Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shōgun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 226 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kuyvliev (2007)
Начална корекция
MikoBG (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция и форматиране
GeOrg (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)
Допълнителна корекция
thefly (2019)

        Издание:

Джеймс Клавел. Шогун

Английска. Първо издание

Рецензент: Жени Божилова

Литературна група — ХЛ. 04 9536621831/5637-280-83

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор Ясен Васев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Людмила Стефанова, Стефка Добрева

Дадена за набор април 1983 г. Подписана за печат юни 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г. Формат 70X100/16

Печатни коли 44. Издателски коли 57,02. УИК 84.91

Цена 9,42 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

© JAMES CLAVELL

Shogun

Coronet Books

Hodder and Stoughton

Great Britain

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly
  3. — Допълнителна корекция

Глава тридесет и втора

Дванадесет дни по-късно от Осака пристигна вестоносец, придружен от десет самураи. Конете им бяха с пяна на уста, по-скоро мъртви, отколкото живи. Знамената на копията им развяваха йероглифа на всесилния Съвет на регентите. Денят беше зноен, облачен и влажен.

Куриерът беше слаб, но як самурай от висш ранг — един от главните офицери на Ишидо. Казваше се Небара Джодзен и беше известен със своята жестокост. Сивото му униформено кимоно се беше изпокъсало, цялото бе опръскано с кал, а от умора очите му се бяха налели с кръв. Отказа както да яде, така и да пие нещо, и доста неучтиво поиска незабавна среща с Ябу.

— Извинете външния ми вид, Ябу сан, но задачата ми е много спешна и не търпи отлагане. Моля за извинение. Моят господар пита: първо, защо обучавате войници на Торанага заедно с вашите и, второ, защо тренират с толкова много пушки?

Ябу се бе изчервил от грубостта му, но се сдържа, защото съзнаваше, че на Джодзен му е било специално наредено как да се държи и че тази липса на обноски говори за неблагоприятен превес на силите. Освен това много се разстрои при мисълта, че сред хората му са проникнали чужди шпиони.

— Добре сте дошли, Джодзен-сан. Можете да успокоите господаря си, че неговите интереси винаги са ми били присърце — отговори той с учтивост, която не заблуди никого от присъствуващите.

Намираха се на верандата на крепостта. Оми седеше непосредствено зад Ябу. Игураши, на когото преди няколко дни бяха простили, се намираше по-близо до Джодзен. Всички бяха заобиколени от приближени телохранители.

— Какво друго каза господарят ви?

— Той ще се зарадва, като чуе колко присърце вземате неговите интереси. А сега относно пушките и ученията — моят господар би искал да знае защо Нага, синът на Торанага, е заместник-командир. Заместник-командир на какво? Кое е толкова важно, че синът на Торанага се намира тук лично, пита най-учтиво генерал Ишидо. Това го интересува. Всичко, което се прави от неговите съюзници, го интересува. Защо например, както изглежда, ученията се ръководят от варварина? За какво се обучават? Да, Ябу-сама, и това също го интересува. — Джодзен намести по-удобно мечовете си, доволен, че гърбът му е защитен от неговите собствени хора. — И още нещо: Съветът на регентите ще се срещне отново през първия ден на новата луна. След двадесет дни. Официално сте поканен в Осака да дадете отново клетва за вярност.

Стомахът на Ябу се преобърна.

— Разбрах, че Торанага-сама е подал оставка.

— Така е, Ябу-сан, вярно е. Ито Терудзуми-сама ще го замести. Моят господар ще стане новият председател на регентите.

Паника обзе Ябу, Торанага му бе казал, че четиримата никога няма да постигнат съгласие кой да бъде пети. Ито Терудзуми беше дребен даймио на провинция Негато в западната част на Хоншу, но родът му беше древен, по произход Фуджимото, затова можеше да бъде приет за регент, макар да бе некадърен, женствен и марионетка в чужди ръце.

— За мен е чест, че съм поканен — опита се Ябу да спечели време.

— Моят господар си помисли, че сигурно ще пожелаете да тръгнете веднага. Тогава ще успеете да пристигнете в Осака за срещата. Заповяда да ви предам, че са поканени всички даймио в империята. Сега, по същото това време, си получават поканите. Така всички ще имат възможност да пристигнат навреме — на двадесет и първия ден. Негово императорско величество, император Го-Ниджо, позволи в чест на срещата да се устрои тържествена изложба на цветя.

И Джодзен подаде свитъка с поканата.

— Но това е печатът на Съвета на регентите!

— Моят господар изпраща поканите сега с пълното съзнание, че като верен васал на покойния тайко и верен васал на Яемон, неговия син, наследник и бъдещ пълноправен управител на империята, щом навърши пълнолетие, вие ще разберете, че новият Съвет ще одобри, разбира се, действията му.

— За мен действително ще бъде голяма привилегия да присъствувам на официалната среща. — Ябу едва смогваше да овладява израза на лицето си.

— Добре. — Джодзен извади втори свитък, отвори го и го подаде. — Това е копие от писмото, с което Ито-сама се назначава за регент, одобрено и подписано от останалите регенти — господарите Ишидо, Кияма, Оноши и Сугияма.

Джодзен не си направи труда да прикрие ликуващия си израз, защото много добре знаеше, че по този начин капанът за Торанага и всичките му съюзници се затваряше и че същевременно писмото правеше неуязвими и него самия, и хората му.

Ябу пое писмото. Пръстите му потрепериха. Достоверността му не подлежеше на никакво съмнение. Беше подписано дори от Йодоко-сама, съпругата на тайко, която потвърждаваше, че документът е верен, подписано в нейно присъствие, и е един от шестте екземпляра, разпратени из цялата империя, а този именно екземпляр бе предназначен за владетелите на Ивари, Микава, Суруга, Идзу и Кванто. Датата беше от преди единадесет дни.

— Владетелите на Ивари, Микава, Суруга и Тотоми вече приеха. Ето печатите им. Вие сте предпоследен в моя списък. Последен е Торанага-сама.

— Моля ви да благодарите от мое име на господаря си и да му предадете, че с нетърпение очаквам да го поздравя и да му честитя — отвърна Ябу.

— Добре. Ще искам да ми потвърдите същото и в писмена форма. Може още сега.

— Довечера, Джодзен-сан. След като се навечеряме.

— Много добре. А сега ще отидем да погледаме как вървят военните учения.

— Днес няма да има учения. Всички са на поход. — В момента, в който Джодзен и придружаващите го самураи навлязоха на територията на Идзу, Ябу веднага беше уведомен за това и незабавно нареди на хората си да прекратят стрелбата и да продължат ученията безшумно на доста голямо разстояние от Анджиро. — Утре можете да ме придружите — по обед, ако ви е удобно.

Джодзен погледна към небето. Денят преваляше.

— Добре. И без това много ми се спи. Но привечер ще дойда пак, с ваше позволение. Тогава вие, вашият командир Оми-сан и заместникът му Нага-сан ще ми разкажете, в интерес на моя господар, за ученията, пушките и всичко. Както и за варварина.

— Той… ах, да… разбира се. — Ябу махна на Игураши. — Настани както подобава нашия почетен гост и хората му.

— Благодаря, но няма нужда — бързо възрази Джодзен. — Голата земя е рогозка за самурая, седлото е неговата възглавница. Само бих се изкъпал, ако обичате. Каква влага! Ще разположа бивака си горе на билото с ваше позволение, разбира се.

— Както желаете.

Джодзен се поклони сковано и излезе, заобиколен от своите самураи. Всички бяха въоръжени до зъби. Отвън двама пазеха конете.

Щом се изгубиха от поглед, лицето на Ябу се изкриви от ярост.

— Кой ме е издал? Кой? Кой е шпионинът?

Не по-малко пребледнял, Игураши махна на стражата да се отдръпне, за да не слуша разговора.

— Предателството е станало в Йедо, господарю. Няма друг начин. Нашите хора са сигурни до един!

Ох ко! — Ябу само дето не си късаше дрехите. — Предаден съм! Ние сме изолирани! Идзу и Кванто са изолирани! Ишидо спечели! Спечели!

— До двадесет дни още не може да се говори за победа — побърза да се намеси Оми. — Изпратете незабавно някой при Торанага-сама. Съобщете му за…

— Глупак! — изсъска Ябу. — Торанага не може да не знае вече. Той има петдесет пъти повече шпиони от мен. Оставил ме е да се напъхам в капана!

— Не съм на същото мнение, господарю — без никакъв страх възрази Оми. — Ивари, Микава, Тотеми и Суруга са все негови врагове. И врагове на всичките му съюзници. Никога няма да го предупредят, така че нищо чудно още да не знае. Съобщете му и предложете…

— Ама вие не чухте ли какво каза Джодзен? — разкрещя се Ябу. — И четиримата регенти са се съгласили да назначат Ито, така че Съветът пак е законен и ще се събере след двадесет дни!

