Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shōgun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 225 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kuyvliev (2007)
Начална корекция
MikoBG (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция и форматиране
GeOrg (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)
Допълнителна корекция
thefly (2019)

        Издание:

Джеймс Клавел. Шогун

Английска. Първо издание

Рецензент: Жени Божилова

Литературна група — ХЛ. 04 9536621831/5637-280-83

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор Ясен Васев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Людмила Стефанова, Стефка Добрева

Дадена за набор април 1983 г. Подписана за печат юни 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г. Формат 70X100/16

Печатни коли 44. Издателски коли 57,02. УИК 84.91

Цена 9,42 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

© JAMES CLAVELL

Shogun

Coronet Books

Hodder and Stoughton

Great Britain

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly
  3. — Допълнителна корекция

Глава двадесет и пета

Изминаха най-малко десет минути, преди да бъде в състояние да се държи на краката си без чужда помощ. През това време „ронините“ успяха да доубият тежко ранените и да изхвърлят всички трупове в морето. Шестима Кафяви бяха загинали, както и всички Сиви. Почистиха кораба, подготвиха го за незабавно отплаване, изпратиха гребците да заемат местата си, а моряците застанаха до стълбовете на брега, готови да освободят въжетата. Изгасиха всички факли и няколко самураи се отправиха да пресрещнат Бунтаро. Основаната им част обаче забърза в обратна посока — на юг, към вълнолома, където зае отбранителни позиции срещу стотината Сиви от фрегатата, които бяха видели нападението и сега тичаха насам.

След като на кораба всичко беше готово, водачът сви ръце като фуния около устата си и извика към брега. Веднага от мрака изскочиха още „ронини“, начело с Ябу и се разпръснаха като отбранителен щит в северна и южна посока. Едва тогава се появи Торанага и бавно се запъти към трапа. Беше свалил женското кимоно, наметалото и всичкия грим. Носеше с достойнство ризницата си, над нея семпло кафяво кимоно, а в пояса бе затъкнал мечовете си. Телохранителите веднага заеха позиция зад гърба му и цялата фаланга тръгна с отмерена крачка към кораба.

Ама че копеле, ядосваше се Блакторн. Жестоко, студенокръвно, безсърдечно копеле! Но достойнство не ти липсва, в това няма никакво съмнение!

Малко преди това отнесоха Марико долу, придружена от млада жена, и той предположи, че раната й е лека, защото тежко ранените самураи, които не бяха в състояние да се самоубият, ги убиваха на място. А тя беше самурай.

Още се усещаше много слаб, но се хвана за кормилото и се задържа прав с помощта на един моряк. Веднага се почувствува по-добре и лекият ветрец издуха усещането за гадене. Позаклати се леко, все още замаян, но без да изпуска Торанага от очи.

От кулата на крепостта внезапно проблесна светлинен сигнал и се дочу слабото ехо на алармени камбани. После от стените нагоре към небето захвърчаха огньове. Сигнални огньове.

Господи, вече са узнали новината, разбрали са за бягството на Торанага!

В настъпилата тишина Торанага погледна назад и нагоре. След малко из целия град започнаха да проблясват светлинки. Без ни най-малко да се притеснява, той се обърна и се качи на кораба.

Вятърът донесе откъм север далечни викове. Бунтаро! Сигурно беше той, начело на колоната. Блакторн се вгледа в тъмнината, но нищо не можа да види. В южна посока разстоянието между нападащите Сиви и отбраняващите се Кафяви бързо се скъсяваше. Той изчисли на око броя им — за момента никой нямаше числено превъзходство. Но колко дълго щеше да се задържи това положение?

Кейрей!

Всички коленичиха и щом Торанага се появи на палубата, му се поклониха ниско. Той махна на Ябу, който вървеше непосредствено след него, и Ябу пое командуването, като нареди незабавно да вдигнат котва. Петдесет самураи от фалангата изтичаха нагоре по трапа и заеха отбранителни позиции с лице към брега, с опънати лъкове.

Някой дръпна Блакторн за ръкава.

— Анджин-сан!

Хай?

Беше капитанът. Той изрече цяла тирада, като сочеше кормилото. На Блакторн му стана ясно — капитанът бе предположил, че той поема командуването, и му искаше разрешение за отплаване.

