Маргарет Драбъл
През иглено ухо (41)

Изпълнен с подозрения, една събота Саймън отиде у тях — беше зимата на консервативното правителство, на законопроекта за индустриалните отношения, на десетичната монетна система и въобще на един нов свят, като си припомнеше една друга събота с облаците прах, издигащи се в летния въздух, намери ги отново двете — Роуз и Емили — седнали на новото канапе. И подозренията му се разпалиха и затвърдиха. Тя носеше кожено палто, не друг, а Роуз! Какво щеше да направи сега, какво щеше да каже, дали щеше да се оправдае? Вратата му отвори едно от децата: готвеха се да излизат, той бе довел и две от своите, но малко бяха закъснели, Роуз и Емили го очакваха, Джули бе отишла на кино. Кристофър пък в момента беше в чужбина по работа, а те тримата с Роуз и Емили се бяха уговорили да отидат на изложбата на кучета в Двореца Александра. И ето я Роуз с новото кожено палто, седнала на новото канапе. Когато той влезе, тя вдигна поглед, децата му бяха отворили, вдигна поглед и му се усмихна.

— Саймън! Здравей! Как си? Как вървят нещата?

— Добре съм. Съжалявам, че закъснях.

— Няма нищо. Не бързаме толкова.

И той я погледна, изгледа нейното предателство. После погледна Емили. Тя беше станала толкова хубава с годините, ослепително хубава, човек едва издържаше да я гледа по-продължително: вълнуващи бяха тези белези на времето и възрастта. Сиво-бели кичури прошарваха косата й, гъста и тежка — тя я носеше небрежно прибрана с шнола, кафява на цвят, а косата, остра и непокорна, падаше изпод шнолата с тежестта на годините, кожата й, някога жълто-кафява, бе избеляла и се бе изнежила, в устните й, някога синкави, се бе върнало розовото, а очите й изглеждаха като гравирани с изумително изящни червени и сини линии: по цялото й лице минаваха гънки и бръчки, то бе поувехнало и с това — станало по-красиво, ръцете й също бяха белязани от възрастта, вените им дръзко изпъкваха, ноктите им бяха станали синкави с достолепното преминаване в старостта. Тя въплъщаваше самото време — победоносно, отстоявано, покоряващо и покорено. В сравнение с нея, Роуз изглеждаше бледа и крехка. Те не можеха да живеят една без друга и бяха допуснали Саймън до своите тайни. Той отново извърна поглед към Роуз, облечена в коженото си палто, всъщност — една проядена от молци антика, която сигурно бе открила на някой евтин благотворителен пазар; тя се изправи, извика децата, те взеха да се събират, измъкна някакви чанти, кошници, шапки, шалове и палта за децата, после се обърна към него и каза:

— Какво мислиш за новото ми палто, Саймън? Елегантно е, нали? Намерих го в един шкаф в Брайънстън и беше жалко да го оставя, притесних се, като се сетих, че веднъж се подписах в защита на редките животни, но това палто е тъй невероятно старо и мъртво, че едва ли би могло да се каже, че е направено от кожа на рядко животно, нали?

— Кристофър казва, че е от кожа на вълк — продължи тя, като излязоха през вратата и заслизаха по стълбите, — но на мен ми се струва, че повече прилича на зайче. Ти как мислиш?

Изкачиха се до двореца. Дори и той се бе променил. По склона на един от хълмовете бяха направили изкуствена ски писта и се говореше за най-различни други проекти: хотели, центрове по изкуствата и бог знае още какво. Гледката от горе беше почти същата, ако се изключеха няколко високи сгради като тази, която подслони мисис Шарки. Пред тях се разстилаше целият Лондон: покривите на къщите, блатата Хакни и железопътните линии, свежите, измамно зелени, блатисти крайградски поля с канали.

— Кучешки студ, а? — подметна Маркъс, като хвърли нехаен поглед към панорамата. Те се съгласиха с него и влязоха вътре.

От години Роуз обещаваше на Саймън да го заведе на изложба на кучета. Тази мисъл, минала в ума му, му донесе тиха радост. Години наред до този момент, тя все му обещаваше, че ще го заведе на изложба на кучета в Двореца… Той я познаваше от години. Ето я, върви малко пред него с коса, падаща в безредие върху раменете на коженото й палто, помъкнала за ръка дете. Тя се обърна към него и се усмихна:

— От години се каня да те доведа на някоя от тези изложби. Но не очаквай кой знае какво развлечение. Всъщност е ужасна скука.

