Джеймс Клавел
Шогун (50)

Глава четиридесет и девета

— Съвсем те бях забравил — каза той на английски. — Боях се да не си умряла.

— Додзо годзиемашита, Анджин-сан, нан десу ка?

— Нани мо, Фуджико-сан — засрами се той от себе си. — Гомен насай. Хай. Гомен насай. Ма-суваре одоройта хонто ни мата аете уреши. Моля да ме извинете, изненада. Приятно ми е да ви видя. Седнете, моля.

— Домо аригато годзиемашита — отговори тя и добави с тънкия си висок глас колко се радва да го види, колко по-добре говори японски, как хубаво изглежда и най-вече колко е доволна, че най-сетне е тук.

Той видя колко й беше неудобно да коленичи на възглавницата срещу него.

— Краката… — Опита се да си спомни как беше думата „изгорял“, но не можа и затова каза: — Крака силно болят?

— Не, извинете. Само малко ме наболява като сядам — отговори Фуджико, мъчейки се да разчита думите от устните му. — Крака малко болят, много съжалявам.

— Моля, покажете.

— Ах, извинете, Анджин-сан, не бих искала да ви досаждам. Имате си други грижи. Аз съм…

— Не разбирам. Прекалено бързо, съжалявам.

— Ах, извинете. Краката добре. Не безпокоят — примоли му се тя.

— Безпокоят. Вие наложница, нали? Никакъв срам! Покажете сега!

Тя послушно стана. Явно бе смутена, но веднага започна да развързва връзките на пояса си.

— Моля, повикайте прислужница — нареди той.

Тя се подчини. Вратата почти веднага се отвори и някаква непозната жена се втурна да й помага.

Първо развързаха твърдия колосан пояс. Прислужницата сложи настрана камата на Фуджико, поставена в калъф, а сетне и пояса.

— Как се казваш? — попита я той без излишна вежливост, както подобава на един самурай.

— Ах, извинете, господарю, много се извинявам. Казвам се Хана-ичи.

Той изръмжа, както се полагаше. Госпожица Първоцвет — какво хубаво име. Обикновено прислужниците се наричаха госпожица Четка, Жерав, Риба, Втора метла или Четвърта луна, Звезда, Дърво, Клонче и т.н.

Хана-ичи беше на средна възраст, силно разтревожена. Бас държа, че е стара семейна прислужница, каза си той. Най-вероятно васал на покойния съпруг на Фуджико! Съпруг! И за него съвсем бях забравил. И за детето — което, както и съпругът, е било убито от този звяр Торанага, който не е звяр, а даймио и е много добър, може би велик водач. Да. Възможно е съпругът да си е заслужил смъртта, ако знаех как стоят в действителност нещата. Но не и детето. За това няма никакво оправдание.

Фуджико съблече зеленото си на едри фигури външно кимоно. Пръстите й потреперваха, докато развързваше коприненото поясче на жълтото си долно кимоно и също го свлече на пода. Кожата й беше бледа и гърдите й, които се открояваха през гънките на тънката материя, бяха малки и плоски. Хана-ичи се спусна на колене и развърза долната й фуста, която се спускаше от кръста до земята, за да може господарката й да я съблече.

— Ийе — каза той, приближи се и повдигна ръба на фустата. Изгарянията започваха от задната страна на прасците й. — Гомен насай — добави той.

Тя стоеше, без да помръдне. Капчица пот се стече по бузата и размаза малко грима на лицето й. Той повдигна полата още по-високо. Кожата откъм задната част на краката й беше цялата изгорена, но явно беше напълно зараснала. Новата кожа вече се бе образувала и нямаше и следа от инфекция или загнояване, а само чиста кръвчица, където кожата се бе напукала при колениченето.

Той бутна кимоната настрана и развърза колана на фустата. Следите от изгарянията свършваха някъде в горната част на бедрата й, прескачаха задника, където е била притисната от гредата и по този начин защитена от нея, и започваха отново от кръста нагоре, който също бе обгорен. Новата кожа вече се бе образувала, леко набръчкана, не особено приятна за гледане, но затова пък всичко зарастваше отлично.

— Доктор много добър. Най-добър, който съм виждал. — Той й подаде кимоната.

— Много добър, Фуджико-сан. Белезите — какво значение? Нищо. Аз виждам много ранени в пожар, разбирате ли? Винаги искам да видя, тогава знам доктор добър или лош. Доктор много добър. Буда бди над Фуджико-сан. — Той сложи ръце на раменете й и я погледна в очите. — Не се безпокойте сега. Шигата га най, нее? Разбирате?

От очите й изведнъж потекоха сълзи.

— Моля да ме извините, Анджин-сан. Аз съм тъй смутена! Извинете глупостта ми — останах там безпомощна, като малоумна ета. Трябваше да бъда до вас, да ви пазя, а вместо това останах в къщата с прислугата. Нямаше какво да правя там, нямаше защо да стоя в онази къща…

Той я прегръщаше състрадателно и я остави да се наприказва, макар че разбра много малко от казаното. Трябва да разбера с какво я е лекувал лекарят, мислеше си той възбудено. Това е най-бързото и ефикасно лечение, което съм виждал. Всеки капитан на кораб на нейно величество трябва да знае какво е това лекарство — впрочем всеки капитан на всеки европейски кораб трябва да го знае. Момент — струва ми се, че всеки капитан би платил в чисто злато за тази тайна. Би могъл да натрупаш състояние. Да, но не по този начин, укори се той, не по този начин. Никога не прави пари от моряшката болка.

Тя обаче е имала голям късмет, че са пострадали краката отзад и гърба й, а не лицето. Погледна я отново. Лицето й беше все така плоско, някак си квадратно, зъбите й — все така остри и ситни като на гризач, но топлината, излъчвана от очите й, компенсираше грозотата. Той я прегърна още веднъж.

