Джеймс Клавел
Шогун (11)

Глава десета

Пътуването им от залива до Осака премина без никакви премеждия. Дневниците на Родригес бяха подробни и много точни. Още същата нощ той дойде на себе си. В първия момент помисли, че е мъртъв, но болката скоро промени мнението му.

— Наместиха ти крака и превързаха раната — обясни му Блакторн. — И рамото ти е превързано. Беше изкълчено. Не щяха да ти пуснат кръв, колкото и да ги молих.

— Като стигнем в Осака, езуитите ще ми пуснат. — Измъченият поглед на португалеца се впи в него. — Как попаднах тук, англичанино? Спомням си, че ме отнесе вълната, и повече нищо.

Блакторн му разказа.

— Значи сега ти дължа и живота си. Дано господ те прокълне.

— От квартердека виждах ясно, че имаме шансове да стигнем залива. От носа твоят ъгъл на зрение е бил различен с няколко градуса. Вълната беше много коварна — просто си нямал късмет.

— Не това ме безпокои, англичанино. Ти беше на квартердека, ти отговаряше за кормилото. И двамата го знаехме. Не, проклинам те за това, че ти дължа живота си. Ох, Богородице, кракът ми!

Очите му се изпълниха със сълзи от силната болка и Блакторн му подаде каната с грога. После през цялата нощ, докато бурята утихваше, бдя над него. Лекарят японец идва няколко пъти и караше Родригес да пие някакви горещи лекарства, слагаше топли кърпи на челото му и отваряше прозорците. И всеки път, щом излезеше, Блакторн бързаше да ги затвори, защото и малките деца знаят, че болестите идват от въздуха, че колкото по-плътно са затворени прозорците, толкова по-добре за здравето, особено за болен човек като Родригес. Най-накрая лекарят се развика сърдито и постави един самурай да пази от него прозорците.

Призори Блакторн излезе на палубата. Хиромацу и Ябу вече бяха там. Той се поклони като европейски придворен.

— Конничи уа. Осака?

Те също се поклониха.

— Осака. Хай, Анджин-сан — отговори Хиромацу.

— Хай, исоги, Хиромацу-сама. Капитан-сан! Вдигай котва!

— Хай, Анджин-сан.

Без да иска, Блакторн се усмихна на Ябу. Той също му отвърна с усмивка, после закуцука нанякъде, а Блакторн си помисли — страхотен мъж, макар че е истински дявол и убиец. Ами ти самият не си ли убивал? Да, но не така — отговори си той.

Блакторн с лекота закара кораба в Осака. Пътуването продължи още един ден и една нощ и призори на следващия ден вече наближаваха града. При тях се качи японски лоцман, който закара кораба до пристанището, и той с облекчение заспа, щом отговорността бе смъкната от плещите му.

По-късно капитанът го събуди, поклони се и му обясни със знаци, че трябва да е готов да тръгне с Хиромацу веднага щом слязат на брега.

— Уакаримасу ка, Анджин-сан?

— Хай.

И капитанът си отиде. Блакторн се протегна и забеляза, че Родригес го наблюдава.

— Как си?

— Добре съм. Като изключим това, че кракът ми гори, главата ми ще се пръсне, пикае ми се, та две не виждам, и в устата си имам вкус като на свински лайна, много съм добре.

Блакторн му подаде нощното гърне, а след това го изпразни през прозореца. Напълни му чашата с грог.

— Не те бива за болногледачка, англичанино. Това е, защото сърцето ти е черно — засмя се Родригес и Блакторн се зарадва, че португалецът пак беше в състояние да се смее и шегува. Погледът му после се премести върху дневника, разтворен на масата, и върху отключения сандък. — Дадох ли ти ключа?

— Не, аз те претърсих, трябваше да намеря истинския дневник. Нали ти казах снощи, като се събуди.

— Честно си постъпил. Не си спомням, но е честно. Слушай, попитай в Осака всеки срещнат езуит къде да намериш Васко Родригес и ще те доведат при мен. Ела ми на гости и ако искаш, препиши дневника.

— Благодаря, вече го преписах. Искам да кажа, че преписах каквото можах, а останалото изчетох много внимателно.

— Твоята кожа — изруга го Родригес на испански.

— И твоята.

Родригес пак обърна на португалски.

— Като говоря испански, ми се повръща, макар че от всички езици той е най-подходящ за псуване. В сандъка има един пакет, дай ми го, моля те.

— Онзи с езуитските печати ли?

