Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shōgun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 227 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kuyvliev (2007)
Начална корекция
MikoBG (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция и форматиране
GeOrg (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)
Допълнителна корекция
thefly (2019)

        Издание:

Джеймс Клавел. Шогун

Английска. Първо издание

Рецензент: Жени Божилова

Литературна група — ХЛ. 04 9536621831/5637-280-83

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор Ясен Васев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Людмила Стефанова, Стефка Добрева

Дадена за набор април 1983 г. Подписана за печат юни 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г. Формат 70X100/16

Печатни коли 44. Издателски коли 57,02. УИК 84.91

Цена 9,42 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

© JAMES CLAVELL

Shogun

Coronet Books

Hodder and Stoughton

Great Britain

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly
  3. — Допълнителна корекция

Глава двадесет и четвърта

Те забързаха по пустите странични улички към пристана и галерата. Бяха десетима: Торанага крачеше начело, следван от Ябу, Марико, Блакторн и шестима самураи. Останалите, водени от Бунтаро, продължиха с носилките и багажа по набелязания маршрут с наставления да се отправят най-спокойно към галерата. В една от носилките беше тялото на Аса. През една от паузите в боя Блакторн измъкна от тялото й стрелата. Торанага видя как тъмната кръв плисна от раната и силно озадачен наблюдаваше как варваринът, вместо да я остави да си умре насаме, с достойнство, взе да я люлее в прегръдките си. Когато боят стихна напълно, той нежно я положи в една от носилките. Момичето се държеше храбро и не издаваше нито звук, а само го гледаше в очите, докато настъпи смъртта. Торанага я остави като примамка в носилката със завесите, а в другата, също за примамка, сложиха един от ранените.

От петдесетте Кафяви, които тръгнаха като охрана, петнадесет паднаха убити, а единадесет бяха смъртно ранени. И единадесетте бързо и достойно бяха отправени във Великия безкрай, тримата собственоръчно, а останалите осем от Бунтаро по тяхна молба. След това Бунтаро събра останалите около затворените носилки и потегли. В прахта останаха да лежат четиридесет и осем Сиви.

Торанага знаеше, че охраната му беше слаба и това бе опасно за него, но въпреки това се чувствуваше доволен. Всичко мина добре, мислеше си той, като се имат предвид превратностите на съдбата. Колко е интересен животът! Отначало взех за лошо предзнаменование факта, че варваринът видя как си сменихме местата с Кири. Но ето че после ми спаси живота и чудесно се престори на луд, така че благодарение на него се измъкнах от Ишидо. Не бях допускал, че Ишидо може да се появи при главната порта. Голям пропуск. Защо ли се озова там? Не е типично за него да проявява чак такава бдителност. Кой ли го е посъветвал? Кияма? Оноши? Или Йодоко? Една практична жена като нея би… би могла да заподозре подобна измама.

А замисълът за тайното измъкване беше много добър, при това всички подробности бяха уточнени от преди няколко седмици, защото беше очевидно, че Ишидо ще направи всичко възможно да го задържи в крепостта, ще настрои останалите регенти срещу него с обещания за всичко, каквото си пожелаят, на драго сърце ще пожертвува заложницата в Йедо — Очиба-сама — и няма да пожали средства да го държи под око до съвещанието на регентите, където ще го натикат в миша дупка, ще го лишат от права и ще се отърват от него.

— Това няма да им попречи да ви лишат от регентски права — заяви Хиромацу, когато Торанага изпрати да го повикат предния ден на смрачаване, за да му обясни какво ще се опита да направи и защо се е колебал. — Дори и да избягате, регентите ще ви обявят за предател зад гърба ви със същата лекота, с каквато биха го направили и във ваше присъствие. И ще бъдете принуден да си направите сепуку, ако ви наредят, а те няма да пропуснат случая.

— Да — съгласи се Торанага. — Като председател на регентите, съм длъжен да си направя сепуку, ако четиримата гласуват срещу мен. Ето обаче — той извади от ръкава си някакъв свитък — ето официалната ми оставка от Съвета на регентите. Ще я предадете на Ишидо щом се разбере, че съм избягал.

— Какво…

— Ако си подам оставката, клетвата на регент няма повече да ме обвързва. Така ли е? Тайко никога не е забранявал оставката ми. Дайте на Ишидо и това — подаде той на Хиромацу официалния печат на председател на Съвета.

