Джеймс Клавел
Шогун (52)

Глава петдесет и първа

Преди зазоряване, във все още непрогледната тъмнина, решетката на една от страничните врати се повдигна безшумно и десет души забързано прекосиха подвижния мост над най-вътрешния ров. Желязната решетка отново се спусна след тях. На отсрещния край на моста бдителните пазачи нарочно обърнаха гръб и ги оставиха да минат, без да им поискат документи. Всички бяха облечени в тъмни кимона, с конусовидни шапки на главите, стиснали здраво мечовете си: Нага, Ябу, Блакторн, Урага-но-Тадамаса и шест самураи. Водеше ги Нага, следван от Ябу и останалите, той ги прекара със сигурна стъпка през лабиринта от криволичещи улички, нагоре и надолу по безброй стълби, през пусти коридори. При среща с постови или патрулиращи самураи — винаги нащрек! — Нага им показваше сребърен монограм и групата минаваше безпрепятствено, без да им задават въпроси.

Той ги изведе по тези почти неизвестни пътеки до главната южна порта, където се намираше единственият мост през първия голям ров на крепостта. Тук ги чакаше втора група самураи. Те безмълвно наобиколиха групата, като щит срещу евентуална опасност, и всички забързаха вкупом през спуснатия мост. И тук никой не им поиска документите. Продължиха по лекото възвишение към Първия мост, като се придържаха възможно най-близо до неосветените страни на стените, по-далеч от факлите, които обилно осветяваха крепостта. Веднага след моста завиха на юг и се изгубиха в лабиринта от улички, които водеха към пристанището.

До самия кордон от самураи, обкръжили кея, където бе завързан „Еразъм“, самураите-придружители отстъпиха назад и направиха знак на първите десетима да минат напред, после отдадоха чест, обърнаха се и потънаха отново в мрака.

Нага поведе групичката през бариерите. Пуснаха ги на кея, без да им задават въпроси. Тук имаше още повече факли и охрана.

— Готово ли е всичко? — запита Ябу, който пое оттук нататък ролята на водач.

— Да, господарю — отвърна старшият самурай.

— Добре. Разбрахте ли, Анджин-сан?

— Да, благодаря, Ябу-сан.

— Добре. Трябва да побързате.

Блакторн видя самураите си, строени от едната страна на кея, и махна на Урага да отиде при тях, както беше уговорено. Очите му зашариха трескаво по кораба, проверявайки дали всичко е наред, после се изкачи бързо по трапа и гордо застана на своя квартердек. Небето все още тъмнееше и нямаше и помен от зазоряване. По всичко личеше, че денят щеше да е хубав, а морето — спокойно.

Погледна отново към кея. Ябу и Нага бяха потънали в разговор. Урага обясняваше на васалите му какво става. Бариерите отново се разтвориха и в празното пространство зад тях се появиха с несигурни стъпки Бакус ван Нек и останалите мъже от екипажа, боязливи, заобиколени от строги пазачи.

Блакторн се приближи до перилата и извика:

— Ей! Я се качвайте!

Щом го видяха, хората му като че ли се отърсиха от страха си и забързаха към него, ала постовите ги изругаха и грубо им препречиха пътя.

— Урага-сан! — извика Блакторн. — Кажете им веднага да ги пуснат! Веднага!

Урага пъргаво се подчини. Самураите го изслушаха, поклониха се на Блакторн и освободиха екипажа.

Пръв се качи Винк, а последен, пипнешком — полуслепият Бакус. Бяха все още наплашени, но никой не се качи на квартердека — това беше царството на Блакторн и само на Блакторн.

— Господи, лоцмане — задъхано започна Бакус, надвиквайки гълчавата от въпроси. — Какво става?

— Какво има, лоцмане? — додаде като ехо Винк. — Исусе, тъкмо си спяхме и изведнъж вратата се разтвори с гръм и трясък и тези маймуни ни поведоха насам…

Блакторн вдигна ръка.

— Мълчете и слушайте! — Когато се успокоиха и утихнаха, той започна тихо: — Ще откараме „Еразъм“ в едно безопасно пристанище през…

— Много сме малко, лоцмане — загрижено го прекъсна Винк. — Няма да ус…

— Замълчи, Йохан, и слушай. Ще ни теглят дотам. Другият кораб ще пристигне всеки момент. Гинзел, иди на носа да мериш дълбочината, Винк да поеме кормилото, Ян Ропер и Бакус да застанат на носа на лебедката, а Саламон и Кроок — отзад. Сонк да слезе долу и да провери запасите. Донеси грог, ако намериш. Хайде!

— Един момент, лоцмане — провикна се Ян Ропер. — За къде сме се забързали толкова и защо?

Блакторн усети как в него се надига вълна от яд, задето му задават въпроси, но си напомни, че те имаха право да знаят, че не са му васали, нито ета, а собственият му екипаж, негови другари — моряци, и в някои отношения почти партньори.

— Започва сезонът на бурите, тук им казват тайфуни — големи бури. Това пристанище не е никак безопасно. А зад него, няколко левги по на юг, се намира най-сигурното и безопасно заливче. Близо до едно село, което се казва Йокохама. Там „Еразъм“ ще е на сигурно място и ще издържи на всякаква буря. А сега на работа!

Никои не помръдна.

— Само на няколко левги ли каза, лоцмане? — обади се ван Нек.

— Да.

— Тогава за какво сме се разбързали толкова?

— Торанага-сама ми разреши да свърша тази работа сега — сподели Блакторн половината от истината. — Колкото по-бързо, толкова по-добре, сметнах аз, защото, току-виж, си променил решението. А в Йокохама… — Той погледна към Ябу, който затрополи по мостчето, придружен от шестимата телохранители. Щом го видя, екипажът се разбяга ужасен.

— Господи! Това е той! — задъхано възкликна Винк. — Същия кучи син, дето свари Питерзоон.

Ябу се приближи широко усмихнат до квартердека, без да забелязва ужаса, който обзе моряците, щом го разпознаха, и посочи към морето:

— Вижте, Анджин-сан! Ей там! Всичко е наред, нали?

От тъмнината, откъм запад, към тях безшумно като чудовищна морска гъсеница се плъзгаше голяма галера.

— Добре, Ябу-сан. Вие искате останете тук?

