Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shōgun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 225 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kuyvliev (2007)
Начална корекция
MikoBG (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция и форматиране
GeOrg (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)
Допълнителна корекция
thefly (2019)

        Издание:

Джеймс Клавел. Шогун

Английска. Първо издание

Рецензент: Жени Божилова

Литературна група — ХЛ. 04 9536621831/5637-280-83

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор Ясен Васев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Людмила Стефанова, Стефка Добрева

Дадена за набор април 1983 г. Подписана за печат юни 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г. Формат 70X100/16

Печатни коли 44. Издателски коли 57,02. УИК 84.91

Цена 9,42 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

© JAMES CLAVELL

Shogun

Coronet Books

Hodder and Stoughton

Great Britain

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly
  3. — Допълнителна корекция

Глава тридесет и трета

Блакторн се събуди призори. Сам. В първия момент реши, че е сънувал, но парфюмът още витаеше над него и разбра, че не е било сън.

Някой тихо почука.

Хай?

Охайо, Анджин-сан, гомен насай.

Прислужницата дръпна вратата и направи път на Фуджико да мине. Тя носеше поднос с чай, купичка оризова каша и оризови сладкиши.

Охайо, Фуджико-сан, домо — благодари й той. Тя винаги лично му носеше първата храна за деня, отдръпваше мрежата и го чакаше да закуси, докато прислужницата му приготвяше чисто кимоно, чорапи таби и набедрена превръзка.

Той сърбаше чая и се питаше дали Фуджико знае за снощи. Лицето й беше непроницаемо.

Икага десу ка? Как сте? — попита Блакторн.

Окагасама де генки десу, Анджин-сан, аната уа? Много добре, Анджин-сан, а вие?

Прислужницата извади чисто бельо и дрехи от скрина, който беше умело прикрит и се сливаше с останалите вещи в облепената с хартия стая, след което ги остави насаме.

Аната уа йоку немута ка? Добре ли спахте?

Хай, Анджин-сан, аригато годзиемашита — усмихна се тя и долепи ръка до главата си, с което имитира болка и показа с мимика колко била пияна и колко непробудно спала. — Аната уа?

Уаташи уа йоку немуру. Спах много добре.

Уаташи уа йоку немута, Анджин-сан — поправи го тя.

Домо. Уаташи уа йоку немута.

Хай. Тайхеньой. Добре. Много добре.

Откъм коридора се дочу гласът на Марико:

— Фуджико-сан?

Хай, Марико-сан?

Фуджико се приближи до вратата и я открехна. Той не видя Марико и не разбра какво си казаха.

Дано никой не е разбрал. Дано остане тайна само между нас двамата. Може би щеше да е по-добре, ако наистина бе само сън.

Започна да се облича. Фуджико се върна и коленичи да му обуе чорапите.

Марико-сан? Нан джа?

Нане мо, Анджин-сан — отвърна тя. — Нищо важно.

После се приближи до таконама — нишата с висящия над нея пергамент с йероглифи и красиво подредени цветя, където винаги стояха мечовете му, и му ги подаде. Той ги затъкна в пояса си. Вече не се чувствуваше смешен с тях, макар да му се искаше да ги носи по-незабелязано.

Беше му обяснила, че са били подарени на баща й преди осем години след кървав бой в Северна Корея, по време на първото нашествие. Японските армии победоносно помели империята и си пробивали път на север. Но когато наближили река Ялу, китайските орди нахлули неочаквано през границата, присъединили се към корейците и унищожили японските войски благодарение на невероятното си числено превъзходство. Бащата на Фуджико бил в ариергарда, който прикривал отстъплението към планините северно от Сеул, където се обърнали отново и се били, докато сразили противника. Тази война и следващата се оказали най-скъпо струващите военни операции, предприемани изобщо някога. Когато тайко починал миналата година, Торанага незабавно заповядал от името на Съвета на регентите остатъците от армиите да се завърнат у дома, за голямо облекчение на повечето даймио, които ненавиждали корейската авантюра.

Блакторн излезе на верандата. Обу си сандалите и кимна на прислужниците, наредили се в стройна редица да му се поклонят, както беше обичаят.

Денят беше мрачен и топъл. Небето бе забулено в облаци и откъм морето духаше влажен вятър. Плочите, поставени за стъпване върху ситния чакъл, с който бе покрита пътеката, бяха влажни от падналия през нощта дъжд.

Отвъд портата го чакаха конете и десетте самураи, които винаги го придружаваха. И Марико.

Вече бе яхнала коня си, облечена в светложълто наметало над нежнозелени копринени панталони. Лицето й се криеше зад воалетката на широкопола шапка, придържана от жълти панделки, а на ръцете си имаше ръкавици. Дъждобранчето също бе приготвено отстрани на седлото.

Охайо — поздрави я той официално. — Охайо, Марико-сан.

Охайо, Анджин-сан. Икага десу ка?

Окагесама де генки десу. Аната уа?

Тя се усмихна.

Йой, аригато годзиемашита.

С нищо не показа, че между тях нещо се бе изменило. Но той и не очакваше да получи някакъв знак — поне не пред чужди хора, защото знаеше колко е опасно. Парфюмът й го обгърна и му се прииска да я целуне, тук, пред всички.

Икимашо — заповяда той, метна се на седлото и махна на предния самурай да тръгва. Подкара коня си бавно и Марико го последва със същото темпо. Щом изостанаха от останалите, той се отпусна малко.

— Марико!

Хай?

— Хубава сте и много ви обичам — каза той на латински.

— Благодаря, но снощното вино ме кара да се чувствувам не дотам красива, а любов е християнско понятие.

— Хубава сте и сте християнка, а виното не може да навреди на красотата ви.

— Благодаря за красивата лъжа, Анджин-сан.

— Не, аз трябва да ви благодаря.

— Нима? Защо?

— Не питайте защо. Искрено ви благодаря.

— Щом виното и месото ви направиха така топъл, добър и галантен, трябва да кажа на наложницата ви да обърне небето и земята наопаки, но да ви ги набавя всяка вечер.

— Да, бих искал всичко да бъде като снощи.

— Имате необичайно щастлив вид днес. Това е чудесно. Но защо? Защо наистина?

