Джеймс Клавел
Шогун (32)

Глава тридесет и първа

Денят умираше, сенките се удължиха, морето придоби червеникав оттенък. Подухваше свеж ветрец.

Блакторн вървеше по пътеката от селото към къщата, която Марико му посочи и му обясни, че е негова. Тя искаше да го придружи, но той й благодари и отказа. Мина покрай коленичилите селяни и се насочи към хълма. Искаше да остане сам, да поразмисли.

Мисленето доста го затрудни. Нищо не разбираше. Бе потопил главата си в морето с надеждата да си проясни ума, но и това не бе помогнало. Накрая се отказа и започна да се разхожда безцелно по брега, покрай кея, през площада, през селото и се запъти към къщата — където щеше да живее отсега нататък и където — чак сега си спомни — по-рано нямаше никаква постройка. Високо на отсрещния хълм се бе разпростряла втора голяма къща с отчасти керемиден и отчасти сламен покрив, с висока бамбукова ограда и многобройна охрана пред обкованата с желязо порта.

Из селото се шляеха самураи или разговаряха на групички; повечето се бяха оттеглили с маршова стъпка в стройни редици след командирите си в лагера отвъд хълма. Блакторн поздравяваше разсеяно онези, които срещаше по пътя си, и те любезно отвръщаха на поздрава му. Не се мяркаше никакъв селянин.

Спря пред портата. По трегерите и вратата имаше изписани йероглифи, а самата врата бе издялана като изящна решетка с цел едновременно да скрие и покаже градината и двора.

Преди още да посегне към дръжката, вратата се отвори и на прага застана изплашен до смърт старец, който му се поклони и му направи път да мине.

— Конбануа, Анджин-сан — потрепера гласът му жално.

— Конбануа. Чуй, старче, ъъ, о намае ка?

— Намае уаташи уа, Анджин-сан? А, уаташи уа Уеки-я… Уеки-я — повтори старецът името си с неописуемо облекчение.

Блакторн също го повтори няколко пъти, за да го запомни, като прибави към него „сан“, но старецът енергично заклати глава.

— Ийе гомен насай! Ийе „сан“, Анджин-сан, Уеки-я!

— Е добре, Уеки-я — съгласи се Блакторн и се запита защо да не е „сан“ като всички останали. После му махна с ръка, че е свободен, и старецът забързано изчезна.

— Трябва да внимавам повече, да не ги вкарам в беля — произнесе той на глас.

На верандата през отворената врата се появи изплашена прислужница и ниско му се поклони.

— Конбануа, Анджин-сан.

— Конбануа — отговори той. Смътно си спомни, че я бе виждал на кораба. И на нея й махна с ръка, че е свободна.

Чу се шумоленето на коприна и от къщата се появи Фуджико. След нея излезе и Марико.

— Приятна ли беше разходката, Анджин-сан?

— Да, Марико-сан — отговори той разсеяно, като почти не забелязваше нея, Фуджико, къщата и градината.

— Желаете ли чай? Или може би саке? Или да вземете една баня? Водата е топла. — Марико се засмя притеснено, разтревожена от погледа му. — Помещението на банята не е напълно завършено, но се надяваме да ви свърши добра работа.

— Първо малко саке, ако обичате, Марико-сан.

Марико каза нещо на Фуджико и тя изчезна в къщата. Прислужницата безмълвно нареди три възглавнички и пак излезе. Марико грациозно се настани върху едната.

— Седнете, Анджин-сан. Сигурно сте изморен.

— Благодаря.

Той седна на стъпалата на верандата, без да си сваля сандалите. Фуджико донесе две шишета саке и чаена чаша, както й бе казала Марико, а не миниатюрна порцеланова чашка, с каквато би трябвало да се пие саке.

— Нека му дадем повече саке наведнъж — беше казала Марико. — Най-добре би било направо да го напием, но Ябу-сан иска да разговаря довечера с него. Банята и сакето може да го отпуснат.

Блакторн изгълта подадената чаша топло вино, без да усети вкуса му. После още една и още една.

Те го бяха наблюдавали преди малко през открехнатата врата как се изкачва по хълма.

— Какво му е? — разтревожено попита Фуджико.

— Много се разстрои от думите на Ябу-сан относно селото.

— Че какво го засяга това? За него опасност няма. Изобщо не става дума за неговия живот.

— Варварите са много различни от нас, Фуджико-сан. Анджин-сан например смята, че и селяните са хора като всички останали, като самураите, а някои дори може да са по-добри и от самураите.

Фуджико нервно се засмя.

— Какви глупости, нали? Как може селяните да са равни на самураите?

Марико не отговори. Тя продължаваше да наблюдава Анджин-сан.

— Горкичкият — прошепна тя.

— Горкото село. — Фуджико сви презрително горната си устна. — Излишно прахосване на селяни и рибари. Касиги Ябу-сан е глупак! Как може един варварин да научи езика ни за половин година! На варварина Цуку-сан колко години му трябваха? Май повече от двадесет? А той е единственият, който може горе-долу да говори японски.

— Не, не е единственият, макар че най-добре го владее. За тях наистина е много трудно. Но Анджин-сан е умен и Торанага-сама каза, че ако половин година живее отделно от варварите, яде като нас, пие чай, всеки ден се къпе и води живот на японец, може да заприлича на нас.

Фуджико го наблюдаваше със сковано лице.

— Само го погледнете, Марико-сан! Колко е грозен! Чудовищен и чужд. Странно е, като си помисля, че аз, която ненавиждам варварите, съм обвързана с него и щом прекрачи този праг, той става мой пълновластен господар.

— Много е безстрашен, Фуджико. Спаси живота на Торанага-сама и той много го цени.

— Знам, и това трябва да ме накара да го мразя по-малко, но не мога. Въпреки всичко ще напрегна сили и ще се опитам да го направя като нас. Моля се на Буда да ми помогне.

На Марико страшно й се искаше да попита племенницата си на какво се дължеше тази внезапна промяна в държането й. Защо си готова да служиш на Анджин-сан и да се подчиняваш безпрекословно на Торанага-сама? Та нали едва тази сутрин категорично отказваше да се подчиниш, кълнеше се, че ще се самоубиеш без разрешение или ще убиеш варварина, докато спи? Какво ти е казал господарят, че така коренно се промени, Фуджико?

Но Марико знаеше, че не може да попита. Торанага не й се бе доверил. И Фуджико нямаше да й каже. Момичето беше прекалено добре обучено от майка си, сестрата на Бунтаро, която пък бе обучена от баща си Хиромацу.

Дали Хиромацу-сама ще успее да се измъкне от крепостта Осака, питаше се тя, защото много обичаше стария генерал — своя свекър. Ами Кири-сан и Садзуко? Къде ли е сега Бунтаро, моят съпруг? Къде ли са го пленили? Имал ли е време да умре?

Марико гледаше как Фуджико сипва последните капки от шишето. И тази чаша бе изпита като предишните, с безизразно лице.

— Додзо, саке — продума Блакторн. Донесоха още саке. И то бе изпито.

— Додзо. Саке.

— Марико-сан — разтревожи се Фуджико. — Господарят ми не бива да пие повече, ще се напие. Попитайте го дали не желае сега да се изкъпе. Ще изпратя да повикат Суво.

Марико го попита, но той заяви, че ще се изкъпе по-късно, Фуджико търпеливо поръча да донесат още саке, а Марико добави:

— Донесете и печена риба.

Новото шише бе изпито със същата безмълвна решителност. Храната не го изкуши, макар да прие едно парченце след любезните увещания на Марико. Но не го изяде.

Донесоха още вино и още две шишета бяха пресушени.

— Моля ви да поднесете на Анджин-сан моите извинения, но в къщата няма повече саке — каза Фуджико. — Предайте му, че много се извинявам за това. Ще изпратя прислужницата в селото за още.

— Добре. Той пи достатъчно, макар че изобщо не му личи. Защо не ни оставите малко насаме, Фуджико? Сега е моментът да му направя предложение за вас.

Фуджико се поклони на Блакторн и излезе — доволна, че според обичая всички важни въпроси се обсъждаха винаги от трети лица, без присъствието на заинтересованите. По този начин и двете страни запазваха достойнството си.

Марико обясни за виното.

— След колко време ще донесат още?

— Много скоро. Може би ще искате сега да се изкъпете. Ще се погрижа да ви донесат сакето веднага щом пристигне.

— Торанага спомена ли нещо за моя план, преди да си замине? За морската флота?

