Джеймс Клавел
Шогун (54)

Глава петдесет и трета

Блакторн крачеше през двора на крепостта с почетната си стража от двадесет васали, всички заобиколени от десеторно по-голям брой Сиви. Гордо носеше новата си униформа — кафяво кимоно с петте йероглифа на Торанага и — за пръв път — официалната горна дреха с огромни като криле рамене. Вълнистата му златна коса беше завързана на стегната плитка. На краката си бе обул нови таби и сандали с каишка между пръстите.

На всяка крачка срещаха Сиви — задаваха се от всеки завой, покриваха бойниците като мухи и изобщо Ишидо нагледно демонстрираше силите си, тъй като тази вечер в Голямата зала, построена от тайко във вътрешния кръг на укрепленията, бяха поканени всички даймио, генерали и важни самураи от Осака и околностите. Слънцето беше залязло и нощта бързо се спускаше.

Как не ми провървя — да загубя Урага! — ядосваше се Блакторн и все още недоумяваше дали нападението е било насочено срещу Урага или него самия. Изгубих най-ценния си източник на информация! Такъв досега не бях имал.

— По пладне идете в крепостта, Анджин-сан — каза му Ябу сутринта, като се завърна на галерата. — Ще дойдат да ви вземат Сиви самураи. Разбирате ли?

— Да, Ябу-сама.

— Опасност вече няма. Много съжалявам за нападението. Шигата га най, нее. Сивите ще ви отведат на сигурно място. Тази нощ ще останете в крепостта, в покоите на Торанага. Утре заминаваме за Нагасаки.

— Имаме разрешение? — попита той.

Ябу поклати отрицателно глава, силно огорчен.

— Ще се престорим, че отиваме в Мишима да вземем Хиромацу-сан и Судара-сама със семейството му. Разбирате ли?

— Да.

— Добре. Сега поспете, Анджин-сан. Не се тревожете за нападението. Сега на всички лодки е забранено да наближават галерата. Сега тук е кинджиру.

— Разбирам. Моля да ме извините, но какво има довечера? Защо аз в крепостта?

Ябу се усмихна накриво и обясни, че щели да го показват, че Ишидо изгарял от любопитство да го види още веднъж.

— Но като гостенин сте в безопасност — увери го той накрая и пак напусна галерата. Блакторн слезе долу, като остави Винк на вахта, но тъкмо му се стори, че е заспал, и ето че Винк вече го дърпаше за ръкава и той отново хукна горе на палубата.

Малка португалска фрегата с двадесет оръдия на палубата навлизаше забързано в пристанището, издула платна до пръсване.

— Ама че бърза, мръсницата! — обади се разтреперан Винк.

— Трябва да е Родригес. Друг няма да посмее да навлезе толкова навътре с такава скорост.

— На твое място, лоцмане, бих се измел оттук още сега, без да ме интересува прилив ли е, отлив е. Боже мой, имам чувството, че сме мухи, затворени в буркан. Я да се ма…

— Никъде няма да ходим! Не можеш ли да го проумееш веднъж завинаги! Ще стоим тук, докато ни разрешат да потеглим. Ще стоим, докато Ишидо ни пусне да си вървим, ако ще и самият папа и кралят на Испания да се появят с цялата си проклета армада!

Отново слезе долу, ала сънят бягаше от очите му. По пладне пристигнаха Сивите. И така, придружен от многочисления си ескорт, той се отправи към крепостта. Прекосиха града по криволичещите му улички, минаха покрай площадката за екзекуции с все така стърчащите на нея пет кръста за разпъване, а палачите по двама души с копие до всеки кръст непрекъснато качваха и сваляха хора от тях. Обичайната тълпа зяпачи също не липсваше. Блакторн изживя наново мъчителната агония на нападението от засада и това, че усещаше ръката си върху дръжката на меча, кимоното на гърба си и васалите около себе си, не намали усещането за паническа тревога.

Сивите го отведоха в онази част на крепостта, отредена на Торанага, където попадна още първия път и където все още бяха затворени Кирицубо, Садзуко и детето заедно с останалите самураи на Торанага. Изкъпа се, намери приготвени за него нови дрехи и първият му въпрос беше:

— Тук ли е Марико-сан?

— Не, господарю, много съжалявам — отвърна прислужникът.

— Тогава къде мога да я намеря, моля? Имам спешно послание за нея.

— Много съжалявам, Анджин-сан, но не знам, моля да ме извините.

Никой от слугите не можа да го упъти. Всички се извиняваха, но не знаели.

Той се облече и извади речника, за да си преговори някои важни думи и изрази, които щяха да му потрябват, и се подготви най-старателно. После излезе в градината да погледа как растат камъните. Ала те все не растяха.

И ето че сега крачеше към най-вътрешния ров. Навсякъде светеха факли.

Той се отърси от тревогата си и стъпи на дървеното мостче. Навсякъде се виждаха на групички други гости, наобиколени от Сиви, запътили се в същата посока. Усещаше скришните им погледи.

Премина под последната вертикална желязна решетка и съпровождащите го Сиви го поведоха през нов лабиринт от коридори към някаква огромна порта. Тук го оставиха. Неговите васали също си тръгнаха. Той пристъпи напред към осветената с факли неизвестност.

Залата беше огромна, с висок таван и златни орнаменти. Облицовани в злато колони крепяха гредите на тавана, които бяха от полирани редки видове дърво и не бяха по-малко ценни от гоблените по стените. В залата се намираха около петстотин самураи заедно с жените си, облечени във всички цветове и оттенъци на дъгата, а парфюмите им се смесваха с благоуханието на ароматните дърва, които горяха покрай стените в малки мангали. Погледът на Блакторн препусна през тълпата, за да открие Марико, Ябу или кое да е приятелско лице, но никого не видя. От едната страна се бяха строили поканените и чакаха да се поклонят пред издигнатата в далечния ъгъл на залата платформа. Придворният Огаки Такамото беше застанал пред нея и недалеч от него Блакторн разпозна и Ишидо — висок, слаб и властен, и усети почти физически ослепяващата сила на удара му по лицето си, а след това и собствените си пръсти, впили се във врата му.

На платформата седеше Очиба, съвсем сама, разположила се удобно върху една възглавничка. Дори от това голямо разстояние Блакторн забеляза изящното й разкошно кимоно от ефирна синьо-черна коприна, извезана със златни нишки. Урага благоговейно я беше нарекъл „Височайшата“ по време на плаването и му бе разказал нейната история.

Очиба беше слабичка, съвсем като младо момиче, а кожата й сякаш светеше отвътре. Черните й като трънки очи изглеждаха огромни под извитите, боядисани вежди, а косата й беше вчесана като крилат шлем.

Строените в редица гости бавно се придвижваха напред. Блакторн беше застанал отстрани, облян от светлината на факлите, с една глава по-висок от всички около него. Той учтиво пристъпи встрани, за да стори място на някои минаващи гости, и в този момент забеляза, че погледът на Очиба е спрял върху него. В следващия миг Ишидо също го погледна. Двамата си казаха нещо и ветрилото й потрепна. После отново го погледнаха. Той тръгна неспокойно към стената, за да не бъде тъй забележим, но един Сив му препречи пътя.

— Додзо — вежливо каза самураят и му посочи строените в редица гости.

— Хай, домо — благодари Блакторн и се присъедини към чакащите. Застаналите отпреде му се поклониха и веднага другите, строили се зад него, също започнаха да се кланят. Той отвърна на поклоните им. Изведнъж разговорите замряха. Всички гледаха само него.

