Джеймс Клавел
Шогун (10)

Глава девета

Бързо стигнаха брега. Блакторн мислеше да ги поведе, но Ябу си присвои водачеството, тръгна с бърза стъпка. Самураи го следяха много изкъсо и нито за миг не го изпускаха от очи. Няма къде да избягам, глупаци такива, мислеше той, неразбрал тяхната загриженост, и погледът му механично претърсваше брега, оглеждаше се за плитчини, скрити рифове, преценяваше местонахождението, а умът му отбелязваше всичко важно, за да може някой ден да го нанесе в дневника си.

Първо тръгнаха по каменистия бряг, после превалиха изгладените от прибоя скали и излязоха на една пътечка, която заобикаляше скалата, и внимателно запълзяха към южния нос. Дъждът бе спрял, но вятърът продължаваше да ги брули. Колкото повече се приближаваха до оголеното парче земя, толкова по-високи ставаха вълните, които се разбиваха долу в скалите и се пръскаха на ситни капчици във въздуха. Много бързо се измокриха до кости.

Блакторн зъзнеше, а Ябу и останалите японци, затъкнали безгрижно леките си кимона високо в поясите, сякаш не забелязваха нито влагата, нито студа. Сигурно Родригес беше прав, помисли си той и страхът му се възроди. Японците не са като нас. Не усещат нито студ, нито глад, нито лишения, нито болка, както ние ги усещаме. Те са повече като животните, нервите им са притъпени в сравнение с нашите.

Скалата се издигаше на около шестдесет метра над главите им. Брегът бе на петнадесет-шестнадесет метра под тях. Отвъд хоризонта и около тях се виждаха само планини — нито къща, нито колиба в целия залив. В това нямаше нищо чудно — обработваема земя тук нямаше, каменистият бряг преминаваше в скали и после в гранитни планини, обрасли с дървета тук — там по най-горните склонове.

Пътеката се спусна и пак се изкачи по скалата — много несигурна, повърхността й непрестанно се ронеше. Блакторн се мъкнеше изнурено зад Ябу, подпиран от силния вятър, загледан в силните мускулести крака на японеца. Подхлъзни се, копеле! Подхлъзни се, разбий се долу в скалите. Дали това ще те накара да изкрещиш? Какво би те накарало?

Той свали поглед от Ябу с усилие на волята си и отново заоглежда брега. Всяка цепнатина, вдлъбнатина и дупка. Вятърът, наситен с морска пяна, го удари в лицето и на очите му излязоха сълзи. Морето се люшкаше напред-назад, издигаше се, спускаше се. Знаеше, че надеждата да открият Родригес бе нищожна: брегът беше осеян с пещери и потайни местенца, които те не биха могли да изследват. Но бе дошъл тук, за да опита. Дължеше това на Родригес. Всички лоцмани се молят отчаяно да умрат и бъдат погребани на суша. Всички са виждали прекалено много раздути от солената вода трупове, полуизядени и обезобразени от морските раци.

Заобиколиха носа и с облекчение застанаха на защитената от вятъра страна. Нямаше смисъл да продължават напред. Ако тялото не беше изхвърлено от вятъра тук, значи бе скрито някъде или отнесено далеч, в открито море, надълбоко. На около половин миля от тях, на разпенения бял бряг се гушеше малко рибарско селце. Ябу махна на двама от самураите. Те моментално се поклониха и хукнаха в тази посока. Последен поглед, след което Ябу избърса дъжда от лицето си, погледна нагоре към Блакторн и му направи знак да се връщат. Блакторн кимна и отново тръгнаха, водени от Ябу. Останалите самураи внимателно го следяха и той отново си помисли: ама че глупаци.

И изведнъж, на половината път, видяха Родригес.

Тялото се беше заклещило между две големи скали, над плискащите се вълни, но прибоят все пак частично се разбиваше в него. Едната му ръка бе простряна напред, а другата все още бе вкопчена в счупеното весло, което се люшкаше напред-назад според вълните. Това именно движение бе привлякло вниманието на Блакторн, наклонен напред, за да се противопостави на вятъра, тътрещ уморени крака зад Ябу.

Единственият начин да се слезе при него беше по невисоката скала. Тя нямаше повече от петнадесет-шестнадесет метра, но затова пък беше съвсем гладка и отвесна и нямаше къде да се захване човешки крак.

