Джеймс Клавел
Шогун (40)

Глава тридесет и девета

Фуджико бе пострадала тежко. Прислужничката й Нигацу бе мъртва. Първият трус съборил централните стълбове на къщата и разпръснал въглените от огнището в кухнята. Фуджико и Нигацу били притиснати от пламнала греда и огънят превърнал Нигацу в жива факла. Слугите успели да измъкнат Фуджико. Загинало и едно от децата на готвача, но останалите слуги бяха само понатъртени, тук-таме някой имаше изкълчен крак или ръка. Всички открито изразиха радостта си, че Блакторн е жив и здрав.

Фуджико лежеше на случайно оцеляла рогозка недалеч от градинската ограда, която не бе пострадала нито от трусовете, нито от пожара. Беше почти в безсъзнание, но като видя, че Блакторн е здрав й читав, по бузите й потекоха радостни сълзи.

— Благодаря на Буда, че не сте ранен — едва промълви тя.

И както беше отмаляла, понечи да стане, но той й махна с ръка да лежи. Ръцете и гърбът й бяха много зле обгорени. Лекарят вече се грижеше за нея, превързваше я с натопени в чай и други билки бинтове. Блакторн прикри безпокойството си и изчака лекарят да свърши. После го повика настрана и го попита:

— Фуджико-сан, йой ка? Ще бъде ли добре Фуджико-сан?

Лекарят сви рамене.

— Хай. — Устните му оголиха силно изпъкнали зъби. — Карма, нее?

— Хай. — Блакторн бе виждал толкова много обгорени моряци, че не можеше да не си даде сметка колко е сериозно всяко изгаряне — след няколко дни откритата рана почти винаги гангренясваше и нищо не можеше да попречи на инфекцията да плъпне нагоре. — Не искам да умира.

— Додзо?

Той повтори думите си на японски, а лекарят поклати глава и го успокои, че дамата сигурно ще се оправи. Нали е млада и здрава?

— Шигата га най — завърши той и заповяда на слугините да поддържат превръзките влажни, даде на Блакторн билки за неговите рани, каза, че скоро пак ще дойде, и забърза нагоре към порутения дом на Оми.

Блакторн застана до непокътнатата порта, от която все така стърчаха стрелите на Бунтаро. Докосна разсеяно едната. Карма, че не е изгоряла, тъжно си помисли той.

Върна се при Фуджико и нареди на прислужниците да донесат чай. Помогна й да си пийне и я държа за ръката, докато заспа или поне приличаше на заспала. Слугите се опитваха да спасят от пожарището каквото можеха и работеха забързано, подпомогнати от няколко селяни. Защото знаеха, че всеки момент ще започне да вали. Четирима от слугите издигаха временен навес.

— Додзо, Анджин-сан. — Готвачът му поднесе чай, като се опитваше да прикрие мъката на лицето си. Момиченцето беше негова любимка.

— Домо. Сумимасен. Много съжалявам.

— Аригато, Анджин-сан. Карма, нее?

Блакторн кимна, прие чая и се престори, че не забелязва болката и горестта на готвача, за да не се засрами човекът. По-късно пристигна един самурай и съобщи, че Торанага наредил Блакторн и Фуджико да се преместят в крепостта, докато построят наново къщата им. Пристигнаха и две носилки. Блакторн грижливо намести Фуджико в едната и я изпрати, придружена от няколко прислужнички. Собствената си носилка освободи с думите, че ще тръгне след малко.

Заваля, но Блакторн сякаш не забелязваше дъжда. Седна на един камък в градината, която му бе доставяла толкова приятни мигове. А сега беше в пълен безпорядък. Малкото мостче бе пречупено, езерцето едва личеше къде е било, а от поточето нямаше и следа.

— Нищо — произнесе той на глас. — Поне камъните останаха.

Уеки-я му беше обяснил, че градината се подрежда около камъни, че без тях е празна — само място, където се отглеждат растения.

Един от камъните беше наръбен и много обикновен, но Уеки-я така го беше поставил, че ако се загледаш в него дълго и напрегнато по залез-слънце, жилките му започваха да излъчват червеникаво сияние, кристалите му — започваха да святкат и човек сякаш виждаше планински вериги, задрямали долини, дълбоки езера и далеч на зеленеещия хоризонт — спускащата се нощ. Блакторн докосна камъка.

— Наричам те Уеки-я.

Думите му доставиха удоволствие. Знаеше, че ако беше жив, старецът щеше да се почувствува много горд. А може би и сега е разбрал… Може би неговият ками е тук… Шинтоистите вярват, че след смъртта си се превръщат в ками.

— Какво е ками, Марико-сан? — попита я той веднъж.

— Ками не може да се обясни, Анджин-сан, то е като дух, но не е дух, като душа, но не е и душа. Може би нематериалното същество на човека и неодушевеният предмет. Знаете ли, че не само човекът се превръща в ками, след като умре, но също и дървото, камъкът и растението… Ние почитаме ками, но не ги боготворим. Те съществуват между небето и земята, посещават тази Божествена земя, после я напускат и вършат всичко това едновременно.

— А шинто? Какво е шинто?

— А, и то е необяснимо, много съжалявам. Нещо като религия, но не е. Отначало дори е нямало име. Наричали сме го просто шинто — което означава Пътят на ками. Това е било преди хиляда години. Наричали сме го така, за да го отличаваме от Буцудо — Пътят на Буда. И макар да не може да се определи, шинто е духът на Япония и японците, въпреки че не съдържа нито теология, нито бог, нито вяра, нито система от етични норми. То е нашето оправдание, че съществуваме. Шинто е природен култ от митове и легенди, в които дълбоко в себе си никой не вярва, но всеки почита чистосърдечно. Човек е шинтоист по същия начин, по който се ражда японец.

— И вие ли сте шинтоистка — и същевременно християнка?

— О, да, разбира се.

Блакторн докосна отново камъка.

— Моля те, ками на Уеки-я, моля те — остани в моята градина.

И след това, без да забелязва дъжда, впи очите си в камъка, за да се разходят по тучните ливади и спокойни езера и да си починат на зеления хоризонт, където се сгъстяваше тъмата.

 

 

Ушите му го върнаха в действителността. Вдигна поглед. Оми го наблюдаваше, клекнал търпеливо недалеч от него. Продължаваше да вали и японецът бе облечен в току-що изгладено кимоно под дъждобрана си от оризова слама и широкопола бамбукова шапка с конусовидна форма. Косата му беше мита наскоро.

— Карма, Анджин-сан — обади се той, като махна към димящите руини.

— Хай. Икага десу ка? — избърса Блакторн дъжда от лицето си.

— Йой. — Оми посочи с пръст къщата си. — Уатакуши но юя хакаисарате имасен остукаи ни наримасен-ка? Банята ми не е пострадала, желаете ли да я използувате?

— А со десу? Домо. Оми-сан, хай, домо.

Той го последва с облекчение и благодарност по виещата се пътека. В двора слуги и селяни, надзиравани зорко от Мура, усилено чукаха, режеха с триони, ковяха, ремонтираха къщата. Централните стълбове бяха вече на мястото си и покривът беше почти възстановен.

