Джеймс Клавел
Шогун (44)

Глава четиридесет и трета

Торанага следеше с поглед високия свещеник, който се приближаваше към него. Той прекоси поляната и на трепкащата светлина на факлите тясното му лице изглеждаше по-изпито от обикновено, като впечатлението се подсилваше от чернотата на брадата му. Оранжевото му будистко расо беше с елегантна кройка, а от пояса му висяха кръст и броеница.

На десет крачки от Торанага отец Алвито коленичи и почтително се поклони, с което започна обичайните официалности.

Торанага седеше сам на платформата. Телохранителите му стояха в полукръг около нея, на достатъчно голямо разстояние, за да не чуват. Само Блакторн седеше по-наблизо, облегнат удобно върху платформата, както му бе наредено, и пронизваше с поглед свещеника. Алвито с нищо не показа, че го е забелязал.

— Приятно ми е да ви видя, господарю — започна той, когато вежливостта вече му позволяваше да заговори.

— И на мен ми е приятно да ви видя, Цуку-сан — махна Торанага на свещеника да се намести удобно на възглавничката, поставена върху рогозка на земята, точно пред платформата. — Отдавна не съм ви виждал.

— Да, господарю, много неща имам да ви разкажа. — Алвито веднага забеляза, че възглавничката бе поставена на земята, а не на подиума. Забеляза също и самурайските мечове, затъкнати в пояса на Блакторн в непосредствена близост до Торанага, както и небрежната му поза. Значението на тези два факта му беше пределно ясно. — Нося ви поверително послание от Делегата посетител, който най-почтително ви поздравява.

— Благодаря. Първо ми разкажете за себе си.

— Ах, господарю! — Алвито знаеше, че Торанага не може да не е усетил колко е разстроен, макар да се бе постарал да прикрие настроението си. — Тази нощ осъзнавам с пределна яснота всичките си грешки. Иска ми се да отхвърля земните си задължения, да се оттегля и да се моля, да моля бога за снизхождение. — Умираше от срам, задето не бе успял да сдържи гнева си. Колкото и ужасен да бе грехът на Жозеф, той самият бе действувал прибързано и глупаво в яда си. Негова беше вината, че една душа бе обречена и изгубена за вечни времена. — Нашият бог е казал: „Моля ви, татко, нека ме отмине тази горчива чаша.“ Но дори и той е трябвало да я изпие до дъно. А ние на този свят трябва да се стараем да следваме примера му доколкото можем. Моля да ме извините, че съм допуснал грижите ми да проличат на лицето ми.

— И каква е чашата ви, приятелю?

Алвито му разказа. Знаеше, че няма смисъл да крие фактите, защото Торанага, естествено, много скоро щеше да узнае всичко, ако вече не знаеше за случилото се, и беше за предпочитане да чуе истината, отколкото някоя украсена версия.

— Много е тъжно да изгубим един брат, ужасно е да прокудиш един човек, колкото и тежко да е престъплението му. Трябваше да проявя повече търпение. — Грешката е изцяло моя.

— Той къде е сега?

— Не знам, господарю.

Торанага повика един от хората си.

— Открийте християнина отстъпник и ми го доведете утре по пладне.

Самураят хукна да изпълнява заповедта му.

— Моля да проявите милост към него, господарю — побърза да се намеси Алвито и много му се искаше думите му да убедят Торанага. Ала знаеше, че каквото и да каже, Торанага ще постъпи както вече е решил. И отново съжали, че братството нямаше своя собствена светска власт, че не бе упълномощено да арестува и наказва отстъпниците, както навсякъде другаде по света. Колко пъти бе отправял подобни искания, но всеки път срещаше отказ — и тук, в Япония, и в Рим от генерала на ордена. А без собствена светска власт, уморено мислеше той, никога няма да сме в състояние да налагаме истинска дисциплина над братята и паството.

— Защо наистина няма ръкоположени свещеници японци във вашето братство, Цуку-сан?

— Защото, господарю, нито един от послушниците не е достатъчно добре подготвен. Ето например латинският език е абсолютно задължителен, защото нашият орден може да поиска от всеки брат да замине по всяко време за коя да е част на света, а латинският за жалост е много труден език. Нито един от тях още не е придобил необходимите знания.

Алвито съвсем искрено вярваше на думите си. Той също беше категорично против ръкополагането на японци за езуитски свещеници, докато Делегатът посетител беше на противоположно мнение.

— Ваше високопреосвещенство — убеждаваше го той всеки път. — Много ви моля, не се оставяйте да бъдете заблуден от скромното им, примерно държане. Дълбоко в себе си те си остават неблагонадеждни и тяхната гордост, и съзнанието, че са японци, винаги ще властвуват в душите им. Никога няма да бъдат истински верни слуги на братството, нито надеждни воини на негово светейшество папата, предани единствено на него. Никога.

Алвито неволно погледна към Блакторн и побърза да премести погледа си върху Торанага, който каза:

— Обаче двама или трима от тези кандидати за свещеници говорят латински и португалски, нали? И този човек казва самата истина, нали? Защо не сте се спрели на тях?

— Много съжалявам, но генералът на нашия орден не ги намира за достатъчно добре подготвени. И трагичното падение на Жозеф потвърждава това.

— Много е лошо да нарушиш тържествена клетва — съгласи се Торанага. Той си спомни годината, когато трите момчета отплаваха от Нагасаки с Черния кораб, за да бъдат представени в двора на испанския крал и на папата — това беше същата година, когато убиха Города. Завърнаха се след девет години, но целият им престой в чужбина бе внимателно следен и контролиран. Напуснаха Япония като наивни, младички и усърдни християни и се завърнаха също тъй ограничени и невежи, както и при тръгването си. Какво глупаво опропастяване на една прекрасна, рядка възможност, мислеше Торанага, от която Города отказа да се възползува, колкото и да го съветваше Торанага.

— Не, Тора-сан, християните са ни нужни, за да ги противопоставяме на будистите — рече тогава Города. — Много от будистките свещеници и монаси са воини. Дори повечето. А християните не са. Нека върховният им отец си получи тримата младежи, които пожела — те са само три неразумни глави от Кюшу. Съветвам ви да насърчавате християните. Не ме занимавайте с този десетгодишен план, а изгорете всички будистки манастири, до които се доберете. Будистите са като мухи на мърша, а християните са просто една пръдня и нищо повече.

А ето че не е така, мислеше Торанага и раздразнението му нарасна. Станали са жилещи стършели.

— Да — произнесе той на глас. — Много е лошо да нарушиш клетвата си, да крещиш и разваляш спокойствието на цял един хан.

— Моля за прошка, господарю. И ми простете също, задето ви занимавах с личните си грижи. Благодаря ви, че ме изслушахте. Както винаги вашата любезност ме накара да се почувствувам много по-добре. Ще ми позволите ли да поздравя лоцмана?

Торанага кимна.

— Трябва да ви поздравя, лоцмане — произнесе Алвито на португалски. — Мечовете много ви отиват.

