Джеймс Клавел
Шогун (56)

Глава петдесет и пета

Марико вървеше по оживената, огряна от слънцето улица към портата в дъното, където тя свършваше. Зад нея крачеше личната й охрана от десет Кафяви. Беше облечена в бледозелено кимоно, с бели ръкавици и широкопола тъмнозелена пътна шапка, завързана под брадичката й с лек като паяжина златист шал, а слънчобранът й отразяваше всички цветове на дъгата. Портата се разтвори и вече не се затвори зад гърба й. На улицата беше съвсем тихо. Покрай стените се бяха наредили плътни редици от Сиви. Горе на бойната кула, в онази част на крепостта, където се намираха покоите им, беше застанал Анджин-сан, до него Ябу, а в двора я чакаха Кири и Садзуко и готовата за тръгване кола. Всички Кафяви, предвождани от Йошинака, бяха облечени в официалните си униформи, с изключение на двадесетте горе с Блакторн и на двойките самураи по прозорците, които гледаха към двора.

За разлика от Сивите никой от Кафявите нямаше ризница и не носеше лъкове. Единственото им оръжие бяха мечовете.

Много жени, също самураи, стояха отстрани и гледаха, други надничаха от прозорците на къщите, трети наблюдаваха от бойните кули. На улицата, измежду Сивите, имаше още жени, които държаха за ръце няколко ярко облечени деца. Всички те бяха със слънчобрани, а някои държаха и мечове, което беше тяхно право, стига да желаеха.

Недалеч от вратата стоеше и Кияма с петдесет от самураите си, които обаче не носеха сиви униформи.

— Добър ден, Кияма-сама — поздрави го Марико и се поклони. Той също й се поклони и тя мина през вратата.

— Добър ден, Кири-сан. Добър ден, Садзуко-сан. И двете изглеждате чудесно. Всичко готово ли е?

— Да — отвърнаха те едновременно с престорена бодрост.

— Добре — каза Марико, качи се в отворената си носилка и седна с изправен гръб. — Йошинака-сан! Можем да тръгваме.

Капитанът незабавно хукна към началото на колоната и започна да издава заповеди. Двадесет Кафяви веднага се строиха като авангард и потеглиха. Носачите вдигнаха носилката на Марико и последваха самураите през вратата. Зад тях тръгнаха носилките с Кири и Садзуко. Младото момиче държеше бебето си в ръце.

В момента, в който носилката на Марико излезе на слънчевата улица, извън портата, един Сив капитан направи крачка напред, застана между авангарда и носилката и препречи пътя. Авангардът рязко спря. Носачите също.

— Моля да ме извините — обърна се Сивият към Йошинака, — но мога ли да видя документите ви?

— Съжалявам, капитане, но ние не се нуждаем от документи — отвърна Йошинака в настъпилата мъртва тишина.

— Моля да ме извините, но височайшият генерал Ишидо, комендант на крепостта и началник на охраната на наследника, е издал заповед, с одобрението на регентите, за цялата крепост и всички трябва да й се подчиняваме.

— Аз съм Тода Марико-но-Бунтаро и имам заповед от законния си господар Торанага-сама да придружа жените му и да го посрещна. Ако обичате, да ни направите път да минем! — заяви официално Марико.

— С удоволствие бих ви пуснал, Тода-сама — гордо й отговори самураят, стъпил здраво, с разкрачени крака, — но нашият законен господар не разрешава на никого да напусне крепостта Осака без документи. Моля да ме извините.

— Как ви е името, капитане? — попита Марико.

— Сумийори Дандзенджи, Тода-сама. Капитан на четвърти полк, а потеклото ми е също тъй древно, както и вашето.

— Съжалявам, капитан Сумийори, но ако не се отместите от пътя ми, ще трябва да наредя да ви убият.

— Без документи няма да минете!

— Ако обичате да го убиете, Йошинака-сан.

Йошинака скочи без секунда колебание напред, а мечът му вече бе извит в свистяща дъга и удари загубилия равновесие Сив. Острието се заби дълбоко встрани, ала той веднага го измъкна и втори, по-страшен удар отнесе главата на самурая, която се търкулна в прахта и там спря.

Йошинака избърса меча си и го прибра в ножницата.

— Тръгвайте! — заповяда той на авангарда. — Бързо!

Те отново се строиха и стъпките им отекнаха между стените на тясната уличка. И тогава, изневиделица, в гърдите на Йошинака се заби стрела. Той я задърпа безмълвно, ала очите му се изцъклиха и миг след това се строполи в прахта.

Кири изстена. Лек ветрец развя крайчетата на ефирния шал на Марико. Някой изшътка на едно заплакало дете и то млъкна. Всички чакаха със затаен дъх.

— Мияй, Кадзуко-сан! — извика Марико. — Поемете, моля, командуването.