— Заради вас. Знаете защо.

— Нищо не знам, Анджин-сан.

— Нищо ли? — закачи я той.

— Нищо.

Той беше поразен. Бяха съвсем сами, в безопасност.

— Защо моето „нищо“ изтри усмивката от лицето ви?

— Ама че съм глупав! Забравих, че трябва да бъдем крайно предпазливи, Но така ми се прииска да говорим за това, и то само защото сме съвсем сами. И, честно казано, исках да ви кажа още много неща.

— Говорите много загадъчно. Не ви разбирам.

Той отново се озадачи.

— Значи не искате да говорим за това? Изобщо?

— За кое, Анджин-сан?

— Тогава какво се случи снощи?

— Снощи минах покрай вратата ви, докато моята прислужница Кой беше с вас.

— Какво!

— Двете с вашата наложница решихме да ви направим по този начин един приятен подарък. Тя ви достави удоволствие, нали?

Блакторн се опита да се съвземе. Прислужницата на Марико беше дребна като нея и по-млада, но далеч не така хубава. Вярно, че беше съвършено тъмно и главата му бе замаяна от виното, но не можеше да бъде прислужницата.

— Не е възможно — каза той на португалски.

— Кое не е възможно, сеньор? — попита тя на същия език.

Той побърза да премине отново на латински, защото придружителите им не бяха много далеч, а вятърът духаше към тях.

— Моля ви, не си правете такива шеги. Никой не ни чува. А и аз все пак мога да различа с кого съм и чий е парфюмът.

— Мислите, че съм била аз? О, не, Анджин-сан. За мен би било чест, но това е невъзможно… дори да искам — не, Анджин-сан. Не съм била аз, а Кой, прислужницата ми. Бих била поласкана, но принадлежа на друг, макар и да е мъртъв.

— Да, ама не беше прислужницата ви — преглътна той яда си. — Но нека бъде както вие искате.

— Тя беше, Анджин-сан — опита се да го успокои Марико. — Сложихме й от моя парфюм и й казахме — нито дума, само ще го докосваш. За миг не сме допускали, че ще я вземете за мен. Не го направихме, за да ви измамим, а за ваше собствено удобство, защото знаем, че обсъждането на въпроси, свързани с правенето на любов, все още ви притеснява. — Тя го гледаше с невинни кръгли очи. — Нали ви беше приятно? Защото вие на нея сте й доставили голямо удоволствие.

— Не ми е приятно да се правят шеги по повод важни въпроси!

— Към важните въпроси винаги се отнасяме като към такива. Но прислужница с мъж в нощта не е нищо важно.

— За мен вие сте от голямо значение.

— Много ви благодаря. Същото мога да кажа и за себе си, що се отнася до вас. Но прислужница с мъж в нощта е нещо съвсем лично и няма никакво значение. Нощта е дар от нея за него, а понякога и обратното. Нищо повече.

— Никога ли?

— Само понякога. Но тази лична история не заслужава значението, което й придавате.

— Никога?

— Само когато мъжът и жената се съединяват против закона. В тази страна.

Той придърпа коня, най-сетне разбрал причината за нейното упорито отричане.

— Извинете ме. Вие сте права, аз много сгреших. Не биваше изобщо да повдигам този въпрос. Извинете.

— Но за какво се извинявате? За какво? Кажете ми, Анджин-сан, момичето имаше ли кръстче на врата?

— Не.

— Ето, виждате ли! Аз никога не си го свалям. Никога!

— Да, но едно кръстче винаги може да се свали — без да се замисли, изрече той на португалски. — Това нищо не доказва. И то може да се вземе на заем, като парфюма.

— Кажете ми нещо последно: видяхте ли момичето? Видяхте ли го наистина?

— Разбира се! Хайде да забравим, че изобщо съм…

— Нощта беше много тъмна, а луната се криеше зад облаци. Кажете ми истината, Анджин-сан, моля ви. Видяхте ли я наистина?

Разбира се, че я видях, възмутено си каза той. Я помисли пак, дявол да го вземе. Нямаше начин да я видиш. Пък и главата ти беше замаяна. Като нищо може да е била прислужницата, но ти реши, че е Марико, защото ти се искаше да е тя и само нея виждаше в съзнанието си, убеден, че и тя иска същото. Ех, че си глупак! Ужасен глупак!

— Всъщност не. Честно казано, трябва да ви се извиня. Как да се извиня?

— Няма защо да се извинявате, Анджин-сан — спокойно отвърна тя. — Нееднократно съм ви казвала, че мъжете никога не се извиняват, дори когато не са прави. А вие имате право. — Погледът й стана закачлив. — Прислужницата ми няма нужда от извинения.

— Благодаря — засмя се той. — Така не се чувствувам чак толкова голям глупак.

— Когато се засмеете, годините бягат от вас. Засменият Анджин-сан отново се превръща в младо момче.

— Баща ми казваше, че съм се родил стар.

— Наистина ли?

— Той така смяташе.

— Какъв човек беше?

— Чудесен. Притежател на кораби и капитан. Испанците го убиха в един град, който се казва Антверпен, когато подложиха града на сеч. Изгориха кораба му. Бях шестгодишен, но си го спомням като едър, висок, добродушен човек със златноруса коса. По-големият ми брат, Артър, беше едва осемгодишен. — Много нещо е минало през главите ни, Марико-сан.

— Защо? Моля ви, разкажете ми. Моля ви.

— Нищо особено. Всичките ни пари бяха вложени в този кораб и като го загубихме… Скоро след това умря сестра ми. От глад. През 71-ва година имахме глад и чума.

— И ние понякога имаме чумни епидемии. И едра шарка. Колко голямо беше семейството ви?

— Трима души — с готовност заразправя той, за да отвлече вниманието си от другата болка. — Уилия, сестра ми, почина на девет години. Артър — той е следващият по възраст — искаше да стане художник, скулптор, но трябваше да постъпи чирак при един каменоделец, за да ни издържа. Убиха го по време на битката с Армадата. Беше двадесет и пет годишен, нещастният глупак, и взе, че се записа на един кораб, без да има необходимата подготовка. Отиде си на вятъра. Аз съм последният от рода Блакторн. Жената и дъщерята на Артър живеят сега при жена ми. Майка ми е още жива — също и баба Джейкоуба — тя е на седемдесет и пет и е здрава като английски дъб, макар че е ирландка. Поне бяха живи, когато ги оставих преди две години.

