Джеймс Клавел
Шогун (21)

Глава двадесета

— Да ме нарекат проклет испанец, ако това не е живот!

Блакторн се беше излегнал по корем гол и блажен като херувим върху дебели рогозки, увит донякъде в памучно кимоно, подпрял главата си с ръце. Момичето плъзгаше ръце по гърба му, масажираше мускулите, галеше кожата, успокояваше духа му и на него му се искаше да замърка от удоволствие. Друго момиче му сипваше саке в миниатюрна порцеланова чашка. Трето стоеше настрана, като резерва, за всеки случай, и държеше в ръце лакиран поднос с бамбукова кошничка, препълнена с пържена риба по португалски, второ шише със саке и клечки за ядене.

— Нан десу ка, Анджин-сан? Какво има, почтени лоцмане? Какво казахте?

— Не мога да го кажа на Нихон-го, Рако-сан — усмихна, се той на момичето, което му предлагаше саке. После посочи чашата. — Това как се казва? Намае ка?

— Сабадзуки. — Тя изговори думата три пъти, а той я повтаряше след нея. Другото момиче, Аса, му предложи риба, но той поклати глава отрицателно. — Ийе, домо. Не, благодаря — защото не знаеше как да каже „сит съм“. Опита се обаче да го изрази с „не гладен сега“.

— А! Има хара нете уа орану — обясни Аса.

Той повтори фразата няколко пъти и трите се засмяха на произношението му, но той упорствува, докато не сполучи. Никога няма да го науча този език, отчая се Блакторн за кой ли път вече. Няма нищо общо с английския или дори с латинския или португалския.

— Анджин-сан — Аса отново му поднесе таблата. Той поклати глава и посочи стомаха си. Но прие още малко саке. Соно, момичето, което му масажираше гърба, спря да го разтрива и той взе ръката й, постави я на врата си и се престори, че пъшка от удоволствие. Тя разбра и продължи масажа.

Всеки път, щом той изпразнеше чашата, някое от момичетата бързаше да му я напълни. По-полека, каза си той, това е вече третото шише и топлината се разлива чак до връхчетата на пръстите ми.

Трите момичета — Аса, Соно и Рако — се появиха призори и му сервираха чай, който, както му беше обяснил фра Доминго, се наричал още тее по китайски и бил любимото питие на китайци и японци. Сънят му беше неспокоен след инцидента с убиеца, но горещият ароматен чай го ободри и възвърна силите му. Донесоха също и малки горещи хавлиени кърпи, навити на рула, държани на пара и леко парфюмирани. Той не знаеше какво да ги прави и Рако — най-главната от трите момичета — му показа как да си избърше с тях лицето и ръцете.

След това го придружиха, както впрочем и четиримата самураи, които го пазеха неотлъчно, до горещите бани в най-отдалечения край на тази част от крепостта и го предадоха на прислужничките в банята. Четиримата самураи стоически се потиха, докато го къпеха, подстригваха му брадата, миеха му косата и масажираха тялото му.

След всичко това той се почувствува като нов. Дадоха му чисто памучно кимоно до коленете, чисти таби и момичетата отново го поеха. Заведоха го в някаква стая, където чакаха Кири и Марико. Марико го осведоми, че Торанага-сама бил решил да изпрати Анджин-сан в една от провинциите си още през следващите няколко дни, за да възстанови силите си, и че Торанага-сама бил много доволен от него и той нямало за какво да се безпокои, защото Торанага-сама лично щял да се погрижи за всичко, свързано с него. Би ли започнал Анджин-сан да рисува обещаните карти с материали, които тя щяла да му предостави на разположение? В най-скоро време щели да последват нови срещи с господаря и господарят бил обещал да отговори на всички въпроси, които Анджин-сан пожелаел да му зададе. Торанага-сама имал силното желание Анджин-сан да научи всичко за японците както той самият би искал да узнае всичко за външния свят, за управляването на корабите и морското дело. След това отведоха Блакторн при лекаря. За разлика от самураите лекарите бяха подстригани късо и без опашки.

Блакторн мразеше лекарите и се боеше от тях. Но този беше различен: любезен и невероятно чист. Повечето европейски лекари бяха и бръснари — груби, въшливи и кирливи като всички останали. А този пипаше внимателно, взираше се любезно в него, държа китката му в ръката си, за да напипа пулса, надзърта в очите, устата и ушите му, почуква го по гърба, коленете и ходилата и целият му маниер и допир навяваха спокойствие.

А европейските лекари само те караха да си покажеш езика и питаха къде те боли, след което ти пускаха кръв, за да я пречистят от мръсотиите, които се просмукват в нея от червата.

Блакторн ненавиждаше да му пускат кръв и да го пречистват, защото всеки път се чувствуваше по-зле, отколкото преди лечението. Но този лекар нямаше нито скалпел, нито легенче за кръвта, нито смърдеше на гадна химическа воня, която обикновено се носеше от лекарите, така че Блакторн си отпусна сърцето и душата и се остави спокойно в ръцете му.

Лекарят плъзна пръсти по белезите на бедрото му и го погледна въпросително. Блакторн изимитира с уста шума от изстрел, защото преди много години на това място го прониза куршум от мускет, а лекарят отговори с а со десу и кимна с глава. После продължи да го опипва по-надълбоко, но не болезнено, над слабините и стомаха. Най-накрая каза нещо на Рако, тя кимна, поклони се и му благодари.

— Ичи бан? — попита Блакторн, защото изгаряше от нетърпение да разбере дали лекарят го е намерил за здрав.

— Хай, Анджин-сан.

— Хонто ка?

— Хонто.

Каква полезна дума е това „хонто“, помисли си Блакторн. „Наистина ли?“, „Да, наистина.“

— Домо, доктор-сан.

— До иташимашите — поклони се в отговор лекарят. — Моля, няма защо.

Блакторн също му се поклони. Момичетата го отведоха и чак когато го сложиха да легне на рогозките, разхлабиха кимоното му и Соно започна нежно да му масажира гърба, той си спомни, че бе стоял чисто гол пред лекаря, момичетата и самураите, а нито бе почувствувал някакъв срам, нито бе усетил те да изпитват срам от голотата му.

— Нан десу ка, Анджин-сан? — попита Рако. — Какво има, уважаеми лоцмане? Защо се смеете? — Белите й зъби блеснаха, веждите й бяха изскубани и после изрисувани във формата на полумесец. Черната й коса бе вдигната високо на главата, а кимоното й беше розово на цветя със сивозелен пояс.

Защото съм щастлив, Рако-сан. Но как да ти го кажа?

Как да ти обясня, че се засмях, защото се чувствувам добре, защото за пръв път, откак напуснах дома, се освободих от всички грижи, защото масажът отпусна всички мускулчета на гърба ми и сега го чувствувам като нов, както впрочем и цялото си тяло. Защото Торанага-сама ме изслуша докрай и защото забих три тлъсти снаряда в езуитския кораб и други шест във флотата на проклетите португалци!

Той не се стърпя, скочи на крака, стегна кимоното си около кръста и затанцува безгрижен бърз моряшки танц, като си пееше в такт с пълно гърло.

