Джеймс Клавел
Шогун (5)

Глава четвърта

Винк се опита да размърда краката си, но не можа. Неведнъж в живота си бе виждал смъртта в лицето, но никога като сега, покорно. Сламките решиха съдбата му. Защо аз — крещеше мозъкът му. Не съм по-лош от другите, дори съм по-добър от повечето. Господи, боже мой, който си на небето, защо аз?

Спуснаха стълба. Оми махна с ръка да се качва, който ще се качва, и то бързо.

— Исоги! Побързай!

Ван Нек и Ян Ропер тихичко четяха молитви, притворили очи. Питерзоон гледаше, без да вижда. Блакторн впери поглед в Оми и хората му.

— Исоги! — отново излая Оми. Винк пак се опита да се изправи.

— Помогнете ми! Помогнете ми да се кача!

Питерзоон, който беше най-наблизо, се наведе, пъхна ръка под мишницата му и го изправи на крака, ала Блакторн бе застанал пред стълбата, стъпил твърдо в слузестата кал.

— Кинджиру! — изкрещя той думата, научена на кораба. Всички в ямата си поеха рязко дъх, а Оми стисна дръжката на късия си меч и направи крачка към стълбата. Блакторн веднага я изви, като предизвикваше Оми да стъпи на нея — Кинджиру! — повтори той.

Оми замръзна на мястото си.

— Какво стана? — изплашен като всички попита капитанът.

— Казах му, че е забранено. Никой от екипажа ми не ще посрещне смъртта си без бой.

— Но… нали се разбрахме?

— Не и аз.

— Да не си полудял!

— Така е, лоцмане — промълви Винк. — Разбрахме се, и то съвсем честно и почтено. Такава е божията воля. Ще отида, няма как…

Той посегна към края на стълбата, ала Блакторн неумолимо му препречи пътя, застанал с лице към Оми.

— Без бой няма да се дадеш! Както и никой друг от екипажа!

— Махни се от стълбата, лоцмане! Заповядвам ти да се махнеш. — Треперещият Шпилберген не помръдваше от ъгъла си — най-отдалечения от капандурата. Гласът му бе станал писклив. — Лоцмане!

Ала Блакторн никого не слушаше.

— Приготви се!

Оми отстъпи назад и изръмжа някаква заповед. Веднага един самурай, следван от още двама, хукна надолу по стълбата с оголен меч в ръка. Блакторн започна да извива стълбата и се сборичка с първия, като се извърташе от ударите на меча му и се опитваше да го удуши с ръце.

— Помогнете ми! Хайде! В името на собствения ви живот!

Той се опита да събори самурая от стълбата, ала се сви болезнено, тъй като вторият замахна надолу с меча си. Винк излезе от каталептичното си състояние и се нахвърли като обезумял върху самурая. Посрещна удара, който щеше да отсече китката на Блакторн, задържа потръпващата ръка с меча във въздуха и заби другия си юмрук в слабините на самурая. На онзи дъхът му олекна, после зарита ожесточено с крака. Ала Винк сякаш не забелязваше ритниците. Той изкачи няколко стъпала и започна да се бори за меча, като забиваше нокти в очите на врага. Останалите двама самураи бяха възпрепятствувани от тясното пространство и ударите на Блакторн, ала единият все пак успя да ритне Винк в лицето и да го отблъсне. Самураят върху стълбата замахна с меча си към Блакторн, не го улучи и тогава целият екипаж се нахвърли върху стълбата.

Кроок заби юмрук в ходилото му и усети как някаква костичка изпращя. Самураят успя да хвърли меча си извън ямата, за да не попадне в ръцете на противниците му, и тежко се строполи в калната слуз. Винк и Питерзоон се стовариха отгоре му. Той яростно се отбраняваше, докато останалите се хвърлиха да пресрещнат настъпващите отгоре самураи. Блакторн измъкна късия като кама меч на падналия и се заизкачва по стълбата, последван от Кроок, Ян Ропер и Саламон. И двамата самураи отстъпиха и препречиха изхода с вдигнати за удар зловещи мечове. Блакторн знаеше, че камата му е безсилна срещу мечовете, но въпреки това се хвърли в атака, следван по петите от другите. В момента, в който главата му се появи над земята, единият от мечовете замахна към него и не го улучи само на милиметри. Силен ритник от неизвестна посока го принуди да се оттегли.