Галерата се откъсна от кея, подпомогната от вятъра и умелото гребане на моряците. В този момент Блакторн видя как Сивите се хвърлят към вълнолома нагоре по брега и мелето започна. В следващата секунда от тъмнината, иззад близката редица изтеглени на брега лодки, изскочиха трима мъже и една жена, които, тичайки, отбиваха нападението на деветима Сиви. Блакторн различи Бунтаро и прислужницата Соно. Бунтаро ги поведе към кея, размахал окървавен меч, а от бронята му на гърдите и гърба стърчаха стрели. Момичето беше въоръжено с копие, но бе останало без дъх и често се препъваше. Един от Кафявите безстрашно спря и остана да прикрива отстъплението на останалите. Сивите го погълнаха. Бунтаро препусна нагоре по стъпалата, следван от момичето и последния Кафяв, но изведнъж спря и се нахвърли върху Сивите като побеснял бик. Първите двама се срутиха с гръм и трясък от триметровия кей. Единият си пречупи гръбнака на камъните, а вторият изкрещя — бе останал без дясната си ръка. Преследвачите се поколебаха за миг, с което дадоха на момичето време да насочи копието си, но на всички на кораба беше ясно, че това бе само жест. Последният Кафяв се втурна покрай господаря си и се хвърли с главата напред срещу врага. Сивите го съсякоха и се хвърлиха в атака.

Стрелците от кораба не спираха да изпращат облаци стрели и успяха да убият и осакатят повечето Сиви — останаха само двама. Мечът на единия отскочи от шлема на Бунтаро върху защитеното от ризница рамо. Бунтаро фрасна с бронирания си юмрук нападателя си под брадичката, пречупи му врата и се хвърли с цяло тяло върху последния. Той също загина.

Момичето бе паднало на колене и се опитваше да си поеме дъх. Без да губи време в празни проверки доколко са мъртви Сивите, Бунтаро направо им отсече главите с по един-единствен, безупречен удар. Когато кеят беше напълно прочистен, той се обърна с лице към морето и махна на Торанага — изтощен, но доволен. Торанага откликна, не по-малко доволен.

Корабът се бе отдалечил на двадесетина метра от кея и разстоянието постоянно нарастваше.

— Капитан-сан — извика Блакторн и замаха възбудено с ръце. — Върнете се на пристана! Исоги!

Капитанът послушно започна да дава разпореждания. Веслата спряха за миг и веднага загребаха назад, към брега. Но Ябу се метна с един скок на квартердека и разпалено започна да крещи на капитана. Заповедта му беше недвусмислена. Корабът нямаше да се върне.

— За бога, вижте, имаме предостатъчно време. — Блакторн посочи първо към утъпканата площадка, после към вълнолома, където „ронините“ още задържаха нападението на Сивите.

Но Ябу само поклати глава.

Разстоянието нарасна на около тридесет метра и Блакторн имаше чувството, че цялото му същество крещи от възмущение. Какво ви става? Та това е Бунтаро, съпругът на Марико!

— Как така ще го оставите да умре? Та той е наш — извика Блакторн на Ябу и на целия кораб. — Бунтаро. — Той отново се извърна към капитана: — Върнете се! Исоги!

Но този път морякът само поклати безпомощно глава и корабът продължи да се отдалечава от брега, като барабанът равномерно отмерваше ударите на веслата.

Блакторн се втурна към Торанага, който, обърнат с гръб към него, изучаваше брега и пристана. В същия мир четирима телохранители му препречиха пътя с високо вдигнати мечове. Той извика:

— Торанага-сама! Додзо! Наредете корабът да се върне! Додзо — моля ви! Върнете се!

Ийе, Анджин-сан.

Торанага махна с ръка към сигналните огньове на кулата, после към вълнолома и категорично му обърна гръб.

— Ах ти, страхливо копеле… — започна Блакторн, но се спря. Втурна се към трапа и се надвеси над водата: — Плувай — развика се той, като правеше красноречиви движения с ръцете. — Плувай, за бога!

Бунтаро го разбра. Помогна на момичето да стане, каза и нещо и я побутна към ръба на кея, но тя изпищя и се хвърли на колене в краката му. Очевидно не знаеше да плува.