— Защо, аз вече се забавлявам — отговори той.

Наоколо се усещаше силна кучешка миризма. Тя го бе водила и друг път тук, в Двореца — на благотворителна разпродажба, на първенство по шах, състезание с ролкови кънки, изложба на Лондонския фестивал за училищна драма, но на изложба за кучета — не. Всички кучета бяха събрани в голямата зала и се въртяха разсеяно със собствениците си. Повечето бяха вълча порода.

— За бога, не стъпвай в кучешки изпражнения! — извика Емили на едно от децата и рязко го дръпна миг преди да ги настъпи. Кучетата изглеждаха отегчени и ядосани. Както впрочем и техните собственици. Но Емили не успя да предупреди друго от децата и докато остъргваше сърдито обувката му в едно стъпало, говореше за Исландия, където кучетата били забранени от закона, и за Рейкявик, която била единствената цивилизована столица в света.

— Всички кучета трябва да бъдат разстреляни! — заяви високо тя и децата се наежиха, зашушукаха, закикотиха се тихо, стреснати от дързостта й, изумени и смутени от нея, очакващи едва ли не кучетата и техните предизвикателни господари да се нахвърлят върху нея и да я хванат за шията, но едновременно с това — горди от нейното неприкрито, героично презрение.

Всъщност след като се въртяха напред-назад четвърт час, им стана ясно, че нищо особено няма да се случи. Изложбата беше второразредна. Имаше само няколко интересни малки кученца в клетки: Мария и най-малкото дете на Саймън успяха да покажат малко престорен ентусиазъм от един злобен на вид пекинез, но много лесно се поддадоха на разложителното влияние на по-големите деца, които искаха да отидат и да потърсят нещо за хапване.

— Не издържам повече, не издържам — оплака се вяло Роуз, когато всички заедно се повлякоха в обратна посока.

— Аз ще отида — учтиво й предложи Саймън. — Ще отида и ще се справя с тях.

— Та те могат и сами да се погрижат за себе си — възрази Емили. — Боже мой! — И след като оставиха децата в кафенето, тя решително ги поведе към другия край на огромната зала, седна, извади вестника от джоба си и зачете. — Мир и тишина! — отбеляза доволно. — Нека им се насладим поне докато можем.

От тази страна залата беше оградена със стъпала. До тавана водеха дървени стъпала, потънали в дебел слой прах. Може би някога, помисли си Саймън, това са били пейки за публиката. Емили седеше на най-долното стъпало, напълно безразлична към праха. Роуз се огледа наоколо, погледна нагоре.

— Да се качим и да седнем най-горе — каза тя. — От там може да изглежда по-интересно, кой знае.

Емили не вдигна поглед от вестника си. Четеше как се белят цели портокали и се задушават с карамелизиран сос. Тя мразеше да готви и винаги, когато искаше да се ожесточи, четеше рецепти. Готварските рецепти й действаха много на емоциите. Приемаше ги като лично оскърбление.

— Хайде — извика Роуз на Саймън, като започна да се изкачва. Стъпалата бяха доста стръмни. Той я последва. Колкото повече се изкачваха, толкова по-светло ставаше. Под купола на залата имаше прозорци, от които идваше силна светлина. С всяка поредна стъпка гледката с кучетата се смаляваше под тях. Животните и техните собственици останаха кротко долу. Саймън вдигна очи към Роуз. От прозореца нахлуваше светлина: зимното слънце падаше върху белезникавата й коса на полегати, плоски снопове, в ясния въздух се виждаха всички малки прашинки, а косата й, която се спущаше до краищата на кожената яка, се разпадаше на хиляди, ярки пламтящи искрици, срещаше се с лъскавата кожа и заедно, блестящи и сияйни, те улавяха и най-слабия лъч на слънцето, насочен към тях, разлюлени като море от живи нишки, пълни с искряща жизненост, развяващи се от лекия полъх на нейния вървеж, милиони живота на мъртви зверчета, милиони — от нейната жива коса, обкръжена с ореол от светлина, милиони — заблестели в ослепително ясното очертание, милиони, слети в едно. Тя вървеше пред него, обкръжена от светлина, вървеше, после се обърна и спря.

