Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shōgun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 225 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kuyvliev (2007)
Начална корекция
MikoBG (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция и форматиране
GeOrg (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)
Допълнителна корекция
thefly (2019)

        Издание:

Джеймс Клавел. Шогун

Английска. Първо издание

Рецензент: Жени Божилова

Литературна група — ХЛ. 04 9536621831/5637-280-83

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор Ясен Васев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Людмила Стефанова, Стефка Добрева

Дадена за набор април 1983 г. Подписана за печат юни 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г. Формат 70X100/16

Печатни коли 44. Издателски коли 57,02. УИК 84.91

Цена 9,42 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

© JAMES CLAVELL

Shogun

Coronet Books

Hodder and Stoughton

Great Britain

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly
  3. — Допълнителна корекция

Глава петдесет и шеста

— Колко е красиво, нали? — попита Ябу и посочи мъртвите долу.

— Моля? — не разбра Блакторн.

— Това беше стих, стихотворение. Разбирате ли „стих“?

— Знам думата, да.

— Стихотворение, Анджин-сан, не виждате ли?

Ако Блакторн знаеше как да се изрази, той би казал: „Не, Ябу-сан. Но чак сега ми стана ясно какво всъщност е била намислила — от момента, в който заповяда на Йошинака да убие първия самурай.“ Стих, казваш? Това беше отвратителен, безстрашен, безсмислен и изумителен ритуал, в който смъртта бе формализирана и неизбежна, както при испанската Инквизиция, и смъртта на всеки един от тези мъже беше само прелюдия към смъртта на Марико. Сега вече всички сме обречени, Ябу-сан — и вие, и аз, и крепостта, и Кири, и Очиба, и Ишидо. Всички! И то само защото тя е решила да доведе докрай нещо, което смята за необходимо. Кога ли е взела това решение? Отдавна. Или по-право Торанага е взел решението вместо нея.

— Съжалявам, Ябу-сан, нямам достатъчно думи.

Ябу почти не го чу. Крепостните стени и улицата бяха стихнали, всички стояха неподвижни като статуи. После улицата постепенно оживя, хората заговориха с приглушени гласове, задвижиха се с плавни, бавни движения, слънцето отново запрепича, всички излязоха от своето вцепенение.

Ябу въздъхна, изпълнен с тъга.

— Истински стих, Анджин-сан — повтори той и напусна кулата.

Когато Марико вдигна меча от земята и тръгна сама напред, на Блакторн му идеше да скочи долу, да се втурне срещу противника й, да я защити, да простреля главата на Сивия, преди той да има време да я убие. Но — като всички останали — и той нищо не направи. Не защото се страхуваше. Вече не се боеше от смъртта. Нейната храброст му показа колко е безсмислен този страх, пък и той отдавна се беше примирил с него — още през онази нощ в селото, когато посегна на живота си.

Тогава наистина щях да забия ножа в гърдите си. И оттогава страхът ми от смъртта се изличи — както тя ми беше обещала. „Неописуемата радост от живота може да се оцени само ако живееш на ръба на смъртта“ — каза тя.

Не си спомням как Оми е спрял ръката ми — помня само, че когато се събудих на другата сутрин, се чувствувах като новороден.

Очите му не се откъсваха от мъртвите — там долу на улицата. Можех да убия онзи Сив вместо нея, помисли си той, и може би още един, няколко, но винаги щеше да има още един и моята смърт нямаше да наклони везните. Не се боя от смъртта, отново си каза той. Само съм ужасен, че с нищо не мога да й помогна.

Сивите започнаха да прибират телата, отнасяйки се еднакво почтително и към Кафяви, и към Сиви. Много от самураите започнаха да се разотиват, сред тях бяха и Кияма с неговите хора, жените, децата и прислужничките си тръгнаха до една, като вдигаха прах с краката си. Обонянието му се изпълни с острия, леко зловонен мирис на смъртта, примесен със соления морски ветрец, ала умът му бе замъглен от мисълта за нея и нейната храброст, която го изпълваше с неуловима топлота. Той погледна слънцето, прецени го — до залез оставаха шест часа. Тръгна към стъпалата.

— Анджин-сан! Къде отивате, моля?

Той се обърна — беше забравил за охраната си от Сиви. Капитанът го гледаше изпитателно.

— А, извинете. Отивам там! — И посочи двора. Сивият капитан се замисли за миг, после кимна неохотно.

— Добре. Моля след мен.

В двора той ясно усети как Кафявите настръхнаха при вида на Сивите. До портата стоеше Ябу и наблюдаваше прибирането на колоната. Кири и Садзуко си вееха с ветрила, а дойката кърмеше детето. Бяха насядали на постлани набързо рогозки и възглавнички, нахвърляни на сянка върху верандата. Встрани се гушеха носачите, наклякали в плътна, смутена групичка около багажа и товарните коне. Той се запъти към градината, но пазачите го спряха.

— Съжаляваме, но там сега не може, Анджин-сан.

— Да, разбира се — върна се той назад. Улицата се изпразваше, макар че не по-малко от петстотин Сиви не помръдваха от местата си, настанили се удобно — клекнали или седнали с кръстосани крака в широк полукръг, с лице към портата. Последният Кафяв премина под свода.

— Затворете портата и я залостете! — провикна се Ябу.

— Моля да ме извините, Ябу-сан — обади се един офицер, — но Тода-сама нареди да остане отворена. Каза да я охраняваме от всички, но да остане отворена.

— Сигурен ли сте?

Офицерът настръхна. Беше спретнат, с решителен израз на лицето, тридесетина годишен, с издадена брадичка, мустаци и брада.

— Моля да ме извините — разбира се, че съм сигурен.

— Благодаря. Нямах намерение да ви засегна. Вие сте старши офицер?

— Да. Тода-сама ме удостои с доверието си. Но вие, разбира се, сте по-старши от мен.

— Аз съм командуващ, но вие отговаряте в момента.

— Благодаря, Ябу-сама, но командуващ е Тода-сама. Вие сте старши офицер. За мен би било чест да ви бъда заместник. Ако ми позволите.

— Позволявам, капитане — тъжно се съгласи Ябу. — Много добре съзнавам кой командува. Как ви е името?

— Сумийори Табито.

— Първият Сив не се ли казваше също Сумийори?

— Да, Ябу-сан. Беше мой братовчед.

— Когато сте готов, капитан Сумийори, повикайте всички офицери на съвет.

— Разбира се, господарю. С нейно разрешение.

Двамата мъже погледнаха към жената, която влезе в двора. Беше възрастна, самурай, и се подпираше с очевидна болка на бастуна си. Косата й беше снежнобяла, ала гърбът й беше изправен. Приближи се до Кирицубо. Прислужничката й пазеше сянка с чадърче.

— Добър вечер, Кирицубо-сан — поздрави тя. — Аз съм Маеда Ецу, майка на Маеда-сама, и споделям възгледите на Тода-сама. С нейно позволение бих желала да имам честта да чакам заедно с нея.

— Моля ви, седнете и бъдете добре дошли — каза Кири.

Една от прислужничките донесе възглавничка и заедно с личната прислужничка на старицата й помогнаха да седне.

