Джеймс Клавел
Шогун (17)

Глава шестнадесета

— Може би трябваше да се посъветвате първо с мен, Ишидо-сама, преди да освободите моя затворник — каза Торанага.

— Варваринът бе хвърлен в обикновен затвор заедно с най-обикновени престъпници. Естествено бе да предположа, че сте загубили всякакъв интерес към него, иначе никога нямаше да го извадя оттам. Разбира се, и през ум не ми е минавало да се меся в личните ви дела. — Външно Ишидо запазваше спокойствие и почтителност, но отвътре вреше и кипеше. Знаеше, че е хванат натясно — бе нарушил законите на вежливостта. Вярно беше, че редното е първо да помоли Торанага за разрешение. Изискваше го елементарната учтивост. Макар че това също не би имало никакво значение, ако варваринът бе все още в ръцете му, в неговата част от крепостта. Тогава можеше да предаде чужденеца на Торанага, когато сметнеше за необходимо, ако и когато Торанага го помолеше. Но щом неговите хора са били спипани натясно и най-позорно избити, а сетне самураите на даймио Ябу и на Торанага случайно са отървали варварина с оръжие в ръка от други, пак негови хора — това коренно променяше картината. Така той губеше престиж, а цялата му стратегия, насочена към погубването на Торанага, бе да постави именно противника си в своето сегашно положение.

Торанага хвърли доволен поглед към Хиромацу — извинението беше сладка музика за ушите му. И двамата много добре знаеха какви вътрешни кръвоизливи струваше то на Ишидо. Намираха се в голямата зала за аудиенции. По предварителна уговорка двамата противници бяха придружени само от по пет души охрана — хора, на които можеха напълно да разчитат. Останалите чакаха навън. Ябу също чакаше отвън. А варварина го бяха изкъпали. Добре, помисли си Торанага, много доволен от себе си. За кратко време прехвърли мислите си върху Ябу и реши въпреки всичко да не го приема и днес, а да продължи да си играе с него като котка с мишка. Затова помоли Хиромацу да го отпрати и отново се обърна към Ишидо:

— Приемам, разбира се, извиненията ви. За щастие нищо лошо не се е случило.

— Значи мога да заведа варварина при наследника — щом го приведат в приличен вид?

— Аз ще го изпратя веднага щом си свърша работата с него.

— Мога ли да попитам кога ще стане това? Наследникът очакваше да го види тази сутрин.

— Не бива да се безпокоим прекомерно за такива неща — нито вие, нито пък аз. В края на краищата Яемон е само седемгодишен. Сигурен съм, че едно малко момче може да се запаси с търпение, не смятате ли? Търпението е разновидност на дисциплината и изисква практика. Нали така? Аз сам ще му обясня недоразумението. Тази сутрин ще имаме урок по плуване.

— Нима?

— Да. И вие трябва да се научите да плувате, Ишидо-сама. Плуването е великолепно физическо упражнение и е много полезно по време на война. Всичките ми самураи знаят да плуват. Аз го изисквам от тях.

— Моите прекарват времето си в стрелба с лък, бой с меч, яздене и стрелба.

— А моите — освен с всичко това — се занимават и с поезия, калиграфия, подреждане на цветя и чайната церемония ча-но-ю. Самураят трябва да овладее до съвършенство мирновременните изкуства, за да е силен и във военните.

— Повечето от хората ми поначало владеят всички тези умения — заяви Ишидо, макар че много добре знаеше колко него самия не го биваше да пише, а и другите му познания бяха твърде ограничени. — Но самураите са родени за война. А войната я разбирам много добре. И засега това ми стига — това и зачитането на волята на покойния ми господар.

— Урокът по плуване на Яемон е насрочен за часа на коня — допълни Торанага. Денят и нощта се деляха по на шест равни части. Денят започваше с часа на заека — от 5 до 7, после идваше часът на дракона — от 7 до 9, следвани от часовете на змията, коня, козата, маймуната, петела, кучето, глигана, плъха и вола. Цикълът се затваряше с часа на тигъра — от 3 до 5 сутринта. — Не бихте ли искали да се присъедините към урока?

— Не, благодаря. Прекалено съм стар, за да променя начина си на живот — отвърна Ишидо много тихо.

— Чух, че сте заповядали на капитана на вашите хора да извърши сепуку.

— Естествено. Трябвало е да залови бандитите. Или поне един от тях. Тогава щяхме да открием останалите.

— Учуден съм, че подобна банда може да действува тъй нагло в такава близост до крепостта.

— Съгласен съм с вас. Може би варваринът ще ни ги опише.

— Какво разбира един варварин — засмя се Торанага. — Що се отнася до бандитите нали са били ронини? А измежду вашите хора е пълно с ронини. Ако ги поразпитате, може би ще успеете да изкопчите някакви сведения. Не мислите ли?

— Вече ги разпитахме. В много отношения — Ишидо се направи, че не е забелязал прикритата подигравка относно ронините — безстопанствените, почти отхвърлени от закона наемни самураи, които се стичаха с хиляди под знамето на наследника, когато Ишидо започна да разпространява наляво и надясно слухове, че той, от името на наследника и неговата майка, би приел клетва за вярност от тяхна страна, би — невероятно — простил и забравил провиненията им или миналото им, с течение на времето би заплатил за вярната им служба с щедрост, подобна на тайковата. Ишидо знаеше, че това бе блестящ ход. Така разполагаше с огромен потенциал от добре обучени самураи, от който можеше да черпи, а същевременно му бе гарантирана и тяхната вярност, защото ронините много добре съзнаваха, че едва ли щяха да имат друг подобен шанс. Освен това привличаше в лагера си и недоволните, станали ронини поради завоеванията на Торанага или на неговите съюзници. И най-накрая така се предотвратяваше опасността броят на ронините да нарасне, защото единственият начин, по който самураят можеше да оцелее, ако нямаше късмета да стане ронин, бе да се оттегли в манастир или да стане бандит.

— Много неща не са ми ясни във връзка с това нападение — обади се Ишидо със злобен глас. — Защо например ще седнат бандитите да отвличат варварина за откуп? В града е пълно с други, далеч по-важни личности. Нали така е казал бандитът при срещата? Че искал откуп. От кого обаче? Каква е стойността на варварина? Никаква! И откъде са знаели как да го намерят? Аз едва вчера наредих да го заведат при наследника, за да се позабавлява момчето с него. Всички тези неща са крайно интересни.

— Да, много са интересни — съгласи се Торанага.

— На всичко отгоре и какво съвпадение — че Ябу-сан се случил да минава оттам точно в същия момент едновременно с ваши и мои хора. Много любопитно.

— Много. Разбира се, лесно може да се обясни защо е бил там — аз изпратих да го повикат, а ваши хора са го придружавали, защото ние двамата с вас се споразумяхме — по ваше предложение — че би било много уместно да започнем да запълваме пропастта, възникнала помежду ни, като ваши хора придружават моите хора, където и да се движат, докато трае това официално посещение.

— Също така е много странно, че бандитите, които са се оказали достатъчно храбри и добре организирани, за да убият първите десет самураи, без те да успеят да окажат някаква съпротива, са се държали като страхливи зайци при появата на нашите хора. Двете страни са били с изравнени сили. Защо бандитите не са се били и защо веднага не са повели варварина към планината, а най-глупаво са тръгнали по главната пътека към крепостта? Много любопитно.

