дама. Дано господ се смили над нея.

Ито оправи гънките на безупречното си кимоно.

— Не ви ли се струва, че това би било напълно в стила на Торанага — да предприеме подобно нападение срещу собствените си васали. Ах, Дзатаки-сама, знам, че той не би използувал нинджа, но много го бива да внушава идеите си на други и те после да мислят, че са лично техни, така ли е?

— Не е изключено, но не е никак в стила му да прибегне до нинджа. Прекалено е хитър, за да ги използува или да внуши това на някой друг. На тях не може да се има доверие. И защо му е било да упражнява натиск върху Марико-сама? Много по-хитро би било да изчака ние да извършим тази грешка. И без това бяхме хванати натясно.

— Да, и все още сме натясно — додаде Кияма, като погледна към Ишидо. — Онзи, който е устроил нападението, е един глупак и не ни направи никаква услуга!

— А може би височайшият генерал е прав и положението съвсем не е толкова сериозно, колкото си мислим — обади се Ито. — Но колко тъжно — такава некрасива смърт за подобна дама! Горкичката!

— Това си е била нейна карма и ние ни най-малко не сме натясно — обърна Ишидо погледа си към Кияма. — Добре, че успя да се скрие в онази дупка, иначе гадните червеи щяха да я пленят.

— Обаче не я плениха, височайши генерале, и тя извърши нещо като сепуку, както и останалите, и ако сега не ги пуснем всички да си вървят, в знак на протест ще последват още самоубийства — нещо, което не можем да си позволим — възрази Кияма.

— Не съм на същото мнение. Всички трябва да останат тук — поне докато Торанага прекоси границата и навлезе на наша територия.

Ито се усмихна.

— Това ще е незабравим ден за мен.

— Мислите, че няма да дойде ли? — попита Дзатаки.

— Какво мисля, няма никакво значение, Дзатаки-сама. Скоро ще разберем какви са му намеренията. За да се възкачи наследникът, Торанага трябва да умре. — И Ито погледна към Ишидо. — Варваринът не е ли умрял още, височайши генерале?

Ишидо поклати глава, загледан в Кияма.

— Много ще е лошо, ако умре сега или дори ако остане осакатен — такъв храбрец като него.

— А за мен той е по-страшен от чума и колкото по-бързо умре, толкова по-добре. Или вече сте забравили?

— Може би ще ни бъде от полза. Съгласен съм с Дзатаки-сама и с вас — Торанага не е глупак. Сигурно има някаква много уважителна причина, за да го цени и пази толкова.

— Както винаги сте прав — каза Ито. — Анджин-сан се държа добре за един варварин, нали? Торанага заслужено го направи самурай. — Той погледна към Очиба. — Като ви връчи цветето, Очиба-сама, си помислих, че това е поетичен жест, достоен за един придворен.

Всички се съгласиха единодушно.

— А какво ще стане сега със състезанието по стихотворство. Очиба-сама? — продължи Ито.

— Съжалявам, но ще трябва да го отложим.

— Така е — съгласи се Кияма.

— Бяхте ли съчинили вашия стих, Кияма-сама? — попита тя.

— Не, но сега бих казал:

Върху суха клонка

бурята отрони

тъмни летни сълзи…

— Нека й бъде за епитаф. Тя беше истински самурай — тихо додаде Ито. — Аз също роня летни сълзи за нея.

— А аз — заяви Очиба — бих предпочела друг край:

Върху суха клонка

снегът се вслуша

в зимното безмълвие.

— Но съм съгласна с вас, Ито-сама. Ние всички споделяме тези летни сълзи.

— Не, грешите, Очиба-сама, много съжалявам — намеси се Ишидо. — Сълзи ще има наистина, но те ще бъдат пролети от Торанага и съюзниците му. — И той понечи да закрие заседанието. — Незабавно ще започна да разследвам това нападение на нинджа, но се съмнявам, че някога ще се доберем до истината. А междувременно, с оглед на безопасността, всички пропуски за жалост ще бъдат анулирани и на всички ще им бъде забранено да напускат крепостта до двадесет и втория ден.

— Не! — проехтя гласът на прокажения Оноши, последния от регентите. Той лежеше в самотния си ъгъл в най-отдалечения край на стаята зад плътните пердета на носилката си. — Много съжалявам, но тъкмо това не можете да си позволите. Сега трябва да пуснете всички да си вървят. Всички!

— Защо?

Гласът на Оноши се извиси — злобен и безстрашен:

— Защото, ако не го направите, ще опозорите най-смелата дама на империята, ще опозорите и Кияма Ачико-сан, и Маеда-сама, господ да се смили над душите им. Когато за това гнусно нападение се разчуе, един бог знае какви поражения ще бъдат нанесени на наследника и на всички нас, ако не вземем мерки.

Очиба усети как я полазват студени тръпки. Преди година, когато Оноши дойде да отдаде последни почести на умиращия тайко, телохранителите настояха да бъдат вдигнати завесите на носилката, за да не би Оноши да е скрил вътре някакво оръжие, и тя видя обезобразеното му от проказата лице — безносо, безухо, цялото разкапано, — горящите му фанатични очи, сухото чуканче, което беше лявата му ръка, и здравата му дясна ръка, сграбчила късия меч-кама.

Тя отново се замоли боговете да ги пазят двамата с Яемон от проказа. И на нея й се искаше да се сложи край на това заседание, защото и без това вече беше решила какво трябва да прави във връзка с Торанага и Ишидо.

— И второ — продължи Оноши, — ако използувате това долно нападение като повод да задържите всички в крепостта, значи, си признавате, че изобщо не сте имали намерение да ги пуснете въпреки тържественото си писмено разрешение. Трето: вие…

Ала Ишидо го прекъсна:

— Разрешението беше дадено със съгласието на целия Съвет!

— Съжалявам, но Съветът се съгласи с разумното предложение на Очиба-сама да се издадат пропуски, като всички предполагахме, включително и тя, че малцина ще се възползуват от предоставената възможност да си тръгнат, а дори и да го сторят, ще бъдат инсценирани различни поводи, за да бъдат задържани по пътя.