Сърцето му отново се присви. Ще мисля за тях, като потегля за към къщи, нареди си той. Дотогава няма да мисля.

— Утре ще имаме буря — продължи той, загледан в морето. — Силна буря. Но след три дни времето ще се оправи.

— Сега е сезонът на бурите. Времето е все облачно и постоянно вали. А когато дъждовете спрат става много влажно. След това започват тайфуните.

Как ми се иска да съм пак в морето, въздъхна той. Бил ли съм изобщо някога в открито море? Кое е истина — Марико или прислужницата?

— Вие рядко се смеете, Анджин-сан.

— Прекалено дълго съм бил в открито море. Моряците са винаги сериозни. Научени сме да дебнем морето. Дебнем го и чакаме да ни се случи най-лошото. Ако за миг само отклоним вниманието си от него, то ще сграбчи кораба и ще го направи на трески.

— Боя се от морето.

— Аз също. Един стар рибар ми каза веднъж: „Човек, който не се бои от морето, е осъден да се удави, защото ще излезе в него, когато не трябва. А ние, които се страхуваме от него, ще се давим само от време на време.“ — Той я погледна. — Марико-сан?

— Да?

— Преди малко ме убедихте, че… да кажем, че се убедих. Но сега пак се съмнявам. Кое е истината? Хонто? Трябва да знам.

— Ушите са, за да чувате с тях. Разбира се, че беше прислужницата.

— А мога ли да поискам и друг път да дойде при мен?

— Разбира се. Но един мъдър човек не би поискал пак.

— Защото може да се разочарова?

— Вероятно.

— За мен е трудно да имам прислужницата и да я загубя, да не казвам нищо…

— Лягането с жена е удоволствие. За тялото. Няма за какво да се говори.

— Но как да кажа на една прислужница, че е прекрасна? Че я обичам? Че ми е доставила върховно удоволствие?

— Не е прилично да „обичате“ една прислужница по този начин. Не в тази страна, Анджин-сан. Страстта не е дори за съпруга или наложница. — Очите й се присвиха. — Тя е само за куртизанка като Кику-сан, която е красива и го заслужава.

— Къде мога да намеря това момиче?

— В селото. За мен би било чест да ви посреднича.

— Господи, изглежда, говорите съвсем сериозно!

— Разбира се. На мъжа са му необходими всякакви страсти. Тази дама е достойна за романтична любов — ако можете да си я позволите.

— Какво значи това?

— Тя е много скъпа.

— Но любовта не се купува. Такива жени нищо не струват. Любовта няма цена.

Тя се усмихна.

— Лягането с жена винаги има цена. Винаги. Не непременно в пари, Анджин-сан, но мъжът винаги плаща за това по един или друг начин. Ние наричаме истинската любов „дълг“ и тя е от една душа за друга, затова не се нуждае от такова изразяване — физическо изразяване, с изключение може би на подарък като смъртта.

— Грешите. Защо не мога да ви покажа света такъв, какъвто е!

— Познавам света такъв, какъвто е и какъвто винаги ще бъде. Искате ли пак тази презряна слугиня?

— Да, много добре знаете.

Марико весело се засмя.

— Тогава ще ви я изпратя. По залез-слънце. Двете е Фуджико ще я доведем.

— Дявол да го вземе — като нищо ще го направите! — И той се присъедини към нейния смях.

— Ах, Анджин-сан, приятно е да ви гледа човек как се смеете. Откак сте в Анджиро, много се променихте. Много.

— Не чак толкова. Но снощи сънувах един сън. И този сън беше самото съвършенство.

— Бог е съвършенство. Понякога съвършенство е един залез или изгряването на луната, или първият минзухар.

— Изобщо не ви разбирам.

Тя вдигна воалетката от лицето си и го погледна в очите.

— Веднъж един друг мъж ми каза: „Изобщо не ви разбирам“, а моят съпруг отговори: „Извинете, господарю, но никой мъж не я разбира. Баща й не я разбира, боговете не я разбират, нито нейният варварски бог, дори майка й не я разбира.“

— За Торанага ли става дума? Торанага-сама?

— Не, Анджин-сан, за тайко. Торанага-сама ме разбира. Той разбира всичко и всички.

— Дори мен?

— И вас много добре ви разбира.

— Много сте сигурна.

— Да, много.

— Той ли ще спечели войната?

— Да.

— И аз съм негов любим васал?

— Да.

— Ще иска ли флота?

— Да.

— А кога ще си получа кораба?

— Няма да го получите.

— Защо?

Сериозността й се стопи.

— Защото ще получите „прислужницата“ си в Анджиро и толкова много ще се търкаляте в леглото, че няма да ви останат сили да отплавате дори на четири крака, дори ако тя ви моли да се качите на кораба и ако Торанага-сама ви нареди да си вървите и да ни оставите на мира!

— Виждате ли каква сте! Както си говорите сериозно, и изведнъж започвате да се шегувате.

— Това е, за да ви изясня някои неща, Анджин-сан. Но преди да ни напуснете, трябва да се срещнете с Кику-сан. Тя е достойна за силна страст. Толкова е красива и надарена! За нея трябва да сте нещо изключително.

— Изкушавате ме да приема предизвикателството.

— Някого не предизвиквам. Но ако сте готов да бъдете самурай, а не… чужденец, ако сте готов да се отнасяте към правенето на любов като към такова — тогава за мен ще е чест да ви посреднича.

— Какво значи това?

— Когато сте в добро настроение, когато сте готов за много специални забавления, помолете наложницата си да ме повика.

— Защо Фуджико-сан?

— Защото е неин дълг да се погрижи за удоволствията ви. Наш обичай е да опростяваме нещата. Възхищаваме се от простотата и затова и мъжете, и жените могат да приемат правенето на любов за това което е: важна страна от живота, без съмнение, но между мъжа и жената има други, много по-важни неща. Например смиреност, уважение, дълг. Дори тази ваша „любов“. Фуджико ви „обича“.

— Не е вярно.