— Много. Утре, като тръгна на лов, обезателно ще взема със себе си двойно повече телохранители. За всеки случай. Неприятно е все пак да знаеш, че около крепостта върлуват бандити. Да… Може би и вие ще се присъедините към мен и ще половуваме заедно? Какво ще кажете да пуснете вашия сокол срещу моя? Ще ловувам в планините на север от Осака.

— Не, благодаря. Утре съм зает. Какво ще кажете за вдругиден? Наредил съм на двадесет хиляди воини да прочистят всички гори и поляни около Осака. В радиус от двадесет ли няма да остане жив бандит. Това мога да ви обещая.

Торанага знаеше, че Ишидо използува бандитите като претекст да увеличи боря на силите си в околността. Щом казва двадесет, значи са петдесет хиляди. Примката се затяга, помисли си той. Защо толкова скоро? Кое е новото предателство? Защо Ишидо е толкова самоуверен?

— Добре тогава, вдругиден, Ишидо-сама. Нали хората ви няма да се навъртат из ловните ми места? Не бих искал да подплашат дивеча.

— Разбира се. А що се отнася до варварина…

— Той е и винаги е бил моя собственост. Както и корабът му. Но като свърша с него, ще можете да го получите. И да го екзекутирате, ако желаете.

— Благодаря. Така и ще направя. — Ишидо затвори ветрилото и го пусна в ръкава си. — Той не е от никакво значение. Онова, което има значение и заради което дойдох да ви видя, е, че… ах, впрочем чух, че майка ми била на посещение в манастира „Джоджи“.

— Нима? Според мен сезонът на вишневия цвят е преминал вече.

— Така е. Но щом иска да види дръвчетата, защо не? Нали ги знаете старите хора — като си наумят нещо, никой не е в състояние да ги разубеди. Само че не е добре със здравето. Тревожа се за нея. Много трябва да внимава — лесно настива.

— И моята майка е същата. Трябва да бдим за здравето на по-старите. — Торанага моментално си отбеляза наум да изпрати известие на абата да внимава много за здравето на старицата. Ако вземе да умре в манастира, последствията ще са ужасни — ще го посрамят пред цялата империя. Всички даймио ще разберат, че в играта за власт е използувал като пионка една безпомощна стара жена, майка на неговия враг, и не е съумял да изпълни задълженията си към нея. Вземането на заложници беше всъщност доста опасен ход.

Ишидо почти ослепя от ярост, когато научи, че почитаемата му майка се намира в Нагоя, в крепостта на Торанага. Много глави паднаха. Незабавно скрои планове за унищожаването на Торанага и положи тържествена клетва да обсади Нагоя и веднага щом започнат военните действия, да изтрие от лицето на земята даймио Кадзамаки и целия му род, под чието попечителство се е намирала и най-накрая изпрати чрез посредници лично послание до абата, че ако през следващото денонощие майка му не напусне манастира здрава и читава, Нага — единственият син на Торанага, до когото можеха да стигнат дългите му ръце — и всичките му жени, които бяха хванали, ще се събудят в селището на прокажените, след като са били хранени и поени от тях, а Нага освен това и обслужен от тяхна проститутка. Ишидо знаеше, че докато майка му се намираше във властта на Торанага, трябва да пипа много внимателно. Обаче даде ясно да се разбере, че ако не я пуснат, империята ще пламне.

— Как е майка ви, Торанага-сама — учтиво попита той.

— Много е добре, благодаря ви. — Торанага си позволи да даде външен израз на доволството си както при мисълта за майка си, така и като си представи безсилната ярост на Ишидо. — Здравето й за нейните седемдесет и четири години е забележително. Моля се и аз да се чувствувам така на нейната възраст.

Ти, Торанага, си на петдесет и осем, но няма да доживееш до петдесет и девет, обеща си Ишидо.

— Моля ви да й предадете най-добрите ми пожелания за дълъг и щастлив живот. Отново ви благодаря и се извинявам за причиненото неудобство. — Той се поклони с подчертана вежливост и като едва сдържаше радостта, която напираше в гърдите му, добави: — Ах, да, важният въпрос, заради който исках да се видя с вас, е, че последното официално заседание се отлага. Няма да се срещнем довечера при залез-слънце.

Торанага не изтри усмивката от лицето си, но вътрешно бе потресен.

— Нима? Защо?

— Кияма-сама е болен. Сугияма-сама и Оноши-сама се съгласиха на отлагането. Както и аз. Няколко дни не са от особено значение, когато става дума за такъв важен въпрос, нали?

— Заседанието може да се проведе и без Кияма-сама.

— Решихме обаче да не го провеждаме.

Очите на Ишидо бляскаха доволно, подигравателно.

— Официално ли е решението?

— Ето четирите ни печата.

Торанага кипеше вътрешно. Това забавяне го излагаше на огромна опасност. Дали да не се опита да размени майката на Ишидо за незабавно заседание? Не, защото прекалено много време е необходимо за изпращането на съответните нареждания и може би щеше да жертвува много за нищо.

— Кога ще се състои заседанието?

— Разбрах, че Кияма-сама ще бъде по-добре утре или може би вдругиден.

— Добре. Ще изпратя личния си лекар да го види.

— Той сигурно много би оценил жеста ви, ала неговият лекар е забранил всякакви посещения. Болестта може да е заразна.

— Коя болест?

— Не знам. Предавам онова, което ми беше казано.

— Лекарят му варварин ли е?

— Да. Главният лекар на християните. Християнски лекар свещеник за един даймио християнин. Нашите не са достатъчно добри за един толкова важен даймио — завърши Ишидо подигравателно.

Загрижеността на Торанага нарасна. Ако лекарят беше японец, той можеше да направи доста неща. Но с лекар християнин — при това неизбежно езуитски свещеник, ако му направеше нещо или дори се намесеше, имаше опасност да отчужди от себе си всички даймио християни — нещо, което не можеше да си позволи. Знаеше, че дружбата му с Цуку-сан няма да му помогне срещу християнските даймио Оноши и Кияма. Интересите им диктуваха да се изправят в единен фронт. Не след дълго ще трябва да намери подход към варварските свещеници, да уреди нещо, да открие цената на тяхното сътрудничество. Ако Ишидо наистина е спечелил Оноши и Кияма на своя страна — а всички даймио християни ще ги последват, ако те двамата действуват заедно — тогава аз съм изолиран, мислеше той. И единственият ми изход е Аленото небе.

— Ще посетя Кияма-сама вдругиден — каза той и по този начин даде краен срок.

— Ами заразата? Никога няма да си простя, ако ви се случи нещо, докато сте тук, в Осака. Вие сте наш гостенин и трябва да се грижим за вас. Настоявам да не ходите при него.

— Можете да не се безпокоите, Ишидо-сама. Заразата, която ще ме свали, не се е появила още на този свят. Забравихте ли какво предрече гадателят?