— Искате да кажете, че жените на Торанага и Тода Марико нямаше да тръгнат, а ако все пак си тръгнеха, то никой друг нямаше да ги последва?

— Съдбата на жените не би отклонила Торанага нито за миг от набелязаната цел. А ние трябва да мислим за съюзниците си! Ако не беше нападението на нинджа и трите сепуку, от цялото това начинание нямаше да излезе нищо.

— Не съм съгласен с вас.

— Трето и последно: ако не пуснете сега всички желаещи, след публичното обвинение на Ецу-сама, повечето даймио ще бъдат твърдо убедени, макар че няма да го заявят открито, че нападението е било извършено по ваше нареждане. Нас ни чака същата съдба и ще има да се пролеят много сълзи.

— Аз нямам нужда да разчитам на нинджа.

— Не, разбира се — съгласи се Оноши ехидно. — Нито пък аз, нито кой да е друг от присъствуващите. Но мой дълг е да ви напомня, че има още двеста шестдесет и четирима даймио, а силата на наследника се крепи на коалиция от около двеста и той не може да си позволи да обвинят вас — неговия най-верен васал и главнокомандуващ — в подобни гнусни методи и чудовищна некадърност, тъй като нападението в края на краищата се провали.

— Вие твърдите, че аз съм заповядал да бъде извършено това нападение?

— Не, разбира се, извинете. Просто казах, че ще бъдете обвинен — ако не пуснете всички да си вървят.

— Някой от присъствуващите мисли ли, че нападението е било извършено по мое нареждане?

Никой не се осмели да му се противопостави открито. Доказателства нямаше. Той с право не се беше посъветвал с тях, освен дето смътно намекна нещо на Кияма и Очиба. Ала всички знаеха каква беше работата и бяха бесни, че е имал глупостта да се провали, всички — освен Дзатаки. Но дори и да беше така, Ишидо пак си оставаше господар на Осака, държеше в ръцете си съкровището на тайко и никой нищо не можеше да му направи, нито можеше да бъде премахнат.

— Добре тогава — категорично заключи той. — Значи, нинджа са търсели плячка. Ще гласуваме по въпроса за пропуските. Настоявам да бъдат анулирани.

— Аз съм против — обади се пръв Дзатаки.

— Съжалявам, но аз също съм против — каза Оноши. Ито се изчерви под погледите им.

— Трябва да призная, че съм съгласен с Оноши-сама, но същевременно… такова… много е трудно…

— Гласувайте! — нареди мрачно Ишидо.

— Аз съм съгласен с вас, височайши генерале.

— Съжалявам, но аз съм против — заключи Кияма.

— Добре — отново продума Оноши. — Значи, въпросът е решен. Съгласен съм с вас, височайши генерале, че имаме други, по-належащи проблеми за решаване. Трябва да разберем какви са намеренията на Торанага: Какво мислите по въпроса?

Ишидо се бе втренчил в Кияма с изопнато лице.

— Вие какво ще кажете? — попита най-сетне.

Кияма отначало се опитваше да разсъждава трезво, да пропъди от главата си всички омрази, страхове и безпокойства и да направи окончателния си избор — Ишидо или Торанага. Сега беше моментът. Пред очите му ясно застана Марико — чу я как му говори за предполагаемото предателство на Оноши, за предполагаемото предателство на Ишидо и за предполагаемите доказателства в ръцете на Торанага, за варварина и неговия кораб и какво може да се случи на наследника и църквата, ако Торанага поеме управлението на империята, и какво може да се случи с японските закони и дух, ако светите отци дойдат на власт. И над всичко това надделя споменът за силното безпокойство на Делегата-посетител във връзка с варварина и неговия кораб, какви ще са последствията, ако с Черния кораб се случи нещо, твърдото убеждение на капитан Ферейра, че Анджин-сан е изчадие адово, а Марико е била омагьосана, както и Родригес преди нея. Горката Марико, тъжно си каза той. След толкова страдания да умреш по този начин, без последно причастие, без свещеник, да си отидеш във вечността, лишен от божията благодат. Света Богородице, смили се над нея! Толкова много летни сълзи…

Ами Ачико? Дали водачът на нинджа я е избрал нарочно, или е била случайна жертва? Колко храбро се е втурнала срещу ножа, без дори да трепне — горкото дете! И защо варваринът остана жив? Защо нинджа не са го убили? Ако това подло нападение е било замислено от Ишидо, би трябвало да го убият и него. А няма кой друг да го замисли. Как не го е срам Ишидо да се провали! Отвратително! А Марико — какво безстрашие, какъв ум — да оплете така в мрежите си всички ни! И варваринът, и той…

Аз на негово място нямаше да мога да задържа така храбро нинджа или да защитя Марико от позора на пленяването, както и Кирицубо, Садзуко и старата Ецу, и дори Ачико. Ако не беше той и тайното скривалище, Марико щеше да бъде пленена, както и всички останали. Мой самурайски дълг е да окажа на Анджин-сан необходимото уважение, задето се е проявил като истински самурай.

Прости ми, господи, че не отидох при Марико-сан да й бъда секундант, което беше мой християнски дълг. Помогнал й е един еретик и я вдигнал на ръце, както Исус Христос е помагал на другите и ги е вдигал в трудни моменти, а аз — аз я изоставих. Кой от нас двамата тогава е християнин?

Не знам. Въпреки всичко той трябва да умре.

— Какво ще кажете за Торанага, Кияма-сама? — повтори Ишидо въпроса си. — Какво ще кажете за врага?

— А вие какво ще кажете за Кванто? — отговори на въпроса с въпрос Кияма, без да откъсва очи от Ишидо.

— След смъртта на Торанага предлагам Кванто да се даде на някой от регентите.

— На кой именно?

— На вас — отговори прямо Ишидо и веднага добави: — Или може би на Дзатаки, господаря на Шинано.