Със знаци, прости думи и много търпение Оми му обясни, че прислугата му успяла навреме да потуши пламъците. След ден-два къщата щяла да е като нова, каквато си е била, така че няма за какво да се безпокои. За вашата ще потрябва повече време, Анджин-сан, може би цяла седмица. Но не се тревожете, Фуджико-сан е прекрасна домакиня. Ще уреди бързо всички сметки с Мура и къщата ще стане по-хубава от преди. Чух, че е пострадала от огъня. Случва се понякога, но не се тревожете, нашите лекари са много опитни, особено що се отнася до изгаряния — това е лесно обяснимо, нали? Да. Анджин-сан, земетресението беше силно, но не чак кой знае колко. Оризищата почти не са засегнати и което е най-важно, напоителната ни система, която е от жизнено значение за нас, не е пострадала. И лодките са цели, което е също много важно. Само сто петдесет и четири самураи са загинали от камъните, което не е никак много, нали? Чух, че сте измъкнали Торанага-сама от лапите на смъртта. Всички сме ви много благодарни, Анджин-сан. Много. Ако го бяхме изгубили… Торанага-сама приел меча ви — това е голяма чест. Да. Вашата карма е силна, добра и щедра. Да, много ви благодарим. Ще поговорим пак, като се изкъпете. Радвам се, че сте ми приятел. Оми извика слугите, отговарящи за банята.

— Исоги! Бързайте!

Те придружиха Блакторн до банята, построена в малка кленова горичка. До нея водеше чиста лъкатушеща пътечка. Обикновено тези пътечки бяха покрити. Помещението беше много по-луксозно от собствената му баня. Едната стена беше силно напукана, но селяните вече я доизмазваха. Покривът беше здрав, само тук-таме липсваха керемиди и през тях се процеждаше дъждът, но това не беше от съществено значение.

Блакторн се съблече и се отпусна върху миниатюрната скамейка. Веднага го насапунисаха и измиха, а дъждът си капеше отгоре. Чист, той влезе във вътрешното помещение и се потопи в изпускащата пара вана. И всичките му грижи изчезнаха заедно с парата.

Фуджико ще се оправи. Аз съм голям късметлия — истински късмет беше, че се оказах до Торанага и успях да го измъкна. Също и Марико. Добре, че и той беше там да ни изтегли.

Вълшебните пръсти на Суво го накараха както винаги да се почувствува като нов. По-късно масажистът превърза раните му, той си сложи чиста набедрена превръзка, чисто кимоно и чорапи таби, оставени специално за него, и излезе. Дъждът беше престанал.

В единия ъгъл на градината беше построен временен навес над издигнатата дъсчена платформа, застлана с чисти рогозки. Имаше дори ваза с красиво наредени цветя и клонки. Там го очакваха Оми и беззъба старица със злобно лице.

— Моля ви, Анджин-сан, заповядайте, седнете — покани го Оми.

— Благодаря, благодаря и за дрехите — отговори той на японски, макар и с леко запъване.

— Моля ви, няма защо да ми благодарите. Чай ли предпочитате или саке?

— Чай — отвърна Блакторн, като реши да запази главата си ясна за срещата с Торанага. — Благодаря.

— Това е майка ми — официално представи Оми старата жена с нескрито обожание в гласа.

Блакторн се поклони. Старицата се усмихна превзето и всмука учтиво въздух.

— Чест е за мен, Анджин-сан — каза тя.

— Честта е моя — автоматично повтори Блакторн официалната учтива фраза, на която го бе научила Марико.

— Много съжаляваме, Анджин-сан, че къщата ви така пострада.

— Шигата га най, нее? Карма, нее?

— Да, карма. — Старицата отклони поглед и се озъби злобно. — Побързайте! Анджин-сан иска чая си горещ!

Момичето, което придружаваше прислужницата, появила се с таблата чай в ръце, накара дъха на Блакторн да секне. После си я спомни. Беше я видял с Оми онзи далечен ден, когато прекосяваше селото на път за галерата.

— Това е съпругата ми — лаконично я представи Оми.

— Имам честта — каза Блакторн, когато тя зае мястото си, коленичи и се поклони.

— Моля да простите непохватността й — обади се майката на Оми. — Достатъчно ли е топъл чаят?

— Благодаря, чудесен е.

Той не пропусна да забележи, че старата не използува името на момичето, както беше редно. Но това не го изненада, защото вече знаеше от Марико за властвуващата роля на свекървата в японското общество.

— Слава богу, че в Европа не е същото — каза той тогава.

— Свекървата е безпогрешна в края на краищата, Анджин-сан, родителите на момчето избират съпругата, а кой баща ще направи този избор, без да се посъветва преди това със собствената си съпруга? Разбира се, снахата трябва да се подчинява, а синът да изпълнява безпрекословно желанията на родителите си.

— Винаги ли?

— Винаги.

— Ами ако синът все пак не се подчини?

— Това не е възможно. Всеки се подчинява на главата на дома. Най-главното задължение на сина е към родителите му. Синовете получават всичко от майките си — живот, храна, нежност, закрила. Майката цял живот крепи сина си. Така че негов дълг е да изпълнява всяко нейно желание. А снахата трябва само да се подчинява. Това е неин дълг.

— При нас нещата не стоят така.

— Много е трудно да бъдеш добра снаха, много. Единствената надежда, която те крепи, е да доживееш да имаш собствени синове, за да станеш и ти един ден свекърва.

— А вашата свекърва?

— О, тя е мъртва, Анджин-сан. Умряла е преди много години. Аз изобщо не я познавам. Хиромацу-сама е проявил присъщата си мъдрост, като не е взел втора съпруга.

— Бунтаро единствен син ли му е?

— Да. Съпругът ми има пет сестри, но няма братя. — Тя реши да се пошегува. — Всъщност ние станахме роднини, Анджин-сан. Фуджико е племенница на съпруга ми. Какво ви стана?

— Изненадах се, че не сте ми го казали преди.

— Ами всички тези връзки са толкова сложни, Анджин-сан. — И Марико обясни, че Фуджико всъщност е била осиновена от Нумата Акинори, който се оженил за най-младата сестра на Бунтаро, а родният баща на Фуджико бил внук на диктатора Города от осмата му наложница. Фуджико била осиновена от Нумата още като бебе по заповед на тайко, който искал да установи по-близки връзки между наследниците на Хиромацу и Города.

— Какво?!

Марико се сепна, но после му обясни, че връзките в японските семейства много се усложнявали поради факта, че осиновяването било нещо много нормално и често срещано — семействата си разменяли синове и дъщери, хората се развеждали, женели се отново и така безкрай. При толкова много законни наложници и лекотата, с която се развежда човек — особено по заповед на феодалния си господар, — семейните връзки всъщност са безкрайно объркани.

— За да разплетете рода на Торанага-сама, ще са ви необходими сигурно пет дни, Анджин-сан. Помислете си само какви усложнения ви очакват: понастоящем той има седем живи законни наложници, които са му родили пет синове и три дъщери. Някои от наложниците са били вдовици, преди да ги вземе, и са имали деца от първите си бракове, някои от които са били осиновени от него, но други не са. В Япония не се пита дали някой е осиновен или роден син. Пък и какво значение има това? Унаследяването става единствено по личното желание и прищявка на главата на къщата, така че е без значение дали си осиновен, или не. Дори майката на Торанага се е развела с баща му. По-късно се омъжила и имала още трима синове и две дъщери от втория си съпруг, а сега всички те са женени. Най-големият й син от втория брак е Дзатаки, владетелят на Шинано.

