Маргарет Драбъл
През иглено ухо (8)

Тя от своя страна също продължи да мисли, коленичила на малкото килимче пред газовата камина, докато сушеше косата си. Огънят бързо я изсуши и дори опърли краищата, но тя не обърна внимание. Мислеше за годината, когато получи парите, толкова отдавна — тогава беше на двайсет и четири. Винаги я потискаше безсърдечието, с което човек се отказва от това, което някога е бил, и готовността, с която приема мъдростта на настоящето. Погледнеш ли на миналото от позицията на натрупаните знания, опит и разум, много лесно можеш да се отречеш от него, без да си зададеш въпроса: ами ако именно някога съм бил прав, а сега не съм? И какво значат всичките изминали години, ако ей така, с един замах се заличат? Крайъгълен камък, мислеше си тя, когато беше в по-хубаво настроение. Ами ако под тези отломъци бе погребана една безценна интуиция? Можеш да си сигурен, само че никога няма да го узнаеш, защото под тези отломъци всичко е загубено завинаги и никога повече не можеш да стигнеш до него. Толкова много страсти не могат да бъдат възродени — по-добре да ги няма, мислеше понякога тя, но така или иначе, човек никога не би могъл да узнае какво губи, а най-тъжното е, че когато погледне назад, някои от действията му изглеждат съвсем ненужни: ако знаеше, каквото вече знае, какво щеше да се случи с онези пари, след като се прости с тях, тя нямаше да повтори тази страхотна грешка, тази безразсъдна, театрална, разрушителна и гибелна постъпка! Но по това време, когато бе на двадесет и четири, това й се виждаше единствено правилното. Днес обаче не можеше да си представи как би извършила такова нещо. И седнала на същата тази маса, с малката си чекова книжка с изпомачканите корици, пълна с дребни сметки за електричество, тя се чудеше как е могла да постъпи толкова прибързано и глупаво, как е могла да вземе химикалката за един шилинг и да напише: „Изплатете на Акисофери Ниока двайсет хиляди лири“; с трепереща ръка, със сърце, биещо до пръсване в свитата от страх гръд, превъзбудено до крайност от изключителния акт, от неговата необратимост и безвъзвратна категоричност, от всичко, което той предвещаваше, и най-сетне, от неговата мащабност. (В почти същото състояние на духа тя се бе омъжила за Кристофър — трепереща и уплашена, обезумяла и заслепена от едно самоубийствено отдаване, преследвана от една мечта, която трябваше да се осъществи.) Но фактът, че вече нямаше спомен за момичето, което се бе омъжило за Кристофър, нито за момичето, подписало чека, все още не значеше, че това са били излишни неща; пък и човек бе длъжен да живее, да продължава до изтощение да греши с убеждението, че постъпва правилно, честно и справедливо, да си мисли, че е прав, и същевременно да съзнава, че след десет години ще погледне назад и ще си каже: „Господи, как съм могъл да направя това, да вярвам в това, да бъда това?“. А миналите събития, какво значеха те, каква продължителност им бе отредена? Крайъгълен камък, този образ пак изникна в съзнанието й, защото харесваше идеята, че над него нещо се гради. Да, но се бе случило така, че едно от нейните минали деяния, извършено от нея в стремежа й да изгради, беше бомбардирано в буквалния смисъл на думата и заличено от лицето на света, изчезна в пламъци, огън и дим и сега лежеше в развалини, в прах и пепел. Онези хиляди лири, подарени за построяването на училище в Централна Африка, изчезнаха като дим — училището беше построено, децата учиха няколко месеца в него, а после бе заличено от лицето на земята поради нещастно стечение на обстоятелствата — в онази страна избухна гражданска война. Хилядите лири пропаднаха, загинаха и около стотина деца, но Роуз знаеше, че за тях не може да носи отговорност — те можеха да загинат навсякъде, така че мястото на тяхната смърт всъщност не я засягаше.

