Джеймс Клавел
Шогун (16)

Глава петнадесета

Блакторн се изправи на крака в настъпилото абсолютно мълчание.

— Изповедта ви, синко, бързо се изповядайте.

— Аз… не мисля… аз… — Блакторн си даде сметка с размътения си ум, че говори на английски, затова стисна устни и се запъти към вратата. Монахът се изправи на крака, предположи, че думите са на холандски или немски, и закуцука редом с него.

— Бързо, синко, ще ви дам опрощение. Побързайте заради безсмъртната си душа. Кажете само, че изповядвате пред бога всичко минало и настояще…

Вече наближаваха желязната врата, но монахът се бе вкопчил в него с учудваща сила.

— Кажете го веднага, синко! Пресветата Дева ще бди над вас.

Блакторн изтръгна ръката си и каза на испански с прегракнал глас:

— Останете със здраве, отче.

Вратата се хлопна зад гърба му.

Денят бе учудващо приятен, прохладен и малки облачета се гонеха, духани от лекия югоизточен ветрец.

Той вдъхна дълбоко чистия приказен въздух и кръвта се стрелна по жилите му. Обзе го радостта, че живее.

В двора имаше няколко голи затворници, един служител, пазачи на копия, ета и група самураи. Служителят беше облечен в тъмно кимоно и връхна дреха с колосани, подобни на крилца рамене и малка черна шапчица. Беше застанал пред първия затворник и четеше някакъв тънък свитък. След като свършваше, всеки затворник тръгваше подир пазачите си към голямата порта, от която се излизаше на двора. Блакторн беше последен. За разлика от другите дадоха му набедрена превръзка, памучно кимоно и дървени сандали. Освен това пазачите му бяха самураи.

Бе решил да побегне веднага щом излезе през портата, ала когато наближи, самураите го обградиха плътно като в обръч и така заедно стигнаха набелязаното от него място. Огромна тълпа — много спретната, с червени, жълти и златисти слънчобрани — се бе насъбрала отвън. Единият затворник вече бе завързан за кръста и в момента вдигаха кръста нагоре. До всеки бе застанал по един ета и дългите им копия блестяха на слънцето.

Блакторн забави крачки. Самураите го обградиха още по-плътно и по този начин го накараха да ускори ход. Той реши с изтръпналия си мозък, че по-добре да умре сега, бързо, и се приготви да се хвърли срещу най-близкия меч. Но нямаше тази възможност, тъй като самураите обърнаха гръб на площадката за екзекуция и се запътиха към улиците, които извеждаха към града и крепостта.

Блакторн зачака със затаен дъх да се увери, че това е така. Минаха през тълпата, която отстъпи назад и се закланя, и ето че излязоха на улицата. Нямаше грешка.

Той се почувствува като новороден.

Когато му се възвърна дар-словото, попита: „Къде отиваме?“ — без да обръща внимание, че говори на английски и никой няма да го разбере. Усещаше главата си лека, краката му едва докосваха земята, каишките на сандалите не му убиваха, допирът на кимоното не го дразнеше. Дори е много приятно, помисли си той. Може би е прекалено проветриво, но когато времето е хубаво като днес — най-подходящата дреха за квартердека!

— Господи, колко е приятно да си поговоря пак на английски — обърна се той към самураите. — Исусе Христе, мислех, че вече съм загубен. Това бе осмият ми живот. Известно ли ви е това, приятели? Остана ми само един. Но нищо! Лоцманите имат поне по десет живота, така твърдеше Олбан Карадок.

Самураите като че започнаха да се дразнят от неразбираемото му бръщолевене.

Я се вземи в ръце, каза си той. Не ги настройвай излишно срещу себе си.

Чак сега забеляза, че до един бяха в сиви униформи. Хора на Ишидо. Беше питал отец Алвито как се казва противникът на Торанага и Алвито отговори: „Ишидо.“ Това бе малко преди да му наредят да стане и да го отведат. Дали Сивите не бяха хора на Ишидо? А Кафявите — на Торанага?

— Къде отиваме? Там ли? — посочи той крепостта, която се извисяваше над града. — Там, хай?

— Хай — кимна водачът с главата си, която много напомняше на гюлле. Брадата му беше посивяла.

— Какво ли ще иска от мен Ишидо — запита се Блакторн.

