Маргарет Драбъл
През иглено ухо (37)

А Роуз си мислеше, че всъщност нищо не се е променило. Беше все същото както някога — потискащо, гнетящо, мъчително. Докато баща й говореше на любимите си делови теми, стори й се, че слуша стара, до болка позната плоча. Не мога да си представя как Кристофър понася това, помисли си тя, потискайки в себе си слабата надежда, че той може да е открил нещо приемливо тук, което би могъл да й обясни по разбираем начин, някакви признаци на добра воля. Макар че никога нямаше да го признае, фактът, че Кристофър, когото бе обичала, се бе сближил с баща й, не беше осъдителен за Кристофър, и дори нещо повече — обграждаше образа на баща й с бледото сияние на надеждата. Но сега си даде сметка, че това е заблуда. Спомни си как само веднъж баща й бе проявил някакво въображение в отношението си към нея — когато преди много години я повика в кабинета си в лондонската къща и я попита дали не се е забъркала в комунистическата партия. Тогава си помисли: може в края на краищата да знае що за човек съм, може би ще ме познае, ако ме срещне на улицата. По-късно обаче със смирение осъзна, че неговата загриженост по този въпрос едва ли можеше да бъде изтълкувана като обич. Но въпреки това я бе зарадвала — по-добре е да те признават, макар и като брънка във верига, отколкото да не те признават изобщо. Понякога тя се безпокоеше за същността на тази брънка — не че бе влязла в партията, нито имаше кой знае колко общо с нея — но все пак се чувстваше свързана с нея, реакциите й я водеха натам. Като дете се бе противила на много неща, които чуваше, и ето — стана различна. Но в какво беше превъзходството? (Тя не търсеше полза като другите, нито признателност, търсеше оправдание за света.) Откъде бе дошло това просветление и защо точно над нея? Понякога се опитваше да открие естествена наследствена връзка с родителите си и забелязваше у себе си същата хипохондрия като у майка си при всяко възпалено гърло, и безчувствеността на баща си към схващания като това, че общият интерес е по-важен от личния. И аз като него, казваше си тя, съм твърдоглава за трима, и аз съм винаги пристрастна, и само случайността ме е тласнала да взема другата страна.

Но тя не вярваше много в това. Чувството за превъзходство продължаваше да витае над нея като огромна нощна птица.

Веднъж по-миналата зима, докато минаваше през парка, една сойка изпърха ниско над пътеката, тежко и шумно, в бавен полет от едно дърво към друго, само на няколко метра. Окраската й беше тъмнорозова, ивичеста, злокобна, движенията й бяха тежки и сковани от студа. Изглеждаше изгонена и объркана.

Противодействието на Роуз, разбира се, не беше случайно, нито бе дошло изцяло от само себе си. Тя нито за миг не забравяше Норийн. Някъде в тази къща, в която не бе идвала толкова отдавна, витаеше споменът за Норийн вещицата, с нейното нежелано, мрачно откровение, това откровение, което с течение на времето Роуз почти с удоволствие бе приела. По-късно тази вечер тя щеше да се качи горе и да потърси следите от него. Реликвите от миналото трябваше да са някъде тук, на дъното на шкафа или в гардероба, в килера или в някой сандък за съдове, куфар или стара кутия. През годините децата все намираха някои нейни вещи и й носеха тези тъжни предмети: стари кутии за бои, албуми с изрезки, някакви дървени кокошчици, кълвящи върху една дъска, къщичка с две дървени фигурки за предсказване на времето, торбичка, зашита с кръстосани шевове и пълна с малки пластмасови зайчета. Горе сигурно щеше да намери нещо, което да възкреси Норийн и нейните откровения. Сега, разбира се, всички стаи бяха променени — нейната предишна стая беше преустроена за Кристофър, а трите деца спяха заедно в някогашната стая за учебни занятия. За нея бяха приготвили бившата стая на Норийн, в края на коридора, а Саймън настаниха в най-хубавата стая за гости. Мисис Грейвс съобщи всичко това на Роуз в кухнята, когато тя слезе долу да се разпореди за вечерята. Това я накара да се почувства жалка, защото болезнено й напомни миналото: знаеше, че за хората в кухнята е все едно дали ще приготвят още няколко порции за вечеря и няколко стаи за нощувка, знаеше, че им плащат, за да вършат това, и че ако не желаят, могат да напуснат, знаеше също, че много често трябваше да изпълняват далеч по-неприятни поръчки, и то съобщени с много по-пренебрежителен и нелюбезен тон, и въпреки това се почувства така неловко, че застана смутена и скована, притеснена и неспокойна, и това състояние неволно я върна двадесет години назад, когато търпеше унижението да бъде нещо средно между господарка и зависимо дете, към което прислугата се отнасяше подигравателно, но в същото време го удостояваше с привилегията да чуе всички оплаквания и жалби по адрес на родителите й и на цялата господарска класа — тя обитаваше и двата свята, но не принадлежеше истински към нито един от тях, ставаше изповедник на тайните им взаимоотношения и така в съзнанието й още по-болезнено се впиваше взаимното презрение, което хранеха едни към други. Може би тъкмо онези години бяха създали у нея невротичната неспособност да бъде зависима от други хора, които да я обслужват: и тя си спомни голямото облекчение, което изпита, когато откри, че може да се живее и като сам си чистиш обувките, сам си приготвяш храната, сам си переш панталоните, че няма закон на природата, който да те обрича на вечното унижение други да вършат тези неща вместо теб, и то хора, които те презират. В живота си бе срещнала много хора и знаеше, че далеч не всички мислят като нея и че само липсата на средства възпира много жени да не се наемат една друга да перат взаимно бельото си и да оправят леглата си. Отначало това й се видя невероятно, невъзможно: не можеше да повярва, че хора от нейното поколение, такива мили хора като Даяна например, на разни приеми най-искрено въздишаха по живота в колониите и искрено съчувстваха на завърналите се членове на Британския съвет^[1] или представители на разни компании заради значително по-малобройната им прислуга тук. Нито пък можеше да повярва на оплакванията на завърналите се дами, които говореха опечалено, но храбро: „Е, надявам се, че ще свикна да готвя сама“ — и се усмихваха смело, съзнавайки, че присъстващите домакини не биха харесали прекаления израз на неохота. Колкото до Роуз, тя бе тъй дълбоко убедена, че са се избавили от ужасния гнет на чистачите, домашните прислужници, бавачките и аяхите^[2] (или как точно се наричаха в Индия), че й бяха нужни години, докато забележи, че в тези оплаквания съжалението беше искрено, а храбростта — престорена и пресилена, и че Даяна не въздишаше от любезност към гостите, дошли от далечни страни, за което европейските морални норми сигурно бяха чужди, а от дълбока и най-искрена завист. Тя също би наела осем прислужници за десет шилинга на седмица и ако можеше да си го позволи, ако имаше достатъчно пари за това, с удоволствие би отстъпила другиму такива прелестни задължения като гладенето, готвенето и грижата за градината.

Веднъж Роуз се запозна с една жена, която мислеше като нея, и този случай потвърди подозрението й, че корените на нейния възглед бяха в миналото й, в нетърпимостта. На една вечеря се проведе разговор за детегледачките, приходящите чистачки и техните странности и не след дълго една от гостенките (която вероятно бе усетила мълчаливото несъгласие на Роуз), се обърна към нея и каза тихо, знаете ли, не мога да задържа повече тази жена, която работи за мен, просто не мога да го понеса. Прилича на баба ми. Тя също е била прислужница. И като видя тази жена на колене в кухнята, струва ми се, че съм накарала баба си да коленичи и да измие пода. Ще трябва да я освободя… В отговор на това Роуз разкри собствените си колебания, като ги обоснова по-скоро със слабите си нерви, също като новата си позната, и двете се опитаха да се самоупрекнат за не съвсем нормалните си чувства, но не им се отдаде. Малко смутени, но все пак насърчени, те се вглеждаха една в друга, съзнавайки истината, и доволни, че сред това чуждо обкръжение са намерили поне един човек, който също я споделя: едната се бе преситила от обслужване като господарка, а другата се бе наситила от слугинстване още от дете, и двете знаеха, че няма справедливост и отплата в този труд. Интересна беше тази среща.