Блакторн съвсем се обърка. После каза:

— За нас разводът е немислим. Абсолютно изключен.

— И светите отци така казват. Много се извинявам, но това е ужасно неразумно. Винаги стават грешки, а и хората се променят, това си е карма, нали? Защо трябва тогава един мъж да търпи цял живот злобна жена или обратното — жена да търпи лош съпруг? Глупаво е да си обвързан за цял живот, независимо дали си мъж или жена, не мислите ли?

— Така е.

— В това отношение сме много мъдри, а светите отци не са. Това е една от основните причини, поради които тайко не прие християнството — тази глупост относно развода, както и шестата божия заповед — „не убивай“. Делегатът посетител изпрати прошение чак в Рим да разрешат на японците да заобиколят въпроса с развода. Но негово светейшество папата отказа с присъщата си мъдрост. Ако се беше съгласил, мисля, че тайко щеше да се покръсти и всички даймио щяха да последват примера му. Страната щеше сега да е обърната в Правата вяра. Що се отнася до шестата заповед, тя е без значение, защото и без това кой й обръща внимание? Най-малко християните. Такава малка отстъпка срещу толкова много, нали?

— Така е — съгласи се отново Блакторн. Какво разумно нещо е разводът и колко естествено се приема тук. Защо е смъртен грях у дома, защо така яростно му се противопоставя всеки свещеник в християнския свят, и то в името господне? — Какво представлява съпругата на Торанага? — продължи да разпитва той. Тя обикновено избягваше темата за Торанага и семейната му история, а за Блакторн беше от голямо значение да знае всичко.

През лицето на Марико премина сянка.

— Тя е мъртва. Беше му втора съпруга и умря преди десет или единадесет години. Беше доведена сестра на тайко. На Торанага-сама никога не му е вървяло със съпругите, Анджин-сан.

— Защо?

— Ами втората беше стара, уморена и алчна — боготвореше златото, макар да се преструваше на безразлична — също като брат си, самия тайко. Ялова и злобна. Бракът им беше, разбира се, политическа сделка. Аз трябваше да бъда една от дамите й за известно време. Нищо не можеше да я задоволи и никой юноша или мъж не бе в състояние да развърже възела на Златния й павилион.

— Какво?

— Нефритената й порта, Анджин-сан. Не ме ли разбирате? Нейното… онова.

— А, разбрах.

— Нито дори Торанага?

— Та той никога не се е докосвал до нея — възкликна тя смаяна. — След женитбата той нямаше какво да я прави… освен да й предостави крепост, придворни и ключовете от хазната си. Пък и за какво му е? Тя беше много стара, женена два пъти преди него, но брат й, тайко, всеки път я развеждал. Много неприятна жена беше и всички се почувствувахме дълбоко облекчени, когато замина за Великия безкрай, дори и брат й тайко. А снахите и всички наложници на Торанага от радост тайно кадиха тамян.

— А първата му жена?

— Тачибана-сама ли? И този му брак е бил политически. Торанага-сама бил осемнадесетгодишен тогава, а тя — петнадесетгодишна. Но когато пораснала, станала направо ужасна. Преди двадесет години Торанага я умъртви, защото откри, че тайно е крояла заговор да убие законния им господар — диктатора Города, когото ненавиждала. Баща ми често ми е казвал какъв късмет са имали всички те, че изобщо са си запазили главите — и той, и Торанага, и Накамура, и всички генерали, защото Города беше безмилостен, без капка жал и безкрайно подозрителен, при това най-вече към близките и приближените си. Тази жена е можела да ги погуби до един, без да са имали някаква вина. Заради този заговор единственият й син Нобунага трябваше да бъде също умъртвен, Анджин-сан. Помислете си колко е тъжно и ужасно това — беше любимият син на Торанага и негов официален наследник. Колко беше смел! Заслужено стана генерал и беше безкрайно верен на господаря си. Нямаше никаква вина, но заради нея и той бе злепоставен. Нямаше и деветнадесет години, когато Торанага му заповяда да извърши сепуку.

— Торанага е убил собствения си син и жена?

— Да, нареди им да се самоубият, но нямаше друг избор, Анджин-сан. Ако не го беше направил, Города с право щеше да помисли, че и той е замесен в кроежите, и щеше незабавно да му заповяда да си разпори корема. Да, Торанага има голям късмет, че избягна яростта на Города, и много мъдро постъпи, като й нареди веднага да си направи сепуку. След смъртта й нейната снаха и всички наложници на Торанага не бяха на себе си от радост. Синът й бил принуден от нея да отпрати най-позорно първата си жена при родителите й заради някакво мнимо провинение — и то след като му родила две деца. Момичето, естествено, извършило сепуку… Споменавала ли съм, Анджин-сан, че дамите вършат сепуку, като си прерязват гърлата, а не стомасите като мъжете? Но тя била доволна, че умира, защото се отървала от един живот, изпълнен само със сълзи, а втората му жена също се молеше да умре, защото животът й бе превърнат в истински ад от свекърва й…

Като наблюдаваше сега свекървата на Мидори — как чаят се стича по брадичката й, — Блакторн си мислеше, че тази стара драка държи в ръцете си живота и смъртта, развода или позора на това приказно създание при условие, че съпругът й — свекърът, главата на семейството, е съгласен. А каквото и да решат родителите, Оми безпрекословно ще им се подчини. Колко е ужасно всичко това, помисли си той.

Мидори беше съвсем младичка, грациозна, с овално личице и разкошна коса, за разлика от свекърва си. Беше по-хубава от Марико, но без нейния вътрешен огън и сила, гъвкава като тръстика и крехка като паяжина.

— Къде остана храната? Анджин-сан сигурно е гладен! — заяде се отново дъртата.

— Много се извинявам — незабавно отвърна Мидори. — Донеси веднага храната! — нареди тя на прислужницата. — Бързай! Много се извинявам, Анджин-сан.

— Моля ви, не се извинявайте — каза й той и веднага осъзна, че сгреши. Добрите обноски изискваха да забелязва само свекървата, особено ако е с лошо реноме. — Много се извинявам, но не съм гладен. Вечеря днес трябва с Торанага-сама.

— А со десу! Чухме, че сте му спасили живота. Държим да ви кажем колко сме ви признателни ние, неговите васали — поклони се старата.

— Това дълг. Аз направих нищо.

— Много сте направили, Анджин-сан. Оми-сан и Ябу-сан много високо ценят постъпката ви, както и всички ние.

Блакторн забеляза погледа, който тя хвърли на сина си. Де да можех да проникна в мислите ти, дърта вещице. Дали не си също тъй зла като онази другата — Тачибана?

— Майко, много съм щастлив да имам Анджин-сан за приятел — обади се Оми.

— Всички сме щастливи — додаде тя.

— Аз съм най-щастлив от всички — отговори в същия дух Блакторн. — Аз щастлив има приятели като семейство на Касиги Оми-сан.