Момичетата се ококориха. Вратата се плъзна встрани и на прага се появиха четиримата самураи, не по-малко опулени. Блакторн танцува и пя с все сили и глас, докато накрая не издържа, избухна в гръмогласен смях и се търколи на пода в пълно изтощение. Момичетата запляскаха с ръце, а Рако се опита да имитира танца му, но дългото кимоно й пречеше и тя не успя да го докара. Останалите също наскачаха и го замолиха да им покаже как го прави, така че той затанцува отново, а трите момичета се строиха в една редица, вдигнали високо кимона, и следяха краката му. Разбира се, нищо не се получи и след малко те вече се кискаха и бърбореха, и си вееха с ветрилата.

Внезапно самураите се сковаха и се хвърлиха на пода в нисък поклон. На вратата бе застанал Торанага с Марико и Кири от двете му страни и неизменните телохранители самураи. Трите момичета коленичиха, поставиха ръце на пода с дланите надолу и се поклониха, но смехът не напусна лицата им и по тях нямаше и следа от страх. Блакторн също се поклони учтиво, но не толкова ниско, колкото жените.

— Конничи уа, Торанага-сама — поздрави той.

— Конничи уа, Анджин-сан — отвърна Торанага на поздрава му и веднага зададе някакъв въпрос.

— Моят господар пита какво правехте, сеньор — преведе Марико.

— Това беше просто танц, Марико-сан — отговори Блакторн и се почувствува ужасно глупаво. — Наричаме го „хорнпайп“ — моряшки танц, който се играе под акомпанимента на моряшки песни. Едновременно се пее и танцува. Почувствувах се щастлив — може да е само от сакето. Извинявам се и се надявам, че не съм обезпокоил Торанага-сама.

Тя преведе.

— Моят господар иска да види танца и да чуе песента.

— Сега ли?

— Разбира се, че сега…

Торанага вече се беше настанил на пода с кръстосани крака, а малобройната му свита се разпръсна из стаята. Всички бяха вперили погледи в Блакторн и го чакаха да започне.

На ти сега, глупако, така ти се пада — изруга се той наум. Ето какво става, като се отпуснеш. Сега трябва да дадеш представление, а много добре знаеш, че пееш фалшиво и танцуваш като мечка.

Въпреки това той стегна кимоното си около кръста и се впусна да танцува с увлечение, с много подритвания, завъртвания, подскачания, сложни стъпки и какво ли не, а гласът му се извиси в сладострастен рев.

След това последва мълчание…

— Моят господар казва, че през живота си не е виждал подобно нещо.

— Аригато годзиемашита — благодари Блакторн, изпотен от усилието и от смущение. Изведнъж Торанага свали мечовете си, запретна кимоното си и застана до него.

— Торанага-сама ще танцува вашия танц — обяви Марико.

— Какво?

— Иска да го научите.

И Блакторн започна. Показа основната стъпка, след което я повтори няколко пъти. Торанага много бързо я усвои. Блакторн бе поразен от подвижността на този шкембест, дебелокрак възрастен мъж. А когато англичанинът запя и се впусна в танца, Торанага веднага се присъедини към него, отначало неуверено, под одобрителните възгласи на присъствуващите, после обаче захвърли кимоното, скръсти ръце пред гърдите си и се присъедини устремно към Блакторн, който последва примера му с кимоното, запя по-високо, засили темпото, увлечен от гротескния характер на цялата сцена, но въодушевен от нейната комичност. Най-накрая подскочи високо, завъртя се и спря. Запляска с ръце, поклони се ниско на Торанага и всички заръкопляскаха на господаря си, който сияеше от щастие.

Торанага седна в средата на стаята, като дишаше най-спокойно. Рако моментално се втурна напред и започна да му вее с ветрило, а останалите се впуснаха да му донесат кимоното. Торанага обаче го подбутна към Блакторн и взе вместо него простото памучно кимоно на англичанина.

— Моят господар казва, че ще е много доволен, ако приемете това като подарък. — И Марико побърза да добави: — У нас се смята за голяма чест господарят да подари на някого старото си кимоно.

— Аригато годзиемашита, Торанага-сама — поклони се ниско Блакторн и се обърна към Марико. — Разбирам каква чест ми се оказва, Марико-сан. Бихте ли му благодарили с правилните думи за такъв един случай, които за жалост все още не владея, и му предайте, че ще го пазя като скъп спомен, както и честта, която ми оказа, като танцува с мен.

Торанага остана много доволен.

С много поклони Кири и прислужничките помогнаха на Блакторн да облече кимоното на господаря им и му показаха как да завърже пояса. Кимоното беше от кафява коприна с петте алени символа, а поясът — от бяла коприна.

— Торанага-сама казва, че танцът му доставил удоволствие. Един ден ще ви покаже някой от нашите танци. Той би искал да научите японски възможно най-бързо.

— Аз също много искам да науча езика ви — отвърна Блакторн. Но повече от всичко искам собствените си дрехи, да ям от своята храна в собствената си каюта на моя си кораб, с оръдията на палубата, със затъкнати в пояса пищови, и квартердекът да се полюлява под краката ми. — Бихте ли попитали Торанага-сама кога ще мога да получа кораба си?

— Сеньор?

— Кораба ми, сеньора. Попитайте го кога ще мога да си го получа. Както и екипажа. Целият товар беше свален на брега — в съкровищницата имаше двеста хиляди сребърни монети. Уверен съм, той ще разбере, че ние сме търговци и макар да сме безкрайно благодарни за гостоприемството, бихме искали да продадем стоката, която донесохме, и да си тръгнем за дома. Трябват ни близо осемнадесет месеца, за да се приберем.

— Господарят ми казва, че няма защо да се тревожите. Всичко ще стане възможно най-скоро. Но първо трябва да възстановите силите и здравето си. На смрачаване ще потеглите оттук.

— Сеньора?

— Торанага-сама казва, че ще потеглите на смрачаване. Грешно ли се изразих?

— Не, съвсем не, Марико-сан. Но преди един час ми казахте, че ще тръгна след няколко дни.

— Да, но сега каза, че ще потеглите още тази вечер.

Тя преведе казаното на Торанага, който отговори нещо.

— Господарят каза, че за вас ще е по-добре и по-удобно да потеглите още днес. Няма защо да се тревожите, Анджин-сан, вие сте под негова лична закрила. Той изпраща и Кирицубо-сама да подготви в Йедо всичко за завръщането му. Ще тръгнете заедно с нея.

— Моля да му благодарите от мое име. Възможно ли е… мога ли да попитам дали е възможно да освободи фра Доминго? Този човек разполага с богати познания.

Тя преведе.

— Моят господар казва, че много съжалява, но монахът е мъртъв. Той още вчера изпратил да го освободят, но вече бил мъртъв.

Блакторн се разстрои.

— От какво е умрял?

— Господарят казва, че умрял, щом извикали името му.

— Ах, горкият човечец!

— Господарят казва, че животът и смъртта са едно и също. Душата на свещеника ще чака до четиридесетия ден и тогава отново ще се роди. Защо да се тъжи? Това е необратим закон на природата. — Тя щеше да каже още нещо, но се спря и само добави: — Будистите вярват, че ние, хората, се раждаме и прераждаме много пъти, докато най-накрая достигнем съвършенство и нирвана — небесно спокойствие.