— Сега никакъв плач. Заповед.

Изпрати прислужницата за чай, саке и още възглавници и й помогна да се излегне удобно върху тях, макар че тя отначало се смущаваше и не искаше да се подчини.

— Как да ви се отблагодаря? — питаше тя.

— Няма благодаря. Връщам… — Блакторн са замисли, но не можа да си спомни как беше на японски „услуга“ и „спомням си“, затова измъкна речника и го запрелиства. — Услуга — о-негай… спомням си — амайдасу. Хай, мондосо о-негай. Оми десу ка? Връщам услуга. Спомняте ли си Оми? — Той вдигна юмруци и изимитира с насочените си показалци два пищова. — Оми-сан, спомняте ли си?

— Да, разбира се — сети се тя. После, учудена, помоли да разгледа книгата. Не беше виждала дотогава латинско писмо и колонките с японски йероглифи, съпоставени с надписи на латински и португалски, нищо не й говореха, ала тя бързо схвана смисъла. — Това е книга на всичките ни… извинете. Книга с думи, нали?

— Хай.

— Хомбун?

Той й показа как да намери в речника думата на латински и португалски.

— Хомбун — дълг — показа й той. После добави на японски: — Разбирам дълг. Самурай дълг, нали?

— Хай — плесна тя радостно с ръце, сякаш й беше показал някаква вълшебна играчка. Всъщност речникът си е вълшебен, помисли той, дар от всевишния. Той ми отключва нейния ум и ума на Торанага и скоро ще мога свободно да говоря японски.

Тя го попита за още думи и той й ги превеждаше на английски, латински или португалски, като всеки път разбираше какво го пита и всеки път откриваше думата. Речникът нито веднъж не го подведе.

Потърси още една дума.

— Маджупу десу нее? Това е вълшебство, нали?

— Да, Анджин-сан. Вълшебна книга — отпи тя от чая си. — Сега ще мога да разговарям с вас. Истински да разговарям.

— Малко. Само бавно, разбирате?

— Да, моля ви да имате търпение с мен. Моля да ме извините.

Огромната камбана на кулата удари часа на козата и храмовете на Йедо откликнаха като ехо.

— Аз тръгвам сега. При господар Торанага.

И той пъхна книгата в ръкава си.

— Аз ще чакам тук, моля ви, ако позволявате.

— Къде живеете?

Тя посочи.

— Ей там, моята стая е в съседство. Моля да ме извините, че съм тъй рязка…

— Бавно. Говорете бавно. Говорете просто.

Тя повтори бавно, с още повече извинения.

— Добре. Ще ви видя по-късно.

Тя се опита да стане, но Блакторн поклати глава и излезе на двора. Небето беше закрито от облаци, въздухът тежеше, не се дишаше. Навън го чакаше охраната му. След малко вече крачеха по двора на главната кула. Там беше и Марико, по-крехка и по-въздушна от всякога, с лице като от алабастър под златистожълтия слънчобран. Беше облечена в тъмнокафяво кимоно, поръбено със зелено.

— Охайо, Анджин-сан. Икага десу ка? — поклони се тя официално.

Той й каза, че е добре и щастливо продължи да поддържа разговора на японски, което им беше обичай, поне доколкото можеше, и преминаваха на португалски само когато той се уморяваше или предпочитаха да не ги разберат.

— Ти… — предпазливо се обади той на латински, когато се заизкачваха по стълбите на кулата.

— Ти — отзова се тя като ехо на португалски, също тъй тържествена и сериозна, както и предишната вечер. — Много се извинявам, Анджин-сан, но ще ви помоля да не говорим на латински тази вечер — латинският няма да послужи за целта, за която е бил създаден.

— Къде ще мога да си поговоря с вас?

— Много трудно е да се осъществи, съжалявам много. Имам задължения…

— Нещо не е наред, нали?

— О, не — възрази тя. — Моля да ме извините, но какво може да не е наред? Всичко е както трябва.

Изкачиха още един етаж. На площадката отново им провериха пропуските. Както винаги половината телохранители вървяха пред тях, другата половина — зад тях. Заваляха тежки капки дъжд и въздухът някак си се освежи.

— Ще вали с часове — каза той.

— Да. Но без дъжд няма да има ориз. Скоро дъждовете изобщо ще спрат — само след две-три седмици — и до идването на есента ще бъде горещо и влажно. — Тя хвърли поглед през прозореца към натежалия облак. — Есента ще ви хареса, Анджин-сан.

— Да — откликна той, загледан в „Еразъм“ там, в далечината, в пристанището. Но след малко дъждът затули и кораба, а той продължи да се изкачва. — След като приключим разговора с господаря Торанага, ще трябва да изчакаме да спре дъждът. Може би има някакво местенце, където ще можем да поговорим?

— Сигурно ще е трудно — разсеяно отвърна тя и това му се стори странно. Обикновено бързо вземаше решения и приемаше учтивите му предложения като заповеди, все едно, че беше японец. — Моля да ме извините, Анджин-сан, но за момента изживявам някои трудности и имам страшно много работа, която трябва да свърша. — Тя спря за малко и прехвърли слънчобрана си в другата ръка, подхванала края на полата си. — Как прекарахте вечерта? Как заварихте приятелите си, екипажа?

— Добре. Всичко беше много добре.

— Но не и чудесно?

— Чудесно беше — но някак си особено. — Той погледна назад към нея. — Вие май всичко забелязвате, а?

— Не, Анджин-сан, но вие дума не споменахте за тях, а през цялата седмица все за тях си мислехте. Така че няма никаква магия, много съжалявам.

Той помълча, после каза:

— Сигурна ли сте, че всичко е наред? Да нямате някакви грижи с Бунтаро-сан?