— А, така е добре, много по-добре — въздъхна с облекчение беловласата жена и подтисна едно болезнено изохкване. — Ставите ме болят — с всеки изминал ден стават все по-зле. Но така ми е добре, благодаря.

— Желаете ли чай?

— Първо чай, а след това и саке, Кирицубо-сан. Много саке. Всички тези преживявания предизвикват силна жажда, не мислите ли?

Други жени самураи се откъсваха от разотиващата се тълпа и се връщаха назад през редиците на Сивите, заставаха в прохладната сянка. Някои от тях се поколебаха и промениха решението си, но скоро на верандата се насъбраха четиринадесет жени, две от тях с деца.

— Моля да ме извините, аз съм Ачико, съпруга на Кияма Нагамаса. Аз също искам да се прибера у дома — свенливо се обади младо момиче, хванало за ръка малкото си момченце. — Искам да се прибера при съпруга си. Мога ли да ви помоля за разрешение да остана?

— Но Кияма-сама много ще се разсърди, ако останете тук.

— О, Кирицубо-сан, извинете, но дядо почти не ме познава. Аз съм съпруга на един негов далечен внук. Убедена съм, че не го интересува какво правя, а пък аз от месеци вече не съм виждала съпруга си и също не ме интересува кой какво ще каже. Тода-сама е права, нали?

— Да, Ачико-сан, права е — обади се старата Ецу-сан, твърдо решила да овладее положението. — Разбира се, че сте добре дошли, детето ми. Елате, седнете до мен. Какво хубаво момченце имате.

Останалите жени се съгласиха в хор с нея, а другото дете, четиригодишно момченце, пристъпи напред и изписука натъжено:

— Нали и аз съм хубаво момченце?

— Хубав си, дума да не става! — засмя се Ецу-сан. Кири избърса една сълза от окото си.

— А така, че иначе всичко започна да става прекалено сериозно. — Тя се закиска.

— Ах, почтени дами, за мен е голяма чест да ви посрещна в нейния дом. Сигурно умирате от глад. Вие сте права, Ецу-сан, цялата тази работа предизвиква силна жажда.

Тя изпрати прислужничките да донесат ядене и пиене, запозна жените, възхити се от красивото кимоно на една и чадърчето на друга. След малко всички вече бъбреха оживено — доволни и жизнерадостни като ято пъстроцветни папагали.

— Не, един мъж не може да разбере жените! — изсумтя Сумийори, невярващ на очите си.

— Така е — съгласи се Ябу.

— Няма и минута — до една бяха наплашени, облени в сълзи, а ето ги сега… Когато Марико-сан вдигна меча на Йошинака, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от гордост.

— Да. Жалко, че последният Сив беше такъв майстор с меча. Тя щеше да се справи с някой по-слаб.

Сумийори си разтърка брадата — засъхващата пот дразнеше кожата му.

— Какво щяхте да направите на негово място?

— Щях да я убия и да се нахвърля срещу Кафявите. Прекалено много кръв се проля. Едва се сдържах да не насека на парчета Сивите около мен, горе на кулата.

Жените избухнаха в смях — двете момченца бяха започнали важно да се разхождат напред-назад по верандата, а алените им кимона танцуваха, развети от лекия ветрец.

— Приятно е да видиш тук деца, но благодаря на боговете, че моите са на сигурно място в Йедо — продължи Сумийори.

— Да.

Ябу замислено погледна жените.

— И аз това се питам — тихо прошепна Сумийори.

— И как си отговаряте?

— Отговорът е вече само един. Ако Ишидо ни пусне, добре. Ако Марико-сан напразно си направи сепуку, тогава… тогава ще помогнем на всички тези дами лесно да се отправят в безкрая и ще започнем избиването. Защото те няма да искат да живеят.

— Някои може да искат — каза Ябу.

— Това ще решите по-късно, Ябу-сан. Но ще бъде от полза за нашия господар, ако всички си направят сепуку. Включително и децата.

— Така е.

— След това ще поставим постове по стените и призори ще разтворим портата. До пладне ще се бием. Това ще е достатъчно. Останалите живи ще се приберат тук и ще подпалят тази част от крепостта. Ако оживея, за мен ще е чест да ми бъдете секундант.

— Разбира се.

Сумийори се ухили.

— Това ще разпокъса империята — всички тези убийства и извършени сепуку. Ще пламнат като пожар и ще погълнат Осака, не мислите ли? Смятате ли, че това ще забави пристигането на Божествения? Дали не е именно това замисълът на нашия господар?

— Не знам, Сумийори-сан. Аз сега ще се прибера за малко вътре. Повикайте ме веднага щом се появи Марико-сан. — Той се запъти към Блакторн, седнал замислен на стъпалата.

— Чуйте, Анджин-сан — започна Ябу, като се оглеждаше предпазливо. — Може би имам план. Таен. Разбирате ли: „таен“?

— Да, разбирам.

Камбаната удари настъпването на новия час. Звънът отекна в главите на всички — започваше часът на маймуната. Шест удара по следобедната вахта, автоматично си каза Блакторн, три часът следобед. Много от присъствуващите неволно се обърнаха към слънцето и го прецениха, без да се замислят.

— Какъв план? — попита Блакторн.

— Ще говорим после. Стойте наблизо. Не говорете нищо, разбирате ли?

— Да.

Ябу излезе през портата, придружен от десет Кафяви. Двадесет Сиви веднага се залепиха за тях и всички заедно се спуснаха надолу по улицата. Неговият дом беше след първия завой. Сивите останаха пред портата, а на Кафявите Ябу махна да го чакат в градината и влезе сам в къщата.

 

 

— Невъзможно, генерале — възрази Очиба. — Не можете да допуснете дама от нейния ранг да извърши сепуку. Съжалявам, но сте хванат натясно.

— И аз така мисля — натъртено каза Кияма.

— Най-почтително ви заявявам, Очиба-сама — отвърна Ишидо, — че каквото и да бях казал, нямаше да има никакво значение за нея — все едно, че съм пръднал. Тя вече е била решила — или по-скоро Торанага е решил всичко предварително.

— Разбира се, че той стои зад всичко това — съгласи се Кияма, тъй като Очиба беше дълбоко възмутена от невъзпитаните приказки на Ишидо. — Съжалявам, но той пак ви надхитри. И въпреки всичко не бива да допускате да извърши сепуку.

— Че защо?

— Моля ви, височайши генерале, много съжалявам, но трябва да говорим по-тихо — помоли Очиба. Намираха се в просторното преддверие на стаята, където Йодоко лежеше болна, във вътрешната част на главната кула, на втория етаж. — Убедена съм, че грешката не е ваша и все ще се намери някакъв изход от положението.

— Не бива да й разрешавате да изпълни докрай намисленото, генерале — тихо промълви Кияма. — Това ще зарази всички други дами в крепостта.

Ишидо го изгледа злобно.

— Изглежда, забравихте, че две от тях бяха убити по погрешка, без това ни най-малко да смути останалите — като изключим факта, че повече опити за бягство не последваха.

— Това беше страшна грешка, генерале, страшна! — намеси се Очиба.

— Съгласен съм, но ние сме в състояние на война и Торанага все още не е в ръцете ни, а докато той е жив, вие и наследникът сте в голяма опасност.