Той се обърна и скочи долу, като внимаваше да не падне върху боричкащата се групичка, която се опитваше да омаломощи самурая във вонящата кал. Винк го срита отзад във врата и японецът се отпусна като дроб. Тогава Винк започна да го удря отново и отново, докато Блакторн не го спря.

— Не го убивай, ще го използуваме като заложник — изкрещя той и отчаяно задърпа стълбата, за да я свали долу в мазето. Тя обаче беше прекалено дълга. Горе, в отвора на капака, останалите самураи на Оми чакаха равнодушно.

— За бога, лоцмане, прекрати това — захленчи Шпилберген. — Ще ни избият всички — ти ще ни погубиш до един! Спрете го!

Оми излая някаква заповед и нечии силни ръце отгоре попречиха на Блакторн да заприщи входа със стълбата.

— Внимавай! — изкрещя той.

Още трима самураи, въоръжени с ножове и само по набедрени превръзки, пъргаво скочиха в мазето. Първите двама се нахвърлиха право върху Блакторн и го свалиха безпомощен на пода, без да се замислят за евентуалната опасност за живота си, след което яростно го нападнаха. Блакторн се усети смазан под тежестта им. Не можеше да пусне камата си в действие и усети как желанието му да се бори се топи. Съжали, че не владееше умението на Мура, кмета на селото, да се бие без оръжие. Даде си сметка, че няма да може да издържи още дълго, ала направи едно последно усилие и с рязко движение освободи едната си ръка. Жесток удар, нанесен от здрава като скала ръка, разтърси главата му, друга накара многоцветна дъга да експлодира в мозъка му, ала той не престана да се съпротивлява.

Винк дереше с нокти един от самураите, когато трети се хвърли отгоре му, Маецукер изпищя — кама разпра ръката му. Ван Нек нанасяше удари слепешком, а Питерзоон го молеше:

— За бога, удряй тях, не мен!

Търговецът обаче, обезумял от ужас, не го чуваше.

Блакторн докопа врата на единия самурай, но ръката му беше хлъзгава от пот и слузеста кал; бе застанал като бик на крака и се опитваше да ги свали от себе си с тръсване, ала един последен удар го хвърли в безпросветен мрак. Тримата самураи започнаха да си проправят път с удари наляво и надясно, а екипажът, останал без водач, се отдръпна назад от кръгообразното размахване на трите ками, които не целяха да убиват или осакатяват, а само да принудят задъханите, уплашени мъже да се прилепят до стените, настрани от стълбата, където лежаха неподвижни Блакторн и първият самурай.

Оми слезе надменно в ямата, сграбчи най-близко стоящия, който се случи Питерзоон, и го тласна към стълбата. Питерзоон изпищя и се опита да се изкопчи от ръцете му, но един нож разсече китката му, а друг разпра ръката му. Макар и да крещеше от ужас, той бе безмилостно изтласкан заднишком към стълбата.

— Помогни ми, Исусе, не съм аз, който трябва да отиде, не съм аз. — Питерзоон стъпи и с двата крака на първата напречна летва и продължи да отстъпва все по-нагоре, далеч от болката на камите. — Помогнете ми, в името на бога — за последен път изкрещя той, обърна се и затича нагоре като обезумял. Оми го последва, без да бърза.

Самураите се оттеглиха един по един. Третият прибра ножа, използуван от Блакторн, после обърна презрително гръб, стъпи върху простряното тяло на другаря си, все още в безсъзнание, и се изкачи горе.

Рязко издърпаха стълбата. Въздухът, небето и светлината изчезнаха. Болтовете си влязоха в дупките. Остана само мракът, тежко дишащите гърди, сърцата, готови да изхвръкнат от тях, стичащата се пот и вонята. Върнаха се и мухите.

В първия момент никой не помръдна. Ян Ропер беше порязан по бузата, Маецукер кървеше зле, останалите бяха главно в шоково състояние. С изключение на Саламон. Той допълзя до Блакторн пипнешком и го издърпа от тялото на неподвижния самурай. Издаде някакви гърлени звуци, сочейки водата. Кроок му напълни кратунката, помогна му да изправи Блакторн — все още в безсъзнание — до седнало положение и да го подпре на стената. Двамата се заеха да бършат лицето му от калта и нечистотиите.