Смутени, мъжете и жените най-отпред се отдръпнаха и му сториха път. Сега вече между него и платформата нямаше никой. За миг остана скован, но после тръгна напред в настъпилата мъртва тишина.

Точно пред платформата спря, коленичи и се поклони официално — веднъж на нея и веднъж на Ишидо, както бе видял да правят другите. После се изправи, изпотен от ужас да не би мечовете му да паднат или той да се замотае в тях и да се посрами, ала всичко мина благополучно и той започна да отстъпва назад.

— Моля ви, Анджин-сан, почакайте — чу се гласът на Очиба.

Той се закова на място. Вътрешното й излъчване сякаш бе нараснало, а заедно с него и женствеността й. Усети невероятната чувственост, която я заобикаляше като ореол, без тя да прави видимо усилие, за да постигне този ефект.

— Говори се, че приказвате нашия език? — Гласът й неочаквано и неизвестно защо прозвуча някак си интимно.

— Моля да ме извините, ваше височество — започна Блакторн, като използуваше добре изучения си запас от фрази и едва-едва заекваше от вълнение. — Много съжалявам, но ми се налага да използувам кратки думи и трябва с най-голямо уважение да ви помоля също да ми говорите с прости думи, за да имам честта да ви разбирам. — Съзнаваше ясно, че нищо чудно животът му да зависи от отговорите му. Цялата зала следеше всяка негова дума. Забеляза Ябу, който внимателно се придвижваше към него през тълпата. — Мога ли най-почтително да ви поздравя с рождения ви ден и да се помоля да живеете още хиляда години?

— Това трудно ще се нарекат прости думи, Анджин-сан — каза Очиба поразена.

— Моля да ме извините, ваше височество. Научих тези думи едва снощи. Как трябва да ги произнеса и…

— Кой ви научи?

— Моят васал Урага-но-Тадамаса.

Тя смръщи вежди и погледна към Ишидо, който се наклони към нея и бързо заговори нещо, от което Блакторн долови само думата „стрели“.

— А, отстъпникът християнски свещеник, който е бил убит снощи на кораба ви?

— Моля, ваше височество?

— Човекът, самураят, който убит? Снощи на кораб. Разбирате ли?

— Ах, да, извинете. Да, той. — Блакторн погледна към Ишидо и пак към нея. — Моля да ме извините, ваше височество. Ваше разрешение да поздравя високоуважаван генерал?

— Да, разрешавам ви.

— Добър вечер, уважаеми генерале — изрече Блакторн със заучена учтивост. — Последна наша среща аз бил като луд. Много съжалявам.

Ишидо му върна поклона доста небрежно.

— Да, така беше. Надявам се това да не се повтори тази или някоя друга вечер.

— Много ядосан тогава, моля да ме извините.

— Варварите често са като луди, доколкото знам.

Подобна грубост към един гостенин на публично място беше твърде неприятна. Очите на Блакторн се стрелнаха към Очиба и от погледа му не убягна и нейната изненада. Затова реши да рискува.

— А, височайши генерале, много сте прав. Варварите често като луди. Но много се извинявам, аз сега съм самурай и хатамото — това голяма, много голяма чест за мен. Вече не съм варварин. — Блакторн говореше със същия тон, с който се обръщаше към моряците от квартердека — без да го повишава, този глас се чуваше навсякъде, изпълваше всяко ъгълче на залата. — Сега разбирам обноски на самурай, разбирам бушидо, разбирам уа. Не съм повече варварин, моля да ме извините, нали така?

Последното изрече като предизвикателство, без следа от боязън. Знаеше, че японците много ценят мъжествеността и гордостта.

Ишидо се засмя.

— Така е, самурай Анджин-сан — весело отвърна той. — Да, приемам извинението ви. Слуховете за вашата храброст, изглежда, са верни. Това е добре, много добре. Аз би трябвало също да се извиня. Ужасно е неприятно онова, което е направил мръсният ронин, нали разбирате? Имам пред вид снощното нападение.

— Да, разбирам, Ишидо-сама. Много лошо. Четирима мъртви. Един мой, трима Сиви.

— Лошо, много лошо. Не се безпокойте, Анджин-сан. Това няма да се повтори. — Ишидо замислено огледа цялата зала. Всички много ясно го разбраха. — Сега заповядах строга охрана. Много строга. Няма да има други нападения. Вече ви пазят старателно. В крепостта сте в пълна безопасност:

— Благодаря. Извинете за безпокойството.

— Никакво безпокойство — вие сте важна личност, самурай. Имате специален самурайски статут при Торанага-сама. Аз не забравям — няма от какво да се боите.

Блакторн отново му благодари и се обърна към Очиба:

— Ваше височество, в моята страна имате… имаме кралица — извинете лошия ми японски. Да, моя страна се управлява от кралица и ние имаме обичая винаги да даваме подарък за рождения ден на дама. Дори кралица. — И той извади от ръкава си розов цвят на камелия, който бе отрязал от едно дърво в градината. Постави го на платформата пред нея, леко изплашен да не би да е прекалил. — Моля да ме извините, ако не е добри обноски да дам.

Тя погледна цветето. Петстотин души затаиха дъх да видят как ще приеме дързостта на галантния варварин и как ще се измъкне от клопката, в която я бе поставил, по всяка вероятност, без да иска.

— Аз не съм кралица, Анджин-сан — бавно продума тя. — Аз съм само майка на наследника и вдовица на господаря тайко. Не мога да приема подаръка ви като кралица, защото не съм такава, никога не бих могла да бъда, нямам претенции, че съм, и не желая да бъда. — Тя се усмихна широко и се обърна към всички присъствуващи: — Но като дама може би ще ми позволите на рождения ми ден да приема подаръка на Анджин-сан?

Залата избухна в аплодисменти. Блакторн се поклони и й благодари — от цялото й слово разбра само, че приема подаръка му. Когато тълпата утихна, Очиба отново заговори:

— Марико-сан, вашият ученик ви представя достойно.

Марико си пробиваше път през струпалите се гости. До нея вървеше някакъв младеж. Недалеч от тях Блакторн разпозна и Кирицубо, придружавана от Садзуко. Момчето се усмихна на някакво младо девойче, след това смутено забърза да настигне Марико.

— Добър вечер, Тода-сама — поздрави Блакторн и добави на латински, съзнавайки опасността: — Вашето присъствие прави вечерта още по-прекрасна.

— Благодаря, Анджин-сан — отговори тя на японски и бузите й пламнаха. Приближи се до платформата, а момчето остана сред гостите. После се поклони на Очиба. — Заслугите ми са много малки, Очиба-сама. Анджин-сан сам постигна всичко с помощта на книгата за думи, която му даде християнският свещеник.

— Ах, да, книгата с думи! — Очиба помоли Блакторн да й я покаже и да й обясни с помощта на Марико как си служи с нея. Беше възхитена. Също и Ишидо. — Трябва да си набавим още екземпляри, генерале. Моля ви, наредете им да ни дадат стотина. С тяхна помощ наши младежи ще могат лесно да научат варварския език.

— Да, добра идея, Очиба-сама. Колкото по-скоро обучим наши преводачи, толкова по-добре. — И Ишидо се засмя. — Нека християните сами нарушат монопола си.

Около шестдесетгодишен побелял самурай, който стоеше най-отпред в тълпата от гости, се обади:

— Християните нямат никакъв монопол, височайши генерале. Ние самите молим светите отци — дори настояваме — да ни служат като преводачи и посредници, защото само те могат да преговарят и с двете страни и само на тях и двете страни им имат еднакво доверие. Това води началото си от Города-сама, а тайко го продължи.