— Би дала живота си за вас. Какво друго може да даде?

Той свали погледа си от нея и се загледа в морето. Вятърът се бе усилил и вълните около брега имаха бели гребени. После пак се обърна към нея.

— Значи двамата с вас няма какво да си кажем?

— Не. Това е най-мъдро.

— А ако не съм съгласен?

— Трябва да сте съгласен. Вие сте тук. Тук е вашият дом.

 

 

Атакуващите петстотин самураи препуснаха в галоп в подножието на хълма без никакъв ред, надолу към каменистата долина, където двете хиляди защитници ги чакаха в стегнати редици. Всеки конник бе метнал през рамо по един мускет и бе препасал пояс с куршуми, кремъци и барут. Като на повечето самураи дрехите им бяха пъстроцветна безредица от кимона и дрипи, но оръжието винаги беше най-хубавото, което можеха да си позволят. Единствено Торанага и Ишидо, който гледаше да не остане назад, настояваха войските им да носят униформи и да са спретнато облечени. Всички останали даймио смятаха тази екстравагантност във външния вид за глупаво прахосване на средства и излишно нововъведение. Дори Блакторн бе съгласен с това. Европейските армии никога не носеха униформи — кой крал можеше да си позволи подобен разкош, освен за личната си охрана?

Беше застанал на едно възвишение заедно с Ябу, помощниците му, Джодзен, неговите хора и Марико. Това бе първата цялостна репетиция за атака. Чакаше напрегнат. Ябу беше необичайно стегнат, а Оми и Нага бяха станали крайно изнервени, та чак избухливи. Най-вече Нага.

— Какво им става? — попита Блакторн Марико.

— Може би искат да се представят добре пред господаря си и неговия гостенин.

— И той ли е даймио?

— Не, но е важна личност, един от военачалниците на Ишидо. Ще бъде добре, ако днес всичко мине както трябва.

— Трябваше да ме известят, че ще има такава репетиция.

— И какво щяхте да постигнете? Направили сте всичко, каквото можете.

Така е, мислеше си Блакторн, като наблюдаваше атакуващите. Но още никак не са готови. Ябу, пък и останалите не може да не знаят това. Ако се случи нещо неприятно, всичко е карма, каза си накрая успокоително и намери утеха в тази мисъл.

Нападателите набираха скорост, а отбранителите чакаха строени под знамената на своите водачи, подвикваха подигравателно към „врага“, както биха правили в редовен бой, строени в свободни редици по трима-четирима в дълбочина. Скоро атакуващите ще слязат от конете на разстояние извън обсега на стрелите, а след това най-доблестните воини от двете страни войнствено ще се втурнат напред, за да си хвърлят ръкавица, ще си обявят един на друг родословното дърво и ще изтъкнат своето превъзходство, придружавайки всичко това с най-открити обиди. Ще се разгорят единични схватки, чийто брой постепенно ще нараства, докато най-накрая някой от командуващите ще обяви обща атака и тогава всеки започва да се бие за себе си. Обикновено по-многобройните побеждаваха, след което влизаха в действие резервите и мелето се възобновяваше, докато не се пречупеше духът на някоя от страните и към няколкото страхливци, започнали да отстъпват, не се присъединяваха останалите — тогава започваше поголовна сеч. Предателството не беше изключено. Случваше се цели полкове да преминат на страната на противника по заповед на командира си и там ги приветствуваха като съюзници — винаги с добре дошли, но никога с доверие. Понякога победените командири бягаха, за да прегрупират силите си и отново да се върнат на полесражението. Друг път оставаха да се бият до смърт или най-церемониално си правеха сепуку. Рядко попадаха в плен. Някои предлагаха услугите си на победителя. В едни случаи ги приемаха, но най-често им отказваха. Участта на победения беше смърт — бърза за смелия и позорна за страхливеца. Такъв беше историческият модел на всички боеве в тази страна, дори на великите битки. Войниците бяха като навсякъде, но тукашните бяха по-настървени, по-многобройни, по-готови да умрат за господарите си, отколкото къде да е по света. Грохотът на копитата отекваше в долината.

— Къде е водачът на атакуващите? Къде е Оми-сан? — питаше Джодзен.

— Някъде сред хората си, имайте търпение — отговори Ябу.

— Но къде му е знамето? Защо не е облечен в бойни доспехи с пера? Къде е знамето на командира? Приличат на шайка недостойни бандити!

— Имайте търпение. На всички командири е заповядано да бъдат по възможност по-незабележими. Вече ви обясних. И не забравяйте, че битката е уж в разгара си и това тук е част от целия бой, с резерви и…

— А къде са им мечовете? — не издържа пак Джодзен. — Никой от тях не носи мечове! Самураи без мечове! Нали ще ги изколят!

— Имайте търпение!

Нападателите слизаха от конете си. Първите отбранители се насочиха напред да докажат доблестта си. Срещу тях тръгна същия брой противници. Изведнъж разпокъсаните редици на атакуващите се стегнаха в пет дисциплинирани фаланги, всяка от по четири редици по двадесет и пет души — три напред и две на четиридесет крачки зад тях, като резерва. И нападнаха врага като един. Строени, заковаха рязко по команда и първата редица изстреля оглушителен залп. Писъци, предсмъртни викове. Джодзен и хората му инстинктивно приклекнаха, след което с ужас наблюдаваха как първата редица коленичи и започна да зарежда оръжието си, докато втората стреля над главите им, след това третата, четвъртата. При всеки залп все по-голям брой бранители падаха покосени и долината се изпълни с викове, писъци и хаос.

— Избивате собствените си хора — опитваше се Джодзен да надвика оглушителния шум.

— Патроните са халосни, не са истински. Те се преструват, но я си представете, че боят е истински, с истински патрони! Гледайте!

Бранещите се „се съвзеха“ от първоначалния шок. Прегрупираха се и устремно се хвърлиха във фронтална атака. Но дотогава първите редици бяха заредили и по команда отправиха още един залп от клекнало положение, после втората редица стреля права и моментално клекна да зарежда, последвана от третата и четвъртата, и макар много от мускетарите да зареждаха бавно и редиците да загубиха първоначалната си стройност, не беше никак трудно да си представи човек каква поголовна смърт можеха да нанесат добре обучени воини. Контраатаката замря, хората се разпръснаха и отбранителите се оттеглиха уж объркани назад към хълма на наблюдателите. Земята бе осеяна с „трупове“.