— Не. Съжалявам, но нищо не каза.

Марико го наблюдаваше внимателно, за да забележи някакви признаци на напиване, но за голяма нейна изненада такива нямаше — ни най-лекото изчервяване, никаква забавена или завалена реч. Всеки японец, погълнал такова количество вино, щеше вече да е мъртвопиян.

— Изглежда, виното не ви харесва, Анджин сан?

— Не, много е слабо. Изобщо не може да ми подействува.

— Забрава ли търсите?

— Не, отговор.

— Ще направим всичко възможно, за да ви помогнем.

— Трябват ми учебници, хартия и пера за писане.

— От утре ще ви ги набавим.

— Не, Марико-сан. Още тази вечер. Искам веднага да започна.

— Торанага-сама обеща да ви изпрати един учебник… как се казваше? Граматика и книга с думи от светите отци.

— След колко време?

— Не знам. Аз ще остана тук три дни. Ако мога да ви бъда от полза. — И Фуджико-сан също ще ви помага. — Тя се усмихна, доволна заради него. — Щастлива съм да ви уведомя, че ви я дават за наложница и тя ще…

— Какво?

— Торанага-сама я попита дали е съгласна да бъде ваша наложница и тя каза, че за нея това е чест, и се съгласи. Тя ще…

— Да, но аз не съм се съгласил.

— Моля? Не ви разбирам.

— Не я искам. Нито за наложница, нито да се навърта около мен. Много е грозна.

Марико не вярваше на ушите си.

— Но какво общо има това с въпроса за наложницата?

— Кажете й да си върви.

— Но, Анджин-сан, не можете да откажете. Това ще е ужасно оскърбление за Торанага-сама, за нея, за всички… Какво лошо ви е сторила? Усаги Фуджико се съг…

— Сега вие ме изслушайте! — Думите на Блакторн проехтяха над верандата и цялата къща. — Искам да си върви!

Марико веднага се съгласи:

— Да, Анджин-сан, много се извинявам, прав сте да се сърдите. Но…

— Не се сърдя — поправи я той с леденостуден тон. — Не можете ли най-сетне… не можете ли да разберете, че не издържам повече да се отнасят с мен като с марионетка? Не я искам тази жена — искам си кораба заедно с екипажа, и туйто! Нямам намерение да стоя тук половин година и до гуша ми дойде от вашите обичаи. Отвратително е, че някой може да заплаши цяло село със смърт, ако аз не науча японски, а системата с наложниците е по-страшна и от робството! За мен е ужасна обида, че уреждате подобни въпроси, без дори да ме попитате!

Сега пък какво му стана — безпомощно се питаше Марико. И какво общо има грозотата с наложницата? Пък и не е вярно, че Фуджико е грозна. Как е възможно до такава степен нищо да не разбира? После си спомни наставленията на Торанага: „Марико-сан, вие лично отговаряте, първо, Ябу-сан да не попречи на заминаването ми, и второ изцяло отговаряте за това, Анджин-сан послушно да се настани в Анджиро.“ — „Ще се старая, доколкото мога, господарю. Но се боя че изобщо не го разбирам.“ — „Отнасяйте се с него като със сокол. Това е ключът към варварите. Аз опитомявам един сокол за два дни, а на вас ви давам три.“

Тя се извърна от Блакторн и напрегна ума си да намери някакъв изход. Той действително прилича на сокол, когато е ядосан, каза си Марико. Същата пронизваща безсмислена ярост, а когато не е ядосан, гледа по същия високомерен начин, без да мига, със същата самовглъбеност и също като сокола може във всеки момент да се нахвърли злобно отгоре ти.

— Напълно съм съгласна с вас. По един ужасен начин ви бе натрапена чужда воля. Имате пълно право да се сърдите — опита се тя да го успокои. — Разбира се, че Торанага-сама трябваше първо да ви попита, макар че не разбира вашите обичаи. На него обаче и през ум не му е минало такова нещо — че може да протестирате. Той просто се опита да ви окаже чест като на любим самурай. Направи ви хатамото, което е почти равнозначно на роднина, Анджин-сан. В Осемте провинции Кванто има най-много хиляда хатамото. А колкото до Фуджико-сан, тя само се опита да ви помогне. Сред нас, Анджин-сан, Усаги Фуджико… сред нас би се сметнало за голяма чест да предложат на някого именно нея за наложница.

— Защо?

— Защото е от древно потекло, с изключително добро възпитание и образование. Баща й и дядо й са даймио. Разбира се, тя е самурай, и разбира се — добави Марико тактично — ще й окажете голяма чест, ако я приемете. А тя много се нуждае от дом и нов живот.

— Защо?

— Наскоро овдовя. А е само деветнадесетгодишна. Горкото момиче изгуби съпруг и син и е изпълнено с разкаяние. Да стане ваша официална наложница, ще означава за нея нов живот.

— Какво стана с мъжа и детето й?

Марико се поколеба, разстроена от невъзпитаната прямота на въпроса му. Но вече достатъчно добре го познаваше и разбра, че според неговите обичаи това не означаваше липса на обноски.

— Бяха умъртвени, Анджин-сан. А докато сте тук, ще имате нужда някой да се грижи за дома ви. Фуджико-сан ще…

— Защо бяха умъртвени?

— Съпругът й за малко не стана причина за смъртта на Торанага-сама. Моля ви, съг…

— И Торанага заповяда да ги убият?

— Да. И правилно постъпи. Попитайте и нея — тя ще ви каже същото, Анджин-сан.

— Колко голям беше синът й?

— На няколко месена.

— Торанага е умъртвил едно бебе за нещо, извършено от баща му?

— Да. Такъв е нашият обичай. Моля ви да имате търпение. В някои отношения не сме свободни. Обичаите ни са много различни от вашите. Според закона ние принадлежим на господаря си. Според закона бащата е собственик на живота на своите деца, на съпругата, наложниците и слугите си. А неговият живот принадлежи на господаря му. Такъв е обичаят.

— Значи бащата може да убие когото си иска в дома си?

— Да.

— Значи сте народ от убийци?

— Не, не сме.

— Но законите ви гледат благосклонно на убийството. Мислех, че сте християнка.

— Християнка съм, Анджин-сан.

— А божиите заповеди?

— Не мога да ви обясня добре. Аз съм християнка, но съм и самурай, и японка — в това няма никакво противоречие. Поне за мен. Моля ви, проявявайте търпение и към мен, и към всички нас. Много ви моля.

— Вие бихте ли умъртвили децата си, ако Торанага ви заповяда?

— Да. Аз имам само един син, но мисля, че бих го убила. Ще бъде мой дълг да го направя. Такъв е законът — ако съпругът ми е съгласен.

— Дано господ ви прости! На всички ви.

— Господ разбира, Анджин-сан. Дано направи така, че и вие да разберете. Съжалявам, но очевидно не мога да ви обясня всичко както трябва. Извинете ме. — Тя го следеше мълчаливо с поглед, объркана от думите му. После пак се обади. — Аз също не ви разбирам, Анджин-сан. Нищо не ми е ясно. Вашите обичаи ме объркват. Но ако и двамата сме търпеливи, ще научим каквото трябва. За Фуджико-сан например. Като официална ваша наложница тя ще се грижи за дома ви, ще надзирава слугите. Ще се грижи за всички ваши нужди. Трябва ви някой, който да върши всичко това. Тя ще прави така, че всичко да ви е наред. Не е необходимо да спите с нея, ако това ви безпокои — щом не я намирате за привлекателна. Не сте длъжен дори да бъдете учтив с нея, макар че тя го заслужава. Ще ви служи вярно, ще изпълнява всичките ви желания…

— И мога да се отнасям с нея, както намеря за добре?

— Да.

— Ако искам, ще спя с нея, ако не искам — няма?

— Разбира се. Тя ще намери друга жена, която ви харесва, да задоволява нуждите на тялото ви, а ако не желаете, няма да ви се меси.

— Мога ли да се отнасям с нея като към прислужничка? Като към робиня?

— Да. Но тя заслужава повече.

— А мога ли да я изпъдя?

— Ако ви оскърби — да.

— И какво ще стане тогава с нея?

— Ще се завърне опозорена в дома на родителите си, които може да я приемат обратно, а може и да не я приемат. Но човек като Фуджико-сан ще предпочете да се самоубие пред такъв срам. Тя обаче… Трябва да знаете, че истинските самураи нямат право да се самоубият без позволението на господаря си. Някои го правят, разбира се, но това означава, че не са изпълнили дълга си и не са достойни да се смятат за самураи. Аз не бих се самоубила, независимо от понесения срам, без разрешението на моя съпруг. А Торанага-сама й забрани да сложи край на живота си. Ако я изпъдите, ще стане парий.

