Джеймс Клавел
Шогун (19)

Глава осемнадесета

В малките, най-тъмни часове на нощта, убиецът се прехвърли през оградата на градината. Беше почти невидим. Дрехите му бяха черни, плътно полепнали по тялото му, табите на краката му също бяха черни, а главата му бе покрита с черна качулка с маска. Беше дребен човечец. Притича безшумно към фасадата на вътрешната каменна крепост и спря при високите стени. На около петдесет метра от него двама Кафяви охраняваха главната порта. Той сръчно метна увита в мек парцал кука, на която бе завързано тежко копринено въже. Куката се закачи за каменния ръб на амбразурата. Той се изкатери нагоре по въжето, промъкна се през отвора и изчезна вътре. Коридорът беше безлюден, осветен от свещи. Той тихо се плъзна по него, отвори една от вътрешните врати и влезе в кулата. Още едно умело хвърляне на куката, изкатерване по въжето — и вече се намираше в един от горните коридори. Часовите в ъглите на кулите не го чуха, макар да бяха нащрек.

Зададоха се двама патрулиращи Кафяви и убиецът веднага се притисна към една малка ниша в каменната стена. Щом отминаха, той безшумно се плъзна надолу по коридора по посоката, в която бяха изчезнали. Спря се на ъгъла. Внимателно се огледа. Един самурай охраняваше крайната врата. Пламъчетата на свещите танцуваха в тишината. Пазачът, седнал с кръстосани крака, се прозя, облегна се на стената и се протегна. За миг очите му се притвориха. Убиецът използува този един-единствен миг и се стрелна напред. Беззвучно. Ръцете му завързаха коприненото въже на примка, спуснаха я на шията на пазача и рязко я опънаха. Пръстите на жертвата отчаяно задраскаха по клупа, но напразно. Кратко убождане с ножа между два прешлена, също като направено от хирург, и той повече не помръдна.

Убиецът открехна вратата. Залата за аудиенции беше празна, вътрешната врата — неохранявана. Той издърпа трупа настрани и отново затвори. Със сигурна стъпка прекоси залата по посока към вътрешната врата. Тя беше дървена, подсилена. В ръката му блесна извита кама. Той леко почука.

— „В дните на император Ширакава“ — изрече той първата част на паролата.

От другата страна се дочу стърженето на стомана, вадена от ножница, и отговорът:

— „…Живял един мъдрец на име Енараку-джи…“

— „…Който написал тридесет и първата сутра.“ Нося спешно донесение за Торанага-сама.

Вратата се отвори и убиецът се хвърли напред. Ножът се вдигна нагоре, заби се в гърлото на първия самурай точно под гръкляна, светкавично излезе и прониза по същия начин и втория пазач. Леко извиване и отново излезе. И двамата самураи умряха прави. Той подхвана единия и леко го пусна на пода. Другият падна сам, но безшумно. Кръвта им започна да се стича по пода и телата им потръпваха.

Убиецът се плъзна по вътрешния коридор. Той беше много слабо осветен. И изведнъж една врата се плъзна встрани. Той замръзна на място и бавно се огледа.

На десетина крачки Кири го гледаше с отворена уста. В ръцете си държеше поднос.

Той забеляза, че и двете чаши в подноса бяха пълни, а храната недокосната. От чайника се виеше пара. До него имаше запалена свещ. В следващия миг подносът падна, ръката й се плъзна в пояса и измъкна оттам дълга кама. Устата се бе изкривила в беззвучен писък, но той вече тичаше към ъгъла. Крайната врата се отвори и оттам надникна стреснат, сънен самурай.

Убиецът се метна към него и разкъса стената от дясната страна на самурая. Кири вече пищеше и тревогата бе вдигната, ала той тичаше със сигурни стъпки в тъмнината през телата на спящите жени и техните прислужнички към вътрешния коридор в най-отдалечения край.

Тук беше тъмно като в рог, но той безпогрешно напипа дясната врата. Отвори я и се нахвърли върху тялото, легнало на футона. Ала ръката му с вдигнатия нож бе сграбчена в мъртва хватка и ето че той се затъркаля по пода, боричкаше се хитро, умело. Успя да се освободи и замахна отново, не улучи, омота се в завивката. Отхвърли я от себе си и я запрати по тъмната фигура, като същевременно и той се хвърли към нея с насочен напред нож, готов за смъртоносен удар. Човекът обаче се изви встрани с неочаквана пъргавина и заби крак в слабините му. Болката експлодира в него, а жертвата му се хвърли настрани, в безопасност.

На вратата вече се трупаха самураи, някои с фенери, а Нага, само по набедрена превръзка, с разрошена коса, се втурна напред, между него и Блакторн, с вдигнат меч.

— Предай се!

Убиецът направи лъжливо движение с ножа, изкрещя „Наму Амида Буцу“ — в името на Буда Амида — и го заби с две ръце под основата на брадата си. Шурна кръв и той се свлече на колене. Нага замахна веднъж, мечът му описа свистяща дъга и главата се търколи.