Ама че лъжем всички, мислеше той. Само че не знам вие защо лъжете. Моите лъжи са продиктувани от нуждата за самозащита и защото такъв е обичаят. Но не съм забравил… Един момент. Я си помисли, не беше ли това просто карма? Нямаше ли и ти да постъпиш като него? Пък и колко отдавна беше всичко — в предишния ми живот. Сега вече е изгубило смисъла си.

Нагоре по възвишението се чу конски тропот. След малко се зададе група самураи начело с Нага, който слезе и закрачи по градинската пътечка. Всички селяни спряха работата си и се хвърлиха на колене. Той им махна с ръка да продължат.

— Много се извинявам, че нарушавам спокойствието ви, Оми-сан, но съм изпратен от Торанага-сама.

— Но моля ви, не ме безпокоите. Заповядайте, моля, при нас — отговори Оми. Мидори незабавно отстъпи на новодошлия възглавничката си и му се поклони ниско, до земята. — Чай ли предпочитате или саке?

— Нищо, благодаря много. Не съм жаден.

Оми настоя учтиво, както беше редно, и двамата преминаха през безкрайната церемония, без която не можеше, макар на всички да беше ясно колко много бързаше Нага.

— Как е Торанага-сама? — попита Оми.

— Много добре. Анджин-сан, вие ни направихте голяма услуга. Да, аз лично ви благодаря.

— Това е дълг, Нага-сан. Аз направих малко. Торанага-сама издърпа мен от… от земята също.

— Да, но след като вие сте го спасили. Много ви благодаря.

— Мога ли да направя нещо за Торанага-сама, Нага-сан? — попита Оми. Етикетът най-сетне му позволяваше да пристъпи към същността на въпроса.

— Той би искал да ви види след вечеря. Ще има събрание на всички офицери.

— Това е чест за мен.

— Анджин-сан, сега заповядайте с мен, ако обичате.

— Разбира се, за мен е чест.

Последваха още безброй поклони и поздрави и чак тогава Блакторн можа да яхне коня си и да се понесе заедно с останалите конници надолу по хълма. Когато стигнаха селския площад, Нага дръпна юздите на коня си.

— Анджин-сан!

— Хай?

— От цялото си сърце ви благодаря, задето сте спасили живота на Торанага-сама. Позволете ми да ви бъда приятел…

Той добави още нещо, но Блакторн не го разбра.

— Много се извинявам, не разбрах. Карите иру?

— А, извинявам се. Карите иру един човек карите иру на друг човек — като дълг. Разбирате ли „дълг“?

„Задължен съм“ — сети се Блакторн.

— А со десу! Уакаримасу.

— Добре. Казах само, че съм ви много задължен.

— Това е мой дълг.

— Да, но все пак дължа ви един живот.

 

 

— Торанага-сама казва, че всичкият барут и снаряди са били върнати обратно на кораба ви, Анджин-сан, още тук, в Анджиро, преди да потегли за Йедо. Той пита: колко време ви е необходимо, за да го подготвите за отплаване?

— Зависи от състоянието на кораба, дали са го ремонтирали, дали са поставили нова мачта и така нататък. Знае ли Торанага-сама какво е състоянието му?

— Той казва, че според него състоянието е добро, но не е моряк и не може да е сигурен. Не се е качвал на кораба, откак е бил изтеглен в Йедо — когато е наредил да се погрижат за него. Но ако предположим, че е годен за плаване, колко време ще е необходимо, за да го подготвите за война?

За миг сърцето на Блакторн спря да бие.

— С кого ще трябва да воювам, Марико-сан?

— Той от своя страна ви пита с кого бихте искали да воювате.

— С тазгодишния Черен кораб — незабавно отвърна Блакторн, като взе за секунда решението и се замоли отчаяно да е налучкал най-подходящия момент да представи на Торанага плана си, който плетеше тайно през последните няколко дни. Разчиташе на това, че след като бе спасил живота на Торанага същата тази сутрин, би трябвало отсега нататък да се ползува със специални привилегии, благодарение на които да превъзмогва всякакви спънки.

Марико се изненада.

— Какво?

— С Черния кораб. Кажете на Торанага-сама, че от него ми трябва да получа единствено позволително за каперство. Останалото да предостави на мен. С кораба и малко помощ… Товара ще делим наполовина — и коприната, и скъпоценностите.

Тя се засмя. Но не и Торанага.

— Моят… моят господар казва, че това би бил непростим враждебен акт към дружеска страна. Португалците са от голямо значение за Япония.

— Така е — засега. Но според мен те са колкото мои, толкова и негови врагове и ние, англичаните, можем да ви служим по-добре от тях, независимо по какъв начин. При това по-евтино.

— Той казва — може би. Но не вярва, че Китай ще пожелае да търгува с вас. Нито англичаните, нито холандците са силни в Азия, а ние имаме голяма нужда от коприна, и то от непрекъснати доставки.

— Прав е, разбира се. Но след година-две нещата ще се променят и тогава ще получи доказателства. Затова правя още едно предложение. Аз съм, така или иначе, в лоши отношения с португалците. От трите мили нататък водите са международни. Ако имам позволителното си за каперство, мога законно да взема кораба като плячка, да го откарам в което пристанище си искам и да го продам заедно с товара. Няма да е трудно, ако имам моя „Еразъм“ и екипажа си. След няколко седмици или месеца ще докарам Черния кораб и товара му в Йедо. Мога да го продам там, а половината от стойността му ще е за Торанага-сама — като пристанищна такса.

— Той казва, че не го засяга какво вършите вие и враговете ви в открито море. Морето е на всички. Но тази земя е наша, тук важат нашите закони и те не могат да се нарушават.

— Така е — съгласи се Блакторн, който разбираше много добре каква опасна игра започва, но, от друга страна, интуицията му подсказваше, че моментът е подходящ и Торанага ще се хване на въдицата. Както и Марико. — Това беше само предложение. Нали ме попита с кого бих искал да воювам. Моля да ме извините, но понякога е добре да се правят планове за всяка евентуалност. А в това отношение смятам, че интересите на Торанага-сама съвпадат с моите.

Марико преведе. Торанага изпръхтя и каза нещо кратко и отсечено.

— Торанага-сама цени разумните предложения, Анджин-сан, като например това за флотата, но в момента говорите смешни неща. Дори интересите ви да съвпадат, а случаят не е такъв, как ще можете с девет души екипаж да нападнете такъв огромен кораб с близо хиляда души екипаж?

— Не бих и помислил. За целта трябва да набера нов екипаж, Марико-сан. Осемдесет или деветдесет души, опитни мореплаватели и артилеристи. Ще ги намеря в Нагасаки по португалските кораби. — Блакторн се направи, че не е забелязал рязкото спиране на дъха й и на ветрилото й. — Ще бъдат французи, някой друг англичанин, ако имам късмет, немци и холандци. Повечето от тях те са главно изменници или принудени насила да се качат на корабите. Ще трябва да се добера безпрепятствено до Нагасаки и ще имам нужда от известна закрила, малко злато или сребро. Във вражеските флотилии винаги се намират моряци, готови да се продадат срещу заплащане в брой или дял от плячката.