Ами приливът — запита се Блакторн. Да, сега е прилив, а не отлив, който ще го отнесе обратно в морето. Господи, там долу изглежда ужасно. Какво може да се направи?

Той се приближи до ръба и Ябу веднага му препречи пътя и поклати глава, а останалите самураи го оградиха.

— Искам само да видя по-добре, за бога! — ядоса се той. — Няма да ви избягам. Къде, по дяволите, мога да отида?

Той отстъпи крачка назад и се загледа надолу. Те проследиха погледа му и започнаха да говорят нещо помежду си, като най-много приказваше Ябу.

Няма никакви шансове, реши Блакторн. Прекалено е опасно. Ще се върнем призори с въжета. Ако е все още тук, тогава добре — ще го погребем на брега. Той се обърна неохотно и в същия миг ръбът на скалата се изрони под краката му и той започна да се свлича. Ябу и останалите моментално го сграбчиха и го издърпаха обратно и той изведнъж си даде сметка, че те всъщност бяха само загрижени за неговата безопасност. Те само ме пазят!

Но защо им е притрябвало толкова да съм жив и здрав? Заради Тора — как му беше името? Торанага? Заради него ли? Да, и защото няма кой друг да поведе кораба. Дали затова ме пуснаха на брега и стана както аз исках? Да, така трябва да е. Значи имам власт на кораба, над стария даймио и над това копеле тук. Как ли бих могъл да я използувам?

Той си отдъхна, благодари им и отново се загледа надолу.

— Трябва да го стигнем, Ябу-сан. Хай. Единственият начин е оттук. През скалата. Аз ще го донеса, аз — Анджин-сан!

И отново понечи да тръгне напред, уж, че ще започне да се спуска по скалата, и те отново го спряха, а той се възпротиви, престорено обезпокоен:

— Трябва да стигнем до Родригу-сан! Ето на, стъмва се, няма много време.

— Ийе, Анджин-сан — отсече Ябу. Блакторн го изгледа от горе на долу.

— Щом не ме пускаш, прати някой от твоите хора. Или иди ти! Ти!

Вятърът беснееше около тях, удряше се с писък в скалата. Ябу погледна надолу, преценявайки възможностите за изкачване и настъпващата тъмнина, и Блакторн разбра, че се е хванал на въдицата. Пипнах ли те натясно, копеле такова, твоята суета те набута в капана. Ако тръгнеш надолу, няма да ти се размине лесно. Но моля те, не се убивай, само си строши краката или поне глезените. А след това се удави.

Един от самураите започна да се спуска, но Ябу го спря.

— Върни се на кораба и веднага донеси въжета — заповяда той. Човекът хукна обратно към галерата.

Ябу ритна настрани сандалите си, свали мечовете и ги прибра на безопасно място, на завет.

— Дръж ги под око, също и варварина — нареди той на Такаташи. — Ако нещо им се случи — на мечовете или на варварина — ще те накарам да седнеш на твоя собствен меч!

— Моля ви, Ябу-сан, разрешете ми аз да сляза долу — замоли се самураят — Ако нещо ви се случи, аз…

— Искаш да кажеш, че ти можеш, а аз няма да мога, така ли?

— Не, господарю, разбира се, че не.

— А така!

— Моля ви тогава, изчакайте да донесат въжетата. Никога няма да си простя, ако ви се случи нещо.

Такаташи беше нисък, набит, с гъста брада.

Защо пък да не изчакам въжетата — запита се Ябу. Би било разумно. Но не и умно. Той вдигна очи към варварина и кимна. Знаеше, че бе предизвикан от него. Очакваше го. И се надяваше да стане така. Нали затуй изявих желание да участвувам в този поход, Анджин-сан, каза си той и се развесели. Ти наистина не си никак сложен. Оми беше прав.

Ябу свали прогизналото си кимоно и остана само по набедрена превръзка, отиде до ръба на скалата и го опипа с върха на памучните си таби — чорапи-обувки с отделен голям пръст. По-добре да остана с тях, реши той. Тялото и волята му бяха закалявани цял живот от задължителното за всеки самурай обучение и превъзмогваха студа, който го пронизваше. Благодарение на таби ще стъпваш по-добре, по-стабилно — поне за известно време. Ще трябва да мобилизираш всичките си сили и умение, за да стигнеш долу жив. Заслужава ли си?