— Когато тези копелета — като се нахвърлиха отгоре му, стори ми се, че чух как вратът му или може би рамото му изпращя — обади се задъхано юнгата. — Господи, прилича ми на труп.

Сонк се надигна със сетни усилия, примъкна се до тях и внимателно започна да движи главата на Блакторн наляво-надясно, да опипва раменете му.

— Май че нищо му няма. Ще трябва да изчакаме да дойде на себе си — сам ще си каже какво му е.

— Ох, Исусе Христе, клетият Питерзоон, проклет да съм, проклет — захленчи Винк.

— Ти беше тръгнал, лоцманът те спря. Ти си изпълни обещанието, за бога — нали те видях. — Сонк раздруса Винк, ала онзи не му обърна внимание — Видях те, Винк. — Той се обърна към Шпилберген и отпъди мухите от лицето си. — Нали така?

— Да, тръгнал беше. Винк, престани да стенеш! Лоцманът е виновен. Дай ми вода!

Ян Ропер загреба малко вода с кратунката, отпи и наплиска леко раната на бузата си.

— Трябваше Винк да отиде. Той беше агнецът божи — обади се и той. — Той беше определен. Сега душата му загубена. О, господи, смили се над него, ще гори във вечния огън!

— Подайте ми вода — захленчи капитанът.

Ван Нек взе кратунката от Ян Ропер и я подаде на Шпилберген с думите:

— Винк не е виновен. Той не беше в състояние да се изправи, не помните ли? Помоли някой да му помогне. Аз бях толкова изплашен, че също не можех да се помръдна, пък представям си какво му е било на Винк.

— Така е, Винк не е виновен — съгласи се и Шпилберген. — Той е виновен — Всички погледнаха към Блакторн. — Сигурно е луд.

— Всички англичани са луди — заключи Сонк. — Да сте срещали поне един нормален? До един са маниаци — и пирати.

— До един са копелета — отряза Гинзел.

— Не, не е вярно — възрази ван Нек. — Лоцманът постъпи както смяташе за най-добре. Той ни защити и ви води цели десет хиляди левги.

— Защитил ни, глупости! Тръгнахме петстотин души в пет кораба. А сега я ни виж колко останахме — само девет…

— Да не би по негова вина да се пръсна флотилията? Да не би по негова вина бурята да ни…

— Ако не беше той, щяхме да си останем в Новия свят. А той ни увери, че трябвало да стигнем Япония. На ви сега — виждате докъде ни докара!

— Ние всички се съгласихме да търсим Япония. До един се съгласихме — уморено настоя ван Нек. — Нали гласувахме!

— Да, но той ни убеди в това!

— Внимавайте — посочи Гинзел самурая, който започна да проявява признаци на живот, да мърда и да стене. Сонк веднага се плъзна към него и заби юмрук в брадата му. Японецът отново загуби съзнание.

— Защо, в името на Христа, го зарязаха тук тези копелета? Нищо не им струваше да го изнесат. Ние не можехме да им попречим по никакъв начин.

— Мислиш ли, че са го взели за умрял?

— Откъде да знам! Не може да не са го забелязали.

— За бога, какво не бих дал за халба студена бира — възкликна Сонк.

— Не го удряй повече, Сонк, не го убивай — той ни е заложник — намеси се Кроок и погледна към Винк, който хленчеше, сгушен до стената, обзет от омраза към самия себе си. — Господ да ни е на помощ! Какво ли ще правят с Питерзоон? Ами с нас?

— За всичко е виновен лоцманът — обади се отново Ян Ропер. — Той и никой друг!

Ван Нек погледна със състрадание към Блакторн.

— Вече няма смисъл да се спори чия е вината.

Маецукер се изправи със залитане на крака. Кръвта още струеше по ръката му.

— Ранен съм, помогнете ми!

Саламон направи турникет от парче риза и спря кръвта. Мускулът беше срязан надълбоко, но нямаше засегнати вени, нито артерии. Мухите започнаха да се трупат около раната.

