Маргарет Драбъл
През иглено ухо (34)

Тогава телефонът пак иззвъня. И двамата се сепнаха. Роуз стана да вдигне слушалката, докато слушаше, протегна ръка към Саймън, той също стана и се приближи до нея да чуе разговора: първо нещо изписука, а после чу детски глас, гласът на Константин, който явно се обаждаше от улична кабина.

— Здравей, мамо — каза той.

— Здравей, скъпи. Как си? — тя говореше равно, изключително спокойно, като че ли на дете, намиращо се на ръба на някоя канара или в клоните на високо дърво.

— Добре съм, мамо. Просто исках да ти се обадя, да видя как си.

— И аз съм добре, миличък. Току-що обядвах… — тя се поколеба, после заговори отново. — Къде сте вие? Хубаво ли прекарвате?

— Чудесно, тъкмо ходихме в Граймс грейвс, още не сме стигнали у дядови — каза Константин с треперещ от преданост глас, а след това добави и някои подробности за доказателство: — Слязохме долу в ония огромни дупки да видим кариерите за кремък, те са свързани помежду си с едни съвсем тесни коридори, на Мария не й харесаха стълбите и се разплака, татко запали фенерче, после се изкачихме горе и обядвахме тук, в това ресторантче. И аз реших да ти се обадя, за да… — гласът му пресекна за миг — реших да ти се обадя, за да видя как си и да ти кажа, че скоро ще бъдем у дядови. Добре ли си, мамо?

— Разбира се, че съм добре, хубаво направи, че се обади… — пръстите й така стискаха ръката на Саймън, че оставяха следи. Тя заговори отново, предпазливо: — Не разбрах къде си сега? В телефонна кабина ли?

— Не, мамо, аз съм в ресторанта, другите тръгнаха към колата, аз се върнах за малко, казах, че отивам до тоалета, но исках да ти се обадя. Заведението е точно зад Литълуел, „Джимс Дайнър“, ядохме бекон с яйца и фасул с наденички. А сега трябва да тръгвам. Утре ще се видим, мамо.

— Да, да, добре, миличък. Бъди добро момче, грижи се за малките.

— Довиждане, мами — и той затвори.

Саймън и Роуз се спогледаха.

— Господи! — изрече тя.

— Правил ли е това и друг път? — попита Саймън настойчиво.

— Не, като че ли не. Веднъж или два пъти се е обаждал от дядо си, за да ме чуе. Но по този начин — никога.

— Едва ли Кристофър го е подтикнал да го стори, как мислиш?

— Не може да бъде! О, господи, гласът му звучеше така… така, сякаш искаше да ми вдъхне увереност. Колко удивително е това дете! Прекрасно момче! Бързо, да се обадим в „Джимс Дайнър“ и да видим дали наистина са били там. Какво дете, каза ми дори името на заведението. Мислиш ли, че Кристофър му е намекнал нещо?… Сигурно нищо не е намекнал, а той просто го е доловил по някакъв начин, толкова чувствително е това момче, как можахме да го обречем на такъв живот…

Междувременно Саймън откри номера. Позвъниха в ресторантчето: отговори им мъжки глас, че само преди минута са излезли един мъж с три деца и са заминали с някакъв ягуар.

— Те са били — каза Роуз. — Наистина са били там. Какъв проклет лъжец е тоя негодник! — Тя говореше с обич и облекчение.

— По-добре веднага да позвъним на Джеръми Олфърд, за да се обади във вътрешното министерство — каза Саймън. Опитаха се да се свържат, ала номерът беше постоянно зает.

— Може да си е изключил телефона, навярно му е дошло до гуша от нас — рече Роуз и двамата се засмяха.

— Сигурна ли си, че наистина беше Константин? — попита Саймън.

— Разбира се, че беше той. Не го ли чу?

— И смяташ, че не го е накарал баща му?

— В никакъв случай. Както и да е, вече се уверихме, че е бил той, човекът от заведението го потвърди. Не, Константин е твърде чувствително момче, за да бъде подтикнат към нещо току-така… Звънни пак на Джеръми. Може би има още време да се спре информацията за вестниците.

Позвъниха и този път го откриха. Саймън му съобщи новината: Джеръми Олфърд го изслуша мълчаливо.