— Много съжалявам. Не се безпокоя за себе си, а само за моя син — побърза да поясни Очиба. — Но, така или иначе, те трябва да се върнат тук след осемнадесет дни. Съветвам ви да ги пуснете.

— Излишен риск. Съжалявам. Освен това не сме сигурни, че тя наистина възнамерява да извърши сепуку.

— Възнамерява — презрително му възрази Кияма. Той беше възмутен от дребнавостта на Ишидо в тази разкошна стая, която така живо му напомняше за тайко — неговия приятел и почитан покровител. — Тя е самурай!

— Да — съгласи се Очиба. — Съжалявам, но и аз мисля като Кияма-сама. Марико-сан ще изпълни заплахата си. А след нея и онази — дъртата Ецу! Тези Маеда са големи горделивци.

Ишидо отиде до прозореца и надникна навън.

— Ако питате мен — ако щат да се самозапалят и да изгорят. Тази Тода нали е християнка? Доколкото знам, самоубийството противоречи на религията й. Би било много страшен грях.

— Да, но тя ще има секундант — така че няма да се смята за самоубийство — поясни Кияма.

— Ами ако няма секундант?

— Какво?

— Ако бъде обезоръжена и няма секундант?

— Как ще стане това?

— Ще я пленя. Ще я затворя с грижливо подбрани прислужнички и ще я държа, докато Торанага прекоси границата. — Ишидо се усмихна. — След това да прави, каквото ще. Дори с удоволствие ще й помогна.

— Че как ще я плените? — учуди се Кияма. — Винаги ще й остане време за сепуку или да се промуши с ножа си.

— Възможно е. Но все пак — ако успея да я пленя, обезоръжа и задържа няколко дни? Защото тези няколко дни очевидно са от жизненоважно значение за тях и тя именно затова настоява да тръгне още днес, преди Торанага да е прекосил границата.

— Има ли начин да се направи това? — попита Очиба.

— Може би… — отвърна замислено Ишидо. Кияма също се замисли.

— Торанага трябва да е тук след осемнадесет дни. Може да се бави на границата най-много още четири дни. Значи, трябва да я задържим около седмица.

— Или завинаги — додаде Очиба. — Торанага толкова много се бави, че понякога започвам да си мисля, че изобщо няма да пристигне.

— Трябва да пристигне на двадесет и втори — доволен каза Ишидо. — Ах, Очиба-сама, хрумването ви беше блестящо — направо блестящо.

— Хрумването беше ваше, височайши генерале. — Гласът на Очиба беше приятно успокояващ, макар да бе смъртно уморена от прекараната безсънна нощ. — Ами Судара-сама и сестра ми? Те са при Торанага.

— Не, Очиба-сама, не са. Ще пристигнат по море.

— Не искам косъм да падне от главата й — каза Очиба. — Нито от главата на детето.

— Детето е пряк наследник на Торанага, който пък е наследник на рода Миновара. Аз трябва да изпълня своя дълг към наследника, Очиба-сама. Не ме карайте отново да ви изтъквам това.

— Сестра ми да не се закача! Нито синът й!

— Както желаете.

— Доколко примерна християнка е тя? — обърна се Очиба към Кияма.

— Безгрешна — последва незабавен отговор. — Имате пред вид самоубийството ли? Според мен… тя е убедена, че е смъртен грях, и няма да посмее, за да не погуби душата си. Но не знам дали…

— Тогава друг изход няма — заяви, без да се замисли, Ишидо. — Заповядайте на върховния жрец на християните да й нареди да престане да тормози законните управници на империята!

— Той няма тази власт — поясни Кияма и добави по-остро: — Това би било политическа намеса — нещо, срещу което те винаги са се изказвали решително, и то с право.

— Както виждам, християните се месят само когато им изнася — хапливо забеляза Ишидо. — Впрочем това беше само едно предложение.

Вътрешната врата се отвори и на прага застана лекарят. Изразът на лицето му беше тъжен, а умората го бе състарила.

— Извинете, Очиба-сама, тя моли да ви види.

— Умира ли? — попита Ишидо.

— На прага на смъртта е, височайши генерале, но кога — не мога да кажа.

Очиба прекоси бързо просторната стая и мина през вътрешната врата. Синьото й кимоно шумолеше, полите му грациозно се полюляваха. Двамата мъже неволно не откъсваха очи от нея. Вратата се затвори. Кияма и Ишидо избягваха известно време да се погледнат в очите, след което Кияма каза:

— Наистина ли мислите, че няма начин да бъде пленена Тода-сама?

— Да — отговори Ишидо с прикован във вратата поглед.

 

 

Очиба премина през още по-разкошната стая и коленичи до постелята, около която се бяха струпали прислужнички и лекари. Слънчевата светлина се процеждаше през бамбуковите кепенци и се отразяваше в златните и яркочервени орнаменти, инкрустирани в гредите, дървените колони и вратите. Леглото на Йодоко бе заградено от също тъй красиво инкрустирани паравани. Имаше вид на заспала, безкръвното й лице се открояваше в качулката на будистката й роба, китките на ръцете й бяха тънки, прозрачни, вените по тях — на възли, и Очиба си помисли колко е тъжно да си стар. Възрастта бе тъй несправедлива към жените. Не към мъжете — само към жените. Да ме пазят боговете от старост, замоли се тя. Дано Буда закриля сина ми и му даде властта, без да излага на риск живота му, а мен да пази само докато мога да се грижа за него и да му помагам.

Тя взе ръката на Йодоко и я помилва с обич и уважение.

— Господарке?

— О-сан? — едва прошепна Йодоко, наричайки я с галеното й име.

— Да, господарке?

— Ах, колко сте хубава, колко сте хубава — винаги сте била красавица. — Тя повдигна ръка и помилва разкошната й коса, а допирът достави удоволствие на Очиба, която много обичаше старата жена. — Толкова сте млада, прелестна и благоуханна. Нашият тайко имаше голям късмет.

— Боли ли ви, господарке? Мога ли да ви помогна по някакъв начин?

— Не, нищо. Исках само да си поговорим. — Старите очи бяха хлътнали, но гледаха все така проницателно. — Отпратете другите.

Очиба махна на всички да излязат и щом останаха сами, отново попита:

— Да, господарке?

— Чуйте, момичето ми — накарайте височайшия генерал да я пусне.

— Не е възможно, господарке — тогава всички останали заложници също ще си тръгнат и ние ще останем с вързани ръце. Регентите са единодушни.

— Регентите! — презрително изсумтя Йодоко. — Вие на същото мнение ли сте?

— Да, господарке, а нали снощи и вие казахте, че не бива да я пускаме.

— А сега трябва да я пуснете да си върви, иначе другите също ще я последват, ще си направят сепуку и нашият син ще бъде омърсен по вина на Ишидо.

— Височайшият генерал му е безпределно верен, господарке. А Торанага не е — много съжалявам.

— На Торанага можете да имате доверие, но не на този селянин.

Ала Очиба поклати глава.

— Съжалявам, но аз лично съм убедена, че Торанага твърдо е решил да стане шогун и да погуби сина ни.