В настъпилата тишина Нага вдигна главата и смъкна маската. Лицето беше най-обикновено, очите още потръпваха. Той я хвана — прическата беше на самурай — за плитката на върха на темето.

— Някой познава ли го?

Никой не отговори. Нага плю в лицето, запрати сърдито главата по един от самураите си, разпра с меча си черната дреха и на лявата ръка откри онова, което търсеше: китайски йероглиф, означаващ Амида — разновидност на Буда — татуиран под мишницата.

— Кой е началник на стражата?

— Аз, господарю.

Човекът бе побелял от ужас.

Нага се нахвърли отгоре му, а той не направи никакъв опит да избегне страховития удар с меча, който отнесе главата му, част от рамото и едната ръка.

— Хаябудза-сан, нареди на самураите от тази стража да излязат на двора — обърна се той към друг офицер — Удвоете броя на следващата стража. Махнете тялото. Останалите сте… — Той млъкна, тъй като на прага се появи Кири, все още с камата в ръка. Тя погледна трупа, после хвърли поглед върху Блакторн.

— Анджин-сан не е ли ранен — попита тя.

Нага погледна към мъжа, който се извисяваше над него, все още запъхтян. Не можа да види по него рани, нито кръв. Просто един сънен мъж, който за малко щеше да бъде убит. Пребледнял, но без никакви външни белези на уплаха.

— Ранен ли сте, Анджин-сан?

— Не разбирам.

Нага се приближи до него, разтвори нощното му кимоно да провери дали не се виждат някакви рани.

— А, сега разбира. Не ранен — каза гигантът и поклати глава.

— Добре. Изглежда, не е ранен, Кирицубо-сан.

Анджин-сан посочи към тялото и каза нещо.

— Не разбирам — отвърна Нага. — Останете тук, Анджин-сан. — После се обърна към един от самураите: — Донесете му храна и вода, ако иска.

— Убиецът имаше татуировка на Амида, нали — попита Кири.

— Да, Кирицубо-сан.

— Дяволи, истински дяволи…

— Да.

Нага й се поклони и погледна към един от ужасените самураи.

— Следвай ме! Вземи и главата.

И тръгна, като се чудеше как да съобщи на баща си. Ах, Буда, благодаря ти, че опази баща ми.

— Той е ронин — отсече Торанага — Няма начин да научите нещо за него, Хиромацу-сан.

— Да. Но зад всичко това се крие Ишидо. Никаква доблест няма, щом е способен на такова нещо. Да използува един от тези долни убийци! Моля ви, умолявам ви, нека свикам войските още сега. Веднъж завинаги ще сложа край на тези безобразия.

— Не — Торанага отново погледна към Нага — Сигурен ли си, че Анджин-сан е здрав и читав?

— Сигурен съм, господарю.

— Хиромацу-сан, ще понижите в ранг всички пазачи от тази стража за неизпълнение на задълженията им. Забранявам им да извършат сепуку. Нека живеят със срама си като войници от най-нисша класа. Мъртвите стражи да се завлекат за краката през цялата крепост и през града до площада за екзекуции. Да се оставят там да ги изядат кучетата.

Чак сега погледна сина си Нага. По-рано през същата вечер от манастира „Джоджи“ в Нагоя пристигна спешно съобщение за заплахата, отправена от Ишидо по адрес на Нага. Торанага незабавно нареди синът му да живее близо до него под най-строга охрана, а останалите членове на семейството си в Осака. Кири и Садзуко — също огради с пазачи. В съобщението си абатът добавяше, че сметнал за разумно незабавно да освободи майката на Ишидо и да я изпрати обратно в града заедно с прислужничките й. „Не смея да рискувам живота на някой от прекрасните ви синове. И още нещо — здравето й не е добро. Наистина. Най-добре да умре в собствения си дом, а не тук.“

— Нага-сан, ти си също толкова отговорен за проникването на убиеца — обърна се той към сина си със студен и огорчен глас — Всеки самурай е отговорен, независимо дали е бил дежурен, или не, спящ или буден. Глобявам те половината от годишните ти доходи.

— Да, господарю — отвърна младежът, поразен от факта, че изобщо му оставиха нещо, включително и главата. — Но не мога да живея с този срам. Не заслужавам друго, освен презрение за грешката си, господарю.

— Ако съм искал да те понижа, щях да го направя. Заповядвам ти веднага да заминеш за Йедо. Тръгни още тази нощ, придружен от двадесет души, и се яви на рапорт при брат си. И да си там за рекордно време! Хайде, тръгвай. — Нага се поклони и излезе с побеляло лице. Торанага се обърна към Хиромацу със същия остър глас. — Учетворете стражата! Анулирайте лова ми — и днешния, и утрешния. Напускам Осака веднага след заседанието на регентите. Ще направите всички необходими приготовления, но дотогава оставам тук. Не приемам никого, без да съм го поканил лично. Никого. — Той сърдито отпрати всички с махване на ръката. — Всички сте свободни — освен Хиромацу.