— Благодаря, отче. Още се уча да ги използувам — отвърна Блакторн. — Но за съжаление не ме бива много. Когато се наложи да се бия, ще прибягна към по-сигурни средства — пищови, саби и оръдия.

— Ще се моля да не ви се наложи да водите повече сражения, лоцмане, и очите ви да се отворят за безграничната милост божия.

— Те моите са отворени. Вашите са замъглени.

— В името на безсмъртната ви душа, лоцмане, прогледнете, отворете си ума за истината. Защо не допуснете, че грешите? И въпреки всичко ви благодаря, че сте спасили живота на Торанага-сама.

— От кого научихте?

Без да отговори, Алвито се обърна към Торанага.

— Какво си казахте? — попита веднага Торанага.

Езуитът му предаде разговора и добави:

— Макар че е пират и враг на моята вяра, аз се радвам, задето ви е спасил, господарю. Неведоми са пътищата господни. Оказали сте му голяма чест, като сте го направили самурай.

— Той също така е и хатамото. — Торанага с радост забеляза изумлението на свещеника. — Донесохте ли речника?

— Да, господарю, заедно с картите, които ми поискахте. На тях са отбелязани някои от португалските бази по пътя за Гоа. Книгата е в багажа ми. Да изпратя ли някой да я донесе, или мога сам да му я предам по-късно?

— Предайте му я по-късно. Довечера или утре. Донесохте ли ми и доклада?

— За пушките, дето уж били внесени от Макао? Делегатът посетител се готви, господарю.

— И за броя на японските наемници във всяка една от новите ви бази?

— Делегатът посетител поиска да му изпратят доклади от всички тези бази, господарю, и ще ви ги връчи веднага щом ги получи.

— Добре. А сега ми разкажете как научихте за моето спасение.

— Всичко, което се случва на Торанага-но-Миновара, е храна за слухове и легенди. По пътя от Мишима насам чухме, че земята почти ви погълнала по време на земетресението, но „златният варварин“ ви издърпал от пропастта. Същото сте направили и вие за него и някаква дама — предполагам, че става дума за Марико-сама?

Торанага едва-едва кимна.

— Да, тя е тук, в Йокосе. — Помисли малко и добави: — Утре би искала да се изповяда според обичаите ви. Но само за неща, които нямат нищо общо с политиката. Това включва всичко, което има някакво отношение към мен и моите хатамото. Същото съм го обяснил и на нея.

Алвито се поклони в знак на съгласие.

— Ще ми позволите ли да отслужа една литургия за всички християни, събрани тук, господарю? Съвсем скромна, разбира се. Например утре?

— Ще помисля. — Торанага продължи да говори за незначителни неща и чак тогава попита: — Носите ли ми някакво послание? От вашия главен отец?

— Най-почтително моля за разрешение да ви посоча, господарю, че то е много лично послание.

Торанага се престори на замислен, макар че отдавна бе решил как точно ще протече срещата и се бе уговорил най-подробно с Анджин-сан как да се държи и какво точно да каже.

— Анджин-сан, можете да си вървите вече, по-късно пак ще си поговорим — обърна се той към Блакторн.

— Да, господарю. Извинете, а Черният кораб? Пристигнал в Нагасаки?

— Ах, да, благодаря — отговори той, доволен, че въпросът на Анджин-сан не прозвуча като заучен и репетиран. — В пристанището ли е корабът, Цуку-сан?

Алвито се изуми, като чу Блакторн да говори на японски, и въпросът го завари неподготвен. Той очевидно се смути.

— Да, господарю. Пристигна преди четиринадесет дни.

— А, значи четиринадесет… Разбрахте ли, Анджин-сан?

— Да, благодаря.

— Добре. За всички останали неща можете да попитате Цуку-сан по-късно.

— Да, господарю. Моля да ме извините.

Блакторн стана, поклони се и се отдалечи с небрежна походка. Торанага го проследи с поглед.

— Много интересен човек… за един пират. А сега най-напред ми разкажете за Черния кораб.

— Пристигна благополучно, господарю, с най-големия товар от коприна, който е бил доставян досега. — Алвито се опита да се покаже въодушевен. — Споразумението, сключено между вас и господарите Харима, Кияма и Оноши е изпълнено. Догодина по това време съкровищницата ви ще се обогати с десетки хиляди кобани. Качеството на коприната е от най-доброто. Донесох една мостра, за да я покажа на вашия интендант. Капитан Ферейра ви изпраща своите поздрави и почитания и се надява в най-скоро време да ви види лично. Това беше причината, която ме забави, и не можах да се явя пред вас навреме. Нашият Делегат посетител ме изпрати веднага от Осака за Нагасаки да проверя дали всичко е наред. Тъкмо като си тръгвах от Нагасаки, чух, че сте потеглили от Йедо за Идзу, и се помъчих да дойда колкото ми бе възможно най-бързо — с кораб от Нимадзу, един от най-бързите ни кораби, — а оттам по суша. В Мишима се натъкнах на Дзатаки-сан и му поисках разрешение да се присъединя към него.

— Корабът ви все още ли е в Нимадзу?

— Да, господарю, ще ме чака там.

— Добре. — За миг Торанага си помисли дали да не изпрати по него Марико в Осака, но реши по-късно да обмисли този въпрос. — Моля ви да предадете довечера мострата на интенданта ми.

— Да, господарю.

— Сключена ли е спогодбата за тазгодишния товар?

— Да, всичко е наред.

— Добре. А сега по другия въпрос. Важния.

Дланите на Алвито пресъхнаха.

— Нито Кияма-сама, нито Оноши-сама са съгласни да изоставят генерал Ишидо. Много съжалявам. Не се съгласиха да застанат под вашите знамена въпреки настойчивите ни намеци.

Лицето на Торанага се изкриви в жестока гримаса.

— Аз ясно ви дадох да разберете, че е нужно повече от намеци.

— Много съжалявам за неприятната вест, господарю, но никой от тях не пожела да премине открито на…

— Открито ли казахте? А прикрито, тайно?

— И за тайно присъединяване са също тъй категорично…

— С всеки поотделно ли разговаряхте или с двамата заедно?

— Разбира се, и заедно, и поотделно, най-поверително, но колкото и да им внушавахме…

— Само сте им „внушавали“? Защо не им заповядахте?

— Както ви каза Делегатът посетител, господарю, ние не можем да заповядваме на никой даймио или…

— Да, но на братята си заповядвате, нали?

— Да, господарю.

— Заплашихте ли ги и тях с отлъчване?

— Не, господарю.

— Защо?