— Е? — попита Саймън, след като мълчанието се проточи.

— Какво, е? — отвърна Джеръми Олфърд ядосано. — Слушайте, аз се отървах от собствените си деца, изпратих ги на майка ми за почивните дни и двамата с Шърли се канехме да прекараме спокойно уикенда, и да подремнем в шезлонгите си. А вместо това се оказва, че трябва да тичам насам-натам подир един ненормален!

— Съжалявам — отговори Саймън.

— Тъкмо се канех да изпия едно голямо бренди и да поспя.

— Наистина много съжалявам. Мога ли да направя нещо?

— Не. Нищо. Само укротявайте Роуз. Не й позволявайте да направи някоя глупост. Останалото оставете на мен. — Той въздъхна. — Няма как. Пак ще трябва да се размърдам.

— Добре — каза Саймън и затвори.

— Какво каза той? — попита Роуз нетърпеливо.

— Беше доволен, разбира се. Каза, че ще се погрижи всичко да се уреди. Ние нищо не можем да направим.

И те пак се спогледаха. Следобедното слънце падаше косо в полусутеренната стая. Една висяща от ниския таван детска играчка, направена от корк и сламки, бавно се заклатушка и се залюля между тях.

— Ще си ги върнеш — каза той — до утре вечер.

— Да, и аз така мисля.

Роуз докосна играчката с ръка и тя се завъртя.

— А можем и сами да отидем там и да ги вземем — рече Саймън. Идеята се роди в ума му внезапно, но след като веднъж се бе появила, му се струваше единственото нещо, което можеше да се направи.

— Наистина ли? Дали бихме могли? — не смееше да повярва Роуз. — Наистина ли можеш да ме заведеш?

— Дори ще ми бъде много приятно — отговори той. — Пък и трябва да се размърдаме най-сетне. Достатъчно дълго седяхме тук днес. Не е лошо да минем към действие…

— Трябва да кажем на някого къде отиваме — рече тя, — за всеки случай.

— Не смея пак да се обаждам на Джеръми — каза Саймън. — Нека да звъннем на Емили. Така или иначе трябва да й се обадим, за да й кажем какво се е случило. А по-късно тя може да позвъни на Джеръми. Когато вече сме тръгнали.

Обадиха се на Емили, разказаха й всичко, което се случи, и я помолиха да звънне на Джеръми Олфърд след около половин час: след това обаче, малко гузни се опитаха сами да се свържат с Джеръми, но никой не вдигна. „Както и да е, остави го — рече Саймън, — все едно днес му дойде до гуша.“ И така, те тръгнаха с колата, пресякоха Северен Лондон и излязоха на шосе А10. Саймън съвсем беше забравил да се обади на Джули, Роуз му напомни и го накара да спре до една телефонна кабина, той се обади и изфабрикува една история, половината от която беше истина: за Франсис Морис, полицията и спешния случай, след като разточително и нашироко се извини, че не се е върнал. Тя го прие спокойно и с разбиране, привлечена също като Морис от извънредната важност и спешност на случая. „Когато се върна, всичко ще ти разкажа“ — обеща накрая Саймън и те отново потеглиха.