По време на бурята и рязкото завиване към брега той излезе на палубата и незабелязан от Блакторн, седна зад едно от веслата. С удоволствие би дал от силите си, редом с гребците, защото ненавиждаше миризмата там долу и прилошаването, от което си патеше. Реши, че е по-добре да умре на чист въздух, отколкото да се задушава долу.

И докато гребеше заедно с другите на нечовешкия студ, наблюдаваше лоцманите. Стана му пределно ясно, че в открито море корабът и всичко живо на него са изцяло във властта на тези двама мъже. Те бяха в стихията си — яздеха подскачащата палуба със същата безгрижна лекота, с която той яздеше галопиращ кон. Нито един японец не би могъл да се сравни с тях на кораб в открито море. Нито по умение, нито по безстрашие, нито по знания. И постепенно това негово откритие роди една величествена идея: съвременни варварски кораби, екипирани със самураи, управлявани от самураи. Неговите самураи.

Ако първоначално имам три кораба, лесно бих могъл да контролирам пътищата между Йедо и Осака. Ако седалището ми е в Идзу, ще мога да задуша цялото мореплаване или, напротив — да го разрешавам. С други думи, почти всичкия ориз и цялата коприна. Дали тогава няма да мога да играя и ролята на арбитър между Торанага и Ишидо? Или най-малкото да установя някакво равновесие помежду им?

Нито един даймио досега не се е занимавал с корабоплаване. Нито един даймио няма кораби или лоцмани. Освен мен.

Аз имам кораб — или поне имах — и бих могъл да си го върна, ако съм достатъчно умен. Имам лоцман, а следователно учител на лоцмани, ако само мога да го измъкна от Торанага. Ако успея да надделея над този варварин. Веднъж да ми стане васал по свое собствено желание и да започне да обучава мои хора. И да ми строи кораби. Но как да го направя верен васал? Ямата не е пречупила духа му.

Първо го изолирай от останалите и го дръж сам — нали и Оми така каза? Тогава ще можеш да го научиш на обноски и да говори японски. Да. Оми е много умен. Може би прекалено умен. Но за Оми после. Сега мисли за лоцмана. Как може да се упражнява власт над един варварин — над един християнин, който се храни с гнусотии? Какво беше казал Оми? „Те ценят живота. Главното им божество, Исус Христос, ги учи да се обичат помежду си и да ценят живота.“ Бих ли могъл да му върна живота? Да, да го спася — това не е лоша идея. Как да го пречупя? Ябу така се бе унесъл от възбудата си, че почти не усещаше люлеенето на кораба и силното вълнение на морето. Над главата му прелетя огромна вълна. Той видя как тя обгърна лоцмана, но той като че ли не я забеляза, Ябу се изуми. Как е възможно човек, позволил покорно да му се изпикаят на гърба, за да спаси живота на някакъв си незначителен негов васал, да има силата да забрави такова незаличимо безчестие и да стои тук на квартердека, да разговаря с боговете на морето и да се бори като легендарен герой — за да спаси собствените си врагове? И по-късно, когато голямата вълна отнесе португалеца и те започнаха да се мятат по вълните, Анджин-сан направи чудо — изсмя се в лицето на смъртта и им вдъхна сили да изтеглят кораба от скалите.

Никога няма да ги проумея тези варвари, въздъхна той.

Застанал до ръба на скалата, Ябу за последен път погледна назад. Ах, Анджин-сан, знам, че се надяваш да срещна сега смъртта си, знам, че се радваш, задето си ме впримчил в капана. Знам, че ти самият нямаше да слезеш долу. Много добре те наблюдавах. Но аз съм израсъл в планините и тук, в Япония, ние се катерим за чест и удоволствие. Така че сега ще си премерим силите, ала условията ги поставям аз, а не ти. Ще опитам и ако загина — какво от това? Но успея ли, тогава ти, като мъж, ще знаеш, че съм по-добър от теб — според твоите условия. И ти ще ми бъдеш в дълг, ако се върна с трупа. Ще ми станеш васал, Анджин-сан! Той много умело започна да се спуска по отвесната скала. По средата се подхлъзна, но лявата му ръка се захвана за една неравност в повърхността на камъка и той успя да се задържи, залюлян между живота и смъртта. Пръстите му се впиха до кръв, щом усети, че ръката му се хлъзга, а краката си заби в една цепнатина, като търсеше къде другаде да се залови. Когато ръката му изпусна издатината, краката му напипаха някаква почти незабележима пукнатина и се впиха в нея, а той прегърна отчаяно скалата, все още изваден от равновесие, притисна се до нея, затърси в какво да се вкопчи. Ала пръстите на краката му не издържаха. И макар че успя три метра по-долу да се улови с две ръце за някаква лека издатина и за миг се задържа във въздуха, ръцете му не можаха да се закрепят. И полетя неудържимо надолу — така измина последните шест метра.