… Възможно беше и друго — прислугата в къщата на семейство Брайънстън да е била особено недоволна. Не беше приятно да се работи за хора като родителите на Роуз. Единствено градинарят си обичаше работата и я вършеше усърдно, като час по час се явяваше в кухнята да изпие по чаша чай. Роуз сигурно би се привързала към него, ако не я плашеше толкова, тя обичаше да го гледа как копае, сади, подкастря, и все се въртеше наоколо, но през цялото време се боеше да не му попречи. От своя страна, той би се радвал да поговори с нея, само че тя тогава беше едно боязливо дребосъче. Колкото пъти я заговаряше, все се сепваше и тозчас побягваше, сякаш се страхуваше да не я забележи. Когато стана по-голяма и навлезе във възрастта на блуждаенето, набираше кураж и понякога искаше позволение да му помогне с нещо: на него не му беше особено приятно да споделя тайните си, тъй като се отнасяше с дълбоко подозрение към градинарските представи на мистър Брайънстън, но му беше жал за Роуз, защото долавяше, че тя не е като баща си, и винаги й възлагаше по някоя дребна работа. Веднъж съвсем случайно я срещна в конюшнята, тя носеше хербария си и учтиво му го показа. Единственото, което му дойде на ум да каже, бе: „О, но това са плевели“. Все пак обаче беше приятно изненадан и после от време на време сам издирваше по някое растение за нея. Тогава Роуз знаеше за растенията почти толкова, колкото и той, и трябваше да бъде много внимателна, когато с победоносен вид й носеше някой екземпляр, какъвто тя още преди години си бе намерила. Благодаря ви, мистър Кук, колко мило от ваша страна. Това почти безмълвно общуване се харесваше и на двамата.

Но като се изключи градинарят, за всички останали от прислугата най-голямото удоволствие бе да роптаят. Дори не се стараеха да покажат онази платена псевдоприветливост, приемана като дълг от някои лични слуги, защото скоро откриваха, че не се изисква от тях. Имаше моменти, когато, изпаднала в най-лошото си настроение, Роуз си мислеше, че с готовност би платила, също като някой тиранин, за малко внимание, малко топлота, малко ласка. Някои от най-унизителните спомени от детството й бяха тези, когато се мъчеше насила да изтръгне от Норийн малко нежност (по-късно си даваше сметка, че е било истинско щастие, задето не са я обграждали фалшиви чувства. Така поне бе съхранила способността си да ги разпознава). Само веднъж или два пъти през живота си се бе поддала на чуждата сервилност и проява на чувства, смятана за част от професията, и докато гледаше Кристофър срещу себе си, увлечен в разговор с баща й за стачки и трудови взаимоотношения, тя си спомни, едновременно развеселена и притеснена, един от тези случаи: беше точно след като бе родила Мария вкъщи, в собственото си легло. Братовчедка й Соня, която бе запазила топли чувства към нея и Кристофър, предизвикани главно от посрещането, което той им устрои на кея във Фолкстоун, им изпрати като подарък за бебето една… грамадна акушерка с малко кученце, за да се грижи за майката и бебето в продължение на две седмици. Роуз изпадна в ужас, защото в малката й къща просто нямаше място за такава грамадна жена, нито пък възможност да й осигури стандарта, с който е свикнала, но беше твърде слаба, пък и прекалено любезна, за да я отпрати. Последва храбра битка, която тя трябваше да води в леглото си, за да успокоява акушерката, Кристофър, кучето и двете по-големи деца, като се молеше непрестанно: „Мили боже, нека по-скоро си отиде, да мога сама да държа детето си!“.

В интерес на истината акушерката приемаше тази странна домашна обстановка с невъзмутимостта на човек, когото постоянно пращат от къща на къща, и понякога весело подмяташе, че е виждала и много по-чудновати неща в живота си, но поне правеше всичко да се приспособи, за разлика от Кристофър, който реагираше остро и все беше сърдит. Той не искаше тази чужда жена в къщата си и постоянно повтаряше гневно и така, че да може да го чуе: „Та тя изпълва цялата къща, човек не може да мръдне, без да налети върху нея, за какво е трябвало да се трошат пари за тази жена“. „Не плащам аз“ — отвръщаше Роуз. „Да, но тя се храни, нали така, и трябва да видиш какво изяжда!“ „О, не бъди такъв жалък скъперник“ — казваше Роуз и избухваше в сълзи, обезсилена след раждането, омаломощена от непрестанното общуване със сестра Уилямс, от мъката, че не й разрешава да вземе прелестната си дъщеричка на ръце, освен когато я храни — пък дори и докато я хранеше, сестра Уилямс сядаше срещу нея в люлеещия се стол и я наставляваше как да го прави (като че ли не бе отгледала вече две деца, и то съвсем сама), говореше й за разраняването на гърдите, задаваше й разни въпроси, а когато тя се мъчеше да се съсредоточи, за да отговори, й казваше да не говори, защото кърмата щяла да намалее. Всичко това беше ярко свидетелство за Роуз как човек може да си изпати от собствената си нерешителност. Размяната на реплики по повод на факта колко много изяжда сестра Уилямс, разбира се, стигна до нейните уши. Оказа се, че е била пред вратата на спалнята, веднага се втурна вътре, за да изясни нещата. И видя, че Роуз плаче. „Но какво е това? А! Мистър Василиу, какво правите, възкликна тя, ами че вие разстройвате една кърмачка, не бива да допускаме такова нещо!“ Кристофър изруга и заяви, че ще напусне къщата, щом като не може да поговори насаме със собствената си жена в собствената си спалня, без да му се натрапват разни непознати особи. После излезе.

След като той изчезна, Роуз продължи да плаче, главно от безсилната ярост, че я е оставил сама със сестра Уилямс, но сестрата по един необикновен начин, толкова умел и добре овладян, че Роуз и досега не можеше да си обясни как от подобна „мечка“ се изтръгна такава деликатност, успя да я убеди, че плаче от яд заради съпруга си, че всички мъже са такива, че съпрузите наистина са невероятни егоисти и пословични грубияни, че всички съпруги страдат постоянно и че лично тя се е убедила в това, така че сега Роуз има пълното право да се наплаче, след като такива недостойни хора са се отнесли с нея тъй дебелашки. За свое пълно учудване Роуз като хипнотизирана протегна ръце към огромната жена, потъна в униформената й пазва и плака там като дете: тя, която не докосваше никого, освен тези, които обичаше, тя, на която не й беше позволено и никога в живота си не бе плакала на майчината гръд. Когато в полунощ Кристофър най-сетне се прибра пиян, смеейки се тихичко, тя му разказа всичко и описа онова колосано, гладко възвишение, което срещна горещата й буза, а после му призна чувството за продажност, което я завладяло, след като се поддала на една толкова груба и същевременно толкова тънко замислена маневра. „Ще я отпратим“ — отсече Кристофър. „Не, не, не го прави. Все едно, тя скоро ще си отиде“ — рече Роуз, докато режеше ноктите на краката си и си мислеше колко е хубаво, че може да ги стига отново така лесно, след като бебето се беше родило. „Изтърпи я, Кристофър, моля те, изтърпи я!“ По това време те вече не се разбираха и всички обиди, които сестра Уилямс бе стоварила върху него като представител на расата на съпрузите, не бяха далеч от страшната истина за техните отношения. Въпреки това обаче за ден или два Роуз изпита нежност към него, нежност, породена от изневярата й в обятията на сестра Уилямс.

Като си припомни всичко това, тя се усмихна. Отегчен вече от баща й, Кристофър улови нейната усмивка и попита:

— Защо се смееш?

