Джеймс Клавел
Шогун (27)

Глава двадесет и шеста

Торанага попита спокойно:

— Можем ли да си пробием път през тях, капитане?

Той бе вперил поглед в отрупаните на около петстотин метра от галерата рибарски лодки и в изкушаващото разстояние помежду им.

— Не, господарю.

— Нямаме избор — намеси се Ябу. — Друг избор няма!

Той изгледа ядосано скупчените на брега и кея Сиви, които чакаха изхода от сблъсъка, и до слуха му достигаха подигравателните им възгласи.

Торанага и Ябу бяха застанали на носа. Тъпанът мълчеше и галерата леко се поклащаше на вълните. Всички напрегнато очакваха решението. Беше ясно, че са попаднали в клопка. На брега ги чакаше беда, напред — също беда, да изчакат — пак беда. Примката се затягаше и накрая щяха да ги пипнат. Ако се наложеше, Ишидо можеше да чака с дни.

Ябу кипеше от гняв. Ако веднага бяхме загребала към изхода на пристанището, вече да сме в безопасност. А ние само си изгубихме времето с Бунтаро, ядосваше се той. Торанага е започнал да изкуфява. Ишидо ще помисли, че съм го предал. Нищо не мога да направя — освен да се опитаме да си пробием път с бой, но дори при това положение ще трябва да се бия на страната на Торанага, срещу Ишидо. Нищо не мога да направя. Освен да предложа на Ишидо главата на Торанага. Това ще ме направи регент и ще ми донесе Кванто, а след още шест месеца, като обуча самураите да стрелят с мускети, какво ми пречи да стана председател на Съвета на регентите? А защо не и най-голямата награда? Да премахна Ишидо и да стана главнокомандуващ армиите на наследника, главен регент и комендант на крепостта Осака, да контролирам легендарните съкровища, съхранявани в главната кула, да имам власт над цялата империя, докато Яемон е малолетен, а след това да съм втори по власт след него. Защо не?

Или пък най-голямата от всички награди — шогун. Премахна ли Яемон, ставам шогун.

И всичко това, като отсека една-единствена глава и ако боговете са благосклонни към мен!

На Ябу му се подкосиха коленете и копнежите му се извисиха нагоре, нависоко. Толкова лесно мога да осъществя всичко това, само дето няма начин да се измъкна, след като му взема главата — поне засега.

— Готови за атака — нареди Торанага.

Докато Ябу раздаваше команди и самураите се готвеха, Торанага прехвърли вниманието си върху варварина, застанал все така на носа, където го свари тревогата, облегнат на главната мачта.

Ах, да можех да го разбирам, мислеше Торанага. Ту е безумно смел, ту безкрайно слаб. Ту безценен, ту безполезен. Ту убива, ту го е страх. Ту е послушен, ту опасен. Едновременно и мъж, и жена. Кълбо от противоречия и не можеш да предскажеш какво ще направи в следващия момент.

Торанага внимателно го беше следил по време на бягството от крепостта и по време на внезапното нападение, както и след това. Чу разказа на Марико и капитана за поведението му по време на боя на кораба. Беше свидетел на необяснимия му гняв преди няколко минути, а когато не се върнаха за Бунтаро, видя с крайчеца на окото си опънатото му от омраза лице, чу виковете му и накрая, когато трябваше да се смее, той взе, че се ядоса.

А защо да не се смее, когато врагът е надхитрен? Защо да не се смеят, за да се освободят от трагичното усещане, когато карма причинява нелепата смърт на едно хубаво момиче? Та нали само чрез смеха се съединяваме с боговете и това ни помага да понасяме живота и да превъзмогнем ужаса, безсмислието и страданията тук, на земята? Както например тази вечер, като наблюдавахме как онези смели мъже срещнаха съдбата си на този бряг, в тази нежна нощ, чрез карма, предопределена преди хиляди съществования, а може би само преди едно-единствено.

Та нали само смехът ни позволява да се чувствуваме хора!

Защо лоцманът не може да разбере, че и той е в ръцете на своята карма, така както и аз, и всички ние тук, и дори Исус Христос — защото, ако се вникне малко в истината, неговата карма е причината той да умре опозорен като най-обикновен престъпник на онзи хълм, за който говореше варварският свещеник.

Всичко е карма.

Какво варварство — да заковеш човека с гвоздеи към парче дърво и да го чакаш да умре! Те са по-лоши дори от китайците, на които мъченията доставят удоволствие.

— Попитайте го, Ябу-сан — нареди Торанага.

— Моля?

— Попитайте го какво да правим. Имам предвид лоцмана. Нали ще водим морски бой? Казахте, че е истински гений в открито море. Нека го докаже.

Устата на Ябу бе свита в стегната, жестока цепка. Торанага усети неговия страх и това му достави удоволствие.

— Марико-сан — излая Ябу. — Попитайте лоцмана как можем да се измъкнем — как да си пробием път през тези лодки?

Марико послушно се приближи до парапета, все така подкрепяна от момичето.

— Благодаря, Фуджико-сан, вече съм добре.

Фуджико я пусна и взе да наблюдава Блакторн с отвращение.

— Той каза „с оръдия“, Ябу-сан — върна се Марико.

— Кажете му, че трябва да измисли нещо по-добро, ако държи на главата си.

— Трябва да сме търпеливи с него, Ябу-сан — намеси се Торанага. — Марико-сан, кажете му учтиво: „За съжаление ние нямаме оръдия. Няма ли друг начин да си пробием път? По суша е невъзможно.“ Преведете точния му отговор. Съвсем точно.

Марико изпълни заповедта.

— Съжалявам, господарю, но той каза „не“. Само „не“. При това неучтиво.

Торанага повдигна пояса си и се почеса под ризницата.

— Ами тогава — добродушно продължи той — щом Анджин-сан казва оръдия, а той е специалист, значи оръдия. Капитане, иди там. — Късият му дебел пръст посочи заповедно португалската фрегата. — Пригответе хората, Ябу-сан. Ако южните варвари откажат да ми заемат оръдията си, ще трябва да ги вземете насила, така ли е?

— С огромно удоволствие — тихо промърмори Ябу.

— Вие сте прав, той наистина е гений.

— Но начина го открихте вие, Торанага-сама.

— Лесно е да намериш начин, като ти дадат отговор на въпроса. Какъв е начинът за превземането на крепостта Осака, съюзнико?

— Няма такъв. В това отношение тайко беше безпогрешен.

— Да. А какъв е начинът да се справиш с предателството?

— Позорна смърт, разбира се. Но не разбирам защо ми задавате такъв въпрос.