— Но защо? Защо няма да я приеме семейството й?

Марико въздъхна.

— Съжалявам, Анджин-сан, но ако я изпъдите, позорът й ще е толкова голям, че никой няма да я приеме.

— Ще бъде значи омърсена! Заради близостта си с един варварин?

— О, не, Анджин-сан. Само защото не е изпълнила дълга си към вас. — И Марико побърза да добави: — Сега е ваша наложница — Торанага-сама й нареди и тя прие. Вие сте господар в този дом.

— Господар?

— Да, вярвайте ми. Имате своите привилегии. А като хатамото сте направо благословен. И заможен. Торанага-сама ви отпуска доход от двадесет коку на месец. За тази сума един самурай служи цяла година на господаря си със своя живот и издържа още двама самураи — храни ги, въоръжава ги и поддържа конете им, а освен това и семействата им. А вие нямате такива задължения. Моля ви да се отнасяте с Фуджико-сан като с човек, Анджин-сан. Умолявам ви да се изпълните с християнско милосърдие. Тя е добра жена. Простете грозотата й. Ще ви бъде достойна наложница.

— Няма ли си свой дом?

— Има. Това е нейният дом — Марико едва се сдържаше. — Моля ви да я приемете поне формално. Тя може много да ви помогне в ученето на езика. А ако предпочитате, мислете за нея като за предмет. Като за този дървен дирек или паравана, или камък в градината — както желаете, само й позволете да остане. Ако пък не я искате за наложница, бъдете милостив — първо я приемете, а след това като господар на дома я убийте по закона.

— Това ли е единственият отговор, който имате за всичко — смърт!

— Не, Анджин-сан. Но животът и смъртта са едно и също нещо. А и кой знае — може би ще направите по-голяма услуга на Фуджико, като й отнемете живота. Вече имате това законно право. То е ваше. А ако предпочитате да я превърнете в парий — също е ваше право.

— Отново съм хванат натясно. Каквото и да направя, все ще умре. А ако не науча езика ви, цяло едно село ще загине. Не правя ли каквото искате от мен, все някой невинен умира. Не виждам изход.

— Изходът е лесен, Анджин-сан. Умрете. Не сте длъжен да понасяте непоносимото.

— Самоубийството е безумие! И смъртен грях. Нали сте християнка!

— Да, вече ви казах. Но за вас, Анджин-сан, има много начини да посрещнете достойно смъртта, без да се самоубивате. Подиграхте се на съпруга ми, задето не искаше да умре в бой. Нашият обичай не е такъв, но вашият, изглежда, е. Имате пистолет, убийте Ябу-сан. Нали го смятате за чудовище? Само се опитайте да го убиете — и ще попаднете в рая или ада.

Той изгледа спокойните черти на лицето й с омраза, която обаче не му пречеше да съзре нейната прелест.

— Да умреш така безпричинно, е слабост. Или глупост — това е по-точната дума.

— Нали сте християнин. Значи вярвате в младенеца Христос, в бога и в рая. Смъртта не бива да ви плаши. Колкото до думата „безпричинно“ — само вие можете да прецените дали си заслужава, или не. Може за вас причината да е достатъчно уважителна, за да умрете.

— Аз съм в ръцете ви и вие много добре го знаете. Както впрочем и аз.

Марико се пресегна и го докосна леко, със съчувствие.

— Забравете за селото, Анджин-сан. Хиляди неща могат да се случат преди изтичането на тези шест месеца. Голяма вълна или земетресение могат да го пометат или вие да получите кораба си и да отплавате, или Ябу-сан да умре, или всички ние — кой знае? Оставете божиите работи бог да ги решава. Всичко е карма. Днес сте тук и по никакъв начин не можете да промените това. Днес сте жив, почитан и ощастливен с богатство. Погледнете този залез — не е ли красив? Той съществува. А утрешният ден не съществува. Има само сега. Моля ви, погледнете. Толкова е красив и никога няма да се повтори, никога — този залез е единствен, за всички времена. Отдайте му се, слейте се с природата и не мислете за карма — вашата, моята или на селото.

Той се почувствува омаян от ведрото й спокойствие, успокоен от думите й. Погледна на запад. Широки алено-червени ивици раздириха небето.

Блакторн наблюдава слънцето, докато съвсем се изгуби.

— Бих предпочел вие да ми станете наложница.

— Аз принадлежа на Бунтаро-сан и докато е жив, не мога да мисля или да говоря за неща, които бих могла да мисля или говоря.

Карма, помисли си Блакторн.

Приемам ли аз карма? Моята? Или нейната? Или може би тяхната?

А нощта е прекрасна.

Тя също, но принадлежи на друг.

Да, прекрасна е. И колко е мъдра: оставете божиите работи на бога, карма — на карма. Пристигна тук неканен и това е самата истина. Но си тук. И си в тяхната власт.

Какъв е обаче отговорът на всичко това?

Отговорът ще дойде сам.

Чуха се стъпки. Няколко факли се приближаваха към къщата, нагоре по хълма. Двадесет самураи, начело с Оми.

 

 

— Много съжалявам, Анджин-сан, но Оми-сан ви заповядва да му предадете пищовите си.

— Кажете му да върви по дяволите.

— Не мога, Анджин-сан. Не смея.

Блакторн държеше ръката си свободно върху дръжката на пищова, но не изпускаше Оми от погледа си. Нарочно не стана от стъпалата на верандата. Десетина самураи бяха влезли с Оми в градината и стояха зад него, а останалите чакаха до носилката. В момента, в който Оми нахълта неканен в двора, Фуджико се появи отвътре и застана пребледняла на верандата зад гърба на Блакторн.

— Торанага-сама никога не е имал нищо против пищовите ми и от няколко дни се движа въоръжен в негова компания, както и в тази на Ябу-сан.

Марико нервно обясни:

— Така е, Анджин-сан, но ви моля да разберете, че думите на Оми-сан са истина. Според нашите обичаи не може да се влиза с оръжие при никой даймио. Няма от какво да се стра… Няма защо да се безпокоите, Ябу-сан е ваш приятел. Вие сте негов гост.

— Предайте на Оми-сан, че няма да му дам пищовите си.

Тя не преведе думите му и той не издържа, рязко заклати глава и отсече:

— Ийе, Оми-сан, уакаримасу ка? Ийе!

Лицето на Оми се изпъна и той изрева някаква заповед. Двама от самураите направиха крачка напред, но Блакторн рязко измъкна пищовите. Самураите се заковаха на място. И двете дула сочеха право в главата на Оми.

— Ийе — повтори Блакторн, после каза на Марико. — Да им нареди веднага да отстъпят назад, иначе стрелям!

Тя побърза този път да преведе думите му, но никой не се помръдна. Блакторн бавно се изправи на крака, без да изпуска нито за секунда Оми от прицел. Японецът обаче дори не трепна и не откъсваше поглед от гъвкавите му като на котка движения.

— Моля ви, Анджин-сан, това, което вършите, е много опасно. Трябва да се явите при Ябу-сан, а не можете да влезете при него въоръжен. Вие сте хатамото и сте под специална закрила, освен това сте гост на Ябу-сан.

— Кажете на Оми-сан, че ако той или някой от неговите хора се приближат на повече от десет крачки, ще стрелям право в главите им.

— Оми-сан ви казва най-учтиво: „За последен път ви заповядвам да ми предадете пищовите. Веднага!“

— Ийе!

— Защо не ги оставите тук, Анджин-сан? Няма от какво да се боите. Никой не ще ги докосне…

— За глупак ли ме имате?

— Тогава ги дайте на Фуджико-сан.

— Тя какво може да направи? Той ще й ги отнеме — всеки може да й ги отнеме. И тогава оставам беззащитен.

Гласът на Марико стана остър:

— Защо не слушате какво ви говоря! Фуджико-сан е ваша наложница! Ако й заповядате, ще защищава пищовите с цената на живота си. Това е неин дълг. За последен път ви казвам, че Тода-но-Усаги Фуджико е самурай!

Блакторн бе съсредоточил вниманието си върху Оми и почти не чуваше какво му говори Марико.

— Кажете на Оми-сан, че не обичам да ми заповядват. Аз съм гост на Торанага-сама и на Ябу-сан. Гостите се молят, а не им се заповядва. Освен това не се влиза без покана в ничия къща!