— Но така оставате напълно изолиран и сте обречен!

— Грешите! Чуйте какво ще ви кажа: според завещанието на тайко Съветът на регентите трябва да се състои от петима регенти. А сега остават само четирима. За да бъде всичко законно, преди да издадат каквото и да било нареждане, четиримата трябва да изберат и назначат пети член. Ишидо, Кияма, Оноши и Сугияма трябва да постигнат съгласие. Новият регент трябва да е приемлив и за четиримата. Кажете ми сега, стари приятелю, с кого ще се съгласят тези заклети врагове да споделят върховната власт? А докато спорят, не могат да вземат никакви решения и…

— Ние се готвим за война, повече не сте обвързан и като пускате тук малко медец, там малко отрова, можете да ги накарате да се самоизядат. — Хиромацу не можа да сдържи възхищението си. — Ах, Йоши Торанага-но-Миновара, вие сте най-великият мъж! Главата си залагам, че от вас няма по-умен човек в тази страна!

Да, добър план беше, мислеше Торанага, и всички си изиграха ролите превъзходно: и Хиромацу, и Кири, и прекрасната ми Садзуко. А сега са заключени там и я ги пуснат, я не. Според мен никога няма да ги пуснат. Ще ми бъде мъчно, ако ги загубя.

Той водеше групичката решително, с бързата, отмерена крачка, с която ловуваше — можеше да крачи така два дни непрекъснато, а ако трябва, и една нощ. Все още бе наметнат с плаща и носеше кимоното на Кири, но полите му бяха запретнати високо и военните му наколенници стърчаха нелепо от женското кимоно.

Прекосиха още безлюдни улици и тръгнаха по една алея. Тревогата скоро щеше да стигне до Ишидо и чак тогава щяха да започнат да ги преследват истински. Има достатъчно време, каза си той.

Да, хубав план. Но не предвидих нападението. То ми струва три дни безопасност. Кири беше убедена, че ще успее да запази тайната цели три дни. Но ето че тя е разкрита и няма да мога да се промъкна на кораба и да отплавам. Срещу кого беше нападението? Срещу мен или лоцмана? Разбира се, че срещу него. Но пък, от друга страна, стрелите бяха насочени и срещу двете носилки. Да, но стрелците бяха доста далеч и не можеха да виждат добре, така че за по-сигурно са целели да убият и двамата.

По чия заповед бе извършено нападението? На Кияма или Оноши? Или на португалците? Или на християнските свещеници?

Торанага се извърна да види в какво състояние бе лоцманът. Не изоставаше, както и жената до него, но и двамата бяха много изморени. На небосклона се очертаваха контурите на огромната тантуреста крепост и стърчащата й кула. Днес за втори път щях да намеря там смъртта си, помисли си той. Дали тази крепост няма наистина да бъде лобното ми място? Тайко обичаше да повтаря: „Докато тя стои, потомците ми ще управляват, а вашият епитаф, Торанага Миновара, ще бъде изписан на стените й. Крепостта Осака ще бъде вашата смърт, верни мой васале!“ И винаги следваше свистящият, заядлив смях, от който се смразяваше цялата ми душа.

Дали тайко живее в Яемон? Живее или не, Яемон е законният му наследник.

Торанага с усилие на волята си откъсна поглед от крепостта, зави зад един ъгъл и навлезе в лабиринт от малки улички. Най-сетне спря до някаква доста очукана врата, на която беше издълбана риба. Потропа по определен начин и вратата бързо се отвори. Щом го видя, облеченият в парцали самурай му се поклони.

— Господарю?

— Вземи хората си и ме следвай — нареди Торанага и пак тръгна напред.

— Веднага, господарю.

Макар самураят да не беше в кафява униформа, а само в дрипите на ронин, той беше от елитните тайни войски на Торанага, вкарани в Осака за такъв именно спешен случай. Петнадесет души, облечени по същия начин, но всички въоръжени великолепно, веднага го последваха и образуваха авангард и ариергард, докато друг един се затича да извести останалите тайни войски. Скоро Торанага се придружаваше от петдесет души, а други сто му прикриваха фланговете. При нужда на зазоряване можеше да има на разположение още хиляда. Той се поуспокои и намали крачка, защото усети, че лоцманът и жената са вече на края на силите си. А му трябваше да бъдат силни.