— Просто ми мина през ума… съюзнико. — Торанага пак погледна към Блакторн. — Да, умен е. Много ми трябват умни мъже. Марико-сан, ще ми отстъпят ли варварите оръдията си?

— Разбира се, защо не?

И през ум не би й минала друга мисъл. Все още се тревожеше за Бунтаро. Колко по-добре щеше да е, ако го бяха оставили да си умре на брега. Защо да се рискува честта му? Тя се питаше защо ли Торанага заповяда на съпруга й в последния момент да се спасява по суша. Със същата лекота можеше да му нареди да доплува до кораба. Много по-безопасно щеше да е, а и време имаше достатъчно. Можеше да нареди това още щом Бунтаро стигна до края на кея. Защо изчака? Нещо вътре в нея й подсказа, че господарят им е имал специални причини да изчака и после да даде такава заповед.

— Ами ако откажат? Готова ли сте да убивате християни, Марико-сан? — продължи Торанага. — Нали това е най-невероятният им закон? Не убивай!

— Така е. Но за вас, господарю, с готовност ще отидем всички в ада — и аз, и съпругът ми, и моят син.

— Да. Вие сте истински самурай и аз никога няма да забравя, че грабнахте меча, за да ме защитите.

— Моля ви, не ми благодарете. Ако съм помогнала по някакъв незначителен начин, това е било мой дълг. Ако трябва да споменете някого с благодарност, нека това бъдат моят съпруг и моят син. Те са по-полезни за вас.

— В момента вие сте ми по-полезна. И можете да ми помогнете дори още повече.

— Само ми кажете по какъв начин, господарю. Ще го изпълня.

— Не мислете за чуждоземния си бог.

— Моля, господарю? — Лицето й се вкамени.

— Не мислете за чуждоземния си бог. На прекалено много господари трябва да сте вярна.

— Искате да се откажа от вярата си? Да се откажа от християнството?

— Да, освен ако не сте в състояние да скътате този бог — където му е мястото — в дъното на душата си, а не на преден план.

— Моля да ме извините, господарю — започна тя с разтреперан глас — но моята религия не ми пречи да ви бъда вярна и предана. Вярата ми винаги е била моя лична работа — винаги! Нима съм ви разочаровала по някакъв начин?

— Засега не. Но и това може да стане.

— Кажете ми какво да направя, за да ви угодя.

— Християните могат да станат мои врагове, така ли е?

— Вашите врагове са и мои, господарю.

— Свещениците в момента са срещу мен. Може да заповядат на всички християни да ми обявят война.

— Това е невъзможно, господарю. Те са мирни хора.

— А ако продължат да ми се противопоставят? Ако християните ми обявят война?

— Никога не се съмнявайте в моята вярност — никога!

— Този Анджин-сан може да говори истината и вашите свещеници да се окажат лъжци.

— Има добри и лоши свещеници, господарю. Но моят господар сте вие.

— Добре, Марико-сан. Ще приема думите ви. Заповядвам ви да се сприятелите с този варварин, да научите всичко, каквото той знае, да ми докладвате всяка негова дума, да се научите да мислите като него, да не „изповядвате“ нищо от това, което правите, да се отнасяте към всички свещеници с подозрение, да ми докладвате всичко, което ви кажат или попитат. Ако помежду всичко това намерите място за вашия бог — добре, ако ли не — толкова по-зле.

Марико отметна кичурче коса от очите си.

— Мога да правя всичко това, господарю, и пак да си остана християнка. Кълна ви се.

— Добре. Закълнете се в християнския бог.

— Кълна се в бога.

— Добре. — Торанага се обърна и извика: — Фуджико-сан!

— Да, господарю?

— Имате ли прислужнички със себе си?

— Да, две.

— Дайте едната на Марико-сан, а другата изпратете да донесе чай.

— Има и саке, ако желаете.

— Чай. А вие, Ябу-сан, чай ли предпочитате или саке?

— Чай, ако обичате.

— За Анджин-сан донесете саке.

Снопче светлина се отрази в златното кръстче, което висеше на врата на Марико. Тя видя, че Торанага се е загледал в него.

— Може би не желаете да го нося, господарю? Да го изхвърля ли?

— Не. Нека ви напомня за дадената клетва.

Всички впериха очи във фрегатата. Торанага усети нечий поглед и се обърна. Видя изопнатото лице, сините очи и го лъхна омразата — впрочем не, не омраза, а подозрение. Как смее този варварин да изпитва подозрение към мен?

— Попитайте Анджин-сан: защо не каза просто, че на варварския кораб е пълно с оръдия? Защо не каза просто да ги накарам да ме придружат извън пристанището?

Марико преведе.

— Той каза… — Тя се поколеба за миг, после продължи в скоропоговорка. — Моля да ме извините, но той каза: „За него е полезно сам да си поблъска главата.“

Торанага се засмя.

— Благодаря му за неговата глава. Беше ми от голяма полза. Надявам се да остане на раменете му. Кажете му, че сега вече сме квит.

— Той каза: „Не, не сме квит, Торанага-сама. Но ми върнете кораба заедно с екипажа и аз ще прочистя морето. От всички врагове.“

— Марико-сан, как смятате — дали нямаше предвид и мен, освен испанските и южните варвари?

Въпросът беше зададен с шеговит тон. Вятърът отново разроши косите й и няколко кичура паднаха върху очите й. Тя ги оправи с уморен жест.

— Извинете ме, но не знам. Може би да, може би не. Желаете ли да го попитам? Моля да ме извините, но той е… много особен. Страхувам се, че изобщо не го разбирам.

— Имаме достатъчно време. Да. След време той всичко ще ни разкаже за себе си.

Блакторн забеляза как фрегатата без много шум издърпа въжетата, които я привързваха към кея, веднага щом Сивите, които я охраняваха, се втурнаха към враговете си. Видя как спусна на вода голямата си лодка, която я изведе от мястото й на кея навътре в пристанището. И сега се поклащаше на няколкостотин метра от кея, спуснала от носа лека котва, обърнала към брега широката си страна. Това беше обичайна маневра на всички европейски кораби в чужди или враждебни пристанища, когато ги заплашваше опасност откъм брега. Освен това не се съмняваше, че макар на палубата да не се забелязваше никаква суетня и движение, всички оръдия на кораба са вече готови, мускетите насочени, снарядите и барутът са приготвени в изобилие, сабите са подръка, а горе на вантите се спотайват въоръжени моряци. Зорки очи претърсват всички посоки на компаса. Галерата е привлякла вниманието им в момента, в който започна да променя курса си. Двете шестдесеткилограмови оръдия на кърмата, обърнати към тях, сигурно вече са насочени за стрелба. Португалските артилеристи бяха най-добрите в света след английските.