Блакторн отложи тъгата си за по-късно и се съсредоточи върху Торанага.

— Мога ли да го помоля за екипажа ми…

Той млъкна, тъй като Торанага извърна поглед към младия самурай, който се втурна забързан в стаята, поклони му се и зачака.

— Нан джа? — попита Торанага.

Блакторн не разбра нищо от думите, които си размениха, само по едно време му се стори, че чу прякора на отец Алвито — Цуку. Торанага му хвърли мълниеносен поглед и леко се подсмихна, а Блакторн се зачуди дали Торанага не е изпратил да повикат езуита във връзка с казаното от него. Дано да е така и дано Алвито да затъне и кал до гушата. Дали съм успял — попита се той. Реши да не задава въпроси на Торанага, колкото и да му се искаше.

— Каре ни мацу йони — каза в заключение Торанага.

— Гьой — отвърна самураят, поклони се и излезе. Торанага отново се обърна към Блакторн.

— Какво говорехте, Анджин-сан? — преведе Марико. — Споменахте нещо за екипажа.

— Да. Възможно ли е Торанага-сама да ги вземе и тях под своя закрила? Ще ги изпратят ли също в Йедо?

Тя го попита. Торанага пъхна мечовете си в пояса на късото си кимоно.

— Моят господар казва: разбира се, всичко вече е уредено и няма защо да се безпокоите за тях или за кораба си.

— Всичко ли е наред с кораба? Грижат ли се добре за него?

— Да. Той казва, че вече е изпратен в Йедо.

Торанага стана. Всички започнаха да му се кланят, но Блакторн ги прекъсна най-неочаквано:

— И последно…

Той млъкна и се изруга наум, тъй като разбра колко неучтиво е постъпил. Торанага явно бе дал да се разбере, че разговорът е приключил, и церемонията по сбогуването бе прекъсната от думите му, та сега всички стояха объркани и не знаеха да довършат поклоните си, да изчакат или да започнат отначало.

— Нан джа, Анджин-сан? — Гласът на Торанага бе станал сух и недружелюбен, защото в първия момент и той се бе объркал.

— Гомен насай, извинете, Торанага-сама, не исках да бъда неучтив, а само да помоля Марико-сан да остане още малко с мен, преди да замина. Ще ми бъде от голяма полза.

Торанага само изгрухтя кратко разрешение и излезе, съпроводен от Кири и личната си охрана.

Ама че докачливи копелета, ядоса се Блакторн. Господи, тук трябва да внимавам за всяка дума. Той избърса чело с ръкава на кимоното си и моментално прочете по лицето на Марико колко е сбъркал. Рако побърза да му подаде малка кърпичка, от които японците имаха неизчерпаем запас, скрит някъде в гънките на широките им пояси. Той си даде сметка, че носи кимоното на „господаря си“ и очевидно не е редно да си трие потта с господарския ръкав. Ах, господи, още едно светотатство! Не, аз никога няма да се науча — никога.

— Анджин сан. — Рако му подаваше чашка саке. Той й благодари и го изгълта на един дъх. Тя веднага напълни отново чашката. И тогава той видя, че по челата на всички в стаята блестят капчици пот.

— Гомен насай — извини се той, пое подадената чашка и добродушно я подаде на Марико. — Не знам дали това влиза в учтивите ви обноски, но бихте ли приели чашка саке? Позволено ли е? Или трябва да си удрям челото в земята?

Тя се засмя.

— Да, така е прието, но моля ви, не си удряйте челото. И няма защо да ми се извинявате, капитане. Мъжете не се извиняват на дамите. Каквото и да правят, все е правилно. Или поне така мислим ние, жените. — Тя обясни на момичетата за какво е станало дума и те закимаха много сериозно, но очите им се смееха. — Пък и откъде можехте да знаете, Анджин-сан — продължи Марико, отпи едва-едва от чашката и му я подаде обратно. — Благодаря ви, но няма да пия повече, защото сакето ме удря право в главата и краката. Но вие бързо се учите, а сигурно ви е много трудно. Не се безпокойте обаче, Анджин-сан, защото Торанага-сама ми каза, че ви намира за изключително схватлив. Никога не би ви подарил кимоното си, ако не беше доволен от вас.

— Стори ми се, че изпрати да повикат Цуку-сан.

— Отец Алвито?

— Да.

— Трябваше да го попитате, капитане. На мен нищо не ми каза. И много умно, защото ние, жените, не разбираме от политика.

— А со десу ка? Дано всички жени разбират колкото вас и са също тъй мъдри.

Марико си вееше, подгънала удобно крака под себе си.

— Танцувахте много добре, Анджин-сан. И жените ви ли танцуват така?

— Не, само мъжете. Това е мъжки, моряшки танц.

— Щом искате да ми задавате въпроси, може ли първо аз да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Как изглежда вашата съпруга?

— Тя е на двадесет и девет години. Висока е в сравнение с вас. По нашите мерки аз съм висок един метър и осемдесет и пет сантиметра, а тя е около един метър и седемдесет сантиметра, докато вие сте приблизително метър и половина — така че тя ще е с цяла глава по-висока от вас и съответно по-едра. Цветът на косата й е… — Той посочи към чистите кедрови дъски и всички очи в стаята проследиха жеста му, след което отново се върнаха върху лицето му — приблизително такъв цвят. Руса, с червеникав оттенък. Очите й са сини, много по-сини от моите, дори синьозелени. Косата й е дълга и я носи разпусната.

Марико преведе думите му на останалите и те затаиха дъх, местеха погледи от кедровите греди върху него, включително и самураите телохранители. Рако попита нещо.

— Рако-сан пита дали тялото й е като нашите.

— Да, но в бедрата е по-широка и по… Общо взето, нашите жени са по-закръглени и с много по-едри гърди.

— И всичките ли са по-високи от нас — и жените, и мъжете?

— В повечето случаи — да. Но имаме и ниски хора, като вас. Аз намирам дребния ви ръст за очарователен.

Аса също попита нещо и всички наостриха уши от любопитство.

— Аса-сан пита: как бихте сравнили нашите жени с вашите по отношение на леглото?

— Не ви разбирам.

— Ах, извинете ме. Като казваме легло, ние имаме предвид интимните въпроси. Да легнеш с някого, означава физическият контакт между мъжа и жената. Много е по-учтиво от всякакъв друг начин на изразяване.

Блакторн потъпка смущението си и отговори:

— Ами… аз такова… откак съм тук, само веднъж имах случай да… използувам леглото… Още в селото и… не си спомням почти нищо, защото, такова… бях изморен от плаването и състоянието ми беше полуспящо, полубудно. Но… доколкото имам впечатление… такова… беше доста задоволително…

Марико се намръщи.

— Откак сте тук, само веднъж сте лягали с жена?

— Да.

— Но тогава вие сигурно се усещате много напрегнат! Някоя от тези дами с удоволствие ще легне с вас, Анджин-сан. Или и трите, ако желаете.

— Ъ?

— Но да, разбира се. Ако пък не желаете никоя от тях, не се притеснявайте, те няма да се обидят. Само ми кажете какъв тип жена ви харесва и всичко ще се уреди незабавно.