— По-късно, Анджин-сан.

И Ябу се запъти към трапа.

Блакторн се обърна отново към хората си.

— Хайде на работа. И внимавайте какво приказвате. Ще разговаряте помежду си само на холандски жаргон — на кораба има човек, който знае португалски. Ще ви обясня някои неща, след като потеглим.

Мъжете се разпръснаха, доволни да бъдат възможно по-далеч от Ябу. Урага и двадесет от самураите на Блакторн се качиха на кораба. Останалите се строиха на кея, за да се качват двама по двама.

— Това е личната ви охрана, ако нямате нищо против, сеньор — каза Урага.

— Казвам се Анджин-сан, а не сеньор — поправи го Блакторн.

— Извинете, Анджин-сан! — И Урага понечи да се качи на квартердека.

— Стоп! Останете долу! Никой не може да се качва на квартердека без мое разрешение. Кажете това и на останалите.

— Да, Анджин-сан, моля да ме извините.

Блакторн се приближи до перилата и започна да наблюдава маневрите на галерата, леко на запад от „Еразъм“.

— Гинзел! Слез на брега и следи как боравят с нашите въжета! Внимавай да бъдат добре прикрепени! Хайде, живо!

След като се увери, че всичко на кораба е както трябва, той огледа двадесетте души.

— Защо са подбрани измежду онези със завързаните ръце, Урага-сан?

— Те са от един род, сен… Анджин-сан. Нещо като братя. Молят за честта да ви охраняват.

— Анатауа… анатауа… анатауа… Ти, ти и ти — посочи Блакторн безразборно десет от мъжете и им заповяда да се върнат на брега и да бъдат заместени от други десет, също посочени безразборно от Урага. След това нареди на секретаря си да им разясни, че всички негови васали трябва да са като братя, иначе могат незабавно да си направят сепуку.

— Уакаримасу?

— Хай, Анджин-сан. Гомен насай.

Корабните въжета бяха завързани вече здраво за другия кораб. Блакторн лично провери как е свършена работата, накъде духа вятърът, мобилизирал целия си морски опит, защото много добре съзнаваше, че дори в тихите води на обширното пристанище на Йедо плаването им можеше да стане опасно, ако внезапно задухаше силен вятър.

— Тръгвайте! — извика той. — Има, капитан-сан!

Другият капитан махна с ръка и галерата се откъсна от кея. На нея се намираше Нага заедно с голям брой самураи и останалите васали на Блакторн. Ябу стоеше до Блакторн на квартердека на „Еразъм“. Корабът леко се разклати, като че бе усетил подводно течение. Блакторн и останалите членове на екипажа му почувствуваха внезапен прилив на възбуда при мисълта, че отново ще бъдат в открито море, и тя надделя над тревогите им. Гинзел се бе надвесил над малката платформа, мереше дълбочината и я съобщаваше гръмогласно. Кеят започна да се отдалечава.

— Ей там, отпред! Юкури сей! Намалете ход!

— Хай, Анджин-сан — извикаха в отговор. Двата кораба заедно навлязоха в центъра на пристанището. На главните им мачти ярко се открояваха запалените предупредителни фенери.

— Добре, Анджин-сан — обади се Ябу. — Много добре.

Той изчака да навлязат в открито море и дръпна Блакторн настрани.

— Анджин-сан — предпазливо започна той. — Вие вчера ми спасихте живота. Разбирате ли? Като върнахте ронините назад, помните ли?

— Да. Само мой дълг.

— Не, не беше ваш дълг. В Анджиро, спомняте си онзи човек, вашия моряк… Спомняте си?

— Да, помня.

— Шигата га най, нее? Карма, нее? Това било преди вие самурай и хатамото… — Очите на Ябу блестяха на светлината на морския фенер. Той докосна дръжката на меча в пояса на Блакторн и заговори тихо, но ясно: — Пред Стария продавач на масло моля като един самурай друг самурай да забравите всичко старо. Ново начало. Тази вечер. Моля? Разбирате ли?

— Да, разбирам.

— Имате нужда от мен, Анджин-сан. Без мен няма варвари-вако. Сам не можете да ги наемете. Не от Нагасаки. Никога. Аз мога да ви ги наема — да ви помогна да ги наемете. Сега се бием на една и съща страна. На страната на Торанага. Без мен няма вако, разбирате ли?

Блакторн огледа галерата, движеща се пред неговия кораб, после провери палубата и дали всички моряци са си по местата. Чак тогава върна погледа си върху Ябу.

— Да, разбирам.

— Знаете думата „омраза“, нали?

— Да.

— Омраза идва от страх. Аз нямам страх от вас. Вие няма защо да имате страх от мен. Никога вече. Искам това, което искате и вие: ваши нови кораби тук, вие тук, капитан на нови кораби. Аз мога да ви помогна много. Първо Черният кораб… да, Анджин-сан — побърза да добави той, забелязал как радостна тръпка премина през тялото на Блакторн.

— Аз ще убедя Торанага-сама. Знаете, аз добър воин, нали? Аз ще поведа атаката. Ще ви докарам Черния кораб на сушата. Заедно вие и аз сме по-силни, отколкото сами.

— Да, възможно наемем още хора? Повече от двеста?

— Ако ви трябват две хиляди… пет хиляди! Не се безпокойте, водете си кораба — аз ще поведа битката. Съгласен?

— Да. Справедливо разпределение. Благодаря. Съгласен.

— Добре, много добре, Анджин-сан — остана доволен Ябу. Знаеше, че от това партньорство и двамата ще имат изгода, колкото и да го мрази варваринът. И в това отношение логиката на Юрико се оказа безпогрешна.

Предната вечер той се срещна с Торанага и му поиска разрешение незабавно да замине за Осака и да подготви пристигането му там.

— Моля да ме извините, но сметнах, че този въпрос не търпи отлагане. В края на краищата, господарю — добави той почтително, както го беше подучила жена му, — трябва да изпратите там някой от висок ранг, за да се увери, че всичко е както трябва. Ишидо е селянин и не разбира нищо от церемониалност. Подготовката трябва да е безупречна, иначе не бива да ходите. Може би ще трябват цели седмици, за да се уреди всичко, както подобава, нали?

Той остана очарован от лекотата, с която успя да убеди Торанага.