И сигурно вече знаят за Торанага, продължи да разсъждава той, защото са хитри и са разпитали носачите или Сивите какъв е този шум. Или проклетите от бога езуити, които са осведомени за всичко, са им съобщили за бягството на Торанага и за мен.

Усещаше как космите на врата му настръхват. Един изстрел от кое да е оръдие и отиваме по дяволите. Ако сме още живи, това е само защото Торанага е на кораба. Благодаря ти, боже, за Торанага.

— Моят господар пита какво правите обикновено, когато искате да се приближите към военен кораб — обади се Марико.

— Ако имаме оръдие, даваме салют. Ако не, сигнализираме с флагчета и искаме разрешение да се приближим.

— Господарят пита: а ако нямаме флагчета?

Макар все още да бяха отвън обсега на оръдейните изстрели, Блакторн имаше чувството, че вече са вдигнати във въздуха въпреки затворените отвърстия пред дулата на оръдията. Фрегатата имаше по осем топа от двете страни на главната палуба, два на носа и два на кърмата. „Еразъм“ може да се справи с нея, каза си той, в това няма съмнение — при условие, че екипажът е добър. С удоволствие бих я взел. Я ела на себе си, стига си се унасял в мечти — не си на „Еразъм“, а на тази трътлеста галера и португалският кораб е единствената ни надежда. Бихме били в безопасност под прикритието на оръдията му. Благодари на бога за присъствието на Торанага.

— Кажете на капитана да вдигне на главната мачта знамето на Торанага. Това е достатъчно. Така ги известяваме официално кой е на кораба, макар че, бас ловя — вече знаят.

Знамето беше вдигнато на бърза ръка. Всички на галерата сякаш въздъхнаха облекчено. Блакторн забеляза промяната. Дори той се почувствува по-добре под това знаме.

— Господарят пита как ще им съобщим все пак, че искаме да се приближим.

— Кажете му, че без сигнални флагчета имаме два избора — да чакаме извън обсега на оръдията и да изпратим малка делегация с лодка или да се приближим направо на разстояние, от което да можем да разговаряме директно.

— Господарят пита вие кой начин препоръчвате.

— Направо да се приближим. Нямаме причини да бъдем предпазливи. Нали Торанага е на кораба. Той е най-важният даймио в империята. Разбира се, че ще ни помогнат и… Исусе Христе!

— Сеньор?

Но той не отговори и тя преведе бързо, след което изслуша следващия въпрос на Торанага.

— Господарят пита какво ще направи фрегатата. Защо млъкнахте?

— Сетих се изведнъж, че той вече е във война с Ишидо, нали? Така че фрегатата може да не е склонна да му помага.

— Разбира се, че ще му помогнат.

— Не. От кого имат по-голяма изгода португалците — от Торанага или Ишидо? Ако решат, че от Ишидо, ще ни хвърлят във въздуха, без да им мигне окото.

— Немислимо е португалците да стрелят по японски кораб — тихо промълви Марико.

— Ще стрелят, сеньора, вярвайте ми. И бас ловя, че няма да ни допуснат да се приближим. Аз не бих ви пуснал, ако бях лоцман на този кораб. Господи — възкликна той, загледан в брега.

Сивите, които им се подиграваха, напуснаха кея и сега се разпръскваха успоредно на брега. Рибарските лодки все така злонамерено запушваха изхода от пристанището.

— Кажете на Торанага, че има един-единствен начин да се измъкнем — ако извие буря. Тогава има надежда да издържим, докато за рибарските лодки надежда няма. По този начин бихме могли да се изплъзнем от клопката.

Торанага попита нещо капитана, който надълго и нашироко започна да му отговаря. Накрая Марико попита:

— Господарят се интересува: мислите ли, че ще има буря?

— Носът ми подсказва, че ще има. Но чак след два-три дни. Можем ли да чакаме толкова дълго?

— Носът ви? Нима я подушвате?

— Не, сеньора. Просто има такъв израз.

Торанага се замисли, след което даде нарежданията си.

— Ще се приближим до фрегатата, Анджин-сан.

— Тогава му кажете да се насочи право към кърмата й. По този начин сме на най-неудобен прицел. Кажете му, че са коварни — много добре знам доколко могат да бъдат коварни, ако са застрашени интересите им. По-лоши са от холандците в това отношение. Ако помогнат на Торанага да избяга, Ишидо ще излее яда си върху всички португалци — нещо, което те не биха рискували.

— Господарят казва, че скоро ще имаме отговор на това.

— Ние сме оголени, сеньора. Нямаме никакви шансове срещу техните оръдия. Ако са настроени враждебно или ако дори са просто неутрални — с нас е свършено.

— Моят господар казва, че е така, но ваш дълг е да ги настроите благосклонно.

— Как? Аз съм техен враг.

— Господарят казва, че и в мирно, и във военно време добрият враг може да е по-ценен от добрия съюзник. Вие знаете как разсъждават и ще измислите начин да ги склоните.

— Единственият сигурен начин е силата.

— Той казва: добре, съгласен съм. Кажете ми как да превзема кораба.

— Какво?

— Каза: добре, съгласен съм. Как ще превземем кораба, как ще го победим? Трябват ми техните оръдия. Извинете, Анджин-сан, не ви ли е ясно?

 

 

— И пак повтарям: ще го вдигна във въздуха — настоя Ферейра, капитанът на фрегатата.

— Не — възрази дел Аква, който наблюдаваше галерата откъм квартердека.

— Артилерист, влезе ли в обсега на оръдието?

— Не, дон Ферейра — отговори главният артилерист. — Още не.

— Какви други, ако не враждебни намерения може да има, щом се приближава? Защо просто не бяга? Пътят е чист…

Фрегатата беше прекалено отдалечена от изхода на пристанището и никой на кея не виждаше струпалите се за нападение рибарски лодки.

— Ние нищо не губим, ваше високопреосвещенство, а много печелим — продължи Ферейра. — Ще се престорим, че не сме разбрали, че Торанага се намира на борда. Помислили сме, че са бандити, водени от еретик пират, които са искали да ни нападнат. Не се безпокойте, веднъж да ни влязат в обсега на оръдието, лесно, ще можем да ги предизвикаме.

— Не — твърдо отсече дел Аква.

Отец Алвито се обърна към тях, облегнат на парапета:

— Галерата е издигнала знамето на Торанага, капитане.

— Фалшиво знаме — саркастично се ухили Ферейра. — От този номер по-стар няма. Не сме видели Торанага. Може и да не е на кораба.

— Не!