— Разбира се, Кияма-сама, нямах намерение да проявя неуважение към някой даймио или самурай, станал християнин — побърза да замаже Ишидо. — Имах пред вид само монопола, наложен от християнските свещеници. За нас ще е по-добре, ако японци контролират търговията с Китай, а не чуждестранни свещеници.

— Досега няма нито един случай на измама, височайши генерале — настоя Кияма. — Цените са достъпни и справедливи, търговията върви гладко и много активно, отците добре контролират хората си. Без южните варвари няма да има нито коприна, нито търговия с Китай. А без отците сигурно ще си имаме големи неприятности и няма да можем да се справим. Да, големи неприятности. Колкото и да съжалявам, но трябва да го кажа.

— Ах, Кияма-сама — намеси се Очиба. — Убедена съм, че за Ишидо-сама е чест да го поправите, нали, генерале? Че какво ще бъде Съветът без мъдрите съвети на Кияма-сама?

— Разбира се, така е — съгласи се Ишидо.

Кияма се поклони сдържано, но явно остана доволен. Очиба погледна към младежа и ветрилото й запърха.

— А вие какво ще кажете, Саруджи-сан? Може би ще пожелаете да научите езика на варварите?

Момчето, се изчерви под погледа й. Беше строен и хубав и се опитваше да изглежда по-зрял от петнадесетте си години.

— О, надявам се, че няма да ми се наложи, Очиба-сама, но ако ми бъде заповядано, ще се постарая с все сила. Да, много ще се постарая.

Всички се засмяха на неговата находчивост, а Марико додаде гордо на японски:

— Анджин-сан, това е моят син, Саруджи. — Блакторн се беше съсредоточил да разбере за какво става дума, но по-голямата част от разговора се водеше прекалено бързо за него, и то на разговорен език. Чу обаче името „Кияма“ и вече беше нащрек. Поклони се на Саруджи, който отвърна най-вежливо на поклона му.

— Прекрасен младеж. Голямо щастие е човек да има такъв син, Марико-сама. — Той скришом погледна дясната ръка на момчето. Беше изкривена за цял живот. Спомни си, че веднаж Марико му разказа за раждането на сина си — било прекалено продължително и трудно. Горкото момче, помисли си той. Сигурно никога няма да може да си служи с меч. Отмести погледа си. Никой не бе забелязал накъде гледа — освен Саруджи. Лицето му веднага отрази неговото смущение и болка. — Да, такъв син е голямо щастие — продължи той, обръщайки се към Марико. — Но не може да бъде, Марико-сама, вие — такъв голям син. Нямате достатъчно години, нали?

— Винаги ли сте тъй галантен, Анджин-сан? — обади се Очиба. — Винаги ли говорите такива приятни неща?

— Моля?

— Винаги ли сте тъй умен? Комплименти? Разбирате ли?

— Не, моля да ме извините. — Главата на Блакторн се пръскаше от напрежението и усилието да следи разговорите. Въпреки това, когато Марико му преведе казаното, той отвърна с престорена сериозност: — А, извинете, Марико-сама, ако Саруджи-сан наистина ви е син, кажете, моля ви, на Очиба-сама — не знаех, че у вас жените се женят по на десет години.

Тя преведе и добави нещо, което накара всички да се засмеят.

— Какво казахте?

Марико обаче забеляза злобния поглед на Кияма, обърнат към Блакторн.

— Извинете ме, Кияма-сама, мога ли да ви представя Анджин-сан?

Кияма учтиво отвърна на поклона на Блакторн.

— Казват, че претендирате да сте християнин?

— Моля?

Кияма не го удостои с честта да повтори думите си и Марико преведе.

— А, извинете, Кияма-сама — отговори Блакторн на японски. — Да, аз съм християнин — но от друга секта.

— Вашата секта не е добре дошла в земите ми. Нито в Нагасаки, нито в Кюшу, нито, предполагам, в земите на кой да е даймио-християнин.

Марико не изтри усмивката от лицето си. Питаше се дали Кияма лично е наредил да бъде извършено покушението на убиеца Амида, както и снощното нападение. Преведе думите му, като позамаза злостния им подтекст, а всички в залата напрегнато следяха разговора.

— Аз не съм свещеник, Кияма-сама — обърна се Блакторн направо към него. — Ако дойда в земите ви, ще дойда само като търговец. Никакви свещенически проповеди. Ще искам най-почтително разрешение само за търговия.

— Не ми трябва търговията ви! Не ви искам и вас в земите си! Забранявам ви да стъпвате в тях под страх от смъртно наказание. Разбрахте ли?

— Да, разбрах. Много съжалявам.

— Добре. — И Кияма се обърна високомерно към Ишидо: — Трябва да изгоним тази секта и тези варвари от империята. Ще предложа това на следващото заседание на Съвета. Открито искам да заявя, че Торанага-сама е постъпил много неблагоразумно, като е направил самурай един чужденец, и то именно този. Това е много опасен прецедент.

— Но това няма никакво значение! Всички грешки, извършени от настоящия господар на Кванто, ще бъдат поправени в най-скоро време, нали?

— Всеки греши, височайши генерале — натъртено продължи Кияма. — Само господ е безгрешен и вижда всичко. Единствената истинска грешка, извършена от Торанага-сама е, че постави своите интереси над тези на наследника.

— Да — съгласи се Ишидо.

— Моля да ме извините — намеси се Марико, — но това не е истина. Съжалявам, но вие и двамата грешите по отношение на моя господар.

Кияма се обърна към нея най-учтиво:

— Имате пълно право да твърдите това, Марико-сан. Но нека не го обсъждаме тази вечер. Къде се намира в момента Торанага-сама, височайши генерале? Какви са последните новини?

— Вчерашният пощенски гълъб донесе съобщението, че е в Мишима. Сега вече всеки ден получавам доклади за придвижването му.

— Добре. Значи, след два дни ще напусне границите на провинцията си?

— Да. Икава Джикю-сама е готов да го посрещне както подобава.

— Добре. — Кияма се усмихна на Очиба. Той бащински я обичаше. — Когато дойде денят, Очиба-сама, може би ще помолите наследника да позволи на регентите да му се поклонят?

— Това ще е голяма чест за наследника, Кияма-сама — отговори тя под бурните овации на присъствуващите. — А след това той кани вас и всички останали да бъдат негови гости на състезанието по стихотворство. Може би регентите ще се съгласят да бъдат съдии на съревнованието?

Отново овации.

— Благодаря, но може би по-добре ще е вие и принц Огаки, и някои от дамите да бъдете съдии?

— Добре, щом желаете.

— И каква ще бъде темата, Очиба-сама? И каква ще е първата строфа? — попита Кияма, много доволен, тъй като освен че умело боравеше с меч, беше и виден стихоплетец. Яростната му войнственост по време на бой беше пословична.

— Моля ви, Марико-сан, бихте ли отговорили на Кияма-сама? — попита Очиба и присъствуващите отново се възхитиха на нейната находчивост. Знаеше се, че никак не я бива като поетеса — за разлика от Марико, която беше прочута с таланта си.

Марико се зарадва, че дългоочакваният момент настъпи. Замисли се и каза:

— Трябва да е свързано с днешния ден, Очиба-сама, затова първата строфа ще бъде:

Върху безлисто клонче…

Очиба и всички останали я поздравиха за прекрасния избор. Кияма изведнъж стана много любезен.