— Също така и въпроса с варварския кораб, господарю. Най-добре веднага да бъде прибран в Йокохама — в случай, че излязат тайфуни. Аз лично ще надзиравам откарването му там, ако позволите, преди да замина. Мускетният полк може да охранява кораба, и без това нямат никаква работа. Оттам ще замина с галерата направо за Осака. По море е по-бързо.

— Много добре, Ябу-сан. Щом смятате всичко това за необходимо, направете го. Но вземете и Нага-сан със себе си. Оставете го в Йокохама той да отговаря за всичко.

— Добре, господарю. — След това Ябу разказа на Торанага как Цуку-сан побеснял от яд и добави, че ако Торанага иска Анджин-сан да живее достатъчно дълго, за да успее да наеме моряци в Нагасаки, и ако възнамерява да използува кораба, то може би това трябва да стане без протакане. — Свещеникът беше бесен — според мен достатъчно, за да насъска хората си срещу Анджин-сан.

— Сигурен ли сте?

— Напълно, господарю. Може би ще е най-добре засега да поставя Анджин-сан под свое покровителство. — После, сякаш това току-що му бе хрумнало, добави: — Най-лесно ще стане, ако взема Анджин-сан със себе си. Мога да започна подготовката в Осака, да продължа в Нагасаки, да наема нови варвари и да приключа всичко, като се върна.

— Правете, каквото смятате за необходимо — вяло се съгласи Торанага. — Оставям на вас да решите, приятелю. Какво значение има? Какво значение има всичко?

Ябу беше доволен, че най-сетне щеше да пристъпи към някакви действия. Само присъствието на Нага не му влизаше в сметките, но всъщност и това беше без значение, пък и нямаше да е лошо да остане в Йокохама и да се грижи за всичко.

Сега Ябу наблюдаваше Анджин-сан — едър, с горда осанка, леко разкрачен, полюляващ се тъй естествено в такт с кораба и вълните, сякаш беше част от самия кораб, огромен, силен и различен. Тъй различен от онова, което беше на брега. Ябу съзнателно и старателно започна да му подражава, опита се да заеме същата стойка.

— Искам не само Кванто, Юрико-сан — тихо прошепна той на жена си точно преди тръгване. — Искам още нещо — да стана властелин на моретата, адмирал, командуващ цялата флота на империята. Ще изразходваме целия доход от Кванто, за да осъществим плана на Оми — да придружим варварина до страната му, да купим още кораби и да ги докараме тук. Оми ще замине с него.

— Да — доволна се съгласи тя. — Можем да му имаме доверие.

 

 

Кеят на Йедо остана празен. Последните самураи бяха изчезнали зад завоя към крепостта. От тъмната сянка се отдели отец Алвито, придружен от брат Микаел. Езуитът не откъсваше поглед от морето.

— Проклет да е и корабът, и всички на него!

— С изключение на един, отче. С него пътува и наш човек. Също и Нага-сан. Той се закле да се покръсти през първия месец на следващата година.

— Ако изобщо дочака следващата година — мрачно откликна Алвито. — Не знам за Нага — може да е искрен, може и да не е. Но този кораб ще ни погуби, а ние сме безпомощни.

— Господ ще ни помогне.

— Да, но междувременно ние трябва да му помогнем като негови воини. Делегатът-посетител и капитан Ферейра трябва незабавно да бъдат предупредени. Намери ли пощенски гълъб за Осака?

— Не, отче, колкото и пари да предлагах. Дори за Нагасаки няма. Преди няколко месеца Торанага наредил всички гълъби да му бъдат предадени.

Алвито се разстрои още повече.

— Все някъде трябва да има поне един гълъб! Плати всичко, каквото ти поискат. Този еретик ще ни нанесе страшна вреда, Микаел.

— А може и да не успее, отче.

— Защо местят кораба? Явно търсят безопасно място, но повече им се иска да бъде по-далеч от нас. Защо Торанага даде на този еретик двеста вако и му върна всичките пари? За да го използува като ударна сила срещу нас, а парите, за да си наеме още пирати — артилеристи и моряци. Защо му възвърна свободата? За да ни заплаши чрез Черния кораб. Господ да ни е на помощ — и Торанага ни изостави, и е срещу нас.

— Защото ние го изоставихме, отче.

— С нищо не можехме да му помогнем! Опитахме всички възможни средства, но не можахме да повлияем на тези даймио. Безпомощни сме.

— Може би, ако се молим повече, господ ще ни покаже някакъв изход от това положение.

— Аз непрестанно се моля, но… Може би господ ни е изоставил, а, Микаел? Може би не сме достойни за неговата милост? Аз поне със сигурност не съм.

— А може би Анджин-сан няма да намери артилеристи и моряци? Може би изобщо няма да стигне до Нагасаки?

— Среброто му ще купи толкова хора, колкото са му необходими. Дори католици и португалци! Хората са много глупави и мислят повече за този свят, отколкото за отвъдния. Не желаят да прозрат с каква лекота продават душите си. Така е. Моля се Блакторн никога да не стигне дотук. Нито пък неговите пратеници. Не забравяй, че няма защо той лично да ходи там. Хората могат да бъдат наети от друг и докарани при него. Хайде сега да се прибираме.

Все така разстроен, Алвито поведе Микаел към мисията на езуитите, която се намираше на около една миля на запад, недалеч от пристанището, зад един от големите складове за коприна и ориз. Те бяха част от търговската база на езуитите, които служеха като посредници между продавачи и купувачи.

Известно време вървяха покрай брега. Алвито се спря за момент и отново се загледа към морето. Вече се зазоряваше, но не можа да различи корабите.

— Дали ще стигне нашето писмо?

Предишния ден Микаел откри, че един от новите васали на Блакторн е християнин. Когато новината, че нещо се мъти около Анджин-сан и кораба му, стигна до Алвито чрез шпионската му мрежа в Йедо, той надраска набързо една шифрована бележка до дел Аква, в която му съобщи последния развой на събитията, и помоли християнина, васал на Блакторн, да я предаде тайно, ако някога стигне Осака.

— Ще стигне — тихо, но без сянка на съмнение каза Микаел. — Нашият човек знае, че пътува заедно с врага.

— Дано господ го пази и му вдъхне сили и дано прокълне Урага! — Алвито погледна младежа. — Защо? Защо се отметна от нас?