— Да.

Той му го подаде. Родригес го огледа внимателно, опипа недокоснатите печати, но размисли, прибра го под грубото одеяло, на което лежеше, и отново се облегна назад.

— Ех, англичанино, странно нещо е животът.

— Защо?

— Дължа живота си на божията милост, подпомогната от един еретик и един японец. Прати го този лайнар да дойде, че да му благодаря.

— Сега ли?

— Не, по-късно.

— Добре.

— Тази флотилия, за която си казал на отчето — дето щяла да нападне Манила. Доколко е вярно?

— Тя ще разбие империята ви в Азия.

— Ама наистина ли има такава флотилия?

— Разбира се.

— А в твоята колко кораба имаше?

— Пет. Останалите са още в океана, ще се появят след една седмица. Аз тръгнах напред да проуча Япония и налетях на бурята.

— И това е лъжа, но не ми пука, и аз що лъжи разправих, като ме плениха! Няма други кораби, нито флотилии.

— Почакай и ще видиш.

— Ще почакам.

Родригес изпи повечето грог от чашата. Блакторн пак се протегна и отиде до прозорчето, защото не му се продължаваше този разговор, и погледна към брега и града.

— Мислех, че Лондон е най-големият град в света, но в сравнение с Осака е едно нищо и никакво градче.

— Имат десетки градове като този — каза Родригес. Той също искаше да сложи край на играта на котка и мишка, която нямаше да доведе доникъде. — Столицата Мияко, или както още я наричат Киото, е най-големият град в империята, повече от два пъти по-голям от Осака — поне така казват. След това е Йедо, столицата на Торанага. Не съм бил там, Торанага не пуска нито свещеници, нито португалци — забранен град. Впрочем — добави той и затвори очи — разликата не е голяма. Кажи-речи, цяла Япония е забранена за нас, с изключение на пристанищата Нагасаки и Хирадо. Нашите свещеници обаче не обръщат много-много внимание на забраните и ходят където им скимне. Но ние, моряците и търговците, не смеем — само със специални пропуски от регентите или от големи даймио като Торанага. Всеки даймио може да конфискува наш кораб — както Торанага конфискува твоя — извън Нагасаки или Хирадо. Такива са им законите.

— Искаш ли да си починеш сега?

— Не, предпочитам да говоря. Помага ми да забравя болките. Света Богородице, главата ми ще се пръсне! Не мога да разсъждавам ясно. Нека си говорим, докато слезеш на брега. Ела да ме посетиш — много неща имам да те питам. Дай ми още грог. Благодаря.

— Защо ви е забранено да се движите свободно?

— Какво? А, имаш предвид тук, в Япония? Всички неприятности започнаха от тайко. Когато за пръв път стъпихме на този бряг през 1542 година, за да ги цивилизоваме, и ние, и свещениците ни можехме да се движим свободно. Но щом тайко взе властта в ръцете си — започнаха забраните. Много хора вярват… Би ли ми преместил крака — махни одеялото, че целият горя. Ох, Богородице, внимавай! А така, благодаря ти. Докъде бях стигнал? А, да, много хора са на мнение, че тайко е бил инструмент на сатаната. Преди десет години издаде укази, насочени срещу светите отци и всички, които разпространяват словото господне. А преди дванадесет години прогони всички — освен търговците. Това е станало, преди да дойда тук — от тогава има седем години. Светите отци смятат, че за всичко са виновни тукашните свещеници езичници — будистите, тези смрадливи, завистливи идолопоклонници, тези неверници, които са насъскали тайко срещу светите отци, наговорили са му какви ли не отровни лъжи, и то в момент, когато е бил почти готов да се покръсти. Да, Великият убиец за малко да спаси душата си. Обаче пропусна тази възможност. Да… Както и да е, заповядал на всички свещеници да напуснат Япония… Споменах ли ти, че оттогава има повече от десет години — Блакторн кимна. Безразборните приказки на португалеца му бяха приятни, а и той беше жаден да научи колкото може повече за тази страна. — Тайко наредил да съберат всички свети отци на едно място, в Нагасаки, за да ги отпрати в Макао. Заповедта гласяла — никакво завръщане, в противен случай — смърт. И изведнъж, неизвестно защо, ги оставил на мира и повече нищо не предприел. Нали ти казах, че японците не ги знаеш какво могат да направят. Оставил ги значи на мира и скоро всичко си тръгнало по старому, с тази разлика, че светите отци останали в Кюшу, където сме добре приети. Споменах ли ти, че Япония се състои от три големи острова — Кюшу, Шикоку и Хоншу? Плюс хиляди малки островчета. Далеч на север има още един остров, някои дори казват, че е цял материк — казва се Хокайдо, но там живеят само космати туземци. В Япония всичко е с главата надолу, англичанино. От отец Алвито знам, че работите тръгнали отново по старому, все едно, че нищо не е било. Тайко отново станал много дружелюбен, макар че така и не се покръстил. Не закривал повече църкви и само прогонил двама-трима даймио християни, но това било, за да прибере земите им, а указите за прогонването изобщо не влезли в сила. Преди три години обаче пак се разбеснял и разпънал в Нагасаки на кръст двадесет и шест свети отци-мъченици. Ей така, без никакъв повод. Не беше много в ред. Но след като ги уби, пак не предприе нищо повече. Скоро след това умря. Това беше пръст божи, англичанино. Божието проклятие е споходило и него, и семето му — в това съм убеден.