— Ах, тези проклети мухи! И лоцманът да е проклет на оня свят — запроклина Маецукер. — Всички бяхме съгласни. Ама не! Трябваше да хукне да отървава Винк! Сега кръвта на Питерзоон ще тегне на неговата съвест и всички ще страдаме заради него!

— Я си затваряй устата! Той каза, че никой от неговия екипаж няма…

Отгоре се дочуха стъпки. Капакът се отвори. Селяни започнаха да изсипват в мазето бъчви с развалена риба и морска вода. Когато подът бе залят на две педи височина, престанаха и си отидоха.

 

 

Писъците започнаха, когато луната беше високо в небето.

Ябу бе застанал на колене във вътрешната градина в къщата на Оми. Неподвижен. Наблюдаваше луната през цветовете на дървото. Клоните се открояваха съвсем черни върху фона на небето, а цветовете бяха съвсем бледи. Едно листенце се откъсна и той си помисли:

Красотата

не повяхва

от това, че пада,

отнесена от вятъра.

Второ листенце се спусна на земята. Вятърът въздъхна и обрули още едно. Дръвчето беше не по-високо от човешки бой, засадено между обрасли с мъх големи камъни, които сякаш бяха израснали от земята — така умело бяха разположени.

Ябу трябваше да впрегне цялата си воля, за да се съсредоточи върху дървото, небето и нощта, за да усети нежния полъх на ветреца, за да вдъхне уханието на морето, да съчинява стихове и въпреки всичко да държи ушите си отворени за агонизиращата болка. Чувствуваше гръбнака си отпуснат. Само ума си усещаше изсечен като от скала, а съзнанието за това му се отразяваше по един неизказано чувствен начин. Днес тази чувственост го изпълваше по-силно, по-бурно от всякога.

— Оми-сан, колко време ще стои там нашият господар? — пошепна изплашено майката на Оми от вътрешността на къщата.

— Не знам.

— Тези писъци са ужасни. Кога ще престанат?

— Не знам — повтори Оми.

Бяха седнали зад един параван в една от стаите. Най-хубавата — тази на майка му — бе отстъпена на Ябу. И двете гледаха към градината, изградена с толкова усилия. През тънката решетка се виждаше Ябу — дървото чертаеше ясни силуети по лицето му, лунната светлина блестеше върху дръжките на мечовете му. Бе облякъл черно хаори — горен жакет — върху тъмното си кимоно.

— Спи ми се — оплака се жената, разтреперана — не мога да заспя от тези викове. Кога ще престанат?

— Не знам, имайте търпение, майко — гальовно отвърна Оми. — Скоро всичко ще свърши. А утре господарят Ябу ще се завърне в Йедо. Потърпете, моля ви.

Ала Оми знаеше, че мъченията ще продължат до разпукването на зората. Така беше предвидено.

Опитваше се да се съсредоточи. Законният му господар медитираше, заслушан в писъците, и той се опита да последва примера му. Но следващият крясък го извади от това състояние и Оми си помисли: не, не мога. Още не мога. Нямам неговата способност за съсредоточаване. А дали това беше способност — запита се той. Ясно виждаше лицето на Ябу. Опита се да разтълкува странното изражение, изписано на него: леко изкривените, отпуснати, пълни устни, слюнката в ъглите, очите в тъмните цепки, които трепваха само при падането на цветните листенца.

Оми влизаше за пръв път в такъв близък допир с чичо си, защото принадлежеше към много страничен клон на рода, а именията му в Анджиро и околностите бяха бедни и незначителни. Оми беше най-младият от трима братя, а баща му, Мидзуно, имаше шестима братя. Ябу беше най-големият и бе начело на рода Касиги, а бащата на Оми беше втори по възраст. Самият Оми беше на двадесет и една години и имаше новороден син.

— Къде е недостойната ти жена — продължаваше да хленчи заядливо старата жена. — Искам да ми разтрие гърба и раменете.

— Наложи се да замине при баща си, не си ли спомняте? Той е много болен. Нека аз да ви разтрия, майко.