Когато преди осем години при тайко пристигна китайска делегация, за да се опита да уреди японо-корейско-китайската война, сред тях се намираше един знаменит астролог. Този китаец предсказа много неща, някои от които междувременно се сбъднаха. На една от невероятно щедрите официални вечери, дадени от тайко, той помоли гадателят да предскаже смъртта на някои от съветниците му. Астрологът каза, че Торанага ще падне от меч, когато стигне средна възраст. Ишидо, прочутият завоевател на Корея или Чосен, както китайците наричаха тази страна, щял да умре на преклонна възраст, но не от болест, а стъпил твърдо на земята, като най-прочутата личност на своето време. А самият тайко щял да умре в леглото си — уважаван, почитан — от старост и ще остави здрав син да го наследи. Предсказанието така зарадва тайко, който още беше бездетен, че реши да остави делегацията да се завърне в Китай здрава и читава, а не да ги убие, както бе решил, заради наглостта им. Вместо да преговаря за мир, както се очакваше, чрез тази делегация китайският император просто предложи „да го признаят за император на страната Уа“, както китайците наричаха Япония. Така че ги изпрати живи и здрави по домовете им, а не в малките урнички, подготвени предварително за праха им, и поднови войната с Корея и Китай.

— Не, Торанага-сама, не съм забравил. — Ишидо наистина помнеше много добре. — Но заразата може да ви създаде неприятности. Защо да си ги навличате сам? Може да хванете шарка като сина ви Нобору — толкова го съжалявам — или проказа като Оноши-сама. Още е млад, а как страда! Ах, как страда!

Торанага моментално беше разколебан. Много добре бе запознат с пораженията, които можеха да нанесат двете болести. Нобору, най-големият от живите му синове, се зарази седемнадесетгодишен от китайска шарка — това беше преди десет години — и никакви лекарства и лекари, нито японски, нито китайски, нито корейски или дори християнски, не можаха да се справят с болестта, която вече го бе обезобразила, но не го убиваше. Ако стана всемогъщ, каза си Торанага, може би ще успея да излича тази болест. Дали наистина я причиняват жените? Ами те откъде я хващат? Горкият Нобору. Ако не беше шарката, щеше ти да си моят наследник, защото си блестящ воин, по-добър и способен администратор от Судара и далеч по-хитър. Какви ли злини си извършил в предишния си живот, щом си наказан да носиш такова бреме в настоящия?

— В името на Буда никому не пожелавам коя да е от тези болести — каза гласно той.

— Съгласен съм — кимна Ишидо, който много добре знаеше, че Торанага охотно би го заразил и от двете, стига да можеше. Поклони се отново и излезе.

Торанага наруши настъпилото мълчание.

— Е?

— Дали ще останете, или ще си тръгнете веднага — резултатът е един: беда, защото са ви предали и сте изолиран, господарю — каза Хиромацу. — Ако останете за заседанието, а те ще го отлагат поне една седмица, Ишидо, ще мобилизира всичките си войски около Осака и изобщо няма да можете да се измъкнете — независимо от съдбата на Очиба-сама в Йедо. А Ишидо очевидно е решил да рискува живота си, за да унищожи вас. Предателството е вън от всякакво съмнение и четиримата регенти ще вземат някакво решение, насочено срещу вас. В Съвета сега сте четири гласа срещу един. Ако си тръгнете, те пак могат да прокарат всички заповеди, които Ишидо реши. А вие сте длъжен да се подчините на всяко решение, за което са гласували четирима регенти. Заклели сте се да го направите. Не можете да тръгнете срещу тържествено дадената си дума на регент.

— Така е.

Отново настъпи мълчание. Хиромацу чакаше, а безпокойството му растеше.

— Какво смятате да правите?

— Първо ще отида да поплувам — отвърна с неочаквана жизнерадост Торанага. — А след това ще разговарям с варварина.

 

 

Жената прекоси личната градина на Торанага в крепостта и се запъти към малката къщичка със сламен покрив, която така красиво се открояваше сред кленовете. Коприненото й кимоно и широкият пояс бяха изключително семпли и същевременно безкрайно елегантни — най-хубавото, което можеха да изработят прочутите китайски майстори. Косата й беше сресана по най-последната мода от Киото — вдигната високо на тила и закрепена със сребърни игли. Пъстро чадърче предпазваше нежната й кожа от слънчевите лъчи. Беше дребна — едва метър и петдесет — но с прекрасно, хармонично тяло. На врата й висеше златно кръстче, закачено на тънка златна верижка.

Кири я очакваше на верандата. Беше седнала в сянката, а телесата й преливаха извън възглавничката. Наблюдаваше приближаващата се жена, която стъпваше грациозно по камъчетата на пътечката, изкусно подредени в мъха, сякаш открай време са си били там.

— Вие сте по-красива от всякога и по-млада от всякога, Тода Марико-сан — каза Кири без завист, след като отговори на поклона й.

— Ех, защо не беше вярно това — въздъхна Марико и се усмихна. После коленичи на възглавничката и с несъзнателен жест красиво подреди гънките на кимоното около себе си.

— Вярно е. Кога се видяхме за последен път? Преди две или три години. За последните двадесет години не сте се променили ни най-малко. Трябва да има двадесет години, откак ви видях за пръв път. Спомняте ли си?

На пиршеството, дадено от Города. Вие бяхте четиринадесетгодишна и току-що се бяхте омъжили.

— И бях изплашена.

— А, не, вие никога не бихте се изплашили.

— Оттогава има шестнадесет години, Кирицубо-сан, не двадесет. Да, много добре си спомням всичко.

Даже прекалено добре, мислеше тя със свито сърце. Това бе денят, когато брат ми ми пошепна, че нашият почитан баща възнамерява да отмъсти на господаря си, диктатора Города, и ще го убие. Ще убие законния си господар! Да, Кири-сан, много добре си спомням този час, този ден, тази година. Това бе началото на ужаса. На никого не казах, че знаех какво ще се случи много преди то да се случи. Не предупредих съпруга си, нито Хиромацу, неговия баща, че един от най-големите му военачалници е замислил предателство. По-лошо — не предупредих Города, своя законен господар, и по този начин не изпълних дълга си към него, към съпруга си, към семейството му, което бе станало единственото ми семейство след женитбата. Ах, пресвета Богородице, прости греха ми, помогни ми да се пречистя. Запазих мълчание, за да защитя любимия си баща, който оскверни хилядолетната ни чест. О, господи, Исусе от Назарет, спаси този грешник от вечните мъки…

— Оттогава има шестнадесет години — спокойно повтори тя.

— Същата година носех детето на Торанага-сама — каза Кири, като си мислеше: ако господарят ни Города не беше подло предаден и убит от баща ти, Торанага-сама нямаше да се сражава в битката при Накагуде, аз нямаше да се простудя там и нямаше да пометна. Може би, а може би не. Всичко, което се случи, бе карма, моя карма. — Ах, Марико-сан — продължи тя без злоба — това бе толкова отдавна — имам чувството, че се е случило в предишен живот. А вие сте жена без възраст. Защо нямам вашата фигура и прекрасна коса, защо не притежавам вашата грация. — Кири се засмя. — Отговорът е прост — защото много ям!

— Какво значение има? Нали се радвате на любовта на Торанага-сама! Значи сте доволна. Вие сте мъдра, сърдечна, щастлива в своя живот.

— Да, ама предпочитам да съм слабичка, да ям колкото си искам и пак да се радвам на благоволението на моя господар. А вие? Не сте ли щастлива?

— Аз съм само един инструмент, на който свири моят съпруг и господар Бунтаро-сан. Ако съпругът ми, моят господар, е щастлив, тогава, разбира се, аз също съм щастлива. Неговото удоволствие е и мое удоволствие. И с вас е същото.