— Много ли са покръстените японци?

Но Родригес като че ли не чу, потънал в някакъв полусън.

— Животни са те, японците. Разправих ли ти за отец Алвито? Той е преводач, казват му Цуку-сан — господин преводач. Превеждаше на тайко, а сега е официалният преводач на Съвета на регентите. Говори японски по-добре от много японци и знае за тях повече от всеки друг. Та той ми каза, че в Мияко, столицата, има един хълм, висок петнадесет метра. Тайко накарал да отрежат носовете и ушите на всички корейци, убити във войната, и да ги заровят там. Корея е част от материка, на запад от Кюшу. И това е самата истина! Кълна се в пресветата Дева, убиец като него не е имало, а те до един са убийци.

Родригес говореше със затворени очи, а лицето му се беше зачервило.

— И много ли са покръстените японци? — отново много внимателно попита Блакторн, защото изгаряше от нетърпение да разбере броя на враговете си. За голям негов ужас Родригес заяви:

— Стотици хиляди и с всяка изминала година броят им расте. Откак умря тайко, стават все повече, а онези, които се криеха, сега открито ходят на черква. По-голямата част от Кюшу е вече католическа. Повечето даймио тук са католици. Нагасаки е изцяло католически град, в ръцете на езуитите, които го управляват и контролират цялата търговия. Всичката търговия минава през Нагасаки. Имаме си катедрала, десетина църкви и десетки други, пръснати из цяло Кюшу, обаче тук, на главния остров Хоншу, са малко и… — Болката го накара да млъкне отново. След малко се съвзе и продължи: — Само в Кюшу живеят три или четири милиона души и скоро до един ще са католици. На другите острови има още двадесетина милиона японци и не след дълго…

— Това не е възможно! — не се сдържа Блакторн и веднага се ядоса на себе си, задето прекъсна потока от информация.

— Защо ми е да те лъжа? Преди десет години имаше преброяване. Отец Алвито каза, че го направили по нареждане на тайко, а той не може да не знае. Защо да ме лъже? — В очите на Родригес се четеше трескав блясък и устата му вече почти не му се подчиняваше. — Това е повече от населението на Португалия, Испания, Франция, испанска Холандия и Англия, взети заедно, а аз бих прибавил и цялата Свещена римска империя, колкото да изравня бройката!

Господи, Исусе Христе — помисли си Блакторн. В цяла Англия няма повече от три милиона души, и то заедно с Уелс. Ако японците наистина са толкова, как ще се справим с тях? Ако са двадесет милиона, значи като нищо могат да избият армия, по-многобройна от цялото ни население, стига да поискат. И ако всички са свирепи като тези, които съм видял досега, а нямам никакви основания да се съмнявам в това, кълна се в раните на Исуса — те са непобедими. Ако пък на всичко отгоре част от тях са и католици, ако езуитите са силни в Япония, тогава все едно, че са още повече, защото няма по-големи фанатици от католиците. И тогава какви са нашите и на холандците шансове в Азия? Никакви.

— И ако тази цифра ти се вижда голяма, иди виж Китай — продължи Родригес. — И там са все жълти, с черни дръпнати очи и черна коса. Ах, англичанино, нали ти казах — много неща има да научиш. Миналата година ходих в Кантон, на годишната разпродажба на коприните. Кантон е укрепен град в Южен Китай, на Перлената река, северно от Макао. Та само там има над един милион от онези езичници, дето се хранят с кучета. Населението на Китай е по-многобройно от населението в целия останал свят. Сигурен съм. Представяш ли си? — Родригес се хвана със здравата си ръка за стомаха. — Отнякъде течеше ли ми кръв?