— Не. Извикай някоя прислужница. Но жена ти е много невнимателна към мен, да знаеш! Можеше да изчака няколко дни. Пристигнала съм чак от Йедо да ви погостувам. Две седмици съм пътувала при ужасни условия и накрая какво? Не бях стояла и седмица и тя взе, че замина. Трябваше да изчака! За нищо не я бива! Баща ти направи голяма грешка, като те ожени за нея. Трябваше да й кажеш завинаги да остане при баща си — да се разведеш с тази некадърница! Не я бива дори да ми разтрие свястно гърба! Най-малкото трябва хубаво да я набиеш. Ах, какви ужасни писъци! Защо не престанат?

— Ще престанат. Съвсем скоро.

— Хубаво да я набиеш!

— Добре.

Оми се замисли за жена си Мидори и сърцето му затрепка. Беше тъй красива, тъй изискана, нежна и умна, с такъв звънък глас и умееше да свири не по-лошо от всяка куртизанка в Идзу.

— Мидори-сан, налага се незабавно да заминете — каза й той насаме.

— Оми-сан, баща ми не е чак толкова зле, а мястото ми е тук, да се грижа за майка ви — отвърна тя. — Ако пък пристигне нашият даймио, къщата ще трябва да се подготви за него. Ах, Оми-сан, случаят е толкова важен, най-важен от цялата ви служба! Ако господарят Ябу остане доволен, може да ви даде по-добро имение, вие заслужавате много повече! Ако се случи нещо, докато ме няма, никога няма да си го простя. Това е първата ви възможност да покажете на какво сте способен и не бива да я изпускате. Той трябва да пристигне. Моля ви, толкова работа ме чака.

— Така е, но предпочитам все пак веднага да заминете, Мидори-сан. Останете там само два дни, пък после пак бързайте да се върнете.

Тя продължи да го моли, ала той настоя и тя замина. Искаше да я няма в Анджиро, когато пристигне Ябу и докато гостува в дома му. Не че даймио щеше да се осмели да я докосне без негово разрешение — това бе немислимо, защото той, Оми, би имал тогава правото, дори задължението да го убие. Ала бе забелязал как Ябу я гледаше наскоро след женитбата им в Йедо и предпочиташе да премахне един евентуален източник на раздразнение — всичко, което би могло да разстрои или смути господаря му, докато е в Анджиро. Беше много важно да направи впечатление на Ябу-сама със синовната си преданост, предвидливостта си и съветите си и ето че до този момент всичко вървеше дори по-добре от очакваното. Корабът беше направо изровено имане, екипажът — също. Всичко беше чудесно.

— Помолих домашния ни ками да се грижи за вас — каза на заминаване Мидори, имайки предвид семейния им шинтоистки дух, който бдеше над дома им. — И изпратих дар на будисткия храм — да се помолят за нас. Наредих на Суво да бъде безупречен и изпратих бележка до Кику-сан. Ах, Оми-сан, нека остана, моля ви!

Той й се усмихна и я изпрати, а сълзите й размазаха грима по лицето й. На Оми му беше тъжно без нея, но се радваше, че я няма. Писъците биха я разстроили много.

Майка му се мръщеше от вятъра, леко се размърда, за да облекчи болките в раменете си. Тази вечер много я боляха ставите. От западния вятър е, помисли си тя. И все пак тук е по-добре от Йедо. Там е толкова блатисто и гъмжи от комари.

Старата едва различаваше меките очертания на Ябу в градината. Тайно го ненавиждаше и желаеше смъртта му. Ако умреше, тогава Мидзуно, съпругът й, щеше да стане даймио на Идзу и щеше да оглави рода. Колко ще е хубаво — мислеше тя. Тогава всички останали братя с жените им щяха да й бъдат подчинени и, разбира се, Мидзуно-сан щеше да направи Оми свой наследник. Още един бодеж във врата я накара леко да се размърда.

— Ще повикам Кику-сан — обади се Оми. Кику беше куртизанката, която заедно с момчето търпеливо чакаше Ябу в съседната стая. — Тя е много, много сръчна.

— Нищо ми няма, само съм малко изморена. Е, добре, може да ме помасажира.

Оми отиде в съседната стая. Постелята бе приготвена. Състоеше се от долни и горни завивки, наречени футони, които се доставяха направо върху подовата настилка от меки сламеници. Кику се поклони, опита се да се усмихне и промърмори, че за нея било голяма чест да приложи скромните си умения върху тъй достойната майка на дома му. Беше по-бледа от друг път и на Оми му стана ясно, че и тя плаща данък на писъците. Момчето се опитваше да не издаде страха си.