— В името на бога — една война ще бъде пагубна за нас! Ще забави тазгодишния Черен кораб, а може и изцяло да провали плаването му. Не мога да си позволя такова нещо. Няма да позволя на никой и нищо да ми попречи!

— Нашето финансово положение е по-тежко от вашето, капитане — озъби се дел Аква. — Ако тази година закъсаме с търговията, църквата ни ще банкрутира, ясно ли ви е? От три години не сме получили никакви субсидии от Гоа и Лисабон и провалът на миналогодишната печалба… Господи, дари ме с търпение! По-добре от вас знам какво сме заложили. Но отговорът е „не“!

Родригес едва се крепеше на стола си от болки. Кракът му, сложен в шина, почиваше върху мека табуретка, прикована здраво до компасната стойка.

— Капитанът е прав, ваше високопреосвещенство — намеси се той. — Защо се приближава, ако няма лоши намерения? Защо не бяга? Имаме прекрасна възможност да се справим с нея.

— Да, и освен това решението е от военен характер.

Алвито гневно се обърна към него:

— Не! Негово високопреосвещенство има решаващ глас по всички въпроси, капитане! Не бива да се опълчваме срещу Торанага? Трябва да му помогнем!

— Вие непрекъснато повтаряхте, че ако започне война, тя ще продължава вечно — обади се Родригес. — Сега нали е започнала? Видяхме, че започна. Това ще навреди на търговията. Ако Торанага загине, войната приключва и интересите ни ще останат ненакърнени. Съветвам ви — вдигнете галерата във въздуха!

— По този начин ще се отървем и от еретика — добави Ферейра, впил очи в Родригес. — Предотвратявате една война за прослава на господа и пращате един еретик на вечни мъки.

— Това ще бъде с нищо непредизвикана намеса във вътрешните им работи — отговори дел Аква, като избягваше да спомене истинската причина.

— Та ние непрекъснато им се месим! Езуитите са известни с това. Да не сме прости, дебелоглави селяни!

— Не съм казал такова нещо. Но докато аз съм тук, корабът няма да бъде потопен!

— Тогава ще ви помоля да слезете на брега.

— Колкото по-скоро умре този архиубиец, толкова по-добре, ваше високопреосвещенство — заяви Родригес. — Дали е той или Ишидо — каква разлика? И двамата са езичници и на нито един от тях не можем да имаме доверие. Капитанът е прав, друга такава възможност няма да ни падне. Помислете за Черния кораб!

Родригес щеше да бъде лоцман на Черния кораб и му се полагаше една петнадесета част от печалбата. Лоцманът на Черния кораб бе умрял от едра шарка преди три месеца в Макао, Родригес бе свален от кораба му „Санта Тереза“ и му бе поверен този нов пост, за огромна негова радост. Официалната версия беше едра шарка, напомни си той, но злите езици говореха, че предишният лоцман е бил убит с нож в гърба от някакъв ронин по време на пиянска свада в публичен дом. Но пък какъв шанс за мен, радваше се Родригес. И нищо няма да позволя да ми попречи!

— Поемам всичката отговорност — настояваше Ферейра. — Това е решение, което само военните трябва да вземат. Ние сме въвлечени в местна война. Корабът ми е в опасност. — Той пак се обърна към главния артилерист: — Попаднаха ли вече в обсега?

— Това, дон Ферейра, зависи от вашето желание. — Главният артилерист духна свещта и тя започна да тлее и да хвърля искри. — Мога да отнеса носа на галерата или кърмата или да я разцепя по средата — както наредите. Но ако желаете да убия някого — някой конкретен човек — тогава трябва да ги изчакаме още да се приближат.

— Искам да убиеш Торанага и лоцмана.

— Имате предвид английския лоцман?

— Да.

— Някой трябва да ми посочи японеца. А лоцмана сам ще разпозная, разбира се.

— Ако лоцманът трябва да загине, за да убием Торанага и да сложим край на войната, тогава съм съгласен, капитане — намеси се Родригес. — А иначе съм против — смятам, че трябва да пощадим живота му.

— Той е еретик и враг на нашата страна! Самото му присъствие е оскърбление за нас и досега ни е причинил повече неприятности от гнездо усойници.

— А аз вече ви казах, че англичанинът е преди всичко лоцман — при това един от най-добрите в света.

— Че защо лоцманите трябва да се ползуват със специални привилегии? И то един еретик?

— Защото трябва, дявол да го вземе! Трябва да го използуваме, както те ни използуват. Да убием такъв източник на опит и знания, ще е излишно прахосничество! Без лоцмани империята не може да просъществува, няма да има нито търговия, нито нищо! Без мен, дявол да го вземе, няма Черен кораб, няма печалба, няма завръщане у дома и затова умението ми е от голямо значение!

Откъм върха за мачтата се дочу вик:

— Хей, вие долу на квартердека! Галерата променя курса си!

Галерата, която се бе насочила право към тях, рязко промени посоката на движението са и зави няколко градуса вляво, към вътрешността на пристанището.

Родригес веднага се развика:

— Внимание! Вдигнете всички платна! Вдигайте котва!

Всички се втурнаха да изпълняват заповедите му.

— Какво става, Родригес?

— Не знам, капитане, но трябва незабавно да излезем в открито море. Тази трътлеста кучка се опитва да застане откъм подветрената ни страна.

— Това няма никакво значение. Можем да ги потопим всеки момент, стига да пожелаем. Имаме да товарим още стока, а и отчетата трябва да се върнат в Осака.

— Да, но не мога да допусна никой вражески кораб да застане откъм подветрената ми страна. Тази кучка, галерата, не зависи от посоката на вятъра — тя дори може да плава срещу него. Може би ни заобикалят, за да ни нападнат откъм носа, където имаме само едно оръдие, и да ни вземат на абордаж.

Ферейра се изсмя презрително.

— Та ние имаме двадесет оръдия! А те нито едно! Как можете да си помислите, че тази долна езическа лодка ще се осмели да ни нападне? Да не сте мръднали нещо в главата?

— Да, капитане, и затова още я имам на раменете си. „Санта Тереза“ излиза в открито море!

Платната изплющяха на вятъра, изпънаха се, дървените рейки заскърцаха. И двете вахти изскочиха на палубата, всички моряци бяха в бойна готовност. Фрегатата се заклати напред по вълните, но движението й беше много забавено.

— Хайде, кучко, по-бързо — подкани я Родригес.

— Готови сме, дон Ферейра — докладва главният артилерист. — Взел съм ги на прицел, но не мога да чакам дълго. Кой от тях е Торанага? Посочете ми го!