Кадзуко беше млад, висок, много горд от оказаната му чест, гладко избръснат, с изпъкнали скули. Изскочи от групичката Кафяви недалеч от Кияма и вратата, мина покрай носилките на Кири и Садзуко, застана пред Марико и ниско й се поклони.

— Да, Тода-сама. Благодаря. Ей, вие! — извика той на челната колона. — Тръгвайте!

Напрегнати като струни, някои изплашени, всички настръхнали, самураите се подчиниха и колоната отново потегли. Кадзуко крачеше до носилката на Марико. На стотина крачки пред тях от строените покрай стената самураи напред излязоха двадесет Сиви и безмълвно им препречиха пътя. Двадесетте Кафяви продължиха непреклонно напред, но някой се поколеба за миг и всички постепенно спряха.

— Разчистете ги! — провикна се Кадзуко.

Един от Кафявите се метна напред, останалите след него и последва бързо и ожесточено кръвопролитие. Всеки път, щом паднеше някой Сив, друг мълчаливо се отделяше от стената и заемаше мястото на падналия си другар. Всеки двубой беше честен и почтен — един срещу един, ето че станаха петнадесет на петнадесет, после осем срещу осем, няколко ранени Сиви се мятаха в прахта, после трима Кафяви останаха да се сражават с двама Сиви, така че още един Сив се присъедини към боя, който накрая се превърна в двубой. Последният останал Кафяв, облян в кърви и целият покрит с рани, вече бе излязъл победител от четири двубоя. Последният Сив лесно се справи с него и застана сам сред труповете, вперил поглед в Мияй Кадзуко.

Всички Кафяви бяха мъртви, а от Сивите осемнадесет бяха убити и четирима тежко ранени.

Кадзуко пристъпи напред, вадейки в движение меча си в настъпилото гробно мълчание.

— Момент! — извика Марико. — Почакайте, моля ви, Кадзуко-сан.

Той спря, без да откъсва поглед от Сивия, а ноздрите му потръпваха от желание да са бие. Марико слезе от носилката и се приближи до Кияма.

— Кияма-сама, официално ви моля да наредите на тези хора да се махнат от пътя ни.

— Много съжалявам, Тода-сама, но заповедите, издадени за крепостта, важат за всички. Те са напълно законни. Ако желаете, мога да свикам заседание на регентите и да помоля да ги отменят.

— Аз съм самурай! Имам недвусмислена заповед, узаконена от бушидо и нашия самурайски кодекс! Длъжна съм да я изпълня и освен това тя по закон отменя всички нареждания, издадени от кого да е! Законът може да противоречи на разума, но разумът не може да направи закона невалиден. Ако не ми позволяват да се подчиня на заповедта, за мен става невъзможно да живея с подобен позор.

— Веднага ще свикам заседанието.

— Моля да ме извините, Кияма-сама, но какво възнамерявате да правите, е лично ваша работа. Мен ме интересува единствено заповедта, получена от моя законен господар, и собственият ми позор. — Тя се обърна и тихо се приближи до челото на колоната. — Кадзуко-сан, моля ви да ни изведете от крепостта.

Той пристъпи напред.

— Аз съм Мияй Кадзуко, от рода Серата, капитан от трета армия на Торанага-сама. Моля да се махнете от пътя ми.

— Аз съм Бива Джиро, капитан от гарнизона на генерал Ишидо. Животът ми не представлява никаква ценност, но въпреки това вие няма да минете.

С неочакван див боен вик „Торанага-а-а!“ Кадзуко се хвърли напред. Мечовете свистяха от нанасяните и парираните удари. Двамата мъже се въртяха в кръг — Сивият беше добър боец, дори много, но и Кадзуко не му отстъпваше. Стоманата звънтеше. Никой друг не помръдваше.

Кадзуко победи, но беше много тежко ранен и докато стоеше над падналия си противник, той се олюляваше, размахваше в здравата си ръка меча към небето и ревеше победоносно: „Торанага-а-а!“ Никой от тълпата не му аплодираше. Всички съзнаваха, че ръкоплясканията няма да подобават на разигралата се сцена.

С усилие на волята си Кадзуко премести единия си крак напред, после и другия, заповяда с прегракнал глас: „След мен!“ и препъвайки се, поведе колоната.

Никой не видя откъде долетяха стрелите, но те го довършиха. И това внезапно повдигна духа на Кафявите — обзети до този момент от чувство за фатална обреченост, те изведнъж освирепяха заради оскърбената мъжественост на Кадзуко. Той вече умираше и всеки момент щеше да падне, все тъй на поста си, начело на колоната. От групата на Кафявите се отдели нов офицер заедно с други двадесет самураи, които образуваха нов челен отряд, докато другарите им наобиколиха трите носилки.

— Напред! — изрева офицерът.