Блакторн отчаяно започна да оглежда палубата. Нямаше за кога да спускат лодка. За хвърляне на въже и дума не можеше да става — разстоянието беше прекалено голямо. Нямаше да му стигнат силите да доплува дотам и обратно. И спасителни пояси нямаше. Той се метна към двамата най-близки гребци и им отне грамадното веело. Всички гребци от дясната страна веднага изгубиха ритъма и веслата взеха да се удрят едно в друго. Галерата се заклати тромаво, барабанът замлъкна, а Блакторн показа на гребците какво иска от тях. Двама самураи се хвърлиха напред да го спрат, но Торанага им махна с ръка да не му пречат. Блакторн, подпомогнат от четирима моряци, метна греблото като стрела към брега. То летя известно време, след което се плъзна по водата и инерцията го отнесе до кея.

От вълнолома се дочуха победоносни викове. Откъм града се стичаха подкрепления от Сиви и макар че „ронините“ временно задържаха атаката, превземането на вълнолома беше само въпрос на време.

— Давай — изкрещя Блакторн. — Исоги!

Бунтаро вдигна момичето на крака, посочи и веслото и после кораба. Тя му се поклони едва-едва. Той не й обърна повече внимание и застанал твърдо на кея, започна напрегнато да следи боя.

Момичето извика към кораба. Женски, глас й отговори и тя скочи във водата. Главата й проряза водната повърхност, ръцете й замахаха към веслото и успяха да го сграбчат. То с лекота издържа теглото й и тя зарита по посока към галерата. Малка вълна я настигна, но тя се справи с нея и започна да се приближава към целта. Ала вкочанените й от страх ръце изпуснаха за миг греблото и то веднага заплува в обратна посока. Тя запляска безпомощно с ръце и крака, миг след това изчезна под водата и не се появи повече.

Бунтаро остана сам на кея, загледан в приливите и отливите на битката. Подкрепленията на Сивите прииждаха непрекъснато, сега към тях се присъединиха и конници и му стана ясно, че всеки момент вълноломът ще бъде погълнат от Сивите. Той обхвана с поглед севера, запада и юга. После обърна гръб на боя и се запъти към края на кея. Галерата беше вече на безопасно разстояние — на около седемдесет метра от брега — и чакаше. Рибарските лодки отдавна бяха избягали възможно най-далече от двете страни на пристанището, а светлините им приличаха на котешки очи в нощта.

Застанал на ръба на кея, Бунтаро си свали шлема, лъка, колчана и ризницата и ги постави до ножниците. Оголените мечове сложи отделно, настрани. После се съблече до кръста, взе си вещите и ги изхвърли в морето. Подържа големия си меч в ръце, сякаш го изучаваше с благоговение, и го метна с всички сили навътре, към дълбокото. Той потъна почти без плисък.

Поклони се тържествено на галерата, на Торанага, който веднага се качи на квартердека, за да вижда по-добре, и също се поклони. После коленичи и грижовно постави късия си меч върху камъните пред себе си. Лунната светлина ярко се отрази от острието. После застана неподвижен, сякаш се молеше, с лице към галерата.

— Ама какво чака, дявол да го вземе — промърмори Блакторн. Неогласяна от ударите на барабана, галерата беше притихнала зловещо. — Защо не скочи да плува?

— Приготвя си сепуку. — Наблизо бе застанала Марико, облегната на ръката на някакво младо момиче.

— Господи, Марико, зле ли ви е?

— Добре съм.

Тя почти не го слушаше, лицето й беше изпито, но прекрасно.

Лявата й ръка бе омотана до рамото с груба превръзка. Ръкавът беше разцепен и от кимоното бе изрязана ивица плат, върху която почиваше ранената й ръка. През плата се просмукваше кръв и се стичаше на тънка струйка към лакътя й.

— Радвам се… — започна той и в следващия миг проумя казаното от нея — сепуку? Ще се самоубива? Но защо? Време има достатъчно, може да доплува дотук! А ако не знае да плува, лесно ще стигне с веслото! Ей го там до кея, виждате ли го? Виждате ли?

— Съпругът ми може да плува, Анджин-сан. Всички офицери на Торанага-сама са длъжни да знаят — той много държи на това. Решил е обаче да не плува.

— Но защо, господи?