Торанага стоеше в сянката на склада и изучаваше галерата, кея и крайбрежието. До него стояха Ябу и един самурай. Останалите чакаха в плътна маса сто крачки зад тях, в една от уличките.

На стотина метра от трапа на галерата се виждаше отряд от сто Сиви, върху площадка добре утъпкана земя, което ги предпазваше от всякакво неочаквано нападение. Самата галера беше обърната с широката си страна към брега, завързана за яки стълбове, закрепени здраво за каменния кей, който се простираше на стотина крачки навътре в морето. Греблата бяха грижливо прибрани и по палубата се мяркаха множество моряци и военни.

— Наши ли са или техни? — тихо попита той.

— Прекалено са далеч, не се вижда добре — отговори Ябу.

Имаше прилив. Зад галерата пристигаха и излизаха в открито море рибарски лодки, ярко осветени от фенери, които им служеха едновременно и за сигнални лампи, и за примамване на рибата. На север, покрай брега, се виждаха няколко реда изтеглени на пясъка рибарски лодки с всякакви размери. Петстотин стъпки по на юг, покрай втория каменен кей, бе пуснала котва португалската фрегата „Санта Тереза“. Тълпи носачи забързано товареха бъчви и бали, като си светеха с факли. Наблизо се виждаше още една голяма група Сиви. Това беше в реда на нещата, тъй като според закона всички португалски и изобщо чуждестранни кораби трябваше да бъдат под постоянно наблюдение. Само в Нагасаки португалските кораби можеха да се движат свободно.

Ако имаше начин и там да затегнем предпазните мерки, бихме спали много по-спокойно, помисли си Торанага. Но можем ли да ги изгоним и пак да търгуваме активно с Китай? Ето в какъв капан ни вкараха южните варвари и няма измъкване от него, поне докато християнските даймио владеят Кюшу и имаме нужда от свещениците. В най-добрия случай можем да действуваме като тайко. Даваш на варварите малко, правиш се, че ще им го отнемеш, опитваш се да блъфираш и през цялото време знаеш, че без търговията с Китай животът ни ще стане невъзможен.

— С ваше разрешение, господарю, бих атакувал незабавно — прошепна самураят.

— Съветвам ви да не правите това — намеси се Ябу. — Не знаем дали хората ни са на кораба. Освен това не е изключено наоколо да има скрити хиляда души. Онези там — посочи той към Сивите около португалския кораб — онези ще вдигнат тревога. Няма да успеем да завземем кораба и да излезем в открито море — ще ни препречат пътя. Трябват ни поне десет пъти повече хора.

— Генерал Ишидо ще научи всеки момент — настоя самураят. — И из Осака ще плъзнат врагове като мухи след тежък бой. Аз имам на разположение общо сто и петдесет души. Напълно достатъчно.

— Няма да се оправим, ако гребците ни не са готови на веслата. По-добре да отклоним по някакъв начин вниманието на Сивите там и ако има други, скрити някъде, както и на онези — посочи Ябу към фрегатата.

— Как да им отклоним вниманието — попита Торанага.

— Да запалим къщите на тази улица.

— Изключено — възмутено възрази самураят, ужасен от предложението. Подпалвачеството се наказваше с публично изгаряне на виновния, на цялото му семейство и на всичките му кръвни роднини. Нямаше по-тежко престъпление, защото огънят беше най-страшният бич на всяко село или град в империята. Единствените строителни материали бяха дървото и хартията, като се изключат керемидите на някои покриви. Всички къщи, складове, дори и дворците бяха безкрайно леснозапалими. — Не можем да подпалим улицата!

— Кое е по-важно — попита го Ябу — изгарянето на няколко улици или животът на господаря ни?

— Но огънят ще се разпростре, Ябу-сан! Не можем да опожарим Осака — тук има най-малко един милион души!

— Това ли е отговорът ти на моя въпрос?

Самураят се обърна с пепеляво лице към Торанага:

— Господарю, ще направя всичко, каквото поискате. Това ли е вашата заповед?

Торанага само погледна към Ябу, който махна презрително с ръка към града.

— Преди две години и половина целият изгоря, а сега я го вижте! А преди пет години беше големият пожар. Колко стотици хиляди изгоряха тогава? Какво значение има това? Те са само магазинери, търговци, занаятчии и ета. Не са селяни.