Той тръгна, а двадесетте самураи го последваха безмълвно. Носачите вдигнаха носилките като насън и се запрепъваха през повалените тела. И отново на стотина крачки пред тях двадесет Сиви начело с офицер безмълвно пристъпиха напред от стотиците чакащи самураи. Челната колона ускори крачка.

— Стой!

Офицерите се поклониха отсечено един на друг и си изредиха потеклото.

— Моля да се махнете от пътя ми.

— Моля да си покажете документите.

Този път Кафявите се хвърлиха незабавно в атака с бойния си вик „Торанага-а-а!“, в отговор на който се чу мощно „Яемо-о-он!“, и кървавата сеч започна. И отново мястото на всеки паднал Сив се заемаше от нов, хладнокръвно пристъпил напред от тълпата, докато и двадесетте Кафяви не паднаха мъртви.

Последният Сив избърса грижливо меча си, прибра го в ножницата си и препречи сам пътя на колоната. От групата Кафяви, които вървяха зад носилките, се отделиха двадесет души начело с офицер.

— Чакайте! — заповяда Марико. С посивяло лице тя слезе от носилката си, сгъна слънчобранчето, вдигна меча на Йошинака, извади го от ножницата и тръгна напред — сама. — Знаете коя съм! Махнете се от пътя ми!

— Аз съм Коджима Харутомо, капитан от шести полк. Моля да ме извините, но не можете да минете — отвърна с достойнство Сивият.

Тя се хвърли напред, но ударът й бе умело париран. Сивият се дръпна назад, ала продължи да се брани, макар че лесно можеше да я убие. Бавно започна да отстъпва, докато тя продължаваше да налита, но трябваше да си завоюва с бой всяка измината педя. Колоната колебливо тръгна след нея. Марико непрекъснато се опитваше да предизвика Сивия да се бие — настъпваше, замахваше, яростно нападаше, но самураят й се изплъзваше, избягваше ударите й, задържаше я, не нападаше, чакаше я да се изтощи. При това го вършеше много сериозно, с достойнство, като й оказваше полагаемата й се чест и уважение. Тя отново замахна силно, но той успя да отбие удара й, който би повалил някой по-неопитен боец, и отстъпи още една крачка назад. От нея се лееше пот. Един от Кафявите не се стърпя и понечи да й помогне, но офицерът тихо му нареди да не мърда — никой не биваше да се меси. Самураите и от двете страни чакаха с нетърпение сигнала, готови за бой.

Едно дете в тълпата се опита да скрие очи в полите на майка си, а тя нежно го отстрани и коленичи до него.

— Моля те, детето ми — гледай! Ти си самурай!

Марико знаеше, че няма да издържи още дълго. Беше се задъхала от усилието и усещаше около себе си нарастващата враждебност. След минута от стените бавно започнаха да се отделят все повече и повече Сиви и да пристъпват напред. Примката около колоната бързо се затегна. Няколко Сиви се опитаха да я обкръжат. Тя веднага се отказа от намерението си да пробие път напред, защото можеха много лесно да я хванат, обезоръжат и пленят, а това щеше незабавно да сложи край на всичките й планове. Кафявите също се втурнаха да й помагат, а някои от тях заеха позиции около носилките. Настроението на улицата вече беше зловещо, всеки бе решен да даде живота си, настървен от сладникавия дъх на кръвта. Колоната се бе източила от портата и Марико си даде сметка, че за Сивите няма да е никак трудно да им отрежат пътя назад и по този начин да им отнемат всякаква надежда за отстъпление.

— Чакайте! — извика тя. Поклони се леко на противника си, вдигна високо глава, обърна му гръб и се върна при Кири. — Много… Много съжалявам, но няма начин да си пробием път с бой през всички тези мъже — поне засега. — Тя дишаше тежко, думите излизаха със запъване от устата й. — Трябва… трябва да се върнем обратно. — По лицето й се стичаше пот. Тръгна покрай строените до стената самураи и когато стигна до Кияма, спря и му се поклони. — Тези хора ми попречиха да изпълня дълга си и да се подчиня на законния си господар. Не мога да живея с такъв срам, господарю, и по залез-слънце ще извърша сепуку. Официално ви моля да ми бъдете, секундант.

— Не! Няма да го направите!

Очите й засвяткаха, а гласът й звънна безстрашно.

— Ако не ни позволят да се подчиним на волята на законния си господар, което е наше право, аз ще извърша сепуку по залез-слънце!

Поклони се и се запъти към портата. Кияма също й се поклони, а след него и придружаващите го самураи. После всички на улицата, по кулите в крепостните стени, по прозорците и амбразурите й се поклониха почтително. Тя мина под свода, прекоси предния двор и влезе във вътрешната градина. Краката й я понесоха право към уединения малък чаен павилион, построен като селска колибка. Влезе вътре и щом остана сама, заплака беззвучно за мъжете, които бяха загинали.