— Грешите. Той хиляди пъти е повтарял, че няма намерение да става шогун. Другите даймио се опитват да го използуват, за да задоволят собствените си амбиции. Винаги е било така. Торанага беше любимец на тайко. Винаги е почитал наследника. Освен това е от рода Миновара. Не допускайте Ишидо или регентите да ви заблудят. Те си имат своите планове и своите тайни, О-сан. Защо не я пуснете? Толкова е просто. Забранете й да пътува по море и по този начин винаги ще можете да я задържите някъде в нашите граници. Все още е в ръцете на генерала, също и Кири, и останалите. Ще бъде съпровождана от Сиви. Мислете така, както би мислил тайко в подобен момент или Торанага. Въвличат вас и сина ни в… — Думите й заглъхнаха и клепачите й затрепкаха. Но старата жена се напрегна и продължи със сетни сили: — Марико-сан не би могла да се съпротивлява на телохранителите си. А знам, че ще изпълни всичките си закани. Пуснете я.

— Ние, разбира се, мислихме за това, господарке — нежно и търпеливо заобяснява Очиба. — Но извън крепостта Торанага има скрити отряди от самураи — вътре и около Осака, — а ние нямаме представа колко са и къде са. Освен това има и тайни съюзници — също не знаем кои са те. Може да ни се изплъзне. А изтървем ли я, всички останали ще поискат да си отидат и ги губим като заложници. Нали се съгласихте, Йодоко-сан, не си ли спомняте?

— Спомням си, детето ми — въздъхна Йодоко и мисълта й се отправи другаде. — Ах, защо го няма нашия тайко да ни напътствува!

Тя започна да диша на пресекулки.

— Искате ли малко чай или саке?

— Да, чай, моля ви.

Очиба й помогна да пие от чашката.

— Благодаря, детето ми. — Гласът й бе станал още по-слаб, а напрегнатият разговор ускоряваше момента на смъртта. — Чуйте, момичето ми, трябва да се доверите на Торанага. Омъжете се за него и се споразумейте за унаследяването.

— Не, не! — възкликна Очиба, ужасена от това предложение.

— Яемон би могъл да управлява след него, а след Яемон — плодът на вашия брак. Синовете на нашия син с чест ще се закълнат във вечна вярност на новия наследник на Торанага.

— Той винаги е ненавиждал тайко и вие много добре го знаете, господарке. От него извират всичките ни неприятности. От години вече. Той, единствен!

— А вие? Какво ще кажете за своята гордост, дете?

— Той е врагът — нашият враг!

— Вие, момичето ми, имате двама големи врагове — вашата гордост и нуждата винаги да имате някой до себе си, когото да сравнявате с нашия съпруг. Послушайте ме, вие сте млада, красива и плодовита, заслужавате добър съпруг. Торанага е достоен за вас, както и вие за него. Той е единственият шанс за Яемон.

— Не, той е врагът ни!

— Той беше най-добрият приятел и верен васал на нашия съпруг. Без… без Торанага… толкова ли не виждате… ако не беше неговата помощ… помощта на Торанага… не виждате ли? Вие бихте могли… да се справите с него…

— Съжалявам, но аз го ненавиждам. Той ме отвращава, Йодоко-сан.

— Много жени… За какво говорех? Ах, да — много жени се омъжват за мъже, които са им физически неприятни и отвратителни. Благодаря на Буда, че не ми се наложи да изживея подобно нещо… — Старата жена се усмихна кротко. После въздъхна. Дълбока, тъжна въздишка, която излизаше тъй дълго от немощните й гърди, че Очиба си помисли — това е краят. Ала очите й отново се отвориха и на устните й се появи лека усмивка.

— Така ли е?

— Да.

— Ще го направите ли? Моля ви!

— Ще помисля.

Старите пръсти се опитаха да стиснат ръката й.

— Умолявам ви, обещайте да се омъжите за Торанага и тогава ще отида при Буда със съзнанието, че родът на тайко ще живее вечно като името му… като името му…

Сълзите се стичаха свободно по бузите на Очиба и тя милваше безжизнената ръка. Очите на старицата отново трепнаха и тя прошепна със сетно усилие:

— Трябва да пуснете Марико… Акечи Марико… Не… не й позволявайте да си отмъсти на нас за онова, което тайко й направи… на нея… на баща й…

Очиба се стресна, не очаквала такъв обрат.

— Какво?

Отговор не последва. Йодоко започна след малко да бърбори нещо несвързано:

— Скъпи Яемон… здравейте, момчето ми… милото… такова хубаво момче сте станали… а толкова много врагове, толкова е глупаво… Но и вие сте само едно видение, също като…

Разтърси я силна конвулсия. Очиба стискаше ръката й и я милваше.

Наму Амида Буцу — в името на Буда Амида — прошепна тя, отдавайки последна почит на старата жена.

Още една конвулсия и Йодоко произнесе ясно:

— Простете ми, О-сан.

— Няма за какво да ви прощавам, господарке.

— Много неща има… за прошка… — Гласът й вече едва се долавяше и лицето й започна да помръква. — Чуйте ме… обещайте… за Торанага… много е важно… моля ви… можете да му имате доверие…

Старческите й очи се взираха умолително в нейните, опитваха се да наложат волята си.

Очиба не искаше да се подчини, а същевременно съзнаваше, че трябва. Мислите й се объркаха от чутото за Марико и думите на тайко, повтаряни безброй пъти, отекнаха отново в ушите й:

— Можеш да имаш пълно доверие на Йодоко-сан, О-сан. Тя е много мъдра — винаги помни това! В повечето случаи е права и можеш да й довериш живота си, живота на моя син, както и моя собствен…

Очиба отстъпи.

— Обеща…

И рязко млъкна. В очите на Йодоко за последен път проблесна светлинка и угасна.

Наму Амида Буцу — повтори Очиба, допря безжизнената ръка до устните си и я положи върху завивките. Затвори очите на мъртвата и си спомни смъртта на тайко — единствената смърт, на която беше също тъй непосредствен свидетел. Тогава очите му бяха затворени от Йодоко, тъй като това е привилегия на съпругата. Тайко умря в същата тази стая и в преддверието чакаше Торанага, както сега чакаха Ишидо и Кияма, продължавайки едно бдение, започнало предния ден.

— Но защо изпратихте да повикат Торанага, господарю? — попита тя тогава. — Трябва да си почивате.

— Ще почивам след смъртта, О-сан — отговори тайко. — Трябва да уредя въпроса с наследника си. Сега е крайният момент. Докато все още имам сили.

И Торанага пристигна — силен, жизнен, властен. Четиримата бяха сами: Очиба, Йодоко, Торанага и Накамура — тайко, господар на Япония, легнал на смъртното си ложе, а всички очакваха последните му разпореждания, на които щяха да се подчинят безусловно.

— Здравейте, Тора-сан — поздрави го тайко с галения прякор, даден му преди много години от Города, и го изгледа с дълбоко хлътналите си очи на дребното си, маймуноподобно личице. Тялото му беше също тъй дребно, но със силата на първокачествена стомана — до преди няколко месеца, когато започна да линее. — Умирам. От нищото в нищото, но вие ще живеете и синът ми ще бъде безпомощен.

— Няма да е безпомощен, господарю. Всички даймио ще почитат сина ви, както почитат вас.

Тайко се засмя.

— Да, ще го почитат. Днес. Докато съм жив — така е! Но как да съм сигурен, че Яемон ще управлява след мен?

