Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shōgun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 225 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kuyvliev (2007)
Начална корекция
MikoBG (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция и форматиране
GeOrg (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)
Допълнителна корекция
thefly (2019)

        Издание:

Джеймс Клавел. Шогун

Английска. Първо издание

Рецензент: Жени Божилова

Литературна група — ХЛ. 04 9536621831/5637-280-83

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор Ясен Васев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Людмила Стефанова, Стефка Добрева

Дадена за набор април 1983 г. Подписана за печат юни 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г. Формат 70X100/16

Печатни коли 44. Издателски коли 57,02. УИК 84.91

Цена 9,42 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

© JAMES CLAVELL

Shogun

Coronet Books

Hodder and Stoughton

Great Britain

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly
  3. — Допълнителна корекция

Глава четиридесет и шеста

Генерал Тода Хиромацу прие личното послание, което му връчи Марико. Счупи печатите на Торанага, който разказваше накратко за случилото се в Йокосе, потвърждаваше решението си да се подчини, заповядваше на Хиромацу да охранява границите и проходите към Кванто от всеки нашественик до неговото пристигане, но да препрати незабавно всеки вестоносец от Ишидо или от изток, и даваше указания какво да прави с християнина-отстъпник. Старият воин уморено прочете още веднъж свитъка.

— Сега ми разкажете всичко, което видяхте или чухте в Йокосе. Всичко, което се отнася до господаря Торанага.

Марико се подчини.

— А сега ми кажете какво според вас се е случило.

Тя отново се подчини.

— Какво стана между вас и сина ми по време на ча-но-ю?

Тя му разказа всичко най-подробно.

— Значи, синът ми твърди, че Торанага-сама ще загуби? Преди втората си среща с Дзатаки?

— Да, господарю.

— Сигурна ли сте?

— О, да, господарю.

В стаята, намираща се високо в главната кула на крепостта, която стърчеше над целия град, се възцари мълчание. Хиромацу стана и се приближи до тясната амбразура в дебелата каменна стена, хванал меча си с две ръце. Страшно го боляха гърбът и ставите.

— Нищо не разбирам.

— Моля, господарю?

— Не разбирам нито сина си, нито нашия господар. Та ние можем да смажем всички армии, които Ишидо е в състояние да изкара на бойното поле! А колкото до решението му да се предаде…

Тя си играеше с ветрилото, загледана във вечерното небе, което бе изпъстрено със звезди и радваше погледа. Хиромацу я огледа.

— Добре изглеждате Марико-сан, по-красива от всякога. В какво се крие тайната ви?

— Нямам никаква тайна, господарю. — Гърлото й внезапно пресъхна. Очакваше светът да се срине в краката й, но опасността премина, старецът се извърна и се загледа с проницателните си очи ниско долу в града.

— А сега ми разкажете какво се случи, откак напуснахте Осака. Всичко видяно, чуто или на което сте били свидетелка.

Когато свърши да говори, нощта бе напреднала. Разказа му всичко, освен докъде бе стигнала близостта й с Анджин-сан. Внимаваше да не прикрива колко го харесва, колко цени ума и храбростта му, както и доколко го уважава Торанага. Известно време Хиромацу продължи да ходи напред-назад, защото движенията облекчаваха болките му. Всичко съвпадаше с доклада на Йошинака и Оми и дори с тирадата на Дзатаки, преди да запраши към Шинано. Сега много от нещата, които преди не му бяха много ясни, намериха своето обяснение и вече разполагаше с достатъчно сведения, за да вземе добре обмислено решение. Някои от нещата, които чу, го отвратиха. Други го накараха да намрази още повече сина си. Можеше да си обясни подбудите му, но това не го оправдаваше. Останалата част от сведенията събуди в него омраза и възхищение към варварина.

— Значи, лично го видяхте как вади господаря от пукнатината?

— Ако не беше той, сега господарят щеше да е мъртъв. В това съм напълно сигурна. За трети път спасява живота на Торанага-сама. Първия път при бягството от крепостта Осака, после на галерата в пристанището на Осака и третия път по време на земетресението. С очите си видях на какво приличаха мечовете, които Оми-сан изкопа от земята. Бяха изкривени като фиде и също толкова неизползваеми.

— И според вас Анджин-сан щеше ли наистина да извърши сепуку?

— Да. Кълна се в християнския бог, убедена съм, че щеше да го направи. Спаси го единствено бързината на Оми-сан. Освен това, господарю, той според мен е напълно достоен да бъде самурай и хатамото.

— Не съм ви искал мнението.

— Моля да ме извините, господарю, прав сте. Но този въпрос ви беше на ума.

— О, значи, освен че станахте учителка на варвари, започнахте да се занимавате и с ясновидство?

— Не, господарю, моля да ме извините, разбира се, че не — отвърна тя с най-милия си глас. — Само се опитвам да отговарям на въпросите ви възможно най-изчерпателно, доколкото ми позволяват способностите. Преди всичко се грижа за интересите на нашия господар, а след това за вашите.

— Така ли е наистина?

— Моля да ме извините, но въпросът ви е излишен. Заповядайте ми каквото пожелаете, господарю. Ще изпълня всяко ваше нареждане.

— Защо сте толкова горда, Марико-сан? — раздразнено попита той. — И защо сте винаги права? А?

— Моля да ме извините, господарю. Държах се грубо. Не заслужавам такава…

— Никоя жена не заслужава такава похвала — засмя се Хиромацу. — Ала въпреки това има моменти, когато се нуждаем от пресметливия, порочен, хитър и практичен ум на жената. Всъщност вие сте много по-умни от нас мъжете, нали?

— О, не, господарю — възрази тя и се запита какво ли пък искаше да каже с това.

— Добре, че сме насаме. Ако изрека подобно нещо пред свидетели, веднага ще обявят Железния юмрук за изкуфял, че е време да прибере мечовете си, да си обръсне главата и да започне да се моли на Буда за душите на онези, които е изпратил във Великия безкрай. И ще имат пълно право.

— Не, господарю. Моят господар, вашият син, беше прав — не можете да се оттеглите докато не се реши съдбата на Торанага-сама. Нито вие, нито той, нито аз.

— Да. И все пак много бих искал да прибера мечовете си и да помоля Буда за покой — за себе си и за онези, които съм убил.

Той се загледа в нощта, съзнаващ напълно бремето на годините, после пак я погледна. А тя беше приятна за очите — повече от всяка жена, която изобщо бе познавал.

— Да, господарю?

— Нищо, Марико-сан. Спомних си кога ви видях за пръв път.

Това беше, когато Хиромацу тайно заложи на Города душата си, за да получи нежното момиченце за сина си, същият този син по-късно уби собствената си майка — единствената жена, която Хиромацу бе обичал истински. Защо взех Марико за него? Защото исках да ядосам тайко, който също се домогваше до нея. За да раздразня един съперник — нищо повече.

Дали наложницата ми наистина ми е била изневерила? — разчовърка той отново вечната си рана. О, богове, когато се срещна с вас лице в лице, ще ви поискам отговор на този единствен въпрос. Ще искам да ми отговорите само с „да“ или „не“. Но много държа да узная истината. Според мен всичко е лъжа, но Бунтаро твърдеше, че я заварил в стаята насаме с онзи мъж, разрошена, с развързано кимоно, месеци преди да се завърна. Може да е лъжа. Или е истина? Трябва да е вярно — кой син ще отсече главата на собствената си майка, без да е абсолютно сигурен?