Откак бяха потеглили от Йокосе, не бе споменавал пред нея за Бунтаро, нито дори бе произнасял името му. Имаха негласно споразумение духът му да не витае около тях — още от първия момент на тяхната близост.

„Това е единствената ми молба, Анджин-сан“, прошепна тя тогава, през първата им нощ. „Каквото и да се случи по време на пътуването ни до Мишима, или — ако е рекъл бог — до Йедо, то засяга само нас двамата. Нищо няма да споменаваме за действителността. Нищо. Моля ви.“ — „Съгласен съм и се заклевам.“ — „Аз също.“ — „Освен това нека се разберем — пътуването ни свършва при Първия мост на Йедо.“ — „Не.“ — „Трябва да има край, мили мой. Нашето пътуване свършва при Първия мост. Моля ви — иначе ще умра от мъка и притеснение за вас и опасността, на която ви излагам…“

Вчера сутринта той застана пред Първия мост и усети в сърцето си внезапна тежест въпреки възторга от великолепния вид на „Еразъм“.

— А сега трябва да минем през моста, Анджин-сан — подкани го тя.

— Да. Но това е само един мост и нищо повече. Мост като всички други. Хайде, Марико-сан, вървете до мен. До мен, ако обичате. Ще вървим заедно. — И добави на латински: — И си представете, че ви нося на ръце и ръка за ръка започваме всичко отначало.

Тя слезе от носилката и премина моста редом с него. После отново се качи на носилката и се заизкачваха по лекото възвишение. Бунтаро ги чакаше при портата на крепостта.

Блакторн си спомни как в този момент му се прииска от небето да удари гръм.

— Да не би да имате неприятности с него? — попита той отново на последната площадка.

Тя само поклати глава.

 

 

— Кораб съвсем готов, Анджин-сан? Няма грешка? — попита Торанага.

— Няма грешка, господарю. Кораб отличен.

— Още колко души… Колко мъже още искате за кораб… — Торанага се обърна към Марико. — Попитайте го колко души допълнителен екипаж му трябват, за да може да отплава. Искам да съм сигурен, че е разбрал напълно какво го питам.

— Анджин-сан казва, че за да може корабът да отплава, му трябват най-малко тридесет моряци и двадесет артилеристи. Първоначалният му екипаж се е състоял от сто и седем души заедно с готвачите и търговците. За да плава и да се бие в тези води, му стигат двеста самураи.

— И смята, че ще може да наеме допълнително хора в Нагасаки?

— Да, господарю.

— Никога не бих се доверил на наемници — презрително отбеляза Торанага.

— Извинете, моля, желаете ли да му преведа тези думи?

— Какво? А, не, няма нужда.

Торанага стана и като продължаваше да се преструва на раздразнен, отиде до прозореца и се загледа в дъжда. Целият град бе скрит зад водната пелена. Дано вали с месеци, помисли си той. О, богове, нека вали поне до Нова година. Кога ли ще се срещне Бунтаро с брат ми?

— Кажете на Анджин-сан, че утре ще получи васалите си. Какъв ужасен ден! Дъждът явно няма да спре до довечера. Няма смисъл да се измокряме до кости.

— Да, господарю — чу я той да отговаря и се усмихна иронично сам на себе си. През живота си не бе имал случай лошото време да осуетява плановете му. Това вече със сигурност щеше да убеди и нея и други, които хранеха известни съмнения, че завинаги се е променил към по-лошо. Знаеше, че вече не може да се откаже от избрания път. Утре или в други ден — какво значение има? — Кажете му, че когато съм готов, ще изпратя да го известят. А дотогава да чака в крепостта.

Чу я да превежда на Анджин-сан.

— Да, господар Торанага, разбирам — отговори му Блакторн без да прибягва до нейните услуги. Но мога ли да попитам най-почтително — възможно замина Нагасаки бързо? Мисля важно. Много се извинявам.

— Ще реша по-късно — рязко отвърна Торанага, с което никак не улесни нещата на Блакторн. Махна му, че е свободен. — Лека нощ, Анджин-сан. Скоро ще реша бъдещето ви. — Видя, че на варварина много му се искаше да настоява, но възпитанието не му позволи. Добре, помисли си той. Най-сетне си усвоил някои обноски. — Кажете на Анджин-сан, че няма смисъл да ви чака, Марико-сан. Довиждане, Анджин-сан.

Марико изпълни заповедта. Торанага се обърна отново към града и леещия се пороен дъжд. Заслуша се в шума на дъжда. Вратата зад Анджин-сан се затвори.

— За какво сте се скарали? — попита той.

— Моля, господарю?

Наострените му уши доловиха съвсем леко потрепване на гласа й.

— Имам пред вид вас и Бунтаро — или има и друга караница, която да ме засяга? — додаде той хапливо, защото искаше да ускори развоя на събитията. — Може би с Анджин-сан или моите врагове — християните, или с Цуку-сан?

— Не, господарю, моля да ме извините. Започнахме като всеки друг път, като всички караници между съпрузи. За нищо. После изведнъж както винаги от миналото изплуват някои неща, които заразяват и мъжа и жената, ако са достатъчно ядосани.

— А вие бяхте, нали?

— Да. Моля да ми простите. Предизвиках безпричинно съпруга си. Грешката беше изцяло моя. Съжалявам дълбоко, господарю, но времената са такива, че хората си казват какво ли не.

— Хайде, какви неща си казват хората?

Тя беше като кошута, притисната от хрътки. Лицето й пребледня като тебешир. Разбра, че шпионите вече сигурно са му донесли какво крещяха двамата в притихналия си дом.