Марико преведе казаното и Оми я изслуша с безизразно лице. После излая нещо все така, без да откъсва очи от непомръдващите дула.

— Той каза: „Аз — Касиги Оми, бих ви помолил да ми предадете пищовите и да дойдете с мен, защото Касиги Ябу-сама заповяда да се явите при него. Но Касиги Ябу-сама ми заповяда да ви заповядам да ми предадете пищовите си. Много съжалявам, Анджин-сан, но за последен път ви заповядвам — дайте ми оръжието си!“

Сърцето на Блакторн се сви. Разбра, че ще го нападнат, и се ядоса страшно на собствената си глупост. Ала настъпва един момент, когато на човек му идва до гуша да понася какво ли не, вади нож или пищов и глупавото самолюбие става причина за проливане на невинна кръв. Да, в повечето случаи е глупаво. Но ако ще умра, Оми ще падне преди мен, бог ми е свидетел!

Усети се безкрайно силен и същевременно замаян. И чак тогава думите на Марико прозвучаха в ушите му: „Фуджико е самурай и ваша наложница.“ Умът му заработи.

— Един момент, Марико-сан. Преведете моля ви, на Фуджико-сан: „Ще ви дам пищовите си и ви заповядвам да ги пазите. Никой, освен мен да не ги докосне!“ Преведете точно думите ми.

Марико изпълни молбата му и той чу зад гърба си тихото хай на Фуджико.

— Уакаримасу ка, Фуджико-сан — попита той, без да се обърне.

— Уакаримасу, Анджин-сан — прозвуча гласът й слабо, притеснено.

— Марико-сан, кажете на Оми-сан, че сега вече ще тръгна с него. Съжалявам за недоразумението. Да, много съжалявам за станалото недоразумение.

Блакторн отстъпи назад и чак тогава се обърна. Фуджико пое пищовите, а по челото й блеснаха капчици пот. После той се обърна към Оми и се помоли на бога да е постъпил правилно.

— Тръгваме ли?

Оми каза нещо на Фуджико и протегна ръка. Тя заклати глава. Чу се кратка заповед и двама самураи тръгнаха към нея. В същия миг тя пъхна единия пищов в широкия пояс на кимоното си, а другия хвана с две ръце и го насочи към Оми. Спусъкът леко се дръпна назад и освободи ударника.

— Угоку на! Додзо! — изрече тя.

Самураите се подчиниха и не направиха нито крачка повече.

Оми заговори бързо и сърдито, тя го изслуша и след това му отговори с учтив и тих глас, но пищовът не трепна.

— Ийе, гомен насай, Оми-сан. Не, много съжалявам, Оми-сан.

Блакторн изчака да види какво ще стане.

Единият самурай леко помръдна. Спусъкът застрашително се отпусна, подчинен на пръста й, а ръката й не трепна.

— Угоку на! — чу се отново заповедта й.

Никой от присъствуващите не се усъмни, че тя ще натисне спусъка докрай. Оми изрече нещо кратко, адресирано към нея и хората му. Те отстъпиха назад. Тя сведе дулото, но пищовът бе все така готов за стрелба.

— Какво каза той — попита Блакторн.

— Че ще докладва за случая на Ябу сан.

— Добре. Кажете му, че и аз ще сторя същото. — Той се обърна към Фуджико: — Домо, Фуджико-сан. — След това изръмжа заповедно към Марико, както бе чувал Торанага и Ябу да разговарят с жени. — Хайде, Марико-сан! Икамашо! — И се запъти към портата.

— Анджин-сан! — повика го Фуджико.

— Хай? — спря се той.

Фуджико му се поклони и каза нещо на Марико, която разтвори очи от учудване и й отговори, после поговори с Оми, който също кимна в знак на съгласие — беше вбесен, ала се владееше добре.

— Какво става?

— Моля ви, Анджин-сан, имайте търпение. — Фуджико извика нещо и от вътрешността на къщата й отговориха. Миг след това на верандата излезе една прислужница с два меча в ръце. Самурайски мечове.

Фуджико ги пое и ги предложи на Блакторн с най-почтителен поклон.

— Вашата наложница казва, че един хатамото трябва винаги да носи двата си самурайски меча. Нещо повече — това е негов дълг. Смята, че ще е неправилно да се явите при Ябу-сан без мечове. Би било крайно неучтиво. Пита дали имате нещо против да използувате тези, колкото и да са недостойни за вас, докато купите ваши собствени.

Блакторн я изгледа с недоумение, после прехвърли поглед върху Фуджико и пак погледна Марико.

— Значи ли това, че съм самурай? Че Торанага-сама ме е направил самурай?

— Не знам, Анджин-сан. Но досега не е имало хатамото, който да не е бил самурай. Никога. — Марико се обърна и попита нещо Оми. Той нетърпеливо заклати глава и неохотно отговори нещо. — Оми-сан също не знае. Но хатамото имат специална привилегия да носят мечовете си през цялото време, дори в присъствието на Торанага-сама. Това е тяхно задължение, защото се ползуват с пълно доверие като телохранители. Освен това само един хатамото има право на незабавна аудиенция с господаря.

Блакторн пое късия меч и го затъкна в пояса си, а след него и другия, дългия — който служеше само за убиване. Затъкна ги по същия начин, по който Оми носеше своите. Така въоръжен, той се почувствува по-уверен.

— Аригато годзиемашита, Фуджико-сан — тихо промълви той.

Тя сведе поглед и нещо му отговори.

— Фуджико-сан моли да й позволите да спомене най-покорно, че тъй като трябва правилно и бързо да научите езика, достатъчно е да кажете само „домо“ — така един мъж благодари на жена. „Аригато“, придружено от „годзиемашита“, е прекалена учтивост и се използува само от жени.

— Хай, домо. Уакаримасу Фуджико-сан. — И той за пръв път я погледна право в очите. Забеляза капчиците пот по челото й, тясното лице и дребните й, остри зъби. — Моля ви да предадете на моята наложница, че в този случай не намирам „аригато годзиемашита“ за прекалена вежливост към нея.

 

 

Ябу отново погледна мечовете. Блакторн седеше с кръстосани крака на възглавничката точно пред него, на почетното място. От едната му страна се бе настанила Марико, от другата — Игураши. Намираха се е главната зала на крепостта.

Оми свърши да докладва. Ябу сви рамене.

— Зле сте се справили с положението, племеннико. Разбира се, че е дълг на всяка наложница да защищава своя господар и неговата собственост. И той вече има, естествено, правото да носи мечове. Да, много зле сте се справили. Ясно ви дадох да разберете, че Анджин-сан е мой почетен гост. Извинете му се.

Оми тутакси стана, коленичи пред Блакторн и се поклони.

— Извинявам се за грешката, която направих, Анджин-сан.

Чу думите на Марико, че варваринът приема извинението. Поклони се отново, спокойно се върна на мястото си и седна. Но отвътре не беше никак спокоен. Една-единствена мисъл изгаряше съзнанието му — да убие Ябу.

Бе намислил да извърши немислимото: да убие законния си господар и глава на рода.

Ала не защото го накараха да се извини публично на варварина. Тук Ябу беше прав. Оми самият съзнаваше, че се бе справил неоправдано зле със задачата и макар Ябу да му бе дал глупавото нареждане да прибере още тази вечер пищовите, той знаеше, че щеше да е много по-добре да ги оставят в къщата и по-късно да ги откраднат или обезвредят.

Анджин-сан също постъпи абсолютно правилно, като ги повери на наложницата си, а и тя постъпи както трябва. Нямаше никакво съмнение, че щеше да натисне спусъка, и то, без да отклони дулото от прицела си. За никого не беше тайна, че Усаги Фуджико търсеше смъртта, както не беше тайна причината за това. Оми знаеше и нещо друго — че ако тази сутрин не бе взел решение да убие Ябу, щеше да направи крачката към смъртта си и тогава неговите самураи на всяка цена щяха да й отнемат пищовите. Щеше да умре благородно, както и тя — и тогава поколения наред хората щяха да предават от уста на уста този трагичен разказ. Щяха да съчиняват песни и балади за тях, а може би дори и цяла пиеса за театър „Но“, вдъхновени и трагични — как вярната наложница и достойният самурай загинали при изпълнение на своя дълг заради невероятния варварин, пристигнал от източните морета.