— Да, но не по същия начин. — Кири раздвижи ветрилото си и златистата коприна отрази следобедното слънце. Радвам се, каза си тя наум, че не съм на твоето място, Марико, при цялата ти красота, ум, безстрашие и образование. Не, не бих понесла да съм омъжена дори за един ден, камо ли цели седемнадесет години, за този омразен, високомерен и жесток грозник. Той така не прилича на баща си Хиромацу-сама, който е чудесен човек. Как става така, че прекрасни бащи често имат такива отвратителни синове? Защо нямам син, ах, как ми се иска да имах син! Ами ти, Марико, как търпиш да се отнасят тъй зле с теб цели седемнадесет години! Как понасяш нещастието си? Просто е невероятно, че то не е оставило никакви следи по лицето ти, нито по душата ти.

— Вие сте удивителна жена, Тода Бунтаро Марико-сан — възхити се тя на глас.

— Благодаря ви, Кирицубо Тошико-сан. Ах, Кири сан, толкова се радвам да ви видя.

— И аз. Как е синът ви?

— Прекрасен — прекрасен — прекрасен! Саруджи е вече на петнадесет години! Можете ли да си представите! Висок, силен, много прилича на баща си, а Хиромацу-сама му подари негово собствено имение и — знаете ли, че вече е сгоден?

— Не, за кого?

— За внучката на Кияма-сама. Торанага-сама уреди всичко. Много изгоден брак за нашето семейство. Иска ми се само момичето да беше… по-внимателно към сина ми, по-достойно. Знаете ли, че тя… — Марико се засмя, леко смутена. — Ето на, започнах да говоря като истинска свекърва. Но мисля, че ще се съгласите с мен — още не е задоволително обучена.

— Ще имате достатъчно време да я обучите.

— Да, надявам се. Много се радвам, че самата аз нямам свекърва. Не знам какво щях да правя.

— Щяхте да я плените с чара си, както сте пленили цялото си домочадие.

— Ех, защо не беше истина — Марико седеше, отпуснала ръце в скута си. Наблюдаваше водното конче, което кацна за миг и отново излетя. — Моят съпруг ми заповяда да дойда. Торанага-сама желаел да ме види.

— Да. Иска да му превеждате.

Марико се стресна.

— С кого ще разговаря?

— С новия варварин.

— О, нима! А отец Цуку-сан? Да не би да е болен?

— Не. — Кири започна да си играе с ветрилото. — Предполагам, че само ще се питаме, без да получим отговор — защо иска вие да му превеждате, а не свещеникът, както при първата им среща. Кажете ми, Марико-сан, защо ние държим всичките пари, плащаме всички сметки, обучаваме новите прислужници, купуваме цялата храна и всичко за домакинството, дори в повечето случаи и дрехите на нашите господари, а те никога нищо не ни казват. Защо?

— Може би затова ни е дадена нашата интуиция?

— Вероятно. — Кири я гледаше спокойно, приятелски. — Но аз предполагам, че разговорът ще бъде от много лично естество. Затова ще се закълнете във вашия християнски бог, че няма да споменете пред никого какво е било казано по време на срещата. На никого.

Денят сякаш изгуби топлината си.

— Разбира се — отвърна неспокойно Марико.

Тя много добре разбра, че Кири имаше предвид да не споменава нито дума пред съпруга си, баща му и изповедника си. След като Бунтаро й нареди да се яви тук, очевидно по искане на Торанага, дългът й пред законния й господар Торанага излизаше на преден план пред дълга й към съпруга, значи спокойно можеше да не му казва нищо. Но на изповедника? Можеше ли да не му каже? И защо тя трябваше да превежда, а не Цуку-сан? Марико разбра, че още веднъж, противно на волята й, я забъркваха в политическа интрига като онази, която направи живота й ад, и съжали за кой ли път, че беше от древния род Фуджимото, че бе родена с дарбата за езици, която й позволи да научи тъй непонятните португалски и латински, че изобщо се е родила. Да, но тогава нямаше да родя сина си, нито щях да науча за младенеца Христос и неговата Истина, нито за вечния живот.

Това е твоята карма, Марико, тъжно си каза тя. Карма, и нищо друго.

— Добре, Кири-сан — добави тя с лошо предчувствие. — Кълна се в моя бог, моя господар, че няма да кажа нищо от чутото днес или друг път, когато ще превеждам на законния си господар.

— Предполагам също така, че ще трябва да изключите някаква част от собствените си чувства, за да можете да превеждате съвсем точно казаното. Този нов варварин е много особен и говори странни неща. Убедена съм, че господарят ми се е спрял на вас поради някакви много специални съображения.

— Аз съм на разположение на Торанага-сама да прави с мен каквото пожелае. Нека не се страхува ни най-малко за моята вярност.

— Това никога не е било поставяно под въпрос, Марико-сан. В никой случай не исках да ви засегна.

Внезапен пролетен дъжд опръска цветята, мъха и листата и изчезна също тъй внезапно, както се появи оставяйки след себе си още повече красота от преди.

— Ще ви помоля за една услуга, Марико-сан. Бихте ли прибрали, моля ви, кръстчето си под кимоното?

Ръката на Марико се стрелна към него, сякаш да го защити от посегателство.

— Защо? Торанага-сама никога не се е противопоставял на покръстването ми, както впрочем и Хиромацу-сама, главата на моя род! Съпругът ми… позволява да го нося…

— Да, но този варварин побеснява, като види разпятие, пък Торанага-сама не иска да е ядосан, а спокоен.

 

 

Блакторн виждаше за пръв път толкова дребна жена.

— Конничи уа — поздрави той. — Конничи уа, Торанага-сама.

Поклони се като придворен, кимна на момчето, коленичило с широко отворени очи до Торанага, и на дебелата жена зад гърба му. Намираха се на верандата, която обкръжаваше малката къщичка или по-скоро колиба. Колибата се състоеше от една-единствена стаичка със селски паравани, дялани греди и сламен покрив, а също и миниатюрна кухничка отзад. Бе поставена върху дървена основа, повдигната на тридесет-четиридесет сантиметра над настилката от чист бял пясък. Това бе специален павилион за чайната церемония ча-но-ю, построен от много редки материали и поради това изключително скъп. Чаеният павилион се използуваше само за церемонията ча-но-ю, макар че в много редки случаи поради изолираността си тези къщи служеха за сключване на договори и за поверителни разговори.

Блакторн повдигна полите на кимоното си и седна на възглавничката, поставена долу на пясъка, точно пред тях.

— Гомен насай, Торанага-сама. Нихон го га ханасе масен. Цуяки го имасу ка? Извинете, Торанага-сама. Не говоря японски. Имате ли преводач?

— Аз ще превеждам, сеньор — веднага му отговори Марико на почти безупречен португалски. — Но вие говорите японски, както чувам?

— Не, сеньорита, само няколко думи и изрази.

Блакторн се изненада. Очакваше да им превежда отец Алвито, а Торанага да бъде придружен от самураи и може би да присъствува и Ябу. Но наблизо нямаше нито един самурай, макар че градината бе обкръжена от тях.

— Моят господар Торанага се интересува къде… или може би първо трябва да ви попитам дали не предпочитате да разговаряме на латински?

— Както ви е удобно, сеньорита.