— Благодаря, но не сега.

— Сигурен ли сте? Моля да ме извините, но Кирицубо-сан нареди много да внимаваме за здравето ви, а за какво здраве може да става дума без лягане с жена? Това е от голямо значение за мъжете, нали? От много голямо значение.

— Благодаря, но аз… Може би по-късно.

— Имате достатъчно време. С удоволствие ще се върна при вас след това. И ако желаете, ще имаме време да си поговорим до насита. Имате още най-малко четири пръчки време. — И поясни: — Преди залез-слънце няма да потеглите.

— Благодаря, но не сега — повтори Блакторн, смутен от прямотата, с която го подканяха да легне с жена, и липсата на всякакви задръжки и свян по този въпрос.

— Но те наистина биха искали да ви услужат, Анджин-сан. О! Може би предпочитате момче?

— Ъ?

— Момче. Ако предпочитате, можем да ви го осигурим също тъй лесно. — Усмивката й беше искрена, тонът — най-естествен.

— ??!

— Какво има?

— Вие сериозно ли ми предлагате момче?

— Разбира се, Анджин-сан. Какво толкова? Казах, че ще ви изпратим момче, но само ако вие желаете.

— Не желая. — Блакторн усети как кръвта нахлува в лицето му. — Имам ли вид на гнусен педераст?

Острият му тон проряза стаята. Всички го зяпнаха, без да могат да отместят очи от него. Марико се поклони раболепно и остана със сведена до пода глава.

— Моля да ме извините, направих ужасна грешка. Оскърбих ви, а единственото нещо, за което мислех, беше да ви угодя. Не съм разговаряла с чужденец, освен със светите отци, и затова нямам представа за вашите… интимни обичаи. Никой не ме е просвещавал, защото светите отци никога не говорят на тази тема.

Главният от самураите, Кадзу Оан, наблюдаваше сърдито цялата сцена. Негово задължение беше да се грижи за безопасността и здравето на варварина и той бе видял със собствените си очи колко благоразположен беше Торанага-сама към него, а ето че Анджин-сан бе силно разгневен.

— Какво му стана?! — попита той ядосано, защото явно тази глупава жена бе казала нещо обидно на този тъй важен затворник.

Марико му обясни какви реплики са си разменили с Блакторн.

— Наистина не разбирам защо е толкова раздразнен, Оан-сан — каза тя в заключение.

Оан се почеса по главата, силно озадачен.

— Извинете, но бяхте ли достатъчно учтива? Да не би да сте употребили някоя погрешна дума?

— О не, Оан-сан, сигурна съм. Чувствувам се ужасно. Очевидно аз съм отговорна за станалото.

— Не, трябва да е нещо друго. Но какво?

— Това е, Оан-сан, само това.

— Е, не мога да ги разбера тези варвари — отчая се Оан. — За благото на всички ни, успокойте го, Марико-сан. Сигурно е нервен, защото отдавна не е лягал с жена. Ти — заповяда той на Соно — донеси още горещо саке и горещи хавлиени кърпи! Ти, Рако, започни да разтриваш врата на този дявол. — Момичетата се спуснаха да изпълняват нарежданията му. Тогава на него му хрумна — дали пък не е импотентен? Тази история за момичето в селото ми се стори много мъглява. Дали горкичкият не се ядоса така, защото подкачихте темата, а него хич не го бива?

— Много се извинявам, но не мисля така. Лекарят каза, че бил много надарен.

— Да, но ако е импотентен, това ще обясни яда му. На негово място и на мен щеше да ми се крещи. Да, попитайте го!

Марико незабавно изпълни нареждането му и за голям ужас на Оан лицето на варварина отново се наля с кръв и стаята се изпълни с отвратителни варварски думи.

— Той… той каза „не“ — едва прошепна Марико.

— Всички тези думи значеха само „не“?

— Те… използуват много описателни ругателски думи, когато са възбудени.

Оан започна да се поти от притеснение, защото този път той беше отговорен за станалото.

— Успокойте го! Попитайте го, Марико сан — започна Оан. — Или я по-добре недейте. Просто го успо…

Той млъкна. По коридора се зададе Хиромацу. Оан поздрави с треперещ глас, защото старият Железен юмрук, който и при най-добри обстоятелства беше невъзможно строг началник, през последната седмица се държеше, сякаш имаше цирей на задника, а днес беше по-зле от всякога. Понижи в чин десет души за неспретнат вид, цялата нощна стража маршируваше позорно из крепостта, на двама самураи им нареди да си направят сепуку, задето закъснели за дежурство, а четирима събирачи на изпражнения били хвърлени от крепостната стена, защото разсипали част от кофата в градината на крепостта.

— Държи ли се добре, Марико-сан? — попита Хиромацу раздразнено. Оан беше убеден, че тази глупава жена, причинила неприятностите, ще разкаже за станалото и главите им ще хвръкнат на всички, и то с право. За голямо облекчение тя каза, че всичко било наред.

— Наредено ви е да тръгнете заедно с Кирицубо-сан.

— Да, Тода-сама.

Хиромацу продължи проверката на постовете, а Марико се замисли: защо я пращаха? Дали за да превежда на Кири и варварина по време на пътуването? Нима бе толкова важно? Дали и други жени на Торанага щяха да пътуват с тях? Садзуко може би? Би било опасно да я изпращат по море. Сама ли ще бъда с Кири, или и съпругът ми ще дойде? Ако той остане тук — а негов дълг е да бъде при господаря си — кой ще се грижи за дома му? И защо по море? Пътят за Токайдо е все още безопасен. Не вярвам Ишидо да ни направи нещо. Впрочем не — като заложници цената ни е голяма: Садзуко и Кирицубо, а и останалите също. Дали не е това причината, поради която ни пращат по море?

Марико цял живот бе мразила морето. Прилошаваше й само като го погледнеше. Но щом трябва, ще вървя, и туйто. Карма. Тя отклони мисълта за неизбежното и се замисли за по-непосредствени неща — странния варварин, който й причиняваше само неприятности.

Щом Железният юмрук зави зад ъгъла Оан вдигна глава и всички въздъхнаха облекчено. По коридора се зададе Аса със сакето, следвана по петите от Соно с горещите хавлиени кърпи.

Всички ги наблюдаваха, докато обслужваха варварина. Лицето му беше изпънато в хладна маска, сакето изпи без удоволствие, а горещите кърпи прие със сдържани благодарности.

— Оан-сан, защо не изпратите една от жените да доведе някое куче — услужливо прошепна старият самурай. — Просто ще го пуснем из стаята. Ако го иска, всичко ще е наред, ако не — ще се престори, че не го е видял.

Марико поклати глава.

— Мисля, че не бива да поемаме този риск. Имам чувството, Оан-сан, че този тип варвари не обичат да разговарят на тема легло. И понеже е първият от неговия народ, пристигнал у нас, трябва да налучкваме много предпазливо какво обича.

— Съгласен съм. Беше съвсем спокоен, докато не споменахте леглото — и той изгледа страшно Аса.

— Много се извинявам, Оан-сан — побърза да каже момичето. — Вие сте напълно прав, грешката е изцяло моя. — И тя започна да се кланя до земята.