— Нали ви каза, отче — искаше да стане свещеник, да бъде ръкоположен в нашето братство. Това не е чак толкова неизпълнима молба на един горд божий служител.

— Прекалено горд, братко. Господ с присъщата си мъдрост го изкуши и откри, че е лесно податлив.

— Така е. Моля се и аз да не се окажа тъй податлив, когато дойде моят ред.

Алвито подмина мисията и се отправи към големия парцел, определен от Торанага за катедралата, която трябваше в най-скоро време да бъде издигната за прослава на бога. Езуитът вече я виждаше във въображението си — висока, величествена и същевременно изящна, извисяваща се над целия град, с несравними камбани, излети в Макао или Гоа или дори чак в Португалия, звънки и гръмогласни, с огромни бронзови врати, разтворени гостоприемно за правоверните благородници. Усещаше с носа си мириса на тамяна и чуваше латинските химни.

Ала войната ще сложи край на всичките ми мечти, каза си той. Тази земя отново ще бъде опустошена и всичко ще бъде както винаги.

— Отче! — предупреди го шепнешком брат Микаел.

Недалеч бе застанала някаква жена, загледана в основите — вече очертани и дори донякъде изкопани. С нея бяха и две прислужнички. Алвито застина безмълвно, втренчил поглед в здрача. Жената бе спуснала воал пред лицето си и беше облечена много богато. В следващия миг брат Микаел леко помръдна. Кракът му закачи едно камъче, което се удари в някаква каменна лопата, невидима в тъмното, и гръмко издрънча. Жената се обърна стресната. Алвито я позна.

— Марико-сан? Аз съм — отец Алвито.

— Вие ли сте, отче? Аз… дойдох при вас. Скоро трябва да тръгна и исках преди това да поговорим.

Алвито се приближи.

— Радвам се да ви видя, Марико-сан. Да, чух, че тръгвате. На няколко пъти се опитвах да се срещна с вас, но засега все още ми е забранено да ходя в крепостта.

Без да продума, Марико се загледа отново в основите на катедралата. Алвито хвърли един поглед към брат Микаел, който не можеше да дойде на себе си от почуда, че такава високопоставена дама е придружена само от две прислужнички, че се е появила тук в такъв ранен час, без да бъдат предварително известени за нейната поява.

— Искахте само да ме видите ли, Марико-сан?

— Да. И да погледам след кораба.

— С какво мога да ви услужа?

— Искам да се изповядам.

— Нека тогава ви изповядам тук — вие ще бъдете първата, макар че мястото още почти не е осветено.

— Извинете, но бихте ли могли да отслужите тук литургия, отче?

— Тук още няма нито църква, нито олтар, нито нищо, но бих могъл във вашия параклис, ако жела…

— А можем ли да пием чай от празна чаша, отче? — тихичко продължи тя. — Извинете за въпросите, но почти нямам време.

— Да — отвърна той, разбрал веднага какво има тя пред вид.

И Алвито се приближи до мястото, където един ден във великолепния кораб, под сводестия покрив, щеше да има олтар. Днес покрив им беше развиделяващото се небе, а птиците и шумът на прибоя — величественият хор. И той запя тържествено и красиво, а брат Микаел му пригласяше.

Но преди да даде въображаемото причастие, Алвито млъкна за миг и се обърна към Марико.

— А сега да чуя изповедта ви, Мария.

Махна на брат Микаел да се отдалечи, седна на един камък, там, където след време щеше да е изповеднята, и притвори очи. Тя коленичи.

— Пред лицето на бога приз…

— Преди да започна, отче, искам да помоля за нещо.

— Мен или бога, Мария?

— Моля за услуга пред лицето на бога.

— Каква е тя?

— Животът на Анджин-сан в замяна на сведения.

— Неговият живот не ми принадлежи и аз не мога нито да го давам, нито да го отнемам.

— Да, но, извинете, би могло да се издаде една заповед за всички християни — че животът му не бива да се отнема като жертвоприношение за бога.

— Анджин-сан е враг. Страшен враг на нашата вяра.

— Да. И въпреки това моля за живота му. В замяна… в замяна може би бих могла да ви помогна.

— По какъв начин?

— Ще изпълните ли молбата ми, отче? Пред лицето на бога?

— Не мога да изпълня подобна молба. Неговият живот не ми принадлежи. А с бог не можем да се пазарим.

Марико се поколеба, коленичила на твърдата земя пред него. После се поклони и започна да се надига.

— Добре. Тогава моля да ме изви…

— Но ще предам молбата ви на Делегата-посетител — побърза да добави Алвито.

— Това не ми е достатъчно, отче. Моля да ме извините.

— Ще му я предам и ще го моля горещо в името на бога да се съгласи.

— Ако сведенията, които ще ви дам, са наистина ценни, ще се закълнете ли в бога, че ще направите всичко, което е по силите ви, да го спасите и пазите? Освен ако това не засяга пряко църквата.

— Да. Ако не засяга интересите на църквата.

— И също така, извинете, ще представите ли молбата ми на Делегата-посетител?

— Кълна се в бога, да.

— Благодаря, отче. Чуйте тогава.

И тя му разказа съображенията си защо според нея Торанага се преструва. Изведнъж пелената пред очите на Алвито падна и всичко си дойде на мястото.

— Права сте, убеден съм, че сте права! Прости ми, господи как можах да бъда такъв слепец!

— Чуйте още нещо, отче, имам още неща да ви съобщя. — И тя му прошепна тайните за Дзатаки и Оноши.

— Не е възможно!

— Говори се също така, че Оноши-сама възнамерявал да отрови Кияма-сама.

— Не може да бъде!

— Моля да ме извините, но е напълно възможно. Те са отколешни врагове.

— Откъде научихте всичко това, Мария?

— Говори се, че Оноши ще отрови Кияма-сама по време на тазгодишния празник на свети Бернард — добави уморено Марико, като се направи, че не е чула въпроса му. — Синът на Оноши ще стане новият господар на земите на Кияма. Генерал Ишидо е дал съгласието си при условие, че моят господар по това време вече е преминал отвъд.

— А доказателства, Марико-сан? Какви са доказателствата?

— Съжалявам, но не разполагам с никакви доказателства. Обаче Харима-сама също бил в течение на този заговор.