Обективно погледнато, парите бяха осигурили работа на строителите и обучение на децата, макар за кратко време и с такъв трагичен завършек. По скалата на вечността няколко месеца бяха толкова важни, колкото впрочем би била и естествената възраст на една сграда. И все пак това не беше край… Пряко волята си Роуз трябваше да признае, че бе повлияна от едно древно вярване, днес считано за ерес — тя вярваше не само в делото, но и в самата идея, вярваше, че като даваш, печели не само този, който получава. Така, в крайна сметка, вероятно не е била тъй глупава. Въпреки злополуката, тя бе дала своята дан за идеята, за делото, за духовния напредък.

Спомни си онова място в Библията, където се говори за градеж върху пясък, спомни си и ронещата се мазилка в собствената си къща (особено в тоалетната зад казанчето), сети се по този повод и за Норийн и какво бе казала на Саймън Камиш за нея. Норийн наистина беше в основата на всичко. На Роуз й се искаше да не е разказвала това никому, да го бе оставила непокътнато, като нещо девствено, но за съжаление не беше така — знаеше си, че е голяма бъбрица, всъщност клюкарка, не умееше да пази тайна. За Норийн обаче това не се отнасяше — колкото и често да говореше за нея, продължаваше неизменно да я носи в себе си — подарък, който никой не искаше да приеме, с който никой не знаеше какво да прави, едно бреме, лично притежание, което всъщност я бе довело до сегашното й положение, свита върху малкото собственоръчно изработено килимче. Саймън Камиш бе откликнал на разказа на Норийн по-сърдечно от много други, затова реши, че и в неговото детство сигурно е имало религия или някакво самоотричане, иначе едва ли би я разбрал. Развесели се, като си представи, че Норийн може би е още жива — вече старица, не вещица или светица, а просто старица, може би малко попрекършена, улегнала от възрастта. Не я беше виждала от години. Спомняше си лицето й — продълговато, бледо, с конски черти, заобиколено от коравите букли на жълтеникавата й накъдрена коса, също като лицата от старовремските реклами в някой малък фризьорски салон. Бляскави и гланцирани, но потънали в прах. Е, косата й може да се е променила за тези двадесет години, но Роуз бе съхранила в паметта си някогашния суров лик на жената от следвоенния период, тъй като не я бе виждала вече петнадесетина години. Роуз се запита (и тази мисъл бе нова за нея, ето че имаше смисъл да се замисля човек) дали на някой от семейството й му бе хрумнало да вини Норийн заради нейната женитба и всички неблагополучия и страдания преди и след нея — сигурно не, защото малцина биха се сетили да направят връзката между Норийн — мрачна и саможива аскетка, евангелистка, ограничена и педантична до превзетост, и Кристофър — красивият, мръсен, опърпан Кристофър (какъвто си беше тогава) с ръце в джобовете, с черни, лъскави очила, с предизвикателна прическа, и уж отпусната, но дръзка походка, подритващ нехайно празна консервена кутия по Камдън роуд хай стрийт — умен, буден, ала рязък и невъзпитан, който искаше, посягаше, примамваше и получаваше — и във всичко бе еднакво настоятелен, тя го бе пожелала по много причини и всичките пряко или косвено свързани с Норийн, цялото влечение на Роуз бе предопределено от нея. Той беше привлекателен, безцеремонен и нищо не можеше да му се откаже. Тя непременно би отказала на някой друг, не толкова нахален, но с Кристофър човек забравяше разумните доводи — просто падаше, безнадеждно омаян, в калта, в бордея, в тъмното ъгълче или в някое скърцащо евтино легло, където и да е — това беше влечение, което отхвърляше влиянието на Норийн, рано или късно то трябваше да бъде отхвърлено, защото Роуз Върчу бе неспособна да издигне целомъдрието в своя единствена добродетел (бе замесена от друго тесто), но имаше и много други причини за нейното влечение, които съвсем пряко произлизаха от Норийн, въпреки че тя навярно би отрекла да ги е предизвикала. В началото Роуз бе запленена от Кристофър и го следваше кротко по петите, защото бе един от ощетените — и то в двоен смисъл, финансов и национален, — а Норийн я бе научила да презира имотните. Когато преди години пълнеше главата на малкото чувствително дете с теории за порочността на богатите, тя все пак не бе могла да предвиди, че всичко ще свърши точно така. Роуз — пребледняла и обляна в сълзи, заобиколена от тълпа адвокати, Роуз — изпратена в изгнание, която, след като се връща, оплаква дните си по страниците на „Нюз Оф Дъ Уърлд“, Роуз — омъжена, после заключвана в спалнята, бита, разкървавена, разведена, заплашвана и най-сетне сега — истински щастлива, посвоему, стига само да не й пречеха да живее с чудатата си представа за живота. Не, нямаше съмнение, че Норийн не бе прозряла всичко това. Тя не би смятала Кристофър Василиу за един от смирените, скромни и слабохарактерни бедняци, за хора като него тя имаше други представи — смяташе ги мълчаливи, едва ли не безполови, трудно податливи на развитие. Кристофър никак не би й се харесал.