— Да, ще докладвам на Кирицубо-сан.

— Ох!

— По-скоро мисля, че трябва да предупредим господарката да внимава с всички разговори за жени с този човек — намеси се дипломатично Марико. — Вие сте много мъдър, Оан-сан. Но може би Аса беше щастливият инструмент, с помощта на който ще предотвратим евентуално изпадане на Кирицубо-сан или дори на Торанага-сама в подобно неудобно положение. Представете си какво щеше да стане, ако Кирицубо-сан сама бе задала този въпрос пред господаря Торанага! И ако варваринът бе реагирал по този начин…

Оан изтръпна.

— Щяха да потекат кървави реки! Напълно сте права, Марико-сан. Трябва да благодарим на Аса. Ще обясня на Кирицубо-сан какъв късмет е имала.

Марико предложи на Блакторн още саке.

— Не, благодаря.

— Още веднъж се извинявам за глупостта си, Анджин-сан. Искахте да ми зададете някакъв въпрос ли?

Блакторн ги наблюдаваше, докато разговаряха помежду си, и го беше яд, че нищо не разбира, че не може да ги наругае както трябва за оскърблението, което му нанесоха, и да напердаши самураите.

— Да. Значи ли това, че содомията се смята тук за нещо нормално?

— Ах, извинете ме, не може ли да разговаряме на друга тема?

— Разбира се, сеньора, но преди това нека приключим с тази, за да нямаме неизяснени въпроси. Значи содомията тук е нещо нормално?

— Всичко, свързано с леглото, е нормално — отговори тя дръзко, предизвикана от липсата му на обноски и очевидна глупост. После си припомни, че Торанага й бе казал да говори свободно на неполитически теми, а по-късно да му предава всички разговори. Освен това нямаше намерение да му позволява да я обижда, защото Анджин-сан беше все пак само един варварин, вероятно и пират, застрашен от смъртна присъда, която за момента се отлагаше от Торанага. — Леглото е най-нормалното нещо — повтори тя. — Колкото до това, дали някой мъж ляга с момче или с друг мъж, това засяга само лично тях. Какво пречат на останалите — на вас или на мен? — За какво ме има, мислеше тя възмутено, за безмозъчно нищожество? Или за глупав търговец, когото всеки варварин може да сплаши? Аз съм самурай! Да, така е, Марико, но освен това си и много глупава. Ти си преди всичко жена и трябва да се отнасяш с него като с всеки мъж, за да можеш да го държиш в ръцете си: прави му комплименти, съгласявай се с него, наливай му мед в душата. Не забравяй оръжията си. Защо те кара да се държиш като дванадесетгодишно дете? И тя си наложи да посмекчи тона си. — Разбира се, ако вие смятате…

— Содомията е отвратителен, проклет от бога грях и копелетата, които го практикуват, са най-долна измет — прекъсна я рязко Блакторн, все още разгневен заради оскърблението, че е могла да допусне такова нещо за него. В името на Христа, как е могла! Я се вземи в ръце! Започваш да говориш като някакъв фанатичен пуританин или калвинист! Какво толкова се нахвърляш върху тези нещастни отрепки содомитите. — Содомията е проклет грях и е абсолютно против божиите и човешки закони — заключи той.

— Аз мислех, че тези християнски думи се отнасят за други неща — отговори тя, доста разгневена и раздразнена от невижданата му недодяланост. — Грях? Не виждам какъв грях може да има в това!

— А би трябвало да знаете! Нали сте католичка! Нали сте възпитана от езуитите!

— Един от светите отци ме научи да говоря и пиша на латински и португалски. Не разбирам какъв смисъл влагате в думата „католичка“, но аз съм християнка от близо десет години и никой от светите отци не е разговарял с мен на тема легло. Никога не съм чела вашите книги за леглото — само религиозни. Как може леглото да е грях! Как може да е грях нещо, което дарява на хората удоволствие!

— Попитайте отец Алвито!

Де да можех, мислеше си тя, объркана. Но ми е заповядано да не обсъждам с него нито дума от казаното тук — само с Кири и с господаря. Молих се на господа и на светата Дева да ми се притекат на помощ, но те не пожелаха да разговарят с мен. Единственото, което знам, е, че откак вие пристигнахте тук, имаме само неприятности. И аз имам само неприятности…

— Щом е грях, както твърдите, защо много от нашите свещеници го вършат и винаги са го вършили? Някои будистки секти дори го препоръчват като форма на култ. Та нали моментът на Облаците и Дъжда е най-близкото състояние до сливането с бога, достъпно на простосмъртните? Свещениците не са лоши хора — поне не всички. А някои от светите отци също го предпочитат. Те грешни ли са? Разбира се, че не! Защо да се лишат от едно най-обикновено удоволствие, щом жените са им забранени? Глупаво е да се говори, че нещо, свързано с леглото, е грях и проклето от бога!

— Содомията е мерзост и е противозаконна! Попитайте изповедника си!

Вие сте една мерзост, вие, капитане, идеше й на Марико да изкрещи. Как смеете да сте толкова груб и слабоумен! Неугодно богу, казахте? Та това е абсурд! Неугодно на вашия зъл бог може би. Твърдите, че сте християнин, но очевидно не сте, очевидно сте лъжец и измамник. Може да знаете невероятни неща и да сте посетили непознати места, но явно не сте християнин и богохулствувате. Дали не сте изпратен от сатаната? Грях значи? Каква нелепост!

Беснеете за най-нормални неща и се държите като луд. Разстроихте светите отци и господаря Торанага, предизвикахте дрязги помежду ни, обърнахте с краката нагоре онова, в което вярваме, измъчвате ни с намеци за истината и лъжата — като много добре знаете, че не можем веднага да докажем нито едното, нито другото.

Искам да ви кажа, че ви презирам — вас и всички варвари. Да, варварите объркаха целия ми живот. Те мразеха баща ми, задето им нямаше доверие и открито молеше диктатора Города да ги изхвърли от страната. Те насъскаха диктатора и той започна да ненавижда баща ми — най-верния си пълководец, човека, който му помогна повече дори от генерал Накамура и Торанага-сама. Те повлияха на диктатора да оскърби баща ми и той изгуби ума си, бе принуден да извърши немислимото и причини всичките ми мъки.

Да, те са виновни за всичко това и за много други неща. Ала те също така донесоха със себе си несравнимото Слово господне и в тъмните часове на непоносимите ми страдания, когато бях върната от страшното ми изгнание в един още по-страшен живот, Делегатът посетител ми показа Пътя, отвори очите и душата ми и ме покръсти. И Пътят ми вдъхна сили да понеса живота, изпълни сърцето ми с безкрайно успокоение, свободи ме от непоносими мъки и ме ощастливи с обещанието за Вечно спасение.

Каквото и да се случи, аз съм в божиите ръце. Ах, пресвета Богородице, дари ми покой и помогни на бедната грешница да се справи с този враг!

— Извинявам се за грубото си държане — произнесе тя на глас. — Имате пълно право да се сърдите. Аз съм само една глупава жена. Моля ви да бъдете търпелив с мен и да простите глупостта ми, Анджин-сан.