Стаята се изпразни. Хиромацу беше доволен, че ще изживее унижението си на четири очи, защото като началник на охраната той беше най-виновен от всички.

— Никакво извинение не може да ме оправдае, господарю. Никакво!

Торанага бе потънал в мисли. Но по лицето му вече нямаше и следа от гняв.

— Ако решите да наемете някого от тайното дружество на Амида в Китай, как бихте постъпили? Откъде ще започнете да го търсите?

— Не знам, господарю.

— Кой може да знае?

— Касиги Ябу.

Торанага хвърли поглед през амбразурата. Нишките на зората вече се преплитаха с източната тъма.

— Доведете ми го призори.

— Смятате ли, че той се крие зад тази работа? — Торанага не отговори, а отново потъна в размислите си. Най-накрая старият воин не издържа на продължителното мълчание.

— Моля ви, господарю, нека се махна от погледа ви. Толкова ме е срам за този провал…

— Почти е невъзможно да се предотврати едно такова покушение.

— Да, но трябваше да го хванем веднага, а не в такава близост до вас.

— Съгласен съм. Но не ви държа отговорен за станалото.

— Да, но аз се държа отговорен. И още нещо трябва да добавя, господарю, защото аз отговарям за вашата безопасност до завръщането ви в Йедо. Ще има още покушения върху живота ви, а и всичките ни шпиони докладват, че войските са много раздвижени. Ишидо е обявил мобилизация.

— Да — небрежно се съгласи Торанага. — След Ябу искам да видя Цуку-сан, а след него Марико-сан. Удвоете стражата около Анджин-сан.

— Тази вечер получих донесение, че Оноши е впрегнал на работа сто хиляди души да подсилват крепостта му в Кюшу — каза Хиромацу, обладан от силна тревога за безопасността на Торанага.

— Ще го попитам за това, щом го видя.

Хиромацу не издържа:

— Изобщо не ви разбирам! Трябва да ви предупредя, че рискувате всичко по един много глупав начин. Да, глупав! Не ме интересува дали ще ми отнемете живота, задето ви говоря така — но това е самата истина. Ако Кияма и Оноши гласуват на страната на Ишидо, с вас е свършено! Вие сте загубен — рискувахте всичко с идването си тук и изгубихте. Бягайте, докато още можете. Поне ще запазите главата на раменете си!

— Все още съм в безопасност.

— Това нападение нищо ли не ви говори? Ако не бяхте сменили стаята си, сега да сте мъртъв!

— Да, има такава вероятност, но по-вероятно е, че нищо нямаше да ми се случи. Пред моята врата имаше многобройна стража — и тази, и миналата нощ. Тази нощ и вие бяхте дежурен. Никакъв убиец не би могъл да припари до мен. Дори и този, който очевидно е бил добре подготвен. Знаел е пътя и дори паролата. Кири-сан казва, че го е чула. Затова предполагам, че е знаел и в коя стая спя. Но не аз бях набелязаната жертва. Той дойде за Анджин-сан.

— Варварина?

— Да.

Торанага си бе помислил, че след изумителните неща, които варваринът му беше разказал сутринта, животът му може да бъде в опасност. Очевидно той представляваше голяма заплаха за някого и този някой не можеше да рискува и да го остави жив. Ала и през ум не бе му минало, че ще го нападнат в личните му покои, и то толкова скоро. Кой ли го беше издал? Не допусна сведенията да изтичат от Кири или Марико. Обаче всички укрепления и градини бяха строени със специални тайни кътчета за подслушване и това му беше много добре известно. Аз съм в центъра на едно вражеско укрепление, каза си Торанага, и на всеки мой шпионин Ишидо и другите имат по двадесет. Може да е бил просто някой шпионин.

— Удвоете охраната около Анджин-сан — повтори той — Той ми е по-скъп от десет хиляди воини.

След като Йодоко-сама ги бе оставила тази сутрин, той се върна в чаения павилион в градината и веднага му направи впечатление лошото здравословно състояние на Анджин-сан, прекалено бляскавите му очи и смазващата умора. Затова овладя собствената си възбуда и почти непреодолимото си желание да задълбае още повече в познанията на варварина и го освободи с думите, че утре ще продължат. Предаде го на грижите на Кири с указанията да му намерят лекар, който да го възстанови от крайното му изтощение, да го нахранят, ако иска да яде, и дори да му предоставят спалнята, която той самият заемаше през повечето нощи.

— Дай му всичко, което сметнеш за необходимо, Кири-сан. Искам да е в добра форма и умствено, и физически, при това възможно най-бързо.

После Анджин-сан го помоли да освободи от затвора монаха, защото бил стар и болен. Той отговори, че ще си помисли, и отпрати варварина с благодарности, без да му казва, че вече бе наредил на един самурай незабавно да доведе въпросния монах, който можеше да се окаже не по-малко ценен както за него, Торанага, така и за Ишидо.