Не, решението на Оми нямаше нищо общо с това публично извинение, макар че несправедливостта се наслагваше върху омразата, която го бе обладала. Основната причина бе, че тази сутрин Ябу публично оскърби майка му и съпругата му пред селяните, като ги накара да чакат цели часове на този пек като най-обикновени селянки, след което ги освободи, без дори да ги поздрави, също като най-обикновени селянки.

— Няма значение, сине, неговата привилегия е да постъпи по този начин — успокояваше го майка му.

— Той е наш законен господар — потвърди Мидори, жена му, а по бузите й се стичаха сълзи на срам. — Моля ви да го извините.

— Дори не ви покани да го поздравите с „добре дошли“ в крепостта — продължи да беснее Оми. — И то на обяда, който вие двете изцяло уредихте — само сакето и храната струват едно коку!

— Това е наш дълг, сине, да правим всичко, каквото Ябу-сама пожелае.

— А заповедта му относно моя баща?

— Още не е заповед, а само слухове.

— Съобщението от баща ми гласи, че Ябу ще му нареди или да си обръсне главата и да стане монах, или да си разпори корема. Съпругата на Ябу се е хвалила с това в тесен кръг.

— Това е било прошепнато на баща ти от шпионин. Невинаги може да им се има доверие обаче. Много съжалявам, но баща ти, сине, невинаги е мъдър.

— А какво ще стане с вас, майко, ако се окаже, че не е слух?

— Каквото и да се случи, всичко е карма. Карма се приема безропотно.

— Не, тези оскърбления са непоносими.

— Моля те, сине, да ги приемеш.

— Аз връчих на Ябу ключа за кораба, за Анджин-сан и новите варвари, показах му как да се измъкне от клопката на Торанага. Моята помощ му донесе огромен престиж. Символичният подарък — мечът — го направи втори след Торанага в източните армии. А какво получихме в отплата? Само долни обиди.

— Приеми своята карма.

— Трябва, съпруже, много ви моля, слушайте господарката — вашата майка.

— Не мога да живея с този срам. Трябва да си отмъстя, след което ще се самоубия и ще изтрия позора.

— За последен път те моля, синко, приеми своята карма.

— Моята карма е да убия Ябу.

— Е, добре тогава. Ти си мъж. Имаш правото да решаваш. Което ще бъде, ще бъде. Но убийството на Ябу само по себе си е нищо. Трябва да обмислим подробен план. Необходимо е да премахнем и сина му, и Игураши. Най-вече Игураши. Тогава баща ти ще поведе рода, което е негово право.

— Как ще постигнем това, майко?

— Двамата с теб ще съставим плана. И моля те, имай търпение. После ще се посъветваме с баща ти. Мидори, дори ти можеш да дадеш някакъв съвет, само че се постарай да не е безполезен.

— А Торанага-сама? Та той подари на Ябу своя меч.

— Мисля, че единственото, което Торанага-сама иска, е Идзу да бъде силна васална провинция. А не съюзническа. И той като тайко не иска съюзници. Имам чувството, че дори ги ненавижда. А като васали на Торанага родът ни ще процъфти. Или като васали на Ишидо. Кой ще направи избора? И как да извършим убийствата?

И Оми си спомни радостта, която го бе обхванала, щом взеха окончателното решение.

И сега пак усети същата радост. Но на лицето му не трепна нито един мускул. Специално подбрани и докарани от Мишима прислужнички поднасяха чай и саке. Той следеше изпод вежди Ябу, Анджин-сан, Марико и Игураши. Всички чакаха Ябу да започне.

Стаята беше просторна и проветрива. В нея имаше достатъчно място за тридесет самурая да се хранят, да пият саке и да разговарят. В крепостта имаше много други помещения и кухни за телохранителите и прислугата, както и градина. Макар да бяха временни и направени набързо, постройките бяха солидни и отлично изпълнени за времето, с което бе разполагал Оми, и лесно отбраняеми. Фактът, че бе платил за всичко от личните си доходи, ни най-малко не го караше да се замисли. Това бе негов дълг.

Хвърли поглед през отворената врата. Предният двор гъмжеше от войници на пост. Имаше и конюшня. Предпазен ров обграждаше крепостта. Оградата бе направена от огромни бамбукови дървета, здраво завързани едно за друго. Керемиденият покрив се крепеше на грамадни централни подпори. Стените представляваха плъзгащи се паравани, покрити с восъчна хартия, както обикновено се правеше. Дъските на пода бяха наредени върху добре утъпканата пръст и покрити с рогозки.

По заповед на Ябу Оми бе претърсил четири села за материали за този строеж и за другата къща, а Игураши докара първокачествени рогозки и други неща, които не можеха да се набавят в селото.

Оми се гордееше с работата си, както и с лагера за три хиляди самураи на платото отвъд хълма и охраняваните пътища, които водеха към селото и брега. Сега Анджиро беше заключено в обръч и непристъпно от сушата. А откъм морето щяха навреме да получат сведения за всякакви вражески кораби и господарят щеше да има достатъчно време да вземе мерки и да се спаси.

Само че си нямам господар. На кого ще служа сега, питаше се Оми. На Икава Джикю? Или направо на Торанага? А ще ми даде ли той в замяна онова, което искам? Или може би Ишидо? Но до Ишидо много трудно се стига. Като си помисля обаче колко неща мога да му съобщя…

Рано следобед Ябу повика Игураши, Оми и четиримата си главни офицери и им съобщи тайния си план за обучението на петстотин въоръжени с пушки самураи. Игураши се назначаваше за командир, а Оми — за предводител на една от стотните. Съставиха план как да разпределят хората на Торанага в отрядите, след като пристигнат, и как да бъдат обезвредени, ако се окажат предатели.

Оми предложи да обучат тайно на другия край на полуострова още три отряда по сто самураи като резерва, в случай че Торанага предприеме някакъв подъл ход.

— А кой ще командува хората на Торанага? Кого ще изпрати той като заместник-командир — попита Игураши.

— Това няма никакво значение — отвърна Ябу. — Аз ще съм този, който ще назначи петимата му помощници, а те ще имат задачата да му прережат гърлото, ако се наложи. Паролата, която ще послужи като сигнал за убийството както на заместник-командира, изпратен от Торанага, така и на всички останали негови хора, ще бъде „Сливово дърво“. Утре, Игураши-сан, ще избереш тези петима души. Аз лично ще ги одобря и засега никой от тях не бива да знае плана ми за мускетния батальон.

Сега Оми наблюдаваше Ябу и предвкусваше възторга си от отмъщението. Нямаше нищо по-лесно от това да убие Ябу, но убийството му трябваше да се съгласува. Само в такъв случай баща му и по-големият му брат щяха да оглавят рода и Идзу.

Ябу пристъпи направо към въпроса.

— Марико-сан, кажете, моля ви, на Анджин-сан, че искам утре да започне да обучава моите хора да стрелят като варвари. Освен това искам да науча всичко за начина, по който варварите водят война.

— Много се извинявам, Ябу-сан, но пушките ще пристигнат чак след пет-шест дни — напомни му тя.

— Моите хора имат достатъчно като за начало. Искам да започне още утре.

Марико преведе.

— Какво желае да научи за войната?

— Каза: всичко.

— А именно?

Марико попита Ябу.

— Ябу-сан се интересува дали сте участвували в битки на суша.

— Да, в Холандия и във Франция.

— Ябу-сан казва — чудесно. Иска да научи каква е стратегията на европейците, как се водят битките по вашите земи. Най-подробно.

Блакторн се замисли.

— Предайте на Ябу-сан, че мога да обуча колкото хора желае и знам точно какво го интересува.

От отец Доминго бе узнал много неща за начина, по който воюват японците. Монахът беше голям специалист по въпроса, който жизнено го интересуваше. „В края на краищата, сеньор, тези знания са от основно значение. Всеки духовен пастир трябва да знае как да охранява паството си. Та нали нашите славни конквистадори са благословеното оръжие на светата църква! Нали бях с тях на предната линия в боевете за Новия свят и Филипините и съм ги изучавал повече от двадесет години? Познавам войната, сеньор. Знам я. Мой дълг беше — по божията воля — да я познавам. Може би господ ви е изпратил при мен да ви предам знанията си, в случай че умра. Моето паство тук в затвора ме научи как воюват японците. Сега знам как се бият войските им и как можем да ги победим. Или как те могат да ни победят. Помнете, сеньор — това, което ще ви разкажа, е тайна, и ви заклевам в безсмъртната ви душа — никога не съчетавайте японската ожесточеност с модерните оръжия и методи. Защото тогава ще бъдат непобедими на суша.“

Блакторн се предаде в божиите ръце. И започна.