— Не се смея. Просто си спомних за сестра Уилямс, не зная защо. И колко хубаво беше, когато си отиде.

— От къде на къде се сети за нея сега? — изненада се Кристофър, а Роуз, чиито мисли впрочем бяха в съвсем друга посока, се запита дали пък не си бе припомнила този случай, защото и тогава, както и сега, бе изпитала едно особено разнежване в момент, когато нямаше никаква причина за това. Защото в този момент тя сигурно трябваше да бъде извън себе си от негодувание и гняв — та той се бе държал с нея отвратително, ужасно безотговорно, но въпреки това от мига, в който го срещна в градината, заедно с успокоението от благоприятния завършек, я изпълваше и готовност за прошка.

— Не зная — рече притворно Роуз. — Не беше ли невероятна? Спомняш ли си онова нейно ужасно паленце? Сестра Уилямс — обясни тя, като се обърна към Саймън — дойде у нас, след като се роди Мария, не мога да ти опиша каква чудесна особа беше тя…

И му разказа накратко за нея, а Саймън сподели подобни преживелици за акушерката, която Джули бе наела след раждането на първото им дете, но не и за следващите раждания, защото скоро бе разбрала, че в Хампстед, за разлика от Нюкасъл, не смятат подобна придобивка нито за необходима, нито за много изтънчена, така че по-нататък бе разчитала само на службата за майчини услуги, агенцията за осигуряване на бебегледачки, местната клиника, една напълно безполезна домашна прислужница и един кротък домашен лекар. Мистър Брайънстън малко нетърпеливо слушаше тези семейни истории, макар че се опита да се засмее на разказа за това, как сестра Уилямс, вместо да проветри дрешките на бебето, ги сложила във фурната и ги забравила. Направи няколко плахи опита да насочи темата към по-близки и познати за него територии, но накрая се отказа и малко тъжно остави младите да си говорят. Когато напълно се умълча, Роуз забеляза как лицето му помръкна и се учуди на своята наблюдателност; да, той сигурно бе разговарял с удоволствие с Кристофър и Саймън и сигурно си е мислил, че прави чудесно впечатление, а сега го глождеше подозрението, че те с облекчение се обърнаха към Роуз. Този малък неволен опит да проникне в неговия свят учуди Роуз, тя не си спомняше досега да го е възприемала като пълноценен, самостоятелен човек, и макар че след такава дълга раздяла нямаше нищо чудно в това, да го възприема именно така, този факт леко я порази. Учудването й стана още по-силно, когато той се изправи на крака (при което, какъвто си беше нисичък, не се издигна особено, дори сякаш се смали) и каза: „Е, аз по-добре да си лягам. Не мога да седя така цяла нощ“. Това бе изречено с дълбока неудовлетвореност. Сключил ръце зад гърба си, той се полюляваше на пети и се взираше заплашително във всички тях, а Роуз изведнъж си припомни, че точно с тези думи, същите, непроменени, баща й обявяваше оттеглянето си всяка вечер, докато тя живееше в този дом — това винаги я бе вбесявало, мрачната злост, с която оглеждаше стаята, преди да я напусне, неизказаното обвинение към всички, които в момента са там, като че ли те са го принудили против волята му да стане, властната нотка в гласа му, която намекваше, че е добре веднага да последват примера му. Всъщност, ако мисис Брайънстън се случеше в стаята в момента, при тези думи тя тозчас ставаше и също излизаше, същото правеше и Роуз, докато един ден през последната й година в училище реши да остане на мястото си. Така и направи, остана да седи на стола си, навела глава над книгата. „Няма ли да дойдеш?“ изненадан попита баща й, а Роуз само поклати глава, без да го погледне. Това беше всичко. Оттогава тя винаги оставаше след баща си, това й беше правило, и единственият жест на протест от негова страна бе да загаси всички лампи, освен тази на масичката, където четеше. Но не се отказа да повтаря всяка вечер прощалния си изстрел, и всяка вечер Роуз потреперваше и я побиваха тръпки, когато чуваше все същите думи. Сега, когато ги чу отново след толкова много години, най-неочаквано си помисли, че той може би не влага нищо лошо в тях, а ги повтаря просто защото не може да измисли друг начин, за да се оттегли. Човек може хиляда пъти да страда и негодува, но хиляда и първия път, колкото и твърдо да се съпротивлява, в края на краищата омеква… Какво става с мен, помисли си Роуз, седя тук, изпълнена с всеопрощение, дали съм грешила през всичкото това време, или съм се уморила от негодувание?

Всички станаха, за да му пожелаят лека нощ. Щом той излезе от стаята, Роуз погледна другите двама мъже, които, доволни от неговото оттегляне, вече си наливаха по още едно питие, и видя, че най-лесното нещо на света би било сега да си уредят една сълзлива вечер на признания и угризения. Може би дори и Саймън ще проговори. Мисълта за това, която тя формулира точно с тези думи, я накара да почувства свян, в нея заговори някакво чувство за мярка, което не можа да си обясни, нито да назове: и без това бе отишла твърде далеч, по-далеч вече беше опасно. Затова и тя като баща си съобщи, че отива да си легне. И тръгна. Имаше чувството, че горе я очаква нещо много по-важно от тези признания.

Докато се изкачваше по стълбата — широка извита вътрешна стълба с дървени стъпала и железен парапет, най-хубавото нещо в цялата къща, което тя като дете ползваше рядко, защото предпочиташе задната стълба, — си спомни последната нощ, която бе прекарала в този дом — нощта преди заминаването си за Франция със Соня. Беше само на двадесет години, полудяла от любов и тъга. Замаяна от мъка… Тя скъта този спомен настрана, в едно ъгълче на паметта си. По-късно пак щеше да се върне и да се вгледа в него, той можеше да й предложи нещо интересно. А междувременно мислеше само за Норийн.

Трябваше да спи в бившата й стая. Като дете не й позволяваха да влиза в спалнята на Норийн, тя беше като учителската стая в училище — недостъпна, тайнствена, а допускането в нея бе знак за изключителна чест или беда. Но любопитството й към стаята на Норийн растеше неудържимо и веднъж, когато тя бе отишла в селото, Роуз тихичко се качи горе и се вмъкна вътре да я разгледа. Всичко тук й се видя загадъчно и многозначително — бледозелената копринена покривка на леглото, продълговатите декоративни възглавнички с форма на наденички, нощната мрежичка за коса, обточена с рюш, зеления плетен стол, зеленото порцеланово куче на камината, гравюрата на ваза с цветя, поставена в рамка на стената. Тогава остана само минута, но всичко в стаята толкова силно я привлече, че й стана привичка да влиза там, когато беше сигурна, че Норийн няма скоро да се върне. С нарастващото чувство за сигурност, дързостта й също нарасна, тя вече се осмеляваше да отваря чекмеджета и да се взира със страхопочитание в спретнато сгънатото бельо, копринените блузи, носните кърпички, вдишвайки ненаситно сухия мирис на лавандула от ароматизираните торбички против молци, неописуемия памучно — солен, чист, женски мирис на дамските превръзки, които бяха подредени в синя кутия от нови обувки в най-долното чекмедже.