— Защото не са извършили смъртен грях — твърдо заяви Алвито, както се бяха споразумели с дел Аква, но сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Страшно му беше неприятно да съобщава лоши новини, още повече, че Харима, законният владетел на Нагасаки, му каза насаме, че преминава на страната на Ишидо с цялото си огромно богатство и влияние. — Моля да ме извините, но не аз съм измислил божиите повели, както и вие не сте измислили вашия морален кодекс бушидо — Пътя на воина. Трябва да се съобразяваме с…

— Вие отлъчвате един нещастен глупак за нещо тъй естествено като спането с жена, а когато двама от покръстените от вас даймио се държат противоестествено, дори предателски, и когато аз, вашият приятел, ви моля най-настойчиво за помощ, вие само „намеквате“. Разбирате колко сериозно е всичко това, нали?

— Много съжалявам, господарю. Моля да ме извините, но…

— Може би няма да ви извиня, Цуку-сан. Както казах преди: дошъл е моментът всеки да реши на чия страна ще застане.

— Разбира се, че сме на ваша страна, господарю. Но не можем да заповядаме на Кияма-сама и Оноши-сама да правят…

— За щастие аз поне мога да заповядвам на моя християнин.

— Не ви разбрах, господарю.

— Мога да пусна на свобода Анджин-сан. Заедно с кораба му. И оръдията.

— Пазете се от него, господарю. Той е дяволски хитър, но е еретик, пират и не бива да му имате доверие.

— Тук Анджин-сан е самурай и хатамото. В открито море може да е пират. Ако наистина е такъв, предполагам, че ще привлече на своя страна много други корсари и вако — много. Но какво върши един чужденец в открито море, си е негова лична работа. Такава е била нашата политика открай време.

Алвито премълча и се опита да събере мислите си. Никой не беше допускал, че англичанинът ще стане толкова приближен на Торанага.

— Значи тези двама даймио християни не желаят да сключат никакво споразумение, дори тайно?

— Не, господарю. Ние опитахме дори…

— Никаква отстъпка, никаква?

— Не, господарю…

— Нито пазарлък, нито разбирателство, нито компромис, нищо?

— Нищо, господарю. Опитахме дори с убеждение и принуда. Моля да ми повярвате.

Алвито знаеше в какъв капан се намира и лицето му отразяваше донякъде обзелото го отчаяние.

— Ако можех, щях да ги заплаша с отлъчване от църквата, макар че подобна заплаха би била безполезна, тъй като мога да я изпълня само в случай, че извършат някакъв смъртен грях, който не желаят да изповядат, да се смирят и да се покаят. Но дори една заплаха за постигане на временна изгода би била много погрешна стъпка от моя страна, смъртен грях. Бих се обрекъл на вечни мъки.

— Искате да кажете, че ако съгрешат спрямо вашата вяра, тогава бихте ги отлъчили?

— Да. Но не твърдя, че това ще ги принуди да преминат на ваша страна, господарю. Моля да ме извините, но те… в момента са изцяло срещу вас. И двамата много ясно ни дадоха да го разберем — и заедно, и поотделно. Моля се на господа да променят решението си. Ние ви обещахме да опитаме, заклехме се пред бога — и Делегатът посетител, и аз. Изпълнихме обещанието си. Но не успяхме да ги склоним.

— Значи ще загубя — каза Торанага. — Разбирате това добре, нали? Ако те останат на страната на Ишидо, всички даймио християни ще ги последват. И тогава ще загубя. Съотношението ще е двадесет техни самураи срещу един мой. Така ли е?

— Така е.

— Какво възнамеряват да правят? Кога ще ме нападнат?

— Не знам, господарю.

— А ако знаехте, щяхте ли да ми кажете?

— Да, щях.

Съмнявам се, помисли си Торанага и се загледа в нощта. Тежестта на бремето му щеше да го смаже. Значи все пак ще се наложи да обявя „Алено небе“, каза си безпомощно. Глупавото, обречено на провал нападение срещу Киото.

С омраза си помисли за позорната клопка, в която бе хванат. Също като тайко и Города преди него, и той трябваше да търпи християнските свещеници, защото се бяха впили в португалските търговци като конски мухи и държаха иначе непокорното си паство в абсолютно светско и духовно подчинение. Без свещениците нямаше търговия. Тяхната добра воля като посредници в преговорите, свързани с Черния кораб, беше от жизненоважно значение, защото говореха и двата езика и двете страни еднакво им се доверяваха, и ако империята затвореше завинаги вратите си за тях, всички варвари щяха да отплават и никога нямаше да се върнат. Той си спомни как тайко се опита един-единствен път да се отърве от свещениците и в същото време да поощри търговията. Две години — никакъв Черен кораб. Шпионите докладваха, че главният жрец на свещениците, разположил се в Макао като отровен черен паяк, заповядал да се прекрати всякаква търговия като наказателна мярка срещу указите на тайко за прогонване на свещениците, тъй като му беше пределно ясно, че в крайна сметка, тайко ще склони глава. И наистина, на третата година той се примири с неизбежното и покани свещениците да се завърнат. Все едно, че изобщо не знаеше за съществуването на собствените си укази и причините за бунтовете, предизвикани от свещениците.

Не можеш да се скриеш от действителността, мислеше Торанага. Не можеш. Не вярвам на думите на Анджин-сан, че търговията е също тъй жизненоважна за варварите, както и за нас, че алчността им ще ги принуди да търгуват, независимо какви мерки ще предприемем срещу свещениците. Рискът е прекалено голям, за да си правя опити, нямам нито време, нито власт. Нали направихме един опит — не успя. Кой знае? Може би свещениците щяха да издържат тогава и десет години — достатъчно са безкомпромисни. А ако заповядат да се сложи край на търговията, според мен така и ще стане. Ние не можем да чакаме десет години. Нито дори пет. А ако изгоним всички варвари, на английския варварин ще са му нужни двадесет години, за да запълни празнотата, и то при положение, че говори истината, и ако — едно огромно „ако“ — ако китайците се съгласят да търгуват с тях вместо с южните варвари. А не мисля, че китайците ще променят установените си навици. Никога не са го правили. Двадесет години е прекалено дълго. И десет години е прекалено дълго.

Не можеш да избягаш от действителността. Дори от най-страшната действителност — призрака, от когото тайно се ужасяваха и Города, и тайко и който сега надига гнусната си глава срещу нас: че ако притиснеш фанатичните безстрашни християнски свещеници прекалено силно до стената, те ще упражнят всичкото си влияние, всичката си търговска и морска мощ и ще застанат зад някой от християнските даймио. Нещо повече — ще предизвикат нахлуване на облечени в железни доспехи, също тъй фанатизирани конквистадори, въоръжени с най-модерни мускети, за да подкрепят същия този даймио християнин — както за малко да направят последния път. Само по себе си едно нахлуване на варварски войски, колкото и многобройни да са, придружени от техни свещеници, не представлява заплаха за нашите обединени военни сили. Смазахме войските на Кублай хан и можем да се справим с всеки нашественик. Но ако се съюзят с някой от нашите хора, някой от влиятелните даймио християни с многобройни армии от самураи, и ако междувременно империята бъде обхваната от гражданска война, нищо чудно най-накрая да предадем на този даймио абсолютната власт над всички нас.