На галерата нямаше никакви светлини, никакви факли. Единственото осветление беше от луната: Галерата все още бе обърната към кърмата на фрегатата, на стотина метра разстояние, но вече се извърташе вляво, по посока на далечния бряг, а веслата методично се потапяха във водата, без нито за миг да нарушат ритъма.

— Онзи ли е лоцманът! Високият, на квартердека?

— Да — отговори Родригес.

— Мануел и Пердито! Целете него и квартердека. — Най-близкото оръдие бързо бе насочено натам. — А Торанага кой е? Бързо! Кормчия! Два градуса надясно!

— Йес, два градуса надясно! — Родригес нито за миг не забравяше пясъчното дъно и плитчините и не изпускаше вантите от очи. Беше готов всеки момент да поеме командуването от главния артилерист, който, както беше прието, командуваше за стрелба откъм кърмата.

— Ляво оръдие на главната палуба — крещеше артилеристът. — Щом стреляме, веднага обръщаме срещу вятъра! Спуснете всички капаци на отворите и се гответе за залп откъм левия борд. — Артилеристите се подчиниха и веднага обърнаха очи към офицерите и свещениците на квартердека. — За бога, дон Ферейра, кой от тях е Торанага?

— Кажете, отче, кой е? — попита Ферейра, който никога не беше виждал Торанага.

Родригес ясно различаваше Торанага на предната палуба, заобиколен от самураи, но не искаше той да го посочи. Нека отчетата свършат тази работа, каза си той. Хайде, отче, Юда няма да е сам! Защо трябва все ние да ви вършим мръсната работа, макар че пет пари не давам за това езическо куче.

Но и двамата свещеници мълчаха.

— Бързо, кой е Торанага — напираше главният артилерист.

Родригес нетърпеливо посочи с пръст.

— Ей го там на носа — ниското дебело копеле, дето са го заобиколили останалите езичници.

— Виждам го, сеньор лоцман.

Артилеристите нанесоха последни поправки в прицела. Ферейра пое свещта от ръцете на помощника на главения артилерист.

— Еретика ли целите?

— Да, капитане, готови ли сте? Ще махна с ръка и това ще е сигналът.

— Добре.

— Не убивай — звънна гласът на дел Аква. Ферейра рязко се извърна към него.

— Те са езичници и еретици!

— Сред тях има и християни, но дори и да нямаше…

— Не му обръщайте внимание, момчета — озъби се Ферейра. — Щом сме готови, ще стреляме!

Дел Аква излезе напред и застана пред дулото на оръдието. С високия си ръст стърчеше над квартердека и се извисяваше над въоръжените, готови за стрелба моряци. Ръката му почиваше върху разпятието.

— Пак повтарям — не убивай!

— Та ние непрекъснато убиваме, отче — възрази Ферейра.

— Знам и се срамувам от това, и моля господа за прошка. — Дел Аква никога преди това не бе попадал на квартердека на боен кораб с насочени оръдия и мускети, готови за смъртоносна стрелба. — Но докато съм тук, няма да убивате и няма да опростя убийства от засада!

— Ами ако ни нападнат? Ако се опитат да вземат кораба на абордаж?

— Ще моля господа да ни помогне срещу тях.

— Каква е тогава разликата — сега или по-късно?

Дел Аква не отговори. Не убивай, мислеше той. Торанага ни обеща всичко, а Ишидо — нищо.

— Какво решавате, капитане? Сега е моментът — извика главният артилерист. — Сега!

Ферейра обърна гръб на свещениците, хвърли свещта и се приближи до перилата.

— Пригответе се да отблъснете атаката — извика той. — Ако се приближат без разрешение на петдесет метра разстояние, заповядвам да вдигнете кораба във въздуха, независимо какво ще кажат свещениците!

Родригес също беше бесен и също се усещаше безпомощен пред свещениците. Не убивай, значи? Ами вие, в името на Христа — идеше му да извика. Какво ще кажете за кладите? Ами за Инквизицията? Ами за свещениците, които наляво и надясно раздават присъди „виновен“, „вещица“, „поклонник на сатаната“ или „еретик“? Я си спомнете за двете хиляди вещици, изгорени само в Португалия в годината, в която отплавах за Азия! А какво ще кажете за почти всяко село и град в Португалия, Испания и владенията, посетени от инквизиторите, или както те самите се наричат гордо „бичове божи“, и миризмата на изгорена плът, която оставят след себе си? Ах, господи Исусе Христе, пази ни от лицемери!

Той потисна омразата и отвращението си и съсредоточи вниманието си върху галерата. Различи Блакторн и си каза: ах, англичанино, приятно ми е да те видя застанал там, стиснал уверено кормилото, висок и надменен. Страхувах се, че отдавна са ти видели сметката. Радвам се, че си се отървал, но все пак ми е приятно, че нямаш нито едно оръдие на кораба, защото в такъв случай щях да те вдигна във въздуха и изобщо нямаше да слушам отчетата.

— Хей, „Санта Тереза“!

— Кажи, англичанино!

— Ти ли си, Родригес?

— Аз съм!

— Как е кракът ти?

— Мамка ти!

Родригес с удоволствие се вслуша във веселия смях, който достигна до него през водата, която ги разделяше.

Близо половин час маневрираха корабите, дебнеха се, лавираха според вятъра, приближаваха се, отдръпваха се, като галерата през цялото време се опитваше да застане откъм подветрената страна и да постави фрегатата натясно, да я притисне между брега и себе си, а фрегатата от своя страна правеше всичко възможно, за да се измъкне и да си отвори изход от пристанището за в случай на нужда. Нито единият кораб обаче, нито другият успя да заеме изгодна позиция и именно по време на тази игра на котка и мишка от фрегатата съзряха рибарските лодки, заприщили изхода от пристанището, и едва тогава си дадоха сметка какво означава тяхното присъствие.

— Ето защо идва при нас! За закрила!

— Значи още повече трябва да го потопим, щом е попаднал в клопка. Ишидо ще ни бъде признателен цял живот — заяви Ферейра.

Но дел Аква беше непреклонен.

— Торанага е прекалено важна личност. Настоявам първо да разговаряме с него. За потопяване винаги има време. Той е без нито едно оръдие на кораба си, а дори аз знам, че само оръдието може да се сражава с оръдие.