— Кажете на Ябу-сан, че мога да му бъда от голяма полза. Както и на Торанага-сама. Мога да направя армиите им непобедими.

— Ябу-сан казва, че ако сведенията ви се окажат полезни, Анджин-сан, той ще увеличи възнаграждението ви от двадесет коку на месец, които ви отпуска Торанага-сама, на четиридесет още след първия месец.

— Благодаря. Но ако направя всичко това, в отплата искам една услуга: да отмени заповедта си за селото и да ми върне кораба и екипажа след пет месеца.

— Но, Анджин-сан — стресна се Марико — вие не можете да се пазарите с него като търговец!

— Моля ви да го попитате. Моля го най-смирено. Като почетен гост и признателен бъдещ васал.

Ябу се намръщи и дълго говори нещо.

— Ябу-сан казва, че селото не е от никакво значение. Юздите на селяните трябва винаги да се държат здраво, а те да усещат огън под петите си, за да свършат някаква работа. Не се безпокойте за тях. Що се отнася до кораба, той е в ръцете на Торанага-сама. Ябу-сан е убеден, че скоро ще си го получите обратно. Моли ме да предам вашето искане на Торанага-сама веднага щом пристигна в Йедо. Ще го сторя незабавно, Анджин-сан.

— Моля да ме извините пред Ябу-сан, но отново го моля да отмени заповедта си. Още тази вечер.

— Но той току-що отказа, Анджин-сан! Да повторите молбата си, ще бъде крайно невъзпитано.

— Да, разбирам. Но въпреки това го помолете отново. За мен това е от голямо значение.

— Казва да имате търпение. Не се грижете за селяните.

Блакторн кимна. После реши.

— Благодаря. Разбирам. Благодарете, моля, на Ябу-сан, но му кажете, че не мога да живея с този срам.

Марико пребледня.

— Какъв срам?

— Не мога да живея със срама, че селото ще тежи на съвестта ми. Аз съм опозорен. Не мога да го понеса. Това противоречи на християнската ми вяра. Трябва незабавно да се самоубия.

— Да се самоубиете?

— Да. Така реших.

Ябу ги прекъсна.

— Нан джа, Марико-сан?

Тя преведе със запъване думите на Блакторн. Ябу й зададе няколко въпроса, на които тя отговори, и накрая той каза:

— Ако не бях видял как реагирахте, Марико-сан, щях да помисля, че се шегува. Защо се изплашихте така? Кое ви накара да мислите, че говори сериозно?

— Не знам, господарю. Изглежда много… не знам… Оми-сан?

— Самоубийството противоречи на християнството, господарю. Те не се самоубиват като нас. Като самураите.

— Марико-сан, вие сте християнка. Вярно ли е това?

— Да, господарю. Самоубийството е смъртен грях и противоречи на божиите заповеди.

— Игураши-сан? Ти как смяташ?

— Хитрува. Той не е християнин. Спомнете си първия ден — какво направи с кръста на свещеника? И какво позволи на Оми-сан да направи с него, за да спаси момчето?

Ябу се усмихна при спомена за онзи ден и последвалата го нощ.

— Така е, съгласен съм. Той не е християнин, Марико-сан.

— Извинете, но не ви разбирам, господарю. Какво е станало със свещеника?

Ябу й разказа и тя широко разтвори очи, поразена.

— Осквернил е светото разпятие…

— И хвърли парчетата в праха — добави Игураши. — Казвам ви, господарю, иска да ви изиграе. Щом тази история със селяните го позори, как тогава може да живее с позора, който му нанесе Оми-сан, като се изпика отгоре му?

— Моля? Извинете, господарю, но пак не разбирам за какво говорите — обади се Марико.

— Разкажете — нареди Ябу на Оми.

Тя се отврати от постъпката му, но лицето й остана съвършено безизразно.

— И след това Анджин-сан стана кротък като агънце, Марико-сан — заключи Оми. — И винаги ще е кротък, стига да няма оръжие.

Ябу отпи още саке.

— Кажете му, Марико-сан: самоубийството не е варварски обичай. Той е в разрез с християнския бог. Как може да се самоубие?

Ябу следеше внимателно Блакторн, докато Марико му превеждаше и той отговаряше.

— Анджин-сан се извинява най-покорно, но казва: обичай или не, бог или не, срамът е прекалено голям и непоносим за него, така че той не може да живее повече. Казва… че се намира в Япония, сега е хатамото и има право да живее според нашите закони. — Ръцете й трепереха. — Така ми отговори, Ябу-сан. Имал право да живее според нашите обичаи и закони.

— Варварите нямат никакви права.

— Торанага-сама го направи хатамото. Това му дава някакви права, нали?

Лек ветрец разклати восъчната хартия на вратата.

— А как ще се самоубие, а? Попитайте го.

Блакторн извади късия — остър като бръснач меч и внимателно го положи върху рогозките с острието към себе си.

— Хитрува! — настоя Игураши. — Къде се е чуло и видяло варварите да постъпват като цивилизовани хора?

Ябу се намръщи, а от възбуда сърцето му заудря по-бавно.

— Той е храбър, Игураши-сан. В това сам се убедих. И е много особен. Но чак пък толкова… — Ябу изнемогваше от желание да види как варваринът ще пристъпи към самоубийството си, да преживее заедно с него агонията на смъртта. С огромно усилие на волята си овладя надигащата се вълна на личното си удоволствие. — Какво ще ме посъветвате, Оми-сан? — попита той с пресъхнало гърло.

— Вие казахте на селяните, господарю, че ще ги унищожите, ако Анджин-сан не научи езика задоволително. Съветвам ви да направите малка отстъпка. Кажете му, че каквото и да научи за тези шест месеца, ще се сметне за задоволително, но в замяна да се закълне в своя бог, че няма да спомене нито дума за това на някои селянин.

— Да, но нали не е християнин. Как ще го обвърже такава клетва?

— Мисля, че е нещо като християнин, господарю. Той е против Черните раса и това е много важно. Смятам, че е достатъчно да се закълне в своя бог. Освен това да се закълне, че ще се посвети изцяло на учението и на вашата служба. Умен е и за пет месеца много ще научи. По този начин вие спасявате престижа си и той неговия, ако има такъв. Нищо не губите, само печелите. А което е най-важно, печелите верността му, и то доброволно.

— Мислите ли, че ще се самоубие?

— Да.

— Вие, Марико-сан?

— Не знам, Ябу-сан. Съжалявам, но не мога да ви дам никакъв съвет. Преди няколко часа щях да кажа, че никога няма да се самоубие. Сега обаче не съм сигурна. Откак Оми-сан пристигна в къщата му, той изключително много се промени.

— Игураши-сан?

— Ако сега отстъпите и всичко се окаже измама, ще използува същия номер още неведнъж и ще ви се качи на главата. Хитър е като ками — сами се убедихме колко е хитър. Един ден все ще трябва да му откажете. Съветвам ви да го направите още сега — сигурен съм, че хитрува.

Оми се наведе напред и поклати глава.

— Извинете ме, господарю, но ще повторя още веднъж: ако му откажете, рискувате да загубите много. Ако е измама — а нищо чудно да е така — тогава като горд човек ще се изпълни с омраза от допълнителното унижение и няма да ви предаде знанията си всеотдайно, а вие имате голяма нужда от това. Помоли ви като хатамото, на което има право. Твърди, че желае да живее според нашите закони, и то доброволно. Не мислите ли, че това е огромна крачка напред? Чудесно е и за вас, и за него. Съветвам ви да бъдете предпазлив. Използувайте го възможно най-добре.

— Така и възнамерявам да направя — отвърна Ябу с надебелен глас.

Игураши се намеси:

— Съгласен съм, че е много ценен и че имаме нужда от неговите знания. Но трябва да го държим здраво в ръцете си — вие сам неведнъж сте повтаряли това, Оми-сан. Той е един варварин и нищо повече. Знам, че е хатамото и от днес нататък има право да носи двата меча. Но това не го прави самурай. Не е самурай и никога няма да бъде.

Марико знаеше, че от всички тях тя най-добре би трябвало да разбира Анджин-сан. Но не беше така. В един момент го разбираше, в следващия пак й ставаше непонятен. В един момент го харесваше, в следващия го мразеше. Защо?

Блакторн гледаше безизразно в далечината. Но по челото му избиха бисерни капчици пот. Дали е от страх — попита се Ябу. От страх, че ще отида докрай и ще разбера дали ме мами? А дали ме мами?