— Чудесно! — одобри той. — Но много ще ни е трудно да се състезаваме с вас, Марико-сан.

— Надявам се да ме извините, Кияма-сама, но аз няма да се състезавам.

— Как може без вас! Разбира се, че ще се състезавате! — засмя се Кияма. — Та вие сте една от най-добрите поетеси в империята! Ако вие не участвувате, състезанието няма да е на ниво.

— Много съжалявам, но ще ме извините — няма да съм тук.

— Не ви разбирам.

— Какво искате да кажете, Марико-сан? — попита Очиба.

— Ах, извинете ме, Очиба-сама, но утре напускам Осака — заедно с Кирицубо-сан и Садзуко-сан.

Усмивката на лицето на Ишидо се стопи.

— И къде заминавате?

— Ще отидем да посрещнем господаря си, Ишидо-сама.

— Но той… Торанага-сама ще бъде тук след няколко дни!

— Садзуко-сан месеци вече не е виждала съпруга си, а моят господар все още не е имал удоволствието да види най-малкия си син. Кирицубо-сан ще дойде естествено с нас. Той отдавна не е виждал господарката на своите дами.

— Торанага-сама ще бъде тук в най-скоро време и не е необходимо да го посрещате.

— Според мен е необходимо, височайши генерале.

— Та вие едва пристигнахте и ние още не сме се насладили на вашата компания, която очаквахме с такова нетърпение, Марико-сан — сухо и остро отекна гласът на Ишидо. — И най-вече Очиба-сама. Съгласен съм с Кияма-сама — разбира се, че трябва да се съревновавате.

— Много съжалявам, но няма да съм тук.

— Очевидно сте много изморена, Марико-сан. Все пак току-що пристигате. Това съвсем не е подходящ момент да се обсъждат такива лични въпроси. — И той се обърна към Очиба: — Защо не приемете поклоните на останалите гости, Очиба-сама?

— Да, да, разбира се — побърза да се съгласи смутената Очиба.

Гостите веднага започнаха да се подреждат послушно в редица и нервно си зашушукаха, ала гласът на Марико-сан отново наложи пълно мълчание:

— Благодаря, височайши генерале, съгласна съм, но въпросът съвсем не е личен и няма какво да обсъждаме. Утре заминавам заедно с дамите на моя законен господар, за да му засвидетелствувам своята почит.

— Вие сте поканена тук, Марико-сан, лично от Сина на слънцето и регентите. Моля ви да имате търпение. Вашият господар скоро сам ще пристигне.

— Съгласна съм, но поканата на негово императорско величество се отнася за двадесет и втория ден. Тя не ме задължава — нито мен, нито кой да е друг — да стоя дотогава затворена в Осака. Или може би греша?

— Забравяте обноските си, Тода-сама!

— Моля да ме извините, тъй като съвсем не бих желала да се проявя като невъзпитана. Извинете, много моля за прошка. — Марико се обърна към Огаки, придворния: — Кажете, Огаки-сама, задължава ли ме поканата на Божествения да стоя в Осака до неговото пристигане?

Усмивката на Огаки бе замръзнала на лицето му.

— Поканата е за двадесет и второто число на този месец, Марико-сан. Тя изисква вашето присъствие именно на тази дата.

— Благодаря ви. — Марико се поклони и отново се обърна към платформата: — Присъствието ми е задължително тогава, Ишидо-сама, но не и преди това. Затова утре тръгвам.

— Моля ви да имате търпение, Марико-сан. Регентите ви оказаха гостоприемство и вашата помощ ще им бъде много необходима за приготовленията по повод пристигането на Божествения. А сега Очиба-са…

— Извинете, но заповедта на моя законен господар е за мен над всичко. Утре трябва да замина.

— Вие няма да заминете утре и ви моля, Марико-сан — не, умолявам ви, — да участвувате в състезанието, организирано от Очиба-сама. А сега Очи…

— Значи, наистина съм затворена тук — въпреки волята си?

— Марико-сан, нека да оставим този въпрос за друг път, моля ви — намеси се Очиба.

— Много моля да ме извините, Очиба-сама, но аз съм прям човек. Открито ви казах какви заповеди съм получила от законния си господар. Ако не мога да им се подчиня, трябва да знам защо. Затова кажете ми, височайши генерале, затворена ли съм тук до двадесет и втория ден? И ако е така, кой е наредил това?

— Вие сте почетна гостенка — внимателно изговори Ишидо, като се опитваше да я подчини на волята си. — И повтарям: господарят ви в най-скоро време ще бъде тук.

Марико усети силата, която той излъчваше, и отчаяно започна да й се съпротивлява.

— Да, но много съжалявам. Отново трябва да попитам най-почтително: затворена ли съм в Осака за следващите осемнадесет дни и ако е така, по силата на чия заповед?

Очите на Ишидо я пробиваха като свредели.

— Не, не сте затворена.

— Благодаря, Ишидо-сама. Извинете, задето ви говорих тъй прямо — каза Марико и много от присъствуващите дами се обърнаха към кавалерите си и стоящите до тях и открито започнаха да шепнат онова, което задържаните насила в Осака си мислеха: щом тя може да замине, защо не и аз? Защо не и вие? Утре си заминавам — ах, че хубаво!

Гласът на Ишидо надви вълната от приглушени гласове:

— Тъй като си позволихте да говорите по такъв безочлив начин, Тода-сама, считам за свой дълг да помоля регентите да отхвърлят официално искането ви, за да не би други да изтълкуват неправилно недоразумението. — И той се усмихна ледено на смразената тълпа. — А дотогава ще чакате, ще се готвите да отговаряте на въпросите на регентите и да получите официалния им отказ.

— За мен това би било чест, Ишидо-сама — каза Марико, — но трябва да изпълня своя дълг към законния си господар.

— Разбира се. И това ще стане след няколко дни.

— Съжалявам, но дългът си трябва да изпълня именно през следващите няколко дни.

— Ще се запасите с търпение, Марико-сан, за кратко време. Толкова по въпроса. А сега Кияма-са…

— Съжалявам, но не мога да отложа пътуването си нито с един ден.

— Вие отказвате да се подчините на Съвета на регентите! — изрева Ишидо.

— Не, господарю — твърдо отвърна Марико. — Не отказвам! Освен ако е в разрез с дълга ми към законния ми господар, което е най-важното нещо за всеки самурай!

— Ще се приготвите да се срещнете с регентите със синовно търпение!

— Съжалявам, но имам заповед от моя господар да придружа дамите му и да го посрещна. Незабавно.

Тя извади от ръкава си някакъв свитък и официално го подаде на Ишидо. Той рязко го отвори и го прочете. После вдигна поглед и каза:

— Въпреки това ще стоите тук и ще чакате решението на регентите.

Марико погледна с надежда към Очиба, но в очите й прочете само неодобрение. После се обърна към Кияма. Кияма беше също тъй мълчалив и безразличен.

— Моля да ме извините, височайши генерале, но ние не сме в състояние на война. Моят господар се подчинява на регентите, така че през следващите осемнадесет…

— Въпросът е приключен!

— Ще бъде приключен, генерале, когато добрите обноски ви подскажат да не ме прекъсвате! Аз не съм селянка, да ме тъпчете! Аз съм Тода Марико-но-Бунтаро-но-Хиромацу, дъщеря на Акечи Джинсай, в жилите ми тече кръвта на рода Такашима, а родът ми е самурайски от хиляди години и аз никога няма да бъда пленничка, заложница или затворничка! През следващите осемнадесет дни, до самия ден, аз съм свободна — по волята на Възвишения — да вървя, където си пожелая. Както и всички останали!