Застанала пред вратата горе, Роуз изведнъж се спря и не можа да продължи: вълната на спомените я заля така силно, че тя потрепери, краката й отказаха да се движат, чувстваше, че ако направи само една крачка, ще пристъпи прага на самото време и ще се окаже в ужасяващото минало. Усещаше с ноздрите си онзи стар мирис — застрашителен, притегателен, непозволен. Зеленото на плетения стол се появи в ума й — бледо, размито, трийсетгодишно, по зелените извити ръбове бяха изтъкани фестони, леко докоснати, да, точно така — леко докоснати от избеляла от миене и търкане позлата. Преплетени фестони. Роуз се боеше, че този стол може все още да е там, макар че преди много години сигурно е бил изхвърлен на тавана или даден на някоя прислужница. Този цвят, като водите на Нил — блед и отровен, наситен с летаргична отпуснатост и сънена отмала, почти сластолюбив, беше свързан с образа на Норийн и излъчваше самоотричане, сдържаност, строгост. Той плуваше пред очите й, като приемаше формата ту на стола, ту на покривката за легло, ту на порцелановото куче с апатичен поглед (което всъщност беше пудриера, но Норийн не си слагаше пудра), ту на халата от мека, рехава, лъскава тъкан, бродиран с лилии, които прилягаха точно върху плоските, сухи гърди на Норийн, твърде плоски, за да увиснат, но все пак се бяха отпуснали, което тя своевременно бе успяла да прикрие, пристягайки се с широк шарф на кръст под белите ревери. Ето това беше Норийн в нейната зелена обвивка, такава, каквато е била преди повече от двадесет години, жена от трийсетте, самата между тридесет и четиридесет години, с накъдрена коса, като от реклама зад оплюта от мухи витрина на запуснат магазин, с тънки, стиснати в неодобрение устни и все пак, не съвсем непривлекателни, също като гръдта й, с хладен поглед и голям нос, които й придаваха гъши вид, макар че защо точно свързваше тези черти с гъска, едно напълно неантропоморфно и злобно същество, Роуз не знаеше. Малко уплашена от цялата осезаемост на духа, който повика, взряна учудено в една точка в центъра на коридора, където се бе спряла, за да го срещне, приковала нозе в персийския килим, очаквайки като че ли настоящето да се разтвори около нея, Роуз си помисли дали да не се върне долу, уж за да вземе някоя книга за четене, но се отказа и вместо това продължи напред, още няколко метра, покрай вратата на стаята, където спяха децата, за да пристъпи накрая в бившата спалня на Норийн.

Тя, разбира се, беше неузнаваема. Всъщност бе се превърнала в помещение за вехтории — имаше само едно легло, което я чакаше оправено, и в съседната баня намери чисти, свежи, дебели пешкири, само че до банята се стигаше трудно, толкова претъпкана беше стаята с единични стари мебели: шкафове за книги, разтворени сандъци, пълни със стари завеси, отделни малки масички, картини, поставени на пода и обърнати към стените. Върху леглото беше сложена една от нощниците на мисис Брайънстън. Някой бе проявил нежна загриженост, жест, който изглеждаше неуместен сред всичкия този безпорядък. При вида й, хваната като из засада, Роуз започна да размишлява защо майка й се бе омъжила за баща й — под натиска на семейството, от безразличие или от алчност. Приседна на леглото до безжизнената найлонова нощница — неподвижните й „ръце“ бяха кръстосани над пустото „сърце“ в благочестива, смирена молитвена поза — и усети, че това беше лъжлива следа, поколеба се, после й обърна гръб и продължи в друга посока по коридорите на паметта си: да, тези кръстосани ръце с издадени остри лакти й бяха напомнили молитва, но се молеше самата тя — Норийн я бе научила на всички молитви: „Отче наш, ти, който си на небето“… и тя все още се молеше, не непрекъснато, както в детството си, а при случай, когато някое естествено или предизвикано от хората бедствие — кръвопролитие, земетресение, наводнение — я караше да падне на колене и да моли за справедливост, за милост, застъпничество, обяснение; не се молеше за себе си, както някога така безплодно бе правила, и дори не си даваше сметка, че е престанала да моли за себе си. Понякога се питаше дали въобще има някаква полза от това коленичене, но все едно — нещо я тласкаше неудържимо, като че ли нечия ръка се спускаше над главата й, смачкваше косата й и я притискаше надолу. В края на краищата си зададе въпроса: А дали бог наистина съществува, както вярва Норийн, или не?… Сети се нещо друго, почти го улови, да, улови го — спомен как стои в стаята на Норийн като проклет нашественик и разглежда мълчаливо безжизнените дрехи и пълните чекмеджета й напомни още една непокорна постъпка — преди тези мълчаливи посещения, но също толкова дръзка: беше в един зимен ден, влажен и дъждовен, била е на не повече от шест години, макар че трудно можеше да си спомни точно колко, спомняше си обаче с какво беше облечена — тъмната вълнена рокля на сини и червени карета с пришит колан, която носеше на шестия си рожден ден. Валя цял ден, на поривисти потоци, с внезапни вихрушки, следвани от тишина, тя се умори да наблюдава как враните излитат от разлюлените голи дървеса и кръжат над тях. Непоносимото отегчение, съпътстващо цялото й детство, я обхвана така силно, че усети болка в цялото си тяло и в отчаяние реши да извърши някаква безразсъдна постъпка, която би отвлякла ума й от скуката и пълното униние. На тази възраст мисълта да влезе в стаята на Норийн още не й беше идвала на ум, може би Норийн все още не се бе преместила у тях, а живееше в селото и идваше всеки ден, Роуз не си спомняше точно — но не по-малко я привличаше стаята на родителите й, също забранена зона. По това време те не бяха вкъщи — майка й бе заминала в чужбина за зимата, а баща й беше в Лондон, така че никой нямаше да я види, ако тихо се промъкнеше там. Тя се качи горе, затвори се в тяхната стая и започна да разглежда предметите върху тоалетната масичка на майка си — кристални пудриери, сребърни четки с прекалено меки, нежно жълти космици, малки шишенца и бурканчета с посребрени капачета. Не се виждаха никакви бижута, освен една скъсана перлена огърлица: всичко останало беше заключено някъде. Роуз си сложи перлите и направи няколко гримаси пред огледалото. После напудри носа си с голям пухкав розов тампон с мирис на застояло. Но почувства, че отегчението отново я издебва като вълк от някоя приказка, скочи на крака, преструвайки се, че е нетърпелива да види всичко, а всъщност от страх, преструвката беше пред самата нея, наоколо нямаше никого — и се отправи към банята. Там си поигра с душа, поглади кърпите за лице, пи вода от една тежка чаша за миене на зъби и най-сетне като хипнотизирана, малко по малко се приближи до бръснарските ножчета на баща си.

Тя вече знаеше какво е това. Мисис Еймъри от кухнята имаше едно бръснарско ножче, с което си остреше моливите, за да пише с тях списъците за покупки. Роуз често гледаше как падат меките, извити стърготинки. Много й се искаше да опита, но мисис Еймъри никога не й даваше. Норийн и мисис Еймъри веднъж дори спориха за тези бръснарски ножчета, Норийн недоволстваше и повтаряше, че такъв предмет не бива да се оставя където и да е, пък дори и извън достъпа на деца, на най-горната полица на кухненския бюфет, това накара Роуз да попита защо бръснарските ножчета са толкова опасни, а Норийн й отговори, че това ножче може да те пореже само като те погледне. Тази любопитна фраза придаде на бръснарското ножче в очите на Роуз някаква скрита сила и тя дълго се вглеждаше към поличката, където знаеше, че стои, надявайки се, че може и да му хрумне да я погледне и да скочи долу. Но имаше усещането, че Норийн го бе оклеветила, че не е възможно да е чак толкова опасно — толкова много неща, с които я плашеше, всъщност не бяха опасни: мократа трева например, мекият хляб, плодовата торта, мокрите чорапи, студеното мляко, нито пък четенето с фенерче под завивките. И след като не беше нито ослепяла, нито хванала ревматизъм, нито пък заболяла от хронично лошо храносмилане, Роуз отсъди, със своите шест години, че Норийн непрекъснато преувеличава опасностите на естествения свят. И сама, с пакетче ножчета в ръка, реши да постави думите й на изпитание. Внимателно и малко нервно (защото в края на краищата Норийн можеше и да се окаже права), тя отвори пакетчето и извади едно от ножчетата, увито в хартиено пликче, бавно разтвори пликчето — ножчето беше мазно, покрито с тъничък слой мазнина, запазено отлично, готово за използване. Хвана го голо между показалеца и палеца си. Наблюдаваше го. То не се раздвижи, дори не трепна. Тя се разочарова — бе очаквала едва ли не веднага щом го разтвори, да бликне кръв от някоя част на тялото й. Очакваше то да скочи от ръката и да я нападне, като вълшебна сабя, която няма нужда от господар. Сякаш Норийн, потърквайки вълшебната си лампа в своята селска къща, му казваше: „Режи, режи“ и ножчето, чуло заповедта от разстояние, трябваше да излети от малките пръстчета на Роуз и да я нападне.