Като всеки образован човек Блакторн можеше да чете, пише и говори на латински, тъй като това бе езикът на просветените хора в целия цивилизован свят.

Коя ли е тази жена? Къде се е научила да говори така добре португалски? Че и латински! Впрочем от кого другиго ще научи тези езици, ако не от езуитите, отговори си той. В някое от техните училища. Ах, колко са хитри! Първото нещо, което захващат, е да построят училища.

Игнаций Лойола бе създал Христовото братство едва преди седемдесет години, а езуитските училища — най-добрите в целия християнски свят — вече се разпростираха навсякъде, като влиянието им качваше и сваляше крале от престола. Папата се вслушваше в тях. Те бяха спрели разпростирането на Реформацията и сега отвоюваха обратно за църквата си огромни територии.

— Тогава ще говорим на португалски — реши тя. — Моят господар желае да ви попита: откъде сте научили вашите „няколко думи и изрази“?

— В затвора лежи един монах, сеньорита, францисканец. Той ме научи. Неща като храна, приятел, баня, отивам, идвам, истина, лъжа, тук, там, аз, ти, моля, благодаря, искам, не искам, затворник, да и не. За жалост това е само началото. Бихте ли казали на Торанага-сама, че сега съм по-добре подготвен да отговарям на въпросите му, да му помогна, с каквото мога, и повече от щастлив, че не съм вече в затвора. За което му благодаря.

Блакторн я наблюдаваше, докато тя превеждаше на Торанага. Каза си, че трябва да използува прости, къси изречения и много да внимава, защото, за разлика от езуита, който превеждаше едновременно с говорещия, жената го изчакваше да свърши и едва тогава даваше резюме или преразказваше със свои думи казаното. Това бе обичайният проблем с повечето преводачи — освен най-добрите, макар че и те, както в случая с езуита, позволяваха на личността си да влияе върху чутото — волно или не волно. Банята, масажа, храната и двата часа сън го бяха освежили. Прислужничките в банята — до една пълни и яки жени — го стъргаха, сапунисваха, триха, плакнаха, измиха косата му и я сплетоха на стегната плитка, а бръснарят подряза брадата му. Дадоха му чиста набедрена превръзка, кимоно и пояс, както и сандали с каишки между пръстите, и чорапи таби. Рогозките, на които спа, бяха безупречно чисти, както и самата стая. Всичко му беше като насън и когато се събуди, той се запита кое бе сънувал — това или затвора.

Започна да чака нетърпеливо да го заведат отново при Торанага, репетираше какво ще му каже, какво да му разкрие, как да надхитри отец Алвито. Защото след всичко чуто от отец Доминго за езуитите, японската политика и търговия не се съмняваше, че би могъл да помогне на Торанага, а той от своя страна лесно би могъл да му осигури богатствата, към които се стремеше.

А сега, след като нямаше свещеник, с когото да се бори, той се почувствува още по-уверен. Трябва ми само малко късмет и търпение, каза си Блакторн.

Торанага слушаше напрегнато приличащата на кукла преводачка.

Мога да я вдигна с една ръка, мислеше Блакторн, а ако сложа ръце на кръста й, пръстите ми ще се срещнат. На колко ли е години… Дали е омъжена? Няма венчален пръстен. Я, интересна работа, не носи никакви накити, освен сребърните игли в косата си. Както и другата жена, дебелата.

Той се опита да си спомни. Онези две жени в селото също не носеха никакви накити, нито жените в дома на Мура. Защо ли? И коя е дебелата жена? Съпруга на Торанага? Или дойка на момчето? То дали е син на Торанага? Или може би внук? Фра Доминго беше споменал, че японците имат само една съпруга, но колкото си искат законни любовници, наричани наложници. Дали преводачката е наложница на Торанага?

Какво ли ще е да легна с такава жена? Ще ме е страх да не я смачкам, реши той. Не, няма такава опасност. И в Европа се срещат дребни жени. Но не чак толкова.

Момчето също беше дребно, с кръгли очи, гъстата му черна коса беше завързана на къса плитчина, темето му необръснато. Изгаряше от любопитство.

Без да се замисли, Блакторн му намигна. Момчето скочи, после се засмя, прекъсна Марико, посочи към него и каза нещо, а възрастните го изслушаха и му се усмихнаха като на любимо дете, без някой да му се скара. Когато той свърши, Торанага попита нещо Блакторн.

— Господарят пита: защо направихте това, сеньор…

— О, за да го развеселя. То е дете като всички други, а в моята страна всяко момченце би се засмяло на такова нещо. Моят син трябва да е на неговата възраст сега — на седем години.

— И наследникът е седемгодишен — каза Марико след кратка пауза и преведе думите му.

— Наследникът? Значи ли това, че момчето е единственият син на Торанага-сама?

— Господарят ми нареди да ви кажа да отговаряте само на неговите въпроси, поне засега. — И добави: — Сигурна съм, че ако сте търпелив, лоцман Блакторн, по-късно ще ви бъде предоставена възможността да задавате всякакви въпроси.

— Добре тогава.

— Името ви е много трудно за произнасяне, сеньор, защото в нашия език липсват някои от звуците — мога ли от името на Торанага-сама да използувам японското ви име Анджин-сан?

— Разбира се.

Блакторн понечи да я попита за нейното име, но си спомни думите й и си каза, че трябва да има търпение.

— Благодаря. Господарят пита: имате ли и други деца?

— Имам дъщеря. Роди се малко преди да напусна родната си Англия. Сега е на близо две години.

— Една жена ли имате или няколко?

— Една. Такъв е обичаят ни. Като португалците и испанците. Ние нямаме официални любовници.

— Тя първа жена ли ви е, сеньор?

— Да.

— Извинете, на колко сте години?

— Тридесет и шест.

— Къде точно живеете в Англия?

— В покрайнините на Чатам. Това е малко пристанище, недалеч от Лондон.

— Лондон ли е главният ви град?

— Да.

— Той пита какви езици говорите.

— Английски, португалски, испански, холандски и, разбира се, латински.

— Какъв е този холандски език?

— Говорят го в Европа, в Холандия. Прилича много на германски.

Тя се намръщи.

— Холандският е езически език, нали? Както и германският?

— И двете страни не са католически — внимателно отвърна Блакторн.

— Извинете, това не значи ли, че са езически?

— Не, сеньорита. Християнството е разделено на две определени, силно разграничени течения. Католицизъм и протестантство. Те са две различни версии на християнството. Сектата в Япония е католическа. В момента двете секти са много враждебни една към друга. — Той забеляза учудването й и растящото нетърпение на Торанага от това, че е изключен от разговора. Внимавай, каза си той, тя сигурно е католичка. Бавно се приближавай към същността. И се изразявай просто. — Може би Торанага-сама не желае да обсъждаме религиозни проблеми, сеньорита, тъй като донякъде обсъдихме тази тема предишния път.

— Вие християнин протестант ли сте?

— Да.

— И християните католици са ви врагове?

— Повечето от тях биха ме сметнали за еретик и техен враг.

Тя се поколеба, после се обърна към Торанага и започна да му превежда.

Около градината имаше голям брой охрана, доста надалеч от тях и до един Кафяви. По-късно Блакторн забеляза малка група Сиви, насядали в сянката, напрегнато вперили очи в момчето. Това пък какво значи — запита се той.

Торанага зададе няколко въпроса на Марико и пак се обърна към Блакторн.