— Да седнем тук.

Седна в плътния прах, той седна до нея и двамата загледаха залата под тях с дървените естрадни платформи и традиционните забавления.

— Не ти ли се струва доста мизерно? — попита тя, като се наклони напред, опря лакти върху коленете си и подпря с ръка брадичката си.

— Защо, харесва ми — отговори Саймън.

— Спомняш ли си — подхвана тя — деня, когато отидохме да видим пилетата и креслото? Тогава, струва ми се, казах, че някой ден трябва да дойдем тук на изложба на кучета.

— Хубаво е — рече той, — че го осъществихме.

— На човек невинаги му се удава — отвърна тя, като сбърчи чело. — Нещата невинаги излизат според очакванията ни…

Мислеше за Кристофър. Откак се бе върнал при нея, никога не бе говорила на Саймън за него — мълчеше достойно. А имаше много неща, които й се искаше да му каже, и сега, докато седеше тук и гледаше към кучетата, отново си помисли за някои от тях, но осъзна, че никога не ще може да му ги каже. Искаше Саймън да я разбере. Да не си мисли нищо лошо за нея, да не я съди сурово, ала нямаше как да му разкаже за себе си, без да се превърне в изменничка. Както и не можеше да се надява, че ще спечели неговото уважение, освен ако не си го изпросеше, а по този начин се лишаваше от правото да бъде уважавана. Затова пазеше мълчание и са надяваше, че дълбоко в себе си той ще бъде справедлив към нея. Но цялото й същество жадуваше за неговото одобрение. Това бе най-силната й емоционална потребност, но тъкмо поради самата й природа не можеше да предприеме нищо, за да я задоволи. А най-голямата заплаха за справедливото му отношение към нея беше едно от неговите качества, които тя най-много обичаше, които я караха да му се доверява, да се възхищава от него и да търси приятелството му — това бе неговата сдържаност, как можеше човек като него да се досети какви бяха истинските й чувства, и защо, защо й се искаше толкова много да му ги разкрие?… Откак се бе върнал Кристофър, тя живееше в страдания, какви ли не страдания, но знаеше, че никой, нито дори Саймън, няма да повярва, че е нещастна. Би разбрал може би чувството й за загуба, защото като че ли разбираше онова, което тя притежаваше преди, онзи само неин свят, начин на живот, душевен покой; тя обаче подозираше, че и той като другите сигурно си мисли, че е спечелила повече, отколкото е изгубила. Мисли си, както си мислят и всички, размишляваше горчиво Роуз, че имам голям късмет, задето Кристофър се е върнал отново, че през цялото време съм го искала, че съм разиграла свои комбинации и накрая съм спечелила, че се е върнал при мен, приемайки моите условия, привидно да ми отмъсти, но всъщност го е направил по собствено желание, за да ме подкрепи. Беше засрамена, чувстваше се унизена само като си помислеше какво си казваха хората за нея — в техните очи тя е била една изоставена съпруга, която с признателност и смирение е приела връщането на съпруга си — опомнила се, отстъпчива и щастлива да го посрещне отново у дома си, в живота си, до тялото си. Знаеше как хората възприемат Кристофър, даваше си сметка и как неминуемо го възприема Саймън — един преуспял мъж, който се налага, но деликатно, мъж, който не може да бъде отхвърлен и чиято власт надмогва дори и най-разумните колебания, мъж, който за ударите се отплаща с любов и от когото не можеш да се отречеш. А на нея, вследствие на това, гледаха като на жена, която се е опитала да мине без него и която е устоявала едни позиции, за да направи много по-голям компромис за други, и да го приеме още по-пълно тъкмо заради неговите прегрешения. Тя ненавиждаше тази представа за себе си. Колкото до представата за Кристофър, нямаше