Но вместо това, за най-голямо нейно разочарование, то си оставаше съвършено бездейно. Тя го гледаше втренчено. Каква глупачка съм, си помисли (което не беше вярно, съдейки от безочието й), как ще ме пореже, когато острието му не ме докосва.

И така, тя го хвана здраво и го насочи към възглавничката на палеца на лявата си ръка. Очакваше кръвта да рукне срещу ножчето, както огънят от опушеното фитилче на свещта лумва срещу запалената клечка кибрит, но се случи нещо още по-удивително, ножчето само докосна палеца й, докосна го едва, просто се досегна до него, тя не усети нищо, никакво порязване, съвсем нищо (а може би точно в този момент е натиснала по-силно, не помнеше), когато изведнъж кръвта бликна, потече, разля се, прокапа от палеца й. Тя изпусна ножчето ужасена. Оказа се истина! То порязваше само като те погледне! Кръвта се лееше. А нямаше никаква болка. Никакво усещане. Тя хладнокръвно завъртя крана на чешмата и подложи палеца си под струята, раната не беше кой знае каква за представите на детството — време на непрекъснато удряне, нараняване, кървене, падане, ожулване: застанала там, тя усещаше как пръстът й постепенно изстива, а в главата й нещо започва да тупти, изглежда, ритъмът на кръвта в загиващия й пръст, чиито ситни извити линийки все повече побеляваха, и изведнъж разбра, че всичко беше истина, всичко, което казваше Норийн — за ревматизма, за развалените зъби, слепотата, адския огън, дяволите, мъченията, измените, вечния огън, изтезанията, и, о, боже, след толкова много години си спомни всички ужаси, които беше видяла, те се върнаха в съзнанието й и я блъснаха грубо един подир друг — смъкването на кожата на Марсиас, картината, която висеше в гостната: тази кървяща плът с оголени сухожилия и ехидното лице на Аполон над нея; убитите зайци; ръката на едно дете, попаднала в машината за кайма на баща му, обезглавявания, виетнамското село Ми Лай, кървища, ужас и проклятия; на онова пътешествие из Европа тя също не видя нищо друго, освен ужаси — Света Урсула и девствениците, умиращи на морския бряг с шуртяща от шиите им кръв и прочутият детайл на прерязаните им сънни артерии, разпятия на Христос, потънал в кръв и позеленял, изобразен на върха на пламтящ хълм на черния фон на безподобната човешка порочност, а най-лошо от всичко бе картината в музея Груних^[3], която се наричаше „Присъдата на Камбис“^[4], изобразяваща как на един продажен съдия му одират кожата на живо пред очите на крал Камбис и невъзмутимия му двор — хипнотизирана, тя се взираше в нея — тази разтворена плът, как е могъл художникът да издържи да я рисува, ден след ден, седмица след седмица, какъв ли модел е използвал? В същата зала висеше и друго платно — „Баптизмът“ на Давид — излъчващо спокойствие и ведрина: на преден план растяха теменужки и пролетни цветчета — съвършени, крехки, пълни с надежда. Христос с потопени в потока нозе — водата, лъскава и нежна, жълтите знамена. И въпреки това го бяха разпънали, пробили бяха с гвоздеи тия нозе.

Да, май че всичко се оказа истина. Бръснарските ножчета режеха, Христос беше разпънат на кръст, хората бяха грешни, адът ги очакваше… Истина е дори, помисли си с горест Роуз, докато седеше, без да помръдва на леглото, истина е дори, че от мократа трева се хваща ревматизъм. През целия си живот тя бе страдала от ревматизъм — получен в наследство от неподчинението й, усилен от влагата в онзи полусутерен на Мидъл Роуд, където живееше сега, но най-вероятно прихванат тук, по влажните морави, сред пропитите от влага храсти. Всичко беше станало точно така, както го бе предвидила Норийн — нейните мрачни присъди не подлежаха на обжалване. И ако това е така, продължаваше да размишлява Роуз, като за милионен път се връщаше към тази мисъл, какво мога да направя, какво мога да направя аз, за да бъда спасена? Тя дори се усмихна, като изрече мислено този въпрос, той й беше прастар познайник, много отдавна бе изоставила надеждата за спасение чрез вяра или чрез труд, въпросът се появяваше в различно звучене — отчаян, измъчен, или присмехулен, ридаещ, лекомислен, или пък, както сега, тъжен, уморен и някак безплътен, може би й го бе подсказала самата обстановка в стаята, или заглавието на една книга върху лавицата отсреща, която зърна още при влизането, но сега, след като спомените й я насочиха натам, установи, че е старият екземпляр на „Пътуването на поклонника“^[5], този жесток спътник и горчива утеха на детството й. Какво да направя, за да бъда спасен, си казваше поклонникът. Това беше любимата й книга. Пътешествието, опасностите, роденият от вярата мираж на един божествен град… Малко боязливо тя стана от леглото, отиде до лавицата и я извади, ала не й се искаше да седне и да й се посвети, затова приведена, разгърна страниците. Всички си бяха тук: Аполон, обезглавеният правоверен, Блатото на отчаянието, реката и тромпетите, прозвучали в негова чест от другия бряг. До тази книга стоеше и „Божията милост се излива над най-големия от грешниците“^[6], Роуз я свали и я погледна. И нея бе чела много пъти, тя също носеше страшния белег на неспокойствието и неволите й. Беше отбелязала някои пасажи като дете или като девойка, не помнеше, знаците с молив още седяха. Бъниан, страдащ заради греха си, молещ се за милост, разкъсващ разни стари писания, както куче ръфа кокал, терзаещ се дали би могъл да бъде един от избраните, терзаещ се за рожденото право на Исо. Тя беше подчертала дебело един параграф, в който се казваше:

„И благослових кучето и краставата жаба, и изброих всички неща, които бог бе възнаградил много повече от мен в това ми окаяно положение, от мен и от моите спътници: да, аз с радост бих бил куче или кон, защото знам, че те нямат душа, която би загинала под вечното теглило на мъките заради греха, което моята душа едва понасяше… Аз видях, почувствах това и то ме разкъса на парчета…“ тя беше написала: виж стр. 59, отвори там и видя, че бе подчертала следното:

„… и след дълги размишления, аз повдигнах глава и ми се стори, че слънцето, светещо в небесата, угася светлината си за мен и всички камъни по пътя и керемидите от къщите се надвесват над мен; стори ми се, че те всички се съюзяват да ме изличат от лицето на света, аз не бях годен да живея между тях. О, колко щастливо е всяко същество, като знам какво бях аз — те всички стоят здраво и непоклатимо на тази земя, а аз бях обречен и изгубен…“

Обречен и изгубен, обречен и изгубен. Да, тя се чувстваше точно така. Колко лесно можеше да се подцени всичко изтърпяно… О, колко щастливо е всяко същество! Години наред, спомни си Роуз, аз бях готова да сменя мястото си с всяко живо същество! Но човек забравя болката, забравя претърпените неволи… Често се събуждах сутрин — когато бях на девет или на десет години, и се молех да заспя отново, да умра в съня си, напълно да се лиша от свяст. Завиждах на всеки камък за това, че е невинен, че нито може да прегреши, нито трябва да понася чужди грехове. Колко бавно се научих да живея, да си налагам да забравя.