Подготви се възможно най-добре и се приземи на краката си като котка, търколи се по наклонената повърхност на скалата, за да омекоти удара, и спря така, свит на хриптяща топка. Веднага обви главата си с изранените си ръце, за да я предпази от каменната лавина, която можеше да последва. Но камъни не паднаха. Разтърси глава и стана. Единият му глезен беше изкълчен. Изгарящата болка се стрелна нагоре по крака му, право в стомаха, и моментално го изпоти. Пръстите на ръцете и краката кървяха, но това се и очакваше.

Болка няма. Няма да усещаш никаква болка. Изправи се! Варваринът те наблюдава.

Колона пръски го окъпа и студът облекчи болката. Той започна да се плъзга предпазливо по покритите с водорасли обли камъни, внимателно прескочи цепнатините и се приближи до тялото.

Изведнъж Ябу разбра, че човекът беше все още жив. Увери се в това и седна за миг да размисли. Жив ли ми трябва или мъртъв? Кое е по-добре?

Един рак се шмугна изпод близкия камък и цопна във водата. Вълните се разбиваха в краката му. Усещаше как солта разяжда раните му. Кое е за предпочитане — жив или мъртъв?

Надигна се внимателно и извика:

— Такаташи-сан! Лоцманът е все още жив! Иди на кораба, донеси една носилка и доведи лекар, ако има!

Отговорът на Такаташи едва се чу от силния вятър:

— Да, господарю. — И после към самураите, преди да хукне към галерата: — Внимавайте да не се случи нещо на варварина!

Ябу се взря по посока на кораба, който леко се полюшваше на котвите си. Самураите, които бе изпратил за въжетата, бяха вече при лодката. Единият от тях скочи вътре, а останалите я спуснаха във водата. Той се усмихна на себе си и погледна назад. Блакторн се беше приближил до ръба и нещо му крещеше.

Какво ли се опитва да ми каже — запита се Ябу. Видя, че лоцманът сочи морето, но това нищо не му подсказа. Морето беше развълнувано, ядосано, но той не виждаше никаква разлика от преди. Най-накрая се отказа от опитите си да проумее какво му вика и съсредоточи вниманието си върху Родригес. С неимоверни усилия го измъкна измежду скалите, настрани от прибоя. Португалецът дишаше неравно, но сърцето му биеше ритмично. Целият беше покрит с рани. От кожата на левия прасец стърчеше счупена кост, дясното му рамо очевидно беше изкълчено. Ябу го огледа да види дали няма кръвоизливи от отворените рани, но не забеляза нищо такова. Ако няма вътрешни наранявания, може би ще оживее, помисли той.

Ябу бе раняван толкова пъти и бе видял толкова много убити и ранени, че вече можеше сам да поставя диагнози. Родригу ще оживее, ако се държи на топло, реши той, ако му се дава топло саке и силни билки, ако често го потапят в гореща вана. Може би няма да може да ходи, но ще живее. Да, искам да оживее. Ако не може да върви, какво значение има? Дори по-добре. Ще имам още един лоцман — този поне със сигурност ще ми дължи живота си. Ако пиратът откаже да ми служи, може би ще мога да използувам този. Заслужава ли си да се престоря, че ще се покръстя? Дали това ще ги привлече и двамата към мен? Какво би направил Оми? Умен е този Оми. Дали не е прекалено умен? Вижда прекалено много неща прекалено бързо. Ако е в състояние да вижда чак толкова надалеч, може би ще осъзнае, че ако аз изчезна, баща му ще поведе рода — синът ми е твърде неопитен, за да оцелее сам — а след баща си и самият Оми. Така ли е? Какво да го правя? Ами ако го подаря на варварина? Като играчка? Как ти се струва?