Кияма си помисли, че това е разумно, защото Дзатаки беше много нужен, докато Торанага бе още жив, а Ишидо му беше казал преди месец, че Дзатаки е поискал Кванто като отплата за предателствата си към Торанага. Тогава двамата решиха Ишидо да му го обещае, макар и да знаеха, че това бе празно обещание. И двамата се съгласиха, че Дзатаки трябва да плати с живота си и провинцията си за своята наглост — и то при първа възможност.

— Аз, разбира се, едва ли съм най-подходящият за такава голяма чест — заяви Кияма, като следеше внимателно присъствуващите и се опитваше да разбере кой е за него и кой — против.

Оноши се опита да прикрие несъгласието си.

— Това предложение наистина е много ценно и си заслужава да бъде обсъдено. Но нека отложим разглеждането му за по-нататък. В момента важното е да разберем какви са намеренията на настоящия господар на Кванто.

Ишидо обаче не откъсваше поглед от Кияма.

— Е?

Кияма усети враждебността на Дзатаки, макар че лицето на противника му не изрази нищо. Двама са срещу мен, реши той, също и Очиба, но тя няма право на глас. Ито винаги ще гласува на страната на Ишидо, така че аз ще спечеля — ако Ишидо казва истината. Но дали е така? — питаше се Кияма, като се мъчеше да прочете нещо по непроницаемата маска пред него, да налучка истината. След това взе решението си и открито го изказа:

— Торанага изобщо няма да дойде в Осака.

— Добре — побърза да обобщи Ишидо. — Тогава той е изолиран, извън закона и ще бъде поканен от императора да си направи сепуку. Поканата е вече приготвена, чакаме само Божественият да я подпише. И това ще бъде краят на Торанага и на целия му род.

— Да. Ако Синът на небето дойде в Осака.

— Какво?

— И аз споделям мнението на Ито-сама — продължи Кияма, който предпочиташе Ито да му е съюзник, отколкото враг. — Торанага е хитър като лисица. Според мен лукавството му ще стигне дотам, че дори ще попречи на Божествения да пристигне тук.

— Не е възможно!

— Ами ако посещението например се отложи? — попита Кияма, като се наслаждаваше на смущението на Ишидо и още повече го намрази за провала му с нинджа.

— Синът на небето ще пристигне, както е уговорено!

— Ами ако не пристигне?

— Казвам ви, че ще пристигне!

— Ами ако не пристигне?

— Как може да попречи Торанага? — намеси се Очиба.

— Не знам. Но ако посещението на Божествения се отложи с един месец… Ние сме безсилни. Торанага е известен майстор на всякакви подмолни интриги. Според мен е способен на всичко — дори да се намеси в работите на Сина на небето.

В стаята се възцари гробно мълчание. Последствията от подобно нещо бяха ясни на всички.

— Моля да ме извините, но… тогава какво ще правим? — изрече Очиба въпроса, който беше в мислите на всички.

— Тогава война! — твърдо обяви Кияма. — Ще започнем мобилизацията още днес — в пълна тайна. Ще изчакаме посещението да се отложи, което сигурно ще стане. Това ще ни послужи като сигнал, че Торанага е въздействувал по някакъв начин на Сина на небето, и в същия ден ще тръгнем срещу Кванто — още през дъждовния период.

Изведнъж подът се разтърси.

Първият трус беше слаб и продължи само няколко секунди, но гредите изскърцаха зловещо. Последва втори, по-силен. В каменната стена се появи пукнатина. От тавана се посипа прах. Дървените подпори и колони заскърцаха, после от покрива се отрониха керемиди и се разбиха долу на двора.

На Очиба й призля и тя се запита дали нейната карма не е била да бъде погребана днес под развалините. Вкопчи се отчаяно в разлюления под и зачака като всички други в крепостта — като всички в града и на корабите — истинския, големия трус.

Но той не дойде. Земетресението свърши. Животът се възобнови. Радостта, че са живи, отново се разля по жилите им и дружният им смях отекна в кулата. Всички изведнъж разбраха, че този път — за този час, за този ден — страшното ги е отминало.

Шигата га най — обади се пръв Ишидо, все още напрегнат.

— Да — съгласи се възторжено Очиба.

— Хайде да гласуваме — предложи Ишидо, опиянен от удоволствието, че е жив. — Аз съм за война.

— И аз!

— И аз!

— И аз!

— И аз!

 

 

Когато Блакторн дойде на себе си, първата му мисъл беше, че Марико е мъртва. Спомни си как умря и защо. Беше положен върху футони, охраняваха го Сиви, таванът над главата му беше от греди, ослепяващото слънце дразнеше очите му, а тишината беше зловеща. Лекарят го гледаше изпитателно. Първият му голям страх премина.

Мога да виждам.

Лекарят се усмихна и каза нещо, но Блакторн не го чу. Опита се да стане, но го прониза жестока болка, която сякаш удари камбана в мозъка му. В устата си усещаше острия кисел привкус на барут и цялото тяло го болеше.

За миг отново загуби съзнание, после усети как грижливи ръце го повдигат, допират чаша до устните му и той отпи от леко стипчивия жасминов чай, който отми вкуса на барут от устата му. С усилие на волята си отвори очи. Лекарят отново каза нещо, а той пак не го чу и започна пак да го обзема същият ужас, но той го овладя. Спомни си експлозията, умиращата Марико, как преди смъртта й даде опрощение, което нямаше право да й даде. Нарочно пропъди тази мисъл и си наложи да мисли за другата експлозия — за онази, която го издуха от кораба в морето, след като Олбан Карадок остана без крака. И тогава бе усетил същия звън в ушите, същата болка и безмълвие, но след няколко дни слухът му се възвърна.

Няма защо да се тревожиш, каза си той. Поне засега.

Видя удълженията на сенките и цвета на светлината. Значи, е малко след зазоряване, реши Блакторн и отправи още една благодарност към всевишния, задето зрението му не бе засегнато.

Устните на лекаря отново замърдаха, но никакъв звук не можа да проникне през оглушителния звън в ушите му.