— Господарят ми желае да научи нещо за семейството ви, за страната ви, за вашата кралица и предишни владетели, обичаите ви и историята ви. Приликите и разликите между Англия, Португалия и Испания също го интересуват. Както и всичко за вашия свят: кораби, оръжие, храна, търговия. Войните, които водите, как управлявате корабите, как сте докарали кораба си дотук и как е минало пътуването. Иска да знае… защо се смеете?

— Защото, сеньорита, това е всичко, което знам.

— Точно това иска моят господар — да научи всичко, което знаете. Нали „точно“ е правилната дума?

— Да, сеньорита. Мога ли да ви направя комплимент за прекрасния португалски, който говорите?

Ветрилото й трепна.

— Благодаря ви, сеньор. Да, моят господар иска да знае истината за всичко. Както фактите, така и вашето мнение.

— С радост ще му разкажа всичко, каквото знам. Но ще ни е необходимо доста време.

— Моят господар казва, че време има предостатъчно.

Блакторн погледна към Торанага.

— Уакаримасу. Разбрах.

— Ще ме извините, сеньор, но моят господар ми нареди да ви кажа, че произношението ви не е съвсем правилно. — Тя му каза как трябва да се произнася думата, той повтори след нея и й благодари. — Аз съм сеньора Марико Бунтаро, не съм сеньорита.

— Да, сеньора. — Блакторн погледна към Торанага. — Откъде желаете да започна?

Тя го попита. През лицето на Торанага пробяга лека усмивка.

— Той казва — от началото.

Блакторн разбра, че това беше още едно изпитание. Откъде да започна, на какво да се спра от всички безкрайни възможности? Към кого да обърна думите си? Към Торанага, момчето или жената? Очевидно, ако присъствуваха само мъже, към Торанага. Но при това положение? Защо са тук жените и момчето? Сигурно има някакво значение.

И той реши да съсредоточи вниманието си върху момчето и жените.

— В древни времена страната ми е била управлявана от един велик крал, който имал вълшебен меч, наречен Ескалибур, а кралицата му била най-прекрасната жена в страната. Главният му съветник бил магьосник, казвал се Мерлин, а името на краля било Артур — уверено започна той легендата, която баща му често му разказваше в далечните години на неговото детство. — Столицата на Артур се наричала Камелот и той царувал в щастливи времена без войни, с добри реколти и… — В този момент осъзна грешката си. Същността на разказа бе за Гуинивер и Ланселот — кралица прелюбодейка и васал предател, за Мордред — незаконния син на Артур, който повежда война срещу баща си, и за бащата, който убива сина и самият той е смъртно ранен от него в боя. Ах, Исусе Христе, как можах да направя такава глупост! Та нали и Торанага е крал! И жените вероятно са негови съпруги. Ами ако момчето му е син?

— Зле ли ви стана, сеньор?

— Не… извинете… само малко…

— Говорехте, сеньор, за този крал и добрата реколта…

— Да, но като в повечето страни миналото ни е забулено в легенди и митове, голяма част от които са без особено значение — вяло проговори той, като се опитваше да спечели време.

Тя се втренчи озадачено в него. Торанага го прониза с поглед, а момчето се прозя.

— Какво говорехте, сеньор?

— Аз… такова… — В този момент го осени чудесна идея. — Най-добре, сеньора, да нарисувам карта на света — такъв, какъвто го знаем — бързо изрече той. — Искате ли…

Тя преведе думите му и очите на Торанага светнаха, макар че момчето и жените не реагираха. Как да събуди интереса им?

— Господарят ми е съгласен. Сега ще изпратя да донесат хартия…

— Благодаря, но на първо време ще я нарисувам на пясъка, а по-късно, ако ми предоставите материали за писане, ще се опитам да нарисувам и по-точна карта.

Той слезе от възглавничката, коленичи и започна да чертае с пръст груба и приблизителна карта, обърната наопаки, за да я виждат по-добре.

— Земята е кръгла като портокал, но тази карта е нещо като кората на портокала, разрязана на две кръгли половинки от север на юг и обърната обратно, за да ви стане по-ясно. Освен това в долната и горната част е малко разтеглена. Точно преди двадесет години един холандец на име Меркатор изнамери този начин на представяне на света. Това е първата точна карта. Дори я използуваме в плаването — нея или глобусите, също измислени от Меркатор. — Той смело очерта континентите. — Ето север, ето и юг, запад и изток. Япония се намира тук, а моята страна е на другия край на света — тук. Всичко това все още е непознато и неизследвано. — Той премахна с един жест цяла Северна Америка от Мексико до Нюфаундленд, цяла Южна Америка без Перу и малка ивица около океана и всичко на север и изток от Норвегия, на изток от Московия, цяла Азия, вътрешността на Африка, всичко на юг от Ява и горната част на Южна Америка. — Познаваме крайбрежията, но почти нищо друго. Вътрешността на Африка, Америките и Азия са почти изцяло забулени в тайна. — Той млъкна, за да може тя да навакса с превода.

Марико превеждаше вече с по-голяма лекота и той усети как интересът им се възбужда. Момчето се размърда и се приближи.

— Наследникът желае да знае къде се намираме ние на тази карта.

— Ето тук. Това е Китай. Не знам на какво разстояние сме от брега. Трябваха ми две години, за да доплавам оттук дотук. — Торанага и дебелата жена извиха вратове, за да видят по-добре.

— Наследникът пита защо сме толкова малко петънце на картата.

— Всичко зависи от мащаба, сеньора. На този континент, от Нюфаундленд — ето тук, до Мексико — тук, има почти хиляда левги, всяка една от по три мили. А оттук до Йедо са около сто левги.

Настъпи мълчание, след което всички започнаха оживено да разговарят помежду си.

— Торанага-сама желае да му покажете на тази карта как сте стигнали до Япония.

— Ето така. Това тук е Магелановият проток — на края на Южна Америка. Наречен е на името на португалския лоцман, който го откри преди осемдесет години. Оттогава португалците и испанците го пазят в тайна, само за тях. Ние сме първите другоземци, минали през него. Притежавах един от тайните им дневници — нещо като карта с указания, но дори при това положение трябваше да изчакам шест месеца, за да го прекося, защото ветровете бяха насрещни.

Тя преведе и Торанага вдигна към него недоверчив поглед.

— Моят господар казва, че грешите. Всички вар… всички португалци идват откъм юг — и само от юг.

— Така е, португалците предпочитат този път — през нос Добра Надежда, както го наричаме, защото по тези брегове — Африка, Индия и Островите на подправките — имат десетки укрепления, където се снабдяват с провизии и прекарват зимата. Освен това галеоните използуват Магелановия проток, за да стигнат до колониите си в Тихия океан и Филипините, или пресичат ето тук, при тесния Панамски провлак, за да избягнат месеците, нужни за заобикаляне. За нас обаче беше по-безопасно да се опитаме да преминем през Магелановия проток, защото в противен случай трябваше да се промъкнем през вражеските укрепления на португалците. Моля ви да кажете на Торанага-сама, че вече ми е известно разположението на повечето от тях. Между другото повечето използуват японски войски — добави той натъртено. — Монахът, който ми съобщи тези сведения в затвора, е испанец и е настроен враждебно към португалците и към всички езуити.