— Нашият… нашият господар тайко е бил някога селянин. Много… много самураи са селяни… били селяни. Всеки даймио е бил — някога в миналото си — селянин. Дори и първият Такашима. Всеки е бил селянин някога. Затова ме чуйте внимателно: ще чакате да чуете волята на регентите!

— Не, съжалявам, но първият ми дълг е към моя господар.

Ишидо побеснял тръгна към нея.

Макар Блакторн почти да не разбра какво бе казано дотук, неусетно бе пъхнал дясната си ръка в левия ръкав, готов да сграбчи ножа. Ишидо се извиси над нея.

— Вие ще се…

В този момент при вратата се усети някакво раздвижване. Обляна в сълзи прислужничка се втурна през насъбралия се народ и се хвърли в краката на Очиба.

— Извинете ме, господарке — изскимтя тя, — но Йодоко-сама… моли да ви види, тя е… Побързайте, наследникът е вече там…

Обезпокоена, Очиба погледна Марико и Ишидо, после обърнатите към нея втренчени лица. Поклони се леко на гостите си и забърза към вратата. Ишидо се поколеба.

— По-късно ще се оправя с вас, Марико-сан — каза той и последва Очиба, а стъпките му отекнаха тежко по рогозките.

Тълпата зашумя след него. Блакторн се приближи до Марико.

— Какво стана, Марико-сан? — попита той.

Но тя продължи да гледа платформата с невиждащ поглед. Кияма свали схванатата си от стискане на меча ръка и я отпусна.

— Марико-сан!

— Да? Кажете, Кияма-сан.

— Мога ли да ви предложа да се приберете у дома? И бихте ли ми разрешили да поговоря с вас по-късно — да кажем, в часа на глигана?

— Да, разбира се. Моля… моля да ме извините, но аз бях длъжна… — Гласът й заглъхна.

— Лош ден, Марико-сан. Господ да ви пази! — И той й обърна гръб и заговори властно на присъствуващите: — Предлагам всички да се приберем по домовете си и да чакаме… да чакаме и да се молим всевишният да прибере Йодоко-сама, ако часът й е ударил, бързо, безболезнено и с чест, и да я дари със спокойствието, което заслужава. — Погледна към Саруджи, който още стоеше като смразен и не помръдваше. — Вие елате с мен.

После излезе, а Саруджи го последва, макар да не му се искаше да оставя майка си в такъв момент. Властната заповед обаче го задължаваше, а вперените в него погледи го смущаваха.

Марико се поклони леко на цялата зала и си тръгна. Кири облиза пресъхналите си устни. Садзуко тръгна редом с нея, разтреперана от страх. Кири стисна ръката й в своята и двете заедно последваха Марико. Ябу и Блакторн също излязоха след тях, внезапно осъзнали, че бяха единствените самураи в залата, облечени в униформата на Торанага.

Вън вече ги чакаха Сиви.

 

 

— Но защо, в името на боговете, трябваше да се държите по този начин! Толкова глупаво! — беснееше Ябу.

— Много съжалявам — извини се механично Марико, без да му разкрие истинската причина. Искаше й се да я остави на мира и беше възмутена от отвратителните маниери. — Така се случи, Ябу-сан. Знам, че провалих празненството, но… Не знам и аз. Моля да ме извините. Извинете ме и вие, Анджин-сан.

Блакторн отново понечи да каже нещо, но Ябу за втори път го прекъсна и той се облегна разстроен на прозореца, а слепоочието му пулсираше от напрягането да разбере какво се говори.

— Много съжалявам, Ябу-сама — повтори още веднъж Марико и си помисли: „Ах, колко са отегчителни мъжете, всичко трябва да им обясняваш като на малки деца! Не виждат дори космите на собствените си мигли!“

— Вие предизвикахте буря, която ще ни помете всичките! Как можахте да постъпите тъй неразумно!

— Да, но не е правилно да ме затварят по този начин, пък и господарят Торанага наистина ми нареди…

— Това са заповеди на безумец! Явно са го обладали демоните! Ще трябва да се извините и да си вземете думите назад! Сега още повече ще засилят охраната, а Ишидо ще отмени разрешението ни за отпътуване! Всичко провалихте! — Той погледна към Блакторн. — Какво ще правим сега?

— Моля?

Тримата тъкмо бяха влезли в приемната на къщата, където живееше Марико. Намираше се в най-външния пояс на укрепленията. Сивите ги придружиха дотам, а наоколо пазеха много повече от обичайния им брой. Кири и Садзуко се прибраха в покоите си, придружени от друг „почетен“ караул от Сиви, а Марико предложи да се видят след срещата й с Кияма.

— Пазачите няма да ви пуснат, Марико-сан — каза разстроената Садзуко.

— Не се безпокойте — успокояваше ги тя. — Нищо не се е променило. Вътре в крепостта можем да се движим спокойно, макар и под охрана.

— Ще ви спрат! Ах, защо ви трябваше…

— Марико-сан е права, дете — сгълча я Кири, която не се беше изплашила. — Нищо не се е променило. Значи, до скоро виждане, Марико-сан.

И Кири тръгна пред Садзуко към тяхното крило на крепостта, Кафявите застанаха като плътна стена пред укрепената порта и Марико отново взе да диша спокойно. После тримата с Ябу и Блакторн дойдоха в нейната къща.

Спомни си как, докато стоеше там, в залата, вдигнала високо знамето, забеляза за миг как ръката на Блакторн се стрелна към ножа и това й вдъхна сили. Да, Анджин-сан, помисли си тя, ти си единственият, на когото мога да разчитам. Ти беше до мен, когато имах най-голяма нужда от твоето присъствие.

Очите й отново се спряха на Ябу, който седеше с кръстосани крака отсреща й и скърцаше със зъби. Фактът, че той публично застана на нейна страна и я последва, силно я беше изненадал. Поради тази подкрепа и понеже съзнаваше, че нищо няма да постигне, ако се ядоса на приказките му, тя реши да не обръща внимание на заядливостта му и започна да си играе с него.

— Моля да простите глупостта ми, Ябу-сама — взе да се извинява тя с разкаян и сълзлив глас. — Прав сте, разбира се. Много съжалявам. Аз съм само една глупава жена.

— Така е! Глупаво е да се опълчва човек на Ишидо в собственото му леговище!

— Да, много съжалявам, простете ми. Мога ли да ви предложа саке или чай? — Тя плесна с ръце. Вътрешната врата незабавно се открехна и на прага се появи Чимоко с разрошена коса и уплашено, подпухнало от плач лице. — Донеси чай и саке за гостите ми! И храна! И ако обичаш, да се стегнеш и да се оправиш! Как смееш да се появяваш в такъв вид? Това да не ти е някоя селска колиба? Срамиш ме пред Касиги-сама!

Чимоко ревна и побягна.

— Извинете я за нахалството й, моля.

— О, това е толкова маловажно! Но какво ще правим с Ишидо? И-и-и, Марико-сан, вашето подмятане за селянина попадна точно в целта — нищо не можеше да нанесе по-голям удар на всемогъщия генерал! Сега си спечелихте заклет враг в негово лице! И-и-и, какъв шамар му зашлевихте пред всички!

— Така ли мислите? Много съжалявам, но нямах никакво намерение да го засягам лично.

— Да, но нали е селянин — винаги си е бил селянин и ни мрази всички нас, потомствените самураи.