Той старателно опипа лицето, устата и челюстите си. Не усети болка — значи, нямаше поражения. След това врата, ръцете и гърдите. И там нямаше рани. После накара ръцете си да слязат по-надолу — към слабините. Там също му нямаше нищо и той отново благослови небето, че не беше осакатен в тази част като нещастния Олбан Карадок, който отгоре на всичко бе останал жив и с пълното съзнание какво се бе случило с него.

Почина си за миг — главата му сякаш щеше да се разцепи. След това започна да опипва краката си. Всичко сякаш си беше на мястото. Внимателно постави ръце върху ушите си и ги натисна, като същевременно отвори уста и преглътна, после леко се прозя и се опита да си прочисти ушите. Ала от това острата болка само се увеличи.

Ще чакаш ден и половина, каза си той, и десет дни, ако трябва, а дотогава няма да се страхуваш.

Лекарят го докосна — устните му се движеха.

— Не чувам, моля да ме извините — спокойно изрече Блакторн, но чу думите само в главата си.

Лекарят кимна и отново каза нещо. Сега вече Блакторн прочете по устните му: „Разбирам. Спете.“

Ала много добре знаеше, че няма да може да заспи. Трябваше да измисли някакъв план. Трябваше да стане, да напусне Осака и да замине за Нагасаки — да наеме артилеристи и моряци, за да превземе Черния кораб. Нямаше за какво друго да мисли, какво друго да си спомня. Вече нямаше причини, заради които да се прави на самурай или на японец. Беше свободен, приключил с всичките си дългове и приятелства. Защото нея я нямаше.

Повдигна глава и отново го прониза същата ужасна болка. Превъзмогна я и седна. Стаята се завъртя около него и той смътно си спомни, че бе сънувал Анджиро по време на земетресението, когато земята се гърчеше и той скочи в пропастта да спаси нея и Торанага — за да не ги погълне същата тази земя. Спомни си като наяве студената лепкава влага и усети осезателно вонящия дъх на смъртта, който лъхаше от земната пукнатина, а в съня му Торанага беше огромен, чудовищен и се смееше гръмогласно.

Принуди очите си да виждат. Стаята спря да се върти и чувството за гадене изчезна.

Чай, додзо — произнесе той, тъй като пак взе да усеща вкуса на барут в устата си. Някой го повдигна и му даде да пие, а той протегна ръце и му помогнаха да стане. Сам щеше да падне. Тялото му беше една голяма болка, но сега вече знаеше със сигурност, че нищо не бе счупено — нито вътре, нито отвън — и освен слуха му друго не беше пострадало. Обаче почивката, масажите и времето щяха да оправят и това. За кой ли път отправи благодарност към всевишния, че не бе ослепял или осакатял, че бе останал жив. Сивите му помогнаха да седне и той се отпусна безсилно назад. Не забеляза, че слънцето се бе изместило значително от момента, в който се отпусна назад, до мига, в който отново отвори очи.

Интересна работа, каза си след малко Блакторн, като измери сянката — не съзнаваше, че бе спал. Бях убеден, че е на разсъмване. Очите ми играят номера. Всъщност наближава краят на обедната вахта. Това отново му напомни за Олбан Карадок и ръцете му още веднъж опипаха цялото му тяло, за да се увери, че не е сънувал и наистина не бе осакатен.

Някой го докосна и той вдигна поглед. Ябу надничаше в лицето му и нещо му говореше.

— Съжалявам — бавно произнесе Блакторн. — Още не мога да чувам, Ябу-сан. Скоро ще съм добре. Ушите болят.

Ябу кимна и свъси вежди. После двамата с лекаря поговориха и Ябу му обясни със знаци, че скоро ще се върне, а той да си почива. И си тръгна.

— Баня, моля, и масаж — каза Блакторн.

Вдигнаха го и го отнесоха в банята. Той се унесе под успокоителните пръсти, а тялото му се разтапяше от топлината, нежния допир и благовонните масла, които втриваха в кожата му. През цялото време мозъкът му кроеше планове.

Докато спеше, Сивите го вдигнаха заедно с леглото-носилка и го отнесоха във вътрешните покои на главната кула, ала той не се събуди, замаян от умората и упойващите билки.

— Тук ще бъде в безопасност, Очиба-сама — каза Ишидо.

— От Кияма ли? — попита тя.

— От всички християни.

Ишидо махна на охраната да си отваря очите и тръгна пред нея към огряната от слънцето градина.

— Затова ли беше убита Ачико-сан? Защото бе християнка?

Ишидо бе заповядал да я убият за всеки случай — ако случайно е убийца, изпратена от Кияма да погуби Блакторн.

— Нямам представа — отговори той.

— Те се държат един за друг като пчели. Как е възможно да вярва човек на религиозните им безсмислици?

— Не знам. Но скоро ще бъдат унищожени до един.

— Как, височайши генерале? Как ще го постигнете, след като толкова много неща зависят от благосклонността им?

— С обещания — докато умре Торанага. После те ще се нахвърлят един срещу друг. А ние ще разделяме и ще владеем. Та нали Торанага върши точно това, а и тайко се придържаше към същото правило. Кияма иска Кванто и за да си получи исканото, ще ми се подчинява. За това му го обещах — за в бъдеще. А Оноши… Кой го знае всъщност какво иска този изрод? Освен да се изплюе върху главите на Торанага и Кияма преди смъртта си…

— Ами ако Кияма научи за обещанието, което сте дали на Оноши, че земите на Кияма ще бъдат негови или че възнамерявате да изпълните обещанието, което сте дали на Дзатаки, а не на него?

— Това са все лъжи, Очиба-сама, разпространявани от враговете ми. — Ишидо я погледна. — Оноши иска главата на Кияма. Кияма иска Кванто. Същото го иска и Дзатаки.

— А вие, височайши генерале? Вие какво искате?