Торанага отдавна знаеше за съществуването на този свещеник, че бил испанец и враждебно настроен към португалците. Но той бе затворен от тайко и Торанага нямаше никакви юридически права над него или когото и да било в Осака. Нарочно бе изпратил Анджин-сан в същия затвор — не само за да се престори пред Ишидо, че чужденецът не представлява никаква ценност, но и с надеждата впечатлителният лоцман да извлече някакви полезни сведения от монаха.

Първото доста неумело покушение върху живота на Анджин-сан в затвора бе предотвратено и около него веднага бе спусната защитна завеса. Торанага награди своя васал шпионин Миникуи, носач на кага, като го освободи от затвора, подари му четирима носачи и наследственото право да използува част от Токайдо — голямата магистрала, свързваща Йедо с Осака — а именно разстоянието между втората и третата отсечка, които се намираха в неговите владения недалеч от Йедо, и още същия ден го изпроводи тайно от Осака. През следващите дни другите му шпиони в затвора докладваха, че монахът и лоцманът се сприятелили, че францисканецът разказва нещо на англичанина, а той задава въпроси и внимателно го слуша. Фактът, че Ишидо сигурно също имаше шпиони в затвора, не го безпокоеше. Анджин-сан беше защитен, в безопасност. Ала внезапно Ишидо се опита да го измъкне оттам и да го откара на своя територия.

Торанага си припомни с усмивка как той и Хиромацу замислиха първото „нападение“ от бандити ронини — малка, изолирана групичка от елитни самураи, които ловко бе успял да вмъкне в Осака — как изчислиха точно момента, в който Ябу щеше да мине през гората и нищо неподозиращ, щеше да „спаси“ варварина. И двамата се бяха кикотили като деца при мисълта, че още веднъж използуваха Ябу като марионетка и натриха носа на Ишидо в собствените му фъшкии.

Всичко мина много гладко. До днес.

Днес самураят, изпратен да доведе монаха, се завърна с празни ръце.

— Свещеникът е мъртъв — докладва той. — Като го повикаха, не излезе. Влязох вътре да го измъкна, но беше мъртъв. Престъпниците около него казаха, че щом пазачът извикал името му, той просто се свлякъл на земята. Когато го обърнах с лице към мен, вече не дишаше. Моля да ме извините, не можах да изпълня заповедта ви. Не знаех дали искате главата му или цялото му тяло, тъй като е варварин, затова донесох главата заедно с тялото. Някои от престъпниците казаха, че били покръстени от него, и искаха да задържат трупа, та трябваше да убия неколцина. Трупът е долу в двора — целият е червясал и вони.

Защо умря монахът — отново, за кой ли път, си зададе този въпрос Торанага. Хиромацу го погледна изпитателно.

— Да, господарю?

— Питах се кой ли може да желае смъртта на лоцмана.

— Християните.

 

 

Касиги Ябу следваше Хиромацу по коридора и се чувствуваше великолепно в това ранно утро. Ветрецът разнасяше лек мирис на море и му напомни за родния му град Мишима. Радваше се, че най-сетне ще се срещне с Торанага и че краят на дългото чакане е настъпил. Грижливо се бе изкъпал и облякъл. Написа последни писма до жена си, майка си и завещание, подпечатано с восък — за в случай, че срещата се обърне срещу него. Бе сложил меча Мурасама в изпитаната в безброй битки ножница.

Свиха по друг коридор и Хиромацу отвори обкована с желязо врата, от която излязоха на широко каменно стълбище. Заизкачваха се към вътрешната централна кула на тази част от укрепленията. Броят на постовете беше прекалено голям и Ябу надуши опасност.

Стълбите се виеха нагоре и свършваха в лесно отбраняем редут. Пазачите отвориха втора желязна врата. Излязоха на една от кулите в крепостната стена. Дали на Хиромацу не му е наредено да ме хвърли оттук, или може би да ми заповяда да скоча — запита се той без страх.

За голяма негова изненада там завариха Торанага и колкото да беше невероятно, той стана да го поздрави радушно и почтително — нещо, което Ябу смяташе, че не заслужава. В края на краищата Торанага беше господар на Осемте провинции, докато той самият владееше само Идзу. Наоколо старателно и грижливо бяха наслагани възглавнички за сядане. Пълният чайник изпускаше пара изпод копринената си калъфчица. Богато облечено, но не особено привлекателно момиче с широко лице му се поклони ниско. Казваше се Садзуко и беше седмата официална наложница на Торанага — най-младата, при това в напреднала бременност.

— Много ми е приятно да ви видя, Касиги Ябу-сан. Извинявайте, че ви накарах да чакате толкова дълго.

Сега вече Ябу се убеди окончателно, че Торанага бе решил да му вземе главата, защото врагът е най-учтив, когато замисля или вече е замислил убийството ти. Ябу извади двата си меча и внимателно ги положи върху каменната настилка, остави се да го отведат далеч от тях и да го настанят на почетното място.

— Реших, че ще е много приятно да наблюдаваме разпукването на зората, Ябу-сан. Намирам, че гледката оттук е великолепна — по-добра дори, отколкото от кулата на наследника. Не мислите ли?