— Колко сте мъдър, че знаете такива неща! Благодаря, че ми го казахте. — Марико му се поклони, престори се, че избърсва сълза от окото си, и добави: — Разрешете да ви кажа, че сега се чувствувам тъй сигурна — вашата сила ме закриля… Ако не бяхте вие, Касиги-сама, мисля, че щях да припадна.

— Глупаво беше да се нахвърляте върху Ишидо пред всички — продължи Ябу, но ядът му вече се бе стопил.

— Да, прав сте. Жалко, че нашите водачи не са силни и мъдри като вас — ако бяха, Торанага-сама нямаше да има сега такива неприятности.

— Съгласен съм, но все пак ни завряхте в миша дупка и не знам как ще се оправим.

— Моля да ме извините, грешката е моя. — Марико се направи, че мъжествено преглъща сълзите си. Сведе поглед надолу и прошепна: — Благодаря ви, господарю, че приемате извиненията ми. Толкова сте великодушен!

Ябу кимна, тъй като смяташе похвалата за заслужена, смиреността й — за необходима, а себе си — за ненадминат във всяко едно отношение. Тя отново помоли за прошка и продължи да го успокоява и ласкае, докато скоро той съвсем омекна.

— Ще ми позволите ли да разкажа за моята глупост на Анджин-сан? Може би той ще ни предложи някакъв изход от положението… — Думите й замряха разкаяно.

— Да, много добре.

Марико му се поклони с благодарност и заговори на Блакторн на португалски.

— Моля ви да ме изслушате, Анджин-сан, без да задавате въпроси. Много съжалявам, но първо трябваше да успокоя това злонравно диване — нали така е думата, извинете?

Тя му преразказа накратко какво е станало и защо Очиба е напуснала тъй бързо залата.

— Много лошо — погледна я той въпросително. — Нали?

— Да. Ябу-сама иска съвет от вас. Какво да направим, за да излезем от кашата, в която забърках и вас двамата с моята глупост?

— Каква глупост? — Блакторн не откъсваше поглед от нея и безпокойството й нарасна. Тя наведе очи към рогозките, а той се обърна направо към Ябу: — Не знам, Ябу-сан. Сега разбирам — ще помисля.

— Какво има за мислене? — кисело попита Ябу. — Напъхани сме в капан.

Марико преведе, без да вдигне очи.

— Това наистина ли е така, Марико-сан? — попита Блакторн. — От самото начало?

— Да, за жалост.

Той се извърна и се загледа в нощта. В метални скоби по стените, които ограждаха градината, имаше поставени факли. Светлините им се отразяваха в цветята и растенията, напръскани с вода специално за целта. Вляво се намираше обкованата с желязо врата, пазена от няколко Кафяви.

— Ти… — чу го тя да казва на латински, без да се обръща към нея. — Трябва да поговорим насаме.

— Ти… И аз искам същото — откликна тя, като извърна лице от Ябу, защото не бе сигурна в себе си. Можеше да се издаде. — Тази нощ ще намеря начин да ви открия. — Чак тогава погледна Ябу. — Анджин-сан е съгласен с вас — постъпила съм много глупаво.

— Да, ама каква полза сега?

— Анджин-сан — заговори тя отново, като се стараеше гласът й да бъде делови. — По-късно тази вечер ще отида при Кирицубо-сан. Знам къде живеете и ще ви намеря.

— Да, благодаря — каза той, без да се обръща.

— Ябу-сама — продължи тя със смирен глас. — Довечера отивам при Кирицубо-сан. Тя е много мъдра и може би ще ни посъветва нещо.

— Изходът е само един — заяви Ябу с категоричност, от която й призля. Очите му горяха като въглени. — Утре ще се извините! И ще останете тук!

 

 

Кияма пристигна навреме, придружен от Саруджи, и като видя сина си, сърцето й се сви. След като приключиха с официалните приветствия, Кияма попита строго:

— А сега обяснете: защо беше всичко това, Марико-сан?

— Война няма обявена, господарю. Не е редно да бъдем затворени, нито да се отнасят с нас като със заложници, така че мога да ходя, където си искам.

— За да има заложници, не е необходимо да е обявена война. Това ви е известно много добре. Очиба-сама беше заложница в Йедо като гаранция за сигурността на вашия господар, макар да нямаше война. Судара-сама и семейството му са заложници в момента при брата на Торанага-сама, а и те не са в състояние на война, нали така?

Тя стоеше със сведени очи.

— Много хора са заложници тук като гаранция за послушанието на господарите си към Съвета на регентите — законните управници на империята. И това е много мъдро. Открай време си е така, нали?

— Да, господарю.

— Добре. А сега ми кажете истинските причини.

— Моля?

— Не си играйте с мен! — раздразнено възкликна Кияма. — И аз не съм прост селянин! Искам да знам истинската причина за тазвечерната ви постъпка!

Марико вдигна поглед.

— Много съжалявам, но височайшият генерал просто ме раздразни с високомерието си, господарю. А аз наистина имам заповед. Нищо лошо няма в това да взема със себе си Кири и Садзуко за няколко дни, колкото да посрещнат господаря си.

— Много добре знаете, че това е изключено. На Торанага също му е много добре известно.

— Много съжалявам, но имам изрична заповед от господаря си. А един самурай не поставя заповедите на законния си господар под съмнение.

— Така е, но аз ги поставям, защото са безразсъдни. А вашият господар не върши нито глупости, нито грешки. Освен това имам правото и аз да ви задам няколко въпроса.

— Моля да ме извините, но няма какво да обсъждаме.

— Има! Например Саруджи. Също и фактът, че ви познавам от дете и винаги съм ви уважавал. Хиромацу е най-старият ми жив приятел, а баща ви ми беше много скъп другар и почитан съюзник — до последните четиринадесет дни от живота му.

— Самураят не задава въпроси на господаря си във връзка със заповедите, които му се дават.

— Сега ви остава да изберете едно от следните две нещо, Марико-сан. Или да се извините и да останете, или да се опитате да заминете. Опитате ли второто, ще ви попречат.

— Да, разбирам.

— Утре ще се извините. Ще свикам заседание на регентите и те ще се произнесат по този въпрос. След това ще ви разрешат заминаването — заедно с Кирицубо-сан и Садзуко-сан.

— Моля да ме извините, но колко време ще отнеме това?

— Не знам. Няколко дни.

— Съжалявам, но не разполагам с толкова време — наредено ми е да потегля незабавно.

— Я ме погледнете в очите! — Тя се подчини. — Аз, Кияма Укон-но-Оданага, господар на Хиго, Сацума и Осуми, регент на Япония, от рода Фуджимото, главен даймио-християнин на Япония, ви моля да останете.

— Много съжалявам. Законният ми господар ми забранява да остана.

— Не разбирате ли какво ви говоря?

— Много добре ви разбирам. Но нямам никакъв избор — моля да ми извините.

Той махна с ръка към сина й.

— Годежът на моята внучка със Саруджи… Сама разбирате, че не мога да позволя това да стане, ако бъдете опозорена.

— Да, господарю — отвърна Марико с болка в погледа. — Разбирам много добре.

Прочете в очите на сина си отчаянието, което го обзе.

— Простете ме, синко, но трябва да изпълня дълга си.

Саруджи понечи да каже нещо, но промени решението си и след като помълча, промърмори:

— Извинете, майко, но дългът ви към наследника не е ли по-важен от дълга ви към Торанага-сама? Нали наследникът е наш законен господар?

Тя се замисли над този въпрос.

— Да, синко. И не. Торанага-сама има законни права над мен, а наследникът няма.