В главата й нахлуха толкова много мисли за Кристофър, че не успя да ги подреди, те се скупчиха и обособиха от само себе си. Някои бяха свързани с насилие, други — с кръв, трети — с Библията; първите две имаха нещо общо помежду си, но откъде беше дошла третата, тя не можеше да се сети. Докато най-сетне не си припомни онзи скандал: случи се в същата тази стая преди години и бе един от многото скандали за парите и защо Роуз не ги искаше. Тя пищя и плака и най-сетне захвърли чинията си с риба и картофи в лицето му, но не улучи, като през цялото време крещеше обезумяла от ярост и вече съвсем объркана, че богатите не могат да влязат в Царството небесно през игленото ухо и че ако не дадеш всичко, което имаш, на бедните, няма да можеш… и така нататък, и така нататък, а Кристофър хвърли по нея бутилката с кетчуп, тя се счупи, сосът плисна наоколо, децата се събудиха и се показаха на стълбата треперещи, както правеха винаги в такива моменти. Роуз продължаваше да крещи тези налудничави библейски баналности, докато Кристофър, очевидно извън себе си от гняв, прекатури масата, сграбчи уплашената до смърт и вече смълчана Роуз и процеди през зъби: „Не ми цитирай тази шибана Библия, четоха ни я в училище, или мислиш, че не си спомням оня тъпак, дето се беше изправил пред нас да ни разправя притчата за дарбите и как я извъртя, проклетникът, и как ни поучаваше нас — отбор малодушни малоумници и несретници, че колкото и да сме тъпи, всичките имаме по някаква малка дарбица и можем да я използваме, стига да поискаме, и че никой не е роден без нищо — идиотът му с идиот, стоеше там и ни гледаше, без да ни вижда — някаква тълпа от единадесетгодишни хлапаци, о, боже, ако някога си виждала хора свършени, умрели, същества излишни за света, това бяхме ние, а той продължаваше да ни налива в главите как всички сме имали по нещо добро, независимо какви глупаци сме, и да не си мислим, например аз, който отивах в прогимназията, че съм с нещо по-добър от другите, и че най-големите си дарби трябва да използваме в името на доброто, и най-после прочете оня текст, оня текст от Библията, дето се говори как да забогатеем, ей за това се говори, така че не ми цитирай Библията и не очаквай от мен да съчувствам на някакви изродени раси в Африка, достатъчно ненормални има в моята къща, защо не се качиш на покрива на някой двуетажен автобус и не почнеш да хвърляш петачки, превзета кучка такава!“.