Пътуването въпреки всичко им направи удоволствие. Всъщност това беше екскурзията, която някога си бяха обещали. Приятно им беше, че са в движение, след като толкова дълго бяха седели натясно, оставени на милостта на телефона. На няколко пъти Саймън се питаше дали пък не бяха постъпили безразсъдно, подтикнати от глупав импулс, но все едно, в Лондон повече не можеха да направят нищо полезно. Той и не мислеше какво ще стане, когато пристигнат, в случай че децата бъдат там: не се виждаше като участник в операция за похищение и се надяваше да не се стига до такова нещо. Освен това не му беше напълно ясно законното положение, но то едва ли беше ясно само по себе си. Действията на Кристофър едва ли имаха прецедент. По-скоро той бе създал прецедент. Ето какво се получаваше, когато особняци се впускаха в сложни съдебни спорове. Законът, съобразно своите текстове, щеше само да разнищи с досада налудничавите постъпки на един нервно болен човек и толкова. Той си помисли и за други подобни случаи, за други побъркани хора, които с безумна страст се вкопчваха в дела, без да имат и най-малка надежда да ги спечелят: оспорвани завещания, пререкания за земя между скарани съседи, гневни съпруги, съдещи бившите си съпрузи със задочна присъда за дялове от къщите, дадени на новите им любовници. Такива дела никога не се завеждаха от користни подбуди, макар, в крайна сметка, понякога да изглеждаше така: те поглъщаха много пари, понякога и последното пени на участниците в тях, поглъщаха ги и те потъваха в калта на страстната омраза без надежда за благополучен край. В момента се гледаше едно подобно дело в неговата област: два синдикални съюза, които преди години се бяха обединили в един, сега се бореха да се разделят — с явна вреда и за двата. Съдията по делото бе заявил, че и двете страни действат по детински и така си беше, но те не мислеха за това: мразеха се толкова силно, че не ги беше грижа дали няма да загинат, стига само да дадат простор на чувствата си. Единственото различие в случая с Кристофър бе, че той, изглежда, осъзнаваше какво прави, и много добре разбираше основанията за собственото си поведение, така бе действал от самото начало, от момента, в който бе решил да пледира против развода. И точно това го правеше опасен. Той си знаеше, че не е прав. Така че бе съвсем логично да напусне страната с децата си. Докато чакаха на един светофар, Саймън крадешком погледна в справочника на автомобилната асоциация. Нямаше друго пристанище, откъдето би могъл да замине, освен Ярмът и Харуич, а когато Константин позвъни, те са били далеч и от двете. Не много преди случая Калвакорези един баща беше отвлякъл децата си, натоварил ги на една гребна лодка и излязъл с тях в открито море, останал там, люлеейки се върху вълните, докато полицията не го открила. Прекарал няколко часа с тях, за да ги загуби после завинаги. Да, хората бяха луди, най-малкото — невероятно чудати, достатъчно бе да отвориш който и да е вестник, за да се убедиш в това. За миг си представи как Кристофър крие децата си из горите, спотайва ги на дъното на кремъчните кариери, и той натисна педала. Норфък бе голямо графство, много по-голямо, отколкото предполагаше, а имението на семейство Брайънстън беше чак в другия му край. Пък и движението беше натоварено. Едва ли щяха да стигнат преди свечеряване.

Роуз не криеше, че пътуването й доставя истинско удоволствие. Тя пътуваше толкова малко, от месеци не бе излизала с кола. Сега вече беше уверена, че ще намери децата си здрави и читави: трябваше да има повече вяра на Константин, да бъде сигурна, че той няма да позволи да го отвлекат, беше твърде разсъдливо дете и много държеше на нея. Страшно се гордееше с него. Знаеше точно защо й бе позвънил, доловил нещо застрашително, някаква заплаха — може би дори изречена от Кристофър, — той се бе обадил, за да я успокои, че всичко върви според първоначалните намерения, че ще се приберат благополучно вкъщи, както й бяха обещали, че той самият ще се погрижи за това. И така, Роуз се облегна назад и се загледа в околните поля. Познаваше много добре този път, макар че от години не бе минавала по него. Тъкмо се мъчеше да си спомни колко време бе минало, когато Саймън се обади.

— Сигурно отдавна не си идвала насам?

— Точно за това мислех. Не мога да си спомня колко отдавна. Откак се оженихме, съм идвала веднъж или два пъти.

— Кога за последен път си виждала баща си? — попита той и двамата се засмяха на този класически въпрос.

— Дори не мога да си спомня… Колко е странно, че сега ще го видя пак. Е, може би се полага, все пак. Сигурно и майка ми е там. Не се задържа много в Англия, но когато времето е хубаво, няма нищо против да поседи вкъщи… Да, май че отдавна беше време да ги навестя.

— Тази събота и неделя се канех да отида да видя майка си — вметна Саймън, — но така и не стана. Често си мисля… иска ми се някой ден да те заведа да се запознаете. Не знам защо.

— Мислиш ли, че майка ти ще ме хареса?

— Тя не харесва почти никого. Мисля си по-скоро, че ти ще я харесаш. Много интересна жена. Хубаво би било да се намери някой, който да я хареса.

— Ще ми бъде приятно да отидем — отговори Роуз.