Гневът на Блакторн моментално се изпари. Как може един мъж да се сърди дълго време на жена, ако тя открито признае грешката си?

— Аз също се извинявам, Марико-сан — меко й отвърна той. — Но за нас няма по-страшна обида от това да намекнеш на някого, че е педераст или содомит.

Значи всички сте по детински глупави, зли и невъзпитани. Но какво ли може да се очаква от едни варвари — мислеше тя, ала на глас изрече разкаяно:

— Разбира се, че сте прав, Анджин-сан, моля ви да приемете извиненията ми. — Тя въздъхна и продължи с такъв меден гласец, че би умилостивила дори и съпруга си в най-лошото му настроение. — Да, грешката беше изцяло моя. Много се извинявам.

 

 

Слънцето бе докоснало хоризонта, но отец Алвито продължаваше да чака в приемната с дневниците в ръка. Господ да го убие този Блакторн, кълнеше той наум.

Никога преди Торанага не го беше карал да чака, както и никой друг даймио, дори тайко. През последните осем години от управлението на тайко езуитът бе получил невероятната привилегия да влиза при него незабавно, както и сега при Торанага. В случая с тайко обаче той бе спечелил привилегията си благодарение на безупречното владеене на японския език и на острия си търговски нюх. Познанията му за вътрешния механизъм на международната търговия спомогнаха за увеличаването на неизброимите тайкови богатства. И макар че тайко беше почти неграмотен, той много бързо схващаше чужди езици и имаше огромни политически познания. Така че Алвито процъфтяваше в сянката на деспота, учеше и научаваше и ако беше волята божия, щеше дори да го покръсти. Именно за тази работа го бе обучил най-старателно дел Аква, бе му набавил най-добрите учители измежду езуитите и португалските търговци. Алвито стана довереник на тайко, един от четиримата — при това единственият европеец — допуснат някога до личните му съкровищници.

На няколкостотин крачки от мястото, където чакаше, се намираше централната кула на крепостта. Тя се извисяваше със своите седем етажа, защитена от множество стени, порти и укрепления. На четвъртия етаж имаше седем стаи с железни врати. И седемте бяха претъпкани със злато на кюлчета и сандъци със златни монети. На по-горния етаж беше среброто, а на шестия — редките коприни, мечове и други оръжия — съкровищата на империята.

По сегашните ни изчисления, мислеше Алвито, стойността на всичко това е поне петдесет милиона дуката, повече от годишния приход на испанската империя, португалската империя и цяла Европа, взети заедно. Най-голямото частно богатство в наличност на земята.

А нали всъщност то е причината за всичко, продължи да разсъждава той. Защото онзи, който държи крепостта Осака, държи и едно невероятно съкровище. И то именно дарява власт над цялата страна. Осака бе направена непревземаема, за да се защищава тъкмо това богатство. Страната бе изсмукана до кръв, за да се построи тази недостъпна крепост, та да се запази златото, докато Яемон вземе властта.

С една стотна част от него можем да построим по една катедрала във всеки град, по една църква във всяко градче, по една мисия във всяко село из страната. Ах, ако можехме да се доберем до него, за да го използуваме за възхвала на бога!

Тайко така обичаше властта! И обожаваше златото заради властта, която му даваше над хората. Съкровището бе трупано най-старателно в продължение на шестнадесет години неоспорвана власт от огромните задължителни подаръци, които — както беше обичаят — всички даймио трябваше да му правят всека година от собствените си джобове. По правото на завоевателя тайко притежаваше една четвърта част от територията на страната. Личният му годишен доход се равняваше на повече от пет милиона коку. И тъй като беше господар на цяла Япония, с мандат от императора, на теория му се полагаха доходите от всички феодални владения. Той обаче не налагаше данъци. Всички даймио, самураи, селяни, занаятчии, търговци, крадци, парии варвари, дори и ета му правеха доброволни дарения, и то щедри. Заради собствената си сигурност.

Докато съкровището е недокоснато, Осака — непобедена, а Яемон фактически собственик на богатството, каза си Алвито, той ще дойде на власт, щом навърши пълнолетие, напук на Торанага, Ишидо и който и да било друг.

Жалко, че тайко умря. Въпреки всичките си недостатъци поне познавахме добре дявола, с когото си имахме работа. Впрочем жалко и за убийството на Города, защото беше наш искрен приятел. Но той е мъртъв, както и тайко, и сега трябва да пречупваме нови езичници — Торанага и Ишидо.

Алвито си припомни нощта, когато тайко умря. Беше го повикал за бдението заедно с Йодоко-сама, съпругата му, и Очиба-сама, законната му наложница и майка на наследника. Те дълго чакаха в уханната, безкрайна лятна нощ.

После тайко започна да бере душа и скоро издъхна.

— Духът му се освободи. Сега е в божиите ръце — каза той, когато се увери в настъпването на смъртта, прекръсти се и благослови тялото.

— Дано Буда приеме моя господар и бързо му даде нов живот, за да дойде отново да управлява империята — промълви Йодоко просълзена. Беше добра жена, самурай, почтена и вярна негова съпруга и съветник през четиридесетте и четири от петдесетте и девет години, които бе живяла. Тя затвори очите му и придаде на тялото достоен вид — това бе нейна привилегия. Поклони се тъжно три пъти и го остави насаме с Очиба.

Смъртта настъпи лесно. Тайко боледуваше от няколко месеца и тази нощ се очакваше краят. Един-два часа преди това отвори очи, усмихна се на Очиба и Йодоко и прошепна с глас като паяжина:

— Чуйте последния ми стих:

Като роса роден,

като роса изчезвам,

а крепостта и всичко, що създадох,

са само сънища в съня.

Последна, нежна усмивка от деспота за тях двете и за него, Алвито.

— Пазете сина ми, всички го пазете.

И очите му се замъглиха завинаги.

Отец Алвито си спомни как го трогна това последно стихотворение, тъй типично за тайко. Понеже бе поканен да присъствува на смъртта му, той се бе надявал, че на прага й господарят на Япония ще се смири и ще приеме вярата и причастието — нещо, за което толкова пъти се бе колебал. Но не стана. „Ти изгуби завинаги царството господне, човече“ — тъжно промърмори тогава Алвито, защото се бе прекланял пред военния и политическия гений на тайко.

— Ами ако вашето царство господне се намира в задника на някое куче — обади се Очиба.

— Моля?

Той не беше сигурен, че е чул правилно думите й, отвратен от неочакваната змийска злоба. Познаваше я от дванадесет години, когато едва петнадесетгодишна тайко я взе за наложница, и винаги беше кротка, услужлива, мълчалива, сладко и щастливо усмихната.

— Казах: ами ако вашето царство небесно се намира в задника на някое куче?

— Господ да ви прости! Господарят ви е мъртъв едва от няколко минути…

— Господарят ми е мъртъв и заедно с него умря и вашето влияние над него. Ясно ли е? Той поиска да дойдете — добре, негово право беше. Но сега е във Великия безкрай и вече не командува. Командувам аз! Свещенико, вие воните както винаги и присъствието ви разваля въздуха. Махайте се от крепостта ми и ни оставете сами с нашата мъка!