Марико наблюдаваше бръчките по лицето на Хиромацу, опънатата му и съсухрена от годините кожа, все още силните му, мускулести ръце и рамене. Какво ли си мислиш? — чудеше се тя, защото го харесваше. Дали си прозрял истината? Дали знаеш вече за Анджин-сан и мен? Дали ти е известно, че тръпна от любов по него? Че ако ми се наложи да избирам между него, теб и Торанага, ще избера него, без да се замисля?

Хиромацу застана пак до амбразурата и се загледа надолу в града, а пръстите му поглаждаха ножницата и дръжката на меча, забравил за жената до него. Мислеше си за Торанага и за думите на Дзатаки, казани преди няколко дни с горчивина, която той напълно споделяше.

— Да, разбира се, че искам да спечеля Кванто и да забия знамето си върху стените на крепостта в Йедо. Преди не съм го искал, ала сега го желая. Но не по този начин. Така не е почтено. Нито за брат ми, нито за вас, нито за мен. За никого. Освен за Ишидо, но какво разбира този селянин?

— Тогава подкрепете Торанага. С ваша помощ той…

— Защо? За да стане шогун и да погуби наследника?

— Той стотици пъти се е клел, че е на страната на наследника. И аз му вярвам. Освен това ще ни поведе един Миновара, а не някакъв си селянин-парвеню и онази фурия Очиба, така ли е? Ако господарят Торанага умре, тия некадърници ще ни управляват цели осем години, докато Яемон навърши пълнолетие. Защо тогава да не дадем тези осем години на Торанага-сама? Та нали той е от рода Миновара! Хиляди пъти е повтарял, че щом дойде моментът, ще предаде властта на Яемон. Къде ви е умът? В задника ли? Торанага не е нито ваш враг, нито на Яемон!

— Никой Миновара няма да коленичи пред този селянин! Той пика и на своята чест, и на нашата! На вашата и моята!

Те спориха, ругаха се един друг и за малко да стигнат до бой — вярно, насаме.

— Хайде — опита се той да предизвика Дзатаки. — Вадете меча си, предател такъв! Предадохте брат си, главата на своя род!

— Аз сам съм глава на рода си! Имаме една и съща майка, но бащите ни са различни. Бащата на Торанага изпъди най-позорно майка ми. Няма да му помогна — но ако се откаже от властта и си разпори корема, ще подкрепя Судара…

Няма да ти се наложи да го правиш, каза си тогава Хиромацу, все още разярен. Докато съм жив, няма да ти се наложи, нито ще склоним глави. Аз съм главнокомандуващ! Мой дълг е да закрилям честта и дома на своя господар, дори от него самия. Затова сега аз решавам:

— Извинете ме, господарю, но този път няма да ви се подчиня. От гордост. Този път ще ви изневеря. Ще потърся съдействието на вашия син и наследник, господаря Судара, и съпругата му Генджико-сан, заедно с тях ще обявим „Алено небе“ веднага щом спрат дъждовете и ще започнем войната. Ще браня крепостта Йедо от врага, докато в Кванто не остане нито един жив воин, каквото и да нареждате, каквото и да струва това!

 

 

Гьоко беше радостна, че е отново у дома си в Мишима, сред своите момичета, тефтери, сметки за плащане, дългове за получаване, ипотеки и писмени задължения.

— Добре си се справил — похвали тя главния си счетоводител. Сбръчканият старец благодари и закуцука към вратата.

Тя се извърна яростно към главния си готвач.

— Тринадесет сребърни чогина — двеста медни момне за една седмица?

— Моля да ме извините, господарке, но слуховете за наближаващата война покачиха рязко цените — отговори заядливо дебелият мъж. — Всичко поскъпна — и рибата, и оризът, и зеленчуците, и най-вече сакето. От сутрин до вечер се трепя в тази гореща, задушна кухня, която на всяка цена трябва да се ремонтира. Скъпо било! За една седмица съм обслужил сто седемдесет и двама клиенти, хранил съм десет куртизанки, единадесет ученички-куртизанки, четирима готвачи, шестнадесет прислужнички и четиринадесет слуги! Моля да ме извините, господарке, но баба ми е тежко болна и се налага да ви помоля за десет дни отпуска, за да…

Гьоко започна да си скубе косите — достатъчно, за да постигне желания ефект, но не дотам, че да се разчорли съвсем, след което го отпрати с думите, че е разорена, направо разорена и ще трябва да затвори най-прочутия Чаен дом в Мишима, ако изгуби такъв великолепен главен готвач като него, и за всичко ще е виновен само той — както и за това, че се налага да изпъди любимите си момичета и верни, но злощастни слуги навън, на студа и снега.

— И не забравяй, че иде зима! — изхлипа тя за сбогом.

Останала сама, тя доволно пресметна приходите и разходите и накрая се оказа, че печалбата бе два пъти по-висока от предвиденото. Сакето й се услади повече от всякога. Цените на хранителните продукти се бяха покачили, но това се отнасяше и за цената на сакето. Веднага писа на сина си в Одавара, където се намираше фабриката им за саке, и му нареди незабавно да удвои производството. След това се зае да оправя неизбежните кавги сред прислужничките, уволни две, назначи четири нови, изпрати да повикат посредничката й при купуването на куртизанките и плати доста скъпо за договорите на още седем, които си бе харесала.

— Кога желаете да пристигнат достопочтените дами? — попита мазно посредничката, чиято комисионна също така беше огромна.

— Веднага! Веднага! Хайде, тичайте и изпълнявайте!

Извика дърводелеца и двамата направиха план за разширяване на Чаения дом — за новопристигащите дами бяха необходими допълнителни стаи.

— Най-сетне онова място на Шеста улица се продава, господарке. Желаете ли да уредя сделката?

От месеци дебнеше това ъгълче от улицата. Но сега само поклати глава и го отпрати с нареждането да купи четири хектара от пустеещите земи на северния хълм.

— Не го прави сам обаче, използувай посредници. И не се лакоми. Освен това не желая да се разчуе, че аз съм купувачът.

— Цели четири хектара? Та това е…

— Най-малко четири, ако може дори пет, и то в следващите пет месеца. Да се купят на имената на тези хора.

Тя му връчи списъка на свои доверени лица и го отпрати да бърза, а във въображението си вече виждаше ограденото зад здрави стени градче вътре в града, при това процъфтяващо. Закиска се от радост.

След това всички куртизанки влязоха при нея една по една и всяка беше похвалена или нахокана, а с една дори си поплакаха заедно. Някои бяха повишени, други понижени, цените им за обслужването на клиентите бяха вдигнати или свалени според случая. И по средата на всичко това съобщиха за пристигането на Оми.

— Много се извинявам, но Кику-сан не се чувствува добре — осведоми го тя. — Не е нищо сериозно, от смяната на времето е, горкото момиче.

— Настоявам да се видя с нея.

— Много се извинявам, Оми-сан, но съм убедена, че не ви разбрах правилно. Кику-сан принадлежи на вашия господар, нали?

— Много добре знам на кого принадлежи, но искам да я видя, и туй то! — развика се той.

— Ах, извинете ме, вие, разбира се, имате право да крещите и ругаете, много съжалявам, извинете ме. Но за жалост тя не е добре. Може би довечера или по-късно — утре например? Какво да се прави, Оми-сан? Щом се почувствува достатъчно добре, ще ви съобщя, ако ми кажете къде сте отседнали…

Той й каза адреса си, след като разбра колко е безпомощен, и изтича навън, готов да насече на парчета целия град.