Торанага вече бе проверил с наплюнчен пръст накъде духаше вятърът. Беше много слаб и нямаше да разпали силен пожар. Може би. Ала ако предположението му излезеше грешно, огънят можеше да прерасне в истинско бедствие и да унищожи целия град. С изключение на крепостта. Ах, ако можеше нея да подпали! Не би се колебал нито миг!

Той се обърна и отиде при останалите.

— Марико-сан, вземете лоцмана и шестимата самураи и идете при галерата. Престорете се на силно изплашени. Кажете на Сивите, че сме били нападнати от бандити или ронини — не сте сигурна точно. Опишете им къде се е случило това, че капитанът на придружаващите ни Сиви ви е изпратил напред да повикате подкрепления, че сражението е все още в разгара си и според вас Кирицубо е убита или ранена, затова да бързат. Ако сте достатъчно убедителна, би трябвало повечето да хукнат натам.

— Разбрах, господарю.

— След това на всяка цена се качете на кораба заедно с лоцмана. Ако нашите моряци са там и корабът е в безопасност, върнете се до трапа и се престорете на припаднала. Това ще ни е сигналът. Но го направете на самия трап. — Торанага погледна към Блакторн. — Кажете му какво ще правите, но не и за припадъка.

Той се извърна, даде още нареждания на хората си и специални инструкции насаме на шестимата самураи. Когато свърши, Ябу го дръпна настрани.

— Защо изпращате варварина? Няма ли да е по-безопасно да остане тук? По-безопасно за вас?

— По-безопасно за него, Ябу-сан, но не и за мен. Той е добра примамка.

— Подпалването на улицата ще е още по-добра примамка.

— Да — съгласи се Торанага и помисли: по-добре Ябу да е на моя страна, отколкото на страната на Ишидо. Добре, че вчера не го накарах да скочи от кулата.

— Господарю!

— Да, Марико-сан?

— Много се извинявам, но Анджин-сан пита какво ще правим, ако корабът е в ръцете на неприятеля?

— Кажете му, че не го задължавам да тръгне с вас, ако не се чувствува достатъчно силен.

Блакторн едва се сдържа, когато тя преведе.

— Кажете на Торанага-сама, че не е редно вие да идвате, по-добре си останете тук. Ако всичко е наред, ще му дам знак.

— Не мога да направя такова нещо, Анджин-сан, заповедта на господаря е изрична — твърдо му отговори Марико. — Всеки негов план е мъдър.

Блакторн разбра, че споровете са безполезни. Проклето да е това тяхно магарешко високомерие! Но пък колко са безстрашни! И мъжете, и жените.

Беше я наблюдавал по време на нападението, с дългия почти колкото самата нея меч, готова да се бие на живот и смърт за Торанага. Видя как умело си служи с меча и макар че Бунтаро уби нападателя, тя бе улеснила задачата му, като го принуди да отстъпи назад. По кимоното й още имаше кръв, на места бе изпокъсано, а лицето й беше прашно.

— Откъде знаете да си служите така с меч? — попита я той, докато бързаха към пристанището.

— Жените самураи отрано се учат да използуват ножове, за да могат да защищават честта си и честта на господарите си — показа му тя камата, скрита в гънките на пояса й. — Някои от нас обаче — не всички — се учат също да използуват меч и копие. Има бащи, които смятат, че и синовете, и дъщерите им трябва да са подготвени да се сражават за господарите си. Разбира се, едни жени са по-войнствени от други и дори обичат да влизат в бой редом със съпрузите или бащите си. Майка ми беше от тях. Те двамата с баща ми решиха, че трябва да умея да се бия с меч и копие.

— Ако капитанът на Сивите не беше застанал пред вас, първата стрела щеше да ви прониже — каза той.

— Щеше да прониже вас — уверено го поправи тя. — Но вие наистина ми спасихте живота, като ме съборихте на земята.

И като я гледаше, сега той си помисли, че не би искал да й се случи нещо лошо.

— Нека отида сам със самураите, Марико-сан. Останете тук, моля ви.

— Това е невъзможно, Анджин-сан.

— Тогава искам нож. Или по-добре — два.

Тя предаде молбата му на Торанага и той се съгласи. Блакторн пъхна един нож в пояса си, под кимоното, а втория завърза с парче коприна, което откъсна от кимоното си, с дръжката надолу, към вътрешната страна на ръката си, близо до китката.

— Моят господар пита дали всички англичани носят ножове в ръкавите си по този начин.

— Не. Но много от моряците го правят.

— При нас това не е обичайно — нито пък при португалците.