— Отговорът на това е много прост, господарю. Предложете на Торанага да се погрижи незабавно за убийството на Ито Терудзуми или на друг някой от регентите.

Долната челюст на Ябу увисна.

— Какво?!

— А ако не желаете, изпратете мен — аз да опитам. Или Игураши-сан. Ако Ито умре, Ишидо пак остава безпомощен.

— Вие полудяхте ли, какво? — безпомощно питаше Ябу. — Разбирате ли смисъла на това, което току-що предложихте?

— Много ви моля, господарю, изслушайте ме търпеливо. Анджин-сан ви даде безценни знания. Повече от всичко, за което сме мечтали. Торанага също е уведомен от вашите доклади, както и от личните донесения на Нага-сан. Ако спечелим достатъчно време, нашите петстотин пушки и останалите триста ще ни осигурят абсолютен превес във всяка битка — но само един-единствен път. Когато врагът — независимо кой е той — види как използувате своите хора и огнестрелното оръжие, той веднага ще си вземе бележка. Но първата битка — ако е тази, която трябва — ще донесе на Торанага крайната победа…

— Ишидо не се нуждае от битки. След двадесет дни ще получи мандата си от императора.

— Ишидо е селянин. Той е син на селянин, лъжец и на всичко отгоре изоставя другарите си в разгара на битката и бяга да си спасява кожата.

Ябу зяпна Оми и по лицето му избиха петна.

— Вие — чувате ли се какво говорите?

— Точно така постъпи в Корея. Нали бях там. Видях със собствените си очи, и баща ми също видя. Ишидо ни заряза да се оправяме сами с Бунтаро-сан и да си проправяме път с бой. Той е селянин и предател — куче на тайко, това поне е сигурно. На селянин по можеш да имаш доверие. А Торанага е един Миновара. На него човек може да му се довери. Съветвам ви да действувате само в интерес на Торанага.

Ябу клатеше глава и не можеше да повярва на ушите си.

— Оглушали ли сте? Не чухте ли какво каза Небара Джодзен? Ишидо е спечелил. След двадесет дни Съветът отново ще е на власт.

— Може би.

— Дори ако Ито… Как ще го направите? Не е възможно.

— Мога поне да опитам, но няма да успея. Никой не може за такъв кратък срок. Двадесет дни. Само Торанага. — Оми прекрасно съзнаваше, че е напъхал главата си в устата на дракона. — Моля ви да обмислите това предложение.

Ябу избърса потното си лице с две ръце. Тялото му също бе плувнало в пот.

— Щом като поканите са разпратени, ако Съветът се събере и аз не присъствувам, всички сме мъртви — и аз, и целият ни род, включително и вие. Трябват ни най-малко два месеца, за да обуча батальона си. Дори и да бяха вече обучени, двамата с Торанага не можем да спечелим срещу всички останали. Не сте прав — ще трябва да взема страната на Ишидо.

— Още десет — не, четиринадесет дни ви остават, преди да е нужно да потеглите за Осака, ако пътувате бързо. Съобщете на Торанага за Небара Джодзен. По този начин ще спасите Идзу и рода Касиги. Умолявам ви — Ишидо ще ви предаде и ще ви изяде с кокалчетата. Не забравяйте, че Икава Джикю е негов роднина.

— А какво ще правим с Джодзен — възкликна Игураши. — Ами пушките? А великата стратегия? Той иска да му разкажем всичко още тази нощ.

— Разкажете му. Най-подробно. Та той е само един слуга. — Оми усети, че започва да надделява. Знаеше, че е поставил всичко на карта, но трябваше на всяка цена да не допусне Ябу да се присъедини към Ишидо, и да провали шансовете му. — Разкрийте му плановете си.

Игураши разпалено се противопостави на подобна идея.

— В момента, в който Джодзен разбере какво става, той ще изпрати човек да съобщи на Ишидо. Новината е такава, че това е неминуемо. Ишидо ще ни открадне плановете и тогава сме загубени.

— Ще проследим пратеника и ще го убием.

Ябу пламна.

— Писмото бе подписано от най-високопоставените сановници в тази страна! Те до един са под закрилата на регентите! Трябва да сте полудели, за да предлагате такова нещо! Това убийство ще ме постави извън законите, ще ме превърне в парий!

Оми поклати глава и увереността не напусна нито за миг лицето му.

— Според мен Йодоко-сама и останалите са били заблудени, включително и негово императорско величество, от предателя Ишидо. Трябва да укрием пушките, господарю, трябва да спрем всеки куриер до…

— Млък! Това, което ме съветвате, е безумие!

Оми се поклони дълбоко, докато Ябу го шибаше с думите си. Но веднага след това вдигна очи и каза най-спокойно:

— Тогава ви моля да ми разрешите да извърша сепуку, господарю. Ала преди това ми позволете да довърша мисълта си. Дългът ми към вас ще остане неизпълнен, ако не направя всичко възможно да ви защитя. Моля за тази последна услуга, като ваш верен васал.

— Добре, говорете!

— Сега не съществува никакъв Съвет на регентите и следователно този невъзпитан Джодзен, който ви оскърби, и неговите хора не се намират под ничия законна закрила, освен ако вие не уважите един незаконен документ поради вашата… — Оми за малко да каже „слабост“, но навреме се усети. — Поради изпадане в заблуда като всички останали. Съветът не съществува. Те не могат да „заповядват“ каквото и да било на когото и да било. След като се свика — друг въпрос, тогава сте длъжен да се подчинявате. Но сега — колко даймио ще се подчинят, преди да получат законни заповеди? Само съюзниците на Ишидо. Та нали управителите на Ивари, Микава, Тотоми и Суруга са негови роднини и открити съюзници! Документът определено означава война — това е така, но ви моля вие да диктувате условията й, а не Ишидо. Отнесете се към тази заповед с презрението, което заслужава. Торанага, за разлика от Ишидо, досега не е побеждаван в бой. Той не участвува в пагубното нападение срещу Корея, организирано от тайко. А Ишидо взе участие. Торанага подкрепя корабите и търговията. А Ишидо е против тях. Торанага ще иска варваринът да му построи флота — нали и вие така го посъветвахте? А Ишидо няма. Ишидо ще затвори вратите на империята, докато Торанага ще ги разтвори широко. Ако спечели, Ишидо ще подари на Икава Джикю вашата наследствена провинция Идзу, а Торанага в случай на победа ще ви даде провинцията на Джикю. Нали сте негов главен съюзник! Подари ви собствения си меч! Повери ви контрола над всички пушки. А пушките гарантират победа — ако нападението се извърши изневиделица. А какво ще ви даде селянинът Ишидо в отплата? Изпраща ви един ронин, лишен от всякакви обноски, да ви посрами в собствената ви провинция! Повтарям — Торанага Миновара е единственият ви избор. Трябва да застанете на негова страна.

Той се поклони и смирено зачака. Ябу погледна към Игураши.

— Е, какво ще кажеш?

— Съгласен съм с Оми-сан, господарю. — Лицето на Игураши не криеше силното му безпокойство. — Що се отнася до убийството на вестоносеца — смятам, че с опасно, и след това връщане назад няма. А Джодзен сто на сто ще изпрати утре един или двама. Освен ако не изчезнат безследно убити от бандити… — Той млъкна по средата на изречението. — Пощенски гълъби! Видях кафези на товарните коне на Джодзен!

— Още тази нощ трябва да ги отровим — обади се Оми.

— Как? Нали ще бъдат охранявани?

— Не знам. Но трябва да ги премахнем или осакатим преди залез-слънце.

— Игураши, изпрати хора да следят Джодзен — нареди Ябу. — Разбери дали днес ще изпрати гълъб.

— Предлагам също така да изпратите всички соколи и соколари на изток — бързо добави Оми.

— Ще заподозре предателство ако всичките му птици бъдат уловени във въздуха — възрази Игураши.

— Трябва да ги спрем — сви рамене Оми.

Игураши погледна Ябу, който кимна примирено.

— Прави каквото казва.

Игураши се върна и се обърна направо към Оми:

— Оми-сан, току-що ми хрумна нещо. Много от нещата, които казахте за Джикю и Ишидо, са верни. Но щом съветвате да направим така, че пратениците да „изчезнат“, тогава защо изобщо да се занимаваме с Джодзен? Защо да му казваме каквото и да било? Защо да не ги избием до един сега?

— Наистина, защо не? Освен ако Ябу-сама не желае да се позабавлява. Съгласен съм с вашия план, Игураши-сан, по-добър е.

И двамата впериха погледи в Ябу.

— Как да опазя пушките в тайна? — попита той.

— Убийте Джодзен и хората му — отвърна Оми.

— Друг начин няма ли?

И двамата му съветници поклатиха глави.