Пламъкът на свещта трепна и озари лицето й. Беше една от най-красивите жени в страната. Той неволно се прекръсти, за да се предпази от злото, излъчвано от нея.

Смехът й го смрази.

— Махайте се, свещенико, и повече да не ви виждам! Дните ви са преброени.

— Толкова, колкото и вашите. Аз съм в божиите ръце. Съветвам ви да имате страх от бога, защото, ако вярвате, ще постигнете вечно спасение.

— Значи сте в божиите ръце? Ръцете на християнския бог? Може и да сте. А може и да не сте. Как ще се почувствувате, свещенико, ако умрете и изведнъж откриете, че няма бог, няма ад, няма вечно спасение и всичко е само сън в съня?

— Аз вярвам! Вярвам в бога, във възкресението и в Светия дух — изрече той на глас. — Обещанията на християнската религия са истина! Истина са, истина — аз вярвам!

— Нан джа, Цуку-сан?

В първия момент смисълът на японските думи не достигна до него.

На вратата стоеше Торанага, заобиколен от телохранителите си.

Отец Алвито се поклони, вече посъвзел се, а гърбът и лицето му бяха плувнали в пот.

— Извинете ме, че идвам непоканен. Бях се… замислил. Спомнях си разни неща и на колко събития съм имал щастието да бъда свидетел тук, в Япония. Имам чувството, че съм живял само тук и никъде другаде.

— Това е от голяма полза за нас, Цуку-сан.

Торанага се запъти уморено към подиума и седна на обикновената възглавничка. Телохранителите безмълвно се подредиха като защитен параван.

— Вие пристигнахте тук в третата година на Теншо, нали?

— Не, господарю, в четвъртата. Годината на плъха — отговори Алвито, като използува тяхното летоброене. Трябваха му месеци, за да го научи. Годините започваха да се броят от някаква година нататък, избрана произволно от управляващия император. Голямо бедствие или дар свише можеше да сложи край на ерата и да започне нова, по негова прищявка. Тогава нареждаше на учените да подберат от старите китайски книги някакво име, което да е особено добра поличба, и наричаха с него новата ера. Тя можеше да продължи една или петдесет години. Теншо означаваше Небесна справедливост. Предната година огромна вълна бе отнесла в морето двеста хиляди души. Всяка година получаваше и номер, и име. Имената се редуваха по същия начин, както и названията на часовете: заек, дракон, змия, кон, коза, маймуна, петел, куче, глиган, плъх, вол и тигър. Първата година на Теншо се падна в годината на петела, така че 1576 година беше годината на плъха и четвъртата година на Теншо.

— Много неща се случиха през тези двадесет и четири години, нали, стари приятелю?

— Да, господарю.

— Да. Издигането на Города и неговата гибел. Издигането на тайко и смъртта му. А сега — думите му отекнаха в стената.

— Всичко е в ръцете на Безкрая — употреби Алвито думата, която можеше да означава и господ, и Буда.

— Нито господаря Города, нито тайко вярваха в някакви богове, нито дори в Безкрая.

— Нали Буда е казал, че много са пътищата, които водят до нирвана?

— Ах, Цуку-сан, вие сте мъдър човек. Как е възможно да сте толкова млад и толкова мъдър?

— Защо не беше това истина, господарю! Тогава бих могъл да ви бъда от по-голяма полза.

— Искали сте да ме видите?

— Да. Прецених, че поводът е достатъчно важен, за да дойда непоканен.

Алвито извади дневниците на Блакторн и ги постави на пода пред Торанага, като даде обяснението, подсказано от дел Аква. Видя как Торанага леко се намръщи и това го зарадва.

— Доказателство за това, че е пират?

— Да, господарю. Дневниците съдържат точните думи на заповедите им, които включват: „При нужда да превземат насилствено всяка открита от тях територия.“ Ако желаете, мога да ви направя точен превод на необходимите пасажи.

— Преведете всичко! Бързо!

— И още нещо, което Делегатът посетител заръча да ви предам.

Алвито му каза за картите и за Черния кораб, както бе уговорено с дел Аква, и с удоволствие забеляза, че лицето на Торанага светна.

— Отлично! Сигурни ли сте, че Черният кораб ще пристигне по-рано?

— Да — твърдо отговори Алвито. „Ах, господи, дано да стане както се надяваме!“

— Добре. Кажете на господаря си, че в най-скоро време очаквам да прочета докладите му. Предполагам, че ще му трябват няколко месеца, за да получи сведенията?

— Помоли да ви предам, че ще ги приготви възможно най-бързо. Тези дни ще ви изпратим исканите карти. Ще бъде ли възможно да дадете по-рано необходимите разрешителни за нашия капитан? Това ще допринесе извънредно много за по-бързото пристигане на Черния кораб, Торанага-сама.

— Гарантирате ли, че корабът ще пристигне по-рано?

— Никой не може да гарантира за ветровете, бурите и морето. Но корабът ще тръгне рано от Макао.

— Ще получите документите преди залез-слънце. Друго има ли? Следващите три дни няма да съм тук и ще бъда на разположение едва след като приключи заседанието на регентите.

— Не, господарю, благодаря. Моля се на Безкрая да ви пази както винаги.

Алвито се поклони и вече чакаше да го освободят, когато неочаквано вместо него Торанага освободи охраната си.

Това бе първият път, когато Алвито видя даймио без телохранители.

— Елате да седнете при мен, Цуку-сан — посочи Торанага подиума.

Никога не го бяха канили да се качи на подиум. Дали му гласуваше доверие, или му гласеше присъдата?

— Скоро ще има война — започна Торанага.

— Да — отговори той и си помисли: която няма да има край.

— Християните даймио Оноши и Кияма необяснимо защо се противопоставят на желанията ми.

— Не мога да отговарям за никой даймио, господарю.

— Но слуховете са лоши, нали? И за тях, и за останалите даймио християни.

— Мъдрият човек винаги ще постави на първо място интересите на империята.

— Да, но междувременно империята се разцепи на два лагера въпреки желанието ми. Мой и на Ишидо. Така че интересите на империята са или с едните, или с другите. Среден път не може да има. Къде са интересите на християните?

— На страната на мира. Християнството е религия, господарю — а не политическа идеология.

— Вашият отец великан е глава на църквата ви в Япония. Разбрах, че можете да говорите от името на този ваш папа.

— Забранено ни е да се месим в политиката ви, господарю.

— Да не мислите, че Ишидо ще се отнесе благосклонно към вас? — изостри се гласът на Торанага. — Той е върл противник на религията ви. А аз винаги съм се показвал добре разположен. Ишидо иска да приложи указите на тайко за вашето изгонване, и то незабавно, и завинаги да затвори страната за всички варвари. А аз търся разширяване на търговията.

— Но ние не контролираме никой от християните даймио!

— Тогава как да им повлияя?

— Не съм достатъчно осведомен, за да мога да ви дам съвет.

— Много добре ви е известно, стари приятелю, че ако Кияма и Оноши се съюзят с Ишидо срещу мен, всички останали даймио християни ще ги последват незабавно и тогава срещу всеки мой войник ще се изправят двадесет техни.

— Ако избухне война, ще се моля да победите.

— Ще имам нужда от нещо повече от молитви, особено ако противникът има двадесеторно превъзходство.