Блакторн забеляза на лицето й незабавна реакция, а след като преведе, видя изумлението, изписано по лицето на Торанага. Дай й повече време, каза си той, изразявай се по-простичко.

— Японски войски? Искате да кажете самураи?

— Мисля, че ги наричате ронини.

— Споменахте тайна карта. Господарят ми иска да знае как сте я получили.

— Един холандец на име Питер Сайдерхоф служеше като секретар на епископа на Гоа — това е титлата на главния католически свещеник, а Гоа е столицата на португалска Индия. Вие сигурно знаете, разбира се, че португалците се опитват да завоюват този континент със сила. Като личен секретар на този архиепископ, който освен това е бил и португалски вицекрал по същото време, Питер Сайдерхоф е имал достъп до какви ли не документи, минаващи през ръцете му. След много години успял да се добере до някои от дневниците им — карти — и ги преписал. В тях се указва тайният път през Магелановия проток и как да се стигне до нос Добра Надежда, както и плитчините и рифовете от Гоа до Япония през Макао. Моят дневник беше именно с Магелановия проток. Намираше се измежду документите, които изгубих заедно с кораба си. Те са от жизненоважно значение за мен и могат да допринесат голяма полза за Торанага-сама.

— Господарят казва, че се е разпоредил да ги намерят. Моля, продължавайте.

— Когато Сайдерхоф се завърнал в Холандия, той продал дневниците и картите на Източно-индийската търговска компания, която получи монопол да изследва Далечния изток.

Тя го погледна хладно.

— Значи този човек е бил платен шпионин?

— За картите му е било платено, това е така. Такова е обичайното възнаграждение в Холандия. Не с титла или земя, а само с пари. Холандия е република. Разбира се, сеньора, моята страна и нашите съюзници, холандците от години вече воюваме с Испания и Португалия. Нали разбирате, по време на война е от огромно значение да откриеш тайните на врага си.

Марико се обърна и дълго превежда на Торанага.

— Моят господар пита защо този архиепископ е взел на работа един враг.

— Питер Сайдерхоф казал, че този архиепископ, който бил езуит, се интересувал единствено от търговия; Сайдерхоф удвоил печалбите им, затова бил много ценен. Бил изключително умен търговец — в това отношение холандците ги бива много повече от португалците — и затова не проверили много старателно доколко могат да му се доверяват. Освен това много русокоси и синеоки мъже — германци и други европейци — са католици. — Блакторн изчака тя да преведе, след което добави предпазливо: — Той е бил главният шпионин на Холандия в Азия, войник на страната си, и е успял да назначи свои хора на португалски кораби. Моля ви да предадете на Торанага-сама, че без търговията с Япония португалска Индия няма да просъществува много дълго.

Докато Марико говореше, Торанага разглеждаше картата. Не реагира по никакъв начин на чутото и Блакторн се запита дали тя му превежда всичко.

— Моят господар желае да му нарисувате подробна карта на света, на хартия — по възможност в най-скоро време. Отбележете всички португалски бази и броя на ронините във всяка една. Моля, продължете.

Блакторн разбра, че е направил огромна крачка напред. Но момчето се прозя и той реши да промени курса и да се насочи към друго пристанище.

— Нашият свят невинаги е един и същ. Ето например — на юг от тази линия, наречена екватор, сезоните са обърнати. Когато у нас е лято, при тях е зима и обратно.

— Защо?

— Не знам причината, но е така. Пътят за Япония минава през един от тези два южни протока. Ние, англичаните, се опитваме да открием северен път — или на североизток от Сибир, или на северозапад над Америките. Бил съм на север дотук. Цялата земя е покрита с вечен лед и през цялата година е толкова студено, че ако ръцете ви не са в ръкавици, пръстите ви моментално ще замръзнат. Хората, които живеят тук, се наричат лапландци. Дрехите им са направени от животински кожи. Мъжете ходят на лов, а жените вършат домакинската работа. Част от задълженията на жените е да шият дрехи и за да омекотят кожата, трябва да я дъвчат с уста, иначе иглата не минава.

Марико се изсмя високо. Блакторн й се усмихна и се почувствува по-уверен.

— Истина е, сеньора, хонто.

— Сорева хонто десу ка? — нетърпеливо попита Торанага. — Кое е истина?

Тя му разказа през смях и те също започнаха да се смеят.

— Живях сред тях близо една година. Бяхме в плен на леда и трябваше да изчакаме да се постопи. Хранят се с риба, моржове, понякога с бели мечки и китове, които ядат в сурово състояние. Най-големият им деликатес е сурова китова мас.

— О, не се шегувайте, Анджин-сан!

— Истината ви казвам. Живеят в малки кръгли къщички, направени изцяло от сняг, и никога не се къпят.

— Как така никога — не издържа тя.

Той поклати глава и реши да не й казва, че и в Англия къпането е голяма рядкост, по-голяма рядкост дори от Португалия и Испания, където е по-топло.

Тя преведе и Торанага поклати недоверчиво глава.

— Господарят казва, че това е преувеличение. Никой не може да живее, без да се къпе. Дори нецивилизованите народи.

— Истина е — хонто — спокойно настоя той и вдигна ръка. — Кълна се в Исус от Назарет и в душата си — всичко казано е истина.

Тя го изгледа, без да каже нищо. После попита:

— Всичко?

— Да. Торанага-сама искаше да чуе истината. Защо да го лъжа? Животът ми е в неговите ръце. Лесно може да се докаже. Впрочем какво говоря — много ще е трудно, защото трябва да отидете и да проверите на място. Но дори испанците и португалците, които са ми врагове, ще потвърдят казаното от мен. Торанага-сама искаше да чуе истината и може да ми има доверие — аз няма да го излъжа.

Марико се замисли за момент и после най-старателно преведе всичко.

— Господарят Торанага казва, че е просто невероятно човек да може да живее, без да се къпе.

— Така е. Но не забравяйте, че това са много студени земи. Обичаите им са различни от нашите и вашите. В нашата страна например вярват, че баните са вредни за здравето. Баба ми казваше: човек се къпе, като се роди и когато го приготвят за другия свят.

— Много ни е трудно да повярваме.

— Трудно ще повярвате и други наши обичаи. Истина е обаче, че повечето бани в живота си направих, откак съм тук, във вашата страна. И заявявам, че се чувствувам много по-добре след баня. — Той се усмихна. — Вече не вярвам, че са опасни за здравето. Значи съм спечелил от идването си тук, нали?

След кратко мълчание Марико кимна и после преведе. Кири се обади:

— Той е просто невероятен, нали?

— А вие какво ще кажете за него, Марико-сан?

— Убедена съм, че говори истината или поне вярва, че я говори. Очевидно би могъл да ни бъде от голяма полза, господарю. Ние така слабо познаваме света. Това има ли значение за вас? Не знам, но имам чувството, че сякаш е дошъл от звездите или от морските дълбини. Той е враг на португалците и испанците и затова сведенията, които получихте, могат да са от жизненоважно значение за интересите ви.

— Съгласна съм — обади се Кири.

— Какво мислите вие, Яемон-сама?

— Аз ли, чичо? Мисля, че е грозен. Не ми харесва златната му коса и котешките му очи. И изобщо не прилича на човек — задъхано изговори момчето. — Радвам се, че съм се родил самурай като баща си, а не варварин като него. Няма ли да поплуваме още?

— Утре, Яемон — обеща Торанага раздразнен, че не може да разговаря с лоцмана направо, без посредничеството на преводач.