Откъм брега се дочуха внезапни крясъци, изпукаха мускети и Сивите пробиха охраната на вълнолома. Няколко ронини обаче се нахвърлиха бясно върху врага и избухна ожесточена ръкопашна схватка. За момента нападението отново бе овладяно.

— Кажете му да плува, за бога!

— Няма да плува, той се готви да умре.

— Защо тогава не отиде там? — Блакторн посочи битката. — Защо не помогне на хората си? Щом ще мре да падне в бой, като мъж!

Марико не сваляше поглед от брега, облегната на младото момиче.

— Защото има опасност да го пленят. Ако заплува, пак може да го пленят и тогава врагът ще го изкара на показ пред простолюдието, ще го опозори, ще прави с него страшни неща. Един самурай не може да допусна да го хванат жив. Няма нищо по-позорно от това да те плени врагът — затова съпругът ми постъпва като истински мъж, както е длъжен да постъпи един самурай. Какво е животът за самурая? Нищо. Само страдание. Негово право и дълг е да умре с чест, пред свидетели.

— Ама че глупаво разхищение на човешки живот — промърмори Блакторн.

— Имайте търпение с нас, Анджин-сан.

— За какво да имам търпение? За още лъжи? Защо не ми се доверявате? Не съм ли заслужил? Защо ме излъгахте? Престорихте се на припаднала и това е бил сигналът! Нали така? Аз ви попитах, а вие ме излъгахте!

— Беше ми наредено… заповедта беше такава — за да ви предпазим от всякаква опасност. Разбира се, че ви имам доверие.

— Излъгахте ме — настоя той, съзнавайки, че не е прав, но вече нищо не го интересуваше. Тяхното възмутително незачитане на живота го отвращаваше и той мечтаеше за сън и спокойствие. Стомахът му копнееше за европейска храна, за алкохол, умираше от желание да се качи на собствения си кораб и да бъде обкръжен от себеподобни. — Вие сте животни — изрече той на английски, макар че знаеше колко не е прав, и се отдръпна настрана.

— Какво каза той, Марико-сан — попита другата жена, като едва сдържаше неприязънта си. Тя беше с половин глава по-висока от Марико, с по-едър кокал, квадратно лице и малки, остри зъби. Казваше се Усаги Фуджико, беше деветнадесетгодишна и се падаше племенница на Марико.

Марико и предаде разговора с англичанина.

— Какъв ужасен човек! Що за обноски! Отвратително! Как можете да понасяте присъствието му?

— Защото той спаси честта на господаря. Ако не беше неговото безстрашие, убедена съм, че Торанага-сама щеше да бъде пленен, както и всички ние.

Двете жени потрепериха при тази мисъл.

— Да ни пазят боговете от такъв позор. — Фуджико погледна към Блакторн, облегнат на парапета горе на палубата, вперил поглед в брега. Огледа го с изучаващ поглед. — Прилича на златокоса маймуна със сини очи — можеш да плашиш децата с него. Нали е страшен? — Фуджико потрепера отново, изхвърли го от мисълта си и пак се загледа към Бунтаро. — Завиждам на съпруга ви.

— Да — тъжно се съгласи Марико. — Жалко, че няма секундант да му помогне.

Според обичая втори самурай винаги помагаше на извършващия сепуку, като заставаше непосредствено зад коленичилия мъж, готов да го обезглави с един-единствен удар с меч, преди агонията му да стане непоносима и по този начин да се посрами във върховния миг на живота си. Малко мъже са в състояние да умрат непосрамени, ако нямат секунданти.

— Карма — обади се пак Фуджико.

— Да. Мъчно ми е за него. Най-много се боеше именно от това — да няма секундант.

— Ние имаме по-голям късмет от мъжете. — Жените самураи забиваха ножовете си в гърлата и затова нямаха нужда от помощ.

— Така е — съгласи се Марико.

Вятърът донесе до слуха им бойни викове и отвлече вниманието им. Отбраната на вълнолома отново бе пробита. Малка групичка от ронини се притече на помощ откъм север. Между тях имаше и конници. На атаката отново бе даден отпор, никой не молеше и не даваше пощада, нападателите бяха отблъснати и Торанага спечели още няколко ценни минути.

За какво печелите това време — горчиво се питаше Блакторн. Той вече е в безопасност в морето. Всички ви предаде.