— Може би ще успея да се спазаря с Ишидо. — Ябу беше потресен и се опитваше да намери някакъв изход от клопката. — Прави сте, че нямаме време. Имам на разположение десет, най-много четиринадесет дни. Но как да се справя с Джодзен и същевременно да си оставя време за действие?

— Ще постъпите мъдро ако се престорите, че ще отидете в Осака — каза Оми. — Но нищо лошо няма ако веднага осведомите Торанага. Наш гълъб ще стигне Йедо преди смрачаване. С нищо няма да си навредите.

— Може да съобщите на Торанага за пристигането на Джодзен и за събранието на Съвета след двадесет дни. Колкото за другото — убийството на Ито — прекалено е опасно да се пише черно на бяло, дори ако… Прекалено опасно е — додаде Игураши.

— Съгласен съм. Нито дума за Ито. Торанага би трябвало сам да се досети. Такава постъпка е очевидна в края на краищата.

— Да, господарю.

Оми чакаше в настъпилата тишина, а умът му трескаво търсеше изход от създалото се положение. Ябу не откъсваше поглед от него, но това не го плашеше. Съветът му беше напълно основателен и той го предлагаше с единствената цел да предпази рода, семейството си и Ябу, настоящия водач на рода. Фактът, че бе решил да премахне Ябу и да смени главата на рода, не му пречеше да дава разумни съвети. И бе готов да умре. Ако Ябу се окажеше толкова глупав, че да не приеме очевидната истина, съдържаща се в неговата идея, скоро нямаше да има изобщо никакъв род и никакво водачество. Карма.

Ябу се наведе. Все още не можеше да вземе решение.

— Има ли начин да премахна Джодзен и хората му, без да се изложа на опасност и същевременно десет дни да не се обвързвам с нищо?

— Нага. По някакъв начин сложете Нага в капана като примамка — простичко отговори Оми.

 

 

На смрачаване Блакторн и Марико се изкачиха към неговата къща, придружени от още ездачи. Тя яздеше по мъжки, облечена в свободни панталони с препасано в кръста наметало. Беше с ръкавици и широкопола шапка, която да я предпазва от слънцето. Дори селянките се стараеха да пазят лицата и ръцете си от слънчевите лъчи. От незапомнени времена се знаеше, че колкото по-тъмна е кожата, толкова по-долен е произходът на човека. Бялата кожа се ценеше много.

Служителите поеха юздите и отведоха конете. Блакторн освободи придружителите си на поносим японски и поздрави Фуджико, която както винаги го чакаше гордо на верандата.

— Мога ли да ви поднеса чай, Анджин-сан? — почтително се обърна тя към него също както винаги и също както винаги той отказа.

— Първо ще се изкъпя. После саке и нещо за хапване. — И както винаги отвърна на поклона й с поклон и прекоси коридора, за да излезе в задния двор, в градината. Витата пътечка го отведе в оградената с плет и измазана с кал баня. Един прислужник пое дрехите му. Той влезе вътре гол и седна на скамейката. Друг прислужник започна да го трие и сапунисва, а накрая го обля с вода, за да отмие пяната и мръсотията. Чак тогава, съвършено чист, той се потопи постепенно — защото водата беше гореща — в огромната желязна вана и се излегна блажено.

— Исусе Христе, каква благодат — въздъхна той облекчено и се отдаде на горещината, която прониза мускулите му и започна да ги отпуска. Очите му бяха затворени, а от лицето му се стичаше обилна пот.

Чу отварянето на вратата и гласа на Суво:

— Добър ден, господарю — последван от порой японски думи, които не разбра. Тази вечер обаче беше прекалено изморен, за да разговаря със стария масажист. А банята, както Марико му бе обяснявала неведнъж, „не е само за почистване на кожата. Тя е дар от боговете или от бога — божествено удоволствие, на което трябва да се отдаваме и към което трябва да се отнасяме като към такова“.

— Приказки не, Суво. Днес иска мисли.

— Да, господарю. Извинявам се, но правилно е да се каже „днес искам да мисля“.

— Днес искам да мисля — послушно повтори Блакторн на правилен японски, като се опитваше да запомни невероятните звуци, доволен, че го поправят, но прекалено уморен.

— Къде са речникът и граматиката? — беше първият му въпрос към Марико тази сутрин. — Ябу-сан пратил ли е още едно запитване?

— Да. Но имайте търпение, Анджин-сан. Скоро ще пристигнат.

— Бяха ми обещани по галерата заедно с войските. А не ги получих. Войските и пушките пристигнаха, а книгите никакви ги няма. Добре поне, че вие сте тук. Иначе щеше да ми е съвсем невъзможно да се оправям.

— Щеше да ви е трудно, но не и невъзможно, Анджин-сан.

— Как се казва: „Не така! Трябва да тичате заедно, да спрете едновременно, да се прицелите и да стреляте заедно.“

— С кого говорите, Анджин-сан?

Той отново усети как в него се надига вълната на отчаянието.

— Всичко е толкова трудно, Марико-сан.

— Не, Анджин-сан. Японският език е много лесен в сравнение с други езици. Няма предлози, няма определителни и неопределителни членове, няма спрягане на глаголите, нито инфинитивна форма. Всички глаголи са правилни, завършват на „масу“ и ако желаете, можете да изразите всичко, като говорите само в сегашно време. За да изразите въпрос, само добавяте едно „ка?“ в края на изречението. За отрицателната форма просто променяте „масу“ на „масен“. Какво по-лесно? „Юкимасу“ значи отивам, отиваш, отива, отиваме, отивате и отиват плюс бъдеще и минало време. Съществителните не се променят в множествено число. „Пума“ значи съпруга или съпруги. Много е просто.

— Добре, но как ще изразя разликата между „аз отивам“ — юкимасу — и „те отиват“ — пак юкимасу?

— Само с интонацията, Анджин-сан, с промяната на тона. Чуйте — юкимасу — юкимасу.

— И двете ми прозвучаха съвършено еднакво.

— Ах, Анджин-сан, това е само защото мислите на своя език. За да разберете японския език, за да вникнете в него, трябва да започнете да мислите на японски. Не забравяйте, че нашият език е езикът на Безкрая. Всичко е много просто. Само трябва да промените схващането си за света. Японският означаване на ново изкуство, откъсване от света… Толкова е просто.

— Всичко това са пълни дивотии — каза той на английски и веднага се почувствува по-добре.

— Моля, какво казахте?

— Нищо, нищо. Но това, което говорите, е напълно безсмислено.

— Научете се да пишете йероглифите — посъветва го Марико.

— Не мога. Много време ще ми отнеме. Пък и те нищо не ми говорят.

— Вижте, Анджин-сан. Те са опростени картини. Китайците са много умен народ. Ние сме взели тяхната писменост преди хиляда години. Вижте например този йероглиф, който означава „прасе“.

— Изобщо не прилича на прасе.

— Някога обаче е приличал. Нека ви покажа. Ето. Добавете към йероглифа „прасе“ знака за покрив и какво се получава?

— Прасе с покрив.

— Но какво може да значи този нов йероглиф?

— Не знам.

— Къща. В стари времена китайците са смятали, че в дома непременно трябва да има прасе. Те не са будисти и ядат месо, затова за тях — за селяните — прасето е означавало богатство и оттам — благоденствуващ дом. Така се появява този йероглиф.

— Как го произнасяте?

— Зависи дали сте китаец или японец.

Ох ко!

— Именно ох ко — засмя се тя. — Ето още един йероглиф. Знакът за прасе, покрив и жена. Ако под покрива има две прасета, думата означава „задоволство“. А ако под покрива има две жени, тогава означава „раздор“.

— Така си е.

— Разбира се, китайците в много отношения са глупави и техните жени не са възпитани като нашите. Във вашия дом например цари ли раздор?

Сега, на дванадесетия ден от прераждането си, Блакторн отново се замисли над думите й. Не, раздор нямаше. Но не беше и дом. Фуджико беше просто доверена домоуправителка и довечера, когато влезе в спалнята му, футоните ще бъдат подредени и тя търпеливо ще е коленичила до тях с напълно безизразно лице. Ще бъде облечена в спалното си кимоно, което се отличаваше от другите по мекотата на плата и по колана, който беше лек и свободен, а не широк и колосан пояс като през деня.

— Благодаря ви — ще каже той. — Лека нощ.

Тя ще му се поклони и безмълвно ще отиде в стаята си в другия край на коридора, до тази на Марико. А той ще се пъхне под копринената мрежа против комари. Никога преди не беше виждал такива мрежи. После ще се излегне доволно по гръб и през нощта, докато комарите бръмчат извън мрежата, той ще се замисли за Черния кораб и огромното му значение за Япония.

Без португалците няма търговия с Китай. Няма коприна за дрехи, нито за мрежи. А той вече усещаше голямото им значение поради повишената влажност на въздуха.