Гьоко се замисли за Оми. После изпрати да повикат Кику и й съобщи каква програма й е уредила за двете вечери в Мишима.

— Може би ще успея да убедя Тода-сама да останем пет вечери, детето ми. Познавам тук няколко души, които ще платят цели състояния, за да ги забавляваш насаме. Ха! Сега, когато те е купил великият даймио, никой не може да те докосне, никой, никога вече, и ти ще можеш да танцуващ, да пееш, да играеш пантомими и да бъдеш първата ни гейша!

— Ами горкият Оми-сан, господарке? Никога преди не съм го чувала толкова ядосан. Много съжалявам, че ви накрещя така.

— Какво са един-два крясъка, когато най-сетне можем да общуваме с благородни самураи и най-богатите търговци на ориз и коприна! Довечера ще съобщя на Оми-сан къде ще пееш за последен път, но ще му определя по-ранен час, за да чака. Ще го настаня в най-близката стая. А междувременно ще му поднесат много саке… и ще го обслужи Акико. Няма да ти навреди да му изпееш към края една-две тъжни песни. Все още нищо не е съвсем сигурно за Торанага-сама. Не сме получили дори аванса, да не говорим за остатъка от сумата.

— Моля да ме извините, но не е ли по-добре да го обслужи Чоко? Тя е по-хубава, по-млада и сладка. Убедена съм, че ще му хареса повече.

— Така е, детето ми. Но пък Акико е силна и много опитна. А когато мъжете са в такова настроение, стават груби — по-груби, отколкото си мислиш. Дори и Оми-сан. Не искам Чоко да пострада. А Акико обича опасностите и дори се нуждае от малко грубост, за да се представи най-добре. Тя ще съумее да го успокои. Хайде, тичай сега и си облечи най-хубавото кимоно, напръскай се с най-скъпите парфюми…

Гьоко я отпрати да се приготвя и отново се спусна да дооправя дома си. Когато всичко беше готово — дори и официалната покана за чай до осемте най-влиятелни мама-сан в Мишима за обсъждане на много важни дела, — тя се потопи с облекчение в горещата баня.

— Ах-х-х!

Последва безупречен масаж. Сетне парфюм, пудра, грим, прическа. Свободно кимоно от сурова коприна. Любимецът й пристигна точно навреме. Беше осемнадесетгодишен, студент, син на обеднял самурай. Казваше се Инари.

— Ах, колко сте прекрасна! Веднага хукнах насам, щом получих стихотворението ви — задъхано заговори той. — Добре ли пътувахте? Толкова съм щастлив, че се завърнахте. Благодаря ви, много ви благодаря за подаръците. Мечът е великолепен, а кимоното… Колко сте щедра към мен!

Така е, потвърди тя наум, макар че на глас отрече стократно щедростта си и добрината си. След малко лежеше до него, изпотена и отпусната. Ах, Инари, нямаш телосложението на Анджин-сан, но компенсираш всичко с неизчерпаемата си енергия.

— Защо се смеете? — попита той сънено.

— Защото ми дарявате щастие — въздъхна тя, доволна, че е имала късмета да се образова. Поприказва му, направи му няколко щедри комплимента и го милва, докато той заспа — ръцете и гласът й бяха много опитни и постигаха всичко, което изискваше професията й. Ала мислите й бяха далеко при Марико и нейната любов, обмисляше всички възможности. Доколко може да я притисне? На кого да ги издаде или с кого да я заплаши, много тънко, разбира се — Торанага, Бунтаро или може би някой друг? Например християнския свещеник? Дали ще извлече от това някаква изгода? А защо да не ги обади на Кияма-сама — всеки скандал, свързващ името на великата Тода с варварина, ще провали със сигурност шансовете на сина й да се ожени за внучката на Кияма. Дали това ще я накара да се подчини на волята ми? Или да не правя нищо — ами ако това се окаже най-изгодно?

Жал ми е за Марико. Такава прекрасна дама! От нея би излязла великолепна куртизанка. Жал ми е и за Анджин-сан. Колко е умен — и от него бих могла да направя състояние.

Как да извлека най-голяма облага от тази тайна, преди всичко да е излязло наяве и да са загинали и двамата?

Внимавай, Гьоко, напомни си тя. Нямаш много време, трябва по-бързо да вземеш решение за тази и другите две тайни: относно пушките и оръжието, откраднато и укрито от селяните в Анджиро, и новия мускетен полк — колко души наброява, колко са офицерите, каква е организацията му, броят на пушките. Също и за Торанага, който през последната нощ в Йокосе се люби с Кику с енергията на тридесетгодишен мъж, след което спал до зазоряване като новородено бебе. Това държане ли е на затънал в грижи човек?

Ами мъките на девствения свещеник с тонзурата, коленичил гол, унесен в страстна молитва към фанатичния си християнски бог да му опрости предварително греха, който тепърва възнамеряваше да извърши с момичето, както и другия, вече извършения в Осака грях — за странни тайни, прошепнати му в изповеднята от някакъв прокажен, когото той подло издал на Харима-сама. Какво ли би разбрал от това Торанага? Онзи повтаряше безкрай какво му е било прошепнато и какво е издал, молеше се със стиснати очи, преди да се нахвърли несръчно върху момичето и да се отдръпне после от нея като от гнусно нощно животно. Колко омраза, болка и неестествен срам!

Ами помощник-готвачът на Оми, който прошепнал на прислужничката, която пък прошепнала на любовника си, който прошепнал на Акико как чул случайно Оми и майка му да кроят планове за убийството на Касиги Ябу, техния господар? Ха! Ако се разгласи подобно нещо, това ще е все едно да пуснеш котка сред гълъбите на рода Касиги! Както и тайното предложение, направено от Оми и Ябу на Дзатаки — ако се прошепне на ухото на Торанага, или пък думите, промърморени насън от Дзатаки, чути и запомнени от момичето и продадени ми на другия ден срещу цял сребърен чоджин — думи, от които става ясно, че генерал Ишидо и Очиба-сама се хранят заедно, спят заедно, а Дзатаки лично ги чул да пъхтят, да пъшкат и охкат от удоволствие. Гьоко се усмихна самодоволно. Потресаващи работи, нали? При това за такива високопоставени личности!

Ами другият странен факт — че в момента на Облаците и дъжда и няколко пъти преди това Дзатаки-сама неволно нарекъл партньорката си по легло „Очиба“? Любопитно, нали?

Дали този тъй нужен и на двете страни Дзатаки няма да запее друга песен, ако Торанага му предложи за награда Очиба? Гьоко се закиска от радост при мисълта за тези толкова ценни тайни, изпуснати от мъжете заедно с техния Радостен сок. Стига да бъдат подшушнати на когото трябва.

— Ще запее друга песен — уверено промърмори тя. — Сигурна съм.

— Какво?

— Нищо, Инари-сан. Добре ли поспахте?

— Какво?

Тя само се усмихна отново и го остави да се унесе.

 

 

— Къде е сега англичанинът, отче?

— Не знам със сигурност, Родригес. Поне засега. Предполагам, че е отседнал в някой от хановете на юг от Мишима. Оставих с тях един от нашите прислужници — той ще ми докладва.

Алвито обра соса от чинията си с коричка хляб.

— Кога ще знаете със сигурност?

— Утре.

Ке ва, бих искал да се срещна с него. Здрав ли е? — попита Родригес с безразличен тон.

— Да.

Корабната камбана удари шест пъти. Три часът след обед.

— Разказа ли ви какво е правил, откак напусна Осака?