Джодзен и самураите му бяха потресени.

— Тези пушки ще пробият всяка линия!

— Чакайте, това още не е краят на боя.

Отбранителите отново се прегрупираха, командирите им започнаха гръмко да ги насърчават за победа, включиха резервите и заповядаха последна всеобща атака. Самураите се втурнаха надолу по хълма, надаващи ужасяващите си бойни викове, напред към противника.

— Този път вече ще ги пометат — обади се Джодзен, повлиян като всички останали от реализма на престорената битка.

И той се оказа прав. Фалангите не удържаха на устрема, разсипаха се и побягнаха, гонени от бойните викове на истинските самураи, въоръжени с мечове и копия, а Джодзен и хората му присъединиха своите презрителни викове към понеслите се смъртоносни полкове. Мускетарите бягаха като чесъноядци, изминаха сто, двеста, триста крачки и изведнъж, по команда, фалангите се прегрупираха, но този път под формата на буквата „Л“. И отново се раздадоха оглушителните залпове. Атакуващите забавиха победния си ход. После спряха, но пушките не замлъкнаха. Накрая и те спряха да стрелят. Играта свърши. Ала всички горе на възвишението знаеха, че в действителност тези две хиляди души биха били избити.

В настъпилата тишина отбранители и атакуващи започнаха да се съвземат. „Труповете“ се надигнаха, събираха оръжието си. Смях и пъшкане. Някои накуцваха. Имаше и тежко ранени.

— Поздравявам ви, Ябу-сама — искрено каза Джодзен. — Сега разбирам какво сте имали предвид.

— Стрелбата не беше едновременна — изръмжа Ябу, макар да беше много доволен. — Още месеци им трябва да се научат.

Джодзен поклати глава.

— И сега не бих ги нападнал. Особено ако стрелят с истински муниции. Никоя армия няма да им устои, редиците не могат да останат стегнати. А след това — изсипете обикновени войски и ще ги насвиете от краищата като стар пергамент. — И той благодари на ками, че е имал благоразумието да присъствува поне на една атака. — Ужасно беше. За миг си помислих, че е истински бой.

— Заповядано им беше да се бият като в действителност. А сега, ако желаете, може да направите преглед на мускетарите.

— Благодаря. Това е голяма чест.

Защитниците се бяха запътили към лагера си от другата страна на хълма. Петстотинте мускетари чакаха долу при пътеката, която се изкачваше нагоре и после слизаше пак към селото. Бяха се строили начело с Оми и Нага, и двамата отново въоръжени с мечовете си.

— Ябу-сама?

— Да, Анджин-сан?

— Добре, нали?

— Да, добре.

— Благодаря, Ябу-сама. Аз доволен.

Марико го поправи, без да се замисли.

— Доволен съм.

— Извинете. Доволен съм.

Джодзен отведе Ябу настрана.

— Всичко това идея на Анджин-сан ли е?

— Не — излъга Ябу. — Но варварите се сражават по този начин. Той просто обучава хората на зареждане и стрелба.

— А защо не последвате съвета на Нага-сан? Вече сте изстискали знанията му. Защо да рискувате да се разпространят? Той е чумава зараза. Много е опасен, Ябу-сама. Нага-сан е прав — и селяните могат да се бият по този начин. И то с лекота. Отървете се от него още сега.

— Ако Ишидо-сама желае да получи главата му, трябва само да я поиска.

— Аз я искам! Още сега. — Той отново стана рязък. — Говоря от негово име.

— Ще обмисля искането ви, Джодзен-сан.

— И също така от негово име настоявам веднага да отнемете всички пушки на тази войска.

Ябу се намръщи и прехвърли вниманието си върху ротите. Те се приближаваха към хълма в прави, дисциплинирани редици, които изглеждаха донякъде смешни, защото такъв ред не беше нещо обичайно. Заковаха на петдесет стъпки разстояние. Оми и Нага се приближиха сами и отдадоха чест.

— За първо упражнение не беше лошо — каза Ябу.

— Благодаря, господарю — отвърна Оми. Той леко накуцваше, а лицето му беше изцапано, цялото в синини и барутни петна.

— По време на една истинска битка войниците ви нали носят мечове, Ябу-сама? — заинтересува се Джодзен. — Самураят трябва да носи оръжието си — в края на краищата мунициите ще свършат.

— Мечовете само ще им пречат, като нападат и се оттеглят. Разбира се, ще ги носят както винаги, за да поддържат изненадата, но ще ги захвърлят още преди първата атака.

— В една истинска битка самураят винаги има нужда от меч. И въпреки всичко съм доволен, че никога няма да използувате тези специални части, нито… — Джодзен за малко да добави „нито тази мръсна подла тактика“, но навреме се овладя. — Или всички ще трябва да се откажем от мечовете си.

— Може и така да стане, Джодзен-сан, ако има война.

— Ще се откажете от своята сабя, Мура-сама? Или дори от подаръка на Торанага?

— Да, за да спечеля боя. Но само за това.

— Ако мускетът заяде или барутът се навлажни, може да ви се наложи да тичате много бързо, за да си спасите главата. — И Джодзен се засмя на собствената си шега. Но Ябу остана сериозен.

— Оми-сан! Покажете му — нареди той.

Оми веднага изкрещя команда, войниците измъкнаха къси щикове от ножниците, висящи почти незабелязани отзад на коланите им, и с едно движение ги наместиха върху дулата на мускетите.

— В атака!

И самураите незабавно се хвърлиха в атака с бойния си вик: „Касигиии!“

Гората от оголена стомана закова на няколко крачки от тях. Джодзен и самураите му се смееха нервно, смутени от неочакваната ярост на войниците.

— Много добре — похвали ги накрая той. Посегна и докосна един щик. Беше остър като бръснач. — Може и да сте прав, Ябу-сама. Дано никога не се налага да ги използувате в бой.

— Оми-сан — провикна се Ябу. — Стройте ги! Джодзен-сан ще им направи преглед. След това обратно в лагера. Марико-сан, Анджин-сан — след мен.