Докато те си говореха помежду си, Блакторн реши, че е настъпил моментът. Марико пак се обърна към него:

— Господарят пита какво сте правили на север.

— Бях лоцман на един кораб. Опитвахме се да открием североизточния път, сеньора. Много от нещата, които ще ви разкажа, ще ви се сторят смешни — започна той. — Преди седемдесет години например кралете на Испания и Португалия подписали официален договор, по силата на който си разделили Новия свят и неоткритите още земи. Тъй като вашата страна се пада в португалската половина на света, официално тя принадлежи на Португалия. Торанага-сама, вие, целият народ, тази крепост и всичко е било дадено на Португалия.

— Ах, моля ви, Анджин-сан, извинете, но това са глупости!

— Съгласен съм, че е невероятна наглост. Но е самата истина.

Тя незабавно започна да превежда и Торанага подигравателно се изсмя.

— Господарят Торанага казва, че и той със същия успех може да раздели света и да даде половината на себе си, а другата половина на китайския император.

— Моля да обясните на Торанага-сама, че не би било съвсем същото. — Блакторн знаеше, че нагазва в опасен терен, и внимаваше за всяка своя дума. — Тук става въпрос за официален документ, който дава право на кой да е от двамата крале да предяви претенции към всяка некатолическа земя, открита от негови поданици, да свали правителството на страната и да го замени с католическо. — Той очерта с пръст на картата една линия от север на юг, минаваща през Бразилия. — Всичко на изток от тази линия принадлежи на Португалия, а на запад — на Испания. Педро Кабрал откри Бразилия през 1500 година и сега Бразилия принадлежи на португалците. Те изкорениха местната култура и избиха владетелите, а сега се обогатяват от златото и среброто, които извличат от мините, ограбиха храмовете на местното население. Останалата част от Америка, открита до този момент, е собственост на Испания: Мексико, Перу, цялата южна част на континента. Те изличиха от лицето на земята племената на инките, унищожиха културата им, поробиха стотици хиляди. Конквистадорите разполагат със съвременно оръжие, а това на туземците е примитивно. Заедно с конквистадорите вървят и свещениците. Покръстват няколко местни принцове и тогава започват враждите, от които те се възползуват. Насъскват един принц срещу друг, разпокъсват кралството и после го поглъщат парче по парче. В момента Испания е най-богатата държава в нашия свят поради златото на инките и другите мексикански племена, което награбиха и изпратиха в Испания.

Марико имаше суров вид. Тя бързо схвана същността на урока, преподаден от Блакторн. Както впрочем и Торанага.

— Моят господар казва, че този разговор е безсмислен. Как е възможно сами да си дадат такива права?

— Не те, а папата им ги даде — земният наместник на Христос. А в замяна на това те разпространяват словото господне.

— Не ви вярвам — възкликна тя.

— Моля ви да предадете казаното от мен, сеньора. То е хонто.

Тя се подчини и дълго говори нещо, явно неуспокоена.

— Моят господар… Моят господар казва, че просто се опитвате да ни настроите срещу враговете си. Вярно ли е това? В името на живота си, сеньор, отговорете!

— Папа Александър VI постави първата демаркационна линия през 1493 година — започна Блакторн и благослови наум Олбан Карадок, задето навремето го накара да зазубри толкова много факти, и отец Доминго, който го осведоми за гордостта на японците и му даде ключ към умовете им. — През 1506 година папа Юлий II направи някои промени в Тордесилския договор, подписан от Испания и Португалия през 1494 година. Папа Климент VII ратифицира Сарагоския договор от 1529 година — едва преди седемдесет години — по силата на който втора линия се тегли ей тук. — Пръстът му разряза пясъка през крайната точка на Южна Япония. — Той дава на Португалия пълни права над Япония и всичко останало от Япония и Китай до Африка. Правото да ги експлоатира както намери за добре, като в замяна на това трябва да разпространяват католицизма.

Той отново зачака, докато жената се колебаеше развълнувана, и усещаше нарастващото раздразнение на Торанага, че чака да му преведе.

Марико принуди устните си да повторят думите на лоцмана. Възможно ли е наистина — питаше се тя. Как може негово светейшество да постъпи по такъв начин? Да подари страната ни на португалците! Трябва да е лъжа. Но нали лоцманът се закле в Исус!

— Този човек твърди, господарю, че по времето, когато негово светейшество папата е взел тези решения, целият им свят, дори страната на Анджин-сан, е бил католически. Разцеплението още не е било настъпило. Така че тези папски решения били… задължителни за… всички народи. Също така каза, че макар португалците да имат правото да експлоатират Япония, те постоянно се карат с испанците кой трябва да я притежава — поради богатата ни търговия с Китай.

— Какво е мнението ти, Кири-сан — попита Торанага, не по-малко потресен от останалите. Само момчето си играеше с ветрилото и не обръщаше внимание на разговора.

— Той вярва, че говори истината — отвърна Кири. — В това няма съмнение. Но как може да се докаже — или поне част от онова, което разказа?

— Вие как бихте го доказали, Марико-сан — попита Торанага, ни най-малко смутен от нейната реакция и много доволен, че я използува за преводач.

— Първо бих попитала Цуку-сан. А после бих изпратила някой доверен васал да отиде в техния свят да провери. Може би придружен от Анджин-сан.

Кири се обади:

— Ако свещеникът не потвърди казаното от него, това няма да означава, че лоцманът лъже.

Кири също беше доволна, че подсказа на Торанага да извика Марико да превежда, когато той започна да търси с кого да замени Цуку-сан. Тя знаеше, че на Марико може да се има доверие и ако се закълне в чуждоземния си бог, ще мълчи и при най-тежкия разпит от кой да е християнски свещеник. Колкото по-малко знаят тия дяволи, толкова по-добре. А варваринът е истинска съкровищница от знания!

Кири видя, че момчето се прозява, което също я зарадва. Колкото по-малко разбира детето, толкова по-добре. После каза:

— Защо не изпратите да доведат главния християнски жрец и да го попитате какво ще каже за тези факти? Де го чуем и него. Лицата им обикновено са открити — те не умеят да се прикриват.

Торанага кимна с поглед, закован в Марико.

— Марико-сан, доколкото познавате южните варвари, смятате ли, че ще се подчинят на заповедите на папата?

— Несъмнено.

— Ще гледат ли на тях като на заповеди, дадени от самия християнски бог?

— Да.

— И всички ли християни католици ще му се подчинят?

— Да.

— Дори нашите християни тук?

— Да, така мисля.

— И вие ли?

— Да, господарю. Ако заповедта е от негово светейшество лично до мен, ще се подчиня, за да спася душата си. — Погледът й беше твърд. — Но дотогава ще се подчинявам само на законния си господар, главата на семейството ми или на съпруга си. Аз съм японка — вярно, че съм християнка, но преди всичко съм самурай.

— Мисля, че тогава ще е най-добре, ако това светейшество стои по-далеч от бреговете ни — замислено каза Торанага. После реши какво ще прави с варварина Анджин-сан. — Кажете му… — Той млъкна.

Всички погледи се насочиха към пътеката, по която към тях се приближаваше възрастна жена. Беше облечена в качулатата дреха на будистка монахиня. С нея вървяха четирима Сиви. Те спряха и жената се доближи сама.