— Моят господар казва, че командир, който се доверява на подобна паплач за каквото и да е нападение, трябва да е луд.

— Съгласен съм. Но без екипаж не мога да изляза в открито море.

— Той ви пита, дали е възможно да обучите самураи и наши моряци да станат добри артилеристи и мореплаватели?

— Мога, и то лесно, но трябва време, може би месеци. Със сигурност ще са подготвени за догодина. Но няма изгледи да са в състояние да тръгнат срещу тазгодишния Черен кораб.

— Торанага-сама казва: „Не възнамерявам да нападам Черния кораб на португалците нито тази, нито следващата година. Те не са ми врагове и аз не воювам с тях.“

— Знам. Но аз пък воювам. Моля да ме извините. Разбира се, сега само обсъждаме въпроса, но за да изляза изобщо в открито море и да бъда в услуга на Торанага-сама, ако такова е неговото желание, ще ми трябва екипаж.

Бяха се разположили в личните покои на Торанага, които гледаха към градината. Крепостта почти не бе засегната от земетресението. Нощта беше влажна и задушна, а кълбетата дим от благовонията, запалени, за да прогонят комарите, се виеха лениво нагоре.

— Господарят желае да знае — продължи Марико — дали сте в състояние да поемете кораба със сегашния ви екипаж, да отплавате за Нагасаки и да наемете необходимите ви моряци.

— Не. Много е опасно. Екипажът ми е толкова малоброен, че португалците съвсем лесно ще могат да ме пленят. По-добре ще е първо да наема хората и да ги докарам в Йедо. А щом събера пълен екипаж, никакъв враг не е в състояние да ме спипа в тези води.

— Той не мисли, че сте в състояние да плените Черния кораб само с деветдесет души екипаж.

— С „Еразъм“ мога да го настигна и да го потопя. Разбира се, Марико-сан, много добре съзнавам, че всичко това са само предположения, но ако получа разрешение да нападна врага си, ще потегля с прилива за Нагасаки веднага щом се сдобия с пълен екипаж. Ако Черният кораб е вече в пристанището, ще вдигна бойния си флаг и ще блокирам изхода. Ще му позволя да приключи търговията си и щом вятърът стане благоприятен за отпътуването му, ще се престоря, че имам нужда от продоволствия, и ще му позволя да се измъкне от пристанището. Ще го спипам на няколко левги в открито море, защото „Еразъм“ е много по-бърз, а останалото оставям на оръдията си. Щом свали флага си, ще прехвърля на него мои хора и ще го докарам в Йедо. Товарът му няма да е по-малко от триста-четиристотин тона злато.

— А защо смятате, че капитанът на Черния кораб няма да му пробие дъното и да го потопи, след като го победите — още преди да се качите на кораба?

— Обикновено… — Блакторн щеше да каже: „Обикновено, ако капитанът е фанатик, екипажът се вдига в такъв момент на бунт, но досега не съм срещал толкова луд човек. В повечето случаи се постига споразумение — обещавате им живота, давате им малък дял от плячката и ги стоварвате в най-близкото пристанище. В дадения случай обаче имам работа с Родригес, така че ми е съвсем ясно как ще постъпи, защото го познавам.“ Но размисли и реши да не им разкрива целия си план. Нека ние варварите се оправяме по варварски, каза си той. — Обикновено победеният кораб се предава, Марико-сан — промени той първоначалните си думи. — Такъв е нашият обичай — един от обичаите ни при водене на морска война, целящ да не се дават излишни човешки жертви.

— Торанага-сама казва, Анджин-сан, много се извинявам, че това е позорен обичай. Ако той има кораби, за предаване и дума да не става. — Марико отпи от чая си и продължи: — Ами ако корабът още не е пристигнал в пристанището?

— Тогава ще пребродя морските пътища наоколо и ще го хвана на няколко левги навътре, в международни води. Лесно ще се справя, защото ще бъде претоварен и потопен до краен предел във водата. Но тогава ще ми е по-трудно да го докарам в Йедо. Кога го очакват в пристанището?

— Моят господар не знае. Може би след около месец. Тази година се очаква по-рано от друг път.

Блакторн разбра, че е близо, много близо до желаната цел.

— В такъв случай ще блокирам пътя му и ще го превзема към края на сезона. — Тя преведе и на него му се стори, че за миг лицето на Торанага изрази леко разочарование. Затова се замисли, сякаш преценяваше различни възможности, и добави: — Ако бяхме в Европа, можех да прибягна и до друг начин: да го нападна през нощта и да го превзема със сила. Важна е изненадата.

Ръката на Торанага стисна дръжката на меча.

— Нима ще се осмелите да воювате срещу вашите врагове на наша земя?

Блакторн усети как устните му пресъхват.

Не, разбира се, но ако той беше във война с португалците и желаеше да им навреди, това би бил един от начините. Ако имах на разположение двеста-триста дисциплинирани войници, добър екипаж и „Еразъм“, много лесно бих се приближил до Черния кораб и взел на абордаж, а след това бих го извел в открито море. Аз сам щях да избера момента на неочакваното нападение — ако бяхме в Европа.

Настъпи дълго мълчание.

— Торанага-сама казва, че това не е Европа и той не е в състояние на война с португалците.

— Разбира се. Още нещо, Марико-сан: Нагасаки не се контролира от Торанага-сама, нали?

— Не, Анджин-сан. Пристанището и земите около него са собственост на Харима-сама.

— Но на практика, доколкото знам, езуитите контролират пристанището и цялата търговия, нали? — Блакторн забеляза колко не й се искаше да преведе тези негови думи и продължи да настъпва неумолимо: — Нали е хонто, Марико-сан? Нали освен това Харима-сама е католик? Както и повечето жители на Кюшу? Не значи ли това, че езуитите до голяма степен контролират целия остров?

— Християнството е религия. А земите са собственост на феодалните владетели, Анджин-сан — каза Марико от свое име.

— Разбрах обаче, че Нагасаки всъщност е португалска територия. Също така ми беше казано, че португалците го потвърждават с държането си. Нали бащата на Харима-сама е продал тези земи на езуитите?

Гласът на Марико се изостри:

— Да, но тайко ги взе обратно. Никой чужденец няма право да притежава японски земи.

— Но тайко е разрешил указите му да не се изпълняват, така че днес там нищо не става без разрешението на езуитите. Нали те контролират корабите и търговията в Нагасаки? Нали те преговарят за всичко, свързано с търговията, вместо вас и действуват като посредници?

— Много добре сте осведомен за Нагасаки, Анджин-сан — натърти тя.

— Може би Торанага-сама трябва да отнеме от враговете си контрола върху пристанището. Или…

— Те са ваши врагове, Анджин-сан, а не наши — хвана се тя най-сетне на въдицата. — Езуитите са…

— Нан джа?

Тя се извърна към Торанага, извини се и му обясни какви реплики са си разменили с Блакторн. Когато млъкна, той й каза нещо със суров тон — очевидно я порица. „Хай“, повтори тя няколко пъти и смирено се поклони.

По-рано Блакторн щеше да се извини, задето я бе хванал натясно, но сега и през ум не му мина. Тъй като бе постигнал целта си, само се засмя:

— Хай, кавайи Цукуко-сама! Да, прекрасна преводачко.