— Назначете съвет от регенти, господарю.

— Регенти! — изпръхтя презрително тайко. — Може би ще е по-добре да определя вас за свой наследник и да ви оставя да прецените дали Яемон ще е достоен за властта.

— Не заслужавам подобна чест. След вас трябва да управлява вашият син.

— Да. Както синовете на Города трябваше да управляват след него.

— Не. Те нарушиха мира.

— И вие ги унищожихте по мое нареждане.

— Вие имахте мандат от императора. Те въстанаха срещу законния ви мандат, господарю. Дайте ми сега своята заповед и аз ще й се подчиня.

— Именно затова ви повиках. — И добави: — Странно е да ти се роди син на петдесет и седем години, а ти да умреш на шестдесет и три — особено ако ти е единствен син, нямаш роднини и си господар на Япония. Не мислите ли?

— Така е — съгласи се Торанага.

— Може би щеше да е по-добре, ако изобщо не ми се беше раждал син — тогава щях да ви предам империята, както се бяхме договорили. Вие имате повече синове от въшките на някой португалец.

— Карма.

Тайко се засмя и от крайчеца на устата му се стече струйка слюнка, примесена с кръв. Йодоко грижливо му избърса устата и той се усмихна на жена си.

— Благодаря ти, Йо-сан, благодаря.

Погледът му се премести върху Очиба и тя му се усмихна, ала неговите очи вече не се смееха, само я опипваше с тях, чудеше се, мислеше върху онзи никога незададен въпрос, за който тя знаеше, че е винаги там дълбоко в съзнанието му: мой син ли е наистина Яемон?

— Карма, О-сан, нали? Животът е само сън — уморено каза старецът, замисли се, отново се вторачи в Торанага и изведнъж каза с неочакваната топлота, с която бе прочут:

— И-и-и, стари приятелю, ама че живот живяхме! Спомняте ли си битките? Как се биехме един до друг — непобедими заедно. Направихме невъзможното. Заедно с вас покорихме могъщи врагове и плюхме отгоре им, а те ни молеха за още. Ние двамата го направихме — един селянин и един Миновара! — Старецът се изкикоти. — Чуйте ме: още няколко години — и щях да смажа чесъноядците. И нашите японски войски, подсилени от корейските, щяха да се насочат към Пекин и щяха да завладеят Драконовия трон на Китай! Тогава щях да ви подаря Япония — за която копнеете — и щях да имам онова, за което винаги съм мечтал. — Гласът му беше силен и не издаваше вътрешната му слабост. — Един селянин може да възседне Драконовия трон с чест и достойнство — не като тук, в Япония. Така ли е?

— Да, господарю, Китай и Япония са много различни.

— Така си е. Докато при нас, японците, тронът е божествено право на небесната фамилия, при китайците Драконовият трон може да бъде възседнат и от човек от простолюдието. Там властта не се предава по наследство. — Той отново се засмя. — Аз съм селянин, човек от простолюдието, така ли е?

— Така е. Но освен това сте и самурай. Вие променихте законите. Сега сте родоначалник на династия.

— Винаги съм ви харесвал, Тора-сан. — Старецът блажено засърба чай. — Да, помислете си само — аз върху Драконовия трон! Можете ли да си ме представите мен — император на Китай, Йодоко — императрица, след нас прекрасната Очиба, след мен Яемон. Ах, колко щеше да е лесно! Представи си колко щеше да е хубаво, ако бях изпълнил заветната си мечта! А после заедно с безбройните китайски войски щях да се втурна на север и на юг и да покоря веднъж завинаги световните империи. Да, Тора-сан, ние с вас щяхме да сме непобедими. Колко жалко. Един живот не стига за всичко. Ние знаем смисъла на живота, нали?

— Да.

Очите му странно блеснаха.

— Какъв е тогава?

— Дълг, дисциплина, смърт — отвърна Торанага.

Отново същият кикот. Старецът като че ли се смаляваше пред очите им, по-мъдър от всякога, и изведнъж цялата му топлота го напусна също така внезапно, както го бе обзела.

— Регенти, значи? — злобно и твърдо попита той. — И на кого бихте се спрели?

— На Кияма, Ишидо, Оноши, Тода Хиромацу и Сугияма.

Лицето на тайко се изкриви в ехидна усмивка.

— Вие сте най-мъдрият мъж в тази империя — след мен! Обяснете на жените ми защо се спирате именно на тези хора.

— Защото се мразят един друг, но заедно биха могли да управляват успешно и да изкореняват всякаква опозиция.

— Дори вас?

— Не, мен не. — Торанага погледна към Очиба и заговори направо на нея: — За да поеме Яемон властта, трябва да изчакате цели девет мъчителни години. За тази цел преди всичко трябва да запазите мира, наложен от тайко. Спирам се на Кияма, защото е главен даймио-християнин, велик пълководец и безкрайно верен васал. Сугияма — защото е най-богатият даймио в империята, родът му е древен, искрено ненавижда християните и ще спечели най-много, ако Яемон дойде на власт. Оноши — защото мрази Кияма, оспорва властта му, християнин е като него, но е и прокажен, който ламти за всеки миг от живота си — макар че ще живее още поне двадесет години, — ненавижда всички и най-вече Ишидо. Ишидо — защото ще надушва всички заговори, а понеже е селянин, мрази всички потомствени самураи и е яростен противник на християнството. Тода Хиромацу — защото е честен, послушен, верен, постоянен като слънцето, борави с меч по-добре от всеки друг. Редно е той да стане председател на Съвета на регентите.

— А вие?

— А ние двамата с най-големия ми син Нобору ще си направим сепуку. Синът ми Судара е женен за сестрата на Очиба-сама, така че не представлява никаква опасност за Яемон. Би могъл да наследи Кванто, ако това ви е угодно, при условие че се закълне във вечна вярност на вашата династия.

Никой не се изненада от предложението на Торанага да стори онова, което беше в мислите на всички, защото само той от всички даймио представляваше някаква реална опасност. В следващия миг Очиба чу мъжа си да казва:

— Вие какво мислите по този въпрос, О-сан?

— Всичко казано от Торанага-сама е мъдро, господарю — незабавно отговори тя. — Само че трябва да заповядате на сестра ми да се разведе със Судара, а той да извърши сепуку. Наследник на Торанага-сама трябва да стане Нобору-сама и да получи в наследство провинциите Мусаши и Шимоса, а останалата част от Кванто да получи наследникът на Яемон. Съветвам ви още днес да издадете тези заповеди.

— Йодоко-сама?

За огромно изумление на Очиба Йодоко заяви:

— Ах, Токичи, знаете, че ви обожавам с цялото си сърце, че обичам О-сан и Яемон като собствен син, но според мен трябва да назначите Торанага за единствен регент.

— Какво?

— Заповядате ли му да умре, ще подпишете и смъртната присъда на своя син. Само Торанага-сама притежава достатъчно умение, авторитет и хитрост да ви наследи още сега. Поверете му Яемон, докато навърши пълнолетие. Заповядайте на Торанага-сама официално да осинови нашия син. Нека той бъде обучаван от него и да му бъде наследник.

— Не, това е недопустимо! — яростно се противопостави Очиба.