нищо против нея, тъй като му придаваше известно достойнство, което дълбоко в себе си Роуз чувстваше, че не му достига. Тя бе затворила очите си пред действителността, за да го защити, но защо доброто й име трябваше да страда от това мълчаливо одобрение. Просто не виждаше друг изход. Беше го приела обратно, защото не можеше да понася повече да държи децата си далеч от него, и защо сега трябваше да се чувства така неудобно, сякаш е компрометирана от собствената си постъпка? Измъчваше я обаче не само мълчанието… Цялата й същност беше преобърната от дълбоката й съпротива срещу Кристофър, от безкрайната, изтощителна борба да съхрани нещо от себе си. Бе станала раздразнителна, заядлива, свадлива, непоносима: препираше се с Кристофър пред хората по най-малкия повод, а вкъщи, въпреки че успяваше някак да се въздържа от насилие, не можеше да си наложи да бъде приветлива и спокойна. Така и не успя да направи този скок към ведри отношения. Гледаше с горчиво съжаление назад, към онези изнурителни, но спокойни дни, когато се справяше сама — беше съвсем сама и естествено самотна, и щом сложеше децата да спят, сядаше за малко с книга в ръка, а после тихо отиваше да си легне. Тези дни изглеждаха облъхнати от такова душевно равновесие, че бе истинско престъпление, дето го изгуби. Сега живееше във вечен сблъсък и омерзение, уж в името на благородството и любовта. Беше погубила собствената си природа по своя воля. Беше отишла против възгледите си заради Кристофър, заради децата. Заради тях бе продала душата си, но това не бе чиста сделка, приключена веднъж завинаги, в която душата се предаваше на новия собственик в малко вързопче, също като душата на Света Катерина, за да се спаси паството — не, цената, която трябваше да плати, бе цената на собствената й смърт приживе, на съзнателното й погубване, на бавното падение, на лишаването от божията милост, защото раят (където отиват само тези, които имат душа) постепенно се отдалечаваше от нея и светлите му лъчи все повече избледняваха. Да, тя знаеше, че представата й за благородство, доста ограничена и саможива, не допуска други хора, не се нуждае от приобщаване. Но това не правеше загубата й по-малка… Понякога се мъчеше да убеди сама себе си, че греши, че решението й да живее с Кристофър е не само правилно, но и въпреки цялата й съпротива, доста благоприятно за нея: понякога почти стигаше до убеждението, че това е така: че й е приятна битката, иначе не би могла да я издържи, че й е приятен тормозът, иначе не би могла да намери извинение за него. Ала не беше в състояние да се преструва дълго, скоро се хващаше, че се е отърсила от тази преструвка. Както се случи впрочем миналата седмица — когато Кристофър съобщи, че заминава по работа в чужбина за две седмици, тя не успя да прикрие дори от себе си вълните на облекчение, на физическо и духовно облекчение, които я заляха. Нищо, дори най-убедителните фройдистки доводи не можеха да я заблудят, че това е объркване или смут. Облекчението при мисълта за две предстоящи седмици без него беше непреодолимо, безсрамно, отмъстително, победоносно. Цели четиринайсет дни можеше да си ляга невинна и да се събужда без страх. И ако това беше истина, ако нещата стояха така, тогава решението й да приеме Кристофър обратно, изкупено с мъка, със страдание и оправдана болка, трябваше да бъде правилно. Права беше да го приеме, и не само някаква скрита нейна слабост, не сексуално желание я бяха подтикнали да го стори, бе го направила под хладната светлина на едно сурово благородство, направила го бе за другите. Изпълнила бе дълга си, това беше всичко. За другите. За него, за децата.