Кияма или Оноши? Сега ми става ясно, че именно такъв е планът на свещеника. Моментът е избран много сполучливо. Но кой ще е този даймио?

Първоначално и двамата, подпомагани от Харима от Нагасаки. Кой обаче ще понесе най-накрая знамето? Кияма — защото прокаженият Оноши няма да го бъде още дълго и очевидно ще бъде възнаграден за подкрепата, оказана на омразния му враг и съперник Кияма, като му бъде гарантиран безболезнен вечен живот в християнския рай и постоянно място до дясното коляно на християнския им бог.

Двамата заедно сега разполагат с четиристотин хиляди самураи. Базата им е Кюшу, а този остров е непревзимаем. Ако се съюзят, лесно могат да подчинят целия остров и тогава ще имат неограничени запаси от воини, храна и кораби, необходими за нападението, всичката коприна и Нагасаки. В останалата част на страната има още пет-шестстотин хиляди християни. От тях повече от половината — покръстените от езуитите — са самураи, равномерно разпръснати из армиите на всички даймио, огромен резерв от потенциални предатели, шпиони и убийци — ако свещениците им наредят. А кое ще им попречи да го направят? Ще получат онова, към което се стремят най-много, което им е по-скъпо от живота дори — абсолютна власт над душите ни, над тази Земя на боговете. Ще наследят земята ни и всичко, което има в нея — ще стане така, както Анджин-сан ни разказа, че е станало в този техен Нов свят… Покръстват някой крал и после го обръщат срещу собствения му народ, докато погълнат цялата страна.

Колко лесно ще ни покори тази малка групичка варварски свещеници! Колко ли са в цяла Япония? Петдесет, шестдесет? Да, но каква власт държат в ръцете си! И освен това вярват. Готови са с радост да умрат за вярата си — нещо подобно вече видяхме в Нагасаки, където опитът на тайко даде пагубни резултати. Нито един от свещениците не се отрече от вярата си, десетки хиляди присъствуваха на изгарянето им, десетки хиляди се покръстиха веднага след него, като „мъченичеството“ им придаде огромен престиж на християнството и се използува най-успешно до този момент.

Според мен свещениците не успяха, но това няма да ги спре да следват неотклонно избрания от тях път. И това също така е факт.

Значи Кияма.

Дали планът е вече одобрен — план, в който Ишидо играе ролята на глупака, а също и Очиба и Яемон? Дали Харима се е присъединил вече тайно към тях? Дали да не хвърля Анджин-сан още сега срещу Черния кораб?

Какво да правя?

Не прави нищо повече от това, което правиш винаги. Бъди търпелив, стреми се към хармония, освободи се от всички грижи за своето „аз“, за Живота и Смъртта, Забравата и Отвъдния живот, Сега и После и измисли някакъв план. Какъв план? — искаше му се да изкрещи в отчаянието си. Няма никакъв план!

— Много съм натъжен, че и двамата са решили да останат на страната на истинския враг.

— Кълна се, че опитахме всички средства, които са ни позволени, господарю.

Алвито го наблюдаваше със съчувствие, защото от погледа му не убягна как Торанага се покруси.

— Да, вярвам ви. Вярвам ви, че вие и Делегатът посетител сте удържали тържественото си обещание, и затова аз също ще спазя своето. Можете незабавно да пристъпите към строежа на своята катедрала в Йедо. Вече съм ви определил място.

Не мога да забраня на свещениците, на другите „космати“ достъп до империята, но поне мога да ги накарам да се почувствуват нежелани в моите владения. Същото се отнася и до новите варвари, ако изобщо пристигнат. А колкото до Анджин-сан… — Торанага сви рамене. — Всичко е карма.

Алвито отправяше пламенни благодарности към бога за това неочаквано благоволение.

— Благодаря ви, господарю. — Почти не му бе останал глас от вълнение. — Обещавам ви, че няма да съжалявате. Ще се моля враговете ви да се разпръснат като оризови люспи на вятъра.

— Извинявам се за острите си думи. Бяха изговорени в момент на гняв. Толкова много неща… — Торанага тежко се надигна. — Имате моето разрешение да отслужите утре литургия, стари приятелю.

— Благодаря ви, господарю — ниско се поклони Алвито и изпита съжаление към този иначе тъй величествен мъж. — От все сърце ви благодаря. Дано господ ви благодари и ви вземе под свое покровителство.

Торанага се затътри към хана, следван от телохранителите си.

— Нага-сан?

— Да, татко! — дотича младежът.

— Къде е Марико-сан?

— Ей там, господарю, с Бунтаро-сан. — Нага посочи малкия, осветен от фенери чаен павилион в градината, ограден от своя собствена ограда. Вътре едва се различаваха две тъмни фигури. — Да прекъсна ли ча-но-ю?

Ча-но-ю беше официалната чайна церемония, която представляваше един строго определен ритуал.

— Не. Чайната церемония никога не се прекъсва. А къде са Оми и Ябу-сан?

— Те са в хана си, господарю — махна Нага към ниската постройка на другия бряг на реката, в отдалечения му край.

— Кой избра този хан?

— Аз, господарю. Моля да ме извините, но вие наредихте да им намеря хан на отсрещния бряг, отвъд моста. Грешно ли съм ви разбрал?

— А Анджин-сан?

— Той е в стаята си, господарю. Чака да го повикате, ако имате нужда от него.

Но Торанага отново поклати глава.

— Утре ще се срещна с него. — Помълча и добави с глух, сякаш идващ отдалече глас: — Сега ще се изкъпя. И не желая да бъда обезпокояван до изгрев-слънце, освен…

Нага зачака покорно, докато баща му се взираше с безжизнен поглед в празното пространство, силно разтревожен от държането му.

— Добре ли сте, татко?

— Какво? Ах, да. Да, добре съм. Защо?

— Нищо, моля да ме извините. Все още ли искате да ловувате призори?

— Да ловувам? Добра идея. Благодаря ти, че ми я подсказа, много добре ще ми дойде. Погрижи се за всичко. Е, хайде, лека нощ… Ах, да, още нещо. Разреших на Цуку-сан да отслужи утре малка литургия. Всички християни могат да присъствуват. Ти също ще отидеш.

— Аз, господарю?

— А на първия ден от Новата година ще станеш християнин.

— Аз?!

— Да. По своя собствена воля. Ще уведомиш Цуку-сан насаме.

— Но, господарю…

— Оглуша ли? — нахвърли се Торанага отгоре му. — Не разбираш ли вече и най-простите неща?

— Моля да ме извините, господарю, разбирам.

— А така!

Торанага отново зае разсеяната си поза и си тръгна, следвай от личния си телохранител. Всички самураи се поклониха, но той не им обърна внимание.

Някакъв офицер се приближи до Нага, също толкова разтревожен.

— Какво му е на нашия господар?

— Не знам, Йошинака-сан. — Нага погледна отново към поляната. Алвито тъкмо си тръгваше, по посока към моста, съпровождан от един-единствен самурай. — Трябва да е свързано с него.