— Искам, първо, наследникът да навърши благополучно петнадесет години и също тъй благополучно да започне да управлява. Второ — искам, докато този момент настъпи, вие двамата с него да сте в пълна безопасност. Нищо повече.

— Нищо?

— Нищо.

Лъжец, каза си тя. Отчупи едно благоуханно цвете, наслади се на аромата му и му го подари.

— Чуден е, нали?

— Да, прекрасен цвят — съгласи се Ишидо и го пое. — Благодаря ви.

— Погребението на Йодоко-сама беше прекрасно. Поздравявам ви за него, височайши генерале.

— Много съжалявам, че вече я няма — учтиво каза той. — Съветите й винаги бяха много ценни.

Известно време се разхождаха мълчаливо.

— Дали са тръгнали вече? Имам пред вид Кирицубо-сама, Садзуко-сан и сина й.

— Не, утре потеглят. След погребението на Марико-сан. Утре ще си тръгнат и много други, което е лошо.

— Съжалявам, но това има ли някакво значение? Нали всички сме убедени, че Торанага, така или иначе, няма да дойде тук?

— Мисля, че има значение. Но докато крепостта е в наши ръце, няма страшно. Да, Очиба-сама, трябва да бъдем търпеливи, както ни посъветва Кияма. Ще изчакаме да дойде денят. И тогава ще тръгнем срещу него.

— А защо трябва да се чака? Защо не тръгнем още сега?

— Защото ни е необходимо време, за да съберем войските.

— С колко души ще тръгнем срещу Торанага?

— С триста хиляди. Поне с три пъти повече от неговите войски.

— А моят гарнизон?

— Вътре в крепостта ще оставя осемдесет хиляди души елитни войници и други петдесет хиляди ще охраняват проходите.

— А Дзатаки?

— Той ще предаде Торанага. В крайна сметка ще го предаде.

— Не ви ли се струва странно, че Судара-сама, сестра ми и всичките им деца гостуват в Такато?

— Не, разбира се. Дзатаки се престори, че е сключил тайно споразумение с брат си, но това е само хитрост и нищо повече. Ще го предаде.

— Би трябвало — нали и двамата произхождат от един и същи род — смръщи тя нос с отвращение. — Но за мен ще бъде голям удар, ако със сестра ми и децата й се случи нещо.

— Нищо няма да им се случи, Очиба-сама, убеден съм.

— Щом Дзатаки е бил готов да убие собствената си майка… Сигурен ли сте, че няма да ви предаде?

— Няма. Защото ненавижда Торанага повече от мен, защото ви уважава и от всичко най-много желае да получи Кванто. — И Ишидо се усмихна на кулата, извисяваща се над главата му. — Докато крепостта е в наши ръце и Кванто съществува, за да го обещавам на този или онзи, няма от какво да се боим.

— Днес сутринта се изплаших — каза тя, като приближи едно цвете до носа си и вдъхна аромата му, опитвайки се да прогони по този начин страха, който все още усещаше. — Идваше ми да хукна да бягам, но си спомних предсказанието на ясновидеца.

— На кого? Ах, да — на онзи… Съвсем го бях забравил — рече Ишидо и му стана забавно. Ставаше дума за китаеца, който предсказа, че тайко ще умре в собственото си легло, ще му се роди здрав син, че Торанага ще загине на средна възраст от меч, а той, Ишидо, ще умре на преклонни години като най-известния пълководец на империята, стъпил здраво на земята. За Очиба предсказанието гласеше, че ще свърши дните си в крепостта Осака, почитана от най-видните благородници на империята. — Да — повтори Ишидо. — Съвсем го бях забравил. Торанага е на средна възраст, нали?

— Да.

Очиба усети как погледът му прониква дълбоко в нея и топла вълна заля слабините й при мисълта за един истински мъж — мъж, който да й влее нов живот. Но този път почтен живот, почтено раждане, а не като онова, последното, когато трепереше от ужас какво ще се окаже детето и на кого ще прилича.

Ама че си глупава, Очиба, помисли си тя, докато се разхождаше из сенчестите, ухаещи на цветя алеи. Забрави веднъж за винаги тези глупави кошмари — защото те са само кошмари и нищо повече. Мисли си за един истински мъж.

И изведнъж й се прииска сега до нея да върви Торанага, а не Ишидо, Торанага, а не Ишидо да е господар на крепостта, Торанага, а не Ишидо да държи ключа от съкровищата на тайко, той да е главен регент на наследника и главнокомандуващ на западните армии, а не Ишидо. Тогава няма да има никакви проблеми. Двамата заедно ще притежават империята — цялата — и още днес, още сега, тя ще го повика при себе си, утре или на другия ден ще се оженят и каквото и да се случи в бъдеще, днес тя ще има каквото желае и ще живее спокойно.

Пресегна се, притегли една клонка и вдъхна сладкия, наситен аромат на гарденията. Забравй мечтите си, Очиба! Бъди реалист — като тайко или Торанага.

— Какво възнамерявате да правите с Анджин-сан? — попита тя. Ишидо се засмя.

— Ще го държа на сигурно място. И може би ще му позволя да превземе Черния кораб или ще го пусна срещу Кияма и Оноши, ако се наложи. Те и двамата го мразят. Да, той е меч, притиснат до гърлата им. И до гърлото на гнусната им църква.

— В играта на шах, която наследникът играе срещу Торанага, как бихте преценили ролята на Анджин-сан, височайши генерале? Пионка? Или може би офицер?

— А, Очиба-сама, в голямата игра той е само една пионка — незабавно отвърна Ишидо. — Но в играта на наследника срещу християните бих го оценил като топ — да, най-малко топ, ако не и два.

— А не смятате ли, че двете игри са преплетени?

— Преплетени са, но изходът на голямата игра ще се реши от даймио срещу даймио, самурай срещу самурай, меч срещу меч. Разбира се, и в двете игри вие сте кралица.

— Не, височайши генерале, моля да ме извините, но аз не съм кралица — побърза да възрази тя, но остана доволна, че той оценява високо нейната стойност. И за всеки случай, за да избегне всякакви опасни теми, Очиба промени темата на разговора. — Говори се, че Анджин-сан и Марико-сан са спали заедно.