Ако се размърда през нощта, някоя прислужница веднага ще открехне вратата и ще го попита дали не желае нещо. Веднъж се получи недоразумение. Той й махна да си върви и излезе в градината, седна на стъпалата и се загледа в луната. Само след няколко минути Фуджико се появи сънена, поразчорлена и мълчаливо седна зад него.

— Да ви донеса ли нещо, господарю?

— Не, благодаря. Идете да си легнете.

Тя каза още нещо, но той не я разбра. Отново й махна с ръка да си върви и тя се обърна към прислужницата, която не се отделяше от нея като сянка, и рязко й нареди нещо. Скоро след това се появи и Марико.

— Добре ли сте, Анджин-сан?

— Да. Не разбирам защо така се разтревожихте всички. Просто съзерцавам луната. Не можах да заспя. Реших да подишам малко чист въздух.

Фуджико каза нещо със запъване, неспокойна, засегната от раздразнения му тон.

— Казва, че сте й наредили да отиде да спи. Иска просто да знаете, че съпруга или наложница не може да спи, когато нейният господар е буден. Само това, Анджин-сан.

— Тогава ще трябва да промени обичая. Аз често не спя нощем. И си стоя самичък. Навик ми е от мореплаването — на суша спя много леко.

— Да, Анджин-сан.

Марико обясни думите му и двете жени се прибраха, но Блакторн знаеше, че Фуджико не заспа и никога нямаше да заспи, докато той е буден. Винаги беше будна и го чакаше, по което и време да се прибере вкъщи. Имаше нощи, когато той излизаше да се разходи по брега. И макар изрично да настояваше да го оставят сам, знаеше, че го следят внимателно от разстояние. Не защото се бояха да не избяга, а защото според техните обичаи важните личности трябваше да бъдат винаги придружавани. А в Анджиро той беше много важна личност.

След време се примири с постоянното й присъствие. Както го бе посъветвала Марико: „Мислете за нея като за камък, параван или стена. Неин дълг е да ви служи.“ Но с Марико беше по-различно.

Радваше се, че тя остана. Без нея нямаше да е в състояние да започне ученията, камо ли да обясни сложните стратегии. Благослови наум нея, отец Доминго, Олбан Карадок и всичките си учители.

Никога не съм мислил, че ще мога да оползотворя опита си от битките, мислеше си той. Веднъж, когато корабът му превозваше английска вълна за Антверпен, градът бе нападнат от испанците и всички до един отидоха да се бият на барикадите и дигите. Подлата атака бе отбита, испанската пехота — победена. Тогава за пръв път видя как Вилхелм, херцог Орански, използуваше полковете си като пешки на шахматна дъска. Те атакуваха, оттегляха се уж в паника, за да се прегрупират, отново нападаха, а пушките им стреляха едновременно, с оглушителни залпове, от които на хората им се свиваха стомасите, пробиваха фронта на непобедимите, както се наричаха сами себе си испанците, оставяха ги да умират и да крещят неистово, а мирисът на барут, кръв, урина, коне и конски изпражнения опиваше хората, обземаше ги дива, безумна страст да убиват и това им придаваше двадесеторна сила.

— Исусе, какво великолепно усещане е да си победител — произнесе той на глас във ваната.

— Моля, господарю — попита Суво.

— Нищо — отвърна той на японски. — Аз говори — аз само мисли на глас.

— Разбирам, господарю. Да. Извинявам се.

Блакторн отново се отдаде на мислите си. Марико. Да, тя се оказа изключително ценна. След онази нощ, когато той почти се самоуби, те не си казаха нищо. Какво можеха да си кажат?

Радвам се, че имам толкова много работа, помисли си той. Нямам време да размишлявам, освен няколкото минути във ваната. За нищо не ми стига времето. Беше се зарекъл да хвърли всичките си сили в ученията и предаването на собствените си знания, а не в ученето на езика, а същевременно страшно искаше да го научи, мъчеше се, трябваше да го научи, за да изпълни поетото пред Ябу обещание. А просто нямаше кога. Щом станеше време за лягане, винаги беше изтощен и изстискан, заспиваше на часа, за да бъде на крак по изгрев-слънце, яхнал коня и препускащ към платото. Цяла сутрин тренировки, после оскъден обяд, който никога не го засищаше и никога не включваше месо. След това прекарваше всеки следобед до падането на нощта — а понякога и до късно през нощта — с Ябу, Оми, Игураши, Нага, Дзукимото и няколко други офицери в разговори за военно дело, отговаряше на техни въпроси. Как се водят битките. Как постъпват варварите и как — японците. По суша и по море. И винаги думите му се записваха от писари. Всичко.

Понякога бяха само двамата с Ябу.

Ала Марико присъствуваше неизменно, част от него, говореща от негово име. И от името на Ябу. Сега тя се държеше с него по друг начин — той не беше вече непознат чужденец.

Имаше дни, когато писарите четяха водените от тях бележки и педантично проверяваха дали са записали вярно, проверяваха отново и поправяха — докато най-после след дванадесет дни или стотина часа изтощителни обяснения започна да се оформя наръчник по военно дело. Точен. И смъртоносен.

Смъртоносен за кого? Не за нас, англичаните и холандците, които ще дойдем мирно и само като търговци. Смъртоносен за враговете на Ябу и Торанага, за нашите португалски и испански врагове, ако един ден се опитат да завоюват Япония. Както постъпиха навсякъде. Първо пристигат свещениците. След тях конквистадорите.

Тук обаче няма да стане така, доволен си мислеше той. Никога вече. Наръчникът е смъртоносно оръжие и гаранция за това. Няма да успеят, ако японците имат на разположение няколко години да усвоят тези знания.

— Анджин-сан?

Хай, Марико-сан?

Тя му се кланяше.

Ябу-сама уа киден но гошусеки с кон-я хихуйо то сену осерареру, Анджин-сан.

Той бавно превеждаше наум думите й. „Ябу-сама не настоява за вашето присъствие тази вечер.“

Ичи-бан. Домо — блажено отвърна той. — Добре, благодаря.

Гомен насай, Анджин-сан, анатауа…

— Да, Марико-сан — прекъсна я той. Горещата вода бе отнела всичките му сили. — Знам, че трябваше да го кажете по друг начин, но не съм в състояние да говоря повече японски поне тази вечер. Чувствувам се като ученик, когото са пуснали в коледна ваканция. Давате ли си сметка, че това са първите ми свободни часове, откак съм пристигнал?

— Да — усмихна се тя кисело. — А давате ли си сметки вие, сеньор капитан-лоцман Блакторн, че това са първите ми свободни часове, откак аз съм пристигнала?

Той се засмя. Беше облечена в плътна памучна хавлия, леко завързана на кръста, а главата й бе омотана с кърпа, за да предпази прическата си. Всяка вечер, когато започваше неговият масаж, тя влизаше да се къпе — понякога сама, а понякога с Фуджико.

— Хайде, ваш ред е — надигна се той.

— Не, моля ви. Не искам да нарушавам спокойствието ви.

— Тогава и вие се присъединете към мен. Чудно е.

— Благодаря. Нямам търпение да отмия от себе си потта и праха.

Тя свали робата си и седна на миниатюрната скамейка. Прислужникът започна да я сапунисва, а Суво чакаше търпеливо до масата за масаж.

— Вярно, че е като коледна ваканция — усмихна се тя блажено.

Когато Блакторн я видя за пръв път гола в деня, когато плуваха заедно, голотата й го порази. А сега вече сама по себе си не го впечатли физически. Животът по японски маниер в японска къща, където стените бяха хартиени, а стаите се използуваха за всякакви цели, го бе поставял нееднократно в положение да я вижда разсъблечена или само частично облечена. Беше я виждал дори как се облекчава.

— Но, Анджин-сан, какво по-естествено може да има от това? Телата са естествени, както и разликите между мъжа и жената.

— Да, но… ъъ… ние сме възпитани по друг начин.

— Сега обаче сте тук и нашите обичаи са и ваши, нормалното за нас е нормално и за вас.

Оказа се нормално да уринираш или ходиш по голяма нужда на открито, когато наблизо няма тоалетна, като само повдигнеш кимоното си и клекнеш или останеш прав, в зависимост от случая, а другите най-учтиво те чакат, без да гледат към теб. В подобни случаи много рядко се използуваха паравани за уединяване. А и за какво да се уединяват? Скоро след това някой от селяните ще прибере изпражненията и ще ги размие във вода, за да натори нивата си. Човешките изпражнения и урина бяха единствените източници на тор в империята. Конете и воловете бяха малобройни, а други животински източници изобщо липсваха. Така че всички човешки отпадъци се събираха и после ги продаваха на селяните.

А след като сте виждали и високопоставени, и нискостоящи да се облекчават клечащи или стоящи, много малко неща могат да ви смутят.

— Нали, Анджин-сан?

— Така е.