— Марико-сан?

— Да, господарю?

— Кажете му… — Устата на Ябу внезапно пресъхна и той усети болка в гърдите си. — Кажете на Анджин-сан, че решението ми за селото остава непроменено.

— Извинете ме, господарю, но ви моля да се вслушате в съвета на Оми-сан.

Ябу не я погледна — той не откъсваше поглед от Блакторн. Вената на челото му пулсираше.

— Щом Анджин-сан твърди, че вече е взел решение — така да бъде. Нека видим дали е варварин или хатамото.

— Анджин-сан… — Гласът на Марико едва се чуваше. — Ябу-сан отказва да промени решението си. Много съжалявам.

Блакторн чу думите й, но те не го развълнуваха. Почувствува някакво вътрешно спокойствие, каквото не познаваше, и по-силно усещане към живота от всеки друг път.

Докато чакаше отговора, той нито ги гледаше, нито ги слушаше. Решението му беше твърдо. Остави всичко в божиите ръце. Затвори се в собствения си свят и непрекъснато чуваше едни и същи думи — онези, които му бяха подсказали ключа към живота тук и които сигурно му бяха изпратени свише чрез Марико: „Има един много лесен изход — да умрете. За да оцелеете тук, трябва да живеете според нашите обичаи…“

— …Отказва да промени решението си.

Значи сега ще трябва да умре.

Би трябвало да ме е страх. А не изпитвам нищо такова.

Защо?

Не знам. Знам само, че в един миг твърдо реших — единственият начин да живея тук като мъж е да спазвам техните обичаи, да се излагам на смърт, да умра — може би и да умра; знам, че не ме е страх от смъртта. „Животът и смъртта са едно и също нещо… Оставете карма на карма.“

Не се боя да умра.

Отвъд вратата се чу нежното ромолене на дъжда. Той сведе поглед към меча.

Добре си поживях, помисли си Блакторн. После погледна към Ябу.

— Уакаримасу — каза ясно и макар да знаеше, че устните му са произнесли тази дума, имаше чувството, че е изговорена от някой друг.

Никой не помръдна.

Наблюдаваше дясната си ръка, която вдигна меча от пода. После и лявата хвана здраво дръжката. Острието, насочено право към сърцето му, не трепваше, чуваше се само звукът на неговия живот, който набираше сили и се извиси толкова оглушително, че той не можеше повече да издържа. Душата му крещеше за вечна тишина.

Този именно крясък отприщи рефлексите му. Ръцете му безпогрешно забиха острието право в целта.

Оми беше готов да му попречи, но не бе подготвен за внезапността и силата на удара. Лявата му ръка се вкопчи в острието, докато дясната хвана дръжката; остра болка го прониза и от лявата му ръка бликна кръв. Той се напъна с всички сили да даде отпор на удара, но усети, че губи. Тогава се намеси и Игураши и двамата заедно спряха меча. Тънка струйка кръв се стичаше от гърдите на Блакторн — там, където се бе забило острието.

Марико и Ябу не бяха помръднали.

— Кажете му, че каквото и да научи, ще е достатъчно — обърна се Ябу към Марико. — Наредете му — не, помолете го да се закълне, както каза Оми-сан. Всичко, както посъветва Оми-сан.

 

 

Блакторн бавно се завърна от смъртта. Погледът му се втренчи в тях и в меча — много отдалече, без да разбира. В следващия миг стихията на живота връхлетя отгоре му, но той не можа да схване значението й, защото се мислеше за мъртъв.

— Анджин-сан? Анджин-сан?

Устните й се движеха — той ги видя и чу думите, но всичките му сетива бяха съсредоточени върху дъжда и лекия повей на вятъра.

Жив съм, учудено си каза той. Жив съм и това отвън е истински дъжд. И вятърът е истински — северен. Онова там е истински мангал с истинска жарава и ако вдигна чашата, вътре ще има истинско вино, с истински вкус. Не съм мъртъв! Жив съм!

Останалите мълчаха и чакаха търпеливо в знак на внимание към проявената от него храброст. Никой в Япония не бе видял онова, на което станаха свидетели. Всеки се питаше: какво ли ще направи сега Анджин-сан? Ще съумее ли да се покаже на висотата на момента, или силата на духа му ще го изостави? Как бих постъпил на негово място?

Един прислужник мълчаливо и безшумно започна да превързва ръката на Оми, за да спре бликналата кръв. Тишината беше пълна. От време на време Марико произнасяше едва чуто името му, докато останалите отпиваха чай или саке, но много нарядко, опивайки се от очакването, съзерцанието, спомена за станалото.

За Блакторн това състояние на не-живот сякаш нямаше край. Изведнъж очите му прогледнаха. Ушите му прочуха.

— Анджин-сан?

— Хай? — отвърна той през най-голямата умора, която бе усещал в живота си.

Марико предаде съвета на Оми от името на Ябу. Повтори всичко няколко пъти, за да е сигурна, че е разбрал.

Блакторн събра последните останки от силите си и вкуси сладостта на победата.

— Моята дума е достатъчна, така както и неговата. Но въпреки това ще се закълна в бога, както той иска. Да. Както и Ябу-сан ще се закълне в своя бог, че ще съблюдава споразумението ни.

— Ябу-сан се заклева в Буда.

Блакторн също се закле. После прие чашка чай. Никога не бе му се струвал тъй вкусен. Чашата му се видя много тежка и не можеше да я задържи дълго в ръката си.

— Какъв приятен дъжд — обади се той, загледан в капките и учуден от необичайната яснота, с която виждаше.

— Да — тихо се съгласи тя. Знаеше, че усещанията му са от естество, недостижимо за човек, който не е тръгвал по собствена воля към смъртта си и който не се е завръщал оттам по чудо, по силата на незнайна карма. — Защо не си починете, Анджин-сан? Ябу-сан ви благодари и казва, че утре ще продължите разговора. Сега трябва да си починете.

— Да, благодаря.

— Мислите ли, че ще можете да станете?

— Да, ще мога.

— Ябу-сан пита, дали не желаете носилка?

Блакторн обмисли предложението. Накрая реши, че един самурай би вървял — поне би се опитал да върви.

— Не, благодаря — отказа той, макар че безкрайно му се искаше да легне, да го носят, да затвори очи и моментално да потъне в сън. Същевременно съзнаваше, че ще се бои да заспи, за да не би да го споходи сънят на смъртта, да не би мечът да се окаже не там, на рогозката, а все още вътре в него. И той да се озове в пъкъла.

Бавно взе в ръце късия меч и го заразглежда, наслаждавайки се на това истинско докосване. После го постави в ножницата, а всяко движение му отнемаше цяла вечност.

— Извинете, че съм толкова бавен — промърмори той.

— Не бива да се извинявате, Анджин-сан. Тази нощ вие се родихте отново — гордо му съобщи Марико, изпълнена с достойнство заради него. — Малко са онези, на които е отредено да се завърнат. Не се извинявайте. Ние знаем каква твърдост е необходима. Много мъже след това нямат сили дори да се изправят на крака. Да ви помогна ли?

— Не, благодаря.

— Нищо срамно няма в това да ви помогнат. За мен ще бъде чест.

— Благодаря! Но предпочитам да опитам сам.

Обаче не можа да се изправи от първия път. Опря се на длани, за да коленичи, и изчака да си отдъхне, за да събере сили. Залитна и за малко да падне, но се задържа.

Ябу му се поклони. Също и Марико, Оми и Игураши.

Блакторн направи няколко крачки като пиян, хвана се за стълба и остана за миг така, неподвижен. После опита отново. Залиташе, но въпреки това вървеше. Сам. Като истински мъж. Едната му ръка стискаше дълъг меч, а главата му бе вдигната високо.

 

 

Ябу въздъхна и отпи голяма глътка саке. Когато бе в състояние да говори, каза на Марико:

— Моля ви, идете с него. Погрижете се да стигне благополучно до дома си.

— Да, господарю.

След като тя излезе, той се нахвърли върху Игураши:

— Ах ти, фъшкия такава!

Игураши веднага сведе глава до пода в знак на разкаяние.

— Измама значи! Твоята глупост щеше да ми струва едно безценно съкровище!

— Да, господарю, прав сте. Моля да ми разрешите незабавно да сложа край на живота си.

— Малко ще ти е! Иди да живееш, в конюшнята, докато не те повикам! Ще спиш с конете! Защото с нищо не си по-умен от тях!

— Да, господарю. Много се извинявам.

— Махай се! Оми-сан става командир на мускетния батальон. Махай се!