— Най-доброто място за ножа е ботушът. Тогава можете много да направите с него, и то мълниеносно. При нужда, разбира се.

Тя преведе това и Блакторн забеляза внимателните погледи на Торанага и Ябу и долови, че не им е приятно, дето е въоръжен. Това е добре. Ще гледам да задържа ножовете.

Той отново се замисли за Торанага. След като нападението приключи и Сивите бяха избити, той му благодари чрез Марико пред всички Кафяви за неговата „вярност“. И нищо повече — нито обещания, нито ангажименти, нито награди. Но Блакторн вече знаеше, че всичко това ще последва по-късно. Старият монах му беше казал, че верността е единственото нещо, което те възнаграждават. „Вярност и изпълнен дълг, сеньор. Това бушидо е издигнато в култ при тях. Както ние отдаваме живота си в името на господа, неговия благословен син Христос и божията майка Мария, така тези животни си дават живота за своите господари и умират като псета. Помнете, сеньор, за собственото си добро помнете — те са животни!“

Не, не са животни, мислеше Блакторн. И много други неща, които ми каза, отче, се оказаха неверни и са само фантастични преувеличения.

Той се обърна към Марико:

— Трябва да уговорим някакъв знак дали корабът е безопасен, или не е.

Тя отново преведе.

— Торанага-сама каза, че един от войниците ще свърши тази работа.

— Не намирам за много уместно да се изпраща жена да върши мъжка работа.

— Имайте търпение с нас, Анджин-сан, моля ви. Няма никаква разлика между мъжете и жените. Като самураи жените са равни на мъжете. А тази работа приляга много повече на една жена.

Торанага й каза нещо.

— Готов ли сте, Анджин-сан? Трябва да тръгваме.

— Планът е лош и опасен и до гуша ми дойде да бъда в ролята на жертвата, но съм готов.

Тя се засмя, поклони се още веднъж на Торанага и се втурна да бяга. Блакторн и шестимата самураи хукнаха подире й. Тя беше много бърза и той не можа да я настигне. Завиха зад ъгъла и излязоха на откритата площадка. Никога не се беше чувствувал тъй гол и беззащитен. Още щом се появиха, Сивите ги зърнаха и се втурнаха да ги пресрещнат. Скоро ги обградиха и Марико започна задъхано да им обяснява нещо, а самураите също говореха възбудено и сочеха назад. Той реши да се присъедини към общата суматоха и заломоти припряно на смесица от португалски, английски и холандски, правеше им жестове да бързат и добре, че нямаше нужда се да преструва на запъхтян. Опита се да види какво е положението на кораба, но не можа да различи нищо определено, само множество глави, стърчащи до трапа. Много от главите бяха с бръснати самурайски темета, но сред тях имаше и моряци; за жалост не можа да разпознае цвета на самурайските кимона.

Изотзад го заговори забързано някакъв Сив и той са обърна да му каже, че не разбира японски, но да тича ей натам, нагоре по улицата, където проклетата битка е още в разгара си.

Уакаримасу ка? Разкарай си задника оттук! Уакаримасу ка? Сражението е ей там!

Марико пламенно убеждаваше старшия офицер на Сивите. Той се върна при кораба и издаде заповеди на висок глас. Оттам веднага се изсипаха не по-малко от сто самураи, все Сиви. Един от тях бе изпратен незабавно да повика на помощ и другите, които охраняваха португалския кораб. Като остави десет души на пост при трапа, офицерът поведе останалите бегом към улицата, която завиваше от пристанището нагоре, към града.

Марико се приближи към Блакторн.

— Как ви се струва корабът?

— Държи се на вода…

Той се хвана с голямо усилие за въжето, провесено от трапа, и се изтегли нагоре, на палубата. Марико се изкачи след него, следвана от двама Кафяви. Моряците, струпани на бакборда, им сториха път да минат. Четирима Сиви бяха завардили квартердека, а други двама пазеха кърмата. Всички бяха въоръжени с лъкове, стрели и мечове.

Марико заразпитва един от моряците, който учтиво и отговаряше.

— Те са все моряци, наети да откарат Кирицубо-сан в Йедо — осведоми тя Блакторн.

— Попитайте го… — Той млъкна, защото позна ниския, набит помощник, когото бе назначил за капитан по време на бурята. — Конбануа, капитан-сан — поздрави той.