— Никога не съм виждал Торанага-сама да се движи с такива тежки стъпки. Никога. Казват… казват, че варварският свещеник е магьосник. Иначе как ще се научи така добре да говори нашия език? Дали не е омагьосал господаря?

— Не. Никога. Всеки друг, но не и баща ми.

— Само като погледна варварите, и ми настръхват косите, Нага-сан. Чухте ли за скандала? Цуку-сан и бандата му крещяха и се караха като невъзпитани ета.

— Да, отвратително. Убеден съм, че този човек е нарушил хармонията на баща ми.

— Ако питате мен, една стрела в гърлото му ще спести много грижи на нашия господар.

— Така е.

— Дали не трябва да кажем на Бунтаро-сан за Торанага-сама? Той е наш началник.

— Съгласен съм, но по-късно. Баща ми ясно даде да се разбере, че ча-но-ю не бива да се прекъсва. Ще чакам да свърши.

 

 

В покоя и тишината на малката къщичка Бунтаро бавно и много грижливо вдигна похлупачето на малка керамична кутия за чай от времето на династията Танг и също тъй грижливо и внимателно взе една бамбукова лъжичка — започваше заключителната част на церемонията. Той умело гребна точно толкова зелен прах, колкото беше необходим, и го пресипа в порцелановата чашка без дръжка. Старинен чугунен чайник къкреше върху въглените. Със същата спокойна грация Бунтаро сипа от врящата вода в чашката, върна чайника обратно върху триножника, леко разбърка зеления прах с бамбукова пръчица, докато се получи безупречна гладка кашица.

Добави лъжичка студена вода, поклони се на Марико, която беше коленичила срещу него, и й предложи чашката. Тя му се поклони и я прие също тъй изискано, погледна с възхитен поглед гъстата зелена течност, отпи три глътки, почака малко, отпи още една глътка, после още една и още една. Върна му чашката. Той пак забърка чай и отново й предложи чашката. Тя го помоли сега той да опита питието, както се очакваше от нея. Той изпи чая на три глътки. Забърка трета и четвърта чаша. Петата вежливо му беше отказана.

Също тъй ритуално, изключително грижливо и внимателно, той изми и избърса чашката с безупречно чиста памучна кърпа и ги постави и двете — и чашата, и кърпата — на местата им. Поклони се на Марико, която отвърна на поклона. Ча-но-ю завърши.

Бунтаро беше доволен. Беше се старал много и сега, поне за момента, помежду им цареше мир. Защото следобед такъв нямаше.

Беше я посрещнал при носилката. Отново, както винаги в нейно присъствие, той се почувствува груб и тромав, в пълен контраст с крехката й изящна фигура. Имаше чувството, че е някой дивак от презрените варварски племена аину, които някога са населявали тези земи, но бяха прогонени на север, през проливите, на неизследвания остров Хокайдо. Всички добре премислени думи изхвръкнаха от главата му и той непохватно я покани на ча-но-ю, като накрая добави:

— От години вече не сме… Не съм ви предлагал ча-но-ю, но тази вечер би ми било удобно. — И изведнъж изтърси, макар че не бе имал намерение да го каже, съзнавайки колко глупаво постъпва, колко е некрасиво и погрешно: — Господарят Торанага каза, че е време да си поговорим.

— А вие не сте ли на това мнение, господарю?

Въпреки взетото решение той се изчерви, а гласът му излезе на пресекулки:

— Искам да възстановя хармонията помежду ни и дори нещо повече. Аз не съм се променил, нали?

— Разбира се, господарю, и защо трябва да се променяте? Ако има допусната грешка, редното е аз да се променя, а не вие. Ако има някаква грешка, тя е моя, моля да ме извините.

— Ще ви извиня.

Той се извисяваше над нея, защото тя беше седнала в носилката, и усещаше болезнено погледите на околните, между които бяха Анджин-сан и Оми. Беше толкова прелестна, миниатюрна, неповторима, с високо вдигната прическа, привидно смирено сведен поглед, който обаче бе изпълнен за него със същия онзи черен лед, който го хвърляше в сляпа безсилна ярост, събуждаше в него жаждата да убива, да крещи, да осакатява, да чупи всичко наоколо и изобщо да се държи, както един самурай никога не бива да се държи.

— Запазих за довечера чаения павилион — продължи той. — Довечера след ядене. Заповядано ни е да вечеряме с господаря Торанага. За мен ще бъде чест, ако се съгласите след това да ми бъдете гостенка.

— Честта е изцяло моя — поклони се тя и зачака все така със сведени очи, а на него му се прииска да я смаже от бой и след това да си разпори корема и да пречисти чрез вечната болка мъката от душата си. После видя, че тя го гледа с проницателен поглед.

— Нещо друго, господарю?

По гърба и бедрата му се стичаха ручейчета пот, мокреха кимоното му, а гърдите го боляха, както и главата.

— Довечера ще спите в хана — каза той и я остави.

Внимателно се разпореди за багажа и при първия удобен случай предаде задълженията си на Нага, а самият той с престорено сърдит вид слезе към брега на реката и щом остана сам, се хвърли гол в потока, без да го е грижа за собствената му безопасност, бори се с бурното течение, докато главата му се проясни и пулсиращата болка изчезна.

Полежа на брега, за да си събере мислите в главата. Сега, щом като тя прие, той трябваше да започне. Време нямаше. Събра всичките си сили и се върна обратно при грубо издяланата врата в главната градина, и стоя така известно време, като премисляше всичко отново. Искаше вечерта всичко да е безупречно. Самият чаен павилион очевидно не беше на ниво — несръчен провинциален опит да се построи истински павилион. Но нищо, реши той, погълнат изцяло от задачата си, какъвто е, такъв. Нощта ще скрие повечето недостатъци, а светлините му ще придадат формите, които му липсват.

Слугите вече бяха донесли поръчаните от него вещи — рогозки, глинени лампи, всичко необходимо за почистване — най-доброто, което можеше да се намери в Йокосе — чисто нови предмети, много скромни и непретенциозни.

Свали си кимоното, постави мечовете до себе си и се захвана да чисти. Първо миниатюрната приемна, след това кухнята и верандата. После витата пътечка и каменните плочи, вкопани в зеления мъх, и накрая градинските камъни и самата градина. Търка, мете и четка, докато всичко взе да свети от чистота. Потопи се в смирението на ръчния труд, с който се започваше ча-но-ю — единствено домакинът трябва да направи всичко изрядно. А първата крачка към съвършенството е безупречната чистота.