— Няма ли начин да се избегне войната? Започне ли, никога няма да свърши.

— И аз така мисля. И всички ще изгубим — и ние, и варварите, и християнската църква. Но ако всички даймио християни застанат сега открито на моя страна, война няма да има. Амбициите на Ишидо ще бъдат завинаги обуздани. Дори да вдигне бойния си флаг и да се разбунтува, регентите ще могат да го стъпчат като оризов червей.

Алвито усети как примката около врата му се затяга.

— Но ние сме тук само за да разпространяваме Словото господне. А не да се бъркаме в политиката ви, господарю.

— Предишният ви водач е предложил на тайко услугите на християните даймио в Кюшу, преди да покорим тази част от империята.

— Направил е голяма грешка. Не е бил упълномощен от църквата, нито от самите даймио.

— Той предложил да предостави на тайко кораби — португалски кораби, за да превозят войските ни в Кюшу, и предложил освен това португалски воини с пушки да ни помогнат. Дори срещу Корея и Китай.

— Пак твърдя, господарю, че е извършил грешка, без да е бил упълномощен от никого.

— Скоро всеки ще трябва да избира на чия страна да застане, Цуку-сан. Много скоро.

Алвито усети заплахата физически.

— Винаги съм готов да ви служа.

— А ако загубя, ще умрете ли с мен? Ще си направите ли сепуку — ще ме последвате ли в смъртта като верен придворен?

— Животът ми е в божиите ръце. Както и смъртта ми.

— Ах, да! Християнският ви бог — Торанага леко помръдна мечовете си. После се наклони напред. — Ако в следващите четиридесет дни Оноши и Кияма преминат на моя страна, Съветът на регентите ще анулира указите на тайко.

Какво да отговоря, отчаяно се питаше Алвито. Какво?

— Ние не можем да им въздействуваме, както вие мислите.

— Може би водачът ви трябва да им заповяда. Да им заповяда! Ишидо ще предаде и вас, и тях. Много добре го познавам. Както и Очиба-сама. Тя вече настройва наследника срещу вас.

Да, искаше му се на Алвито да извика, но Оноши и Кияма имат от Ишидо писмено поето задължение да им позволи да назначат всички учители на наследника и един от тях да бъде християнин! Освен това Оноши и Кияма са се заклели писмено, че според тях вие ще унищожите църквата, след като смажете Ишидо.

— Делегатът посетител не може да им нарежда, господарю. Това би било непростима намеса във вътрешните ви работи.

— Оноши и Кияма в срок от четиридесет дни и указите на тайко ще бъдат анулирани — никакви мръсни свещеници. Регентите ще им забранят да стъпят на японска земя.

— Какво?

— Ще останете само вие и вашите свещеници от вашия орден. Никой от другите — никой от смрадливите, просещи чернодрешковци, от онези босоноги, космати монаси, дето крещят глупави заплахи и създават само неприятности. Ако искате, ще получите и главите им — поне на тези, които са тук.

Цялото същество на Алвито крещеше: внимавай! Торанага никога не бе разговарял така открито. Една грешка — и може да го обидиш и да го направиш завинаги враг на църквата!

Помисли за предложението му! Само ние в цялата империя! Единственото нещо, което ще гарантира чистотата на църквата и нейната безопасност, докато тя расте и укрепва. Единственото безценно нещо. Единственото, което никой не може да ни даде — нито дори папата! Никой, освен Торанага. Ако Кияма и Оноши открито го подкрепят, Торанага ще премаже Ишидо и ще получи надмощие в Съвета.

Отец Алвито никога не бе допускал, че Торанага може да бъде толкова откровен. Или да предложи толкова много. Възможно ли е да накарат Оноши и Ишидо да се обърнат? Двамата се ненавиждат. Съюзили са се срещу Торанага по причини, които само те си знаят. Защо и кое би ги накарало да предадат Ишидо?

— Не съм упълномощен да ви дам отговор, господарю, или да обсъждам подобен въпрос. Мога само да повторя, че единствената ни цел е да спасяваме душите.

— Дочух, че синът ми Нага проявява интерес към християнската ви вяра.

Заплашва ли, или прави предложение — питаше се Алвито. Дали предлага да позволи на Нага да се покръсти — това би бил страхотен удар — или просто предупреждава: „Ако не ми помогнете, ще му заповядам да се откаже.“

— Вашият син, господарю, е един от благородниците с доста широки възгледи за религията.

Алвито изведнъж си даде сметка колко огромна е дилемата на Торанага. Беше притиснат до стената. Трябва да се споразумее с нас на всяка цена, осъзна той положението. Принуден е да опита. Каквото и да поискаме, ще ни го даде, стига да сме готови да преговаряме. Най-сетне признава, че равновесието на силите се поддържа от християните даймио! Каквото си поискаме! Какво ли можем да си пожелаем? Нищо. Освен…

Той нарочно погледна надолу към дневниците, поставени пред Торанага. Проследи с очи как Торанага ги взе и пусна на сигурно място в ръкава на кимоното си.

— Ах, да, Цуку-сан — продължи великият даймио със зловещ и същевременно изморен глас. — По въпроса за новия варварин — пирата. Врагът на вашата страна. Очаква се в най-скоро време да заприиждат масово. Можем да ги обезкуражим, но можем и да ги насърчим — както впрочем и този пират. Не мислите ли?

Отец Алвито разбра, че вече получиха всичко. Дали да поискам главата на Блакторн върху сребърен поднос, като главата на свети Йоан Кръстител, за да сключим най-после споразумението? Да му поискам ли разрешение да построим катедрала в Йедо или дори вътре в очертанията на крепостта Осака? За пръв път в живота си усети, че се носи без компас в мечтите си за власт.

Та ние не искаме повече от онова, което ни се предлага! Ех, защо не мога още сега да сключа споразумението! Ако зависеше само от мен, бих рискувал. Познавам Торанага и бих заложил на него. Ще се закълна, че ще опитам, и ако Оноши и Кияма не склонят, ще ги отлъча, само и само да получа тези облаги за майката църква. Две души срещу десетки, дори стотици хиляди, милиони! Смятам, че е справедливо. Бих казал веднага: да, да, да — за прослава на господа. Ала аз нищо не решавам и ти много добре го знаеш. Аз съм само пратеник, а част от посланието ми…

— Трябва ми помощ, Цуку-сан, и то незабавно.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, Торанага-сама. Обещавам ви.

Торанага отсече:

— Ще чакам четиридесет дни. Четиридесет дни!

Алвито се поклони. Забеляза, че Торанага отвърна на поклона му по-ниско от обикновеното, почти както се кланяше на самия тайко. Свещеникът стана разтреперан. Навън в коридора ускори крачки.

Торанага го проследи с поглед от амбразурата как прекосява градината, далече долу. Вратата леко се плъзна встрани, той изруга телохранителите и им нареди да го оставят сам. Не откъсваше очи от Алвито, който мина през укрепената врата, после през предния двор, докато накрая се изгуби в лабиринта от вътрешни стени.

След което Торанага се заусмихва в самотната си тишина. Запретна кимоното си и се впусна в бърз танц — „хорнпайп“.