Когато писъците започнаха, Оми трябваше да използува всичкото си умение, за да я убеди да остане.

— Ах, Оми-сан, не мога да го понеса — ужасно е, направо ужасно! Извинете ме, моля ви, и ме пуснете да си вървя — иска ми се да си запуша ушите, но звуците проникват през дланите ми. Горкият човек — ужасно е.

— Моля ви, Кику-сан, моля ви за търпение. Това е заповед на Ябу-сама, разбирате ли? Няма какво да се прави. Скоро писъците ще престанат.

— Не мога да го понеса, Оми-сан, много ми дойде.

Съществуваше закон, според който едно момиче не можеше да бъде наето за каквато и да било сума, ако то или неговият работодател желаеха да отхвърлят някой клиент, независимо кой. Кику беше куртизанка от първа класа — най-известната в Идзу, и макар че според Оми тя не би могла да се сравни дори и с куртизанка втора класа от Йедо, Осака или Киото, тук Кику беше на върха и с основание имаше самочувствие и гордост. Въпреки че се бе съгласил с работодателката й, мама-сан Гьоко, да плати пет пъти повече от обичайното, той все още не беше уверен, че Кику ще остане.

Сега наблюдаваше как пъргавите й пръсти се плъзгаха по врата на майка му. Беше красива, много дребна, с почти прозрачна, изумително мека кожа. При нормални обстоятелства от нея би бликал живот, но как можеше такова нежно създание да бъде щастливо под тежестта на писъците, питаше се той. Беше истинско удоволствие да я наблюдава, приятно му бе, че познава това тяло и топлината, която излъчваше. Внезапно писъците секнаха.

Оми се ослуша с полуотворена уста, напрегнат да долови и най-лекия шум, целият в очакване. Забеляза, че пръстите на Кику спряха да се движат, а майка му не се оплака от това, наострила напрегнато слух. Хвърли поглед през решетката към Ябу. Даймио стоеше все така неподвижен, като статуя.

— Оми-сан — провикна се най-сетне Ябу.

Оми стана, излезе на излъсканата веранда и се поклони…

— Идете и проверете какво е станало.

Оми се поклони повторно, тръгна през градината и излезе на пътя, спретнато настлан с камъни. Той се виеше надолу по хълма към селото и брега. Ниско долу, недалеч от единия пристан, гореше огън и около него сновяха хора. А на площада пред пристанището се виждаше капакът към ямата и четиримата пазачи.

Докато прекосяваше селото, забеляза, че варварският кораб бе закотвен добре, на палубите и на долепените до него лодки горяха петролни лампи. Селяните — мъже, жени и деца — все още разтоварваха стоката и рибарските лодки сновяха напред-назад като светулки. Изрядно подредените купчини с бали и каси растяха на брега. Седем от оръдията също бяха вече свалени, а осмото го придърпваха с въжета от една лодка към пясъка.

Той също потрепера, макар че вятърът не беше хладен. При нормални обстоятелства селяните щяха да пеят, докато се трудеха, колкото от радост, толкова и за да си помагат да теглят тежкия товар дружно. Ала тази вечер селото беше необичайно тихо, макар че нито една къща не спеше и всички жители до един, дори и болните, бяха впрегнати на работа. Те сновяха забързано по брега, покланяха се и отново се затичваха. Безшумно. Дори и кучетата не лаеха.

Никога досега не е било така, мислеше той, а ръката му несъзнателно стискаше дръжката на меча. Имам чувството, че нашите селски ками са ни изоставили.

От брега се зададе Мура и го пресрещна. Той го очакваше от момента, в който Оми бе отворил вратата на градината си. Поклони се.

— Добър вечер, Оми-сама. Утре до обяд корабът ще бъде разтоварен.

— Умря ли варваринът?

— Не знам, Оми-сама. Ще отида и веднага ще проверя.

— Можеш да дойдеш с мен.

Мура послушно го последва, на половин крачка след него. Неизвестно защо на Оми му беше приятна неговата компания.

— До обяд, казваш?

— Да, всичко върви много добре.

— Ами маскировката?

Мура посочи към групичките жени и деца, застанали до една от къщите, които плетяха груби рогозки. Сред тях беше и Суво.