Но това вече беше съвсем друга тема. Откак Кристофър се върна, тя не се държеше добре с децата. Крещеше им повече, сърдеше се за всичко, изпускаше нервите си по няколко пъти на ден. Но наистина, откъде можеше да знае как да постъпва? Все пак едва ли беше добре да им натяква: за вас правя това, толкова ли не разбирате… Може би щеше да й мине. Може би накрая щеше да се укроти. Да го надживее. Да го преодолее. Беше толкова неловко хора като Саймън да стават свидетели на злостния й нрав. Той не пропускаше нищо. Беше станал прекалено чувствителен, горкият Саймън, за нейните изстъпления. Имаше желание да му каже, че тази седмица се чувства по-добре, защото Кристофър го няма. Но как можеше да постъпи така нетактично, да измени на един мъж пред друг? Толкова пъти й се бе искало да му се обади, да му се оплаче от нещо, което Кристофър й е казал, което е направил — искаше да възстанови частица от себе си, като се оплаче, като покаже чувствата си. Но разбираше, че това е немислимо. Тя и Кристофър сега живееха заедно като мъж и жена и не можеха да злословят един срещу друг.

Обърна се към Саймън. Той разсеяно палеше цигара, предложи и на нея. Отказа му, през последната седмица я наболяваше гърлото.

— Как мислиш, Саймън — попита го тя, — може ли човек да продаде душата си в името на нещо добро?

— Имаш остарели разбирания — отвърна той.

— Да, зная — каза тя. И докато говореше, внезапно видя душата си: видя я тъмна, крещяща и кървава, като прилеп или зародиш, непривлекателна, неприятна, и всеки път, когато Кристофър я докосваше или й говореше, тя пляскаше с криле и яростно пищеше вътре в нея… Пусни я, пусни я или я удуши, изгори я! Топлата слънчева светлина на любовта — ето към какво трябваше да се стреми и да го постигне, въпреки че ноктите й бяха изпочупени, а коленете й ожулени от пълзене; това дрезгаво металическо звънтене на гласа й, пиринчените нотки на праведността и пронизителния звук на нейните правоверни до полуда схващания, тя ще заглуши всички тях, ще се научи да го прави!… Слънчевите лъчи продължаваха да се сипят, прашинките танцуваха сред тях, виждаше се как кръжи димът от цигарата на Саймън.

— Често си мисля, че приличам на зла кучка — каза тя, каза го весело, закачливо.

Някъде от залата под тях се чу раздразнен лай на куче. Друго му отговори, после трето: лай, последван от протяжно, провлачено и ехтящо стенание и вой. И двамата се засмяха на тези смешни и скръбни звуци. След това станаха, леко обезпокоени от вдигналия се шум — бяха се сетили за децата, за кучешкия бяс, за бебета, изпохапани в количките от свирепи добермани — не че имаха бебета, отдавна бяха минали този период, но въпреки това човек не може да разчита изцяло на здравия разум на едно десетгодишно дете. Постояха за момент, загледани надолу, след това започнаха да се спускат един до друг и докато слизаха, Роуз разказа на Саймън за работата, която й бяха предложили, и за това, колко е доволна: ставаше дума за служба в Британския съвет, където щеше да се занимава с поданиците на Уджухудиана, които идват в Англия, както и с англичаните, които отиват там. Нека не се смее на въодушевлението й, сигурно звучи скучно, но на нея й е интересно, само да не го споменава пред Кристофър, не се е решила още да му го каже, защото сигурно ще й се изсмее, макар че, ето на, Саймън само от учтивост не го направил. Тя наистина е много доволна и чака работата с нетърпение, макар че още не си е подала молбата, предложението е направено чрез Джени Уорд, която работи във вътрешното министерство. Напоследък Уджухудиана става интересно място, добави тя: открили са залежи от мед, но разбира се, не могат да си позволят сами да строят рудници, тъй че ще трябва да потърсят помощ от южноафриканците, китайците, американците и кой знае още от кого, за да свършат тази работа, а те ще получават най-малко процент за собствеността, и ето вече пристигат хора да учат инженерство с надежда, че ще могат да се включат в този бизнес, когато след няколко години се върнат у дома. А може би и аз самата ще попадна най-сетне там, каза тя. Как мислиш, Саймън, дали си заслужава.

Погледна го сериозно, бледа и безцветна сега, след като се бяха спуснали долу, отвъд огрените от слънцето места, и косата й бе станала толкова матова, колкото мъртвата кожа около врата й. Саймън не разбра точно дали има предвид работата, или целия си живот, но отвърна: да, да, идеята е хубава, дори отлична, колкото до него, той с нетърпение ще очаква да чуе вести за това. Имаше предвид нещо друго, че с нетърпение ще очаква, месеци и години, да чуе онова, което тя имаше да му каже…

И така, те слязоха долу да приберат децата и да вземат Емили. Като ги видя, тя стана, сгъна вестника — палтото й беше потънало в прах и тя взе да го тупа ожесточено със сгънатия вестник. Приключила с рецептите и после прочела един материал, който много я разстроил — за демографските взривове, за автомобилните злополуки, за лемингите, които бягали към морето. Дебелият жълто-кафяв прах бе полепнал плътно по черната тъкан на палтото, тя се вгледа в него, а после, докато вървяха към изхода, където ги чакаха децата с пакети пуканки и солени бисквити в ръце, каза:

— Не зная, не зная, не зная. Животът е плът, животът е път, но не към гроб в земята, прах си и прах ще е твоята плът, не е казано за душата.^[1] Много е хубаво… — разсъждаваше на глас Емили и си мислеше за Малтус, загледана с отвращение към кучетата и техните господари, — само че целият свят постепенно се превръща в прах. Хората са като плъхове. Погледнете ги, същински плъхове! Скоро ще заживеем в клоаки.