— Отчасти. Някои неща разбрах от него, други — от този-онзи. Тя е дълга и широка. Първо да приключа с кореспонденцията си, пък после ще поговорим.

Родригес се облегна на стола си в малката задна каюта.

— Добре. Нямам нищо против. — Загледа се в острите черти на езуита, в проницателните му кафяви очи с жълти точици. Котешки очи. — Чуйте, отче. Англичанинът спаси и кораба ми, и живота ми. Знам, че е враг, че е еретик, но е лоцман — един от най-добрите, които съм срещал. Не е грешно да уважаваш врага, дори да го харесваш.

— Нашият бог Исус прости на враговете си, но това не им попречи да го разпънат на кръст. — Алвито спокойно издържа на погледа на Родригес. — Впрочем и аз го харесвам. Или поне сега по-добре го разбирам. Хайде за момента да го оставим на мира.

Родригес кимна. Забеляза, че чинията на свещеника е празна, пресегна се и приближи до него блюдото с храната.

— Заповядайте, отче, вземете си още от петела. Малко хляб?

— Да, благодаря, с удоволствие. Не допусках, че така съм изгладнял.

Доволен, Алвито си откъсна втората кълка, сипа си допълнително от плънката и ги заля с остатъка от тлъстия сос.

— Вино?

— Да, благодаря.

— Къде са хората ви, отче?

— Оставих ги в един хан недалеч от пристанището.

Родригес се загледа през големите прозорци на левия борд към пристанището Нумадзу и малко по-надясно към устието на Кано, където водата беше по-тъмна, отколкото в морето. Навсякъде сновяха многобройни рибарски лодки.

— Този слуга, когото сте оставили, отче — имате ли му доверие? Сигурен ли сте, че ще ни намери?

— О, да! Те в никой случай няма да потеглят по-рано от други ден.

Алвито беше решил да не споделя с никого подозренията си или по-скоро, както напомни сам на себе си, подозренията на брат Микаел, затова само добави:

— Не забравяйте, че пътуват най-официално. Задължава ги положението на Тода Марико и знамената на Торанага. Всеки в радиус от четири левги знае за тях и къде са отседнали.

Родригес се засмя.

— Значи, англичанинът пътува като почетно държавно лице? Кой би помислил! Като някакъв проклет даймио!

— И това не е всичко, лоцмане. Торанага го е направил самурай и хатамото.

— Какво?

— Сега Блакторн носи двата самурайски меча. Наред с пищовите си. Освен това е доверено лице на Торанага и до известна степен негово протеже.

— Англичанинът?

— Да.

Алвито не наруши настъпилата в каютата тишина, а продължи да се храни.

— Знаете ли как е станало всичко това?

— Донякъде. Ще ви разкажа, като му дойде времето, лоцмане.

— Само ми кажете каква е причината. Накратко. Подробностите друг път. Моля ви.

— На три пъти е спасил живота на Торанага. Два пъти по време на бягството от Осака и последния път в Идзу, по време на земетресението.

Алвито лакомо заръфа кълката. Сокът започна да се стича по черната му брада. Родригес чакаше, но свещеникът не каза нищо повече. Погледът му замислено се вторачи в чашата, която държеше в ръка. Повърхността на гъстото червено вино отрази светлината.

— Никак не е добре за нас, че този англичанин е станал приближен на Торанага. Никак. Всеки друг, но не и той — обади се Родригес след дълга пауза.

— Съгласен съм.

— И въпреки това бих искал да го видя.

Свещеникът не каза нищо. Родригес го остави да омете чинията си и му предложи още, ала радостта му се бе изпарила. Алвито прие всичко, останало от петела, и още една чаша вино. И като завършек малко хубав френски коняк, който той самият извади от един долап.

— Какво ще кажете за една чашка, Родригес?

— Благодаря.

Лоцманът наблюдаваше как Алвито сипва в кристална чаша от ореховокафявата течност. Виното и конякът бяха от личните запаси на Делегата-посетител — подарък за неговия приятел отец Алвито.

— Разбира се, Родригес, и вие си пийвайте от тях заедно с отеца — каза тогава дел Аква. — Дано бог бди над вас и ви изведе здрав и читав в пристанището и после обратно у дома.

Благодаря, ваше високопреосвещенство. Благодаря, ваше високопреосвещенство, но не очаквайте от мен искрени благодарности, горчиво добави наум Родригес, задето придумахте капитана да ме прехвърли на това свинско корито, командувано от езуитите, далеч от нежните ръце на моята Грасия. Пресвета Дево, животът е прекалено кратък — кратък и несигурен, за да го прахосва човек като гувернантка на смрадливи свещеници, макар че Алвито е повече мъж от всички останали и именно поради това много по-опасен. Ах, пресвета Дево, помогни ми!

— О! Вие потегряте, Род-сан, потегряте торкова скоро? Ах, корко съжарявам…

— Скоро ще се върна, мила.

— Ние ще тъгуваме — маркото и аз.

Мина му през ума — защо не я взема със себе си на „Санта Филипа“, но веднага се отказа от тази мисъл, защото щеше да е опасно и за двама им, и за кораба.

— Много съжалявам, скоро ще се върна.

— Ние чакаме, Род-сан. Моря извинете моя тъжна, много съжарявам.

Винаги говореше с него на разваления си и със силен акцент португалски, който много се стараеше да научи, и настояваше той да я нарича Грасия — името, дадено й при покръстването, а не с прекрасно звучащото Нян-Нян, което значеше Котенце и което тъй й отиваше и тъй му харесваше:

Той отплава от Нагасаки с натежало сърце, като проклинаше всички свещеници и капитани, копнеещ за края на лятото и настъпването на есента, когато щеше да вдигне котвата на Черния кораб, чиито трюмове вече тежаха от злато и сребро, и най-сетне да потегли за дома — богат и независим. Но какво го чакаше тогава? Този вечен въпрос отново го задави. Какво щеше да прави с нея — и детето? О, Дево, помогни ми да си отговоря задоволително на този въпрос.

— Яденето беше изключително вкусно, Родригес — похвали го Алвито, като си играеше с трохите на масата. — Благодаря.

— Радвам се. — Родригес беше сериозен. — Какво възнамерявате да правите, отче? Би трябвало…

Той млъкна по средата на изречението и погледна през прозореца. После стана неспокойно от масата, закуцука към кръглото прозорче, което гледаше към брега, и надникна през него.

— Какво има, Родригес?

— Стори ми се, че започва отливът. Искам да видя как е морето. — Той отвори по-широко капака на прозорчето и се надвеси през него, но пак не можа да види котвата на носа. — Извинете ме, отче.

Излезе на палубата. Водата се плискаше тежко във веригата с котвата, спусната под ъгъл в мътното море. Никакво движение. Но след малко отливът вече се забелязваше и корабът започна едва-едва да се плъзга навътре, за да заеме новото си положение в зависимост от оттеглянето на водата. Той провери положението му, огледа морето наоколо. Всичко беше както трябва. Наблизо нямаше никакви лодки. Беше приятен следобед и от мъглата нямаше и следа. Бяха на около двеста метра от брега — достатъчно далеч, за да се предотврати всякакво внезапно нападение, и на безопасно разстояние от оживените морски пътища към кейовете.

Корабът беше мелез — японски корпус с приспособени към него португалски платна и снаряжение: бързоходен, с две мачти, четири оръдия по средата и по две малки на носа и кърмата. Казваше се „Санта Филипа“ и имаше тридесет души екипаж.

Погледът му опаса града и хълмовете отвъд него.

— Песаро!