Разправи му всичко, както си го спомняше. После добави:

— Предполагам, че думите на моя съпруг са били предизвикали от яростта, която аз събудих в него. Той ви е верен — знам със сигурност, че ви е верен. Ако някой трябва да бъде наказан, това съм аз, господарю. Аз го предизвиках.

Торанага се отпусна отново върху възглавницата с изправен гръб и с издялано като от гранит лице.

— И какво каза Генджико-сан?

— Още не съм разговаряла с нея, господарю.

— Но имате такова намерение, нали, или поне сте го имали?

— Не, господарю. С ваше разрешение, бих искала незабавно да потегля за Осака.

— Ще тръгнете, когато аз кажа, не по-рано. А предателството е отвратително, независимо по какъв начин е проявено и от кого.

Тя се поклони, попарена от острия му език.

— Да, господарю. Моля да ми простите. Грешката е моя.

Той удари звънчето. Вратата се отвори и на прага застана Нага.

— Да, господарю?

— Доведи ми веднага Судара-сама и Генджико-сама.

— Да, господарю.

Нага затвори след себе си вратата с пребледняло лице.

Чу как се изтрополи надолу по стълбите. Торанага отиде при вратата и я отвори. Площадката беше празна. Тръшна силно вратата и я заключи. Вдигна второ звънче и го разтърси. В дъното на стаята се отвори друга врата. Тя почти не се забелязваше — така умело се сливаше с дървените панели на стената. На прага застана пълна жена на средна възраст, облечена в качулата роба на будистка монахиня.

— Да, господарю?

— Моля ви, Чано-сан, донесете чай.

Вратата се затвори и Торанага отново се обърна към Марико.

— Значи, според вас той ми е верен?

— Знам го със сигурност, господарю. Моля да ме извините, но вината беше моя, не негова. — В гласа й се четеше отчаяние — толкова й се искаше да го убеди. — Аз го предизвиках.

— Да, така е. Отвратително! Безобразие! Непростимо! — Торанага извади книжна кърпичка и си избърса челото. — Но затова пък много добре, че е станало така.

— Моля, господарю?

— Ако не го бяхте предизвикали, сигурно нямаше да науча за ничие предателство. Ако беше наговорил всичко това, без да е бил предизвикан, можех да постъпя само по един-единствен начин. А сега имам избор.

— Да, господарю?

Той не отговори. Беше се замислил. Ех, защо го няма Хиромацу — тогава щях да имам поне един човек, на когото да вярвам безрезервно.

— Ами вие? Какво ще кажете за своята вярност?

— Моля ви, господарю, знаете колко съм ви предана.

Той не отговори. Погледът му бе непреклонен.

Вътрешната врата се отвори и монахинята Чано влезе уверено, без да чука, с поднос в ръцете.

— Заповядайте, господарю. Чаят беше готов.

Коленичи като селянка. Ръцете й бяха напукани също като на селянка, но излъчваше безгранична самоувереност и не оставяше никакво съмнение за вътрешното задоволство, което я изпълваше. — Дано Буда ви възнагради със спокойствие. — След това се обърна към Марико, поклони й се като селянка и се настани удобно. — Може би ще ми окажете честта вие да налеете чая, господарке? Сигурно ще го направите, без да разлеете нито капка.

Очите й святкаха дяволито.

— С удоволствие, Оку-сан — назова я Марико с религиозното „майко“, прикривайки изненадата си. За пръв път виждаше майката на Нага. Познаваше повечето от наложниците на Торанага, тъй като се бе срещала с тях по официални поводи и на различни церемонии, но поддържаше приятелски отношения само с Кирицубо и Садзуко.

— Чано-сан, това е Тода Марико-но-Бунтаро — представи я Торанага.

— А со десу, много се извинявам. Помислих, че сте някоя от благородните дами на моя господар. Моля да ме извините, Тода-сама, и дано Буда ви благослови.

— Благодаря.

Марико предложи чаша чай на Торанага, който веднага засърба с удоволствие.

— Налейте на Чано-сан и на себе си — каза той.

— Извинете, но за мен няма нужда, господарю, ако позволите. Напила съм се с чай до насита, а тоалетната кофа е прекалено далеч за старите ми кокали.

— Нищо, една разходка в повече ще ви се отрази много добре — добродушно настоя Торанага, доволен, че я повика веднага след пристигането си в Йедо.

— Да, господарю, прав сте както винаги. — Чано отново се обърна сърдечно към Марико. — Значи, вие сте дъщерята на Акечи Джинсай?

Чашата на Марико застина във въздуха.

— Да. Моля да ме извините.

— О, няма за какво да се извинявате, дете мое — засмя се приятелски Чано, а коремът й се затресе в такт със смеха. — Спомних си коя сте чак като чух името ви, защото за последен път ви видях на вашата сватба.

— О?

— Да, да. Видях ви на сватбата ви, макар че вие не ме видяхте. Надничах през пролуката на един параван. Умирах да зърна вас и някой от великите — диктатора Накамура — бъдещия тайко, и останалите благородници. Бях прекалено стеснителна, за да се смеся с подобна благородна тълпа. Но пък какви прекрасни времена бяха за мен! Най-хубавите в живота ми. Втора година вече господарят ми оказваше честта да бъда негова фаворитка и бях бременна — макар да си бях същата селянка, както преди. — Очите й се присвиха от усмивката и тя добави: — Много малко сте се променили оттогава — все така сте една от избраниците на Буда.

— Ах, защо това не беше вярно, Оку-сан.

— Вярно е. Не знаехте ли, че сте една от избраниците на Буда?

— Не съм, Оку-сан, макар че много ми се иска.

— Тя е християнка — намеси се Торанага.

— А, християнка? Какво значение има за една жена дали е християнка или будистка, господарю? В повечето случаи никакво, макар че за жената е от голямо значение да вярва в някой бог. — Чано се закиска весело. — На нас, жените, много ни трябва някой бог, господарю, за да можем да се справяме с мъжете!