„Божията милост се излива.“ Гледаше книгата втренчено. Тя все още я плашеше, в нея все още имаше нещо, някаква сила, способна да й причини болка, макар и да беше преживяла вече това, което бе описал Бъниан — по-късно успя да сподави тези думи у себе си, прояви достатъчно мъдрост, за да ги потисне, но като ги видя сега отново, разбра, че винаги ги е знаела наизуст. Само че не се беше сещала за тях от години. Разумът си имаше своите терзания, но можеше да бъде и снизходителен. Тя пак разгърна страниците… И ето го последния удар, който я облъхна със смразяващ ужас, противен като гъсеницата, която веднъж случайно бе попаднала между страниците на хербария й. Това не беше гъсеница, то имаше по-невинен вид — една обикновена поздравителна картичка за рожден ден, използвана, би помислил човек, като средство да се следят редовете. На нея пишеше: „Аз съм затворена, ала той е свободен. Ако бог не дойде при мен, ще скоча от стълбата дори слепешката във вечността, ще потъна или ще отплувам, без значение къде — в ада или в рая, о, господи Исусе, ако искаш, вземи ме, ако не — ще заложа живота си в твое име“ — едно героично и болезнено равнодушие, което отразяваше доста вярно тогавашните теологически разбирания на Роуз. Самата картичка, в явен контраст с текста, беше цветна и весела: съд с цветя на прозореца на селска къща. Като се вгледа в нея, Роуз се изчерви. Почувства как кръвта нахлува в главата й, как косата й постепенно се изправя. Сама си бе купила тази картичка, за да я изпрати на себе си за петнадесетия си рожден ден, който за пръв път щеше да посреща далеч от дома, в училището. Спомни си цялата мъка, унижението… Рождените дни бяха големи събития в пансиона: правеха се специални събирания на чай в чест на всяка рожденица и цялото училище пееше „Честит рожден ден“. На рожденицата се разрешаваше да подреди получените картички на тоалетната си масичка (където не се допускаха украшения) и да отвори пакетите с подаръци на другата сутрин след закуска, вместо направо да влезе в клас. Тази практика, приятна в някои отношения, беше предизвикала обаче жестоко съревнование: момичетата се надпреварваха коя ще получи повече картички, по-скъпи подаръци, по-бурни поздрави от училището. От първата си седмица там Роуз тръпнеше в очакване на рождения си ден. Беше невъзможно да скрие датата, което си мислеше да направи — не достигаха интересни теми и рождените дни се обсъждаха надълго и нашироко, а датите лесно можеха да се открият в дневника. И тя изпитваше ужас от това! Дори и най-невзрачните момичета, които имаха най-малко приятелки, получаваха солиден куп подаръци и картички за рождените си дни: от родителите си, от домашни приятели. А Роуз си знаеше, че няма да получи нищо. Седмици наред лежеше будна по цели нощи и се питаше как ще издържи това унижение — учудените погледи, тактичните въпроси, садистичното съчувствие. Изгуби апетита си, не можеше нито да яде, нито да спи, дори косата й започна да пада. В средата на главата й се появи голямо плешиво петно. Сестрата каза, че било алопеция и попита дали нещо я тревожи. Не, отвърна Роуз и почна да реше косата си над това петно, така че да не се забелязва. Една нощ, докато лежеше будна в леглото, й хрумна, че би могла сама да си купи картичка, да я напише от лъжливо име и да я изпрати по пощата, така ще бъде сигурно, че ще получи поне една картичка за рождения си ден. Идеята беше порочна и блестяща. Да, но не мога да направя такова нещо, беше следващата й мисъл, просто не бих могла и толкова. При обичайното седмично посещение на магазините тя все пак тайно си купи тази картичка с цветя, като си каза, че не е за нея, а за приятелка. Дните минаваха, рожденият й ден наближаваше, а тя се бореше с изкушението: чувстваше как то върви по петите й, както го е чувствал Бъниан, и подръпва дрехите й. Би било толкова просто да изпрати картичката, да каже, че има приятелка в града, а за всичко останало да бъде сдържана и малко тайнствена: такава постъпка изглеждаше безобидна в морално отношение, законен акт на самозащита, разумна отплата за един грях, за който тя най-малко носеше вина. Кой би я обвинил, кой не би я съжалил, ако знаеше истината? Защо напразно да страда? Не че една картичка щеше да я спаси: тя пак щеше да стане предмет на презрение, защото е получила само една картичка. Нямаше да постигне никакъв зашеметяващ успех чрез тази измама и всъщност нямаше да е заблудила никого.

В края на краищата не я изпрати. Не можа да си наложи да го направи. Честта, гордостта и честността й попречиха. Какво пък, няма значение, повтаряше си в нощта преди рождения си ден, като се опитваше да стопли краката си в леденото легло, няма значение, няма значение, няма значение, ще страдаш само ти, Роуз Брайънстън, никой друг, помисли за това и нека то те утеши. И то наистина я утеши, поне до известна степен. На тия, дето страдат, им е дадена сила да понасят страданието си, каза си тя.

Впрочем на сутринта получи една картичка. От родителите си. И през ум не й бе минало, че могат да се сетят и да й изпратят честитка. По-късно се питаше защо ли бе предполагала, че ще я забравят?

След тази случка косата й порасна отново. И то доста бързо. И като че ли, след като преживя разобличението, след като преживя оскърблението, през всичките тези мъчителни години, тя го надживя, удържа някаква мрачна победа. Беше права, че не си изпрати картичката. И Бъниан, също като Норийн, е бил прав. Човек трябва да бъде нащрек дори докато се храни, докато пълни с мастило писалката си. Тесен е входът към рая.

По-нататък всичко се нареди добре. Колкото и да е чудно. Вярно, през последните тринадесетина години тя се бе чувствала много нещастна, преживя ужасни моменти и жестоки изпитания — мина през няколко дълги съдебни процеса, — но никога повече не почувства онзи сляп ужас и отчаяние, както в детството си. И никога, след като мина осемнадесетата си година, не се събуди сутрин с желанието да умре. Да, случваше й се да поиска да умре. Но то беше нещо друго, по-скоро от самосъжаление. Никога вече, от момента, в който срещна Кристофър, не го пожела истински…

О, Кристофър. Човек можеше да си мисли каквото иска за него, но той беше запълнил години от живота й. И не можеше да се отрече, че знае как да прогонва скуката, този Кристофър, той умееше да държи нещата на ръба… Дори раздялата и развода им бе направил „по-задушевни“, отколкото са много бракове. И така, откак за първи път го видя в онзи отрупан с хартии сутерен в Блумсбъри… Тя го бе обичала истински — в онази последна нощ, която прекара в тази къща и в Англия, беше болна от любов и копнеж: скита из нощната градина, следена от подозрителните погледи на гузни опекуни, скрити в къщата, взира се в цветята, бледи, злокобни, размити в полумрака, взира се във високия жив плет, в тинестата вода на изкуственото езеро и прокажените златни рибки, които всъщност не бяха златни, а просто бледорозови и на нощната светлина изглеждаха като кефали в локва кал, скита се безцелно в замрялата, вкочанена от студ градина, измъчвайки се от мисълта, че никога няма да дойде мигът, когато ще може да го види отново, в един момент се спря закована, втренчила поглед в цъфналия храст френско грозде до гаража: всяко цветче процеждаше капчици червена кръв също като кървящо сърце или червено ягодово бонбонче, тя се вледени, храстът, който допреди малко пламтеше, също се вледени и от всяко цветче, всеки лист, всяко клонче я погледна вечността — злокобно затишие, злокобна пауза, тишина, спиране потока на кръвта в средата на нощта, преди да почне отново уморено и лениво да тече, безкрайно бавно, но все пак — да се движи като онези лениви риби. Лек полъх на вятъра раздвижи листата на френското грозде, нарушавайки притихналата гледка — да, тя го бе обичала, със сигурност, точно така изглежда любовта. Но той отиде по-далеч, не я остави да се измъкне така лесно и когато любовта угасна, както обикновено се случва, любезно я замени с най-различни видове развлечения. На пръв поглед невероятно. Още в началото беше очевидно, че тя е от онези хора, които са израсли, неспособни да общуват — несигурна, студена, нехармонична и с чувство за вина. Каква прищявка на съдбата й бе изпратила Кристофър, тъй завладян от стремежа за притежание, че не й позволи дори да се откаже от него? Желанието му да обсебва — самата нея, децата, парите, дори родителите й — се оказа много по-силно от волята й да го отхвърли.