— Да, прекрасна е — искрено отвърна Ябу. Никога не беше се изкачвал толкова високо в тази крепост. Освен това му стана ясно, че със забележката си за наследника Торанага му даваше да разбере, че е дочул за тайните му преговори с Ишидо. — Поласкан съм от предоставената ми възможност да я споделя с вас.

Под тях лежаха спящият град, пристанището и островчетата, на запад се виждаше Аваджи, а на изток крайбрежието се губеше в далечината. Изгряващата на източния небосвод светлина хвърляше по облаците алени пръски.

— Това е моята Садзуко-сан. Садзуко, приятно ми е да ви представя своя съюзник, прочутия Касиги Ябу, господар на Идзу, въпросния даймио, който ни доведе варварина и ни подари кораба със съкровищата.

Тя се поклони, поздрави го вежливо, той също й се поклони и тя отвърна на поклона му. После му предложи първата чаша чай, но той възпитано отклони тази чест и така започнаха ритуала. Той я помоли да предложи чашата на Торанага, който отказа и настоя Ябу да я приеме. Накрая, в качеството си на почетен гост, Ябу се остави да го убедят и пое чашата. Хиромацу прие втората, като загрубелите му пръсти трудно удържаха финия порцелан, а другата му ръка плътно обхващаше дръжката на меча, отпуснат в скута му. Торанага прие третата чаша и взе да отпива от чая си, след което всички се отдадоха на природата и започнаха да съзерцават изгрева сред невероятната тишина.

Разкрякаха се чайки. Градът се пробуди с обичайните си звуци. Денят се бе родил.

Садзуко въздъхна с просълзени очи:

— Тази възвишена красота ме накара да се почувствувам като богиня. Толкова жалко, че си отиде завинаги. Нали, господари?

— Да.

Когато слънцето се издигна до средата на хоризонта, тя се поклони и си тръгна. За голяма изненада на Ябу телохранителите също ги оставиха. Сега бяха сами, тримата.

— Много бях поласкан от подаръка ви, Ябу-сан. Беше изключително щедър — целият кораб и съдържанието му — започна Торанага.

— Всичко мое ви принадлежи — отвърна Ябу, силно развълнуван от изгрева. Защо нямам още малко време пред себе си, помисли той. Колко благородно от страна на Торанага! Да ми дари такова великолепно преживяване в последните минути от живота ми. — Благодаря ви за този изгрев.

— Да, с удоволствие ви го подарих. Радвам се, че сте се насладили на подаръка ми така, както аз се насладих на вашия.

Настъпи мълчание.

— Ябу-сан, какво знаете за тайното дружество Амида?

— Само онова, което е известно на повечето хора: че е тайно дружество на десетки, групички от по десет души — водач и не повече от девет членове, мъже и жени. Полагат най-тържествени и тайни клетви пред Буда Амида Дарител на вечна обич — да му служат всеотдайно, да водят благочестиво съществуване и да посветят живота си на обучение, чиято цел е да се превърнат в безпогрешно оръдие за едно-единствено убийство. Това убийство се извършва по заповед на водача и ако не успеят да го извършат — независимо дали е насочено срещу мъж, жена или дете — да се самоубият на място. Те са религиозни фанатици, които са убедени, че щом напуснат този живот, отиват направо в лоното на Буда. Досега нито един не е заловен жив. — Ябу знаеше за покушението срещу живота на Торанага. Цяла Осака вече знаеше за това и че господарят на Кванто, Осемте провинции, се е заключил зад стоманени врати, в пълна безопасност. — Рядко убиват и го вършат в абсолютна тайна. Няма начин да им се отмъсти, защото никой не знае кои са, къде живеят, къде се обучават.

— Ако решите да наемете някой от тях, как бихте постъпили?

— Ще подшушна за това на три места: в Хейнанския манастир, при портата на светилището на Амида и в манастира „Джоджи“. Ако ме сметнат за подходящ клиент, до десет дни техни посредници ще влязат във връзка с мен. Всичко става по такива тайни и сложни пътища, че дори да искам да ги предам или хвана, ще ми е абсолютно невъзможно. На десетия ден ще ми поискат определена сума в сребро. Сумата зависи от набелязаната жертва. С тях човек не може да се пазари и плаща само предварително. Единственото, което гарантират, е, че някой от хората им ще се опита да убие въпросната личност в рамките на близките десет дни. Говори се, че ако убийството е успешно, убиецът отива в техния храм, където много церемониално се самоубива.

— Значи смятате, че никога не ще узнаем кой е платил за снощното покушение?

— Да.

— А дали ще последва второ?

— Възможно е. А възможно е и да не последва. Те се съгласяват на един-единствен опит. Но ще постъпите мъдро, ако засилите охраната си — както сред самураите, така и сред жените си. Жените на Амида са обучени да отравят, да убиват с нож и с примка около врата.

— Ползували ли сте някога услугите им?

— Не съм.

— Но баща ви се е ползувал, нали?