Завиха по друга улица и продължиха да се отдалечават от пристанището. И тогава го видя — малък португалски бриг, с развято синьо-бяло знаме. Двадесет топа на главната палуба, а на носа и кърмата — по един двадесетфунтов. „Еразъм“ с лекота би му видял сметката, каза си Блакторн. Какво ли прави екипажът ми там, в селото? Кълна се в Христовата кръв, бих искал да ги видя. Тогава ми беше приятно да ги оставя и да се върна в къщата, където беше Онна — искам да кажа Наку… А как се казваше стопанинът?… Ах, да, Мура-сан. Ами момичето — онова в леглото ми, и другото, с ангелската красота, което разговаряше на площада с Оми-сан? И то беше в съня ми, и то беше в казана…

Защо ли си спомням тези глупости? Само си замъглявам мозъка. „Трябва да имаш много бистър ум, за да живееш в морето“ — казваше Олбан Карадок. Горкият Олбан.

Дълги години Олбан Карадок му се виждаше огромен, подобен на бог, всевиждащ и всезнаещ. Ала умря, обзет от ужас. Това стана на седмия ден от битката срещу Армадата. Блакторн командуваше стотонен кеч и снабдяваше от Портсмут бойните галеони на Дрейк с оръжие, барут, снаряди и храна. Флотата на Дрейк се биеше недалеч от Дувър — оттам се нахвърляше върху врага, който се опитваше да се промъкне до Дюнкерк, където испанските войски чакаха да ги прехвърлят с кораби в Англия и да я завладеят.

Огромната испанска флота бе съсипана от бурите и от по-бързите, нападателни и маневрени бойни кораби, построени от Дрейк и Хауард.

Блакторн се сражаваше яростно недалеч от „Ринаун“ — флагманския кораб на адмирал Хауард — когато вятърът смени посоката си, изви се буря, вдигнаха се чудовищни вълни и той трябваше да реши дали да се опита да надвие силата му и да избегне страничните залпове, които се очакваха всеки момент от големия галеон „Санта Крус“ непосредствено отпреде му, или сам да атакува по вятъра, през врага, тъй като останалите кораби на Хауард вече бяха обърнали гръб и се измъкваха в северна посока.

— Дай на север по вятъра — изкрещя Олбан Карадок. Той беше помощник-капитан, а Блакторн — лоцман и отговаряше за кораба. Това бе първият му отговорен пост. Карадок бе настоял да участвува в битката, макар да нямаше никакво право да се намира на палубата — освен че беше англичанин, а всички англичани имат право да са на палубата в такъв мрачен исторически момент.

— Стоп — заповяда Блакторн, завъртя руля на юг, право към вътрешността на вражеската флота, защото много добре съзнаваше, че всяко друго решение ги обричаше на гибел от топовете на галеона, който вече се извисяваше над тях.

Затова завиха на юг, по вятъра, през галеоните. Канонадата, която разтърси и трите палуби на „Санта Крус“, прелетя над главите им, а той успя да улучи вражеския кораб на две места отстрани — бълха го ухапала — и в следващия миг вече се намираха в сърцето на врага. Галеоните и от двете му страни не посмяха да стрелят по този самотен кораб, защото имаше опасност да си нанесат взаимно щети. И когато той вече се измъкваше изпод носа на врага, „Мадре де Диос“ откри огън и от трите палуби. Двете им мачти се метнаха встрани като копия и омотаха моряците във въжетата си. Половината от дясната палуба бе изчезнала, корабът се покри с мъртви и умиращи.

Олбан Карадок лежеше облегнат на едно от оръдията, невероятно малък без двата си крака. Блакторн взе стария моряк в прегръдката си, а той пищеше като обезумял, с изскочили от орбитите си очи.

— О, господи, не искам да умра, не искам да умра, помогни ми, помогни ми, Исусе Христе, каква болка, помооощ!

Блакторн разбра, че можеше да му помогне само по един-единствен начин, затова вдигна една жегла и го прониза с всичките си сили…

Седмици по-късно трябваше да разкаже на Фелисити за смъртта на баща й. Но не й каза нищо повече от това, че Олбан Карадок бе умрял мигновено. Не й каза, че ръцете му бяха оцапани с кръв, която никога няма да се измие…

Блакторн и самураите вървяха сега по една широка, криволичеща улица. Нямаше магазини, само къщи от двете страни, всяка една на своя малка площ, оградена с висок зид. Къщите, оградите и улиците бяха поразително чисти.