— Откъде научихте всичко това? И откъде знае Харима? Съучастник ли е?

— Не, отче. Само е посветен в тайната.

— Не е възможно. Оноши никога не би се изтървал — от устата му не можеш да чуеш излишна дума. Ако беше замислил такова нещо, никой никога не би научил за това. Сигурно грешите. Откъде получихте сведенията?

— Съжалявам, но не мога да ви кажа. Моля да ме извините. Обаче имам всички основания да вярвам, че говоря истината.

Мислите на Алвито запрепускаха като бесни и той взе да прехвърля в ума си какви ли не варианти и възможности. Накрая се досети:

— Урага! Урага беше изповедник на Оноши. Ах, пресвета Богородице, той е нарушил светостта на изповедта и е разказал на господаря си…

— Може би тази тайна не е вярна, отче. Но аз лично съм склонна да й вярвам. Истината обаче е известна само на господа бог.

Марико не бе свалила воала си и Алвито не виждаше лицето й. Зората вече се пукваше. Той погледна към морето. Този път успя да различи двата кораба далеч на хоризонта, забързани на юг — веслата на галерата се потапяха ритмично, вятърът беше попътен, морето — спокойно. Гърдите го боляха и главата му се замая от огромното значение на всичко чуто. Започна да се моли наум за божия помощ и се опита да отдели плодовете на хорското въображение от истината. Ала дълбоко в сърцето си съзнаваше, че тайните са верни, а разсъжденията й — логични.

— Значи, според вас Торанага ще надхитри Ишидо и ще спечели?

— Не, отче, никой няма да спечели, но без вашата помощ Торанага-сама ще загуби. На Дзатаки-сама не може да се вярва. Той винаги ще си остане голяма опасност за моя господар. Дзатаки знае това, а също така знае, че всички обещания на Торанага са празни думи, защото в крайна сметка моят господар ще се стреми да го премахне. На мястото на Дзатаки бих убила Судара, Генджико и децата им веднага щом ми паднат в ръцете, и бих тръгнала незабавно срещу северния фланг на Торанага. Ще хвърля войските си натам и това ще извади Ишидо, Икава Джикю и всички останали от тъпата им летаргия. Торанага може да бъде унищожен много лесно, отче.

Алвито помълча малко, после се обади тихо:

— Повдигнете воала си, Мария.

Лицето й беше бледо, като на смъртник.

— Защо ми разказахте всичко това?

— За да спася живота на Анджин-сан.

— Заради него вършите предателство, Мария? Вие, Тода Марико-но-Бунтаро, дъщеря на генерал Акечи Джинсай, извършвате предателство заради един чужденец? И искате аз да ви повярвам?

— Не, извинете — правя го също така и за да спася църквата. Преди всичко за да спася църквата, отче… Не знам какво да правя. Помислих си, че може би вие… Единствената надежда за църквата е Торанага-сама. Ако можете да му помогнете по някакъв начин сега. Той е добър и мъдър човек и църквата ще процъфти при него. Знам със сигурност, че истинският враг е Ишидо.

— А повечето даймио-християни са убедени, че Торанага ще изличи църквата и наследника от лицето на земята, ако един ден победи Ишидо и вземе властта.

— Може и да го направи, но силно се съмнявам. Той ще се отнесе почтено към църквата. Винаги е бил почтен. А Ишидо е яростен противник на християните. Както и Очиба-сама.

— Да, но всички големи даймио-християни са срещу Торанага.

— Ишидо е селянин, а Торанага-сама е почтен и мъдър и е покровител на търговията.

— Без търговия не може — независимо кой е на власт.

— Торанага-сама винаги ви е бил приятел и ако вие се отнесете честно към него, ще бъде на ваша страна, докато е на власт. — Тя посочи основите на катедралата. — Това не говори ли за неговата почтеност? Та той ви отпусна тази земя безплатно, макар че не можахте да изпълните обещанието си, и той загуби всичко — дори и приятелството ви.

— Може би.

— И накрая, отче, само Торанага може да предотврати избухването на една безкрайна война и вие не можете да не го знаете. А като жена ви моля да не допускате такава война.

— Да, Мария, може би той наистина е единственият, който е в състояние да предотврати войната.

Погледът му се отмести от лицето й. Брат Микаел бе коленичил, потънал в молитва, а двете прислужнички търпеливо чакаха до брега. Езуитът се почувствува смазан от толкова много сведения и същевременно въодушевен, беше изморен, ала силен.

— Радвам се, че дойдохте да ми кажете всичко това. Благодаря ви. От името на църквата и от мое име, като неин служител. Ще изпълня всичко, което ви обещах.

Тя кимна с глава, но премълча.

— Ще отнесете ли едно послание на Делегата-посетител, Марико-сан?

— Да, ако е в Осака.

— Лично послание.

— Добре.

— Ще бъде устно. Разкажете му всичко, което ми казахте и което аз ви казах. Дума по дума.

— Добре.

— Обещавате ли? Пред бога?

— Няма нужда да ме заклевате, отче. Аз вече дадох съгласието си.

Той я погледна в очите — твърда, силна, решена.

— Извинете, Мария. А сега да чуя изповедта ви.

Но тя отново спусна воала си.

— Моля да ме извините, отче, но не съм достойна дори да се изповядам.

— Пред бога всичко е достойно.

— Освен мен. Аз не съм достойна, отче, вярвайте ми.

— Трябва да се изповядате, Мария. Не мога да ви отслужа литургия — трябва да се явите пред него пречистена.

Тя коленичи.

— Простете ми, отче, защото съм съгрешила, но мога да изповядам само, че не съм достойна да се изповядам — прошепна тя едва чуто.

Отец Алвито докосна леко главата й и в жеста му имаше много съчувствие.

— Дъще божия, ще моля господа да опрости греховете ви. Той ще ви прости.

После я благослови и отслужи литургия във все още несъществуващата катедрала, под бледото небе… Една много по-истинска и по-красива служба от всички други — за него и за нея.

 

 

„Еразъм“ бе пуснал котва в най-доброто и закътано от всякакви бури пристанище, което Блакторн беше виждал, достатъчно отдалечено от брега, за да има корабът простор да маневрира, и все пак не прекалено далеч — на безопасно разстояние. Под него имаше десетина метра чиста морска вода и солидно дъно, а като се изключеше тесният вход за залива, местността наоколо беше издигната и това създаваше уютна сигурност за всеки кораб, скрил се тук от яростта на океана.