В продължение на няколко километра те мълчаха. Роуз пак започна да си мисли за писмените показания на Кристофър. „Списъкът“ на нейните престъпления дълбоко я бе разстроил. Макар и да знаеше, че колкото и да изглеждаха сериозни от формална гледна точка, съвсем не бяха такива; впрочем същото беше и с развода. Единствената й същинска вина се състоеше в това, че не беше в състояние да позволи на Кристофър да бъде такъв, какъвто е. А що се отнася до опита й за самоубийство — събитие, на което съдиите несъмнено щяха да обърнат внимание, както бе обърнал и Джеръми Олфърд, — в действителност това беше нещо незначително. Наистина пред очите на децата бе погълнала цяло шишенце с аспирин, но това беше реакция на безкрайните унизителни оскърбления от страна на Кристофър — тя много добре си спомняше поредицата ужасни сцени, които я бяха накарали да го стори. Не мога да понеса това, трябва да замина, каза си тогава. Но не мога и да замина заради децата — Мария беше още кърмаче. Тогава по-добре да умра, помисли си тя и погълна хапчетата. Не, по-добре да не умирам, осъзна в следващия миг, изтича в банята, пъхна пръсти в гърлото си и повърна доста бял прах, после се обади в болницата и помоли да й промият стомаха за всеки случай. След пет минути дойде линейката, след един час промивката бе направена, още си спомняше ония ужасни гумени тръби, а след два часа си бе отново вкъщи и приготвяше вечерята. Едва ли такова поведение можеше да се нарече безотговорно: всъщност беше напълно логично… Също толкова незначителни бяха и проявите й на сексуална неблагонадеждност. Не проумяваше как Кристофър е могъл да спомене и за тях. Защото той много добре знаеше например че тя и Ник от години не са били заедно дори и за час, така че цитирането на името му разкриваше по-скоро отношението на Кристофър към него, отколкото нейното. А колкото до Антон, тук тя, формално погледнато, наистина беше виновна, защото в действителност бе спала с Антон, но само в резултат на едно безкрайно неловко недоразумение, което обаче изглеждаше нагласено в нейна полза, и тя не вярваше, че ще може да го обясни изобщо някому. А как Кристофър бе узнал за всичко това, си оставаше пълна загадка. Антон беше студент, но застаряващ вече студент — беглец, който предишната година бе пристигнал от Прага след някаква политическа неразбория и говореше много лошо английски. Един неин стар познат й го бе предал с молба да му намери подслон, защото знаел, че преди се занимавала с осигуряване на квартири (?). От прекалена любезност тя не обясни, че преди много години се е отказала от подобна дейност, и обеща да направи каквото може — така късно една вечер Антон се появи на прага на нейната къща, противно мръсен и доста пиян, в стара войнишка униформа. Тя така и не разбра защо носеше тази униформа. Покани го вътре, нахрани го и му каза, че може да прекара нощта у тях: после говориха до късно през нощта, някаква объркана смесица от езици, за причините за неговото бягство и докато говореха, тя изведнъж осъзна, че не разбира нищо от това, което той казва, и че езиковата бариера никога няма да им позволи да се разберат. Но го съжаляваше — беше дребен, с восъчно бяло лице, избледняло още повече от умората, косата му току-що бе набола — това като че ли го разяряваше най-много: Роуз някак успя да разбере, че е дълбоко унизен заради остриганата си глава и не би се осмелил да се покаже по знаменитите декадентски улици на Лондон, докато косата му не порасне поне малко — беше добродушен веселяк, по своя чудат, безсловесен начин. От време на време се заливаше с гръмогласен смях и пускаше по някоя шега за оправдание, на чешки или немски. Роуз също се смееше, доволна, че той е в добро настроение, ала същевременно се чувстваше страшно уморена и знаеше, че на другата сутрин ще трябва да става рано, за да изпрати децата на училище, затова копнееше да си легне. Някъде към три часа посред нощ не можа да издържи повече, стана и категорично заяви: „Аз наистина трябва да си лягам“. Вече му бе обяснила къде ще спи — приготвила бе едно от детските легла, а две от децата бе сложила в едно легло — мислеше, че той е разбрал намека й. Пожела му лека нощ, качи се горе и си легна. Тъкмо се канеше да загаси, когато Антон отвори вратата и влезе. Тя седна в леглото с намерение да го попита какво търси тук, но онемя, когато той най-невъзмутимо започна да се съблича. Роуз не каза нищо, лежеше и гледаше с полуотворена от изумление уста. Не каза нищо и когато Антон се вмъкна в леглото й, угаси светлината и я сграбчи. В объркването си, докато той напредваше бързо, тя успя само да си помисли: „Господи, той може би ми е предлагал компанията си за цялата нощ, и аз, без да разбера какво ми говори, съм се съгласила“, но беше прекалено любезна, за да се съпротивлява сега, не искаше да го обижда, пък и в края на краищата не изглеждаше чак толкова важно. Всъщност трябваше да си признае, че й се струваше доста привлекателен по един непристоен, сексуален начин: кожата му беше мръсна и хлъзгава, миришеше на железопътни вагони, и се любеше едновременно въодушевено, изтощено и шумно, като през цялото време сумтеше и мърмореше под нос някакви стихове на чужди езици, сграбчваше я грубо и се изсмиваше най-неочаквано в шията й. Беше смущаващо, но някак неудържимо: тъй както и преди, долу, тя не разбираше нито дума от шегите му, и въпреки това не можеше да не се смее, заедно с него, на него и на цялата тази нелепа случка. Остриганата му глава беше кръгла като куршум, а тялото му — късо и стегнато — също като нейното, но по-набито. Той бе човек от Средна Европа, човек на зелето, бедняшките униформи и бедняшката политика и горчиво ненавиждаше всичко това. Не спираше мрачните си шеги на тази тема. От време на време отчаяно се хващаше за затворническата си прическа и после се стоварваше върху нея в желанието си да покаже, че (ако й се даде малък шанс) косата му непременно ще порасне. Мърмореше за Троцки и за Мик Джагър. И всичко това продължи много, много дълго. Роуз бе удивена. Не беше виждала такова нещо преди. Бе така внезапно и толкова глупаво, че още не можеше да проумее как изобщо стана. Още повече че в никакъв случай не беше от нещата, които обикновено й се случваха.