— Не. Специално проверих. Само кракът и рамото, Родригес, вътрешни наранявания нямаш — поне така мисля.

— Кракът много ли беше зле?

— Морската вода го беше измила и почистила. И костта, и кожата са чисти.

— Поля ли го с бренди?

— Не, не ми разрешиха и ме изпъдиха. Но лекарят, изглежда, си знаеше работата. Твоите хора скоро ли ще се качат на кораба?

— Да, щом влезем в пристанището.

— Добре. Та за какво говореше? За Китай и Кантон?

— Сигурно прекалено съм се разбъбрил. Ще имаме достатъчно време за приказки.

Блакторн гледаше как здравата ръка на португалеца опипва запечатания пакет и се запита какво ли има вътре.

— Кракът ти ще се оправи. След една седмица ще стане ясно.

— Да, англичанино.

— Не мисля, че ще забере — не видях гной, мислите ти са ясни, значи мозъкът ти е наред. Ще се оправиш, Родригес.

— И все пак дължа ти живота си. — Португалецът потрепера. — Като се давех, мислех единствено за това: как раците ще ми изядат очите. Чувствувах ги вътре в себе си. За трети път вече се давя и всеки път е по-зле и по-зле.

— На мен пък четири пъти са ми потапяли кораба — трите пъти бяха испанци.

Вратата на каютата се отвори, капитанът се поклони и повика с пръст Блакторн да се качи горе.

— Хай. — Блакторн стана. — Нищо не ми дължиш, Родригес — каза той добродушно. — Ти ми вдъхна живот и надежди, когато бях отчаян, и съм ти благодарен за това. Така че сме квит.

— Възможно е, но чуй, ще ти кажа една истина, като частична отплата: никога не забравяй, че японците имат шест лица и три сърца. Това е тяхна поговорка — че човек имал едно лъжливо сърце в устата си, за пред целия свят, второ в гърдите си, за близки приятели и за семейството си, и трето — истинско, тайно, за което не знае никой, освен самия него, скрито господ знае къде. Ти не можеш да си представиш колко са коварни и порочни.

— Защо съм му на Торанага?

— Не знам. Кълна се в Девата — не знам. Ако имаш възможност, ела да се видим.

— Добре. Желая ти скорошно оздравяване, испанецо.

— Върви по дяволите.

Блакторн му се усмихна — открито и искрено — и излезе на палубата. Отново му се зави свят при вида на Осака — нейните размери, мравуняците хора, огромната крепост, извисяваща се над целия град. От вътрешността й се издигаше високо нагоре централната кула, висока седем или осем етажа, като всяко ниво завършваше с извит нагоре остър покрив. Керемидите бяха позлатени, а стените — сини.

Торанага сигурно е вътре, помисли си той и изведнъж усети как в стомаха му засяда ледена буца.

Закрита носилка го отнесе в една голяма къща. Там го изкъпаха, поднесоха му храна — неизбежната рибена чорба, сурова и варена на пара риба, малко мариновани зеленчуци и гореща билкова отвара. Вместо пшеничена каша му поднесоха купичка с ориз. Беше виждал ориз в Неапол. Този беше ослепително бял и много засищаше, но му се стори безвкусен. Стомахът му плачеше за месо и хляб — топъл, препечен хляб, намазан обилно с масло, телешки бут, пилета, бира и яйца…

На другия ден при него влезе една прислужница.

Дрехите, в които го беше облякъл Родригес, бяха изпрани. Тя го наблюдаваше как се облича и му помогна да обуе чифт нови таби. Отвън го чакаше чифт японски сандали. Ботушите му ги нямаше. Тя поклати глава, посочи сандалите и после закритата носилка, оградена от самураи. Водачът му махна да побърза.

Потеглиха веднага. Завесите бяха плътно спуснати. Мина цяла вечност, преди да спрат.

— Не трябва да се страхуваш — каза си той на глас и излезе.

Гигантската каменна врата на крепостта се оказа непосредствено пред погледа му. Беше монтирана в десетметрова назъбена стена, цялата в бастиони и външни укрепления. Огромната, обкована в желязо врата беше отворена, подвижната решетка бе вдигната високо. Зад нея се виждаше дървен мост, широк двадесет и дълъг двеста стъпки, прехвърлен над пълния с вода ров. Завършваше с подвижен мост и друга врата във втора, също толкова необхватна стена.