И той тръгна надолу през редиците, следван от помощниците си, Блакторн и Марико.

— Стройте се до пътеката! Щиковете на място!

Половината се подчиниха веднага, обърнаха се кръгом и отново заслизаха по хълма. Нага и неговите двеста и петдесет самураи останаха по местата си, а щиковете им все така заплашително стърчаха от пушките им.

Джодзен настръхна.

— Какво става?

— Намирам оскърбленията, които ми нанесохте, за непоносими — злобно изсъска Нага.

— Това са глупости! Не съм ви обиждал — нито вас, нито кой да е друг. Щиковете ви са предизвикателство срещу поста ми! Ябу-сама!

Ябу се обърна от другия край на воинските редици.

— Нага-сан, какво значи това?

— Не мога да простя на този човек обидите, които нанесе на баща ми… и на мен.

— Той е под специална закрила! Не можете да го докоснете! Намира се под закрилата на регентите!

— Моля за извинение, Ябу-сама, но този въпрос засяга само Джодзен-сан и мен.

— Не! Вие сте предоставен на моите заповеди. Заповядвам ви да наредите на хората си да се приберат веднага в лагера!

Никой не помръдна. Закапа дъжд.

— Моля за извинение, Ябу-сама, много моля да ми простите, но това е между нас двамата и каквото и да се случи, аз ви освобождавам от отговорност за моите действия и за действията на моите войници.

Зад гърба на Нага един от хората на Джодзен измъкна сабята си и се хвърли към незащитения му врат. Залп от двадесет мускета му отнесе главата, след което двадесетте коленичиха и започнаха да зареждат. Втората редица зае изходно положение.

— Кой е разрешил истински муниции — изрева Ябу.

— Аз, Йоши Нага-но-Торанага!

— Нага-сан! Заповядвам ви да оставите на мира Небара Джодзен и неговите хора! Веднага се приберете в лагера си, докато докладвам на Торанага-сама за вашето неподчинение!

— Разбира се, че ще го осведомите, и карма си е карма. Преди това обаче, много съжалявам, Ябу-сама, но този човек трябва да умре. До един ще умрат. Още сега.

— Аз съм под закрилата на регентите — изпищя Джодзен. — Нищо няма да спечелите, като ме убиете!

— Ще си възвърна достойнството. Ще платите за подигравките си по адрес на баща ми и по мой адрес. Впрочем, така или иначе, ще умрете. Достатъчно ясно ви дадох да разберете това още снощи. А сега видяхте и боя. Не мога да рискувам Ишидо да научи за това. — Той махна към бойното поле. — За този ужас.

— Той вече знае. — Джодзен благослови предвидливостта си, проявена предишната нощ. — Вече знае! Призори му изпратих тайно послание с гълъб. Нищо не печелите, като ме убиете, Нага-сан!

Нага махна към един от хората си, възрастен самурай, който излезе напред и хвърли удушения гълъб в краката на Джодзен. Гълъбът бе последван от отсечената глава на самурая Масумото, изпратен предния ден от Джодзен да отнесе свитъка. Очите му все още бяха отворени, устните — оголили зъбите в гримаса на омраза. Главата се търколи, премина през редиците и спря до един голям камък.

Джодзен изстена. Нага и хората му започнаха да се смеят. Дори Ябу се усмихна. Още един от хората на Джодзен се нахвърли върху Нага, двадесет мускета го надупчиха на решето и стоящият до него самурай, който не бе помръднал, също се строполи смъртно ранен.

Смехът секна.

— Да заповядам ли на хората си да атакуват, господарю — обади се Оми. Колко лесно се оказа да внуши на Нага какво да прави!

Ябу избърса дъждовните капки от лицето си.

— Не, нищо няма да постигнем. Джодзен-сан и хората му са вече мъртви, каквото и да направя. Такава е неговата карма, а Нага-сан си има своята. Нага-сан — провикна се той. — За последен път ви заповядвам да ги пуснете да си вървят!

— Моля да ме извините, но съм принуден да ви откажа.

— Добре тогава. Като свършите, елате да докладвате.

— Да. Трябва да присъствува официален свидетел, Ябу-сама. От името на Торанага-сама и Ишидо-сама.

— Останете, Оми-сан. Ще подпишете смъртното свидетелство и ще го приготвите за изпращане. Аз ще го заверя, Нага-сан.

Нага посочи към Блакторн.

— Нека и варваринът остане като свидетел. Той е отговорен за тяхната смърт, затова нека присъствува.

— Анджин-сан, идете при Нага-сан. Разбирате ли…

— Да, Ябу-сама, разбирам, но защо, моля?

— Ще бъдете свидетел.

— Съжалявам, не разбирам.

— Марико-сан, обяснете му какво значи „свидетел“ — че трябва да присъствува на каквото и да се случи, а след това ме последвайте в крепостта.

Прикривайки задоволството си, Ябу се обърна и тръгна.

— Ябу-сама! Моля ви? Ябууусамааа! — крещеше Джодзен.

 

 

Когато всичко свърши, Блакторн се прибра у дома. В къщата цареше тишина, селото бе обвито в дъждовна пелена. Банята не го пречисти. Сакето не можа да премахне горчивия вкус от устата му. Благовонията не пропъдиха смрадта от ноздрите му.

По-късно Ябу изпрати да го повикат. Обсъдиха най-подробно атаката, минута по минута. Присъствуваха Оми, Нага и Марико. Нага както винаги се държеше хладно, само слушаше, много рядко се обаждаше, все още заместник-командир. Никой от тях не бе впечатлен от случилото се.

Работиха до късно след залез-слънце. Ябу нареди да ускорят темпото на ученията, веднага да сформират батальон от още петстотин души и още толкова след седмица.

Блакторн се прибра сам у дома, вечеря сам и през цялото време не му даваше мира едно страшно откритие: те нямаха чувство за грях, нито имаха съвест — дори Марико.