— Не знам със сигурност. Чувал съм, че веднъж тайко го помолил да се свърже с тях.

— Успешно ли е било покушението?

— Всичко, което вършеше тайко, беше успешно — независимо по какъв начин.

Ябу усети нечие присъствие зад гърба си и предположи, че това е стражата, върнала се тайно да го убие. Прецени на око разстоянието до мечовете си. Дали да се опитам да убия Торанага — отново се попита той. Бях се решил, а ето че сега не съм сигурен. Променил съм се. Защо?

— Какво бихте платили за моята глава — продължи Торанага.

— Среброто на цяла Азия няма да стигне, за да ме изкуши на подобна постъпка.

— А друг какво би платил?

— Двадесет хиляди коку, а може би петдесет или сто хиляди — не знам. Възможно е дори повече.

— Бихте ли платили сто хиляди коку, за да станете шогун? Нали сте от рода Такашима?

Ябу отвърна гордо:

— Нищо не бих платил. Парите са боклук — играчка за жените и за мръсните търговци. Но ако беше възможно — а то не е — бих дал живота си, както и живота на майка ми, жена ми и всичките ми близки — с изключение на единствения ми син — на всичките ми самураи в Идзу, на жените и децата им, за да стана един ден шогун.

— А какво бихте дали за Осемте провинции…

— Всичко, което изброих, с изключение на живота на майка ми, жена ми и сина ми.

— А за провинцията Суруга?

— Нищо — презрително сбърчи устни Ябу. — Икава Джикю не струва нищо. Ако не сваля главата от раменете му — на него и цялото му поколение — в този живот, ще го сторя в следващия. Пикая на него и на семето му за десет хиляди живота напред.

— А ако ви го дам — него, плюс цялата Суруга, а може би и съседната провинция Тотоми?

Ябу се почувствува изморен от тази игра на котка и мишка и приказките за Амида.

— Решили сте да вземете главата ми, Торанага-сама — добре. Готов съм. Благодаря ви за изгрева. Но не желая да развалям тази красота с по-нататъшни приказки, затова нека приключим.

— Но аз съвсем нямам намерение да ви вземам главата, Ябу-сан. Откъде ви хрумна такава мисъл? Да не би някой враг да е налял отрова в ушите ви? Може би Ишидо? Та нали вие сте най-близкият ми съюзник! Допускате ли, че ще ви третирам като почетен гост тук, без стражи, ако ви мислех за враг?

Ябу бавно се обърна назад. Очакваше да види самураи с приготвени мечове, но зад гърба му нямаше никой. Той погледна отново към Торанага.

— Нищо не разбирам.

— Доведох ви тук, за да можем да поговорим насаме. И за да погледаме зората. Та бихте ли искали да управлявате провинциите Идзу, Суруга и Тотоми, ако не изгубя войната?

— Да, много бих искал.

Надеждите му литнаха нагоре като бързокрила птица.

— Тогава бихте ли станали мой васал? Бихте ли ме признали за свой господар?

Ябу не се поколеба ни за миг.

— Никога. Съюзник — да. Военачалник — да. Винаги по-нискостоящ от вас — да. Да хвърля в краката ви живота си и всичко, което притежавам — да. Но аз съм даймио на провинция Идзу и никога няма да отстъпя властта си над нея — никому. Заклел съм се в това на баща си и на тайко, който потвърди наследствените права — първо на баща ми, после на мен. Тайко завинаги затвърди правата ми над Идзу — на мен и наследниците ми. Той бе наш господар и аз се заклех да не приемам друг, докато наследникът му не стане пълнолетен.

Хиромацу завъртя леко дръжката на меча си. Защо Торанага не ми дава знак да сложим веднъж завинаги край на всичко това? Нали се разбрахме? За какво са тези изморителни разговори? Всичко ме боли, пикае ми се и имам нужда малко да полегна.

Торанага се почеса по слабините.

— А Ишидо какво ви предложи?

— Главата на Джикю — в момента, в който падне вашата. Както и провинцията му.

— В замяна на какво?

— Да го подкрепя, щом започне войната. Да нападна южния ви фланг.

— Вие приехте ли?

— Достатъчно добре ме познавате, за да знаете отговора на този въпрос.

Шпионите на Торанага в дома на Ишидо му бяха докладвали, че сделката е била сключена и че включвала убийството на трима от синовете му — Нобору, Судара и Нага.

— Нищо друго? Само подкрепа?

— С всички средства, с които разполагам — предпазливо добави Ябу.

— Включително и убийство?

— Когато войната започне, възнамерявам да се бия с всичките си сили. На страната на съюзника си. И да се опитам да допринеса за успеха му. Докато Яемон е малолетен, имаме нужда от един-единствен регент. Войната между вас и Ишидо е неизбежна. Друг изход няма.

Ябу се опитваше да прочете мислите на Торанага. Презираше го за колебанието му, защото знаеше, че е по-достоен от него, че Торанага има нужда от подкрепата му, че в крайна сметка той, Ябу, ще победи Торанага. Но какво да правя междувременно — питаше се той и много му се искаше жена му Юрико да беше тук да го посъветва. Тя ще знае как е най-умно да се постъпи.