— Добре — остана тя доволна. — Скоро ще проядете сурова риба и пресни водорасли и ще станете истински хатамото.

Прислужникът я обля с вода. Вече напълно измита, тя влезе при него във ваната и седна в отсрещния край. Въздъхна от удоволствие, а малкото кръстче се поклащаше между гърдите й.

— Как го правите — заинтересува се той.

— Кое?

— Ами това бързо потапяне — водата е направо вряла.

— Не знам, Анджин-сан, но днес ги помолих да нагреят повече водата — иначе за вас Фуджико внимава винаги да е — според нас хладка.

— Да пукна, ако това е хладко!

— Моля?

— Нищо, нищо.

От топлината им се придряма и те се отпуснаха за известно време, без да разговарят. Сетне тя попита:

— Какво бихте искали да правите довечера, Анджин-сан?

— Ако бяхме в Лондон, щях… — Блакторн млъкна. Няма да мисля за тях, каза си той. Нито за Лондон. Вече не съществуват. Съществува само това тук.

— Какво щяхте да правите? — Тя го наблюдаваше поразена от промяната в него.

— Щях да отида на театър — овладя се той. — Имате ли театър?

— О, да, Анджин-сан. Ние много обичаме да гледаме пиеси. Тайко обичаше да играе, за да забавлява гостите си. И Торанага-сама също. Имаме, разбира се, и много гастролиращи трупи за простолюдието. Но нашите пиеси, доколкото ми е известно, се различават от вашите. Тук актьорите и актрисите си слагат маски. Наричаме театъра си „Но“. В пиесите има музика, танци и са много тъжни, трагични, на историческа тематика. Имаме и комедии. Ако бяхме в Лондон, комедия ли щяхме да гледаме или религиозна пиеса?

— Не, щяхме да отидем в театър „Глобус“ да гледаме нещо от един драматург, който се казва Шекспир. Харесва ми повече от Бен Джонсън или Марлоу. Може би щяхме да гледаме „Укротяване на опърничавата“ или „Сън в лятна нощ“, или „Ромео и Жулиета“. Водих жена си на „Ромео и Жулиета“ и на нея много й хареса.

Той й разказа набързо съдържанието на пиесата и то силно я озадачи.

— Тук е немислимо едно момиче да не се подчини на волята на баща си. Но колко е тъжно. И за момичето, и за момчето. Значи е била само тринадесетгодишна? Толкова рано ли се омъжват у вас жените?

— Не, обикновено на петнадесет или шестнадесет години. Жена ми например беше седемнадесетгодишна, когато се оженихме. А вие на колко години се омъжихте?

— Бях само петнадесетгодишна, Анджин-сан. — Челото й помръкна, но той не го забеляза. — А след пиесата къде бихме отишли?

— Някъде на ресторант. Или в „Скарата на Стоун“ на Фетър Лейн, или в „Чеширското сирене“ на Флийт Стрийт. Това са ханове с добра кухня.

— И какво ще ядем?

— По-добре да не си спомням — лениво се усмихна той и прехвърли мислите си върху настоящето. — Вече не помня. Сега сме тук и тук ще се храним, а аз обичам сурова риба и карма си е карма. — Той се потопи още по-надълбоко във ваната. — Харесва ми думата „карма“. И идеята, която се крие зад нея. Вие много ми помогнахте, Марико-сан.

— За мен е удоволствие да направя нещо за вас. — Марико се отпусна в топлата вода. — Фуджико ви е приготвила специална вечеря.

— Така ли?

— Купи — мисля, че се казва фазан. Голяма птица. Един от соколарите я хвана.

— Фазан? Наистина ли? Хонто.

Хонто. Фуджико ги помоли да го хванат. А мен помоли да ви кажа.

— И как го готвят?

— Един от войниците е виждал как го приготвят португалците и разказа на Фуджико-сан. Тя ви моли да бъдете търпелив, ако не е приготвен както трябва.

— Да, но как го готви — как го приготвят готвачите — поправи се той, защото готвенето, както и чистенето се извършваха изключително само от прислугата.

— Казаха й, че първо скубете перата, а след това… чистите вътрешностите. — На Марико й се повдигна, но тя се овладя. — След това или се реже на малки парчета и се пържи в мазнина, или се пече със сол и подправки. — Тя сбърчи нос. — А понякога намазвали птицата с кал и я слагали върху жар да се пече. Ние нямаме пещи, Анджин-сан. Затова фазанът ще бъде пържен. Надявам се да ви хареса.

— Убеден съм, че ще е много вкусно — отвърна той, сигурен, че едва ли ще може да се яде.

Тя се засмя.

— Понякога сте толкова прозрачен, Анджин-сан.

— Вие не разбирате значението на храната — усмихна се той въпреки всичко. — Ала сте права. Не бива да мисля за ядене. Но не мога да контролирам глада си.

— Скоро и това ще умеете да правите. Ще се научите дори да пиете чай от празна чаша.

— Какво!

— Тук не е мястото да ви обяснявам, Анджин-сан, нито е моментът. За целта трябва да сте много бодър и да внимавате. Ще го направим по време на някой тих залез или по изгрев-слънце. Един ден ще ви покажа, защото заслужавате. Много е приятно тук, нали? Банята е действително дар божи.

Отвъд стената се чуваше как слугите добавят дърва към огъня. Той изтърпя нарасналата горещина, докато можеше, след което с помощта на Суво излезе от ваната и се отпусна задъхан върху дебелата хавлиена кърпа. Пръстите на стареца започнаха да го опипват. На Блакторн му идваше да крещи от удоволствие.

— Ох, че е хубаво!

— Само за няколко дни така се променихте, Анджин-сан.

— Нима?

— Да, много — от прераждането ви насам.

Опита се да си припомни първата нощ, но почти нищо не се бе запазило в паметта му. Дотътрил се бе криво-ляво дотук на собствените си крака, а Фуджико и слугите му помогнаха да си легне. Спа, без да сънува нищо, събуди се призори и отиде да поплува. После, докато съхнеше на слънцето, благодари на бога за силата и на Марико за идеята. На връщане по целия път поздравяваше селяните и тайно се радваше, че вече са свободни от проклятието на Ябу, като него самия.

Когато Марико пристигна, помоли я да извикат Мура.

— Марико-сан, предайте, моля ви, следното на Мура-сан: и вие, и аз имаме общ проблем и заедно ще го решим. Искам да започна занятия в селското училище, заедно с децата.

— Но те нямат училище, Анджин-сан.

— Как така? Никакво?

— Не. Мура-сан казва, че на няколко ли оттук има манастир и монасите могат да ви научат да четете и пишете, ако желаете. А тукашните деца трябва да знаят за рибата, морето, да плетат мрежи, да сеят и прибират реколтата. За друго не им остава време — учат само писане и четене. И както винаги родителите сами учат децата си.

— Тогава как ще уча, когато вие си отидете?

— Торанага-сама ще изпрати учебници.

— Учебниците не са достатъчни.

— Всичко ще бъде както трябва, Анджин-сан.

— Да. Може би. Но кажете на кмета, че когато сгреша, всички до един, включително и децата, трябва да ме поправят. Заповядвам!

— Той ви благодари, Анджин-сан.

— Някой тук не говори ли португалски?

— Той казва, че не.

— Никой — в цялата околност?

Ийе, Анджин-сан.

— Марико-сан, трябва ми някой говорещ португалски, след като си отидете.

— Ще предам на Ябу-сан молбата ви.

— Мура-сан, вие…

— Той моли да не го наричате „сан“ — нито кой да е от селяните, защото стоят по-ниско от вас. Не е правилно да казвате „сан“ на някой по-нискостоящ.

Първия ден Фуджико също му се поклони до земята.

— Фуджико-сан ви желае добре дошъл във вашия дом, Анджин-сан. Казва, че сте й оказали голяма чест и моли за прошка, задето на кораба не се е държала с вас както трябва. За нея е голяма чест да бъде ваша наложница и глава на дома ви. Пита дали ще задържите мечовете, което би й доставило огромно удоволствие. Те са принадлежали на баща й, който е мъртъв. Не ги е дала на съпруга си, защото е имал свои собствени.

— Благодарете й от мое име и й кажете, че за мен е чест да я имам за наложница.

Марико също му се поклони официално.

— Започвате нов живот, Анджин-сан. Гледаме на вас с други очи. Наш обичай е да се държим понякога строго официално и го вършим съвсем сериозно. Вие ми отворихте очите. По-рано бяхте за мен само един варварин. Извинете моята глупост. Това, което направихте, доказва, че сте самурай. Сега сте самурай. Извинете лошите ми обноски от преди.

Почувствува се много висок. Но фактът, че за малко не причини собствената си смърт, го промени много и той си даде сметка, че белегът ще му остане за цял живот — повече от всички останали случаи, когато е бил на косъм от смъртта.