Марико се усмихна накриво, ядосана, задето бе позволила да я хванат в клопка. Умът й се бе раздвоил между чувството й за дълг към феодалния й господар и това към религиозните й наставници.

— Йой, Анджин-сан — обади се Торанага, отново любезен.

— Марико-сан кавайи досу йори. Цуку-сан анамсу ка нори масен, нее? Марико-сан е много по-хубава от стария Цуку-сан, пък и по-добре мирише, не мислите ли?

Торанага се засмя.

— Хай.

Марико се изчерви, наля чай по чашите и го погледна по-доброжелателно. После заговори Торанага, вече напълно сериозно.

— Господарят пита защо задавате толкова много въпроси и защо се интересувате от Харима-сама и Нагасаки.

— Единствено с цел да покажа, че пристанището Нагасаки всъщност се контролира от чужденци. От португалците. А нашите закони ми позволяват да нападна врага, където и да е.

— Там не е където и да е, казва той. Това е Страната на боговете и подобно нападение е немислимо.

— Напълно съм съгласен. Но ако в някой момент Харима-сама или езуитите, които ръководят действията на португалците, се обърнат срещу вас, това ще е начинът, по който нашият господар ще може да се справи с тях.

— Торанага-сама казва, че нито той, нито кой да е друг даймио няма да допусне едни чужденци да нападнат други на японска земя, нито да убиват когото и да е от нашите хора. Враговете на императора са нещо съвсем различно, А що се отнася до набирането на войници и екипаж, това е много лесно за човек, който говори японски. В Кюшу е пълно с вако.

— Какво е вако, Марико-сан?

— Ах, извинявам се, ние наричаме пиратите вако, Анджин-сан. Те имаха много свърталища на острова, но тайко почти ги унищожи. За жалост някои са оцелели. Вако векове наред тероризираха китайското крайбрежие. Китай затвори пристанищата си за нас главно заради тях. — Тя преведе на Торанага казаното дотук. Той отвърна нещо, този път по-натъртено. — Той казва, че никога няма да ви позволи да замислите или предприемете нападение по суша, макар че имате право да изпълнявате заповедите на своята кралица и да всявате ужас сред враговете си в открито море. Но той повтаря — не навсякъде. Това е Земята на боговете. Трябва да имате търпение, както неведнъж ви е казвал.

— Прав е. Ще се опитам да бъда търпелив като него. Искам само да се бия с враговете, защото те наистина са такива. И от все сърце вярвам, че са и негови врагове.

— Торанага-сама казва: португалците са го убеждавали, че сте негов враг, а Цуку-сан и Делегатът посетител са абсолютно убедени в това.

— Ако успея да пленя Черния кораб в открито море и да го докарам като законна плячка в Йедо, под английски флаг, ще ми бъде ли разрешено да го продам заедно със стоката му, както е нашият обичай?

— Торанага-сама казва, че зависи.

— Ако избухне война, ще мога ли да нападам враговете — враговете на Торанага-сама — както намеря за добре?

— Той казва, че това е дълг на всеки хатамото. Разбира се, хатамото се намира постоянно на негово разположение и изпълнява заповедите му. Моят господар иска да ви стане съвсем ясно, че в Япония нещата могат да се решават единствено по японски — по никакъв друг начин.

— Да, това ми е съвсем ясно. Най-почтително бих искал да изтъкна, че колкото по-добре съм запознат с проблемите му, толкова по-добре ще мога да му служа.

— Той казва, че дълг на всеки хатамото е винаги да бъде в услуга на господаря си. По-късно ще отговоря на всичките ви разумни въпроси.

— Благодаря. Мога ли да го попитам дали ще желае да притежава собствена флота? Както му предложих на галерата…

— Тон вече ви каза, че желае да има модерна флота, с екипажи от негови доверени хора. Кой даймио не би искал?

— Тогава му кажете: ако даде господ да пленим вражески кораб, ще го докарам в Йедо за ремонт и преустройство и за преброяване на плячката. След това ще прехвърля моята половина на „Еразъм“ и ще продам Черния кораб обратно на португалците или ще го предложа на Торанага-сама като подарък. Мога и да го изгоря — както той пожелае. След това ще отплавам за дома. След година ще се завърна с четири военни кораба като подарък от английската кралица за Торанага-сама.

— Той пита дали вие ще спечелите нещо от всичко това.

— Хонто е, че и за мен ще остане доста нещо, Марико-сан, след като нейно величество плати за корабите. Освен това бих искал да заведа някой от най-доверените му съветници като посланик при моята кралица. Един мирен договор между нашите две страни не може да не му бъде от полза.

— Торанага-сама казва, че това ще е прекалена щедрост от страна на вашата кралица. Той добавя, че ако по някакво чудо това наистина се случи и вие се завърнете с новите кораби, кой ще се заеме с обучението на моряците, самураите и капитаните, от които ще се сформират екипажите?

— Първоначално аз, ако няма нищо против. За мен това ще е голяма чест, а по-късно ще има и други.

— Той пита, какво значи „първоначално“?

— Две години.

Торанага се подсмихна.

— Господарят казва, че две години не стигат за „първоначално“. Но добавя, че всичко това, така или иначе, са само илюзии. Той не воюва с португалците, нито с Харима-сама и Нагасаки. Повтаря, че каквото вършите извън японски води със собствения си кораб и екипаж, е ваша лична карма. — Марико изглеждаше разтревожена. — Извън нашите води вие сте чужденец, казва той, докато тук сте самурай.

— Да, така е. Знам много добре каква огромна чест ми оказва. Мога ли да попитам как един самурай взема нари на заем, Марико-сан?

— От лихвар, Анджин-сан. Откъде другаде? От гнусен търговец лихвар. — Тя преведе думите му на Торанага. — За какво ви са пари?

— Има ли лихвари в Йедо?

— Да, разбира се, те са навсякъде. Във вашата страна не е ли също така? Попитайте наложницата си, може би тя знае как да ви помогне. Това влиза в задълженията й.

— Утре ли казахте, че потегляме за Йедо?

— Да, утре.

— За жалост Фуджико-сан няма да е в състояние да тръгне с нас.

Марико и Торанага си размениха някакви реплики.

— Торанага-сама казва, че ще я изпрати с галерата, и пита за какво искате да вземете пари на заем.

— Ще ми трябва нов екипаж, Марико-сан, за да мога изобщо да отплавам и да служа на Торанага-сама по какъвто начин пожелае. Това нали е разрешено?

— От Нагасаки ли ще наемете екипаж?

— Да.

— Ще ви даде отговор, като стигнете Йедо.

— Домо, Торанага-сама. Марико-сан, къде ще отида, след като пристигна в Йедо? Ще имам ли придружител?

— О, не бива изобщо да се тревожите за подобни неща, Анджин-сан. Та вие сте хатамото на Торанага-сама!

Чу се почукване на вътрешната врата.

— Влезте.

Нага отвори и се поклони.

— Извинете, татко, но желаехте да ви съобщя, като се съберат всичките ви офицери.