Конбануа, Анджин-сан, Уаташи ийе капитан-сан има — ухили се помощникът и поклати глава. Посочи към един пъргав моряк с посивяла щръкнала плитка, застанал сам на квартердека. — Имасу капитан-сан!

А со десу? Конбануа, капитан-сан — извика Блакторн и се поклони, после добави тихо: — Марико-сан, разберете дали долу има Сиви.

Преди тя да успее да каже нещо обаче, капитанът също се поклони и извика нещо на помощника, който кимна и отговори надълго и нашироко. Някои от моряците се обадиха одобрително. Капитанът и всички останали изглеждаха силно впечатлени от нещо.

А со десу, Анджин-сан — извика капитанът и подкани моряците. — Кейрей.

Всички освен самураите се поклониха на Блакторн в знак на уважение. Марико поясни:

— Помощникът разказа на капитана как сте спасили кораба по време на бурята, Анджин-сан. Вие нищо не сте ни споменали за това.

— Няма нищо за разказване. Буря като всяка буря. Моля ви да благодарите на капитана и да му предадете, че съм щастлив да бъда отново на кораба. Питайте го дали е готов да отплава веднага щом пристигнат останалите. — И добави тихо: — Питайте дали долу има Сиви.

Тя изпълни молбата му. Капитанът се приближи, тя му зададе още няколко въпроса и като схвана отношението му към присъствието на Блакторн, поклони му се дълбоко и каза с уважение:

— Анджин-сан, той ви е безкрайно благодарен, загдето сте спасили кораба му, и казва, че са готови. Колкото до другото, не знае.

Блакторн погледна към брега. От Бунтаро и останалите, които трябваше да се зададат откъм север, нямаше ни следа. Самураят, изпратен бегом при „Санта Тереза“ за подкрепления, беше на стотина метра от целта си, все още незабелязан от Сивите при фрегатата.

— Сега какво ще правим? — не издържа той.

Тя също си задаваше въпроси. Безопасен ли е корабът? Решавай!

— Онзи ще стигне там всеки момент — добави Блакторн.

— Моля?

Той посочи към фрегатата.

— Онзи там — самураят!

— Какъв самурай? Извинете ме Анджин-сан, но не виждам толкова надалече. Виждам кораба, но Сивите пред него са ми малко в мъгла. Кой човек?

Той и обясни и добави на латински:

— Вече е само на петдесет крачки от кораба. Сега го забелязаха. Трябва ни веднага помощ. Кои ще даде знак? Трябва да сигнализираме.

— Виждате ли да се задава съпругът ми — попита тя на португалски.

Шестнадесет глави са се изпречили между моя господар и неговото спасение, каза си тя. Ах, пресвета Дево, пази го!

И като предаде съдбата си в ръцете на бога, изплашена да не би да вземе погрешно решение, тя се приближи с разтреперани крака до трапа и се престори на припаднала.

Блакторн не беше подготвен за подобно нещо. Видя я как се строполи върху дървените летви. Моряците я обградиха веднага, а докато стигне до нея, Сивите от палубите също се струпаха. Блакторн я вдигна на ръце и я понесе през тълпата към квартердека.

— Донесете вода — вода! Хай?

Моряците зяпаха, без да го разбират. Той отчаяно затършува из гънките на паметта си за японската дума, която старият монах му бе повторил поне петдесет пъти. Исусе, как беше?

Мидзу! Мидзу! Хай!

А мидзу! Хай, Анджин-сан!

Един от моряците хукна да изпълнява поръчката. В този момент се чу тревожен възглас.

На брега тридесет от самураите на Торанага, преоблечени като ронини, се втурнаха откъм уличката към кораба. Сивите, които си бяха тръгнали от кея, се върнаха обратно по местата си, а тези от квартердека и кърмата извиха вратове да видят по-добре какво става. Някой рязко изкрещя заповед. Стрелците нарамиха лъковете си. Всички самураи, и Кафяви, и Сиви, извадиха мечовете си и се приготвиха да се хвърлят към брега.

— Бандити — изкрещя един Кафяв, явно по предварителна уговорка. Двамата Кафяви на палубата моментално се разделиха, като единият се втурна напред, а вторият към кърмата. Четиримата на брега се разпръснаха и се смесиха със Сивите.

— Стой!