— А вие какво ще кажете, Тора-сан? — попита тайко.

— Моите най-дълбоки почитания, господарю, но съм принуден да откажа тази чест. Не мога да приема и ви моля да ми позволите да извърша сепуку и да си тръгна преди вас.

— Вие ще бъдете единствен регент.

— Откак сключихме споразумението, нито веднаж не съм отказвал да ви се подчиня, но тази заповед не мога да изпълня.

Очиба си спомни как се опитваше да внуши на тайко със силата на волята си да разреши на Торанага да се самоубие, защото знаеше, че тайко сам беше взел това решение, преди да повика Торанага. Ала тайко го промени и в края на краищата се съгласи донякъде със съвета на Йодоко — направи Торанага регент и председател на Съвета на регентите. Торанага се закле във вечна вярност на Яемон, но ето че продължаваше да плете пъклените си мрежи, в които ги забъркваше всички тях — например тази криза, предизвикана от Марико.

— Знам, че той й е наредил да постъпи така — прошепна Очиба. А ето че господарката Йодоко искаше от нея да му се подчини изцяло.

Да се омъжа за Торанага? Да ме пази Буда от подобен позор! Позор ли?

Очиба, признай си истината! — каза си тя. Истината е, че едно време го желаеше — още преди тайко. Така ли е? Дори и по времето на тайко, така ли е? Колко пъти си го желала тайно, от все сърце? Мъдрата майка и в това е права — гордостта е най-големият ти враг, както и нуждата ти от съпруг, от мъж. Защо не приемеш за съпруг Ишидо? Той те уважава, иска те и ще излезе краен победител от тази борба. С него лесно ще се справиш. А, не, не този груб невъзпитан селяндур! О, известни са ми гнусните слухове, разпространявани от враговете — гадни мръсотии! Кълна се — по-скоро ще легна с някой прислужник и ще пожертвувам хиляда живота, отколкото да оскверня паметта на моя господар с Ишидо. Бъди честна пред себе си, Очиба. Помисли за Торанага. Не го ли мразиш всъщност, защото не е изключено той да те е зърнал в онзи съдбовен ден?

Преди повече от осем години тя и дамите й отидоха на лов със соколи в Кюшу заедно с тайко и Торанага. Ловната им дружинка се разпростря нашироко и тя препусна подир един от соколите, далеч от останалите. Навлезе в малка горичка на едно възвишение и внезапно връхлетя върху някакъв селянин, който събираше боровинки насред усамотената пътека. Първото й хилаво дете беше умряло преди близо две години и оттогава не бе усетила никакво движение в утробата си, макар да бе опитала всички знайни и незнайни средства, молитви и суеверия в отчаянието си да задоволи маниакалното желание на съпруга си да има наследник.

Срещата със селянина беше внезапна. Той я гледаше опулено, като че ли е видял ками, а тя не откъсваше погледа си от него, защото беше същински тайко — дребен, с маймунски черти, ала млад.

Ето ти един дар от боговете, за какъвто си се молила в дългите нощи! — извика нещо в нея и тя слезе от коня, хвана го за ръка и двамата навлязоха в гъсталака на няколко крачки от пътеката.

Всичко в тази среща беше като насън, но и днес можеше да си спомни силните му ръце, които топло я обгръщаха. И в следващия миг вече го мразеше и го отблъсна рязко и грубо. Той се опита пак да я привлече към себе си, но тя го удари, наруга го и му каза да благодари на боговете, че не са го превърнали в дърво заради наглостта му, а нещастният суеверен глупак се хвърли по лице на земята и започна да я моли за милост — вече беше убеден, че тя е ками. Как иначе такава красавица щеше да легне в прахта с жалко нищожество като него?

Отмаляла, тя се качи на седлото и бавно поведе коня си като замаяна, а мъжът и гъсталаците скоро се изгубиха от погледа й. И отново я обзе чувство за нереалност, учуди се дали той не е бил ками, дали соковете, които й бе дарил, не са били пратени от боговете и дали от тях щеше да се роди нов син за прослава на нейния господар, за да получи той спокойствието, което заслужаваше. И изведнъж от края на горичката изникна Торанага — той я чакаше. Дали ме е видял? — ужасена си помисли тя.

— Разтревожих се за вас, Очиба-сама — каза той.

— Добре съм… нищо ми няма, благодаря.

— Но кимоното ви е разкъсано, по гърба и косата ви има суха папрат.

— Конят ме хвърли — но нищо ми няма.

И тя го предизвика да се надбягват до дома, за да докаже, че всичко е наред, и се впусна напред като степен вятър, а гърбът още я наболяваше от къпините. Същата нощ легна със своя господар и след девет месеца му роди Яемон — за негова вечна радост. И за нейна.

— Разбира се, че съпругът ми е баща на Яемон — с абсолютна сигурност отговори Очиба на безмълвното запитване на Йодоко. — Той е баща и на двете ми деца. А онова беше само сън.

Защо се заблуждаваш? Съвсем не беше сън. Случи се наяве. И онзи мъж не беше никакъв ками. Ти се търкаля в прахта с един селянин, за да родиш сина, от който отчаяно се нуждаеше — не по-малко, отколкото тайко, за да го привържеш още повече към себе си. За да не си вземе друга наложница.

Ами първото ти дете?

Карма, помисли си Очиба, за да се освободи и от тази дремеща болка.

— Изпий това, детето ми — каза й Йодоко, когато тя беше едва шестнадесетгодишна, една година след като стана официална наложница на тайко. Тя изпи странния загряващ билков чай и след малко й се приспа, а когато се събуди на другата вечер, си спомняше само някакви необикновени еротични сънища, невероятни ярки цветове и неземното усещане, че времето е спряло. Йодоко беше до нея, когато се събуди, а също и когато отново заспа — много внимателна, загрижена не по-малко от нея за хармонията на техния господар. След девет месеца роди — първата жена на тайко, която изобщо бе родила. Ала детето беше болнаво и умря наскоро след това.

Карма, помисли си тя.

Никога дума не бе издумана между тях двете с Йодоко за онова, което се бе случило или можеше да се е случило по време на онзи безкраен сън. Нищо — освен това „прости ми“ преди няколко минути и нейното „няма нищо за прощаване“.

Ти нямаш никаква вина, Йодоко-сама, и нищо не се е случило — никаква тайна, нищо. А дори и да е имало нещо такова, спи спокойно, стара майко, тайната ти вече е погребана заедно с теб. Очите й галеха изпитото лице, тъй крехко и трогателно в смъртта. А въпросът на тайко си остана незададен. Карма, че той умря, спокойно си мислеше тя. Ако беше живял още десет години, сега да съм императрица на Китай, а то… съм сама.

— Странно, че умряхте, преди да успея да ви обещая, господарке — промълви тя и усети миризмата на тамян и благовония, която винаги съпровождаше смъртта. — Щях да ви обещая, но вие умряхте, преди да го сторя. И това ли е карма? Трябва ли да се подчиня на една молба и да спазя едно неизречено обещание? Какво да правя?

Синко, синко, колко съм безпомощна!

И тогава си спомни думите на Мъдрата майка: „Мислете, както би мислил тайко при подобни обстоятелства — или Торанага.“

И Очиба усети как в нея се вливат нови сили. Тя се отпусна назад на петите си и хладнокръвно се потопи в обкръжаващото я безмълвие.