— Мога да ви бъда от голяма полза. Мога да ви помогна да станете единствен регент — реши да рискува Ябу.

— Че защо ми е да ставам единствен регент?

— Когато Ишидо ви нападне, ще ви помогна да го победите. Когато той наруши мира.

— Как?

И Ябу му разказа за плана си за пушките.

— Батальон от петстотин въоръжени с пушки самураи — не издържа Хиромацу.

— Да. Представете си само каква ударна сила ще представляват! Все елитни самураи, обучени да действуват като един. Също и двадесетте оръдия.

— Лош план! Отвратителен — отсече Хиромацу. — Никога не бихте могли да го запазите в тайна. Ако започнем, врагът ще направи същото. И краят на този ужас няма да се види. Никакво достойнство, никакво бушидо, никакво бъдеще.

— Нали ни интересува единствено предстоящата война, Хиромацу-сан? — отговори Ябу. — Нали ни интересува единствено безопасността на Торанага-сама? Нали това е дългът на неговите васали и съюзници?

— Да.

— Торанага-сама трябва да спечели само една голяма битка. Тя ще хвърли в краката му главите на всичките му врагове — и цялата власт. Убеден съм, че тази стратегия ще му донесе победа.

— А аз казвам, че няма. Това е отвратителен план, без никакво достойнство.

Ябу се обърна към Торанага:

— Новите времена налагат по-ясно схващане за смисъла на достойнството.

Над главите им с писък се стрелна морска чайка.

— Как отвърна Ишидо на плана ви?

— Не съм го обсъждал с него.

— Защо? Щом смятате, че планът ви е толкова ценен за мен, той би бил не по-малко ценен и за него. Дори повече.

— Вие ми подарихте един изгрев. Не сте селянин като Ишидо, а най-мъдрият, най-опитният военачалник в империята.

Дали наистина това е причината — питаше се Торанага. Или все пак си го обсъдил с Ишидо?

— Ако приема плана ви, половината самураи ще бъдат мои, а другата половина — ваши.

— Съгласен. Аз ще ги командувам.

— Тогава мой човек ще бъде назначен за ваш заместник.

— Съгласен. Ще имам нужда от Анджин-сан да обуча хората да стрелят с пушки и оръдия.

— Да, но ще остане завинаги моя собственост и вие ще бдите над него както над наследника. Изцяло ще отговаряте за него и ще следвате всичките ми указания във връзка с него.

— Съгласен.

Торанага се загледа за миг в алените облачета. Този план е голяма глупост. Ще обявя „Алено небе“ и ще тръгна към Киото начело на войските си. Сто хиляди души срещу десет пъти по-многобройна войска.

— А кой ще превежда? Не мога да прикрепя Тода Марико-сама за постоянно.

— Само за няколко седмици, господарю. Ще се погрижа варваринът да научи езика.

— За това са необходими години. Единствените варвари, които са успели да го научат, са християнските свещеници. И то са им трябвали години. Цуку-сан живее тук повече от тридесет години. Така че няма да го овладее достатъчно бързо, както и ние не бихме научили гнусните им езици.

— Да. Но мога да ви обещая, че Анджин-сан много бързо ще научи езика.

И Ябу сподели плана на Оми, като го представи за свой собствен.

— Може да се окаже прекалено опасно.

— Но ще го накара бързо да се учи, нали? И ще се опитоми.

След кратко мълчание Торанага попита:

— А как ще запазите обучението в тайна?

— Идзу е полуостров и създава идеални условия за сигурна охрана. За по-безопасно ще настаня батальона близо до Анджиро, много на юг и по-далече от Мишима и границата.

— Добре. Незабавно ще установим връзка с пощенски гълъби между Анджиро, Йедо и Осака.

— Отлично. Трябват ми само пет-шест месеца и…

— Ще имаме късмет, ако ни остават пет-шест дни — изръмжа Хиромацу — Нима вашата прословута шпионска мрежа е ликвидирана, Ябу-сан? Нима не получавате донесения? Не сте ли чули, че Ишидо мобилизира войските си? Както и Оноши? Че сме заключени тук и не можем да мръднем?

Ябу си замълча.

— Е — обади се Торанага.

— Получавам сведения за всичко, което става наоколо, и за още много други неща. Ако са шест дни, значи са шест — карма. Но съм убеден, че сте много по-умен, за да допуснете да ви хванат тук в клопка. Или да ви провокират да започнете преждевременна война.

— Ако се съглася с плана ви, ще ме приемете ли за свой водач?

— Да. А ако спечелите, ще бъда поласкан да получа Суруга и Тотоми като част от наследствените ми имения.

— Тотоми ще зависи от успеха на плана ви.

— Съгласен.

— Ще ми се подчинявате ли? С цялата си чест?

— Да. Кълна се в бушидо, в Буда, в живота на майка си, жена си и всичките ми бъдещи поколения.