„Ронините“ на Торанага се хвърлиха в атака. Единият падна пронизан от стрела. Кафявият на кърмата веднага уби стрелеца и се метна към втория, но той беше по-пъргав и двамата сплетоха мечове. Сивият обаче успя да изкрещи и да предупреди останалите. Кафявият на квартердека рани тежко един Сив, но останалите трима бързо се разправиха с него и хукнаха към трапа. Моряците се разпръснаха накъдето им видят очите. Самураите долу на кея се биеха на живот и смърт. Сивите надделяваха над четиримата Кафяви — те знаеха, че са предадени и че нападателите ще ги стигнат всеки момент. Водачът на Сивите — едър, силен мъж с посивяла брада — се обърна към Блакторн и Марико.

— Смърт на предателите — изрева той и с боен вик се хвърли в атака.

Блакторн бе видял погледите им, отправени към Марико, която още лежеше и се преструваше на припаднала, прочете в тях смъртна присъда и разбра, че ако някой не им се притече незабавно на помощ, и двамата са загубени. А от моряците помощ не можеше да очаква. Спомни си, че само самураите имаха право да се бият със самураи.

Ножът му се плъзна в ръката и той го метна към един от тичащите. Улучи го в гърлото. Останалите двама още по-ожесточено продължиха към него с високо вдигнати мечове. Той измъкна и втория си нож и застана до Марико, защото не можеше да я изостави. С крайчеца на окото си забеляза, че битката за трапа почти бе спечелена. На долния кей бяха останали само трима Сиви и задържаха Кафявите, които се опитваха да му се притекат на помощ. Ако само можеше да издържи около една минута, и двамата бяха спасени! Убийте ги де, убийте мръсниците!

Той по-скоро усети, отколкото видя замахналия към шията му меч и отскочи назад. Самураят замахна отново, а вторият се надвеси над Марико с вдигнат високо меч. Ала тя изведнъж дойде на себе си, хвърли се в краката на нищо неподозиращия самурай и го събори на палубата. След това допълзя до един от убитите Сиви, изтръгна меча от още потръпващата му ръка и с боен вик се нахвърли върху нападателя си. Той бе успял да се изправи на крака и се затича към нея, обезумял от ярост. Марико отстъпи и замахна, но Блакторн разбра, че с нея е свършено: мъжът бе далеч по-силен. Той самият избягна като по чудо още един смъртоносен замах от врага си, ритна го силно и метна ножа си към нападателя на Марико. Ножът се заби в гърба му и самураят не успя да я закачи, ала в следващия миг Блакторн се озова безпомощен на квартердека, преследван по стълбите от един Сив, докато втори, току-що излязъл победител на кърмата, се бе затичал към него откъм палубата. Блакторн се метна към перилата, за да скочи в морето, но се подхлъзна в локва кръв. Марико гледаше като хипнотизирана огромния самурай, който я бе притиснал до стената: и макар че се олюляваше и животът вече го напускаше, той явно все още имаше сили да се разправи о нея. Тя замахна с всички сили, но той с лекота парира удара, улови меча и го изтръгна от ръцете й. После събра сетни сили и се хвърли към нея в същия момент, в който „ронините“ се втурнаха нагоре по стълбата през труповете на избитите Сиви. Един от тях хукна веднага към нападателя й, а другият прати една стрела към квартердека. Тя се впи във врата на Сивия и го извади от равновесие, така че мечът му се заби в перилото вместо в Блакторн. Англичанинът се опита да се изтръгне от капана, но самураят го сграбчи, строполи се заедно с него на палубата и се опита да му избода очите с нокти. Втората стрела го улучи в рамото и той изтърва меча си, изрева от болка и ярост и се опита да я изтръгне от плътта си, но напразно. Третата стрела го накара да се сгърчи целият. От устата му бликна кръв, той се задави, изцъкли очи, но въпреки това успя да докопа Блакторн и да се стовари отгоре му. В това време дотърча още един Сив, готов да нанесе последния смъртоносен удар с къс, ала остър нож в ръка. Той замахна към безпомощния лоцман, но приятелска ръка спря ножа и миг след това главата на нападателя му изчезна от шията и нагоре бликна кървав фонтан. Издърпаха и двата трупа от Блакторн и му помогнаха да се изправи на крака. Докато бършеше кръвта от лицето си, видя като в мъгла, че Марико лежеше просната на палубата, а около нея се суетяха „ронини“. Блакторн отмахна с жест на помагачите си и се запрепъва към нея, ала коленете му се подкосиха и той рухна на палубата.