— Благодаря, след малко идвам. — Торанага се замисли, след което дружелюбно махна на Блакторн. — Анджин-сан, вървете с Нага-сан. Той ще ви покаже вашите покои. Благодаря ви за споделеното мнение.

— Да, господарю, благодаря, защото ме слушали. Благодаря за ваши думи. Да, аз опитам много търпелив и безупречен.

— Благодаря, Анджин-сан. — Докато Блакторн се кланяше и излизаше след Нага, Торанага не откъсваше поглед от него. Щом останаха насаме с Марико, веднага я попита: — Е, какво мислите?

— Две неща, господарю. Първо, омразата му към езуитите не знае граници и е дори по-голяма от омразата му към португалците, така че можете да го използувате срещу кои да е от тях, ако имате нужда. Знаем, че е храбър, така че ще успее във всяка морска атака. Второ, целта му все пак си остават парите. От всичко, което чух, си вадя заключението, че единственото средство, с което варварите постигат истинска власт, са парите. Те си купуват земите и общественото положение — дори кралицата им е търговка и „продава“ земи на своите даймио, а сигурно и купува кораби и земи. Не са кой знае колко по-различни от нас, господарю, освен в това отношение. А също така не разбират какво е власт и че войната е живот, а животът — смърт.

— Дали езуитите са ми врагове?

— Не мисля.

— А португалците?

— Според мен ги интересува повече печалбата, земята и разпространяването на божието слово.

— А християните врагове ли са ми?

— Не, господарю. Макар че някои от враговете ви може да са християни — католици и протестанти.

— А, значи смятате, че Анджин-сан ми е враг?

— Не, господарю, не. Според мен той ви почита дълбоко и след време ще ви стане истински васал.

— А какво ще кажете за нашите християни? Кои от тях са ми врагове?

— Харима, Кияма, Оноши и всички самураи, които се обръщат срещу вас.

Торанага се засмя.

— Да, но дали са във властта на свещениците, както намеква Анджин-сан?

— Не вярвам.

— Ще тръгнат ли тези тримата срещу мен?

— Не знам, господарю. В миналото бяха ту добре, ту зле настроени към вас. Но присъединят ли се към Ишидо, ще стане много лошо.

— Така е. Вие сте ценен съветник. Трудно ви е като католичка да бъдете приятелка с един враг и да изслушвате неговите идеи.

— Така е. Но честно казано, той беше прав. Аз не изпълнявах заповедите ви. Бях се поставила между неговите мисли и вас. Моля за извинение.

— В бъдеще ще ви бъде все така трудно. Дори може би повече.

— Да, господарю. Но добре е човек да познава и двете страни на медала. Повечето от нещата, които каза, се оказаха верни — например, че светът е поделен между испанци и португалци, че свещениците тайно пренасят оръжие — колкото и да е трудно да го повярва човек. Но аз не се боя за своята вярност към вас — дори да не ми е лесно, винаги ще изпълнявам дълга си.

— Благодаря. Но Анджин-сан каза много интересни неща, нали? Интересни, но въпреки това си остават глупости. Благодаря ви още веднъж, Марико-сан, за ценните съвети. Да ви заповядам ли да се разведете с Бунтаро?

— Моля, господарю?

— Е?

Ах, свобода! — пропя душата й. О, света Богородице, какво щастие би било да съм свободна!

Помни коя си, Марико, помни коя си! И не забравяй, че „любов“ е варварска дума!

Торанага мълчаливо я наблюдаваше. Комарите попадаха случайно в кълбата благовонен дим и мигновено се стрелваха далеч от тях, в безопасност. Да, каза си той отново, тя е сокол. Но срещу кого да я използувам?

— Не, господарю — отвърна най-сетне Марико. — Благодаря, но няма нужда.

— Анджин-сан е много особен, нали? Главата му е пълна с мечти. Смешно е изобщо да се мисли за нападение срещу нашите приятели, португалците, и Черния кораб. Глупост е и онова, което каза за четирите или десетте кораба.

Марико се поколеба.

— Щом казва, че е възможно да се създаде флота, господарю, тогава аз му вярвам.

— Аз пък не! — възкликна пламенно Торанага. — Но сте права — с бойния си кораб той неутрализира другите. Много интересно и поучително. Прав е Оми-сан — засега варварите са ни необходими, за да се учим от тях. А за учене има много, особено от него, нали?

— Да.

— Време е да отворим империята, Марико-сан. Ишидо ще я затвори плътно, като мида. Ако отново стана председател на регентите, ще сключа договори с всички държави, стига да са приятелски настроени. Ще разпратя хора да се учат от тях, ще изпратя и посланици. Кралицата на Анджин-сан е добро начало. Може би при кралица трябва да изпратя жена посланик, стига да е достатъчно умна.

— Трябва да е много силна и много умна, господарю.

— Да, пътуването е опасно.

— Всички пътувания са опасни.

— Така е. — И Торанага превключи без предупреждение: — Ако Анджин-сан отплава с кораба си, натоварен със злато, дали ще се върне?

Тя дълго мълча, преди да отговори.

— Не знам.

Торанага реши да не настоява за момента.

— Благодаря, Марико-сан — освободи я той любезно. — Бих искал да присъствувате на събранието и да превеждате на Анджин-сан.

— Всичко ли, господарю?

— Да. И довечера, като отидете в Чаения дом, за да купите договора на Кику-сан, вземете го със себе си. Кажете на наложницата му да уреди каквото трябва. Трябва да го възнаградим, нали?

— Хай.

Когато тя стигна до вратата, той добави:

— Щом си уредя сметките с Ишидо, ще ви заповядам да се разведете.

Ръката й се прилепи плътно до паравана. Но тя само леко кимна в знак на съгласие. Без да се обърне. Вратата се затвори зад гърба й.

Торанага наблюдава известно време дима, след което стана, излезе в градината и клекна в тоалетната. След като свърши, използува тоалетната хартия и чу как слугата издърпа отдолу кутията и я смени с чиста. Комарите бръмчаха около главата му и той разсеяно се шляпна веднъж-два пъти. Мислеше си за соколите и ястребите. Дори най-добрите правят грешки, както сгрешиха и Ишидо, и Кири, и Марико, и Оми, и дори Анджин-сан.

 

 

Сто и петдесетте офицери се бяха подредили в равни редици. Най-отпред седяха Ябу, Оми и Бунтаро. Марико бе седнала до Блакторн. Торанага влезе, придружен от личната си охрана, и се настани на поставената отделно възглавничка, с лице към останалите. Прие поклоните им, след което ги информира накратко за съдържанието на полученото писмо и им разказа — за пръв път официално — за бойния си план. Отново не продума нищо за тайните, грижливо подготвяни бунтове, нито че нападението ще бъде осъществено по северния, а не южния крайбрежен път. И сред всеобщо одобрение (защото всички бойци се зарадваха, че най-сетне се слага край на несигурното положение) им съобщи, че щом спрат дъждовете, той ще даде паролата „Алено небе“ и ще ги хвърли в атака.