Отгоре се дочуха тревожни крясъци. И тогава осъзна какво се опитваше да му каже варваринът. Приливът! Приливът много бързо покачваше нивото на водата. Вече ближеше камъка, на който бе седнал. Той скочи на крака и се намръщи от острата болка, пронизала глезена му. Всички изходи покрай брега бяха отрязани от морето. Забеляза, че чертата, оставена на високата скала от прилива, беше над човешки ръст.

Погледна към лодката. Вече се приближаваше към кораба. Такаташи все още тичаше към брега. Въжетата няма да пристигнат навреме, каза си той.

Очите му внимателно заопипваха всичко наоколо. Път нагоре по скалата нямаше. Камъните не предлагаха убежище. Вътре в морето стърчаха високи скали, но той не би могъл да ги стигне. Не знаеше да плува и нямаше от какво да си направи сал.

Отгоре го наблюдаваха. Варваринът сочеше към скалите в морето и със знаци го подканваше да плува към тях, ала той само поклати глава. И отново затърси с очи. Нищо.

Няма изход, реши той. Този път вече си осъден на смърт. Приготви се.

Карма, каза си той, обърна гръб на мъжете горе, настани се удобно и блажено се потопи в безбрежната ведрина, която го обви. Последен ден, последно море, последна светлина, последна радост, всичко последно. Колко са прекрасни морето, небето, студът, солта. Започна да мисли за последното стихотворение-песен, което трябваше да съчини сега съгласно обичая. Почувствува се щастлив. Имаше достатъчно време за ясни размисли.

Блакторн крещеше:

— Слушай, кучи сине, намери някакъв ръб — трябва да има някъде ръб!

Самураите му препречваха пътя и го гледаха, сякаш беше луд. На тях им беше ясно, че изход нямаше и Ябу чисто и просто се подготвяше за сладка смърт, както и те биха направили при подобни обстоятелства. И презираха неистовите му крясъци, както и Ябу би ги презрял.

— Погледнете надолу, всички! Може да има някаква издатина!

Единият се приближи до ръба и погледна надолу, сви рамене, каза нещо на другарите си, които също свиха рамене. Блакторн се опита да се приближи по-близо до ръба, за да открие изход, но не му позволиха. Лесно би могъл да блъсне някой от тях долу, към сигурна смърт, и дори се изкушаваше да го направи. Но ги разбра — тях и проблемите им. Намери начин да помогнеш на копелето. Трябва да го спасиш, за да спасиш Родригес.

— Ей ти, негоден, попикан японецо! Ей, Касиги Ябу! Къде отиде прословутата ти смелост? Я не се предавай! Само страхливците се предават! Ти мъж ли си или овца!

Но Ябу не му обръщаше никакво внимание. Беше неподвижен като скалата, върху която седеше.

Блакторн взе един камък и го запрати по него. Той падна във водата и самураите сърдито се развикаха. Разбра, че всеки момент ще се нахвърлят отгоре му и ще го вържат. Но как? Нямат въжета…

Въжета! Намери отнякъде въжета! Нали можеш да измайсториш нещо?

Погледът му се спря на кимоното на Ябу. Започна да го раздира на ивици и да ги опитва на здравина. Коприната се оказа много здрава.

— Хайде — заповяда той на самураите и свали собствената си риза. — Започвайте да правите въжета! Хай?

Те го разбраха. Моментално развързаха поясите си, свалиха кимоната и започнаха да правят като него. Той взе да завързва краищата на ивиците, включително и поясите.

Докато японците майсторяха въжето, Блакторн предпазливо легна на земята и сантиметър по сантиметър се придвижи до ръба, като накара двама от самураите да го държат за глезените. Не се нуждаеше от помощта им, но искаше да ги успокои.

Подаде глава колкото можеше напред, а безпокойството им се предаде и на него. След това заоглежда долу брега педя по педя, като напрягаше цялото си зрение.

Нищо. Още веднъж. Нищо. Хайде пак. Какво е онова там? Точно под линията, оставена от прилива? Дали не е пукнатина в скалата? Или е само сянка?

Блакторн промени позата си и разтревожено помисли, че морето вече бе покрило почти изцяло скалата, на която седеше Ябу, както и повечето от камъните между него и основата на голямата скала. Сега вече виждаше по-добре и започна да сочи натам.