— Можем да свалим оръдията от поставките им и да ги увием. За пренасянето на един топ ще са необходими поне десет мъже. Игураши-сан изпрати в съседното село да доведат още носачи.

— Добре.

— Загрижен съм за запазването на тайната, господарю.

— Игураши-сан ще им обясни колко е важно това.

— Оми-сама, ще се наложи да използуваме всичките си чували, върви, мрежи и слама за рогозки.

— И какво от това?

— Как ще ловим риба и в какво ще приберем реколтата?

— Ще намерите начин. — Гласът на Оми се изостри. — Данъкът ви за този сезон нараства наполовина. Ябу-сам нареди тази вечер.

— Ние вече платихме данъците за тази и следващата година.

— Това е привилегия на селяните, Мура. Да ловят риба, да обработват земята, да прибират реколтата и да плащат данъци. Така ли е?

— Да, Оми-сама — спокойно отвърна Мура.

— Онзи селянин беше глупак и се държа нагло. Има ли и други като него?

— Нито един, Оми-сама.

— Надявам се, че е така. Лошите обноски са непростими. Глобявам семейството му в размер на един коку ориз — могат да изплатят глобата в риба, ориз, зърно или каквото имат. В срок от три луни.

— Да, Оми-сама.

И двамата знаеха, че тази сума е свръх възможностите на семейството. Тримата братя Тамасаки — сега вече само двама, имаха само една рибарска лодка и едно-единствено оризище от половин хектар, с което изхранваха жените си, четиримата си синове и трите дъщери, а сега и вдовицата, и трите деца на убития. Един коку ориз беше приблизително количеството, необходимо за изхранването на едно семейство в продължение на цяла година. Около сто и осемдесет килограма ориз. Всички приходи на империята се измерваха в коку. Както и данъците.

— Какво ще стане с тази Земя на боговете, ако забравим обноските си — продължи Оми. — Това се отнася както за нискостоящите, така и за висшестоящите.

— Да, Оми-сама.

Мура изчисляваше наум откъде да намери въпросния коку, защото, ако семейството не можеше да го изплати, дългът се прехвърляше върху гърба на цялото село. И как да осигурят чували, върви и мрежи. Една част може би щяха да спасят от превозването. А парите ще трябва да вземат на заем. Кметът на съседното село му дължеше една услуга. А! Май че шестгодишната дъщеричка на Тамасаки беше голяма красавица, а шест години е идеалната възраст, на която може да се продаде едно момиче. На всичко отгоре най-голямата търговка с деца в цяло Идзу бе трета братовчедка на леля му — тази алчна, отвратителна стара кранта! Мура въздъхна — предстоеше му цяла поредица от сериозни сделки. Но нищо, мислеше той. Може би ще успеем да вземем за детето не един, а две коку. То положително струва и повече.

— Извинявам се за лошото поведение на Тамасаки и моля за прошка — обади се той.

— Лошото поведение бе негово — не твое — също така вежливо отвърна Оми.

Но и двамата знаеха, че за поведението на всеки жител на селото бе отговорен Мура и че най-добре е да внимава случаят с Тамасаки да не се повтори. Въпреки всичко и двамата бяха доволни. Извинението бе направено, прието и същевременно отхвърлено, така че достойнството и на двамата мъже бе ненакърнено.

Завиха зад ъгъла на пристана и спряха. Оми се поколеба, после махна на Мура да си върви. Кметът се поклони и доволен побърза да си тръгне.

— Да не е умрял, Дзукимото?

— Не, Оми-сан, отново припадна.

Оми се приближи до големия железен казан, който жителите на селото използуваха за извличане на мас от китовете, които понякога хващаха през зимните месеци навътре в морето, и за получаване на лепило от кост и други остатъци от риба — основен поминък на селото.

Варваринът бе потопен до раменете в изпускащата пара вода. Лицето му бе придобило лилав оттенък, а устните му бяха оголили плесенясалите му зъби.

По залез-слънце Оми бе наблюдавал как Дзукимото, надут от важност, надзираваше подчинените си, които овързаха варварина като пиле — с ръце около тялото — и го пуснаха в студената вода. През цялото време дребният червенокос варварин, с когото Ябу бе поискал да започне, бъбреше нещо, смееше се и плачеше, а християнският свещеник монотонно нареждаше проклетите си молитви.