Тази чистота се виждаше невероятна на Блакторн, защото в Лондон и всички останали европейски градове сметта, урината и изпражненията се изхвърляха направо на улиците, откъдето или ги събираха, или се трупаха, докато станеше невъзможно да се минава. Едва тогава евентуално се вземаха мерки. Лондон например биваше почистван от огромни стада свине, които прекарваха нощем през главните улици. Но в повечето случаи тази работа се оставяше на плъховете, бездомните кучета и котки и на пожарите. Както и на мухите.

А в Осака всичко бе толкова различно. Как ли го постигат — питаше се той. Няма помийни ями, няма купища конска тор, нито какъв да е боклук. Уличното платно изобщо не бе изровено, макар че представляваше просто добре утъпкана пръст, изметена и чиста. Къщите и оградите бяха дървени и светеха от чистота. А къде ли са тълпите от просяци и сакати, които гъмжаха из градовете на християнския свят? Ами разбойническите банди, които неизменно се спотайваха из тъмните ъгли?

Хората, които срещаха, им се кланяха учтиво, някои дори коленичеха. Покрай тях претичваха носачи на паланкини и едноместни кага. Безгрижно се разхождаха групички самураи — само Сиви, нито веднъж не срещнаха Кафяви.

Тъкмо минаваха през някаква търговска улица, когато краката му отказаха, и той тежко се строполи на ръце и колене. Самураите му помогнаха да се изправи, но за момента силите му го бяха напуснали и той не можеше да се помръдне.

— Гомен насай, додзо га мацу — извинете, бихте ли почакали — каза той, усещайки краката си схванати. Започна да разтрива мускулите на прасците си, които се бяха свили на топки, и благослови Фра Доминго за безценните неща, на които го бе научил.

Водачът на самураите го погледна и започна да му говори нещо надълго и нашироко.

— Гомен насай, нихон го га ханасе масен — съжалявам, не говоря японски — отвърна Блакторн бавно, но ясно. — Додзо, га мацу.

— А, со десу, Анджин-сан, уакаримасу — разбра го онзи. Даде някаква кратка, отсечена команда и единият от самураите забърза нанякъде. След малко Блакторн успя да се изправи на крака и се опита да закуцука напред, но водачът каза „ийе“ и му направи знак да чака.

Не след дълго се върна самураят, придружен от четирима полуголи носачи, понесли празната си кага. Показаха му как да се свие вътре и да се държи за каишката, провесена от централния прът.

Потеглиха отново. Блакторн се почувствува по-добре и би предпочел отново да върви сам, но знаеше, че е прекалено слаб. Трябва да си почина на всяка цена, помисли си той. Не са ми останали никакви сили. Имам нужда от баня и храна. Истинска храна.

Вече се изкачваха по някакви широки стъпала, които свързваха две улици, и навлязоха в нов жилищен квартал, построен около доста голяма гора с високи дървета и широки пътеки. Тръгнаха през нея и Блакторн с истинско удоволствие се раздели с градските улици.

Когато навлязоха навътре в гората, от следващия завой изскочи друга група самураи в сиви униформи — около тридесет на брой. Изравниха се с тях, спряха, водачите се поздравиха по обичайния церемониален начин, а очите на всички бяха вперени в Блакторн. Последва порой от въпроси и отговори и когато новата група понечи да продължи по пътя си, водачът им най-спокойно извади меча си и прониза водача на самураите, придружаващи Блакторн. Почти едновременно хората му се нахвърлиха върху десетината придружвачи, които в следващия миг вече се търкаляха мъртви. Нападението бе толкова внезапно и добре планирано, че никой от убитите не бе имал време дори да посегне към меча си.

Носачите на кага бяха паднали на колене, обзети от ужас, притиснали чела в тревата. Блакторн стоеше безпомощно до тях. Капитанът на нападателите — дебел мъж с голямо шкембе — изпрати часови и в двете посоки на пътеката. Останалите взеха да прибират мечовете на убитите. През цялото време не обърнаха никакво внимание на Блакторн — до момента, в който той не започна леко да отстъпва назад. Моментално дебелият водач издаде съскаща команда, която недвусмислено го предупреждаваше да не мърда от мястото си.

Последва втора команда и нападателите съблякоха униформите си. Отдолу бяха облечени в какви ли не парцали и стари кимона. Нахлузиха на главите си маски, които висяха на вратовете им, а единият събра сивите униформи и изчезна с тях някъде навътре в гората.

Трябва да са бандити, реши Блакторн, иначе защо ще си слагат маски? Но за какво съм им потрябвал?

Бандитите спокойно разговаряха помежду си и го разглеждаха, докато бършеха мечовете си в дрехите на убитите самураи.