Еднодневното пътуване от Йедо не беше белязано от събития, макар да бе изморително. Галерата бе завързана на половин ли северно от „Еразъм“, недалеч от рибарското селище Йокохама. Блакторн и хората му — холандци и японци — бяха сами на кораба. Ябу и Нага слязоха на брега да направят проверка на мускетния полк и заръчаха и той да се присъедини към тях след известно време. На запад слънцето вече се бе спуснало ниско до хоризонта и аленочервеното небе предвещаваше, че и утре денят ще е хубав.

— Защо сега, Урага-сан? — попита Блакторн от квартердека, със зачервени от безсъницата очи. Беше наредил на екипажа си да се оттегли за почивка, но Урага го помоли да отложи за момент изпълнението на заповедта си, за да разберат дали няма християни сред васалите му. — Не може ли утре?

— Не, господарю, много съжалявам — погледна нагоре към него Урага, застанал сред насъбралите се самураи-васали. Холандският екипаж се бе скупчил нервно до перилата на квартердека. — Моля да ме извините, но много е важно веднага да разберем това. Вие сте най-заклетият им враг. Затова трябва да знаете, за вашата собствена безопасност. Единственото ми желание е да ви предпазя. Няма да ни отнеме много време.

— Всички ли са тук на палубата?

— Да, господарю.

Блакторн се приближи още повече към перилата и извика на японски:

— Има някой християнин? — Отговор не последва. — Заповядвам, всеки християнин крачка напред! — Никой не помръдна. Той се обърна пак към Урага: — Десет души да останат на палубата да пазят, останалите са свободни.

— С ваше разрешение, Анджин-сан — настоя Урага, извади от кимоното си малка иконка, която бе донесъл със себе си от Йедо, хвърли я на палубата с образа нагоре и я стъпка. На Блакторн и екипажа им стана неприятно от това светотатство. Само Ян Ропер нямаше нищо против. — Моля ви. Накарайте всичките си васали да постъпят по съшия начин — продължи Урага.

— Защо?

— Ще мога да позная кой е християнин. — Очите на Урага бяха наполовина скрити от периферията на шапката му. — Моля ви, господарю. Много е важно всички до един да направят същото — настоя той.

— Добре — неохотно се съгласи Блакторн. Урага се обърна към скупчилите се васали.

— По мое предложение господарят желае всички да стъпчете иконата.

Самураите замърмориха недоволно, а един го прекъсна: — Нали вече заявихме, че не сме християни? Какво ще докаже тъпченето на някаква си варварска картинка? Нищо!

— Християните са врагове на нашия господар. Те са много вероломни, но какво да се прави — такива са. Моля да ме извините, но много добре ги познавам — за голям мой срам и аз бях изоставил нашите богове. Съжалявам, но съм убеден, че това е необходимо за безопасността на нашия господар.

— В такъв случай няма какво повече да говорим — обади се един самурай от първата редица, излезе напред и стъпка иконата. — Не се прекланям пред никаква варварска религия. Хайде, направете всички същото.

Започнаха един по един да излизат напред. Блакторн наблюдаваше с неприязън сцената.

— Не мисля, че е редно — обади се притеснено ван Нек. Винк вдигна поглед към квартердека.

— Ама че копелета! Ще ни прережат гърлата, без да им мигне окото. Сигурен ли си, че можеш да им имаш доверие, лоцмане?

— Да.

— Никой католик няма да стъпче иконата, нали, Йохан? — додаде Гинзел. — Този Урага-сама е много хитър.

— Какво значение има дали са католици, или не? Нали си остават проклети самураи.

— Така е — обади се и Кроок.

— И въпреки това не е хубава тази работа — настоя ван Нек.

Самураите на палубата продължаваха да тъпчат иконата един след друг, след което се отдалечаваха свободно, на групички. Всичко това беше много отегчително и Блакторн съжали, задето бе дал съгласието си, тъй като имаше много по-важни работи да се свършат, преди да зазори. Погледът му се прехвърли върху селото и земите наоколо. Стотиците сламени навеси, издигнати за мускетния полк, бяха накацали като насекоми по хълмовете. Толкова работа ме чака, мислеше си той и изгаряше от желание да слезе на брега, да го разгледа, да се порадва на земите, подарени му от Торанага, защото в тях влизаше и Йокохама. Господи, ти, дето си на небето — та аз съм господар на едно от най-хубавите пристанища на този свят!

Внезапно един от самураите заобиколи иконата, измъкна с рязко движение меча си и се метна към Блакторн. Десетина изненадани самураи наскачаха безстрашно и му препречиха пътя към квартердека, докато Блакторн се завъртя на пети, вече с готов пищов. Останалите се пръснаха, взеха да се блъскат, препъваха се и, общо взето, създаваха суматоха. Нападателят рязко закова на място, изкрещя яростно, после смени посоката и замахна към Урага, който като по чудо избягна удара. Останалите се нахвърлиха отгоре му, ала той се извърна с лице към тях, сражава се свирепо няколко кратки мига, хвърли се към перилата на кораба и скочи през борда.

Четирима от онези, които можеха да плуват, захвърлиха дългите си мечове, захапаха късите и се хвърлиха след него във водата, докато останалите самураи и холандците се струпала до перилата.

Блакторн също се хвърли към перилата. В първия момент нищо не можа да различи, след това забеляза мятащи се във водата сенки. Един от петимата изплува за миг на повърхността, пое си въздух и отново се гмурна. След още малко се появиха четири глави. Теглеха трупа със забит в гърлото нож.

— Съжаляваме, Анджин-сан, това е собственият му нож — надвика един общата гълчава.

— Урага-сан, нека го претърсят и го хвърлят на рибите.

Обискът нищо не разкри. Когато се върнаха обратно на палубата, Блакторн посочи отново иконата и заповяда:

— Всички самураи — пак!

Незабавно му се подчиниха и той лично надзираваше как всеки един се подлага на изпитанието. После, за да направи удоволствие на Урага, нареди на екипажа си да извърши същото. Те започнаха да протестират.

— Хайде — изръмжа Блакторн. — По-бързо, докато не съм ви сритал в задниците!