Така че Родригес позволи на галерата да се доближи на допустимо разстояние. И двата кораба се намираха в средата на пристанището, на безопасно разстояние както от рибарските лодки, така и един от друг. Фрегатата потръпваше от напъните на вятъра, готова всеки миг да отплава, а галерата дрейфуваше с прибрани весла, обърната с широката си страна към фрегатата, на разстояние, от което да могат да се чуват, тъй като Родригес ги допусна до такава близост чак когато всички весла бяха прибрани и галерата обърна широката си, най-уязвима страна към дулата на неговите оръдия. Същевременно обаче португалецът се подготвяше за следващите ходове. Слава богу, мислеше си той, че имаме топове, а тези копелета нямат. Англичанинът е прекалено хитър. От друга страна, приятно е противникът ти да е професионалист — по-безопасно е. Няма начин да извърши някаква безразсъдна, глупава грешка и някой да пострада без нужда.

— Разрешаваш ли да се качим на кораба ти?

— Кой, англичанино?

— Торанага-сама, преводачката и телохранителите му.

Ферейра тихо се обади:

— Никакви телохранители.

Алвито също се намеси:

— Трябва да има охрана, това е въпрос на престиж.

— Не ме интересува неговият престиж. Никаква охрана.

— И на мен не ми се иска да имам самураи на кораба — подкрепи го Родригес.

— Какво ще кажете само за петима — попита Алвито. — Само личните му телохранители. Вие поне разбирате какъв е проблемът, Родригес.

Родригес се замисли за миг, после кимна.

— Петима може, капитане. И ние ще отделим веднага петима моряци за ваши „лични телохранители“, всеки един с чифт пищови. Отче, уточнете подробностите. Нека светият отец да уреди срещата, капитане, той знае най-добре. Хайде, отче, но ни дръжте в течение.

Алвито се приближи до перилата и извика:

— Нищо няма да спечелите с тези лъжи! Пригответе душите си за ада — вие и вашите бандити! Имате десет минути на разположение, след което капитанът ще ви хвърли във въздуха и ви чакат вечни мъки!

— За бога, ние сме издигнали знамето на Торанага!

— Фалшив флаг, пирате!

Ферейра направи крачка напред.

— Какво ви прихвана, отче?

— Имайте търпение, капитане. Това е общоприета форма. В противен случай Торанага ще се обиди смъртно, че не сме уважили флага му — което е самата истина. Все пак той е Торанага, а не някой обикновен даймио. Бих искал да ви напомня, че лично той разполага с повече войски, отколкото кралят на Испания.

Вятърът стенеше в платната, рейките нервно потракваха. В следващия миг запалиха факлите на квартердека и сега вече Торанага се виждаше съвсем ясно. Гласът му също достигна до фрегатата:

— Цуку-сан! Как смеете да бягате от моята галера! Тук пирати няма — пиратите са в онези рибарски лодки при изхода на пристанището! Желая незабавно да се приближа!

Алвито се престори на ужасно учуден и извика на японски:

— Ах, Торанага-сама, много се извиняваме, и представа си нямахме! Бяхме убедени, че е някакъв номер. Сивите ни казаха, че ронини превзели насила галерата, и ние решихме, че бандити, водени от пирата англичанин, плават под лъжливо знаме. Идвам веднага!

— Не, аз ще дойда още сега!

— Много ви моля, Торанага-сама, позволете ми да дойда и да ви придружа. Моят господар, Делегатът посетител, също се намира тук, както и капитан Ферейра. Те настояват лично да ви се извинят и да изкупят вината си. Много ви молим да приемете нашите извинения. — Алвито премина на португалски и се провикна към боцмана: — Спуснете голямата лодка. — После отново премина на японски. — Веднага ще спуснат голямата лодка, господарю!

Родригес се вслушваше в лепкавия, подмазвачески глас на Алвито и си мислеше колко трудно се оправя човек с японците в сравнение с китайците. Китайците разбираха изкуството на преговорите, компромисите, отстъпките и изгодата. А японците признаваха само своята гордост и щом тя биваше накърнена, всеки, а не само самураите, плащаше със смърт за обидата. Хайде де, привършвайте, искаше му се да извика.

— Капитане, аз веднага ще тръгна с лодката — обърна се Алвито към Ферейра. — Ваше високопреосвещенство, ако дойдете и вие, това много ще допринесе за помирението.

— Съгласен съм.

— Не е ли опасно? — усъмни се Ферейра. — Може да ви използуват и двамата като заложници.

— В случай че подушите предателство, заповядвам ви, в името на бога, да унищожите този кораб и всички на него, независимо дали и ние сме между тях — нареди дел Аква, слезе от квартердека на главната палуба и мина покрай оръдията, като полюляваше величествено полите на робата си. При трапа се спря, обърна се и прекръсти с един общ жест присъствуващите. После слезе в лодката.

Боцманът даде знак на моряците да гребат. Всички до един бяха въоръжени с пищови, а под седалката си боцманът беше скътал дори буренце с барут, със стърчащ от него фитил.

Ферейра се надвеси над перилата и тихо повика:

— Ваше високопреосвещенство, доведете и еретика със себе си.

— Какво? Какво казахте?

На дел Аква му правеше удоволствие да разиграва капитана, чиято наглост го бе засегнала смъртно. Той, разбира се, отдавна беше решил да вземе Блакторн със себе си и освен това чуваше великолепно. Ама че глупак, каза си отецът.

— Доведете еретика — извика отново Ферейра.

От квартердека Родригес чу приглушено „да, капитане“ и си помисли: каква ли мръсотия е замислил Ферейра?

Той се размърда едва-едва на стола си. Лицето му беше бяло, без капка кръв. Болката в крака го глождеше непрестанно и му струваше големи усилия да се прикрива. Костите зарастваха добре и, слава богу, раната беше чиста. Но счупването си е счупване и дори най-лекото полюляване на кораба му причиняваше болка. Той отпи глътка грог от старата си морска манерка, закачена на една кука за компасната стойка. Ферейра не го изпускаше от очи.

— Боли ли кракът?

— Нищо ми няма.

Грогът притъпяваше болката.

— Ще можете ли да издържите оттук до Макао?

— Да. Мога и да се сражавам през целия път. И да се завърна следващото лято. Нали това имате предвид?

— Да, лоцмане, това имам предвид. — Устните на Ферейра отново се бяха разтегнали в злобна, подигравателна усмивчица. — Трябва ми здрав лоцман.

— Аз съм здрав. Кракът ми зараства добре. — Родригес се отърси от болката. — Англичанинът няма да дойде тук доброволно. Аз например не бих дошъл, ако бях на негово място.

— Залагам сто златни монети, че грешите.

— Това е повече от годишния ми приход.

— Разплащането ще стане в Лисабон, от печалбата от Черния кораб.

— Готово. Нищо не може да го накара доброволно да се качи на нашия кораб. Спечелих сто златни монети.

— По-скоро ги загубихте. Забравяте, че езуитите много повече от мен искат да го доведат тук.

— Че за какво им е?