— Да, и аз чух. Желаете ли да научите истината?

Очиба поклати глава.

— Това е немислимо.

Ишидо я наблюдаваше отблизо.

— Смятате ли, че ще спечелим нещо, ако очерним доброто й име? Сега, в този момент? И ако заедно с нея опозорим и Бунтаро?

— Нямах наум подобно нещо. Само се питах. Глупави женски истории. Но Кияма-сама беше прав тази сутрин — тъмни летни сълзи. Тъжно, много тъжно.

— А на мен вашето стихотворение ми допадна повече. И ви обещавам, че сълзите ще се пролеят от Торанага и неговите хора.

— Колкото до Бунтаро-сан, може би нито той, нито Хиромацу-сан ще се сражават в последна сметка на страната на Торанага.

— Сигурно ли е?

— Не, генерале, но е твърде вероятно.

— Може би все пак можете да допринесете с нещо за това?

— С нищо, освен да отправя към тях гореща молба да подкрепят наследника — към тях и всички военачалници на Торанага, щом се реши каква ще е окончателната битка.

— Вече се реши. Ще ги притиснем от две страни — от север и от юг, а последният удар ще бъде нанесен при Одавара.

— Да, но още не се знае със сигурност. Няма да се знае, докато армиите не се изправят една срещу друга на бойното поле. — И попита: — Извинете, но наистина ли сте убеден, че е разумно наследникът да застане начело на войските ни?

— Войските ще поведа аз, но наследникът също трябва да присъствува. Тогава е изключено Торанага да спечели. Дори той няма да тръгне срещу знамето на наследника.

— Няма ли да е по-безопасно за него да остане тук? Все пак има какви ли не убийци, Амида… Не бива да рискуваме живота му. Ръката на Торанага е много дълга.

— Да, но не чак толкова, а личното знаме на наследника прави войната ни законна и поставя извън закона тази на Торанага. Познавам Торанага много добре. Накрая той ще се подчини на закона. И ще заплати за това с главата си. Смятайте го вече за мъртъв, Очиба-сама. А щом умре, ще затрия християнската църква. И едва тогава вие с наследника ще бъдете в безопасност.

Очиба вдигна очи към него и той прочете в погледа й жадуваното обещание.

— Ще се моля да победите — и да се завърнете здрав и читав.

Ишидо усети как му прималява. Толкова беше чакал!

— Благодаря ви, Очиба-сама, благодаря. Ще оправдая очакванията ви.

Очиба се поклони и си тръгна. Какъв нахалник, помисли си тя. Като че ли мога да се омъжа за някакъв си селянин! А сега — дали наистина да се откажа от Торанага?

 

 

Дел Аква беше коленичил и се молеше пред олтара сред развалините на малкото параклисче. Почти целият покрив беше пропаднал, част от стената липсваше, но земетресението не бе засегнало нито източната част с олтара, нито великолепните стъклописи, нито гордостта на дел Аква — изрязаната от дърво Богородица.

Лъчите на следобедното слънце падаха косо през изпочупените греди. Отвън работниците вече разчистваха градината, ремонтираха, приказваха си и от брега до дел Аква долитаха писъците на чайките, примесени с говора на работниците в градината и лекия ветрец с мирис на сол, пушек, гниещи водорасли и мочурище. Този мирис му напомни за дома, за имението му отвъд Неапол, където миризмата на море бе примесена с аромата на лимони и портокали, на топъл хляб, чесън и печена риба на жар, а горе, в голямата вила, звънтяха гласовете на майка му, братята и сестрите му и тяхната челяд — щастливи, жизнерадостни и живи, почернели от златното слънце.

Ах, Богородице, нека по-скоро се прибера у дома, замоли се той. Толкова време съм далеч от къщи. От къщи и от Ватикана. Свали това бреме от плещите ми, пресвета Дево! Прости ми, но до гуша ми дойде от всичко японско, от Ишидо, от убийствата, от суровата риба, от Торанага и Кияма, от оризовите християни и постоянните ми опити да запазя живота на твоята църква. Дай ми от силите си.

И ме пази от испански епископи. Те, испанците, нищо не разбират от Япония и от живота на японците. Ще разрушат всичко, което сме започнали за твоя прослава. Прости на твоята покорна раба Мария и я прибери при себе си. Бди над…

Някой влезе в параклиса. Щом привърши с молитвите си, той стана и се обърна.

— Извинете, че ви прекъсвам, ваше високопреосвещенство — прошепна отец Солди, — но нали казахте веднага да ви известя. Има спешно шифровано писмо от отец Алвито. От Мишима. Гълъбът току-що кацна.

— Е?

— Просто съобщава, че днес ще се срещне с Торанага. Снощи не могъл, защото Торанага го нямало в града, но днес го чакат да се върне по обяд. Писмото е изпратено тази заран.

Дел Аква се опита да подтисне разочарованието си и погледна към облаците и небето, за да намери в тях упование. Призори беше изпратил новината за нападението на нинджа и смъртта на Марико — едно и също съобщение по два гълъба, за всеки случай.

— Сигурно вече е получил писмото — додаде Солди.

— Да, надявам се.

Дел Аква излезе след него и тръгна към кабинета си. Дребният като птичка Солди трябваше да подтичва, за да успява да върви редом с гигантските крачки на Делегата-посетител.

— И още нещо важно, ваше високопреосвещенство — продължи да докладва той. — Наши източници твърдят, че точно след изгрев-слънце регентите са гласували за война.

Дел Аква спря.

— Война?

— Били убедени, че сега вече Торанага изобщо няма да дойде в Осака, нито пък императорът. Затова решили да обединят силите си и да тръгнат срещу Кванто.

— Да няма грешка?

— Не, ваше високопреосвещенство. Война. Кияма току-що ни го съобщи по брат Микаел и потвърди сведенията от другия ни източник. Микаел тъкмо се завърна от крепостта. Решението им е единодушно.