— А на нас мъжете ни трябва търпение като на богове, за да се справяме с жените!

Чано се засмя, а смехът й стопли стаята и освободи Марико от някои от най-лошите й предчувствия.

— Да, господарю, и всичко това е заради някаква си Небесна пагода, която няма нито бъдеще, нито топлина, но затова пък е добър заместител на ада.

— Вие какво бихте отговорили на това, Марико-сан? — изръмжа Торанага.

— Чано-сан е много мъдра за възрастта си.

— Ах, господарке, какви приятни неща казвате на една стара глупачка. Така добре си ви спомням! Кимоното ви беше синьо с прелестни жерави по него — по-красиво нещо не съм виждала в живота си. — Тя отново премести погледа си върху Торанага. — Е, господарю, искаше ми се да поседна за малко. А сега ще ви помоля да ме извините.

— Има още време. Поседете.

— Да, господарю — изправи се тя тежко на крака. — Бих ви се подчинила както винаги, но преди това трябва да се подчиня на някои закони на природата. Така че извинете старата селянка. Не бих искала да ви изложа. Време е да си вървя. Всичко е готово. Има и храна, и саке, стига да пожелаете, господарю.

— Благодаря!

Вратата безшумно се затвори след нея. Марико изчака Торанага да изпразни чашата си и му я напълни отново.

— Какво се замислихте?

— Просто чакам, господарю.

— Какво чакате, Марико-сан?

— Господарю, аз съм хатамото. И като хатамото никога досега не съм ви молила за услуга…

— Не желая да ми искате услуга като хатамото!

— Тогава изпълнете заветното желание на моя живот.

— Не съм ви съпруг, за да изпълнявам подобно нещо.

— Понякога един васал може да помоли госпо…

— Понякога — да, но не и сега. Сега ще си затваряте устата за всякакви заветни желания и услуги.

Заветно желание се наричаше услуга, която по древен обичай съпругата можеше да поиска от съпруга си или син от баща си — в по-редки случаи съпруг от съпругата — без да загуби престиж, и при условие, че ако желанието бъде изпълнено, поискалият услугата се задължаваше никога вече да не моли за друго до края на живота си. Обичаят изискваше да не се задават въпроси във връзка с това заветно желание, нито някога да се споменава за какво се е отнасяло.

Чу се вежливо почукване.

— Отключете — нареди Торанага.

Тя се подчини. Влезе Судара, следван от жена си Генджико и Нага.

— Нага-сан, слез на по-долната площадка и не разрешавай на никой да се качи без мое разрешение.

Нага излезе.

— Марико-сан, затворете вратата и седнете там — посочи Торанага мястото пред себе си, с лице към останалите. — Заповядах ви да се явите тук, защото трябва да обсъдим много важни семейни дела.

Погледът на Судара неволно се спря на Марико, след което отново се върна на Торанага.

— Тя е тук, синко, по две причини — грубо го сряза баща му. — Първо, защото желая да присъствува, и второ, защото желая да присъствува.

— Да, татко — отвърна Судара, засрамен от липсата на уважение, проявена от баща му към всички присъствуващи. — Мога ли да ви попитам с какво съм ви оскърбил?

— А има ли причина, поради която очакваш да бъда обиден?

— Не, господарю, освен ако усърдието ми да ви служа и нежеланието ми да ви пусна да заминете от този свят са в състояние да ви обидят.

— А какво ще кажеш по въпроса за предателството? Чух, че си се осмелил да претендираш да заемеш мястото ми като глава на рода.

Судара пребледня. Жена му също.

— Никога не съм допускал подобно нещо в мислите, словата или делата си. Нито кой да е от членовете на моето семейство или някой в мое присъствие.

— Това е вярно, господарю — също тъй напрегнато потвърди Генджико. Судара беше слаб мъж с горда осанка, студени тесни очи и тънки устни, които никога не се усмихваха. Беше двадесет и четири годишен, прекрасен военачалник и втори от петимата живи синове на Торанага. Обожаваше децата си, нямаше наложници и бе предан на жена си.

Генджико беше нисичка, натежала от четирите деца, които вече му бе родила, и с три години по-възрастна от него. Ала гърбът й беше изправен и изпитваше същата горда, безогледна привързаност към децата си, както и сестра й Очиба, и същата потенциална жестокост, наследена от дядо им Города.

— Онзи, който е обвинил съпруга ми, е лъжец — заяви тя.

— Марико-сан — каза Торанага, — попитайте Генджико-сан онова, което вашият съпруг ви е заповядал да й кажете.

— Моят господар Бунтаро ме помоли… заповяда ми да ви убедя, че е дошъл часът на Судара-сан да поеме властта в ръцете си, че и други в съвета споделят това мнение на съпруга ми и че ако господарят Торанага не желае доброволно да предаде властта, тя… тя трябва да му се отнеме!

— Никой от нас никога не е допускал подобна мисъл, татко — каза Судара. — Ние сме ви верни и през ум не би ми…

— Ако ти предам властта, какво би направил? — прекъсна го Торанага. Вместо него отговори Генджико:

— Откъде може да знае Судара-сан, след като през ума не му е минавала подобна непочтена мисъл? Много съжалявам, господарю, но той не е в състояние да ви даде отговор, защото не е мислил за това. Как може да знае? А що се отнася до Бунтаро-сан, очевидно е бил обладан от ками.

— Бунтаро е заявил, че и други били на същото мнение.

— Кои други? — злобно попита Судара. — Кажете ми кои и на часа ще им отнема живота!

— Ти ще ми кажеш кои!

— Но аз нямам представа, господарю, иначе бих ви докладвал незабавно.

— Не би ли ги убил на място?