Излязоха на високата тераса около сградата. Студеният вятър бе утихнал, грееше слънце. Огромната жълта сграда се възправяше зад тях, налудничава, фалшива, западнала. Децата помолиха за монета от два пенса, за да погледнат през телескопа, и Саймън им даде. А тримата възрастни застанаха до парапета и се загледаха в панорамата. След малко пак обърнаха поглед към Двореца с неговата стара и жалка коринтска колона, с кариатидата, от която се лющеше мазилка, с жълтите тухли, грозните пародии на италиански майстори, с фалшивата величавост, с простонародните претенции. После отново погледнаха панорамата, къщи и блокове, високи като кули, езера с вода от каналите, които блестяха на слънцето, газопроводи, железопътни линии и мрачни отражения във всички посоки, навсякъде, докъдето погледът стига. Изглежда, Емили беше права. Усетиха студени тръпки, като си спомниха думите й, а тя се облегна на камъка до един полуразрушен безразличен сфинкс и добави:

— Не кучетата трябва да бъдат разстрелвани, а хората. Погледнете! Погледнете само.

— Нямаме право да говорим така — обади се Саймън. — Всеки от нас има по три деца. Ние първи си го заслужаваме.

Роуз мълчеше. Вървеше покрай стената, малко встрани от тях. Не желаеше да говори, не желаеше да изложи на техния присмех надеждата си, не смееше, но тези приказки за разстрели не й харесваха, дори от устата на Емили. Те сигурно бяха прави, а тя най-вероятно грешеше. Кой можеше да каже? Ще скоча от стълбата, дори слепешком, във вечността, ще потъна или ще отплувам към рая или към ада, все едно… Като плъх, който плува през мръсното езеро към далечен неизвестен бряг. Тя потрепери, студеният вятър задуха отново, гърлото я болеше. Хвърли поглед край стената: от последното й посещение насам един от лъвовете се беше счупил. Отиде до него, за да го види по-отблизо. Той беше кух отвътре, занемарен, потъмнял от времето, отлят някога грубо в евтин калъп. Половината му глава я нямаше. Отвътре зееше празнина. Тя надникна в дупката — вътре имаше две бетонни подпори вместо вътрешности и някой бе сложил между тях бутилка от кока-кола, кутия от бира и няколко стари сламки за пиене. Отдъхна си, че не намери нищо по-лошо. Още няколко сламки лежаха кръстосани пред величествените му нозе. Спомни си скулптурните фигури на зверовете до портала на Брайънстън: горди, изящни, аристократични, ръчно изработени, неповторими, извили леко устни в подигравателна усмивка, оголили зъби. И отново погледна окаяното същество пред себе си, продукт на масово производство: то беше неотделимо от къщите, улиците, кучешката изложба, хората. Половината му глава я нямаше. Беше едно от многото. Някой, явно преди много години, бе написал нещо върху него с червена боя, червената боя бе потекла и покапала, изпръсквайки солидната му челюст като засъхнала отдавна кръв. Беззъб беше този лъв, всяко момче можеше да рисува върху него. Тя се вгледа по-отблизо. Беше сив, сякаш създаден от сива мускулеста плът, малки белезникави петънца и бучици се открояваха на по-тъмния фон, лунички с формата на брилянти… От какво ли беше направен — бетон, цимент, хоросан? А Дворецът? Каква каша, каква нелепа каша! Пак се обърна назад. Та той беше ужасен, смешен, нелеп. Дворецът за развлечения, построен от жълти тухлички. Но й харесваше. Харесваше й много. Лъвът също й харесваше. Положи ръка върху него. Беше хладен и леко грапав, този звяр, сътворен от хората. Беше рожба на масово производство, но с течение на годините бе придобил някаква самоличност. Тя си пожела всяко човешко същество да има такава съдба.