Тъпанът отново задумка монотонно. Греблата се врязаха във вълните, отзад се появи бяла разпенена следа. От стените на крепостта все още проблясваха сигнални огньове. Градът почти се бе разбудил.

Основните сили на Сивите се нахвърлиха върху вълнолома. Блакторн погледна пак към Бунтаро.

— Нещастни глупако — произнесе той на английски. — Нещастни, жалък глупако!

После се обърна кръгом и слезе на главната палуба към носа да следи за появата на плитчини. Никой, освен Фуджико и капитана не забеляза, че е напуснал квартердека.

Гребците дисциплинирано замахваха с веслата и корабът започна да се придвижва напред. Морето беше спокойно, вятърът попътен. Блакторн с удоволствие напълни дробовете си със солен въздух. В следващия момент забеляза, че изходът на пристанището, на около половин левга разстояние, бе препречен от рибарски лодки, на които обаче се виждаха само самураи.

— Капан — произнесе той на глас, защото нещо му подсказа, че това са врагове.

Всички на кораба извикаха ужасени като един човек. Блакторн също погледна назад към битката. Сивите спокойно разчистваха вълнолома от противника, а няколко от тях се бяха запътили, без да бързат, към кея, за да са справят с Бунтаро. Четирима Кафяви конници обаче препускаха в галоп откъм север през утъпканата площадка с пети, запасен кон, завързан за водача. Той се изкачи заедно с конете по каменните стъпала на кея към Бунтаро, докато останалите трима препречиха пътя на Сивите, Бунтаро също се бе огледал, но остана на колене и когато самураят се изравни с него, той му махна с ръка да си върви и вдигна късата сабя с две ръце, с насочено към корема острие. В този миг Торанага сви ръце около устата си като фуния и изкрещя:

— Бунтаро-сан! Тръгнете с тях! Опитайте се да избягате!

Викът му прелетя над вълните и Бунтаро ясно чу. Той се поколеба, поразен, все още с насочен нож. Викът се чу отново, настоятелен и заповеден.

Бунтаро с усилие се откъсна от смъртта и хладнокръвно размисли за живота и бягството, което му нареждаха. Рискът беше голям. По-добре да си умра тук, реши той. Нима Торанага не разбира? Тук поне те чака достойна смърт. Там — почти сигурно пленяване. Къде да бягам? До Йедо има триста ли. Сигурно ще ме хванат.

Усети сила в ръцете си, видя стоманеното нетрепващо острие на косъм от оголения си корем и закопня за освобождаващата агония на смъртта. Тя най-сетне щеше да го отърве от всички срамове — срама, че баща му коленичи пред знамето на Торанага, когато трябваше да запазят вярност към Яемон, наследника на тайко, както се бяха заклели, срама, задето бе убил толкова много хора, служили честно на тайко срещу узурпатора Торанага, срама от съпругата му Марико и единствения му син, завинаги опозорени — тя заради баща си, чудовищния убиец Акечи Джинсай, а синът заради майка си, и срамът, че заради тях и неговото име бе завинаги осквернено.

Колко хиляди агонии трябва да изтърпя заради нея?

Душата му плачеше за забрава. Тя бе толкова близо и тъй достойна. Следващият му живот щеше да е по-добър — не беше възможно да е по-лош.

Въпреки всичко той остави сабята и се подчини — хвърли се в бездната на живота. Господарят му бе заповядал да продължи да страда и бе решил да му откаже спокойствието. Какво друго му остава на самурая, освен да се подчини?

Той скочи, хвърли се върху седлото, заби пети в хълбоците на коня и се понесе, следван от втория конник. Още няколко конни ронини изскочиха от нощта да бранят отстъплението им и съсякоха първите Сиви, изпречили се на пътя им. После и те изчезнаха, а няколко Сиви конници се впуснаха да ги преследват.

Всички на кораба започнаха да се смеят.

От радост Торанага удряше с юмрук по перилата, а Ябу и самураите се превиваха от смях. Дори Марико се смееше.

— Един човек се спаси, а останалите — извика Блакторн побеснял. — Огледайте брега — там има най-малко триста трупа, може би дори четиристотин! Погледнете ги, за бога!

Но гласът му се изгуби сред всеобщия смях. Наблюдателят на носа извика тревожно. Смехът секна.