— Да, сеньор?

— Приготви голямата лодка! На смрачаване ще слезем на брега.

— Добре, ще я приготвя. Кога се връщате?

— Призори.

— Още по-добре. Аз ще поведа отпускарите — десет души.

— Никаква отпуска, Песаро! Кинджиру! Господи, да не ти е изпил смок ума?

Родригес възседна парапета на квартердека и се облегна удобно.

— Не е справедливо всички да страдаме — начумерено възрази боцманът и започна да свива и отпуска грубите си мазолести длани. — Аз лично ще ги поведа и ви обещавам, че няма да има никакви неприятности. Вече две седмици сме затворени тук.

— Пристанищните власти казаха кинджиру — много съжалявали, но въпреки това било кинджиру, дявол да го вземе! Забрави ли? Това не ти е Нагасаки.

— Да, кълна се в Христовата кръв, и много жалко! — озъби се набитият здравеняк. — И за какво? Заради един-единствен заклан японец!

— Един заклан, двама тежко намушкани, няколко души ранени и едно пострадало момиче — добре, че се е намесил самураят. Предупредих ви, преди да слезете — Нумадзу не е Нагасаки, внимавайте как се държите! Имахме късмет, че се отървахме само с живота на един от нашите! Законът им позволява да ви обезглавят и петимата!

— Техният закон, капитане, но не и нашият. Проклети маймуни! Заради една най-обикновена свада в публичен дом!

— Да, но нашите хора са я започнали. Властите поставиха кораба под карантина и на всички ви е забранено да слизате на брега. Включително и на теб! — Родригес взе да си раздвижва крака, за да притъпи малко болката. — Имай търпение, Песаро. Отецът се завърна, значи, скоро ще потеглим.

— Заедно с отлива? Призори? Това заповед ли е?

— Не, още не. Просто приготви лодката. С мен ще дойде Гомес.

— Нека дойда и аз, а? Пер фавор, лоцмане. До смърт ми омръзна да стоя затворен на това проклето място.

— Не. И те съветвам да не се измъкваш довечера на брега. Нито ти, нито кой да е друг.

— Ами ако не се върнете призори?

— Ще гниете тук закотвени, докато се прибера. Ясно ли е?

Боцманът още повече се озъби. Но се поколеба и отстъпи.

— Ясно, дявол да го вземе!

— А така! — И Родригес отново слезе долу.

Алвито спеше, но щом вратата на каютата се открехна, веднага се събуди.

— Всичко наред ли е?

Тялото и духът му се бяха ободрили от краткотрайната дрямка.

— Да, започва отливът.

Родригес изгълта чаша вино, за да премахне лошия вкус от устата си. Винаги се чувствуваше така след предотвратяването на поредния назрял моряшки бунт. Ако Песаро не беше отстъпил веднага, пак щеше да му се наложи да стреля по някого или да го окове във вериги, или да заповяда петдесет удара с камшик, или да го завлече под кила за назидание, или още нещо от дългия списък с безобразия, без които не можеше на един кораб — дисциплината беше наложителна и го изискваше. Без дисциплина с кораба е свършено.

— Какви са плановете ви сега, отче? Ще потеглим ли призори?

— Какво е положението с пощенските гълъби?

— В добро състояние са. Остават ни шест — четири за Нагасаки и два за Осака.

Свещеникът прецени ъгъла на слънчевите лъчи. До залез оставаха четири-пет часа.

Имаше достатъчно време, за да се пуснат птиците с шифрованото послание, което отдавна бе съставил в ума си: „Торанага се подчинява на заповедта на регентите. Първо заминавам за Йедо, оттам за Осака. Ще придружа Торанага до Осака. Твърди, че все още можем да строим катедралата в Йедо. Подробности по Родригес.“

— Бихте ли заповядали на гълъбаря да приготви незабавно два за Нагасаки и един за Осака? А след това ще поговорим. Няма да се прибера с кораба. Заминавам за Йедо по суша. Ще ми трябва цялата нощ и утрешния ден, за да напиша подробно послание, което вие ще отнесете на Делегата-посетител и ще връчите само лично на него. Ще можете ли да отплавате веднага щом го напиша?

— Да. Ако дотогава се свечери, ще изчакам изгрев-слънце. До десет левги оттук има плитчини и подвижни пясъци.

Алвито се съгласи. Дванадесет часа повече или по-малко не правеха голяма разлика. Щеше да е много по-добре, разбира се, ако беше изпратил посланието си още от Йокосе. Господ да го убие онзи дяволски езичник, който ми погуби гълъбите! Имай търпение, упрекна се той. За къде си се разбързал? Търпение — това е основно правило на нашия орден. Онзи, който умее да чака, ще получи — и това е самата истина. Какво значение имат дванадесет часа, пък дори и осем дни? Няма да променят хода на историята. Зарът бе хвърлен в Йокосе.

— С англичанина ли ще пътувате? — попита Родригес. — Както и преди?

— Да, а от Йедо се прибирам в Осака. Ще придружавам Торанага. Бих искал да се отбиете в Осака с копие от посланието ми, в случай че Делегатът-посетител се намира там или е тръгнал от Нагасаки точно преди вашето пристигане и пътува натам. Ще го предадете на отец Солди, секретаря му, но само лично на него!

— Добре. С радост ще отплавам. Тук ни мразят.

— С божията благословия това положение ще се промени, Родригес. Ако е рекъл господ, ще покръстим всички езичници тук.

— Амин! — Родригес размърда крака си и пулсиращата болка веднага стихна. Загледа се през прозореца, после нетърпеливо се надигна. — Аз сам ще отида да взема гълъбите, а вие напишете посланието си, за да можем да поговорим след това за англичанина.

Той се качи на палубата и подбра птиците от кафезите им. Когато се върна, свещеникът вече пишеше с острото си като игла перо и мастило по миниатюрни ивички хартия. Едно и също шифровано съобщение. Алвито ги постави в специалните малки цилиндърчета, запечата ги и пусна гълъбите. Те се издигнаха, направиха един кръг и полетяха на запад, един след друг, към ослепителното следобедно слънце.

— Тук ли ще разговаряме или долу?

— Тук. По-хладно е — махна Родригес към квартердека насред кораба, от който не се чуваше.

Алвито се отпусна на стола.

— Първо за Торанага.

И разказа накратко на лоцмана какво се случи в Йокосе, като пропусна случая с брат Жозеф и подозренията си за Марико и Блакторн. Родригес беше поразен от решението на Торанага да се подчини, както и самият Алвито.

— Няма да има война? Не, това е някакво чудо! Сега наистина сме в безопасност, и Черният кораб също, църквата ще се обогати, ние ще сме богати… Слава тебе, господи, и на всички светии, и на пресветата Дева! По-добра новина от тази не бихте могли да донесете, отче. Спасени сме!

— Ако е рекъл господ. Но едно нещо, което каза Торанага ме обезпокои. Думите му бяха следните: „Мога да пусна на свобода моя християнин Анджин-сан. Заедно с кораба му и оръдията.“

Доброто настроение на Родригес веднага се изпари.

— „Еразъм“ още ли е в Йедо? Все още ли е в ръцете на Торанага?

— Да. Опасно ли е наистина, ако англичанинът получи свобода на действие?

— Дали е опасно? Та „Еразъм“ ще ни види сметката, преди да се усетим къде да е оттук до Макао, стига той да е на него, въоръжен и с що-годе свестен екипаж! Ние имаме на разположение само малката фрегата, която да ни брани, а тя не може да се противопостави на „Еразъм“. Нито пък Черният кораб. Ще ни притисне и ще трябва да свалим знамената.