— Кога ще тръгнат?

— Веднага щом се разбере със сигурност, че императорът няма да дойде.

— Тази война няма да има край. Господ да ни е на помощ! И да благослови Марико — поне Кияма и Оноши бяха предупредени за вероломството на Торанага.

— Ами какво ще кажете за Оноши, ваше високопреосвещенство? За неговото вероломство към Кияма?

— Нямам доказателства, Солди. Вижда ми се малко вероятно. Не допускам Оноши да е способен на подобно нещо.

— Ами ако е способен?

— За момента е изключено, дори да е било замислено. Сега имат нужда един от друг.

— До смъртта на Торанага…

— Няма нужда да ми напомняш за враждата им или на какво са способни в омразата си — прости им, господи, и на двамата!

И той отново закрачи. Солди се затича и го настигна.

— Да съобщя ли всичко това на отец Алвито?

— Не, още не. Първо трябва да реша какво да правя. Торанага, така или иначе, скоро ще научи за гласуването им от своите собствени източници. Дано господ се погрижи за тази земя и се смили над всички ни.

Солди избърза, отвори вратата и направи път на дел Аква да мине.

— Единственото друго нещо, което заслужава внимание, е, че Съветът отказва да ни предаде тялото на Мария. Утре ще я погребат с най-официални церемонии, но ние не сме поканени.

— Това се и очакваше, но много се радвам, че ще й окажат такива големи почести. Изпрати някой от нашите хора да вземе част от праха й — това поне ще позволят. После ще погребем този прах на осветена земя в Нагасаки. — Той оправи една картина с механичен жест и седна зад писалището си. — А тук ще прочета реквием за упокой на душата й — пълен реквием с цялото възможно великолепие и церемониалност, веднага щом погребат официално останките й. Ще я погребем на територията на катедралата като най-достойна щерка на църквата. Поръчай паметна плоча, наеми най-добрите художници и краснописци — всичко трябва да е безупречно. Нейната храброст и саможертва ще вдъхнат сили на нашето паство. Това е много важно, Солди.

— А внучката на Кияма, ваше високопреосвещенство? Властите ще ни предадат тялото й — по негово настояване.

— Добре. Тогава тленните й останки трябва незабавно да се изпратят в Нагасаки. Ще се допитам до Кияма доколко тържествено желае да бъде погребението й.

— Вие ли ще отслужите литургията, ваше високопреосвещенство?

— Да, ако съм в състояние да тръгна оттук.

— Кияма ще бъде много поласкан от подобна чест.

— Да… Но трябва да внимаваме нейното погребение да не засенчи това на Мария. Мария е изключително важна в политическо отношение.

— Разбира се, ваше високопреосвещенство. Това ми е напълно ясно.

Дел Аква огледа изпитателно секретаря си.

— Защо нямаш доверие на Оноши?

— Извинете ме, ваше високопреосвещенство. Сигурно защото е прокажен и ме хвърля в ужас. Много се извинявам.

— На него трябва да се извиниш, Солди — той не е виновен за болестта си. Нямаме доказателства за заговора му — допълни той.

— Останалите неща, които ни съобщи Мария, излязоха верни. Защо се съмнявате в това?

— Нямаме доказателства. Всичко са само предположения.

— Да, така е.

Дел Аква отмести стъклената гарафа, загледан в отраженията на светлината.

— Докато се молех, усетих аромата на портокалов цвят и топъл хляб и страшно ми се прииска да съм си у дома.

Солди въздъхна.

— А аз все сънувам нашите гозби и вино, ваше високопреосвещенство, и… прости ми, господи, този ненаситен глад. Кога ще можем да се приберем у дома, ваше високопреосвещенство? Догодина? Дотогава сигурно всичко ще се оправи.

— Нищо няма да се оправи за една година. Тази война ще ни нанесе големи щети. Много ще навреди и на църквата, и на правоверните.

— Не, ваше високопреосвещенство. Кюшу ще си остане християнски остров, независимо кой ще спечели — уверено заяви Солди, на когото много му се искаше да поободри началника си. — Този остров ще дочака по-добри времена. Имаме предостатъчно работа в Кюшу, нали, ваше високопреосвещенство? Три милиона души за покръстване, половин милион правоверни, за които трябва да се грижим. Освен това Нагасаки и търговията също нас чакат. А японците не могат без търговия. Ишидо и Торанага могат да се унищожат взаимно, но какво значение има това? И двамата са антихристи, езичници и убийци.

— Да, но за жалост Кюшу зависи от събитията в Осака и Йедо. Какво да правя, господи, какво да правя? — Дел Аква се опита да превъзмогне мрачното си настроение.

— А англичанинът? Къде е сега?

— Все още го охраняват в главната кула.

— Би ли ме оставил за малко, стари приятелю? Трябва да поразмисля, да взема окончателно решение какво да правя. Църквата е в голяма опасност.

Дел Аква погледна през прозореца към двора. В същия миг съзря фра Перес, който се приближаваше с бодра крачка. Солди хукна към вратата да му попречи да влезе.

— Недей — уморено го спря дел Аква. — Нека дойде.

— А, ваше преосвещенство, добър ден — поздрави фра Перес, като се почесваше.

— Искали сте да ме видите?

— Да. Би ли ми донесъл писмото, Солди?

— Чух, че параклисът ви бил разрушен.

— Пострада малко — поправи го дел Аква. — Моля, седнете. — Делегатът-посетител се отпусна в стола с високата облегалка зад писалището си, а монахът седна отсреща му.

— Слава богу, никой не пострада. След няколко дни ще е като нов. А вашата мисия?

— Нищо й няма — съобщи с нескрито задоволство монахът. — След трусовете около нас избухнаха големи пожари и сума ти народ загина, но ние останахме невредими. Бог бди над нас. — И добави кратко и остро: — Чух, че снощи еретиците се избили едни други в крепостта.

— Да. Загина и една от най-важните ни покръстени — Мария.