— Анджин-сан? Хай! — Очите на водача над маската бяха кръгли, лъскави като маслини и пронизващи.

— Хай — отговори Блакторн и усети как кожата му настръхва.

Онзи посочи земята, като ясно му даваше да разбере, че не бива да мърда.

— Уакаримасу ка?

— Хай.

Всички го заоглеждаха от главата до петите. После един от часовите — също маскиран като всички останали — се появи откъм храстите на стотина крачки от тях, махна с ръка и отново изчезна.

Бандата моментално обкръжи Блакторн и се приготви за тръгване. Водачът на бандитите погледна носачите, които се разтрепериха като кучета под погледа на жестокия си господар и заровиха глави още по-надълбоко в тревата.

Тогава водачът излая някаква заповед. Четиримата бавно, недоверчиво вдигнаха глави. Отново се чу същата команда и те се закланяха, запълзяха заднишком, дружно си плюха на петите и изчезнаха в гъсталака. Бандитът презрително се усмихна и махна на Блакторн да тръгва с тях — обратно към града.

И той тръгна — нямаше начин да избяга. Бяха стигнали почти до края на гората, когато отпред се дочу някакъв шум и иззад завоя се показа нова група самураи — около тридесетина на брой. Бандитите се заковаха на място. Самураите бяха облечени в сиви и кафяви униформи. Кафявите вървяха най-отпред — водачът в носилка, зад него няколко конници. Те също спряха. Групите заеха изходни позиции за бой, като си мятаха злобни погледи. Помежду им имаше около седемдесет крачки разстояние. Водачът на бандитите рязко изскочи напред и извика нещо на новите самураи, като сочеше Блакторн и назад към мястото, където бяха унищожили предишната групичка. Извади меча си и го вдигна високо — явно предупреждаваше другите да се махат от пътя му.

Мечовете на останалите бандити светкавично бяха извадени от ножниците с мелодичен звън. По негова заповед един от тях застана зад Блакторн с вдигнат, готов за удар меч, а водачът отново извика нещо на новите противници. В първия миг нищо не последва, но в следващия Блакторн видя, че човекът в носилката слиза на земята, и веднага го позна — беше Касиги Ябу. Ябу също извика нещо на главатаря на бандитите, но той само поклати глава, заканително размаха меча си и заповяда да му се махат от пътя. Тирадата завърши с много решителен тон. Тогава Ябу издаде кратка команда, леко накуцвайки, се хвърли напред с високо вдигнат оголен меч и нададе пронизителен боен вик, следван по петите от хората си. Сивите също не изоставаха.

Блакторн се хвърли на земята, за да избегне удара с меча, който неминуемо щеше да го разсече на две, ала самураят не беше изчислил добре замаха си и това го спаси. Главатарят на бандитите се обърна и хукна назад към гората, следван от хората си.

Кафявите и Сивите моментално обградиха Блакторн от двете му страни. Той се изправи на крака. Някои от самураите се втурнаха да преследват бандитите в храсталака, други се затичаха нагоре по пътеката, а останалите се разпръснаха и зорко се заоглеждаха наоколо. Ябу им даде рязка заповед и се върна обратно, като куцаше още по-силно.

— Со десу, Анджин-сан — каза той, задъхан от усилието.

— Со десу, Касиги Ябу-сан — отвърна Блакторн със същата фраза, която не означаваше нищо определено, а в зависимост от случая можеше да изрази „добре“, „така ли?“, „наистина?“. После махна по посока на избягалите бандити и добави: — Домо. — Поклони се учтиво, като равен на равен, и произнесе още една от чудодейните фрази на Фра Доминго: — Гомен насай, нихон го га ханасе масен — много съжалявам, но не говоря японски.

— Хай — отговори впечатленият Ябу и добави нещо, което Блакторн не разбра.

— Цуаки га имасу ка? — попита Блакторн. — Имате ли преводач?

— Ийе, Анджин-сан, гомен насай.

Блакторн въздъхна облекчено. Значи можеше да общува с него направо, без посредник. Речникът му беше крайно беден, но като начало му стигаше.