После тя се опита да се отскубне от него и да тръгне да успокоява детето, знаеше, че е прав, но стъпи на счупената бутилка от кетчуп, защото не виждаше от сълзи, яд и пълен душевен потрес и си поряза крака, странна рана между пръстите, бог знае как бе станала, но кървеше ужасно и така, изпоцапана с кръв и кетчуп, сред тези размазани по килима картофи, й се дощя да умре, ала наместо това се качи горе да успокоява детето и тогава Кристофър й изкрещя нещо — за свое учудване тя не си спомняше точно какво, но помнеше, че с това вече чашата преля, той винаги успяваше, винаги намираше начин да го стори с безупречна безотказност, като че предварително подготвен, и я заля такава мътна вълна от ярост, че тя хвърли по-малкото от двете деца надолу по стълбата към него, той едва успя да го хване, то беше цялото в кетчуп и изглеждаше обляно в кръв, после някак успя да успокои другото и си легна с него, трепереща от срам, самопрезрение и дълбока, разяждаща мъка, защото знаеше — във всеки от тези страшни мигове тя знаеше и все по-рядко между тях успяваше да забрави, че всичко е свършено между нея и Кристофър, когото някога толкова желаеше, заради когото беше преживяла толкова много, знаеше, че са стигнали дъното на бездната, че това, което ги държеше — съвместното съществуване и взаимната търпимост — вече не съществуваше, двамата бяха пропаднали завинаги в тази пропаст, и ако не се разделяха — мръсни, раздърпани, нежелани, — щяха да се убият в буквалния смисъл на думата.

Мъчително бе да се връща назад и да си спомня как нещата стигнаха до това дъно. Бе станало постепенно, първо — тежката дума, подозрението, нетърпимостта, безкрайното недоверие и от двете страни, изпуснатите нерви по повод на развалено ядене (от негова страна) или липса на време дори за кино (от нейна) и изведнъж се оказа, че няма защо да се въздържат повече, че няма защо да се мъчат да контролират скверната си ненавист. Тя изригна след първия удар. Роуз бе съгласна със съда относно физическо насилие. Това беше нещо много по-сериозно от телесна повреда. Ако я бе ударил, докато все още страстно го обичаше, нямаше да се разсърди, щеше дори да изпита наслаждение, но разбира се, той не го направи тогава, а после, защото, докато тя го обичаше, той също я обичаше и беше мил с нея. Не й даваше покой мисълта (макар и да не беше сигурна), че всъщност тя бе посегнала първа. Той бе вдигнал ръка над нея в самозащита, но после започна да го прави все по-често, защото все по-често трябваше да се отбранява и така й бе нанесъл много рани и предизвикваше нови и нови атаки от нейна страна — скоро отбраната му стана толкова яростна, че мина всякакви граници, стигна се до груби ритници, плесници, хапане, чупене на стъкла, тя започна да му отвръща със същото, защото винаги беше победената. Път назад за нея вече нямаше, след като нещата стигнаха дотам. Как можеха да продължават да живеят заедно в такъв позор, а веднъж приели позора, защо да се въздържат от ритници, хапане и чупене на чинии и прозорци? Вече нямаше какво да спасяват, нямаше нищо. Затова тя се съгласи с адвоката си при развода да покаже на съда всичките си рани: „Това ще бъде само една формалност за теб, а за съда е най-удобното свидетелство за разтрогване на брака“ — каза й той, като се усмихваше служебно, тя също се усмихна и си помисли: „Господи, какво ми говори този човек — удобно, — да не би да си мисли, че ми е било приятно да ме бият до посиняване или да се обливам в кръв, или да скубят косите ми на цели кичури (такива големи кичури, че лекарите смятаха, че става въпрос за алопеция на нервна почва). Но боже мой, мислеше си Роуз, той сигурно се е занимавал с много по-тежки случаи, с хора, които са понасяли спокойно всичко това и са гледали на него само като на една формалност и удобство за съда“. Поведението на съдията я озадачи не по-малко, той беше съдия и по едно напълно объркано дело, което тя влезе да слуша, за да се настрои за предстоящото й изпитание. За нейно учудване и това беше смесен брак, между турчин, не кипърски грък, и англичанка. Роуз седеше в огромната съдебна зала, която сама по себе си