— Няма защо да ни заплашваш, лоцмане — засегна се ван Нек. — Ние да не сме смрадливи езически свине!

— Престанете да ги наричате така! Те са самураи, дявол да ви вземе!

Екипажът го зяпна в почуда. В следващия миг ги разтърси вълна от ярост, подклаждана от страх. Ван Нек се опита да каже нещо, но Гинзел го прекъсна.

— Самураите са езически копелета и убиха Питерзоон, капитана и Маецукер!

— Да, но без тях никога няма да се завърнем у дома, ясно ли е? Никога!

Самураите ги наблюдаваха. После взеха да обграждат Блакторн, като мятаха гневни погледи към екипажа.

— Хайде, стига! — примирително се обади ван Нек. — Всички сме преуморени и раздразнителни. Нощта се оказа прекалено дълга. Тук не сме господари на самите себе си — никой от нас. Нито дори лоцманът. Той знае какво върши — нали е водач? Сега той ни е капитанът.

— Той е главен, така е, но това не му дава право да застава на тяхна страна срещу нас. И в края на краищата не е крал — всички сме равни! — изсъска Ян Ропер. — Това, че е въоръжен и облечен като тях и може да говори кирливия им език, не го прави кралска особа. И ние си имаме права и можем да изправим нашия закон срещу неговия, в името на господа, макар че е англичанин! И той като нас даде свещена клетва да се подчинява на правилата — така ли е, лоцмане?

— Така е — потвърди Блакторн. — В нашите морета ни управляват наши закони — там, където сме мнозинство и господари на положението. Но тук не сме. Затова правете, каквото ви казвам, и то бързо!

Мърморейки, те се подчиниха.

— Сонк! Откри ли някакъв грог?

— Нито капка, дявол да го вземе!

— Ще наредя тогава да докарат саке. — И добави на португалски: — Урага-сан, елате с мен на брега и вземете някой, който да гребе. Вие четиримата — додаде на японски, като посочи онези, които се бяха хвърлили в морето след християнина. — Вие четиримата сега капитани. Ясно? Всеки началник петдесет души.

— Хай, Анджин-сан.

— Как се казвате? — попита той единия от тях — висок, мълчалив мъж с белези по врата.

— Нава Чисато, господарю.

— Днес вие главен капитан. Докато аз се върна.

— Да, господарю.

Блакторн се запъти към трапа. Под него беше завързаната лодка.

— Къде отиваш, лоцмане? — попита с блеснал поглед ван Нек.

— На брега. Няма да се бавя.

— Добре, и ние идваме.

— Аз също ще дойда с…

— И аз, и аз оти…

— Господи, да не вземете да ме оста…

— Не! Аз сам ще сляза на брега!

— Но, за бога, ние какво ще правим? — възкликна ван Нек. — Какво ще правим? Не ни оставяй, лоцмане! Какво ще…

— Ще чакате! — сопна се Блакторн. — Ще се погрижа да ви изпратят храна и нещо за пиене.

Гинзел се изправи лице с лице срещу Блакторн.

— Бяхме разбрали, че довечера се връщаме обратно! Защо няма да се върнем?

— Колко време ще останем тук, лоцмане, кол…

— Лоцмане, кога се връщаме в Йедо? — надвика всички Гинзел. — Колко време ще стоим тук с тези маймуни?

— Маймуни с маймуни! — възторжено възкликна Сонк. — Искаме си нашите ети!

— Да, какво стана с нашите ети, лоцмане? Нашите хора и нашите жени?

— Ще ги видите утре — опита се Блакторн да прикрие отвращението си. — Имайте търпение, ще гледам да се върна бързо, няма да се бавя. Бакус, оставям те отговорен за екипажа!

И се обърна към трапа.

— И аз идвам с теб! — решително отсече Ян Ропер и тръгна подире му. — Тук сме в пристанище и аз като главен търговец съм с предимство. Искам и оръжие!

Блакторн се извърна рязко към него и моментално десетина меча изхвръкнаха от ножниците си, готови да насекат Ропер.

— Още една дума, и си мъртъв! — Високият кльощав търговец пламна и се закова на място. — Внимавай как разговаряш, когато си близо до самураите, защото всеки от тях ще ти отсече главата, преди да успея да се обадя, и за всичко ще са виновни твоите отвратителни обноски! Да не говорим за другото! Те са много раздразнителни, а като съм до вас, и аз ставам раздразнителен. Оръжие ще получите, когато ви потрябва, ясно ли е?

Ян Ропер кимна нацупено и се върна обратно. Самураите все още гледаха заплашително, но Блакторн ги успокои и им заповяда под страх от смъртно наказание да не закачат екипажа му.

— Скоро ще се върна — повтори той и слезе по трапа в лодката, а Урага и още един самурай, начело с Чисато, се приближиха до Ян Ропер, който потръпна под страшните им погледи, поклони се и отстъпи назад.

Когато се отдалечиха от кораба, Блакторн благодари на Урага за залавянето на предателя.

— Моля ви, няма защо да ми благодарите. Това беше мой дълг.

— Да, дълг — каза Блакторн на японски, за да го разбере и другият самурай. — Но ваши коку други. Не двадесет, а сто на година.

— Благодаря ви, господарю, но не заслужавам. Аз само изпълних дълга си и трябва…

— Говорете бавно. Не ви разбирам.

Урага се извини и повтори думите си бавно.

Блакторн отново го похвали и се настани удобно в задната част на лодката, надвит от умората. Едва си държеше очите отворени и се обърна още веднъж към кораба да се увери, че е легнал добре на котва. Ван Нек и останалите стояха до трапа и той съжали, че изобщо ги взе със себе си, макар да знаеше много добре, че друг избор нямаше. Но без тях пътуването щеше да е далеч по-безопасно.

Бунтарска паплач, мислеше си той презрително. Какво да ги правя, дявол да ги вземе? Всичките ми васали знаят, че живеят в селището на ета, и са отвратени от него… Господи, каква бъркотия. Карма, нее?

И той заспа. Събуди се, когато лодката заби нос в брега, недалеч от мостчето. В първия момент не разбра къде се намира. Беше сънувал, че е в крепостта, в прегръдките на Марико, като предишната нощ.