Докато се смрачи, бе приключил с по-голямата част от приготовленията. След това се изкъпа най-старателно, понесе криво-ляво вечерята и пеенето. И веднага щом се преоблече отново в по-тъмни дрехи, забърза към градината. Затвори с кука портата. Сложи фитили на лампите. Внимателно напръска с вода каменните плочи на пътеката и самите дървета, върху които тук-там падаше примигваща светлина, докато малката градина заприлича на истинска приказка от росни капчици, които потрепваха от топлия летен ветрец. Размени местата на някои от фенерите. Най-сетне остана доволен, отвори вратата и влезе в преддверието. Грижливо подбраните парченца дървени въглища, подредени най-старателно в безупречна пирамида върху бял пясък, горяха точно така, както трябваше. Цветята в нишата таконама бяха също изящно подредени. Лъсна още веднъж безукорно чистите съдове. Чайникът закъкри и този звук му достави радост — той бе подсилен от малките метални късчета, които Бунтаро предвидливо бе разположил на дъното на чайника.

Всичко беше готово. Първото съвършенство на ча-но-ю беше чистотата, второто — крайната простота. Последното, най-голямо съвършенство беше съвместимостта на домакина и госта или гостите.

Дочу стъпките й по каменните плочи, звукът на ритуалното потапяне на ръцете в съда с прясна речна вода и изсушаването им. Три приглушени стъпки до верандата. Още две до закритата със завеса врата. Дори тя трябваше да се наведе, за да мине през миниатюрната врата, нарочно направена малка, за да кара минаващите през нея да се смиряват. В ча-но-ю всички са равни — домакин и гост, най-висшият даймио и обикновеният самурай. Дори и селянинът, ако е поканен.

Тя първо разгледа цветята, подредени от съпруга й. Той бе избрал един-единствен стрък дива бяла роза, бе капнал една-единствена водна капка като течен бисер върху зеленото й листо и я бе оградил с червени камъчета. Идва есен, казваше той с цветето, не плачи за времето, когато листата опадат, за времето, когато природата умира, а земята се готви за сън. Радвай се на времето, което започва отново, наслади се на чудната прохлада на есенния въздух през тази лятна вечер… Скоро сълзата ще изчезне, розата ще изчезне, ще останат само камъните — скоро и ние с теб ще изчезнем и ще останат само камъните.

Той я наблюдаваше, сякаш излязъл извън себе си, потънал в състояние, близко до транс, в което понякога домакинът на чаената церемония имаше щастието да изпадне, в пълна хармония с обкръжението си… Тя се поклони на цветето и коленичи срещу съпруга си. Кимоното й беше тъмнокафяво с нишка старо злато по ръбовете, което подсилваше белотата на лицето и шията й. Поясът й беше в най-тъмния оттенък на зелено, в тон с долното кимоно. Прическата й беше съвсем семпла, без украшения.

— Добре сте дошли — започна той ритуала с дълбок поклон.

— Честта е моя — отговори тя, както се очакваше от нея.

Той поднесе съвсем лека закуска на блестящ лакиран поднос с клечки за ядене, поставени точно където трябваше да бъдат, парченцата риба върху ориза, приготвен лично от него, бяха подредени съобразно с орнамента на подноса и за да бъде въздействието пълно, няколко полски цветенца, които бе набрал край реката, бяха разхвърляни с една изискана небрежност.

Когато двамата приключиха с яденето, той вдигна подноса — всяко движение беше според ритуала, то трябваше да бъде забелязано и изтълкувано по определен начин от госта — и го отнесе през ниската врата в кухнята.

Останала сама, в пълен покой, Марико наблюдаваше внимателно въглените — горяща планина върху море от чисто бял пясък под триножника — и се заслуша в съскането на огъня, примесено с въздишките на къкрещия чайник, едва доловимия шум от бърсане с кърпа и на без това чистия порцелан и от вода, миеща вече измитото, които долитаха от невидимата кухня. После отмести поглед върху покрива, направен от грубо одялани греди, бамбук и тръстика. Сенките, които хвърляха няколкото лампи, поставени на местата им уж непреднамерено, правеха малкото голямо, незначителното — великолепно, и всичко се съчетаваше в съвършена хармония. След като разгледа и прецени видяното с цялата си душа, тя излезе отново в градината при малкото плитко езерце, образувано от природата в самата скала. Пречисти още веднъж ръцете и устата си с леденостудената прясна вода и ги избърса с чистата недокосната кърпа.

Когато се върна на мястото си, той я попита:

— Може би сега ще пожелаете чай?

— Би било голяма чест. Моля ви, не си правете труда заради мен.

— За мен е голяма чест. Вие сте моя гостенка.

И той започна да я обслужва. Церемонията отиваше вече към своя край.

В настъпилата тишина Марико остана неподвижна, запази спокойствието си, сякаш не й се искаше да приеме края на церемонията и да наруши покоя, който я обкръжаваше. Ала усещаше напрегнатия му поглед. Чайната церемония беше свършила. Животът трябваше да започне отново.

— Изпълнихте всичко безупречно — прошепна тя, обзета от тъга. От ъгълчето на окото й се търкулна сълза и нейното падане разкъса сърцето му.

— Не, не… моля да ме извините… вие сте прекрасна… всичко друго е най-обикновено — изненада се той от неочакваната й похвала.

— По-съвършена ча-но-ю не съм наблюдавала — трогна се тя от оголената искреност в гласа му.

— Не, моля да ме извините. Ако беше както трябва, причината е само във вас, Марико-сан. Не беше нищо особено — вашето присъствие придаде съвършенство на церемонията.

— Според мен беше безупречна. Всичко беше безупречно. Колко ми е тъжно, че други, много по-достойни от мен, не можаха да се насладят на такава красота… — Очите й блестяха влажно в трепкащата светлина.

— Вие бяхте тук. И това е всичко. Тя беше само за вас. Другите не биха я разбрали.

Тя усети топлите сълзи по бузите си. При други обстоятелства би се срамувала от тях, но сега дори не ги забелязваше.

— Как да ви се отблагодаря?

Той вдигна стръкче мащерка и се пресегна с разтреперана ръка да избърше с него една от сълзите й. Тя сведе безмълвно поглед към клонката и блесналата капчица, тъй малки в голямата му ръка.

— Всичко, което направих, е нищо в сравнение с това. Благодаря ви — прошепна той и се загледа в сълзата върху нежното стръкче.

Едно въгленче се търкулна от купчината, а той, без да се замисли, взе дилафа и го върна на мястото му. Из въздуха затанцуваха искри и горящата планина изригна като вулкан.

И двамата се затвориха в себе си, обзети от приятна тъга, свързани от простата красота на тази единствена сълза, доволни един от друг в безмълвната тишина, смирени, с пълното съзнание, че даденото е било върнато неопетнено.

После той се обади:

— Ако дългът не ни забраняваше, бих ви помолил да се присъедините към мен в смъртта. Още сега.

— Бих дошла с вас. На драго сърце — незабавно откликна тя. — Хайде да посрещнем смъртта. Още сега.

— Не можем. Имаме задължения към господаря Торанага.

Тя извади острата кама, която винаги носеше в пояса си, и я положи почтително на рогозката.

— Позволете ми да се приготвя.

— Не. Това значи да пренебрегнем дълга си.

— Което ще бъде, ще бъде. Ние двамата не можем да променим нещата.