След това започнаха да кладат огъня. Ябу не присъствуваше, ала нарежданията му бяха много подробни и старателно се спазваха. Варваринът започна да крещи и да беснее, след това се опита да разбие главата си в железния ръб на казана, но му попречиха. Последваха още молитви, плач, припадъци, свестяване, панически писъци, преди болката истински да е започнала. Оми се опита да наблюдава, както би наблюдавал убиването на една муха, уж че не забелязва човека. Ала не изтърпя и бързо-бързо се прибра у дома си. Откри, че мъчението не му доставя удоволствие. В това няма никакво достойнство, реши той, доволен, че е имал възможността да го установи, тъй като преди никога не бе присъствувал на нещо подобно. Нямаше достойнство нито за страдащия, нито за мъчителя. Изтезанието заличаваше достойнството, присъщо на смъртта, а какъв е крайният смисъл на живота без именно това достойнство — питаше се той.

Дзукимото спокойно побутна с пръст свареното месо на човека, както би проверил дали варената риба е вече готова.

— Скоро ще дойде на себе си. Издържа невероятно дълго. Не мисля, че са устроени като нас. Интересно, нали…

— Не — отряза Оми, отвратен.

Дзукимото усети и вече бе нащрек; мазното му държане моментално се върна.

— Нищо не исках да кажа, Оми-сан — дълбоко се поклони той. — Абсолютно нищо.

— Разбира се. Ябу-сама е доволен, че така добре се справяш. Нужно е голямо умение, за да се поддържа достатъчно силен огън, без да е прекалено буен.

— Много сте любезен, Оми-сан.

— Друг път правил ли си го?

— Не по този начин. Но господарят ме удостоява от време на време с вниманието си. Аз само се опитвам да задоволявам желанията му.

— Иска да знае колко дълго ще издържи варваринът.

— До зори. Ако внимаваме.

Оми замислено заразглежда котела. После тръгна нагоре по брега към площада. Всички самураи станаха и му се поклониха.

— Долу всичко е спокойно, Оми-сан — докладва единият, усмихнат, сочейки с пръст капака на ямата. — Отначало приказваха нещо със сърдити гласове и се чуха удари. По-късно двама, ако не и повече, започнаха да скимтят от страх като изплашени деца. Но от дълго време само мълчат.

Оми се ослуша. Дочу плисъка на вода и далечно мърморене. От време на време някой стон.

— А Масиджиро? — попита той за самурая, когото по негова заповед оставиха долу.

— Не знаем, Оми-сан. Не се е обаждал. Сигурно е мъртъв.

Как смее Масиджиро да бъде толкова некадърен, помисли Оми. Да допусне да го надвият беззащитни хора, повечето болни, без никакво оръжие! Отвратително! По-добре ще е, ако наистина е мъртъв.

— Утре нито храна, нито вода. По пладне изнесете умрелите. И тогава искам да ми доведете водача. Сам.

— Да, Оми-сан.

Оми се върна при огъня и изчака, докато варваринът най-сетне отвори очи. След което се върна в градината и докладва какво му беше казал Дзукимото. Мъчението отново започна остро да се усеща във вятъра.

— Погледнахте ли варварина в очите?

— Да, Ябу-сама.

Оми бе седнал на колене зад даймио, на десет стъпки разстояние. Ябу не бе помръднал. Лунната светлина хвърляше сенки върху кимоното му и дръжката на меча му изглеждаше като фалос.

— И какво… какво видяхте?

— Лудост. Същността на лудостта. Не бях виждал такива очи. Безграничен ужас.

Дървото нежно отрони три листенца.

— Съчинете стихотворение за него.

Оми се опита да принуди мозъка си да работи. После произнесе, като му се искаше да бъде на висота.

В очите му

самия ад видях —

самата болка,

ясно изразена.

Вятърът довя нови писъци, сега вече по-слаби, ала разстоянието като че правеше остротата им по-жестока. След момент размисъл Ябу каза:

Ако допуснеш

студът им да проникне

в недрата ти,

то ще се слееш с тях —

неизразим.

Оми дълго мисли над това, загледан в красивата нощ.