Предишната нощ лежаха, полуунесени в сън, след като се любиха — Фуджико знаеше, че се любят, а Чимоко пазеше отвън. И точно тогава Ябу и самураите му започнаха да удрят с юмруци по дървения стълб до външната врата. А вечерта бе започнала тъй приятно! Фуджико много дискретно беше поканила и Кику, която пристигна по-лъчезарна и красива от всякога. Когато камбаните известиха края на часа на глигана, пристигна и Марико. Започнаха да се веселят, но след малко Марико им развали настроението:

— Много съжалявам, Анджин-сан, но се намирате в голяма опасност.

Разказа всичко, чуто от Гьоко, и добави, че не бива да има доверие на Урага. Кику и Фуджико също се обезпокоиха силно.

— Не се тревожете, ще бъда внимателен с него, не се бойте — опита се да ги успокои той.

— Може би няма да е лошо да внимавате и с Ябу-сама, Анджин-сан — продължи Марико.

— Какво?

— Днес следобед видях омразата, изписана на лицето ви. Той също я видя.

— Нищо — каза той. — Шигата га най, нее?

— Не. Съжалявам, но допуснахте голяма грешка. Защо спряхте хората си, когато го обградиха? Това също беше голяма грешка. Щяха да го убият на бърза ръка и врагът ви сега щеше да е мъртъв, без да рискувате себе си.

— Нямаше да е честно, Марико-сан. Толкова много срещу един. Не е честно.

Марико преведе на Фуджико и Кику думите му.

— Моля да ме извините, Анджин-сан, но ние всички сме на мнение, че този начин на мислене е много опасен, и ви молим да го промените. Много е погрешен и наивен. Моля да ме извините, че ви говоря така направо. Ябу-сан ще ви погуби.

— Не. Засега поне няма опасност. Все още съм му много необходим. И на Оми-сан.

— Кику-сан моли да ви кажа много да се пазите от Ябу и от този Урага. За Анджин-сан, казва тя, е може би трудно да прецени тук, у нас, кое е от голямо значение.

— Да, и аз съм съгласна с Кику-сан — добави Фуджико.

След това Кику ги остави и отиде да забавлява Торанага. А Марико отново наруши спокойствието на стаята:

— Тази нощ трябва да ви кажа сайонара, Анджин-сан — призори тръгвам на път.

— Но сега вече това не е необходимо — възрази той. — Можем да променим нещата. Аз ще ви закарам до Осака. Ще взема галерата или някой крайбрежен кораб. А в Нагаса…

— Не, Анджин-сан, много съжалявам. Трябва да тръгна, както ми е наредено.

И никакви негови молби не можаха да я разубедят.

Той усети, че Фуджико мълчаливо го наблюдаваше, а сърцето го болеше при мисълта за раздялата с Марико. Погледна към наложницата си. Тя помоли да я извинят за малко. Затвори вратата след себе си и те останаха сами. Той разбра, че тя няма да се върне и че за известно време е в безопасност. Любиха се буйно, страстно. Почти веднага след това отвън се чуха гласове и стъпки и едва имаха време да се пооправят, преди Фуджико да влезе през вътрешната врата, а Ябу — през външната с писмена, заповед от Торанага незабавно да тръгне, в пълна тайна… „За Йокохама, след това кратък престой в Осака, обратно в Нагасаки и после пак тук, у дома, Анджин-сан. Изпратих вече да докарат екипажа на кораба.“

През тялото му премина остра тръпка на радостна възбуда — тази победа сякаш му бе изпратена от небето!

— Да, Ябу-сан. Но Марико-сан — Марико-сан отива Осака също, нее? По-добре с нас — бързо, безопасно, нее?

— Не е възможно, съжалявам. Трябва да бързаме. Хайде, тръгвайте. Приливът… разбирате прилив, нее?

— Хай, Ябу-сан, но Марико-сан отива Осака…

— Съжалявам, но и на нея й е заповядано, както и на нас. Марико-сан, обяснете му. Кажете му да побърза!

Ябу остана непреклонен, а толкова късно през нощта беше невъзможно да отиде при Торанага и да го моли да промени заповедта си. Нито имаше време да разговаря повече с Марико и Фуджико, нито остана с тях поне за миг насаме, така че можаха само най-официално да си вземат довиждане. Но скоро щяха да се видят в Осака.

— Много скоро, Анджин-сан — обеща му Марико.

— Господи, не допускай да я изгубя — помоли се той на глас, а чайките кряскаха над главата му и някак си го караха да се чувствува по-самотен.

— Кого да изгубите, господарю?

Блакторн се върна в действителността. Посочи кораба:

— Имах пред вид „Еразъм“ — за нас корабите са от женски род, а не от мъжки — уакаримасу ка?

— Хай.

На палубата още се различаваха фигурите на екипажа и неразрешимият проблем отново се изпречи насреща му. Трябват ти на кораба, убеждаваше той сам себе си, и още много като тях. Новите моряци също няма да се отнесат доброжелателно към самураите, а на всичко отгоре ще са и католици — повечето. Господи, кажи ми как да ги държа в подчинение? Марико беше права. Там, където има католици, аз съм загубен.

— Дори и аз, Анджин-сан — добави тя снощи.

— Не, само вие не, Марико-сан.

— Днес следобед нали казахте, че сме ви врагове.

— Казах, че повечето католици са ми врагове.

— Ще ви убият при първа възможност.

— Да, но вие… Наистина ли ще се видим в Осака?

— Да. Обичам ви. Помнете, Анджин-сан, пазете се от Ябу-сан…

Всички са прави за Ябу — независимо какво ми говори и обещава, съгласи се той наум. Голяма грешка направих, като спрях тогава хората си, когато го бяха обградили. Това диване ще ми пререже гърлото в момента, в който престана да му бъда полезен, колкото и да се преструва на добронамерен. И все пак той също е прав, имам нужда от него. Без неговата закрила не бих могъл нито да вляза в Нагасаки, нито да се измъкна оттам. А той може много да ми помогне да убедя и Торанага. Ако поведе две хиляди фанатика, бихме опустошили Нагасаки, а нищо чудно и Макао… Света Богородице! Сам съм безпомощен като бебе!

И тогава си спомни какво бе казала Гьоко на Марико за Урага — да му няма доверие. Виж, за него е сгрешила, реши той. В кое ли друго отношение също греши?