— Ей там! Какво е онова?

Единият самурай легна по корем и проследи с поглед протегнатата му ръка, но нищо не видя.

— Ей там! Не е ли ръб?

С две ръце той изобрази ръб, с два пръста ходещ човек, който застава на ръба, с още един пръст изобрази товар върху гърба на човека, а след това, човекът заедно с другия на гърба си застана на ръба — на онзи ръб.

— Бързо! Исоги! Обясни му — на Касиги Ябу! Уакаримасу ка?

Самураят се изправи на крака, бързо обясни нещо на другите и те също занадничаха надолу. И видяха ръба. Започнаха да крещят. Блакторн се присъедини към тях, но все едно, че не издаваха и звук.

Единият самурай каза нещо на другарите си и те до един закимаха и дълбоко му се поклониха. Той също им се поклони. После с неочакван вик „Банзаиии!“ се хвърли от скалата към сигурната си смърт. Ябу се стресна и излезе от транса си, обърна се и се изправи на крака.

Самураите започнаха да викат и да сочат ръба, но Блакторн нищо не чуваше и не виждаше, освен натрошеното тяло там, долу, което вълните вече отвличаха навътре в морето. Що за хора са това — безпомощно се питаше той. Смелост ли прояви този човек или просто безумие? Нарочно се самоуби заради не съвсем сигурната възможност да привлече вниманието на друг един човек, който вече се бе отписал. Та в това няма никакъв смисъл! Тези хора са неразбираеми.

Видя как Ябу залитна и се изправи. Очакваше да хукне да се спасява и да зареже Родригес. Аз така бих направил. Дали? Не съм сигурен. Но Ябу започна да пълзи, да се хлъзга през кипящите плитчини към основата на скалата, като влачеше след себе си припадналия Родригес. Откри ръба. Той беше не по-широк от тридесетина сантиметра. С големи мъки намести португалеца, като веднъж за малко да го изпусне, след което и сам се покатери.

Въжето се оказа с около пет метра по-късо. Самураите бързо прибавиха и набедрените си превръзки. Този път, ако Ябу се изправеше, би могъл да стигне края му.

Те започнаха да го насърчават с крясъци. Колкото и да го мразеше Блакторн, не можеше да не се възхити на мъжеството му. Пет-шест пъти вълните за малко да го погълнат. На два пъти щяха да отнесат Родригес, но Ябу всеки път го издърпваше, държеше главата му над ненаситното море много по-дълго, отколкото Блакторн знаеше, че той самият би издържал. Откъде това мъжество, Ябу? Да не си дете на дявола? Дали всички вие не сте негови изчадия?

Първоначалното спускане по скалата изискваше голяма смелост. В първия момент Блакторн си помисли, че Ябу действува от самохвалство. Но скоро разбра, че той иска да преодолее скалата с умението си и че почти надделява. А как омекоти удара при приземяването си — като професионален акробат! И се предаде с огромно достойнство.

Исусе Христе, възхитен съм от това копеле и го мразя. Почти цял час се бори Ябу с морето със сетни сили, докато Такаташи се върна с въжетата чак на смрачаване. Измайсториха някакво подобие на люлка и я спуснаха по скалата с ловкост, каквато Блакторн никога не бе виждал.

Бързо издърпаха Родригес. Блакторн понечи да му окаже първа помощ, но един късо подстриган японец вече бе коленичил до него. Той наблюдаваше как човекът, очевидно лекар, прегледа счупения крак. После един от самураите хвана здраво Родригес за раменете, а лекарят се облегна с цялата си тежест на строшения крак. Костта хлътна обратно зад кожата и плътта. Пръстите на лекаря заопипваха крака, наместиха костта и превързаха крака с шина. После взе да увива някакви гнусни на вид билки около възпалената рана и в този миг изкачиха и Ябу.

Даймио отказа всякаква помощ, махна на лекаря да се върне при Родригес, седна и зачака.

Блакторн го погледна. Ябу усети погледа му. Двамата мъже впериха очи един в друг.

— Благодаря! — продума най-сетне Блакторн натъртено, като посочи Родригес. — Благодаря ти, че му спаси живота. Благодаря, Ябу-сан.

И му се поклони. Това е за твоето мъжество, кучи сине.

Ябу също му се поклони. А вътрешно се усмихваше.