Ех, защо нямам преводач, ядосваше се Ябу. В името на Буда! Как ми се иска да разбера какво е станало при срещата ти с Торанага, Анджин-сан, какви въпроси ти е задал и какво си му отговорил за селото, оръдията, товара, кораба, галерата и Родригу-сан. Бих искал да разбера какво сте си казали, къде си бил и защо си тук. Тогава щях да знам какво мисли Торанага, какви са му намеренията. Бих могъл да си съставя план за днешната ми среща с него. А сега съм безпомощен. Защо Торанага те прие веднага след пристигането ни, а мен досега не ме е приел? Защо оттогава не съм чул от него нито дума, никаква заповед, освен задължителните учтиви поздрави и „надявам се да ви видя в най-скоро време“? Защо именно днес изпрати да ме повикат? Защо на два пъти отлага срещата ни? Дали не е заради нещо, което ти си казал? Или може би Хиромацу? Или е просто обикновено забавяне, породено от другите му неприятности…

Да, Торанага-сама, проблемите ви са почти неразрешими. Влиянието на Ишидо се разпространява като пожар. Дали вече знаете за предателството на Оноши? Известно ли ви е, че Ишидо ми обеща главата на Икава Джикю и провинциите му, ако веднага премина тайно на негова страна?

Защо именно днес решихте да изпратите да ме повикат? Кой добър ками ме прати тук, за да спася живота на Анджин-сан, и то само за да ме раздразни, защото не мога да разговарям с него направо или поне чрез преводач, та да намеря ключа към някои тайни? Защо сте го хвърлили в затвора при осъдените на смърт? Защо Ишидо се е опитал да го измъкне оттам? Защо бандитите искаха да го пленят? За откуп ли? Откуп от кого? И защо Анджин-сан е все още жив? Онзи бандит на бърза ръка можеше да го разсече на две.

Ябу забеляза дълбоките бръчки по лицето на Блакторн, които ги нямаше, когато го видя за пръв път. Има изгладнял вид, каза си той. Също като вълк, но не какъв да е вълк, а водачът на глутницата.

Да, лоцмане, давам хиляда коку за един доверен преводач. Аз ще ти стана господар. Ще ми строиш кораби и ще обучаваш хората ми. Трябва по някакъв начин да замотая Торанага. Но ако не успея, няма значение. За следващия си живот ще съм по-добре подготвен.

— Добро куче си ти — обърна се Ябу към Блакторн и леко му се усмихна. — Трябва ти само здрава ръка, няколко кокала и един-два удара с камшика. Първо ще те заведа при Торанага — след като те изкъпят. Защото смърдиш, лоцмане!

Блакторн не разбра думите, но усети тяхната дружелюбност и видя усмивката на Ябу. И също му се усмихна.

— Уакаримасен — не разбирам.

— Хай, Анджин-сан.

Ябу се обърна по посоката, накъдето избягаха бандитите. Сви ръце на фуния около устата си и извика.

Моментално всички Кафяви дотичаха при него. Главният самурай на Сивите бе застанал насред пътеката и също повика своите. Не бяха хванали нито един бандит.

Водачът на Сивите се приближи до Ябу и двамата започнаха разпалено да спорят, като сочеха ту към града, ту към крепостта — явно мненията им се различаваха коренно.

В последна сметка Ябу победи с ръка на меча си и махна на Блакторн да се качва в носилката.

— Ийе — възрази Сивият.

Двамата започнаха да се приближават войнствено един към друг и самураите им обезпокоено се размърдаха.

— Анджин-сан десу шунджин Торанага-сама… — започна Ябу.

Блакторн схващаше тук-там по някоя дума. „Уата-куши“ значеше „аз“, като се прибавеше едно „хитачи“, ставаше „ние“, а „шунджин“ беше „затворник“. Спомни си какво му бе говорил Родригес за японците и рязко ги прекъсна:

— Шунджин ийе! Уатакуши уа Анджин-сан!

Двамата се опулиха насреща му.

Блакторн наруши настъпилото мълчание и с бедния си речник на малко дете, без да спазва каквито и да било граматични правила, но с надеждата, че ще го разберат, добави:

— Аз приятел. Не затворник. Разбери, моля. Приятел. Много се извинявам, приятел иска баня. — Той посочи към крепостта. — Иди там! Сега, моля. Господар Торанага едно, господар Ишидо две. Иди сега!

И като натърти върху последното „има“, малко тромаво се покатери в носилката и се изтегна върху възглавницата, а краката му щръкнаха навън.

Тогава Ябу се разсмя и всички останали го последваха.

— А со, Анджин-сама — каза той и му се поклони подигравателно.

— Ийе, Ябу-сан. Анджин-сан — поправи го Блакторн с доволен вид. Да, копеле такова. Научил съм вече туй-онуй. А на теб няма да ти се размине. Скоро ще се разходя върху гроба ти.