достатъчно я измъчваше, имаше чувство, че всички я гледат, и тръпнеше при мисълта, че скоро и тя ще дава показания. Изслуша печалната история за мъка и насилие, която не бе много по-различна от нейната, въпреки че сумите, вложени в тяхната обща спестовна книжка, бяха по-малки. Турчинът бе говорил убедително и спечели делото, което още повече я разстрои, защото се бе почувствала задължена (от вярност към своя пол) да се постави на мястото на негодната съпруга, която бе изоставила мъжа и децата си, тъй като искала (по нейни собствени думи) да получи още малко наслаждение от живота. Главното й оплакване от съпруга й беше неговата избухливост — оказа се, че е свикнал да я замерва с разни неща, да й удря плесници, да я бие с юмруци и така нататък. Ако това бе истина, жената съвсем законно можеше да оспорва решението на съда, само че съдията не беше на същото мнение — той говори за нещата, които всеки мъж би направил, ако го предизвикат, и беше склонен да приеме, че един-два удара така или иначе са нормална цена за семейния живот. А що се отнася до оскърбителните думи, които, според дамата, й били отправяни, тя не бива да се срамува да ги повтори пред него, защото той е чувал всичко, което тя навярно има да му каже, и много по-лоши неща, и че несъмнено такива думи (до болка познати за слуха и езика на Роуз) са общоприети в ежедневното семейно общуване и едва ли могат да бъдат изтълкувани като основание за развод поради жестокост. Той добави, че е твърде странно, дето въпросната дама не може да покаже няколко синини и като чу това, Роуз погледна белега от ръкопашния бой върху китката си с истинска благодарност. А съдията произнесе решението си в полза на съпруга, като го представи не като жесток, а като изоставен. Това може и да е така, помисли си Роуз, но остана изумена от равнодушието, с което този възрастен господин, съдията, се отнесе към оскърбленията и боя. У дома си той навярно би сметнал за акт на насилие, ако някой гост постави чаша върху полирания дървен плот на масата или изтръска пепелта от цигарата си върху паркета.

От време на време турчинът казваше, че обичал жена си. По същия начин, по който и Кристофър не след дълго щеше да заяви пред съда, че обича Роуз. Любов. Тази дума прозвуча неуместно в строгата обстановка, но никой не я оспори. И двата пъти докато седеше там — като зрител и като ищец, Роуз бе споходена от странно усещане за любовта — като за някакъв грамаден, бял, безформен и не много симпатичен бог, който лежеше затрупан от всички тези проблеми и формалности, уловен в мрежа, към която го приковаваха самите доводи, доводите на юмруците, общоприетите обиди, бягствата, законността, всеки от които пристягаше здраво любовта, и макар че белият бог се бореше и преливаше над мрежата на безформени талази, в последна сметка окончателно го подчиниха. И все пак мрежата беше абсолютно необходима, защото без нея се връщаше насилието, ужасът, единоборството. Бе потърсила помощта на закона, потърсила я бе в своя защита, в защита на децата си, по същия начин, по който законът бе призован против нея в ранната й младост, и сега, както и тогава, трябваше да се подчини на неговите решения.

Но какво щеше да й се случи този път, с родителските права? Имаше съдебни решения, които тя никога не би могла да приеме и загубата на децата — това, с което я заплашваха, беше едно от тях. И този път щяха да изтъкнат формални доводи — образование, религия, алкохол, отговорност. Тя смътно се досещаше какви щяха да бъдат заключенията на съда и дали този път нямаше да се окаже в срамното положение да мънка за любов, докато Кристофър и неговите адвокати пледират с гласа на разума и стягат примката около съпротивляващите се инстинкти. Не! Това беше невъзможно, тя отказваше да го приеме. Саймън Камиш каза, че много рядко вземат децата от майката, освен ако тя не се окаже очевидно негодна. Ала тя знаеше къде са нейните слабости. Вече го знаеше, защото тези „слабости“ бяха всъщност нейните добродетели, нейната вяра, начинът й на живот, и тя не можеше да си позволи дори да обещае, че ще се промени, защото така би изгубила себе си.