— Така е. Но нямаме право да си тръгнем преди нашия господар. Нито вие, нито аз. Той още има нужда от всеки свой надежден васал. Моля да ме извините, но съм принуден да ви забраня.

— Би ми доставило удоволствие да си отида тази вечер. Готова съм. Нещо повече — от все сърце желая да отпътувам отвъд. Душата ми прелива от радост. — Тя се усмихна неуверено. — Извинете ме за егоизма, който проявих. Напълно сте прав за задълженията ни.

Наточеното като бръснач острие проблесна на светлината на свещта. Те се загледаха в него, потънали в съзерцание. Той пръв наруши магията.

— Защо Осака, Марико-сан?

— Трябва да свърша там някои неща, които само аз мога да свърша.

Бръчката на челото му стана по-дълбока. Той се загледа в сълзата, която пречупи светлината на капещата свещ и заискри в милиарди цветове.

— Какви неща?

— Неща, които засягат бъдещето на нашия дом и които съм длъжна да изпълня.

— В такъв случай трябва да отидете. — Той я погледна изпитателно. — Но защо сама?

— Трябва. Искам да се уверя, че всички семейни уговорки между нас и Кияма-сама за женитбата на Саруджи си остават в сила. Пари, зестра, земи и прочие. Трябва да се уреди въпросът с увеличаването на владенията му. Това го искат и Хиромацу-сама и господарят Торанага. Аз отговарям за нашия дом.

— Да — бавно издума той. — Това е ваш дълг. — Той я погледна в очите. — Щом господарят Торанага смята, че можете да отпътувате, значи ще заминете, но не мисля, че ще ви пуснат там. А дори и да ви пуснат… трябва много бързо да се върнете. Много бързо. Не ви препоръчвам да останете в Осака по-дълго от необходимото.

— Така е.

— По море ще стигнете по-бързо. Но вие винаги сте мразили морето.

— Все така го мразя.

— Бързо ли трябва да стигнете дотам?

— Не мисля, че половин-един месец ще бъдат от съществено значение. Просто чувствувам, че трябва да замина незабавно.

— Тогава нека оставим господаря Торанага да реши кога и как да пътувате — ако изобщо ви разреши да заминете. Присъствието на Дзатаки и двата свитъка могат да означават само едно — война. Ще бъде прекалено опасно за вас.

— Да, благодаря.

Доволен, че разговорът е приключил, той се огледа блажено, без да се тревожи вече, че грозното му едро тяло запълва по-голямата част от стаята, че всяко от бедрата му е по-широко от нейния кръст, а ръцете му — от шията й.

— Чаеният павилион се оказа добър, по-добър, отколкото очаквах. Изпитах истинско удоволствие. Отново си припомних, че тялото е само временно убежище в пустинята на Безкрая. Благодаря ви, че дойдохте. Толкова се радвам, че дойдохте в Йокосе, Марико-сан. Ако не бяхте вие, никога нямаше да дам ча-но-ю и нямаше да усетя това сливане с вечността.

Тя се поколеба, после внимателно взе в ръка кутийката за чай. Беше много проста, с капаче, без никакви орнаменти. Оранжево-кафеникавият емайл явно не беше стигнал и на дъното се виждаше едно неравно ръбче от порцелан, който подчертаваше изразително непретенциозността на древния майстор и нежеланието му да прикрие простотата на материалите си. Бунтаро бе купил кутията от Сен-Иикада, най-известния майстор на чаен порцелан в империята за двадесет хиляди коку.

— Толкова е красива — прошепна тя, наслаждавайки се на допира си до нея. — Изключително е подходяща за церемонията.

— Да.

— Тази вечер надминахте себе си, Бунтаро-сан. Направихте ме много щастлива. — Тя говореше с нисък, напрегнат глас, леко наведена напред. — Всичко беше безупречно в моите очи — и градината, и цялата онази артистичност, с която сте съумели да прикриете несъвършенството на павилиона с играта на светлини и сенки, и тази кутийка — докосна я тя отново, — и дори йероглифът, изписан върху кърпата за ръце — ай — обич. За мен тази вечер думата обич изразява всичко. — По бузите й отново се стекоха сълзи. — Моля да ме извините — избърса ги тя.

Той се поклони, смутен от похвалите й. За да прикрие смущението си, започна да увива кутийката в копринените й кърпички. Когато свърши, я постави грижливо в една по-голяма кутия и я сложи пред нея.

— Марико-сан, ако домът ни има парични затруднения, вземете я и я продайте.

— Никога! — Кутийката за чай бе единствената вещ, освен мечовете и лъка, които той ценеше в живота си. — Това ще е последното нещо, което ще продам.

— Моля да ме извините, но ако издръжката на моите васали ви създава затруднения, вземете я.

— Има достатъчно за всички, стига да съм пестелива. Най-доброто оръжие и най-добрите коне. В това отношение къщата ни още може да издържи. Не, Бунтаро-сан, тя е ваша.

— Не ни остава много време. На кого да я завещая? На Саруджи?

Тя се загледа във въглените, в огъня, който поглъщаше вулкана и го усмиряваше.

— Не. Поне докато не стане достоен майстор на ча-но-ю, равен на баща си. Съветвам ви да завещаете кутийката на Торанага-сама, който е достоен за нея, и го помолете, преди да умре, да прецени дали синът ни някога ще я заслужи.

— А ако Торанага-сама изгуби войната и умре преди настъпването на зимата? Защото съм убеден, че ще я загуби.

— Какво?

— Тук мога да ви кажа истината спокойно, без заобикалки. Защото една от най-важните условности на ча-но-ю е да се отхвърлят всички преструвки. Да, той ще загуби — освен ако не спечели на своя страна Кияма, Оноши и… Дзатаки.

— В такъв случай напишете в завещанието си, че кутийката трябва да бъде изпратена на негово императорско величество с молба да я приеме. Защото тя заслужава да живее сред божества.

— Да. Това ще е най-правилно. — Той се загледа в камата й и добави мрачно: — Ах, Марико-сан, с нищо не можем да помогнем на господаря Торанага. Трябва да спечели, иначе е загубен. Но независимо дали ще победи, или ще загуби, много народ ще падне в боя.

— Да.

Замислен, той свали поглед от острието и се загледа в стръкчето мащерка с все още чистата сълза.

— Ако загуби преди моята смърт — или след нея, — аз или някой от моите хора ще убие Анджин-сан.

В мрака лицето й беше ефирно, неземно. Лекият полъх раздвижваше тънки кичурчета коса, но от това тя приличаше още повече на статуетка.

— Моля да ме извините, ще разрешите ли да попитам: защо?

— Защото е твърде опасен, за да го оставим жив. Неговите знания и идеи, макар да съм чул само малка част от тях, и то не от първа ръка… ще заразят империята, дори Яемон. Торанага-сама вече е под негово влияние, нали?

— Той цени неговите знания.