Ферейра го изгледа изпитателно, но не отговори. Устните му бяха изкривени в същата злобна усмивчица. После, опитвайки се да хване Родригес на въдицата, добави:

— Ще изпроводя Торанага извън пристанището, ако ми даде еретика.

— Радвам се, че съм ваш съдружник и съм ви нужен — на вас и на Черния кораб. За нищо на света не бих искал да съм ви враг.

— И аз се радвам, че най-сетне се разбрахме, лоцмане. Най-сетне.

 

 

— Необходимо ми е да ме придружите извън пристанището. И то незабавно. — Торанага разговаряше с дел Аква чрез Алвито, а Марико стоеше до него заедно с Ябу и също слушаше.

Торанага беше застанал на задната палуба, а дел Аква и Алвито стояха по-ниско, на главната палуба, но въпреки това очите им бяха почти на едно ниво. — Или ако предпочитате, корабът ви може да разчисти рибарските лодки от изхода на пристанището.

— Моля да ме извините, но това би било с нищо непредизвикано враждебно действие, което вие не бихте… не бихте могли да препоръчате на фрегатата, Торанага-сама. — Дел Аква се обръщаше директно към него и както винаги изпитваше странно чувство, когато слушаше как Алвито превежда едновременно с неговите думи. — Това е невъзможно — това е открито военно действие.

— Тогава какво предлагате?

— Нека отидем първо на фрегатата. Ще се посъветваме с капитана. Той ще намери изход от положението, щом вече знаем какъв е вашият проблем. Все пак той е военен, а ние не сме.

— Доведете го тук.

— По-бързо ще стане, ако вие отидете там, господарю. Освен голямата чест, която ще ни окажете.

Торанага знаеше, че свещеникът е прав. Няколко минути преди това видяха как още няколко лодки, пълни със стрелци и лъкове, се отделиха от южния бряг и макар засега галерата да бе все още в безопасност, на всички им беше ясно, че до един час изходът на пристанището ще кипи от враждебни действия.

Освен това знаеше, че няма друг избор.

— Извинете, господарю — беше му обяснил преди това Анджин-сан, докато двата кораба се дебнеха — и маневрираха напразно — не е възможно да се приближим до фрегатата. Родригес е прекалено хитър. Не мога да му попреча да избяга, ако вятърът продължи да духа в тази посока, нито мога да го хвана натясно — освен ако не направи някаква грешка. Ще трябва да преговаряме.

— А ще направи ли грешка? Ще се задържи ли вятърът — попита той чрез Марико.

А тя отвърна:

— Анджин-сан казва, че умният никога не залага на вятъра, освен ако не е в открито море. А тук сме в пристанище и наблизо има планини, които причиняват вихрушки и въздушни течения. Родригес няма да сбърка.

Торанага внимателно следеше как двамата лоцмани се състезават кой от тях е по-умел и му стана ясно — извън всякакво съмнение — че и двамата са големи майстори. И още нещо му стана ясно: че нито той, нито земите му, нито империята дори ще бъдат някога в безопасност, ако не притежават модерни варварски кораби и ако чрез тях не започне да контролира и техните води. И тази мисъл силно го разтърси.

— Как обаче ще преговарям с тях! Какъв повод могат да измислят, за да се държат така враждебно с мен? Мой дълг е сега да ги унищожа, задето така нараниха честта ми.

Тогава Анджин-сан му обясни номера с фалшивите знамена, как корабите го използували, за да се приближат до врага или да го избягнат, и Торанага изпита невероятно облекчение, че е намерил приемлив начин да разреши проблема, без да наруши достойнството си.

И ето че Алвито казваше сега:

— Струва ми се, господарю, че трябва незабавно да потеглим.

— Добре — съгласи се Торанага. — Ябу-сан, поемете командуването на кораба. Марико-сан, предайте на Анджин-сан да остане на квартердека и да държи кормилото, а вие елате с мен.

— Да, господарю.

Големината на лодката ясно подсказа на Торанага, че може да вземе със себе си най-много петима телохранители. Но и това бе предвидено, и планът им беше много прост; ако не успее да убеди фрегатата да им помогне, тогава щяха да убият капитана, лоцмана и свещениците, да се барикадират в някоя каюта, а в същото време галерата щеше да нападне фрегатата откъм носа, както предложи Анджин-сан, и заедно да се опитат да я щурмуват. Или щяха да успеят, или не, но, така или иначе, разрешението щеше да е бързо.

— Планът е добър, Ябу-сан — кимна той одобрително.

— Моля да ми разрешите да отида да преговарям вместо вас.

— Няма да се съгласят.

— Добре, но щом се измъкнем от капана, изгонете всички варвари от империята. По този начин ще спечелите на своя страна повече даймио, отколкото ще изгубите.

— Ще си помисля — каза Торанага, макар да знаеше, че това са глупости, че Оноши и Кияма, двамата даймио християни, трябваше на всяка цена да са на негова страна и по този начин да спечели и останалите даймио християни, иначе беше загубен: Защо Ябу настоява да отиде на фрегатата? Какво ли предателство е замислил, ако отникъде не дойде помощ?

— Господарю — чу той гласа на Алвито, който превеждаше думите на дел Аква — мога ли да помоля Анджин-сан да ни придружи?

— Защо?

— Може би ще му бъде приятно да поздрави колегата си, анджин Родригес. Той е със счупен крак и не може да дойде. Родригес много иска да го види и да му благодари още веднъж, задето е спасил живота му.

Торанага не можа да измисли никаква причина, поради която Анджин-сан да не може да отиде на фрегатата. Англичанинът се намираше под негова закрила и следователно беше неуязвим.

— Ако желае, може да дойде. Марико-сан, придружете Цуку-сан.

Марико се поклони. Задължението й беше да слуша и да внимава всичко казано да се превежда правилно, без пропуски. Чувствуваше се по-добре, прическата и лицето й отново бяха безупречни, чистото кимоно бе взето на заем от Фуджико, а лявата й ръка бе стегната в спретната превръзка. Оказа се, че един от помощник-капитаните бил учил за лекар и той много сръчно проми раната. Нямаше прерязани сухожилия и самата рана беше чиста.

Една баня би й се отразила много добре, но на галерата нямаше такива удобства.

Двамата с отчето се върнаха на квартердека. Алвито забеляза ножа в пояса на Блакторн и кройката на замърсеното му кимоно. Доколко ли е успял да спечели доверието на Торанага — запита се той.

— Добра среща, капитан-лоцман Блакторн.

— Дано изгниете в ада, отче — добродушно му отвърна Блакторн.