Дали не си разчитал на Оми — питаше се той. Дали не си разчитал, че Оми ще предотврати удара? Дали не му даде ясно да разбере? Не знам. Знам само, че съм доволен, задето се оказа готов да предотврати удара — искрено си отговори Блакторн. Още един живот си отиде.

— Това беше деветият ми, последен живот — каза той на глас. Пръстите на Суво веднага спряха да се движат.

— Какво? — попита Марико. — Какво казахте, Анджин-сан?

— Нищо — смути се той.

— Да не ви причиних болка, господарю — разтревожи се Суво.

— Не, не.

Суво добави нещо, но той не го разбра.

— Сега иска да масажира гърба ви — преведе Марико. Блакторн се обърна по корем, повтори наум японските думи и моментално ги забрави. Парата не му пречеши да я вижда. Тя дишаше дълбоко с отметнати назад глава, а кожата й бе порозовяла.

Как понася тази горещина — недоумяваше той. Навик от детските години — друго обяснение не виждам.

Пръстите на Суво го отпуснаха и той задряма. За какво се бе замислил? За деветия си живот, последния си живот, и се бе уплашил при спомена за поверието. Но тук, в тази страна на боговете, е глупаво да бъдеш суеверен. Нещата са съвсем различни и винаги ще бъде така. И днес като всякога. Утре много неща могат да се случат. Но днес ще спазваш техните правила. Ще ги спазваш!

 

 

Прислужницата внесе покрития съд. Държеше го високо над главата си, както беше обичаят, за да не оскверни храната с дъха си. Коленичи, задъхана от желание да угоди, и внимателно го постави на масичката пред Блакторн. На всяка масичка имаше купички, клечки за хранене, чаши за саке, салфетки и малък, подреден с много вкус букет цветя. Срещу него седяха Фуджико и Марико. Косите им бяха украсени с цветя и сребърни гребени. Кимоното на Фуджико беше на светлозелени риби на бял фон, а поясът — златист. Кимоното на Марико беше в черно и червено с бродирани сребърни хризантеми, а поясът й беше на червени и сребърни квадратчета. Както винаги и двете лъхаха на парфюм. В мангала горяха благовонни дърва, за да отпъждат насекомите.

Блакторн отдавна се бе успокоил. Знаеше, че всяка проява на лошо настроение ще им развали вечерта. Щом могат да се ловят фазани, значи и друг път ще мога да си набавя, успокои се той. Имаше кон и пушка и можеше сам да ловува, стига да има време.

Фуджико се наклони напред и свали похлупака. Малките парченца месо изглеждаха кафяви и много апетитни. От аромата започнаха да му се отделят слюнки.

Бавно пое едно парченце с клечките, като му внушаваше да не падне, и го задъвка. Беше жилаво и изсушено, но толкова време не беше слагал месо в устата си, че му се стори най-вкусното нещо на света. Взе си още едно парче. Въздъхна от удоволствие.

Ичи-бан, ичи-бан, кълна се в бога!

Фуджико се изчерви от радост и му наля саке, за да скрие израза на лицето си. Марико си вееше с ветрило с формата на алено водно конче. Блакторн отпи от виното, изяде още едно парче месо, сипа още саке и церемониално подаде препълнената чашка на Фуджико. Тя отказа, както беше обичаят, но тази вечер той настоя и тя изпи виното до дъно, като леко се задави. Марико също отказа и също бе принудена да пие. Чак тогава той се нахвърли върху фазана, като се опитваше да се владее доколкото можеше. Марико и Фуджико почти не се докоснаха до миниатюрните си порции риба и зеленчуци. Това не го безпокоеше, защото знаеше вече, че жените се хранеха преди или след него, за да могат да съсредоточат вниманието си само върху своя господар.

Изяде целия фазан, три купички ориз и започна да сърба шумно сакето, което също беше израз на добри обноски. За първи път от месеци насам се почувствува сит. По време на яденето бе пресушил шест шишета от топлото вино, а Марико и Фуджико по едно. Бяха се зачервили, кикотеха се и се намираха в стадия на глупостта. Марико се засмя и постави ръка пред устата си.

— Защо не мога да пия саке като вас, Анджин-сан? Вие го пиете най-добре — не съм виждала друг като вас. Ловя бас, че сте най-добрият в цяло Идзу. Бих могла да спечеля много пари, ако заложа на вас.

— Мислех, че самураите не одобряват комара.

— О, така е. Те не са търговци, нито селяни. Но не всички са силни, както би трябвало, и много от тях — как се казва — залагат пари като южните вар… като португалците.

— А жените залагат ли?

— О, да! Много. Но винаги в компания на други дами, и то малки суми, като внимават мъжете им да не научат за това.

Тя весело преведе думите си на Фуджико, която бе по-зачервена и от нея.

— Вашата наложница пита дали англичаните залагат. Обичате ли да залагате?

— Това е наш национален спорт — любим начин да си прекарваме свободното време.

И той им разказа за надбягванията с коне, играта на кегли, борбата на кучета с бик, преследване на дивеч с кучета, надбягвания на хрътки, лов със соколи, боулинг на открито, новооткритите акционерни дружества, за каперството, стрелбата, мятане на стрели по мишени, лотарии, бокс, карти, борба, зарове, дама, домино и панаирите, където можеш да залагаш на цифри върху колелото на съдбата.

— Фуджико пита, остава ли ви тогава време да живеете, да воювате и да спите с жени?

— За това винаги има време.

Очите им се срещнаха за миг, но той не прочете нищо в погледа й — само доволство и прекалено много вино.

Марико го помоли да изпее на Фуджико песента си и той я изпя, а те го поздравиха и казаха, че това била най-хубавата песен, която изобщо били чували.

— Още саке?

— О, Анджин-сан, не бива вие да наливате, това е женско задължение. Нали ви казах?

— Да. Бихте ли приели още, додзо?

— По-добре да се въздържа. Мисля, че няма да мога да се изправя на крака.

Марико започна да си вее енергично и няколкото косъмчета, изплъзнали се от безупречната й прическа, започнаха да пърхат около ушите й.

— Какви красиви уши имате — не се стърпя той.

— Вие също. Ние с Фуджико-сан намираме, че и носът ви е много правилен, достоен за един даймио.

Той се засмя и им се поклони дълбоко, по японски. Те също му се поклониха. Кимоното на Марико леко се разтвори при това и откри ръба на аленото й долно кимоно и набъбналите й малки гърди, което силно го развълнува.

— Още саке, Анджин-сан?

Той протегна чашата си с твърда ръка, а тя му сипа без да откъсва поглед от чашата, като връхчето на езика й докосваше леко устните — толкова се бе съсредоточила.

Фуджико неохотно прие още една чашка, макар да каза, че вече не усеща краката си. Тази вечер се бе отърсила от тихата си меланхолия и изглеждаше като младо момиче, каквото всъщност беше. Блакторн с учудване забеляза, че съвсем не беше толкова грозна, колкото я мислеше.

 

 

Главата на Джодзен се замая. Не от сакето, а от невероятната военна стратегия, която Ябу, Оми и Игураши му описаха най-открито. Само Нага, заместник-командирът и син на най-големия враг, мълчеше и през цялата вечер се държа студено, надменно, без да прегъне гръб, с типичния голям нос на рода Торанага на напрегнатото си лице.

— Изумително, Ябу-сама — не се сдържа Джодзен. — Сега си обяснявам защо пазите всичко в такава тайна. И моят господар също ще разбере. Мъдро, много мъдро. А вие, Нага-сан, мълчахте през цялото време. Бих искал да чуя вашето мнение. Как ви харесва тази нова раздвиженост на войските — тази нова стратегия?

— Баща ми смята, че трябва да се имат предвид всички начини за водене на война, Джодзен-сан.

— А вашето собствено мнение?

— Изпратен съм тук само да се подчинявам, да наблюдавам, да слушам, да се уча, да изпробвам. А не да изказвам мнения.

— Разбира се. Но като заместник-командир — бих добавил като един прочут заместник-командир — смятате ли експеримента за удачен?

— На този въпрос могат да отговорят Ябу-сама или Оми-сан. Или баща ми.

— Но нали Ябу-сама каза, че тази вечер всеки може да говори откровено. Какво има за криене? Ние сме приятели. Знаменитият син на знаменит баща би трябвало да има мнение.

Очите на Нага се свиха от присмеха, но той не отговори.

— Всеки може да говори открито, Нага-сан — добави и Ябу. — Какво мислите?

— Мисля, че като се използува изненадата, тази идея може да доведе до спечелването на една схватка или може би на цяла битка. Ала само при условие, че налице е елементът изненада. А след това? — Гласът на Нага беше леденостуден. — След това всички страни ще се възползуват от същата стратегия и огромен брой хора ще умрат съвсем излишно, избити без чест от самураи, които дори няма да знаят кого убиват. Съмнявам се, че като се стигне дотам, баща ми ще разреши използуването на тази стратегия в истинска битка.