— Сигурен ли сте?

— Да. Кълна се в господа — „Еразъм“ означава край за нас! — Родригес сърдито размаха юмрук. — Чакайте малко — англичанинът каза, че е пристигнал тук с не повече от дванадесет души, при това не всички от тях са моряци — имало и търговци, а и повечето били болни. Тази шепа хора не може да се справи. Единственото място, където може да наеме екипаж, е Нагасаки. Или Макао. В Нагасаки може да намери колкото си иска желаещи. Всички, които… Трябва да не го допускаме там, нито в Макао.

— Ами екипаж от японци?

— Имате пред вид някои от главорезите на Торанага ли? Или вако? Искате да кажете, че ако Торанага се предаде, всичките му хора стават ронини, така ли? Ако англичанинът разполага с достатъчно време, може и да ги обучи. И то много лесно. Исусе Христе! Моля да ме извините, отче, но ако на англичанина му дадат самураи или вако… Не можем да си позволим подобен риск — прекалено е опитен и способен…

Алвито не откъсваше поглед от него и безпокойството му нарастваше. Май ще трябва да изпратя още едно послание до Делегата-посетител. Трябва да го осведомя, щом е толкова важно. Той ще знае какво да правим.

— Аз знам какво да правя! — Родригес стовари юмрук върху парапета, стана и обърна гръб на събеседника си. — Чуйте, отче, чуйте моята изповед. Първата нощ — най-първата нощ, когато бяхме с него рамо до рамо в открито море на галерата, на път от Анджиро, сърцето ми подсказа, че трябва да го убия, и после още веднъж ми го повтори, по време на бурята. Исус Христос да ме прости, но тогава нарочно го пратих на носа и завих рязко срещу вятъра, без да го предупредя, като много добре знаех, че не е завързан. Но англичанинът не падна зад борда, както би паднал всеки друг. Реших, че това е пръст божи и се убедих окончателно, когато по-късно той не се подчини на заповедта ми и спаси кораба. А когато вече бяхме в безопасност и вълната ме отнесе и започнах да се давя, последната ми мисъл беше, че това е наказание от всевишния, задето посегнах на човешки живот. С лоцмани така не се постъпва — той никога не би постъпил така с мен. Заслужавах си го и затова, когато дойдох на себе си и видях, че съм жив, а той ми дава да пия вода, страшно се засрамих и отново помолих господ за прошка и се заклех най-тържествено да му се отблагодаря. Пресвета Дево! — избухна той, изтерзан. — Този човек ме спаси, макар да знаеше, че се опитах да го убия — прочетох го в погледа му. Спаси ме и ми помогна да оживея, а ето че трябва да го убия.

— Защо?

— Защото капитанът беше прав — господ да ни е на помощ, ако англичанинът изкара „Еразъм“ в открито море, въоръжен и с що-годе приличен екипаж.

 

 

Блакторн и Марико спяха в нощния покой на малката си къщичка — една от многото, от които се състоеше Ханът на камелиите на Девета южна улица. Всяка къщичка имаше по три стаи. Марико взе едната за себе си и Чимоко, Блакторн взе втората, а третата, която излизаше на входната врата и верандата, беше свободна и служеше за трапезария и всекидневна.

— Смятате ли, че е безопасно? — попита разтревожено Блакторн. — Без Йошинака, слугини и телохранители наоколо?

— Не, Анджин-сан, нищо не е безопасно. Но затова пък ще е чудесно да сме сами! Този хан се смята за най-хубавия и е много прочут в Идзу. Нали е красив?

Красив беше. Всяка една от миниатюрните къщички беше изящно издигната върху пилони, опасваше се от веранди, до които водеха четири стъпала от най-скъпо дърво, и всичко блестеше. Разстоянието между къщичките беше от петдесет стъпки и всяка една бе заобиколена от малка градинка вътре в голямата обща градина, оградена с бамбуков плет. Имаше поточета, езерца с водни лилии, водопадчета, цъфнали дръвчета, изпълващи въздуха с ухания през деня и нощта. Всичко дъхаше на сладост и охолство. Чисти, застлани с каменни плочи покрити пътеки водеха към банята със студено, топло и горещо отделение, захранвана от естествени минерални извори. Пъстроцветни фенери, любезни, усмихнати слуги и прислужнички, нито една изговорена на висок глас дума, която да раздрънка звънчетата, окачени по дърветата, или да смути бълбукащата вода и пойните птици в специалните им къщички.

— Аз, разбира се, помолих за две къщички, Анджин-сан — една за вас и една за мен, но за жалост само една беше свободна, много съжалявам. Затова пък Йошинака-сан няма нищо против. Дори е много доволен, защото по този начин не му се налага да организира двойна охрана. Поставил е часови на всяка пътека, така че сме в пълна безопасност и никой не може да ни обезпокои, както ставаше другаде. Пък и защо да бъдем обезпокоявани? Какво лошо може да има в тези две отделни стаи, още повече, че с мен спи Чимоко?

— Нищо. Но вие сте права — такова красиво място не бях виждал. Колко сте умна и прелестна.

— Ах, Анджин-сан, колко сте мил с мен. Първо баня, после вечеря и саке — много саке.

— Прекрасно.

— Но моля ви, Анджин-сан, оставете този речник на мира.

— Нали все ме насърчавахте да уча!

— Ако оставите книгата, ще ви разкрия една тайна.

— Каква?

— Поканих Йошинака-сан да вечеря с нас. И няколко дами, които ще ни развличат.

— Охо!

— А след като ви оставя, обещавате ли да си изберете една от тях?

— А, не, съжалявам, но при това положение има опасност да обезпокоя съня ви.

— Обещавам ви да спя непробудно, любов моя. Сериозно ви казвам, една промяна ще ви се отрази много добре.

— Да, но догодина, сега още не.

— Бъдете сериозен!

— Аз съм напълно сериозен.

Събудиха го сърдити гласове и постепенно започна да различава сред тях португалски говор. За миг помисли, че продължава да спи и сънува, после разпозна гласа.

— Родригес!

Марико измърмори нещо насън.

Щом чу стъпки по пътеката, Блакторн скочи на колене, опитвайки се да овладее обзелата го паника. Вдигна я на ръце като кукла, запъти се към вратата, но спря — някой я отваряше вече от външната страна. Беше Чимоко — свела глава, а очите дискретно затворени. Той се втурна покрай нея с Марико на ръце и я положи нежно върху собствените й завивки, все така в полусънно състояние, и отново се втурна безшумно към стаята си, облян от студена пот в топлата лятна нощ. Пипнешком сграбчи едно кимоно и отново се върна на верандата. Йошинака вече се изкачваше по второто стъпало.

Нан десу ка, Йошинака-сан?

Гомен насай, Анджин-сан — започна Йошинака. Посочи към факлите, пламтящи в другия край на градината, където беше главната порта, и изрече порой от думи, които Блакторн не разбра. Основното обаче схвана — че някакъв човек, варварин, иска да го види, а той му казал да чака, а онзи не искал да чака и се държал като даймио, какъвто изобщо не бил, и се опитвал да мине със сила покрай стражата, но той го спрял. Казал, че е приятел на Анджин-сан, вярно ли е?

— Ей, англичанино, аз съм — Васко Родригес!

— Ей, Родригес! — извика щастлив Блакторн. — Ей сега ще дойда! Хай, Йошинака-сан. Каре уа уаташи но ичи юджин десу. Наистина ми е приятел.