— Междувременно очаквам Ишидо да свика незаконно нов Съвет на регентите и да бъда незаконно обвинен в държавна измяна. Очаквам да ми обяви война, което също е в разрез със закона. — Наведе се напред, с подпрян на бедрото ляв юмрук — дясната ръка стискаше дръжката на меча — типична за него поза. — Чуйте ме добре. Аз уважавам завещанието на тайко и признавам племенника си Яемон за куампаку и наследник на тайко. Не желая други земи. Не желая нови почести. Но нападнат ли ме предатели, ще се защищавам. Ако предателите измамят негово императорско величество и се опитат да заграбят цялата власт в страната, мой дълг е да защитя императора и да се справя със злото. Така ли е?

Одобрителен рев отговори на последните му думи. Бойни викове „Касиги“ и „Торанага“ разцепиха въздуха и ехото ги замята из цялата крепост.

— След пет дни мускетния полк ще е готов да потегли с галерите за Йедо начело с Тода Бунтаро-сан, а Касиги Оми-сан ще му бъде заместник. Касиги Ябу-сан, ще ви помоля да мобилизирате Идзу и да заповядате на шест хиляди души да тръгнат към граничните проходи в случай, че предателят Икава Джикю тръгне на юг, за да пресече съобщителните ни линии. Щом спрат дъждовете, Ишидо ще нападне Кванто…

Оми, Ябу и Бунтаро мълчаливо се съгласиха с мъдрото решение на Торанага да не споменава нищо за следобедното си хрумване да нападне още през дъждовния период.

Това ще е истинска сензация, мислеше Оми и червата му закуркаха при мисълта за воюване в дъжда, след планините на Шинано.

— Пушките ще ни пробият път — въодушевено бе заявил Ябу следобеда.

— Да — съгласи се Оми, който нямаше доверие на подобен план, но не знаеше и какво да предложи вместо него. Истинска лудост е цялото това начинание, мислеше си той, колкото и да беше доволен, че го произведоха в чин заместник-командир. Не разбирам как е възможно Торанага да допуска, че имаме някакви шансове за успех по северния път.

Никакви шансове няма, повтори си той и почти престана да чува прочувствените наставления на Торанага, за да може да се съсредоточи отново върху плана за личното си отмъщение. Нападението срещу Шинано със сигурност ще ти даде хиляди възможности да изкараш Ябу на предна линия без риск за себе си. Всяка война ще ти бъде от полза при условие, че не я загубим…

Тогава чу думите на Торанага:

— Днес за малко не загинах. Анджин-сан ме измъкна от пропастта. За втори път, ако не за трети, спасява живота ми, който е нищо в сравнение с бъдещето на моя род, но кой може да каже със сигурност дали щях да оживея без негова помощ? И макар да е бушидо, макар васалите да не очакват възнаграждение за оказани услуги, дълг е на феодален господар от време на време да раздава благоволения. — И сред всеобщо одобрение добави: — Анджин-сан, седнете тук. И вие, Марико-сан.

Оми завистливо наблюдаваше как огромният мъж се надигна и коленичи там, където му показа Торанага — до себе си, и нямаше човек в залата, на когото да не му се прииска той да е имал късмета да извърши стореното от варварина.

— Дарявам на Анджин-сан имение до рибарското село Йокохама, на юг от Йедо, на стойност две хиляди коку годишно, правото да набере свита от двеста самураи, пълни самурайски права и хатамото на дома на Йоши Торанага-но-Чикитада-Миновара. Освен това получава десет коня, двадесет кимона, пълно бойно снаряжение за васалите си и ранга Главен адмирал и лоцман на Кванто. — Торанага изчака Марико да преведе, след което повика: — Нага-сан!

Синът му послушно донесе увития в коприна пакет. Торанага го отвори. Вътре имаше два меча — един къс и един за убиване.

— След като забеляза, че земята погълна мечовете ми и аз останах невъоръжен, Анджин-сан отново слезе в пропастта и намери своя меч, за да ми го даде. Анджин-сан, аз ви давам в отплата тези два меча. Те са дело на големия майстор Йория. Помнете — мечовете са душата на самурая. Ако ги забрави или загуби — прошка за него няма.

Сред още по-гръмки аплодисменти и завист Блакторн прие мечовете, поклони се както трябва, затъкна ги в пояса си и отново се поклони.

— Благодаря, Торанага-сама. Оказвате ми голяма чест. Благодаря.

Той тръгна към мястото си, но Торанага му махна да остане до него.

— Не, седнете до мен, Анджин-сан.

И погледна войнствените, фанатични лица на офицерите си. Идеше му да извика: „Глупаци такива! Толкова ли не разбирате, че всяка война, в дъжда и след него, ще бъде пагубна за нас? Всяка война срещу Ишидо, Очиба и Яемон ще завърши с избиването на моите армии и на всички ви, с моята гибел и унищожаването на целия ми род. Не разбирате ли, че нямам друг избор, освен да чакам и да се надявам по някакъв начин Ишидо да се самоунищожи?“

Но вместо това той започна да ги вдъхновява още повече, защото най-важното беше да заблуди противника.

— Чуйте ме, самураи: скоро ще можете да докажете на дело своята храброст, лице срещу лице с врага, както дедите ви са доказвали своята. Аз ще унищожа предателя Ишидо и неговите привърженици. Първи по ред е Икава Джикю. Още отсега дарявам всичките му земи — и двете провинции Суруга и Тотоми, на стойност триста хиляди коку, на верния си васал Касиги Ябу-сан и заедно с Идзу ги обявявам за вечно владение на целия му род.

Гръмко одобрение. Ябу се зачерви от възторг. Оми също удряше с ръка по пода и крещеше въодушевено. Сега вече плячката му ставаше огромна, защото според обичая наследникът на Ябу получаваше всичките му земи. Как да го убие, без да дочака избухването на войната?

В следващия миг погледът му се спря на Анджин-сан, който също скандираше весело. Защо пък той да не свърши мръсната ти работа? — попита се Оми и се засмя на глас на идиотската си мисъл. Бунтаро се наведе към него и го потупа по рамото, изтълкувал смеха му като радост за Ябу.

— Скоро и вие ще си получите заслуженото! — извика той над веселата врява. — И вие заслужавате признание. Идеите и съветите ви са много ценни.

— Благодаря, Бунтаро-сан.

— Не се безпокойте — ще минем през планините.

— Да.

Бунтаро беше свиреп военачалник и Оми знаеше, че са добра двойка: Оми — смелият стратег, и Бунтаро — безстрашният нападател.

Ако някой изобщо може да ни прекара през планините, това е само той.

Последва още едно изригване на овации и Торанага заповяда да донесат саке, с което сложи край на официалната част на събранието.

Оми отпиваше от сакето си и наблюдаваше как Блакторн пресушава вече втора чаша. Кимоното му беше чисто, изгладено, мечовете — втъкнати по всички правила, а Марико продължаваше да му превежда. Много си се променил, Анджин-сан, от онзи пръв ден, доволен си помисли той. Много от чуждите ти идеи са все тъй дълбоко вкоренени в съзнанието ти, но вече си почти цивилизован…

— Какво ви е, Оми-сан?

— Нищо, нищо, Бунтаро-сан…

— Изглеждате, сякаш някой ета ви е докоснал по лицето.

— Ни най-малко! Тъкмо обратното. Току-що ми хрумна една идея. Пийте! Ей, Прасковен цвят, още саке — чашата на Бунтаро е празна!