— Това значи ли, че Торанага-сама има законни права и над наследника?

— Не, не значи.

— Моля да ме извините, майко, не разбирам много от тези неща, но ми се струва, че ако наследникът даде някаква заповед, тя има предимство пред заповедите на Торанага-сама.

Марико не отговори.

— Отговорете му! — излая Кияма.

— Това ваша мисъл ли е, синко? Или някой ви я подсказа?

Саруджи се намръщи, опитвайки се да си спомни.

— Ние с Кияма-сама и неговата съпруга разговаряхме по този въпрос. Също и с Делегата-посетител. Не си спомням точно. Мисля, че сам се сетих, а Делегатът-посетител каза, че съм прав, нали, господарю?

— Светият отец каза, че наследникът е по-важен от Торанага-сама за империята. По закон. Затова моля да му отговорите на въпроса, Марико-сан.

— Ако наследникът беше зрял мъж и куампаку, законен управител на империята, както баща му беше тайко, тогава бих се подчинила първо на него и после на Торанага-сама. Ала Яемон е още дете — както в действителност, така и по закон, затова не е правоспособен. По закон. Този отговор задоволява ли ви?

— Да… но все пак той е наследникът, нали? Регентите се вслушват в неговата дума! Торанага-сама го почита. Какво… какво значат няколко години, майко? Ако не се изви… извините ме, но много се боя за вас.

Устните на момчето потрепереха. На Марико й се искаше да посегне и да го погали, да го прегърне, да го приласкае. Ала не се помръдна.

— Аз не се боя, синко. Не се боя от нищо на този свят. Страх ме е само от божието възмездие.

Последното изрече, обръщайки се към Кияма.

— Да, знам — каза Кияма. — Да ви благослови светата Богородица. — Той помълча малко. — Марико-сан, ще се извините ли публично на височайшия генерал?

— Да, с удоволствие, ако той пред всички нареди на войските си да се оттеглят от пътя ми и ни разреши на трите с Кирицубо-сан и Садзуко-сан да си тръгнем още утре.

— Ще се подчините ли на заповед, издадена от регентите?

— Моля да ме извините, но отговорът на този въпрос е не.

— А ще уважите ли тяхна молба?

— Моля да ме извините, но и на този въпрос отговорът е не.

— Ще се съгласите ли да изпълните молба от наследника и Очиба-сама?

— Каква молба, извинете?

— Да им погостувате няколко дни, докато решим този въпрос.

— Моля да ме извините, но какво има да се решава?

Търпението на Кияма се изчерпа и той избухна:

— Първо, бъдещето и добруването на империята, второ, бъдещето на църквата и трето — вие! Очевидно близкото ви общуване с варварина ви е заразило и е отровило мозъка ви, както и бях предположил!

Марико нищо не каза, само го погледна в очите. С усилие на волята си Кияма се овладя.

— Моля да извините… невъздържаното ми поведение… и лошите ми обноски — навъсено каза той. — Оправдава ме само силната ми загриженост. — Той се поклони с достойнство. — Моля за прошка.

— Грешката беше моя, господарю. Моля да ме извините, задето наруших хармонията ви и ви причиних неприятности. Но нямам друг избор.

— Вашият син ви посочи един, а аз — няколко.

Тя не му отговори.

Всички усетиха как атмосферата в стаята се нажежава, макар че вечерта беше прохладна, а лекият морски ветрец караше пламъците на факлите да танцуват.

— Значи, решението ви е твърдо?

— Нямам избор, господарю.

— Добре, Марико-сан. Тогава няма какво друго да си кажем. Освен да повторя, че ви нареждам да не настоявате — и ви моля за това.

Тя леко наклони глава.

— Саруджи-сан, бихте ли ме почакали навън? — властно нареди Кияма. Момчето беше тъй разстроено, че от гърлото му почти не излезе звук.

— Да, господарю. — То се поклони на Марико. — Моля да ме извините, майко.

— Господ да ви пази вовеки веков.

— И вас.

— Амин! — додаде Кияма.

— Лека нощ, синко.

— Лека нощ, майко.

Щом останаха сами, Кияма каза:

— Делегатът-посетител е много обезпокоен.

— За мен ли, господарю?

— Да. Също и за светата църква и варварина. За варварския кораб. Но първо ми разкажете за него.

— Той е изключителен човек, много силен и умен. А морето му е… в морето е като у дома си. Сякаш се слива с кораба и със стихията, а излезе ли в открито море — никой не може да се сравнява с него по ум и съобразителност.

— Дори Родригес-сан?

— Анджин-сан на два пъти излиза победител от двубой с него. Веднъж тук и веднъж по пътя на Йедо. — И тя му разказа за появата на Родригес по време на престоя им в Мишима, за скритото оръжие и всичко, което бе чула. — Ако корабите им са еднакви и са поставени при еднакви условия, победител ще излезе Анджин-сан. Но според мен ще победи, така или иначе.

— Разкажете ми за кораба.

Тя се подчини.

— А васалите му?

Марико не скри нищо — предаде нещата такива, каквито ги бе видяла.

— Защо според вас Торанага му върна кораба, парите, свободата, че и васали му даде?

— Господарят не е споделял с мен съображенията си.

— Моля ви за вашето мнение.

— За да пусне Анджин-сан срещу враговете си — веднага отговори тя и добави, без да се извини: — Щом ме питате, ще ви кажа: в случая личните врагове на Анджин-сан са и врагове на господаря Торанага — португалците, господарите Харима и Оноши, и вие самият, Кияма-сама.

— И защо Анджин-сан ни смята за свои лични врагове?

— Заради Нагасаки, търговията и контрола, който упражнявате върху бреговете на Кюшу. Също така, защото сте главните католически даймио.

— Църквата не е враг на Торанага-сама. Нито светите отци.

— Съжалявам, но според мен Торанага-сама е на мнение, че светите отци поддържат Ишидо-сама, така както и вие го поддържате.

— Аз поддържам наследника и съм против вашия господар, защото той не го поддържа и ще погуби нашата църква.

— Извинете, но това не е истина. Моят господар стои много над Ишидо-сама. Вие сте се били поне двадесет пъти, ако не и повече, на негова страна и знаете много добре, че човек може да му има доверие. Защо се присъединявате към заклетия му враг? Торанага-сама винаги е бил поддръжник на търговията и съвсем не е против християните като височайшия генерал и Очиба-сама.

— Моля да ме извините, Марико-сан, но кълна се в бога — Торанага тайно ненавижда християнската вяра и вътре в себе си е твърдо решен да погуби наследника и Очиба-сама. Неговата върховна цел е шогунатът и само шогунатът! Копнее да стане шогун и възнамерява да изпълни тази си мечта — за това свидетелствуват всичките му постъпки.

— Кълна се в бога, Кияма-сама, че не го вярвам.

— А аз съм сигурен. И вие не сте права. — Той я наблюдава известно време и добави:

— Вие сама казвате, че този Анджин-сан и корабът му са много опасни за църквата. Родригес е съгласен с това мнение и смята, че ако Анджин-сан настигне Черния кораб в открито море, работите ще се обърнат много зле.

— Да, това е и моето мнение.

— А това ще нанесе огромна вреда на майката-църква.

— Така е.

— И вие въпреки това не желаете да помогнете на църквата срещу този човек?

— Той не е против църквата и отците, макар да им няма доверие. Той е само против враговете на своята кралица. А Черният кораб е негова цел заради плячката.

— Но той е противник на Правата вяра и следователно е еретик!