Започна да се съблича. Събличаше се и мислеше за Кристофър, това неочаквано я изнерви. За пръв път след развода щеше да спи под един покрив с него. Ами ако излезе сам в нощта и я нападне? Ами ако си е наумил да отвлече децата с колата призори? Даде си вид, че приема поражението си кротко, дори приятелски, но човек не можеше да бъде сигурен с него. Свали само горните си дрехи и сложи нощницата на майка си. Колкото повече мислеше за това, толкова по-вероятно й се струваше, че той ще направи опит за помирение. Двамата със Саймън седяха долу и пиеха, навярно вече се бяха напили, Кристофър — от угризения, а Саймън — от безпокойство, горкият човек. Погледна часовника си: беше вече много късно, не можеше да са още долу, сигурно са се качили да си легнат. Колко жалко наистина, че не може да се омъжи за Саймън. Понякога си представяше как сключва брак с него, как заминават да живеят на съвсем други места и тя се опитва да бъде онзи човек, който можеше да бъде. Докосването до ръката му, стегнатият гръден кош, на който се облегна, меката коприна на шалчето на жена му, всичко това я бе заинтригувало. Но беше благодарна дори само на това, че и той, улегнал възрастен човек, също си бе помислил за женитба, е, щеше да се наложи да се задоволи с това утешение.

Раздразни се от мисълта, че Саймън и Кристофър могат да се сприятелят. Стана й забавно, като се хвана, че е раздразнена. И се почувства много по-добре, след като й стана забавно: в миг на самонадеяност скочи от леглото, като си мислеше да отиде да провери дали децата спят и да види как е подредена стаята им. Цялата вечер искаше да направи това, но я връхлетя споменът за Бъниан и тя се разстрои. По дяволите Бъниан, каза си, като отваряше вратата, после се разкая: о, не, не по дяволите, клетият Бъниан, това е най-лошото място за него, най-страшното, и като си помисли за ужасната възможност един истински Бъниан да се пържи завинаги в един истински ад, тръгна по коридора към стаята на децата, подсмихвайки се и в същото време изпълнена със смешни угризения, задето й бе минала такава жестока мисъл. Децата си бяха легнали в старата стая за учебни занимания, която гледаше над конюшнята: хубава стая беше някога, в нея Роуз и нейните зле образовани гувернантки години наред се бяха взирали една в друга в пристъпи на прозевки и отегчение. Една от тях я награждаваше с бонбончета за гърло, малки, твърди черни топченца. Понякога получаваше по три-четири за сутрешните уроци. Какво вълнение бяха тези бонбончета, каква силна тръпка, колко важни събития, облекчаващи еднообразието, като черни звездички в бялата пустош на учебникарската скука.

Навън пред вратата Роуз се спря. Не й се искаше да ги буди, но напоследък те спяха много дълбоко, така че побутна вратата съвсем лекичко и тихо влезе. Ето ги: Маркъс и Константин в две еднакви легла, едно до друго, а Мария — в нейното собствено някогашно легло, изрисувано с рози и зайчета, под прозореца. Както обикновено Мария се бе разположила върху цялото легло: краката й стърчаха навън, ръцете й бяха прострени нашироко, главата й висеше от леглото, а устата й беше отворена. Роуз я намести върху постелята. Константин пък почти не се виждаше под чаршафа и одеялото, дори и в горещо време той обичаше да е добре завит. Маркъс спеше сладко, с глава върху възглавницата, точно там, където й беше мястото. Чувстваше се миризма на чорапи. Явно се бяха възползвали от необичайната сцена вечерта и бяха легнали, без да се измият. Дрехите им бяха струпани на купчина на пода: тя вдигна някои от тях, в същото време се огледа наоколо и забеляза новата бяла боя и плакатите на стените според вкуса на Кристофър, всички плакати съобщаваха за нещо (вкус, трайно повлиян от нейния собствен), пердетата на звезди и другите фосфоресциращи звезди, залепени на тавана, които леко блещукаха. Хубаво беше. Стаята беше подредена приятно. Човек не можеше да ги вини, че я харесват. Принадлежностите им за плуване бяха извадени и наредени върху скрина. Сигурно имаха намерение да плуват на сутринта. Дано денят да бъде пак хубав.

Тъкмо се готвеше да излезе от стаята, задоволила любопитството си, когато в миг я обхвана паника: стори й се, че чува нечии стъпки в коридора. Спря неподвижна и се заслуша. Да, навън наистина имаше някой. Можеше да бъде всеки — баща й, който проверява заключени ли са външните врати, както имаше обичай да прави, майка й, тръгнала безцелно да се поразтъпче, някой от прислугата. Нямаше причина да подозира, че е непременно Кристофър. Но все пак предпочете да изчака няколко минути при спящите деца. Който и да бе, ходеше или бос, или с домашни пантофи, защото се движеше изключително тихо. Стъпките спряха и на нея й се стори, че човекът спира, за да се ослуша. Много внимателно пристъпи няколко крачки напред, за да погледне през цепнатината на пантите на вратата. Отначало не видя нищо интересно — само дългия коридор с част от вратите по него. Лампата навън светеше, тя самата я запали, като излезе от спалнята си. Но беше сигурна, че там има някой, усещаше го. Бутна лекичко вратата, за да разшири цепнатината, чувствайки се неловко заради цялата си предпазливост: това нейно действие и тишината, нарушавана единствено от дишането на децата, й напомниха за онези дни, когато бяха още съвсем малки и тя трябваше да изпълзява от стаята им на четири крака, след като дълго ги бе приспивала и се боеше да не ги събуди отново. Константин и Мария бяха много трудни, колкото до Маркъс, най-желаното средно дете, той винаги бе спал добре. Ако бутнеше вратата съвсем малко напред, щеше да вижда целия коридор: тя я побутна, рискувайки да изскърца. И съзря Кристофър, както и бе подозирала, бос, по панталон и черен потник. Но не стоеше пред вратата на нейната стая, а пред стаята на Саймън. Ослушваше се.

Тя го наблюдаваше. Отначало не можеше да проумее какво прави там, но след минута трескав размисъл истината внезапно блесна в ума й. Ослушваше се, за да разбере дали тя не е вътре със Саймън. Логично беше. Може би първо я е потърсил в нейната стая и не я е намерил, а може би не се е предоверил на логическите изводи и е тръгнал направо към стаята на Саймън. И в двата случая той търсеше нея… Роуз се запита колко ли дълго ще остане там, преди да се откаже и да си тръгне. Ясно беше, че сега тя не можеше да рискува и да се прибере в стаята си: но винаги мога да се мушна при Маркъс, ако се стигнеше до там, помисли си, когато изведнъж видя как Кристофър припряно се дръпва от вратата, смутен и объркан. Саймън рязко я бе отворил, така че той не се оказа достатъчно бърз и не можа да изчезне. Саймън беше напълно облечен. И той като нея не се бе осмелил да се разсъблече. Явно нямаше намерение да позволи, като Кристофър, да го видят без панталон, и бе проявил достатъчно здрав разум, за да прецени, че вечерта още не е свършила. Колко е проницателен, помисли си Роуз. Наистина ми харесва…

Застанал в рамката на вратата, Саймън бе вперил поглед в Кристофър. А Кристофър, макар и да не подслушваше вече през ключалката, не изглеждаше много доволен от това, което откри, пък и не успя да се престори, че просто е минавал по коридора на път за банята, или обратно за спалнята си. С една дума, изглеждаше гузен, което накара Саймън да попита:

— Къде си тръгнал?