— Казал ли е такова нещо? — остро попита Ябу, без да обръща внимание на присъствието на Джодзен.

— Не, Ябу-сама. Изказвам, разбира се, само собственото си мнение.

— Значи не одобрявате мускетния полк? Значи ви отвращава? — попита Ябу начумерено.

Нага го изгледа с безизразните си змийски очи.

— Щом искате мнението ми, най-почтително ви отговарям — да, отвращава ме. Нашите предци винаги са знаели кого убиват или кои ги побеждава. Такъв е бушидо, нашият обичай, обичаят на война, на истинския самурай. По-добрият побеждава. А сега? Как ще докажеш на своя господар доблестта си? Как ще те възнагради за нея? Да стреляш с куршуми, може да е безстрашно, но е също така и глупаво. Къде остава доблестта? Пушките са в разрез с нашия самурайски кодекс. Така се бият варварите и селяните. Давате ли си сметка, че мръсните селяни и търговци, дори и ета могат да се бият по този начин. — Джодзен се засмя, но Нага продължи още по-застрашително. — Няколко селяни фанатици могат да избият колкото си искат самураи, стига да имат пушки. Могат да убият дори някой от нас, дори Ишидо-сама, който се стреми да заеме мястото на баща ми.

Джодзен настръхна:

— Ишидо-сама не желае земите на баща ви. Единственото му желание е да запази империята за нейния законен наследник.

— Моят баща не представлява заплаха нито за Яемон-сама, нито за империята.

— Разбира се, но вие говорехте за селяни. Тайко беше селянин по произход. Моят господар Ишидо е бил селянин. Аз също бях селянин. И ронин!

Нага не желаеше да влиза в пререкания. Знаеше, че не може да се сравнява с Джодзен, чието умение да борави с мечове и бойна брадва беше прочуто в цялата страна.

— Не съм искал да обиждам господаря ви, вас или когото ида било, Джодзен-сан. Искам само да кажа, че ние, самураите, трябва да внимаваме селяните никога да нямат пушки — в противен случай никой от нас няма да е в безопасност.

— Търговците и селяните никога няма да ни създадат неприятности.

— Съгласен съм — намеси се Ябу. — Съгласен съм и с част от това, което казвате вие, Нага-сан. Но пушките са съвременно оръжие. Скоро всички битки ще се водят с огнестрелно оръжие. Вярно е, че ще бъдат безславни. Но такава е съвременната война. Ала и при нея ще бъде както винаги — ще побеждават само най-безстрашните самураи.

— Извинявам се, но грешите, Ябу-сама. Какво каза проклетият варварин, кое е основното в тяхната военна стратегия? Той не крие, че всичките им армии се набират от наемни войници. Наемници! Те нямат никакво чувство за дълг към своя господар. Войниците се бият за пари и плячка, за да изнасилват и тъпчат търбусите си. Нали каза, че армиите им се състоят от селяни? Ето какво са донесли пушките на техния свят. И нас ни чака същото. Ако имах власт, още тази вечер щях да отсека главата на варварина и завинаги да забравя всички пушки.

— И вашият баща ли мисли така? — побърза да попита Джодзен.

— Баща ми не казва какво мисли нито на мен, нито на кой да е друг, и вие много добре го знаете. Не говоря от името на баща си — поначало от негово име не говори никой — ядоса се Нага, че изобщо се остави да го въвлекат в разговор. — Изпратен съм тук да се подчинявам, да слушам и много-много да не приказвам. Извинявам се, задето говорих. Нямаше да започна, ако не бяхте настояли. Извинявам се, ако съм ви засегнал, или вас, Ябу-сама, или вас, Оми-сан.

— Няма за какво да се извинявате. Попитах ви за вашето мнение — успокои го Ябу. — Защо трябва да се обиждаме? Това е обсъждане, нали така? Спор между водачи. Значи бихте забранили пушките?

— Да, и мисля, че ще постъпите мъдро, ако държите под око всеки човек във владенията си.

— На селяните са забранени всякакви оръжия. Моите селяни и изобщо хората ми са под много строг контрол.

Джодзен се усмихна лицемерно на стройния младеж, когото ненавиждаше.

— Интересни идеи имате, Нага-сан. Но за селяните грешите. Те са само снабдители на самураите. Не са по-опасни от купчинка тор.

— За момента — поправи го Нага, който вече се владееше с голямо усилие на своята воля и гордост. — Именно затова бих забранил още сега всички пушки. Прав сте, Ябу-сан, че новите времена изискват нови методи. Но имайки предвид думите на този Анджин-сан, този варварин, бих отишъл много по-далеч от сегашните закони. Бих издал укази, според които всеки не самурай, заловен с пушка или търгуващ с пушки, губи веднага живота си, както и на целия си род — на всички поколения. Освен това бих забранил на варварите да ги носят и да ги внасят в страната. Да, ако имах власт — която нито търся, нито някога ще се домогвам до нея — бих изгонил всички варвари от страната, с изключение на няколко свещеници и едно търговско пристанище, което бих оградил с високи стени и бих охранявал с надеждни самураи. И последно, бих умъртвил веднага този Анджин-сан с неговите пагубни идеи, за да не се разпространят гнусните му знания. Той е равносилен на заразна болест.

— Ех, Нага-сан — обади се Джодзен. — Колко е хубаво човек да е млад. Знаете, ли, моят господар е на същото мнение за варварите. Колко пъти съм го чувал да казва: „Дръжте ги настрана, изгонете ги, изритайте ги в Нагасаки и ги дръжте затворени там.“ Значи бихте убили Анджин-сан? Интересно. И моят господар мрази този варварин. Но на него… — Той млъкна. — Ах, да, хрумна ми нещо хубаво за пушките. Мога ли да докладвам на моя господар идеята ви за нови укази?

— Разбира се. — Нага се поуспокои, след като изговори всичко, което му се бе насъбрало още от първия ден.

— Споделяли ли сте мнението си с Торанага-сама? — заинтересува се Ябу.

— Торанага-сама никога не е искал моето мнение. Надявам се един ден да ме удостои с тази чест, така както направихте вие — незабавно отговори Нага с най-чистосърдечен израз на лицето си, като се надяваше никой да не прозре в лъжата.

— Тъй като това е свободна дискусия, господарю, ще се осмеля и аз да изразя мнението си, че този варварин е истинско съкровище — обади се Оми. — Смятам, че трябва да се учим от него. Длъжни сме да научим всичко за пушките и бойните кораби, защото той много добре ги познава. Трябва да научаваме всичко, което знаят, веднага щом го научат, и още отсега някои от нас трябва да започнат да се учат да мислят като тях, за да можем в най-скоро време да ги изпреварим.

— Че какво толкова знаят те, Оми-сан? — уверено попита Нага. — Ах, да, за пушките и корабите. Какво друго обаче? Как могат да ни навредят? Че сред тях няма ни един самурай! Този Анджин открито признава, че кралете им са убийци и религиозни фанатици. Ние сме милиони, а те са една шепа хора. Та ние с голи ръце можем да ги издушим!

— Този Анджин-сан ми отвори очите за много неща, Нага-сан. Открих, че нашата земя и Китай не са целият свят, а само една малка част от него. Отначало смятах варварина за интересна и забавна вещ, но сега вече съм на друго мнение. Благодаря на боговете, задето ни го изпратиха. Убеден съм, че ни е спасил, и знам колко много неща мога да науча от него. Та той вече ни даде власт над южните варвари и Китай!

— Какво?

— Тайко не успя, защото, изправени човек срещу човек, стрела срещу стрела, те са по-многобройни от нас. Но с пушки и знанията на варварина можем да превземем Пекин.

— С предателството на варварина ли, Оми-сан?

— С неговите знания, Нага-сан, а който вземе Пекин, фактически владее цял Китай. Трябва да свикнем да не се срамуваме да се учим от който и да е.

— А аз казвам, че нищо не ни трябва отвън!

— Без да искам да ви засегна, Нага-сан, ще възразя, че трябва с всякакви средства да отбраняваме тази наша божествена страна. За нас е върховен дълг да пазим уникалното си божествено положение на земята. Та нали само Япония е земя на боговете! Единствено нашият император е от божествен произход. Съгласен съм, че на варварина трябва да му се затвори устата. Но не чрез смърт, а чрез пълна изолация тук, в Анджиро, докато не научим всичко, което знае.

Джодзен се почеса.

— Ще съобщя на господаря си за вашите възгледи. Съгласен съм, че трябва да изолираме варварина. Както и с факта, че ученията трябва незабавно да се прекратят.

Ябу извади от ръкава си свитък пергамент.

— Ето пълен доклад до Ишидо-сама за провеждания експеримент. Когато той пожелае да сложим край на ученията, ние, разбира се, ще се подчиним.

Джодзен прие свитъка.