 

 

Във внезапно настъпилата тишина от малката врата на градината се зададе Чимоко, приближи се до Блакторн и се поклони.

— Моля да ме извините, Анджин-сан. Моята господарка желае да ви види. Ако ме изчакате за момент, ще ви придружа.

— Да, благодаря. — Блакторн стана, все още унесен в мислите си и напълно завладян от някакво чувство на обреченост. Сенките се бяха удължили. Част от двора вече не се огряваше от слънцето. Сивите се приготвяха да тръгнат с него.

Чимоко отиде при Сумийори.

— Моля да ме извините, капитане, но господарката ми ви моли да подготвите всичко.

— На кое място желае да подготвя нещата? — Прислужницата посочи мястото пред свода.

— Там, капитане.

Сумийори се стъписа.

— Нима ще го извърши публично? Няма ли да е насаме, само с няколко свидетели? Значи, ще го направи така, че всички да видят?

— Да.

— Да, но… Е, щом като… щом ще е там… Нейният… Кой ще й бъде секундант?

— Тя се надява Кияма-сама да й окаже тази чест.

— А ако не се съгласи?

— Не знам, капитане. Не… не ми е казала. — Чимоко се поклони, качи се на верандата и отново се поклони.

— Кирицубо-сан, господарката ми много се извинява и моли да ви предам, че след малко ще дойде.

— Тя добре ли е?

— О, да! — гордо отвърна Чимоко.

Кири и останалите се бяха поуспокоили. Като чуха разговора й с капитана, те също се разтревожиха.

— Знаете ли, че има и други дами, които желаят да я поздравят?

— Да, Кирицубо-сан. Аз… видях всичко и й казах. Тя е поласкана от присъствието им и след малко ще дойде да им благодари лично. Моля да ме извините.

Всички я проследиха с поглед. Тя отиде до малката врата и кимна на Блакторн да я последва. Сивите понечиха да тръгнат след него, но Чимоко поклати глава и каза, че господарката й не желае присъствието им. Капитанът позволи на Блакторн да отиде сам.

Светът отвъд градинската врата беше съвсем различен: зелен и спокоен, слънцето огряваше върховете на дърветата, птиците пееха, насекомите се стрелкаха напред-назад, поточето се вливаше със звънко ромолене в малкото езерце с водни лилии. Ала нищо не бе в състояние да прогони мрачното му настроение.

Чимоко спря и посочи малкия павилион за ча-но-ю. Той влезе сам. Събу сандалите си и изкачи трите стъпала. Трябваше почти да коленичи, за да мине през малката врата.

— Ти… — каза тя.

— Ти… — каза той.

Беше коленичила с лице към вратата, току-що гримирана, с алени устни, безупречна прическа, с ново тъмносиньо кимоно, подръбено със зелено, по-светлозелен пояс и тънка зелена лента в косите.

— Колко сте хубава!

— Вие също — плахо се усмихна тя. — Съжалявам, че трябваше да видите всичко.

— Беше мой дълг.

— Не, не беше. Не съм очаквала, не бях допускала — толкова много смърт.

— Карма — каза Блакторн, отърси се от вцепенението си и престана да говори на латински. — Всичко това — и вашето самоубийство, е било замислено отдавна, нали?

— Моят живот никога не ми е принадлежал, Анджин-сан. Винаги е бил собственост на законния ми господар, а след това на съпруга ми. Такъв е нашият закон.

— Лош закон.

— Да. И не. — Тя вдигна очи от рогозките. — Може би ще се скараме за неща, които не можем да променим?

— Извинете ме.

— Обичам ви — промълви тя на латински.

— Да, сега вече знам. Аз също ви обичам. Но вие се стремите към смъртта, Марико.

— Грешите, любов моя. Стремя се да запазя живота на господаря си. И вашия. Защото, прости ми, света Богородице, или ме благослови за това, но много често вашият живот ми е по-скъп от всичко.

— Вече няма изход. За никого.

— Имайте търпение. Слънцето още не е залязло.

— Нямам доверие на слънцето, Марико-сан. — Той се пресегна и докосна лицето й. — Гомен насай.

— Обещах ви тази нощ да бъде като в Хана на разцъфналите цветове. Имайте търпение. Познавам Ишидо, Очиба и останалите.

— По дяволите останалите! — възкликна той на португалски. — Искате да кажете, че залагате на това, че Торанага знае какво върши?

— По дяволите лошото ви настроение — весело отвърна тя. — Този ден е тъй кратък.

— Извинете ме — вие пак сте права. Днес нямаме време за лоши настроения. — Той не откъсваше поглед от лицето й, набраздено от сенките, които хвърляха върху него бамбуковите решетки. Сенките се изкачиха и изчезнаха — слънцето се скри зад една от кулите на крепостта.

— Как да ви помогна? — попита той.

— Като вярвате в утрешния ден.

За миг той прозря в бездната на нейния ужас. Ръцете му неволно се протегнаха и той я сграбчи — и чакането вече не беше тъй страшно. Чуха се стъпки.

— Да, Чимоко?

— Време е, господарке.

— Всичко готово ли е?

— Да, господарке.

— Чакай ме до езерцето с лилиите. — Стъпките се отдалечиха. Марико се обърна към Блакторн и нежно го целуна. — Обичам ви.

— Обичам ви.

Тя му се поклони и мина през вратата. Той я последва.

Марико спря при езерцето с водните лилии, развърза пояса си и го пусна на земята. Чимоко й помогна да свали синьото кимоно. Под него беше облечена в най-ослепителното бяло кимоно и пояс, каквито Блакторн бе виждал — той не бе и подозирал, че бялото може да е толкова бяло. Това беше официално траурно кимоно. Тя отвърза зелената панделка от косите си, хвърли я на една страна и останала цялата в бяло, се запъти към вратата, без да се обърне повече към Блакторн.

Извън градината всички Кафяви се бяха строили покрай трите страни на квадрата, образуван от осем рогозки, поставени в центъра на главната порта. На почетното място с лице към юг бяха насядали един до друг Ябу, Кири и останалите дами. Отвън на улицата Сивите също се бяха строили официално, а сред тях се забелязваха и не униформени самураи и жени. По даден от Сумийори знак всички се поклониха. Тя също им се поклони. Четирима самураи излязоха напред и постлаха на рогозките алено покривало.

Марико се приближи до Кирицубо, поздрави я, после поздрави Садзуко и останалите дами. Те отвърнаха официално на поклона и приветствията й. Блакторн чакаше при вратата. Гледаше я как се отдалечава от жените, как стъпва на аленото покривало и да коленичи в центъра пред миниатюрната бяла възглавничка. Дясната й ръка извади от белия пояс острата кама и я постави върху възглавничката. Чимоко излезе напред, коленичи и й подаде чисто бяло одеялце и късо въже. С помощта на прислужницата си Марико оправи гънките на бялото си кимоно и завърза с въжето бялото одеялце около кръста си. Блакторн знаеше, че това се прави, за да не се изцапат и омотаят полите й от предсмъртните й конвулсии.