През нощта не можа да заспи. Излезе от къщата, а вятърът го дърпаше назад. Поривите му бяха разпенили вълните. Силен повей запрати някаква отломка срещу близката къща. Кучетата виеха към небето и се ровеха в отпадъците. Покритите с оризова слама покриви мърдаха като живи. Щорите се удряха една в друга и хората като безмълвни духове се опитваха да ги затворят и залостят. Приливът беше много висок. Всички рибарски лодки бяха изкарани от водата на безопасно разстояние, много по-навътре на брега от друг път. Всичко беше приковано с летви.

Обиколи брега и се върна обратно в къщата, поднасян от силния напор на вятъра. По пътя не срещна никого. Валеше и скоро се измокри до кости.

Фуджико го чакаше пред верандата, разтърсвана от вятъра, който се опитваше да отнесе газовата лампа. Всички бяха будни. Слугите пренасяха ценните вещи до ниската кирпичена постройка и каменния навес зад градината. Бурята още не беше застрашителна. Една от керемидите се разхлаби, вятърът се промъкна под стряхата и покривът се разтърси. Керемидата падна и се разби с трясък. Слугите бързаха — едни приготвяха кофи с вода, други се опитваха да поправят покрива. Старият градинар Уеки-я, подпомаган от няколко дечица, привързваше нежните фиданки към бамбукови пръчки.

Следващият порив разтърси цялата къща.

— Марико-сан, ще се събори!

Тя нищо не каза. Вятърът я дереше с ноктите си и очите на двете жени сълзяха. Той погледна към селото. По въздуха се носеха отломъци, после вятърът се промъкна под една цепнатина в хартиената стена на някаква къща и за миг цялата стена изчезна — остана да стърчи само дървеният й скелет. Отсрещната стена също не издържа и цялата къща рухна.

Блакторн безпомощно се обърна назад — стената на собствената му стая литна във въздуха и изчезна, след нея и отсрещната. Още секунда, и всички стени вече висяха на парцали. Къщата стана като прозрачна. Подпорите на керемидения покрив обаче издържаха и той не помръдна. Из въздуха хвърчаха постели, фенери и рогозки, гонени от прислугата.

Бурята отнесе всички стени на селските къщи, а някои от къщите все едно, че изобщо не ги беше имало. Зле наранени хора нямаше. Призори всичко утихна и селяните започнаха отново да строят домовете си.

До пладне стените на къщата на Блакторн бяха готови и половината село също бе възстановено. Леките дъсчени стени не изискваха много труд — само върви и дървени щифтове за свързването им, които хората умело издялкваха. Керемидените и сламените покриви се възстановяваха по-трудно, но той видя как жителите на селото си помагаха — усмихнати, чевръсти, очевидно много опитни. Мура се щураше напред-назад по улиците, даваше съвети, наставления, вадеше душите на хората, надзираваше работата им. Качи се и горе при тях да види как вървят работите.

— Мура, вие направихте… — Блакторн си търсеше думите. — Направихте всичко изглежда лесно.

— Благодаря, Анджин-сан. Благодаря. Имахте късмет обаче, че не избухнаха пожари.

— Вие често пожари?

— Много се извинявам — „Често ли имате пожари?“

— Често ли имате пожари — послушно повтори Блакторн.

— Да. Но наредих селото да е подготвено. Подготвено — разбирате ли?

— Да.

— Като налетят тези бури…

Мура изведнъж замръзна, с поглед, вперен някъде зад гърба на Блакторн. После се поклони ниско.

Оми се приближаваше с пъргавата си, леко пружинираща походка и погледът му обгръщаше приятелски Блакторн, като че ли Мура не съществуваше.

— Добро утро, Анджин-сан.

— Добро утро, Оми-сан. Добре ли е вашата къща?

— Да, благодаря. — Той погледна Мура и строго занарежда: — Хората да излязат на риболов или на работа в полето. И жените също. Ябу-сама си иска данъците. Да не искате да ме посрамите пред него с мързела си?

— Не, Оми-сама! Моля да ме извините. Веднага ще се погрижа за това.

— Нямаше защо аз да ти казвам какво трябва да се прави. Следващия път няма да си хабя приказките!

— Извинявам се за глупостта си.

И Мура хукна надолу.

— Днес изглеждате добре — обърна се Оми към Блакторн. — Имахте ли неприятности през нощта.

— Днес съм добре, благодаря. А вие?

Оми изрече нещо дълго, но Блакторн почти нищо не схвана, а от всичко, което Оми наговори на Мура, разбра само една-две откъслечни думи.

— Много се извинявам, но не разбирам.

— Хареса ли ви? Как ви хареса вчера? Атаката? Престорената битка?

— А, разбрах. Да, мисля, добре.

— А свидетелствуването?

— Моля?

— Дето бяхте свидетел. Ронинът Джодзен и хората му. — Оми със смях имитира нападение с щик. — Бяхте свидетел на тяхната смърт. Смърт! Разбирате ли?

— А, да. Истина, Оми-сан, аз не обича убиване.

— Карма, Анджин-сан.

— Карма. Днес учения?

— Да. Но Ябу-сама иска само да говори. По-късно. Разбирате ли, Анджин-сан? Само говори, по-късно — търпеливо повтори Оми.

— Само говори. Разбирам.

— Започвате добре да говорите езика ни. Да, много добре.

— Благодаря. Трудно. Малко време.

— Да, но сте способен и упорит човек. Това е важното. Време ще ви дадем, Анджин-сан, не се безпокойте — аз ще ви помогна. — На Оми му стана ясно, че повечето от думите му отиват на вятъра, но това нямаше значение — важно беше Анджин-сан да схване основното. — Искам бъда ваш приятел — добави той и попита много членоразделно: — Разбирате ли?

— Приятел? Разбирам „приятел“.

Оми посочи себе си, после него.

— Искам да бъда ваш приятел.

— А, благодаря. За мен чест.

Оми се усмихна отново, поклони се като равен на равен и си тръгна.

— Да станем приятели? — промърмори Блакторн. — Да не би да е забравил? Аз не съм.

— Ах, Анджин-сан — дотърча Фуджико. — Желаете ли да закусите? Скоро Ябу-сама ще изпрати да ви повикат.

— Не, благодаря. Много разрушено — посочи той къщата.

— Извинете, много съжалявам, но трябва да кажете: „Много ли беше разрушена къщата?“

— Много ли беше разрушена къщата?

— Не много, Анджин-сан.