— А Торанага-сама? Той на какво мнение е?

Погледна към Нага, който премълча, загледан в пергамента.

— Ще имате възможност да го попитате лично за мнението му — отвърна Ябу. — И до него съм написал подробен доклад. Предполагам, че още утре ще потеглите за Йедо? Или може би бихте искали да присъствувате на ученията? Но бързам да ви предупредя, че хората все още нямат достатъчно опит.

— Бих искал да видя едно „нападение“.

— Оми-сан, уредете този въпрос. Вие ще ръководите атаката.

— Да, господарю.

Джодзен се обърна към помощника си и му подаде свитъка.

— Занеси това на Ишидо-сама, Масумото. Тръгни веднага.

— Да, Джодзен-сан.

— Дайте му телохранители, които да го изпратят до границата, и отпочинали коне — обърна се Ябу към Игураши.

Игураши тръгна заедно със самурая. Джодзен се протегна и се прозя.

— Моля да ме извините, но през последните няколко дни съм яздил твърде много. Трябва да ви благодаря за тази изключителна вечер, Ябу-сама. Идеите ви са с голямо бъдеще. Също и вашите, Оми-сан, и вашите, Нага-сан. Ще ви похваля пред Торанага-сама и пред господаря си. А сега, ако ме извините, много съм уморен, а и Осака е далеч.

— Разбира се — съгласи се Ябу. — Как беше в Осака?

— Много добре. Спомняте ли си онези бандити, които ви нападнаха по суша и море?

— Разбира се.

— Отсякохме четиристотин и петдесет глави през същата нощ. Много от тях бяха облечени в униформата на Торанага-сама.

— Ронините нямат никакво чувство за чест. Никакво.

— Някои имат — жегна се Джодзен от оскърблението. Никога не го напускаше срамът, че някога е бил ронин. — Имаше и в сиви униформи. Нито един не се измъкна. До един умряха.

— А Бунтаро-сан?

— Не. Той… — Джодзен замълча. Това „не“ му се изплъзна неволно, но след като вече го бе изрекъл, не съжали. — Не знаем със сигурност — никой не е донесъл главата му. Нищо ли не сте чули за него?

— Нищо — отговори Нага.

— Може да е пленен. А може да са го нарязали на парчета и да са ги разпръснали. Моят господар би искал да узнае съдбата му, ако имате известия. Сега в Осака всичко е наред. Готвим се за събранието. Ще има богати празненства в чест на новата ера и, разбира се, в чест на всички даймио.

— А Тода Хиромацу-сама? — учтиво се поинтересува Нага.

— Старият Железен юмрук е здрав и як както винаги.

— Там ли е още?

— Не. Тръгна с хората на баща ви няколко дни преди мен.

— А домочадието на баща ми?

— Чух, че Кирицубо-сан и Садзуко-сан са помолили да останат при моя господар. Лекарят посъветвал Садзуко-сан да си почине един месец — по здравословни причини, нали знаете. Смята, че пътуването няма да се отрази добре на детето, което очаква. — И добави към Ябу: — Тя нали падна онази нощ, когато потеглихте?

— Да.

— Надявам се, че няма нищо сериозно — разтревожи се Нага.

— Не, Нага-сан, няма — отговори Джодзен, все така загледан в Ябу. — Съобщихте ли на Торанага-сама за моето пристигане.

— Разбира се.

— Добре.

— Новините, които ни донесохте, много ще го заинтересуват.

— Да, видях един пощенски гълъб да кръжи над къщата и после се насочи на север.

— О да, сега имам пощенска служба — доволен каза Ябу, но не добави, че гълъбът на Джодзен бе забелязан и свален от соколите близо до планината, а съобщението разшифровано:

„В Анджиро съм. Всичко е истина. Ябу, Нага, Оми и варваринът са тук.“

— С ваше разрешение, утре след „нападението“ ще потегля. Нали ще ни дадете отпочинали коне? Не бива да карам Торанага-сама да чака. С нетърпение очаквам срещата си с него. Както и моят господар в Осака. Надявам се, че ще го придружите, Нага-сан.

— Заповядано ми е да стоя тук и тук ще остана. — Нага държеше погледа си сведен, но отвътре изгаряше от потисната ярост.

Джодзен стана и придружен от телохранителите си, се заизкачва по хълма към лагера си. Пренареди охраната и заповяда на хората си да спят. Самият той влезе под ниския навес, построен от самураите му, за да го предпази от наближаващия дъжд. На светлината на свещ, под мрежата за комари, отново написа предишното съобщение на тънка оризова хартия и добави:

„Петстотинте пушки са смъртоносно оръжие. Планират масови нападения с изненада — пълен доклад вече изпратен по Масумото.“

Постави датата и изгаси свещта. В тъмното се измъкна изпод мрежата, извади един от гълъбите от кафеза и постави посланието в малкото калъфче, прикрепено към крака му. След това внимателно, да не го забележи някой, се промъкна до един от хората си и му подаде птицата.

— Занеси го в храсталака — прошепни топ. — Скрий го някъде, където ще може спокойно да дочака изгрева. Занеси го колкото можеш по-далеч. Внимавай много, наоколо гъмжи от шпиони. Ако те пипнат, кажи им, че съм те изпратил на пост, но преди това побързай да скриеш гълъба.

Човекът се измъкна безшумно като хлебарка.

Доволен от себе си, Джодзен погледна надолу към селото. В крепостта светеше, както и на отсрещния хълм, където беше къщата на Оми. В къщата под неговата, където живееше варваринът, също се виждаха светлини.

Това пале Нага е прав, помисли си Джодзен и замахна да отпъди един комар. Варваринът е по-страшен от чума.

 

 

— Лека нощ, Фуджико-сан.

— Лека нощ, Анджин-сан.

Вратата се затвори след нея. Блакторн свали кимоното си, после набедрената превръзка, облече по-лекото кимоно, с което спеше, пъхна се под мрежата и се опъна по гръб.

Духна свещта. Веднага го обви дълбок мрак. Къщата бе утихнала. Тънките щори бяха пуснати и през тях се процеждаше шумът на прибоя. Луната се криеше зад облаци.

От виното и смеха му се бе доспало, настроението му се приповдигна и той се заслуша в плисъка на вълните, усети как се носи по тях, почувствува, че мислите му се замъгляват. От време на време отдолу, откъм селото, се дочуваше кучешки лай. Трябва да си взема едно куче, реши той и си спомни териера, който имаше у дома. Дали е още жив? Името му беше Грог, но синът му Тюдор го наричаше Ог-Ог.

Ах, Тюдор, момчето ми! Откога не съм те виждал…

Как ми се иска сега да съм при теб — или поне да ти изпратя едно писмо. Чакай да помисля… Как бих започнал?

Скъпи мои, това е първото писмо, което мога да ви изпратя, откак пристигнахме в Япония. Нещата се оправиха и вече се научих да живея според техните нрави. Храната е ужасна, но тази вечер изядох цял фазан и в най-скоро време ще ми върнат кораба. Откъде да започна? Живея в тази странна страна като феодален господар. Имам къща, кон, осем души прислуга, икономка, собствен бръснар и преводач. Избръснат съм гладко и всеки ден се бръсна — техните стоманени бръсначи сигурно са най-добрите в света. Плащат ми пребогато — колкото да изхраня двеста и петдесет японски семейства за цяла година. В Англия това ще се равнява почти на хиляда златни гвинеи годишно. Десет пъти повече, отколкото получавах от холандската компания…

Вратата започна да се плъзга встрани. Ръката му се стрелна към пищова под възглавницата и се приготви. В следващия миг обаче чу шумоленето на коприна и лекото ухание на парфюм.

— Анджин-сан? — разнесе се шепот, изпълнен с обещания.

Хай? — взираше се той в мрака.

Стъпките се приближиха. Чу звука от коленичене, невидима ръка дръпна мрежата встрани, тя влезе и я спусна отново след себе си. Взе ръката му и я опря първо на гърдите си, после на устните си.

— Марико-сан?

Пръстите й моментално се пресегнаха в тъмнината и докоснаха устните му, за да мълчи. Той кимна, разбрал големия риск, на който се излагаха. Хвана тънката й китка и я притисна до устните си. Другата му ръка потърси в безпрогледната тъмнина лицето й и го погали. Целуна един по един пръстите на ръката й. Косата й се спускаше до кръста. Ръцете му усещаха прекрасната коприна, под която нямаше друга дреха.

Вкуси сладкия аромат на устните й. Езикът му докосна зъбите й и се разходи по изящните малки уши. Ръката й разхлаби пояса на кимоното му и то се плъзна надолу, както и нейното. Дъхът й замря. Долепи се до него, сгуши се в прегръдките му, дръпна с ръка завивката и ги зави и двамата през глава. Тогава започна да го гали — с ръце и устни, с повече нежност и умение, отколкото бе познавал в живота си.