Свещите затрепкаха. Една от прислужничките разсипа капчица саке върху лакираната масичка пред Ябу и той звучно я наруга. Всички до една започнаха да се извиняват. Той им позволи да го успокоят и прие да му налеят още вино.

— Хитрост било! Ама че глупак! Обграден съм от глупаци!

Оми мълчеше, но отвътре ликуваше.

— Вие обаче, Оми-сан, не сте глупак. Вашите съвети са ценни. От днес удвоявам възнаграждението ви. Шест хиляди коку. От другата година. Вземете тридесет ли около Анджиро за свои земи.

Оми се поклони до рогозката. Ябу си заслужава смъртта, презрително си мислеше той. Толкова е лесен.

— Не съм заслужил нищо, господарю. Изпълних само дълга си.

— Да, но един господар трябва да възнаграждава верността и добре изпълнения дълг. — Тази вечер Ябу носеше меча Йошитомо. Допирът до него му доставяше неописуемо удоволствие. — Судзу — повика той едната от прислужничките. — Изпрати ми Дзукимото!

— След колко време ще започне войната?

— Тази година. Може би след шест месеца, а може и по-рано. Може би Марико-сан ще може да остане повече от три дни, за да ви предпазва.

— Как така?

— Тя е устата на Анджин-сан. След половин месец с нейна помощ той ще може да обучи двадесет души, които после ще обучат още сто, а те — останалите. И тогава няма да има значение дали е жив или мъртъв.

— А защо трябва да е мъртъв?

— Ще имате още подобни сблъсъци с Анджин-сан, господарю. А кой знае какъв ще бъде изходът от тях? Може би ще поискате да умре. — И двамата, както впрочем и Марико, и Игураши, знаеха, че всякаква клетва в боговете, дадена от Ябу, нямаше никаква реална стойност, и той, разбира се, нямаше ни най-малко намерение да изпълни каквото и да било свое обещание. — Може да ви се поиска да упражните натиск върху него. Но щом получите знанията му, за какво ви е тялото му?

— За нищо.

— Трябва да изучите военната стратегия на варварина, при това много бързо. Торанага-сама може да изпрати да го повикат и затова тази жена ви трябва за по-дълго време. Половин месец ви стига, за да изстискате от него всичко — още повече, че сега той ви има доверие. Ще трябва да правите различни опити с него, да нагаждате техните методи към нашите. Да, ще ви трябва най-малко половин месец.

— А Торанага-сама?

— Ще се съгласи, ако му изложите правилно искането си. Няма начин да не се съгласи. Пушките са и негови, и ваши. А нейното присъствие тук ще се окаже полезно и в други отношения.

— Така е — съгласи се Ябу със задоволство, защото и на него му бе минавало през ума да я задържи като заложница. Още на кораба си го бе помислил, когато се чудеше дали да не предложи на Ишидо главата на Торанага. — Тода Марико трябва, разбира се, да бъде добре охранявана. Ще бъде много неприятно, ако попадне в злонамерени ръце.

— Да. И освен това тя може да се окаже средство, с което да държите в ръце Бунтаро, Хиромацу, целия им род и дори Торанага.

— Съчинете писмо, което ще изпратим в Йедо.

Оми небрежно подхвърли:

— Майка ми получи днес новини от Йедо. Помоли да ви предам, че Генджико-сан е подарила на Торанага първия му внук.

Ябу веднага наостри уши. Внук на Торанага? Дали чрез това дете няма да може да контролира Торанага? Внукът осигурява на Торанага продължение на династията му. Как да се докопам до бебето като заложник?

— А Очиба? Очиба-сама?

— Тръгнала си е от Йедо заедно с целия си антураж. Още преди три дни. Вече трябва да е в безопасност на територията на Ишидо-сама.

Ябу се замисли за Очиба и сестра й, Генджико. Колко бяха различни! Очиба — жизнена, хитра, неуморна, най-желаната жена в империята и майка на наследника. Генджико, по-малката сестра, беше кротка, замислена, с грозно лице и пословична жестокост, наследена от майка й, сестрата на Города. Двете сестри се обичаха, но Очиба ненавиждаше Торанага и цялото му потомство, докато Генджико мразеше тайко и сина му Яемон. Дали тайко наистина беше баща на детето на Очиба, зададе си Ябу въпроса, който всички даймио от години си задаваха тайно.

Какво не бих дал да получа отговор на този въпрос! Какво не бих дал да имам тази жена!

— Сега, когато Очиба-сама вече не е заложница в Йедо — това може да е и за добро, и за по-лошо, не е ли така? — замислено каза Ябу.

— За добро е, само за добро. Сега вече Ишидо и Торанага няма да се бавят и ще започнат в най-скоро време. — Оми умишлено пропусна да каже „сама“ след двете имена — Марико-сан трябва да остане за ваша лична безопасност.

— Погрижете се за това. Напишете писмото и го изпратете на Торанага.

Судзу, прислужницата, почука дискретно и отвори вратата. Влезе Дзукимото.

— Господарю?

— Къде са подаръците, които наредих да докарате за Оми-сан от Мишима?

— Всички са в склада. Ето списъка. Двата коня може да избере сам от конюшнята. Или искате аз да го сторя?

— Не. Оми-сан ще си ги избере утре.

Ябу зачете прилежно съставения списък:

„Двадесет кимона — второ качество, два меча, доспехи — на старо, поправени, но в добро състояние, два коня, оръжие за сто самураи — по един меч, шлем, нагръдник, лък, двадесет стрели и копие — първо качество. На обща стойност четиристотин двадесет и шест коку. Също и камъкът, наречен «Камък на очакването» — цена: безценен.“

— Ах, да — добродушно си спомни Ябу онази нощ. — Това е камъкът, който открих в Кюшу. Доколкото си спомням, вие имахте намерение да го преименувате на „Очакващия варварин“?

— Да, господарю, ако нямате нищо против. Но ще ми окажете ли утре честта да изберете лично мястото му в градината? Боя се, че няма достойно място за него.

— Утре ще реша. Да…

Ябу остави мислите си да се зареят към камъка, далечните дни, прекарани с неговия господар тайко, и накрая към Нощта на писъците. Обзе го тъга. Колко е кратък, тъжен и жесток животът! Огледа Судзу. Момичето колебливо му се усмихна — овално личице, стройно и крехко тяло; както и другите две прислужници. И трите бяха докарани в носилки от къщата му в Мишима. Тази нощ бяха боси, кимоната им бяха от най-фина коприна, кожата им — млечно бяла. Интересно, помисли си той, момчетата могат да бъдат тъй грациозни и в много отношения по-женствени и чувствени от момичетата. После забеляза Дзукимото.

— Какво чакаш? Махай се!

— Да, господарю. Поръчахте да ви напомня за данъците.

Дзукимото надигна с пъшкане огромното си потно туловище и доволен се затътри към вратата.

— Оми-сан, веднага удвоете всички данъци.

— Да, господарю.

— Проклети селяни! Нищо не работят! До един са ленивци. Аз охранявам пътищата от бандити, моретата от пирати, управлявам ги мъдро, а те какво? По цял ден се наливат с чай и саке, и се тъпчат с ориз! Крайно време е да осъзнаят задълженията си!

— Така е, господарю — съгласи се Оми. После Ябу се върна на въпроса, който го бе занимавал през цялата вечер.

— Анджин-сан ме изуми. Но не и вас, както ми се стори.

— О, не, аз също се изумих. Дори повече от вас. Но вие постъпихте много мъдро, като го принудихте да се реши на такава постъпка.

— Смятате ли, че Игураши беше прав?

— Само се възхитих от мъдростта ви. Все някога трябваше да му откажете. Според мен постъпихте умно, като го сторихте още тази вечер.

— Помислих, че ще отиде докрай и ще се самоубие. Да. Радвам се, че бяхте готов да се намесите. Разчитах на това. Като за варварин Анджин-сан е изключителен човек, нали? Жалко, че все пак е варварин и е толкова наивен.

— Да.

Ябу се прозя. Прие от Судзу чашка саке.

— Та значи казвате, половин месец? Марико-сан трябва да остане тук поне толкова, Оми-сан. След това ще реша какво да правя с тях двамата. Скоро ще трябва да му дам още един хубав урок. — Той се засмя и гнилите му зъби лъснаха. — Щом той ни дава да разберем, значи и ние трябва да го научим на туй-онуй. Погрижете се за това. Да, съгласен съм с вас, че дните на варварина са преброени.