— Вашият пръв закон е търпение, вторият също гласи — търпение. Винаги съм се подчинявал на заповедите ви. Бих изчакал и бих ви докладвал. Ако съм ви обидил, заповядайте ми да извърша сепуку. Но не заслужавам вашия яд, господарю, и не съм извършил предателство. Не мога да понасям несправедливия ви гняв.

Генджико додаде като ехо:

— Така е, господарю. Моля да ме извините, но аз покорно се съгласявам със своя съпруг. Той няма никаква вина и същото се отнася за нашите васали. Ние сме ви верни — каквото имаме, всичко е ваше, каквото сме постигнали, го дължим изключително на вас, каквото наредите, ще го изпълним незабавно.

— Така ли? Значи, сте ми верни васали? Послушни? И винаги се подчинявате на всичките ми заповеди?

— Да, господарю.

— Добре тогава. Върви и умъртви децата си! Още сега! — Судара свали поглед от баща си и погледна жена си. Тя леко му кимна в знак на съгласие.

Судара се поклони на Торанага. Ръката му се впи в дръжката на меча и той стана. Тихо затвори вратата след себе си. Настъпи гробно мълчание. Генджико погледна веднъж към Марико, след това впери поглед в пода.

Камбани известиха средата на часа на козата. Въздухът в стаята като че ли се сгъсти. Дъждът престана за малко, след което отново заваля, по-силно от преди.

Камбаните удариха следващия час и миг след това на вратата се почука.

— Да?

На прага застана Нага.

— Извинете, господарю, но брат ми… Судара-сан желае пак да се качи при вас.

— Пусни го и се върни на поста си.

Судара влезе, коленичи и се поклони. Беше измокрен до кости, а косата му бе сплъстена от дъжда. Раменете му леко потръпваха.

— Децата… децата ми… вие вече сте отвели децата ми, господарю.

Генджико се олюля и едва се задържа да не политне напред, ала се овладя и се втренчи в съпруга си.

— Вие… не ги убихте?

Судара поклати глава, а Торанага мрачно се обади:

— Децата ви са в моите покои, на долния етаж. Заповядах на Чано-сан да ги прибере още щом ви заповядах да се явите тук. Трябваше да съм напълно сигурен и в двама ви. Мръсните времена изискват мръсни изпитания!

Той удари звънчето.

— Вие… оттегляте ли за… заповедта си, господарю? — едва прошепна Генджико, като същевременно отчаяно се опитваше да запази хладнокръвие и достойнство.

— Да. Оттеглям заповедта си. Този път. Трябваше да ви изпитам, както и наследника си.

— Благодаря ви, господарю, благодаря ви — смирено склони глава Судара. Вътрешната врата се отвори.

— Чано-сан, доведете за момент внуците ми — каза Торанага.

След малко се появиха четири дойки, облечени в тъмни дрехи, заедно с децата. Момиченцата бяха на четири, три и две годинки, а бебето — момченцето — беше едва на няколко седмици и спеше в ръцете на дойката си. И трите момиченца бяха облечени в алени кимона с алени панделки в косите. Дойките им коленичиха и се поклониха на Торанага, а питомките им незабавно прекопираха движенията им и опряха главички в рогозките — с изключение на най-малкото момиченце, чиято глава трябваше да получи насърчение от нежната и същевременно твърда ръка на възпитателката.

Торанага тържествено им се поклони в отговор. След което, изпълнили вече дълга си, децата се втурнаха в прегръдките му — освен най-малкото момиченце, което се заклатушка към ръцете на майка си.

 

 

В полунощ Ябу прекоси с високомерна осанка двора на главната кула. Навсякъде се виждаха войници от елитния корпус на личната охрана на Торанага. Луната беше мътна, замъглена, а звездите едва проблясваха.

— А, Нага-сан, каква е причината за всичко това?

— Не знам, Ябу-сан, но е заповядано всички да се явят в залата за заседания. Моля да ме извините, но трябва да си оставите мечовете при мен.

Ябу се изчерви от гняв при това нечувано нарушаване на етикета.

— Вие… — Ала размисли, усетил смразяващата напрегнатост на младото момче и нервността на застаналите наблизо телохранители. — Чии заповеди изпълнявате, Нага-сан?

— На баща ми, Ябу-сан. Много се извинявам, ваша воля, ако не желаете да отидете на заседанието, но трябва да ви предупредя, че е наредено да се явите там без мечове и — също много се извинявам, — но ако ще се явите, трябва да не сте въоръжен. Моля да ме извините, но изпълнявам изрична заповед.

Ябу видя в будката на пазачите до огромната главна порта купчината мечове. Претегли наум опасностите, свързани с евентуален отказ, и реши, че са огромни. Неохотно предаде оръжието си. Нага вежливо се поклони, не по-малко смутен и притеснен, докато поемаше мечовете от ръцете му. Ябу влезе вътре. Огромната зала имаше амбразури вместо прозорци, беше застлана с каменни плочи и укрепена с дървени греди. Не след дълго се събраха петдесетте висши военачалници, двадесет и тримата съветници и седемте приятелски настроени даймио от малки северни провинции. Всички бяха напрегнати и неспокойни.

— За какво е цялата тази работа? — попита Ябу кисело, заемайки мястото си. Генералът до него сви рамене.

— Сигурно е във връзка с пътуването до Осака.

Друг вдигна поглед, пълен с надежда.

— Да не би да има промяна в плановете? Може би е решил да обяви „Алено…“

— Съжалявам, но се боя, че витаете из облаците. Той вече е решил — Осака и нищо друго. Ей, Ябу-сама, кога пристигнахте?

— Вчера. Заседнах за цели две седмици, заедно с всичките си войски, в едно мръсно рибарско селце, казва се Йокохама, на юг оттук. Пристанището не е лошо, но насекомите… Гъмжи от комари и какво ли не — в Идзу никога не са ни досаждали толкова.