Наоколо пъплеха стотици самураи. До един бяха облечени в сиви униформи с пет малки кръгли емблеми — на ръкавите, от двете страни на гърдите и на гърба. Отличителният знак беше син и доколкото можеше да се види, изобразяваше цвете или нещо подобно.

— Анджин-сан!

Хиромацу седеше вдървено в открита носилка. Кимоното му беше кафяво, семпло, с черен пояс — също като на петдесетте самураи, които го заобикаляха. И техните кимона бяха с петте отличителни знака, но в алено-червено, като на знамето на Торанага, развяно на централната мачта. Самураите носеха дълги лъскави копия с малки триъгълни знаменца на върха.

Блакторн се поклони, без да се замисля, впечатлен от великолепието на Хиромацу. Старецът също му се поклони тържествено и му махна с ръка да го следва. Дългият му меч беше пуснат свободно в скута.

Офицерът пред вратата пристъпи напред. Последва церемониално четене на документа, който му връчи Хиромацу, безброй поклони и погледи към Блакторн и чак тогава прекоси моста, придружен от самураи в сиви униформи.

Петнадесет метра под тях лъщеше повърхността на дълбокия, пълен с вода ров, който се простираше на около триста стъпки от двете им страни, а след това продължаваше на север покрай стените на крепостта, и Блакторн си помисли: „Господи, не бих искал да ми възложат да атакувам това място. Защитниците могат да оставят гарнизона извън вътрешната стена да загине, да изгорят моста и да си стоят вътре в пълна безопасност. Господи, Исусе Христе, външната стена трябва да огражда поне една квадратна миля и е най-малко девет-десет метра дебела — както впрочем и вътрешната. На всичко отгоре е изградена от необхватни каменни блокове, всеки един три на три метра! Най-малко! Всеки блок е издялан идеално и поставен на мястото си без никакъв хоросан. Тежи поне петдесет тона! Ние така не умеем да строим. Обсадни оръдия? Външните стени, разбира се, могат да се разрушат, но нали и отвътре ще се стреля с оръдия, и то едва ли по-зле. Освен това няма да е никак лесно да се изкачат дотук, а няма по-високо място, от което да се открие огън по крепостта. Дори външните стени да бъдат разрушени, защитниците ще могат да отблъскват нападателите от вътрешните. Ако все пак оръдията бъдат изкачени по някакъв начин и бъдат насочени към вътрешните стени, няма да причинят кой знае какви щети. Най-много да бъде повредена отдалечената порта. И какво от това? После как ще се мине през рова? Прекалено е широк за всички познати нам начини. Не, крепостта явно е непревземаема, ако се защищава от достатъчен брой войници. Колко ли самураи има вътре? И колко мирни жители могат да намерят убежище в нея? В сравнение с тази крепост нашият лондонски Тауър е като кочина, а целият дворец Хамтън корт ще се побере в единия й ъгъл!“

При следващата порта пак им прегледаха документите. След това пътят веднага изви вляво, превърна се в широка алея с добре укрепени къщи от двете й страни, зад лесно отбраняеми високи и още едни, по-ниски стени, а после се разклони в истински лабиринт от големи и малки пътища, улички и пътеки. Стигнаха до още една порта, отново ги провериха, още една подвижна вертикална решетка в стената, още един необятен ров, нови разклонения и завои, докато накрая Блакторн, който беше много наблюдателен, с отлична памет и великолепно чувство за ориентация при всякакви обстоятелства, съвсем се обърка в този умишлен лабиринт. През цялото време безброй самураи в сиви униформи ги държаха под наблюдение от насипи, крепостни валове, кули, назъбени стени и бастиони. Други се разхождаха, стояха на пост, маршируваха, правеха учения, обучаваха и обяздваха коне в откритите конюшни. Навсякъде, накъдето обърнеше поглед, се виждаха хиляди войници. До един добре въоръжени и спретнато облечени.

Изруга се наум, задето не бе измъкнал от Родригес повече информация. Освен сведенията за тайко и броя на католиците, колкото и да го бяха потресли, Родригес си бе държал устата затворена — както впрочем и самият Блакторн, който все се измъкваше от въпросите на португалеца.

Съсредоточи се! Огледай се за някакви важни особености. Кое е странното в тази крепост? Тя е най-голямата, която си виждал. Да, но има и нещо друго, различно. Какво?