— Щом Торанага-сама умре, това ще е и смъртната присъда на Анджин-сан. Но се надявам очите на нашия господар да се отворят още преди това. — Свещта, от която капеше восък, запращя и угасна. Той погледна към Марико. — И вие ли сте под негово влияние?

— Той е много интересен човек. Мисленето му е тъй различно от нашето… схващанията му за ценностите… и те са в много отношения коренно различни и понякога е тъй трудно да го разбереш. Веднъж се опитах да му обясня ча-но-ю, но той не можа да проумее нищо.

— Трябва да е ужасно да се родиш варварин — ужасно!

— Да.

Погледът му отново се спря на камата.

— Някои хора смятат, че в предишния си живот Анджин-сан е бил японец. Не е като другите варвари и… така се старае да говори и действува като нас, макар че не му се удава много, нали?

— Съжалявам, че не видяхте как за малко не извърши сепуку, Бунтаро-сан. Аз… беше нещо изумително. Видях как смъртта го посети, но бе спряна от ръката на Оми. Ако наистина е бил японец в предишния си живот, това би обяснило много неща. Торанага-сама е на мнение, че сега е много ценен за нас.

— Време е да спрете да го обучавате и отново да станете японка.

— Моля, господарю?

— Според мен Торанага-сама е изпаднал под негово влияние. И вие също.

— Моля да ме извините, но не мисля така.

— Онази нощ в Анджиро, когато ме обзе силният гняв, почувствувах, че сте с него, в съюз срещу мен. Това, разбира се, беше ужасна мисъл, но аз го усетих.

Тя отмести поглед от острието и го насочи право в очите му, без да отговори. Още една свещ затрептя, за пръска восък и изгасна. Остана да свети само една, последната.

— Да, как го мразех през онази нощ! — продължи Бунтаро със спокоен глас. — И така му желаех смъртта — и вашата, и на Фуджико-сан. Лъкът ми започна да нашепва, както прави понякога, молеше ме да му разреша да го убие. И когато призори го видях да се спуска на долу по хълма с онези подли, малодушни пищовчета в ръце, стрелите ме замолиха да им дам да се напият с кръвта му. Но аз отложих това убийство и се сдържах, защото бях отвратен от лошите си обноски повече, отколкото от него самия, бях посрамен от тях и от сакето. — Умората му започна да си личи. — За толкова много неща имаме да се срамуваме двамата с вас, нали?

— Да.

— Вие не искате да го убия, нали?

— Постъпвайте така, както ви диктува вашият дълг. Както и аз ще следвам своя дълг.

— Тази вечер сме отседнали в хана.

— Да.

Ала понеже тя беше такава безупречна гостенка, а ча-но-ю му се удаде както никога дотогава, той промени решението си, за да й дари също толкова време и спокойствие, колкото бе получил от нея.

— Идете в хана и спете. — Ръката му се пресегна, вдигна камата й и я подаде. — Когато листата на кленовете окапят — или когато се върнете от Осака, — ще започнем отново. Като мъж и жена.

— Да. Благодаря.

— Охотно ли се съгласявате, Марико-сан?

— Да. Благодаря.

— Пред вашия бог?

— Да, пред бога.

Марико се поклони, пое камата, прибра я на мястото й, поклони се отново и излезе.

Стъпките й заглъхнаха. Бунтаро погледна стръкчето, което все още стискаше в юмрука си заедно със сълзичката на миниатюрното листенце. Пръстите му затрепереха, когато го постави върху последните въгленчета. Сълзата се изпари със съскане.

И тогава, в тишината, той заплака от ярост, защото внезапно дълбоко в себе си разбра, че тя му е изменила с Анджин-сан.

 

 

Блакторн я видя да се задава откъм градината по ярко осветения двор.

— Здравейте, Марико-сан.

— О, здравейте, Анджин-сан. Вие… извинете, но ме стреснахте… не ви видях. Много до късно стоите буден.

— Не. Гомен насай, но съм станал съвсем навреме. — Той се усмихна и кимна към изток, откъдето се задаваше утрото. — Това ми е навик от морето, да се будя точно преди изгрева и да се кача на палубата, за да посрещна слънцето. — Той се усмихна широко. — Но вие наистина будувате до късно.

— Не съм разбрала, че… че нощта си е отишла. — При главната порта и пред всички врати имаше самураи на пост, които любопитно ги наблюдаваха. Сред тях беше и Нага. Тя сниши глас и едва чуто премина на латински. — Моля ви, внимавайте. Дори нощната тъма крие предвестници на зла орис.

— Моля ви за прошка.

Те се извърнаха едновременно при звука на конски тропот до самата външна порта. Бяха соколарите, викачите и телохранителите. Откъм вътрешността на хана се зададе Торанага, все тъй без настроение.

— Всичко е готово, господарю — рапортува Нага. — Мога ли да ви придружа?

— Не, благодаря. Иди да си починеш. Как беше ча-но-ю, Марико-сан?

— Прекрасна, господарю, просто изумителна.

— Бунтаро-сан е голям майстор. Имате изключителен късмет.

— Да, господарю.

— Анджин-сан! Искате ли да дойдете на лов? Бих искал да ми покажете как вие ловувате със соколи.

— Моля, господарю?

Марико незабавно преведе.

— Да, благодаря — съгласи се Блакторн.

— Добре. — Торанага му махна да се качи на единия кон. — Значи идвате?

— Да, господарю.

Марико ги проследи с поглед. Изкачиха се в тръс по пътеката, а тя се прибра в стаята си. Прислужницата й помогна да се съблече, да махне грима си, да разреше косите си. После заповяда на жената да остане в стаята и никой да не я безпокои до пладне.

— Да, господарке.

Марико легна, затвори очи и отпусна тялото си в невероятно меките пухени постели. Беше изтощена, но с извисен дух. Ча-но-ю я беше дарила с неописуем покой, бе я пречистила и след като взе върховното, изпълнено с щастие решение да се потопи в смъртта, тя се бе издигнала в още по-недостижими висини. Завръщането от тези висини към действителността я накара, както и друг път, да почувствува с нереална, неповторима сила красотата на живота. Сякаш се наблюдаваше отстрани как отговаря търпеливо на въпросите на Бунтаро, уверена, че и отговорите й, и ролята, която изпълни, бяха също на необходимата висота. Тя се сви на топка в постелята, дълбоко удовлетворена от покоя, който я очакваше… докато окапят листата.

Ах, пресвета Дево, трескаво се замоли тя, благодаря ти за неочакваната милост, за това славно спасение. Признателна съм ти и ще те почитам от все сърце и душа, во веки веков.

Каза още една молитва и след като се помоли за прошка, както беше свикнала, и за да изпълни волята на господаря си, скъта за още един ден своя бог в дълбините на душата си.

Какво щях да правя, запита се тя, преди сънят да я пребори, ако Бунтаро бе поискал да сподели леглото ми? Щях да откажа. Ами ако бе настоял, на което има право? Щях да удържа клетвата, която съм дала. Да, щях. Нищо не се е променило.