— Добре. Не ранени?

— Извинете ме, много съжалявам, но правилно е да се каже: „Никой ли не е наранен?“

— Благодаря. Никой ли не е наранен?

— Не, Анджин-сан, никой.

На Блакторн обаче му дойде до гуша да го поправят на всяка дума и сложи край на разговора със заповед:

— Аз съм глад! Храна!

— Да, разбира се, веднага. Много се извинявам, трябва да кажете: „Гладен съм.“ Човек изпитва глад, но е гладен.

Тя изчака той да го произнесе правилно и влезе в къщата.

Блакторн приседна на верандата и се загледа в стария градинар Уеки-я, който почистваше градината от обрулените листа. Из селото се виждаха жени и деца, заети с ремонта на къщите си, и лодки, които излизаха в открито море. Вятърът бе утихнал вече и останалите селяни се бяха запътили към нивите. Интересно какви данъци плащат, почуди се той. Не бих искал да съм селянин в тази страна. Пък и не само тук — навсякъде.

Отначало се бе разстроил при вида на разрушеното село.

— Подобна буря не би засегнала изобщо английските къщи — обясни той на Марико. — Съгласен съм, че беше силна, но защо не строите от камъни и тухли?

— Заради земетръсите, Анджин-сан. Всяка каменна постройка ще се разцепи на две и ще се срути, а хората в нея ще останат погребани под развалините. А така, както са построени нашите къщи, почти не се дават жертви. Ще видите колко бързо ще възстановят всичко.

— Да, но имате пожари. А когато налетят Големите ветрове — тайфуните, какво става?

— Тогава става много лошо.

И тя му обясни за тайфуните, че духат от юни до септември, понякога и по-рано, друг път по-късно. И за другите природни бедствия.

Няколко дни преди това изживяха още един трус, но много лек. Чайникът падна от мангала и го обърна. За щастие въглените бяха загасени. Една от къщите в селото се запали, но пожарът не се разпространи. Блакторн не беше наблюдавал такава умела борба с огъня. А иначе селяните почти не обърнаха внимание на случката, посмяха се и продължиха да си живеят както си знаеха.

— Защо се смеят?

— Ние смятаме, че е много невъзпитано и срамно да се дава израз на силни чувства, особено страх, затова прикриваме всичко с усмивка или смях. Разбира се, всички се боим, но никога не бива да го показваме.

Някои се издават, мислеше си Блакторн.

Небара Джодзен показа страха си. Умря недостойно, разплакан от страх, молещ за милост, а убийството му беше бавно и жестоко. Пуснаха го да бяга, след което го мушкаха с щиковете насред всеобщ смях, после пак го принудиха да бяга и му прерязаха сухожилията. Позволиха му да пълзи и бавно го изкормиха, докато той крещеше неистово, а кръвта му, примесена със слуз, изтичаше. Така го оставиха да умре.

След това Нага прехвърли вниманието си върху останалите самураи. Моментално трима от тях коленичиха, оголиха коремите си и поставиха късите саби пред себе си, готови за ритуалното сепуку. Трима от другарите им застанаха зад тях като секунданти и измъкнаха дългите си мечове с двете дръжки от ножниците, необезпокоявани от Нага и хората му. В момента, в който коленичилите самураи посегнаха към късите си мечове, вратовете им се оголиха и протегнаха, а трите меча изсвистяха и ги обезглавиха с един-единствен удар. Зъбите на падналите глави изтракаха, след което настъпи покой. Мухите не закъсняха.

После други двама коленичиха, а последният застана зад тях. Първият бе обезглавен като другарите си, щом посегна за късия меч. Но вторият каза:

— Аз, Хирасаки Кенко, знам как трябва да умра — как трябва да умре един самурай. — Беше строен младеж, напарфюмиран и почти красив, с бледа кожа, намазана с благовонни масла коса, много спретнат и издокаран. Той вдигна меча си благоговейно и уви донякъде острието в пояса си, за да го улови по-добре. — Протестирам срещу смъртта на Джодзен-сан и хората му — твърдо заяви той, кланяйки се на Нага. Погледна за последен път небето и се усмихна насърчително на секунданта си. — Сайонара, Тадео. Сбогом.

И заби късия като нож меч дълбоко в лявата страна на стомаха си. После го разпра целия, с две ръце, извади ножа и пак го заби дълбоко, този път над слабините, като рязко го дръпна нагоре. Накълцаните му вътрешности се изсипаха в скута му и докато грозно изкривеното му лице агонизираше, секундантът му сложи край на всичко с един силен удар.

Нага лично вдигна главата за оплетената коса, избърса я от праха и затвори очите. След това нареди на хората си да я измият, увият и изпратят на Ишидо с всички почести, с подробен разказ за доблестта на Хирасаки Кенко.

Последният самурай коленичи. Нямаше кой да му асистира. Беше съвсем младо момче. Пръстите му трепереха и страхът го изяждаше отвътре. Два пъти изпълни своя дълг към другарите си, два пъти нанесе чисти, достойни удари, като им спести изпитанието на болката и срама от страха. Изчака най-скъпия си другар да умре като самурай, да се принесе сам в жертва сред изпълнената е гордост тишина и го обезглави с ненадминато умение. Никога преди не беше убивал.

Очите му се впиха в собствения му меч. Оголи стомаха си и се замоли да има доблестта на своя любим приятел. Сълзите му напираха, но той напрегна цялата си воля и на лицето му се появи замръзнала, усмихната гримаса. Размота пояса си и уви донякъде острието. И тогава, понеже младежът така добре бе изпълнил своя дълг, Нага махна с ръка на помощника си. Самураят се приближи, поклони се и се представи официално:

— Осараги Нампо, капитан на Торанага-сама, девети легион. За мен ще бъде чест да ви послужа за секундант.

— Икомо Тадео, първи офицер, васал на Ишидо-сама — отвърна младежът. — Благодаря. За мен е чест да ви приема за свой секундант.

Смъртта му беше бърза, безболезнена и доблестна.

Събраха главите. Изведнъж Джодзен отново се върна с писък към живота и с трескави ръце безпомощно се опита да събере вътрешностите си.

Оставиха го на кучетата, довтасали от селото.