— Да, и на мен ми докладваха. „Убий го, Йошинака!“ — наредила тя и сложила начало на кървавата баня. Чух също, че дори тя самата се опитала да убие няколко души, преди да се самоубие.

Дел Аква пламна.

— Толкова години прекарахте тук и пак нищо не разбирате от японския дух! При това говорите малко и езика!

— Разбирам какво е ерес, глупост, убийство, политическа намеса и много добре говоря този езически език. И езичниците са ми ясни.

— Но не и начинът им на живот.

— Словото господне не се нуждае от такива превземки. Защото е СЛОВОТО! Ах, да, разбирам също и какво е прелюбодеяние. А вие на какво мнение сте за прелюбодеянието и леките жени, ваше преосвещенство?

Вратата се отвори, Солди подаде на дел Аква писмото от папата и пак излезе, а Делегатът-посетител връчи посланието на монаха, предвкусвайки победата.

— Това е от негово светейшество. Пристигна вчера от Макао по специален пратеник.

Монахът прие папската заповед и я прочете. В нея се нареждаше, с официалното съгласие на краля на Испания, всички свещеници от всички религиозни ордени в бъдеще да пътуват за Япония само през Лисабон, Гоа или Макао и на всички им се забраняваше да пътуват от Манила направо за Япония — в противен случай ги очакваше незабавно отлъчване от църквата. И последно — на всички свещеници, освен езуитите, се заповядваше веднага да напуснат Япония и да отпътуват за Манила, откъдето можели с разрешение от висшестоящите да се завърнат пак в Япония, но само през Лисабон, Гоа или Макао.

Фра Перес огледа внимателно печата, подписа и датата, препрочете старателно заповедта, след което се изсмя подигравателно, и захвърли документа върху писалището.

— Не го вярвам това!

— Това е заповед от негово светейшество па…

— Това е още едно безчинство, насочено срещу нашето братство и всички просещи монаси, които разнасят Словото сред еретиците. Това е измислено с цел завинаги да ни се забрани достъпът до Япония, защото португалците, подстрекавани от определени личности, ще извъртат безкрай, ще ни разтакават и накрая изобщо няма да ни дадат виза. Ако това е достоверен документ, той само доказва дългогодишните ни твърдения, че езуитите са в състояние да покварят дори папата в Рим!

Дел Аква се опита да запази спокойствие.

— Заповядано ви е да напуснете! Иначе ще бъдете отлъчени!

— Заплахите на езуитите са празни думи за нас, ваше преосвещенство. Вие не говорите с божия език и никога няма да проговорите. Вие не сте Христово войнство, защото служите на папата, който е земен човек. Вие сте политици, земни люде, хора на плътското — с вашите копринени одежди, земи, власт, богатство и влияние. Нашият бог Исус е дошъл на земята, предрешен като най-обикновен човек, който се е чешел, ходел е бос и е вонял. Аз никога няма да си тръгна — нито моите братя!

Никога през живота си дел Аква не бе изпитвал подобна ярост.

— Ще напуснете Япония!

— Бог ми е свидетел — няма! Но тук кракът ми стъпва за последен път! Ако в бъдеще пак пожелаете да ме видите, заповядайте в нашата мисия, елате да послужите на бедните, болните и отритнатите — както е правел нашият Христос. Мийте краката им като него и спасете собствените си души, докато още не е станало късно.

— Заповядано ви е да напуснете Япония, иначе ще бъдете отлъчени!

— Хайде, хайде, ваше преосвещенство, нито съм отлъчен, нито някога ще бъда отлъчен. Разбира се, приемам документа, освен ако не е остарял вече. Издаден е на 16 септември 1598 година — оттогава има близо две години. Трябва да се провери — прекалено е важен, за да се приеме ей така, — а за проверка ми трябват най-малко четири години.

— Разбира се, че не е остарял!

— Грешите. Господ ми е свидетел, вярвам, че вече е остарял. След няколко седмици — най-много един-два месеца — ние най-сетне ще имаме наш архиепископ в Япония. Испански архиепископ! Писмата, които получих от Манила, съобщават, че кралският указ се очаква всеки момент. Може да го получат и със следващата поща.

— Не е възможно! Това е португалска територия и наша епархия!

— Беше. Беше езуитска епархия. Но вече не е. С помощта на нашите братя и с божията помощ испанският крал е видял сметката на вашия генерал в Рим.

— Това е изключено! Лъжи и слухове! Подчинете се на заповедите на папата, иначе ще погубите безсмъртната си душа!

— Ще се подчиня, ще се подчиня. Още днес ще изпратя писмо, обещавам ви. А междувременно очакваме пристигането на испански архиепископ, испански вицекрал и Черен кораб — също испански! И това е включено в кралския указ. Ние също имаме високопоставени приятели и те най-сетне са надделели над езуитите — веднъж за винаги! Да ви помага бог, ваше преосвещенство.

И фра Перес стана и излезе.

Солди го проследи с поглед от прозореца на канцеларията си, след което забърза към големия кабинет. Цветът на лицето на дел Аква го изплаши и той хукна към гарафата, сипа малко бренди в една чаша и му я подаде.

Но дел Аква само поклати глава и продължи да гледа с празен поглед в пространството. През последните години се дочуваха обезпокоителни слухове от представителите им в двора на крал Филип в Испания за растящото влияние на враговете на Братството.

— Не е вярно, ваше високопреосвещенство! Невъзможно е испанците да дойдат тук! Не е възможно!

— Всичко е възможно. Напълно! — Дел Аква докосна папската заповед. — Този папа може да е вече мъртъв, нашият генерал също… — Той стана и се изправи в целия си гигантски ръст. — А междувременно ще се готвим за най-лошото и ще се стараем, доколкото можем. Изпрати брат Микаел веднага да доведе Кияма.

— Да, ваше високопреосвещенство. Но колкото до Кияма, Микаел едва ли ще може…

— Кажи му да заповяда на Кияма, ако трябва и в името на господа бог! Ние сме Христово войнство и тръгваме на война — божия война! Побързай!