— Нищо чудно да се срещнем там, Анджин-сан. Нищо чудно. Торанага каза, че можете да дойдете с нас на фрегатата.

— Това заповед ли е?

— Каза „ако желаете“.

— Не желая.

— Родригес иска да ви благодари още веднъж и да се види с вас.

— Предайте му моите поздрави и му кажете, че и с него ще се срещнем в ада. Или тук.

— Кракът му не му позволява да се движи.

— Как е той?

— Заздравява. Благодарение на вас и с божията помощ, ако е угодно богу, след няколко седмици ще може да ходи, макар че ще куца до края на живота си.

— Предайте му, че му желая скорошно оздравяване. Не си губете времето, отче, вървете си.

— Родригес много иска да ви види. На масата вече има сервиран грог, добре угоен печен петел с пресни зеленчуци и сос, топъл хляб, залят с горещо масло. Жалко ще е да се прахоса такава храна, лоцмане.

— Какво?

— Пресен хляб със златиста коричка, пресен сухар, масло и телешки бут. Пресни портокали от Гоа и дори цял галон вино от Мадейра, а ако предпочитате, има и бренди. И бира. Забравих ли да спомена угоения петел от Макао? Горещ и сочен. Капитанът е епикуреец.

— Дано господ ви запрати в ада!

— Ще го направи, ако му е угодно. Говоря ви само за съществуващи неща.

— Какво значи епикуреец — попита Марико.

— Това е човек, който обича добрата храна и сяда зад богато наредена маса, сеньора Мария — обясни Алвито и използува името, дадено й при покръстването. Бе забелязал внезапната промяна в изражението на Блакторн. Усещаше как слюнчените жлези на англичанина започват да действуват, как стомахът му болезнено се свива. Когато видя угощението, сервирано тази вечер в капитанската каюта, с лъскавите сребърни прибори и подноси, кожените столове, уханието на току-що изпечен хляб, масло и вкусни ястия, самият той усети как краката му се подкосяват от глад, а при това не беше нито прегладнял, нито пък японската кухня му беше непривична.

Колко е лесно да хванеш някого на въдицата, каза си той. Трябва само да знаеш каква стръв да закачиш на кукичката.

— Довиждане, капитан-лоцмане.

Алвито се обърна и заслиза по стълбите. Блакторн го последва.

 

 

— Какво има, англичанино — попита Родригес.

— Първо, къде е храната? След това ще си поприказваме. Първо обещаната храна.

— Моля да ме последвате — каза Алвито.

— Къде ще го водите, отче?

— В капитанската каюта, разбира се. Ще може да се храни, докато Торанага разговаря с капитана.

— Не, ще яде в моята каюта.

— По-лесно е да отиде там, където е храната.

— Боцмане! Погрижи се веднага да нахранят лоцмана! Дай му в моята каюта всичко, от което има нужда, всичко, каквото има на масата. Какво предпочиташ, англичанино — грог, вино или бира?

— Първо бира, после грог.

— Погрижи се, боцмане. Заведи го долу. И още нещо, Песаро — дай му от моя шкаф дрехи, ботуши и всичко необходимо. И стой при него до второ нареждане.

Блакторн последва Песаро, без да каже нито дума. Боцманът беше едър, плещест мъж. Алвито се запъти обратно към дел Аква и Торанага, които разговаряха чрез Марико недалеч от трапа, но Родригес го спря.

— Един момент, отче. Какво му казахте?

— Само че желаете да го видите и че на кораба си имаме храна.

— Казахте ли, че аз предлагам храната?

— Не, Родригес, не съм казвал такова нещо. Но не бихте ли предложили храна на гладен колега лоцман?

— Това нещастно копеле не е гладно, а направо умира от глад. Ако в това състояние го оставите да се наяде, ще се натъпче като прегладнял вълк и ще заповръща като пияна курва. А ние не бихме желали някой от нашата раса, макар и еретик, да яде като свиня и да повръща пред Торанага, нали, отче? Не пред това мръсно копеле — особено като го знаем колко е побъркан на тема чистота.

— Трябва да премахнете нечистите думи от езика си, сине мой — порица го Алвито. — Те ще ви изпратят в ада. Съветвам ви да кажете хиляда „Аве Мария“ и да постите два дни. Само хляб и вода. Покаяние пред бога, за да си спомняте за неговата милост.

— Благодаря, отче, ще послушам съвета ви. С удоволствие. А ако можех да коленича, щях да целуна разпятието ви. Да, отче, един жалък грешник ви благодари за вашето велико търпение. Трябва наистина да внимавам какво говоря.

Ферейра се провикна откъм стълбата:

— Родригес, ще слезете ли?

— Ще остана на палубата, докато тази кучка, галерата, е тук, капитане. Ако ви потрябвам, знаете къде да ме намерите. — Алвито се запъти към останалите, а Родригес чак сега забеляза Марико: — Момент, отче. Коя е жената?

— Дона Мария Тода. Една от преводачките на Торанага.

Родригес подсвирна беззвучно.

— Добра ли е?

— Много.

— Не е трябвало да я пускате на кораба. Тода ли казахте? Да не е някоя от наложниците на стария Хиромацу?

— Не, снаха му е.

— Не е трябвало да я допускате на кораба. — Родригес повика е пръст един от моряците. — Всички да имат предвид, че жената говори португалски.

— Да, сеньор.

Морякът хукна да изпълнява нареждането му и Родригес пак се обърна към Алвито. Свещеникът ни най-малко не бе впечатлен от неприкрития му гняв.

— Дона Мария говори и латински — при това също така добре. Нещо друго, лоцмане?

— Не, благодаря. Време е да започна моите „Аве Марии“.

— Да, време е.

Свещеникът го прекръсти и се отдалечи. Родригес се изплю, кормчията видя, намръщи се и побърза да се прекръсти.

— Иди се разпъни на мачтата — изсъска Родригес.

— Извинете, капитан-лоцмане. Но винаги ставам много нервен, когато светият отец е наблизо. Нищо лошо не съм си помислил.

Последните песъчинки се изсипаха през гърлото на пясъчния часовник и младежът го обърна.

— Щом ти свърши смяната, слез долу, вземи кофа с вода и четка и почисти каютата ми. Ще кажеш на боцмана да доведе англичанина тук при мен, а ти ще започнеш да чистиш каютата. И като казвам да я чистиш, знаеш какво имам предвид — иначе ще си направя презрамки от червата ти. А докато миеш, да казваш „Аве Мария“ за спасението на проклетата си душа!

— Да, сеньор лоцман — промълви едва чуто младият моряк.

Родригес беше маниак на тема чистота и в каютата му всичко трябваше да е изрядно, независимо какво време бушуваше навън.