— Научихте ли вече всички новини?

— Имате пред вид лошите новини? Тръгването е все така насрочено за след шест дни, нали?

— Ужасно! Срамота!

— Така е, но тази вечер е още по-зле — добави мрачно друг генерал. — Никога преди не съм се разделял с мечовете си — никога!

— Това е оскърбление! — нарочно подкладе огъня Ябу. Застаналите до него го погледнаха.

— Така е — съгласи се генерал Кийошио, нарушавайки мълчанието. Серата Кийошио беше посивял, кален в боевете главнокомандуващ Седма армия. — Никога в живота си не съм се явявал на публично място без мечовете си. Имам чувството, че съм някакъв долен търговец. Според мен… заповедите са си заповеди, но някои от тях не бива да се издават.

— Прав сте — обади се още някой. — Какво би направил старият Железен юмрук, ако беше тук?

— Той по-скоро ще си разпори корема, отколкото да предаде мечовете си. И би го направил още тази вечер там, в двора — обади се едно младо момче. Беше Серата Томо, най-големият син на генерала, заместник-командир на Четвърта армия. — Ех, защо го няма Железния юмрук! Той би вкарал малко ум и разум… по-скоро би си разпорил корема — повтори младежът.

— Аз си помислих за това — изкашля се дрезгаво генерал Кийошио. — Все някой трябва да поеме отговорността и да си изпълни дълга. Някой трябва да покаже, че да си господар, означава преди всичко да имаш чувство за отговорност и дълг.

— Много съжалявам, но ви съветвам да внимавате какво говорите — каза Ябу.

— Какъв е смисълът от език в устата на самурай, когато му е забранено да бъде самурай?

— Никакъв — отговори Исаму, един от най-възрастните съветници. — Съгласен съм. По-добре смърт.

— Много съжалявам, Исаму-сан, но това, така или иначе, е нашето най-близко бъдеще — обади се младият Серата Томо. — Ние сме гълъби, пуснати да бъдем разкъсани от един опозорен сокол!

— Дръжте си езиците, моля ви — настоя Ябу, като се опитваше да прикрие задоволството си, и добави предпазливо: — Той е наш господар и докато Судара-сама или Съветът не поемат отговорността, трябва да му се подчиняваме.

Генерал Кийошио го погледна изпитателно, а ръката му несъзнателно опипа мястото, където винаги бе висял мечът му.

— Вие какво сте чули, Ябу-сама?

— Нищо.

— Бунтаро-сан каза, че… — започна Исаму, но генерал Кийошио рязко го прекъсна:

— Моля да ме извините, Исаму-сан, но няма никакво значение какво е казал Бунтаро-сан. Ябу-сан е прав. Господарят си е господар. И все пак самураят има известни права, също както и васалът и всеки даймио, така ли е?

Ябу го погледна, преценявайки дали само го изпитват, или го подканват към нови изявления.

— Идзу е провинция на господаря Торанага. Аз не съм вече даймио на Идзу — само управлявам от негово име. — Той огледа залата. — Всички сме се събрали вече, нали?

— С изключение на Нобору-сан — обади се един генерал.

Нобору беше най-големият син на Торанага, когото всички до един ненавиждаха.

— Да, още по-добре. Нищо, генерале, китайската болест скоро ще го довърши и ще сложи край на отвратителното му настроение — додаде някой.

— И на вонята.

— Кога се връща?

— Кой знае? Дори не ни е известно с каква цел го изпрати Торанага-сама на север. Но най-добре да си остане там!

— И вие да бяхте болни от тази болест, нямаше да сте в по-добро настроение…

— Така е, Ябу-сан, прав сте. Жалко все пак, добър военачалник е — по-добър от Студената риба — добави генерал Кийошио. Така наричаха помежду си Судара.

— И-и-и! — подсвирна един от съветниците. — Зли духове витаят тази вечер из въздуха и ви карат да си развързвате езиците. Или може би е от сакето?

— Сигурно е от китайската болест — горчиво се изсмя генерал Кийошио.

— Да ме пази Буда! — възкликна Ябу. — Ех, ако само господарят си промени решението относно Осака!

— Бих си разпорил веднага корема, ако това ще го убеди — заяви младият Серата.

— Не се обиждайте, синко, но хвърчите из облаците. Нищо не е в състояние да го убеди.

— Така е, татко, но не мога да го разбера…

— Значи, всички ще го придружим? — попита отново Ябу. — Ще тръгнем заедно оттук, така ли?

— Да — отвърна старият съветник Исаму. — Ще му служим за ескорт. Заедно с две хиляди самураи и пълна церемониална екипировка. Ще пътуваме тридесет дни. До тръгването ни остават още шест дни.

— Не е много време, нали, Ябу-сан? — добави генерал Кийошио.

Ябу не отговори. Нямаше смисъл. Генералът и не очакваше отговор на въпроса си. Всеки потъна в собствените си мисли.

Страничната врата се отвори и влезе Торанага, следван от Судара. Всички се поклониха. Торанага отвърна на поклона им и седна с лице към тях, а Судара, като негов предполагаем наследник, малко пред него, също с лице към останалите. Нага влезе през главната врата и я затвори след себе си.

Само Торанага носеше мечове.

— Докладваха ми, че някои от вас говорят за предателство, замислят предателство и подготвят предателство — започна с леден глас Торанага. Никой не отвърна, никой не помръдна. Той ги огледа един по един. Отново никой не помръдна. Накрая се обади генерал Кийошио:

— Мога ли да попитам най-почтително, господарю, какво имате пред вид под „предателство“?

— Предателство е всяко поставяне под съмнение на заповед, решение или становище, взето от господаря ви — прозвуча като плесница отговорът на Торанага.