Дали Сивите не са враждебно настроени спрямо Кафявите? Не може да се каже — до един са с непроницаеми физиономии.

Блакторн внимателно ги наблюдаваше, като се съсредоточи върху подробностите. Вляво имаше добре гледана цветна градина, с малки мостчета над живописно ручейче. Стените на къщите се приближиха една към друга, пътищата се стесниха. Наближаваха главната кула. Не се виждаха никакви жители, но затова пък слугите бяха стотици и… НЯМАШЕ ОРЪДИЯ! Ето кое беше различно!

Нямаше никакви оръдия. Нито едно.

Господи, боже мой, никакво оръдие — значи и никакви обсадни топове!

Ако ти разполагаш с модерно оръжие, каквото врагът ти няма, би ли могъл да разрушиш стените, да срутиш вратите, да обстрелваш крепостта, да я подпалиш и превземеш?

Няма да можеш да преминеш първия ров.

С обсадните оръдия би могъл да направиш живота на защитниците истински ад, но и те биха могли да издържат колкото време искат — ако са решени на това, ако са достатъчно на брой, ако имат необходимите провизии, вода и боеприпаси.

Как би могъл да прекосиш рововете? С лодка? Със салове?

Умът му се опитваше да скрои някакъв план, но носилката спря. Хиромацу слезе. Намираха се в тясна задънена уличка. Огромната, обкована с желязо дървена порта беше поставена в шест метрова стена, която се вливаше във външните укрепления на опорния пункт, извисяващ се над главите им, на известно разстояние от главната кула, която не се виждаше ясно. За разлика от всички останали порти, тази се охраняваше от Кафяви — единствените, които Блакторн видя вътре в крепостта. Явно много се зарадваха на Хиромацу.

Сивите се обърнаха и си тръгнаха. Блакторн забеляза враждебните погледи, които си размениха с Кафявите. Значи са врагове!

Портата се разтвори и той последва стареца. Бяха сами — всички самураи останаха отвън.

Вътрешният двор и градината отвъд него се охраняваха от още Кафяви. Оттам влязоха в укреплението. Хиромацу събу сандалите си и Блакторн последва примера му. Коридорът беше застлан с хубави татами — същите тръстикови рогозки, чисти и меки под босите крака, с които бяха постлани подовете във всички къщи, с изключение на най-бедните. Блакторн вече бе забелязал, че рогозките бяха с еднакви размери — приблизително метър на метър и осемдесет. Като си помисля сега, каза си той, не съм видял рогозка да е била срязана, за да се нагоди към размера на стаята. И нито една стая не съм видял с по-особена форма! До една са квадратни или правоъгълни. Ами да, точно така! Това означава, че стаите — или дори къщите — са строени така, че в тях да се побират определен брой татами. Значи до една са стандартни. Ама че чудна работа!

Изкачиха се по криволичеща, лесно отбраняема стълба и тръгнаха по още коридори и още стълби. Охраната беше многобройна и се състоеше само от Кафяви. От амбразурите се процеждаха снопове светлина и образуваха сложни рисунки. Блакторн забеляза, че се бяха изкачили високо над трите вътрешни стени. Градът и пристанището се виждаха като пъстър килим ниско долу. Коридорът рязко зави и свърши след около петдесет стъпки. Блакторн усети как в устата му загорчава. Не се тревожи, каза си той, знаеш какво трябва да направиш. Вече си се хванал на играта.

Последната врата се охраняваше от множество самураи начело с млад офицер. Всички до един държаха десните си ръце на дръжките на мечовете, левите — на ножниците, и стояха неподвижни, напрегнати като пружини, с очи, вперени в двамата мъже, които се приближаваха към тях.

Хиромацу очакваше тази готовност. Той лично бе подбрал всеки един от тях. Мразеше крепостта и отново си помисли колко опасно беше за Торанага да се оставя в ръцете на врага. Вчера, щом пристигна, хукна при господаря си да му разкаже за случилото се и да разбере дали не е станало нещо неприятно в негово отсъствие. Ала всичко беше спокойно, макар че шпионите им шушнеха нещо за опасни струпвания на врагове на север и на изток, че главните им съюзници, регентите Оноши и Кияма, най-влиятелните даймио християни, смятали да се прехвърлят на страната на Ишидо. Веднага смени стражата и паролите и помоли Торанага да си тръгне, но напразно.

На десет крачки от дежурния офицер спря.