А со десу!

Хай, домо.

Блакторн се спусна по стъпалата към портата. Зад гърба си чу гласът на Марико:

Нан джа, Чимоко?

Чимоко й прошепна нещо, защото тя властно извика след това:

— Йошинака-сан!

Хай, Тода-сама!

Блакторн се озърна назад. Самураят се качи по стъпалата и прекоси верандата към стаята на Марико. Вратата й беше затворена, а пред нея бе застанала Чимоко. Смачканите й завивки бяха до вратата, където им беше мястото, в случай че господарката желае тя да спи близо до нея. Йошинака се поклони на вратата и започна да докладва. Блакторн се затича бос по пътеката, а въодушевлението му нарастваше. С широка усмивка беше впил поглед в португалеца, а пламъчетата на факлите играеха по обиците и токата на закачливо кривнатата шапка на Родригес.

— Ей, Родригес! Колко се радвам да те видя! Как е кракът ти? Как ме откри?

— Пресвета Богородице, та ти си напълнял, англичанино! Я как си изпълнил дрехите! Имаш здрав и бодър вид, пък и държането ти е като на някой даймио!

Родригес го прегърна мечешки и Блакторн му отвърна със същото.

— Как е кракът ти?

— Боли ме, дявол да го вземе, но се движи, а те открих, като разпитвах къде е отседнал великият Анджин-сан — великанът варварин, бандитът със сините очи!

Смяха се и си разменяха неприлични думи, без да обръщат внимание на самураите и слугите около тях. После Блакторн изпрати един от прислужниците за саке и поведе Родригес към къщичката. И двамата вървяха с олюляващи се моряшки походки. Родригес по навик държеше дясната си ръка на дръжката на рапирата, а палецът на другата бе пъхнат в широкия му пояс до пищова. Блакторн беше десетина сантиметра по-висок, но раменете на португалеца бяха по-широки дори от неговите, а издутите му като варел гърди криеха херкулесова сила.

На верандата ги чакаше Йошинака.

Домо аригато, Йошинака-сан — отново благодари Блакторн на самурая и махна на Родригес да се разположи на една от възглавничките. Йошинака посочи рапирата и пищова и протегна ръка с обърната нагоре длан.

Додзо!

Португалецът се намръщи.

Ийе, самурай-сама, домо ари…

Додзо!

Ийе, самурай-сама, ийе! — повтори по-остро Родригес. — Уаташи юджин Анджин-сан, нее?

Блакторн направи крачка напред, все още изненадан от неочакваната свирепост на сблъскването.

Йошинака-сан, шигата га най, нее? — намеси се той с усмивка. — Родригес юджин у ата…

Гомен насай, Анджин-сан. Кинджиру! — И Йошинака изрече някаква рязка заповед. Самураите веднага скочиха напред и заканително наобиколиха Родригес, а Йошинака отново протегна ръка. — Додзо!

— Тия кучи синове са ужасно докачливи, англичанино — усмихна се широко Родригес. — Я се справи с тях, моля те. Аз никога досега не съм си предавал оръжието.

— Недей, Родригес — предупреди го той, усетил решението, назряло за секунда в главата на приятеля му. После пак се обърна към Йошинака: — Домо, гомен насай, Родригес юджин, уаташи…

Гомен насай, Анджин-сан. Кинджиру! — И Йошинака рязко заповяда на португалеца: — Има!

Ийе, уакаримасу ка? — озъби се той от своя страна. Блакторн побърза да застане между тях.

— Ей, Родригес, какво толкова? Дай ги на Йошинака-сан. Всичко това няма нищо общо с теб или с мен, а е заради дамата, Тода Марико-сама. Тя е там, в онази стая. Нали ги знаеш колко са чувствителни на тема оръжие в близост до някой даймио и техните жени. Цяла нощ ще спорим, знаеш ги какви са. Какво значение има?

Португалецът се усмихна пресилено.

— Прав си, защо не? Хай. Шигата га най, самурай-сама. Со десу.

Той се поклони като придворен, но без искреност, разкопча ножницата на рапирата си, извади и пищова и ги подаде на Йошинака. Той махна на един от самураите, който ги пое и хукна към портата, сложи ги на земята и застана на пост да ги пази. Родригес понечи да се качи по стълбите, ала Йошинака учтиво, но същевременно твърдо го помоли да спре. Втори самурай излезе напред да го претърси. Побеснял, португалецът отскочи назад.

ИИЕ! Кинджиру, дявол да го вземе! Какво по…

Самураите се нахвърлиха отгоре му, сковаха му ръцете и старателно го претършуваха. В ботушите му откриха два ножа, още един, завързан под лявата му ръка, плюс два малки пищова — единият скрит в подплатата на палтото му, а вторият под ризата, откъдето извадиха и малко плоско шише.

Блакторн разгледа пищовите. И двата бяха заредени.

— И другият ли беше зареден?

— Да, разбира се. Тук сме на враждебна земя, ако не си забелязал, англичанино. Кажи им да ме пуснат.

— Това не е обичайният начин да се посещава нощем приятел.

— Нали ти казвам — тази земя е враждебна. Винаги ходя така въоръжен. Ти не ходиш ли въоръжен? Господи! Кажи им на тези диванета да ме оставят на мира!

— Това ли е всичко?

— Разбира се — кажи им да ме пуснат, англичанино!

Блакторн подаде пищовите на стоящия наблизо самурай и пристъпи напред. Пръстите му внимателно опипаха вътрешната страна на широкия кожен колан на португалеца. От тайна гънка измъкна тънка, много гъвкава кама, изработена от най-фина стомана-дамаскиня. Йошинака изруга самураите, които пребъркаха Родригес. Те се извиниха на Блакторн, но той не откъсваше очи от Родригес.

— Още? — попита с камата в ръка.

Родригес го гледаше право в очите, напълно безизразно.

— Ще им разкажа къде трябва да търсят и как, Родригес. Както претърсват испанците — или поне някои от тях. Е?

— Върви по дяволите!

— По дяволите — по дяволите, но побързай! — Отново никакъв отговор. — Додзо, Йошинака-сан. Уаташи…

— В лентата на шапката — изхриптя Родригес и Блакторн млъкна.

— Добре — пресегна се той към широкополата му шапка.

— Нали няма… няма да ги научиш?

— Ти как би постъпил?

— Внимавай с перото, англичанино, много държа на него.

Лентата беше широка и твърда, а перото стърчеше закачливо, в тон със самата шапка. Отвътре Блакторн измъкна много тънка кама, съвсем малка, специално изработена, за да се крие на това място — беше извита по линията на шапката. Йошинака отново се нахвърли яростно върху самураите.

— За бога, Родригес, отново те питам — това ли е всичко?

— Света Богородице, казах ти вече!

— Закълни се!

Родригес се подчини.

Йошинака-сан, има иии-бан. Домо. Сега вече всичко е наред, благодаря.

Йошинака изрече някаква заповед и самураите освободиха Родригес. Той започна да разтрива схванатите си ръце.

— Мога ли вече да седна, англичанино?

— Да.

Родригес си избърса потта с червена кърпа, взе плоското шишенце и седна с кръстосани крака на една от възглавниците. Йошинака се навърташе наблизо, на верандата. Всички самураи, с изключение на четирима, се завърнаха на постовете си.

— Защо са толкова докачливи? Защо и ти си толкова докачлив, англичанино? Никога досега не ми се е налагало да си предавам оръжието. Да не съм някой убиец?

— Попитах те това ли е всичкото ти оръжие и ти ме излъга.