Генералът рязко изправи гърба си.

— В такъв случай аз съм предател.

— Излезте тогава навън и си направете сепуку!

— Ще го направя, господарю — гордо отвърна старият воин, — но преди това предявявам правото си на слово пред вашите верни васали, офицери и съвет…

— Вие сам се лишихте от всичките си права!

— Добре, но тогава имам право на предсмъртно желание — като хатамото и като отплата за двадесет и осем години вярна служба!

— Обаче накратко.

— Да, господарю — хладно се съгласи генерал Кийошио. — Моля да ми позволите да кажа. Първо: отиването в Осака да се поклоните на този селянин Ишидо е предателство спрямо вашата чест, честта на вашия род, на верните ви васали, на правото ви на наследяване и е в пълен разрез с бушидо. Второ: обвинявам ви в това предателство и заявявам, че така сам се лишавате от правото да бъдете наш господар. Трето: отправям искане, незабавно да се откажете от властта в полза на господаря Судара и да се оттеглите с чест от този живот — или да си обръснете главата и да станете монах — както предпочитате.

Генералът се поклони сковано и пак седна на хълбоците си. Всички чакаха със затаен дъх, невярващи на ушите си, че невероятното е станало действителност. Торанага рязко изсъска:

— Какво чакате?

— Нищо, господарю — твърдо отвърна на погледа му генерал Кийошио. — Моля да ме извините.

Синът му понечи да стане.

— Не! Вие ще останете тук!

Генералът се поклони за последен път на Торанага, стана и напусна с достойнство залата. Хората се размърдаха неспокойно и вълна от недоволство премина над тях, ала Торанага отново гръмна:

— Още някой да признава предателството си? Кой ще се осмели да наруши бушидо и да обвини господаря си в предателство?

— Моля да ме извините, господарю — обади се старият съветник Исуми, — но с прискърбие трябва да се съглася, че ако се явите в Осака, това ще означава предателство спрямо правото ви на наследяване.

— Денят, в който отида в Осака, вие ще си отидете от този свят.

Беловласият старец учтиво се поклони.

— Добре, господарю.

Торанага ги огледа отново. Без капка жал. Някой неспокойно се размърда и очите му веднага се впиха в него. Беше един самурай, който преди много години бе изгубил всякакво желание да се бие, бе обръснал главата си и бе станал будистки монах, а сега беше висш административен служител на Торанага. Той не каза нищо, макар да бе смразен от нечовешки страх, който отчаяно се опитваше да прикрие.

— От какво се боите, Нумата-сан?

— От нищо, господарю — отвърна самураят, без да го погледне.

— Добре. Тогава идете и си направете сепуку, защото сте лъжец и страхът ви излъчва задушлива воня.

Човекът изскимтя и се запрепъва навън. Смъртен страх скова останалите. Торанага ги наблюдаваше. И чакаше.

Въздухът натежа, лекото пращене на факлите отекваше необичайно силно. Тогава, съзнавайки, че е негов дълг и отговорност, Судара се обърна и се поклони.

— Моля ви, господарю, ще ми позволите ли да кажа нещо?

— Какво?

— Вярвам, господарю, че няма… няма повече предатели в тази зала и вече няма да има…

— Не споделям мнението ти.

— Моля да ме извините, господарю, знаете, че ще ви се подчиня. Всички ще ви се подчиним. Искаме само най-доброто за вас…

— Кое е най-доброто, ще реша аз! И каквото реша, то ще е най-доброто.

Судара безпомощно се поклони в знак на покорство и замълча. Но Торанага не отмести погледа си от него. И този поглед беше безжалостен.

— От този момент нататък вече не си мой наследник!

Судара пребледня. В следващия миг Торанага разтърси напрегнатата зала:

— АЗ СЪМ ГОСПОДАРЯТ ТУК!

Наслади се за момент на възцарилото се мъртво мълчание, след което стана и високомерно напусна залата. Вратата се затвори след него. Ръцете на повечето от присъствуващите безпомощно търсеха дръжките на мечовете си. Ала всички останаха по местата си.

— Тази сутрин получих… получих известие от нашия главнокомандуващ — обади се най-сетне Судара. — След няколко дни Хиромацу-сан ще бъде тук. Аз… ще поговоря с него. Пазете мълчание, имайте търпение, бъдете верни на господаря. Нека отидем сега да отдадем последни почести на генерал Серата Кийошио…

 

 

Торанага се изкачваше по стълбите и се чувствуваше ужасно самотен. Стъпките му отекваха в празната кула. Някъде близо до върха спря задъхан и се облегна за миг на стената. Отново усети познатата болка в гърдите и ги разтри, за да я разсее.

— Отвикнал съм от движения — опита се той да се самоуспокои. — Това е — отвикнал съм да се движа.

И продължи. Съзнаваше голямата опасност, на която се излагаше. Предателството и страхът бяха заразителни и трябваше да ги изкорени безмилостно още в зародиш. И въпреки това не можеше да е сигурен, че ги е ликвидирал. Борбата, на която се бе посветил, не беше детска залъгалка. Слабите ставаха храна за силните, а силните — пионки в ръцете на по-силните. Ако Судара предявеше правата си на наследник пред всички, той, Торанага, нямаше да може да се противопостави. А трябваше да чака, докато получи отговор от Дзатаки.

Затвори вратата на стаята си, заключи я и се приближи до прозореца. Ниско долу различи генералите и съветниците си, които мълчаливо се насочваха към домовете си извън стените на главната кула. А отвъд крепостта градът тънеше в безпросветен мрак. Луната едва-едва мъждукаше, бледа и замъглена. Нощта беше зловеща, непрогледна. На Торанага му се стори, че е обвеяна от зла орис.