— Добре. Елате да препикаем съглашението.

Торанага се приближи до ръба на крепостната стена, прекрачи перваза на амбразурата и оттам се прехвърли на самия парапет. На двадесет метра под него беше градината. Хиромацу затаи дъх, изтръпнал от дързостта на господаря си. Видя го как се обърна и махна на Ябу да го последва. Ябу се подчини. Най-лекото докосване можеше да ги хвърли в прегръдките на смъртта.

Торанага си запретна кимоното и разхлаби набедрената си превръзка. Ябу направи същото. Смесиха урината си в една струя и я наблюдаваха как оросява градината ниско долу.

— Последното споразумение, което скрепих по този начин, беше със самия тайко. Това стана, когато той реши да ми даде Кванто — Осемте провинции — за наследствено владение. Разбира се, по негово време те бяха все още собственост на врага му Ходжо, та първо трябваше да си ги извоювам. Ходжо беше последният, който оказа съпротива на тайко. Разбира се, трябваше в замяна да отстъпя незабавно наследствените си провинции Имагава, Овари и Идзу. Въпреки всичко се съгласих и тогава препикахме съглашението. — Той с лекота се прехвърли през парапета, като нагласи набедрената си превръзка с такова спокойствие, сякаш се намираше долу в градината, а не беше кацнал като орел на върха на крепостната стена — Сделката се оказа изгодна и за двама ни. Победихме Ходжо и за една година отсякохме пет хиляди глави. Заличихме го от лицето на земята заедно с цялото му племе. Може да сте прав, Касиги Ябу-сан. Може би ще ми помогнете, така както аз помогнах на тайко. Без мен той никога не би станал тайко.

— Мога да ви помогна да станете единствен регент, Торанага-сама, но не и шогун.

— Разбира се. Това е единствената чест, до която не се домогвам, колкото и да твърдят враговете ми обратното.

Торанага скочи долу на плочите. Погледна към Ябу, който още нагласяваше пояса си, застанал на тесния парапет. До болка се изкуши да го бутне да падне, задето беше тъй нахален.

— Вече ми олекна. Как сте с мехура, Железни юмруко?

— Зле, господарю, зле.

Старецът отиде настрани и се облекчи над крепостната стена, но не на мястото, където сториха това Торанага и Ябу. Беше доволен, че не му се наложи и той да препикае съглашението с Ябу. Това е съглашение, което никога не бих спазил, каза си той. Никога.

— Ябу-сан, всичко трябва да се пази в пълна тайна. Смятам, че трябва да потеглите след два-три дни — каза Торанага.

— Да. Заедно с пушките и варварина, нали, Торанага-сама?

— Да. Ще потеглите с кораб. — Торанага погледна към Хиромацу. — Приготви галерата.

— Тя е готова. Пушките и барутът са все още на кораба.

Лицето на Хиромацу все така отразяваше неодобрението му.

— Добре.

Успя! Успя! На Ябу му идеше да крещи от възторг. Получи пушките, Анджин-сан, всичко! Имаш и шестте си месеца. Торанага никога няма да обяви война прибързано. Дори Ишидо да го убие в близките няколко дни, ти пак оставаш с всичко, което искаше. Ах, Буда! Закриляй Торанага поне до отплаването ми.

— Благодаря ви — каза той с нескрита искреност. — Никога няма да имате по-верен съюзник.

Когато Ябу си отиде, Хиромацу се нахвърли върху Торанага.

— Как можахте да направите такова нещо? Срамувам се от тази сделка! Срамувам се, че толкова не държите на съветите ми. Аз очевидно вече не съм ви от никаква полза и се чувствувам страшно изморен. Този нищо и никакъв даймио знае много добре, че ви омота около малкия си пръст като някаква марионетка. Той имаше дори наглостта да носи във ваше присъствие меч Мурасама!

— Забелязах.

— Боговете са ви омагьосали, ако питате мен. Открито прощавате такова оскърбление и му позволявате да злорадствува пред всички нас. Открито позволявате на Ишидо да ви срами пред всички нас. Не ми разрешавате да ви пазя. Отказахте на внучката ми, родена самурай, честта да умре. Изпуснахте съвета от контрола си, враговете ви явно ви надхитриха, а сега на всичко отгоре препикахте най-тържествено най-отвратителната сделка, за която съм чувал, и то с човек, който е отровител и предател като баща си. — Хиромацу се тресеше от ярост. Торанага не му възразяваше, само най-спокойно го наблюдаваше, все едно, че не го е чул. — Не, всички ками са ми свидетели — вие сте омагьосан — избухна отново старият самурай. — Аз ви задавам въпроси, крещя ви, ругая ви, а вие само ме гледате. Един от двама ни е полудял. Искам разрешението ви да извърша сепуку, а ако ми откажете, ще си обръсна главата и ще стана монах — каквото и да е, стига да не съм около вас!

— Нищо такова няма да направите. Само ще изпратите да повикат варварския свещеник Цуку-сан.

И Торанага избухна в смях.