— Не съм те слушал какво говориш! Ти какво би… Ако те държат така като някакъв престъпник? — И Родригес добави кисело: — Ама какво ти става, англичанино? Какво ти е? Ето, развалихме си вечерта… Ей, недей така! Не бива да допускаме нещо да ни развали вечерта. Аз им прощавам. И на теб прощавам, англичанино. Ти беше прав, а аз не. Извинявам се. Приятно ми е да съм с теб. — Той развинти капачето на шишето и му го предложи. — Ето, пийни си малко прекрасно бренди.

— Първо ти.

Лицето на Родригес пребледня като платно.

— Пресвета Дево, нима мислиш, че съм сипал отрова?

— Не, но пий.

Родригес отпи.

— Още веднъж!

Португалецът се подчини и избърса уста с опакото на ръката си. Чак тогава Блакторн пое шишето.

Салуд! Наздраве!

Отметна глава и се престори, че пие, като държеше незабелязано езика си на отвора и по този начин не позволяваше на течността да се излива в гърлото му. Макар че много му се пиеше.

— Чудесно е. Заповядай.

— Задръж го. Подарък от мен.

— От добрия отец или от теб?

— От мен.

— Закълни се в господа!

— И в господа, и в Девата, да те вземат мътните и теб, и твоите клетви! Подарък и от мен, и от отеца! Всичкият алкохол на „Санта Филипа“ е негов, но негово преосвещенство каза, че и аз мога да го ползувам, а такива шишета на кораба имаме поне дузина. Така че е подарък. Или забрави доброто си възпитание?

Блакторн отново се престори, че пие, и му го подаде обратно.

— На, пийни още.

Родригес усети топлината на брендито чак в пръстите на краката си и се зарадва, че след като прие напълненото шише от ръцете на Алвито, тайно от него го изпразни, изми го най-старателно и отново го напълни с бренди от собствената си бутилка. Прости ми, господи, задето се усъмних в светия отец. Ах, Исусе Христе, защо, за бога, не слезеш отново на земята и не промениш този свят, където човек понякога няма вяра дори на свещениците!

— Какво ти е?

— Нищо, англичанино. Мислех си, че този свят е една гадна бъчва, където в днешно време на никого не можеш да имаш доверие. Идвам като приятел, а ето че между нас се появи една празнина.

— Като приятел ли дойде наистина?

— Да.

— Въоръжен до зъби?

— Винаги съм така въоръжен. Затова съм все още жив. Салуд! — Той мрачно надигна шишето и отпи. — Пикая на този свят, пикая на всичко.

— И на мен ли пикаеш?

— Англичанино, ти разговаряш с Васко Родригес, лоцман от португалската флота, а не някой насран от мухите самурай. Дойдох да видя приятел, а останах без приятел. Колко тъжно!

— Да, тъжно е.

— Не бива да съм тъжен, но какво да се прави. Приятелството с теб страшно ми усложни живота. — Родригес стана да се пораздвижи малко и отново седна. — Как ги мразя тези проклети възглавници! Предпочитам столове. На кораба. Е, англичанино, салуд!

— Когато зави рязко срещу вятъра, а аз бях по средата на кораба, го направи, за да ме изхвърлиш през борда, нали?

— Да — отговори незабавно Родригес и стана на крака. — Да, радвам се, че ми задаваш този въпрос, защото страшно ми тежи на съвестта. Радвам се, че съм жив да ти се извиня, защото нямаше да намеря сили сам да си призная. Да, англичанино. Не моля нито за прошка, нито да ме разбереш, нищо. Но съм щастлив, че мога да си призная този срам лично на теб.

— Допускаш, че и аз ще направя с теб същото ли?

— Не. Но като му дойде времето… Човек не знае как би постъпил, докато не настъпи моментът на голямото изпитание.

— Да ме убиеш ли дойде?

— Не. Мисля, че не това беше първата ми мисъл, макар и да знам, че заради моя народ и страна е по-добре да си мъртъв. И ти го знаеш. Тъжно, но факт. Колко нелеп е животът, нали, англичанино?

— Аз не искам твоята смърт, лоцмане. Само Черния ти кораб.

— Чуй, англичанино — каза Родригес без злоба. — Ако се срещнем в открито море, ти на твоя кораб, аз — на моя, внимавай за живота си. Затова дойдох — да те предупредя. Нищо друго. Мислех си, че ще мога да ти го кажа като на приятел и пак да останем приятели. Винаги ще ти бъда длъжник — освен в открито море. Салуд!

— Надявам се да настигна Черния ти кораб в открито море. Салуд, лоцмане!

Родригес си тръгна, следван от Йошинака и самураите. При портата португалецът си прибра оръжието и след малко нощта го погълна.

Йошинака изчака постовете да заемат отново местата си и когато установи със задоволство, че всичко е наред, закуцука към своята стая. Блакторн седна на една възглавничка, облегна се назад и след миг прислужничката, която бе изпратил за саке, доволна започна да го обслужва. Наля му чашка и застана до него, но той я освободи. Остана сам. Отново го обкръжиха звуците на нощта, шумоленето на дърветата, водопадите и нощните птици. Всичко беше както преди, но много по-различно.

Той се пресегна тъжно, напълни си отново чашата и в този момент дочу шумоленето на коприна и ръката на Марико пое шишето. Тя му наля и сипа втора чаша, за себе си.

Домо, Марико-сан.

До иташимашите, Анджин-сан.

Тя седна на втората възглавничка. И двамата засърбаха топлото вино.

— Искаше да ви убие, нали?

— Не знам, не съм сигурен.

— Какво значи това — да те претърся като испанец?

— Някои испанци събличат жертвите си голи и ги ръчкат в интимни места, при това най-безцеремонно. Наричат го да претърсиш on significa — да претърсиш щателно. Понякога за тази цел използуват и ножове.

— О! — Тя отпи и се заслуша в шумоленето на водата сред камъните. — И при нас е същото, Анджин-сан. Понякога. Затова внимаваме да не ни хванат. Да те пленят, значи, че вече така си се опозорил, та каквото и да направи онзи, който те е взел в плен… По-добре да не те пленяват.

Той се загледа във фенерите, които леко потрепваха от свежия ветрец.

— Йошинака беше прав. Грешката е моя. Претърсването беше абсолютно необходимо. Хрумването е ваше, нали? Вие ли казахте на Йошинака да го пребъркат?

— Моля да ме извините, Анджин-сан, надявам се, че не съм ви поставила в неудобно положение. Просто се боях за вас.

— Благодаря ви — премина той на латински, но дълбоко в себе си съжаляваше за това претърсване. Без него все още щеше да има приятел. Може би, напомни си той.

— Няма за какво — отвърна тя. — Само изпълних дълга си.

Марико беше облечена в нощно кимоно, а отгоре бе наметнала връхно синьо кимоно. Косата й беше сплетена свободно и се спускаше до кръста й. Тя погледна към портата, която едва се различаваше през клоните на дърветата.

— Много умно постъпихте с брендито, Анджин-сан. Идеше ми да се ощипя, задето забравих да предупредя Йошинака за него. Много умно, че го накарахте да отпие два пъти. Често ли използувате отрова във вашите страни?

— Понякога. Някои хора. Това е подъл начин.

— Да, но е много ефикасен. И тук се случва да я използуваме…

— Ужасно е, нали, да не можеш да имаш на никого доверие.

— А, не, Анджин-сан, много се извинявам. Това е просто едно от най-важните правила в живота — нито повече, нито по-малко.