И тогава, спокойна и напълно готова, Марико вдигна поглед към главната кула на крепостта. Слънцето все още огряваше най-горния етаж и хвърляше отблясъци по златистите керемиди. Слънчевият лъч бързо се изкачи към острия връх на кулата. И изчезна.

Тя изглеждаше тъй дребна, седнала неподвижно — бяло петно върху ален квадрат.

Улицата вече се беше смрачила и прислужниците палеха факлите. Щом свършиха, веднага се прибраха — бързо и безшумно, както се бяха появили.

Тя се пресегна и докосна камата. После хвърли последен поглед към дъното на улицата, но тя беше по-безмълвна от всякога. Марико отново прехвърли поглед върху камата си.

— Касиги Ябу-сама!

— Да, Тода-сама!

— Изглежда, че Кияма-сама няма да уважи молбата ми да бъде мой секундант. За мен ще бъде чест, ако вие приемете да ми станете секундант.

— За мен това е чест — поклони се Ябу, стана и зае мястото си зад гърба й, малко вляво. Мечът му иззвъня при изваждането от ножницата. Той закова крака в земята и вдигна меча си с две ръце. — Готов съм, Тода-сама.

— Моля ви да изчакате, докато направя втория разрез.

Очите й не изпускаха камата. С дясната си ръка се прекръсти, наклони се напред, вдигна камата, без да трепне, и я допря до устните си, сякаш да опита на вкус лъскавата стомана. След това я хвана здраво с дясната си ръка и я допря до лявата страна на шията си. В този миг иззад завоя в дъното на улицата се показаха факли. Към тях се приближаваше някаква процесия. Начело с Ишидо.

Но тя не отдръпна ножа. Ябу също беше като опъната пружина, съсредоточил се върху мястото, където щеше да нанесе удара.

— Тода-сама, ще изчакате ли, или ще продължите? Искам да бъда безупречен.

Марико едва се овладя.

— Аз… ние чакаме… ние… аз… — Ръката й свали ножа. Сега вече трепереше. Ябу също тъй бавно се отпусна. Мечът му звънна обратно в ножницата и той избърса длани в кимоното си.

Пред портата застана Ишидо.

— Слънцето още не е залязло, Тода-сама, все още е на хоризонта. Или нямате търпение да умрете?

— Не, височайши генерале. Просто се подчинявам на господаря си… — Тя стисна двете си ръце, за да не треперят.

Ядосан шепот премина през редиците на Кафявите, щом чуха високомерната забележка на Ишидо, а Ябу се приготви да се нахвърли отгоре му. Ишидо продължи високо:

— Очиба-сама се помоли на регентите от името на наследника да направи едно изключение за вас. И ние приехме молбата й. Ето ви разрешение да тръгнете утре призори.

И той пъхна документите в ръцете на Сумийори, който стоеше най-близо.

— Моля? — попита Марико, без да разбира нищо, а гласът й беше така изтънял, че едва се чуваше.

— Свободни сте да си тръгнете. Призори.

— Заедно с… Кирицубо-сан и Садзуко-сан?

— Та нали и това е част от вашия „дълг“? Тук са и техните разрешения.

Марико се опита да се съсредоточи.

— А синът й?

— И той — проехтя презрителният смях на Ишидо. — И всичките ви мъже.

— Всички имаме разрешение? — Ябу чак заекваше от недоверие.

— Да, Касиги Ябу-сан. Вие сте старши офицер, нали? Моля ви незабавно да се явите при секретаря ми. Той попълва пропуските ви, макар че не мога да си обясня защо почитаемите ми гости желаят да си тръгнат. Едва ли си струва труда за някакви си седемнадесет дни, така ли е?

— Ами аз, височайши генерале? — попита старата Ецу-сама с немощно гласче, развълнувана от голямата победа на Марико, а сърцето й болезнено се преобръщаше в гърдите й. — Може ли… може ли и аз да си тръгна?

— Разбира се, Маеда-сама. Защо ще държим някого против волята му? Да не би да сме пазачи на затвор? Не, разбира се! Щом като гостоприемството на наследника ви е тъй противно, че нямате търпение да си тръгнете, тогава — моля, вървете си, макар че как възнамерявате да пропътувате четиристотин ли натам и четиристотин обратно, не ми е ясно.

— Моля… моля да ме извините… гостоприемството на наследника съвсем не ни е противно, прос…

Ала Ишидо я прекъсна с леден тон:

— Ако желаете да си тръгнете, подайте молба за пропуск по установения ред. Може да ви отнеме ден-два, но поне ще ви изпратим без опасност за живота ви. — И се обърна към останалите: — Всички дами и самураи могат да подадат молби. Както вече казах, глупаво е да си тръгвате за някакви си седемнадесет дни и е оскърбително да отхвърляте гостоприемството на наследника, Очиба-сама и регентите… — Безмилостният му поглед отново се спря на Марико. — Или да ги изнудвате със заплахи за сепуку, което една дама би трябвало да извърши насаме, а не да го превръща в предизвикателно публично зрелище. Така ли е? Аз не търся смъртта на никоя жена, а само на враговете на наследника, но ако жените открито застанат против него, скоро ще плюя и по техните трупове.

Ишидо се завъртя на пета, изкрещя гръмка заповед на Сивите и си тръгна. Капитаните веднага заповядаха на самураите да се строят и да се оттеглят от вратата.

— Тода-сама — изхриптя Ябу и отново избърса влажните си длани, а в устата си усети горчивия вкус на повърнато, защото не бе успял да изпълни вече намисленото. — Тода-сама, всичко свърши. Вие, вие спечелихте. Спечелихте.

— Да… — промълви тя.

Отмалелите й ръце потърсиха пипнешком възела на бялото въженце. Чимоко се приближи до нея, развърза го и свали бялото одеяло, след което се отдръпна от аления квадрат. Всички бяха вперили погледи в Марико и чакаха да видят дали ще може да се изправи на крака и да върви без чужда помощ.

Тя отчаяно се опита да стане. Не успя. Пак опита. Отново неуспех. Кири инстинктивно пристъпи напред да й помогне, но Ябу поклати глава.

— Не, това е нейна привилегия!

И Кири отново седна на мястото си, затаила дъх.

Застанал близо до портата, Блакторн все още беше разтърсен от неизразимото щастие, че се е спасила, и изведнъж си спомни как той самият бе поставен на страшно изпитание през онази нощ, когато почти си направи сепуку, а после трябваше да се изправи като мъж и да извърви пътя до дома си сам, без чужда помощ, и как после стана самурай. Той я наблюдаваше, презиращ необходимостта да се проявява подобна храброст, ала същевременно я разбираше и дори уважаваше.

Видя как тя отново и отново се подпираше с ръце на аленото покривало, докато накрая успя да се изправи. Залитна и за малко да падне, ала накрая краката й бавно и несигурно я понесоха към вратата, където се облегна, останала без капчица сили. Блакторн реши, че толкова й стига, че достатъчно е изтърпяла и доказала каквото трябва, затова излезе напред и я вдигна на ръце в същия миг, в който съзнанието я напусна.

Остана за малко сам насред двора, горд, че той е взел решението. Марико лежеше като счупена кукла в ръцете му. Той я понесе мълчаливо към къщата и никой не помръдна, никой не му препречи пътя.