Кристофър погледна огорчено, замисли се и отговори:

— Същото бих могъл да попитам и теб.

Това беше бърза реакция, и все пак недостатъчно бърза.

— Аз никъде не съм тръгнал — отговори Саймън. — Чух, че шумолиш пред вратата ми, и излязох да погледна.

— Трябва да си се вслушвал яката — каза Кристофър, като се отпусна леко, възвърнал самообладанието си след неудобното положение, в което бе изпаднал.

— Да, вслушвах се — рече Саймън.

— А какво искаше да чуеш? — попита Кристофър.

— Не зная — каза Саймън и се усмихна. — Ами ти?

— Ха — рече Кристофър.

— Е, не се оказа прав, нали?

— Тя не е в стаята си — поде Кристофър, но Роуз, която бе предусетила думите му с такъв безпогрешен инстинкт, че и сама се удиви, пристъпи невинно навън в коридора, преценявайки мимоходом, че засега ще се преструва, че нищо не е чула, но това не може да продължи дълго. И двамата рязко обърнаха глави към отварящата се врата, в смешен синхрон и смешна тревога. Като се усмихна храбро, щастлива, че нощницата на майка й не е прозрачна, тръгна към тях.

— Здрасти — каза, като се приближи. — Какво правите вие двамата? Мислех, че вече отдавна сте в леглото.

— Ами ти какво правиш? — рече Кристофър и Роуз, която мислеше да отвърне: — Наглеждах децата, разбира се — един отговор едновременно и правдоподобен, и верен — изведнъж по неведома причина, като говореше от името на една непреднамерена, но безумна и лъжлива част от себе си, онова нейно второ аз, което повдигаше семейните свади, хвърляше обиди и в крайна сметка провали брака й — се улови, че се вглежда втренчено в Кристофър и отговаря:

— Мъчих се да избегна теб, разбира се. — Веднага, щом го изрече, се разкая. Отговорът й засегна Саймън, като едновременно раздразни и достави злорадо удоволствие на Кристофър, а към никое от двете тя не се стремеше. Признанието беше фатално — фатално бе да признае също, че макар и толкова смътна, връзката между тях все още съществуваше. И след като изрече това, не можа да се досети веднага какво да прави по-нататък. Очевидно не можеше да се върне в стаята си, но къде другаде можеше да отиде? Не би могла и да остане в коридора през цялата нощ.

— По дяволите — ядоса се тя. Начинът, по който я гледаше Кристофър, въобще не й харесваше. Помисли си дори дали да не заложи на гостоприемството на Саймън, като се питаше има ли право да постъпи така с него, когато самият Саймън наруши мълчанието:

— Защо и двамата не влезете за малко при мен? Вижда се, че на никой от нас не му се спи. А аз досега не съм имал такава великолепна спалня, където мога да поканя хора, ще бъде жалко да пропусна тази възможност.

Роуз с благодарност прие, Кристофър само кимна с глава. Влязоха. Стаята беше наистина великолепна, както бе казал Саймън, най-хубавата гостна. Роуз бе забравила колко е разкошна. Беше облепена с оригинални, ръчно изрисувани тапети, покрити с китайски растения, птици, цветя и пеперуди. Разправяха, че недоволен от първия си опит, художникът се връщал много пъти след това, за да добавя различни неща, докато най-сетне попрекалил. От строго естетическа гледна точка може би наистина бе така, но пък в резултат се бе получило нещо много интересно. Имаше голямо легло с драперии, красиви лакирани мебели с инкрустации, които много добре подхождаха на тапетите. Дали по някакво необяснимо нехайство, или от други причини, Роуз не знаеше, но всичко бе непокътнато. Тя се настани на едно канапе до леглото, а Саймън и Кристофър седнаха на самото легло.

— Тук човек може дори да си пийне, ако му се прииска — каза Саймън. — Вижте, никога досега не съм виждал такова нещо, чел съм в книгите, но не съм го виждал с очите си.

И той посочи масичката до леглото. На нея върху сребърен поднос бе поставена кристална гарафа, а до нея буренце за бисквити от уеджуудски порцелан със сребърен капак. Изработката на съда не беше от най-модните, но все едно — правеше много приятно впечатление.

— Трябва да те е харесал — каза Роуз. — Татко, имам предвид. Не би го направил за всеки. Да не би да си му дал някой полезен юридически съвет?

— Нищо подобно — отвърна Саймън. — Само слушах.

— О, и това е било достатъчно — каза Роуз. — Ти толкова умно слушаш!

— Ще пийнете ли по нещо? И двамата?

— Какво е това? Бренди или уиски?

Саймън протегна ръка, вдигна капачката на гарафата и подуши.

— Не зная. Трудно е да се каже. — И я подаде на Кристофър.

— Уиски, налято в гарафа, където преди е имало бренди, бих казал аз — произнесе се Кристофър. — Типичен случай. Няма значение. Върши същата работа.

И така, неизбежно и невъзвратимо те пристъпиха към поредното пиене.

След един-два часа изядоха всички бисквити, и то с такова настървение, че Кристофър слезе долу да потърси още. Докато го нямаше, Роуз и Саймън си помислиха едновременно едно и също нещо, че тя по никакъв начин не бива да остава насаме с Кристофър — но не си направиха труда да го изкажат, защото всеки от тях си даваше сметка, че другият добре го съзнава. Роуз вече бе взела решение как да прекара нощта: ще задреме тук, където седи сега, на канапето, с вдигнати, свити крака, отпуснала удобно глава на високата облегалка. Ще остави Саймън и Кристофър да си бъбрят и незабелязано ще заспи. Разговорът им доставяше удоволствие. Тя добре познаваше Кристофър: след като веднъж бе започнал, както сега, лесно нямаше да спре и щеше да говори до сутринта, ако не го прекъснат. А Саймън, макар и надарен с по-малко естествена енергия, сигурно не би имал нищо против веднъж да постъпи така. Все пак утре е неделя. Няма работа, няма училище. Клепачите на Роуз се затваряха. В тапетите преобладаваше червеното на бял фон — ненатрапчиво, тъмно виненочервено, плътно и дълбоко, като цвета на млада гора от кучешки дрян или смрадлика — в природата този цвят я изпълваше с очарование. Червени дървета, разклоняващи се с тънки клонки, червени цветя с червени птици и пеперуди, накацали леко наоколо, като безтегловни. Веднъж бе видяла чапла, кацнала на върха на едно дърво — изящното тъничко дръвче, все още фиданка, се бе огънало и смачкало под тежестта на птицата и за да излети, тя трябваше да размаха тромаво криле, пърхайки ожесточено, тъй както сърдито поглежда човек, когато стволът под него се счупи. Изрисуваните върху тапета птици бяха твърде огромни за издължените, тънки, ефирни клончета, на които бяха накацали. Но никога нямаше да паднат. Глупаво наистина. Тя се прозя. Кристофър се върна с пакет бисквити „Гарибалди“ и остатъка от ябълковия сладкиш от вечерята, после той и Саймън се впуснаха отново и с не по-малко настървение в своя спор кое е по-лошо — да си беден в Североизточна Англия с парализиран баща и изтънчена майка, или да си беден в Камдън таун, да имаш баща мошеник и гръцко име. И двамата изтъкваха огромните си страдания и нетърпими унижения. Роуз ги слушаше в просъница, прозя се отново и затвори очи. Каквото и да бяха понесли, Саймън и Кристофър все пак бяха оцелели, изтеглили бяха печеливш билет в живота си. Както впрочем и тя. Нямаше защо да се тревожи за никой от тях. Тази мисъл, сама по себе си утешителна, неизбежно я насочи към безименните множества от хора, които изнемогваха. Но беше твърде уморена, за да се съсредоточи върху това сега. След като чу и подробното описание на менюто в едно работническо семейство — овесена каша, хляб и животинска мазнина, пушена херинга, карантии, — в четири сутринта тя заспа.