— Да, но вече не мисля, че всичко, което ни казват светите отци, е абсолютната истина. А много неща изобщо не са ни казани. Цуку-сан сам си призна. Моят господар ми нареди да стана довереница на Анджин-сан, негова приятелка, да го науча на нашите обичаи, на нашия език, а аз самата да науча от него, каквото мога, което би ни било от полза. И открих, че…

— Искате да кажете от полза за Торанага?

— Единствената цел в живота на всеки самурай е да се подчинява на законния си господар. Вие не изисквате ли подчинение от собствените си васали?

— Да, но ереста е нещо страшно, а на мен ми се струва, че сте се съюзили с варварина срещу нашата църква и сте заразена от него. Дано господ ви отвори очите, Марико-сан, преди да е станало късно за спасението на душата ви. И сега последно: Делегатът-посетител каза, че имате да ми съобщите нещо поверително.

— Моля?

Това беше съвсем неочаквано за нея.

— Той ми каза, че преди няколко дни е получил съобщение от Цуку-сан по специален куриер от Йедо. Носели сте някакви сведения — за моите съюзници.

— Поисках среща с Делегата-посетител за утре сутринта.

— Да, той ми каза. Е?

— Моля да ме извините, но след като се срещна утре с него, ще ви…

— Не може утре — още сега! Той ми каза, че се отнася за Оноши-сама и засяга църквата, затова трябвало веднага да ми го съобщите. Кълна се в господа, така ми каза! Нима нещата са стигнали дотам, че вече нямате доверие дори на мен?

— Много се извинявам, но аз другояче се бях споразумяла с Цуку-сан. Той ме помоли да говоря открито пред Делегата-посетител и нищо повече.

— А на мен Делегатът-посетител ми каза, че трябва веднага да ми съобщите новината!

Марико разбра, че няма изход. Зарът бе хвърлен. Разказа му за заговора срещу живота му. Всичко, каквото знаеше. Той също се присмя на този слух, докато не разбра кой бе източникът на тази информация.

— Неговият изповедник… Изповедникът му…

— Да, много съжалявам.

— Жалко, че Урага е мъртъв — промълви Кияма и пак се огорчи безкрайно, че нападението срещу варварина излезе неуспешно, също както и предишното, а вместо това бе убил единствения човек, който можеше да докаже, че врагът му Оноши е и предател.

— Урага ще гори в ада вовеки веков заради светотатството си. Но въпреки това признавам, че ми направи голяма услуга, като е разкрил този заговор — ако е истина. — Кияма я погледна изпитателно и изведнъж сякаш се състари. — Ала не вярвам, че Оноши е в състояние да извърши подобно злодеяние. Или че Харима-сама е замесен в тази история.

— Да. Не можете ли… Не можете ли да попитате Харима-сама дали е вярно?

— Да, но той никога няма да ми разкрие подобна истина. Аз самият не бих го сторил. Вие как бихте постъпили на негово място? Тъжно, нали? Ужасни са пътищата човешки.

— Да.

— И все пак не вярвам на нито една дума от това, Марико-сан. Урага е мъртъв, така че никога няма да получа доказателство. Ще взема предпазни мерки, разбира се, но… не вярвам.

— И още нещо, Кияма-сама. Не е ли странно, че височайшият генерал постави Анджин-сан под охрана?

— Че какво толкова странно има?

— Странно е това, че го закриля, като знаем колко го ненавижда. Не мислите ли? Да не би генералът да гледа на Анджин-сан като на евентуално оръжие срещу всички даймио-католици?

— Не ви разбирам.

— Ако, да не дава господ, вие умрете, Кияма-сама, то тогава Оноши-сама ще стане главен даймио на Кюшу. И какво би направил тогава височайшият генерал, за да го смаже? Просто ще използува Анджин-сан и нищо друго.

— Възможно е — бавно изговори Кияма.

— Причината да се закриля Анджин-сан може да е една-единствена — за да бъде използуван. Как? Само срещу португалците — и следователно срещу всички даймио-католици.

— Възможно е.

— Според мен Анджин-сан е също толкова важен за вас, колкото за Оноши или Ишидо, или дори за моя господар. Жив. Защото познанията му са безгранични. А само знанията могат да ни защитят от варварите — дори от португалците.

— Можем да ги смажем и прогоним, когато си пожелаем — презрително изпръхтя Кияма. — Те са едни конски мухи и нищо повече.

— Ако светата църква победи и цялата страна бъде покръстена, за което горещо се молим, тогава какво ще стане? Ще оцелеят ли законите ни? А бушидо — ще оцелее ли срещу силата на божиите заповеди? Според мен — няма, какъвто е случаят с целия католически свят. Нищо няма да оцелее, ако светите отци надделеят, ако не сме подготвени.

Той нищо не отговори.

— Моля ви, Кияма-сама, попитайте Анджин-сан — нека ви разкаже какво се е случило в останалата част от света.

— Нищо няма да го питам. Според мен той ви е омагьосал, Марико-сан. Аз вярвам на светите отци. Смятам, че Анджин-сан е ученик на дявола и ви моля да осъзнаете, че вече сте заразена от ерес. На три пъти казахте „католически“ вместо „християнски“. Не означава ли това, че сте съгласна с него за съществуването на две вери, две еднакво истинни разновидности на Правата вяра? А тазвечерната ви заплаха не е ли нож в сърцето на наследника? И не е ли в разрез с интересите на църквата? — Той стана. — Благодаря ви за сведенията, които ми съобщихте. Дано господ ви закриля.

Марико извади от ръкава си малък и тънък запечатан свитък.

— Торанага-сама ме помоли да ви предам това.

— Знаете ли какво пише вътре, Марико-сан?

— Да. Беше ми заповядано, ако нещо се случи, да го унищожа и да ви предам посланието устно.

Кияма счупи печата. В писмото си Торанага отново повтаряше желанието си да сключи мир с него, потвърждаваше пълната си подкрепа за наследника и наследяването и накратко съобщаваше за случая с Оноши. Завършваше така:

„Нямам доказателства за това, но Урага-но-Тадамаса ще ви ги даде и затова именно го изпращам в Осака — за да го разпитате, ако желаете. Имам обаче доказателство за нещо друго — за това, че Ишидо е нарушил тайното ви споразумение след моята смърт да даде Кванто на вас и вашите наследници. Той също така тайно е обещал Кванто на моя брат Дзатаки, ако ме предаде — нещо, което Дзатаки вече направи. Моля да ме извините, стари приятелю, но вие също сте предаден. След моята смърт ще бъдете унищожен заедно с цялото си потомство, както впрочем и християнската църква. Моля ви да размислите. Скоро ще получите доказателство за моята искреност.“

Кияма прочете писмото два пъти, а тя не го изпускаше от очи, както й беше наредено.

— Наблюдавайте го през цялото време, Марико-сан — заповяда й Торанага. — Не съм напълно сигурен, че е сключил подобно споразумение с Ишидо за Кванто. Шпионите ми докладваха за това, но не съм сигурен. А от реакцията му ще разберете със сигурност или от липсата на такава, ако му предадете писмото в подходящ момент.

И тя видя реакцията на Кияма. Значи, и това е вярно, помисли си Марико. Старият даймио вдигна поглед към нея и каза безизразно:

— Значи, вие сте доказателството за неговата искреност? Жертвеният агнец?

— Не, Кияма-сама.

— Не ви вярвам. И на него не вярвам. Оноши може и да ме е предал. Но останалото… Торанага си е пак същият стар хитрец — смесва полуистините с мед и отрова. Боя се, че предадената сте вие, Марико-сан.