По-късно, след като той заспа, Роуз се досети, че може би е разбрал категоричния й тон, че иска да си ляга, като израз на желание. Да, гласът й наистина беше неестествен, защото се притесняваше, че пренебрегва задължението си на домакиня да поддържа разговора, когато виждаше ясно, че на него му се иска да си говорят цяла нощ. На следващия ден тя откри, че това подозрение отговаря на истината — в неговия английски думата „лягам си“, беше активен глагол, равнозначен с „лягам си със…“ и той наистина си бе помислил, че тя иска да каже: „А сега, искам да си легна с теб“. И възпитано се бе подчинил. Това не би я разтревожило много, само че Антон, след като получи такова гостоприемство, съвсем и не мислеше да си тръгва, а тя не знаеше как да му обясни, че е сбъркал, без да го оскърби. На следващия ден се опита да си представи какво би станало, ако се нанесе в дома й за постоянно и тя не успее да му обясни, че не може; слава богу, размина се — в края на краищата намери начин да му каже, че е по-добре да си намери друга квартира, изтъквайки като причина децата. Но и по-нататък Антон идваше често у тях и се въртеше около нея, в очакване на нова покана. Тя обаче внимаваше да не спомене думата „лягам си“ отново. Всичко това й напомни директорката в нейното девическо училище, която съветваше момичетата в никакъв случай да не канят мъже в стая, където има простряно дамско бельо и чорапи. Тогава те й се смееха, но колко права е била предпазливата стара мома. Сигурно децата бяха казали на Кристофър за Антон. Как би могъл да обясни човек такова нелепо положение? Чудеше се дали да не опита да го обясни сега на Саймън, но после реши, че не би могла да го разкаже правдоподобно: както и да го разказваше, би прозвучало като извинение, а тя въобще не желаеше да се извинява. Пък и от месеци не си бе спомняла за Антон, докато не видя името му в показанията, изобщо не й бе минавало през ум, че Кристофър може да го използва. В известен смисъл за всичко беше виновен Кристофър: тя не би посмяла да бъде толкова гостоприемна, почти без съпротива, ако всяка вечер не гълташе хапчета, от страх, че Кристофър може да се върне и да я изнасили. Няколко пъти я бе заплашил, че ще го направи и веднъж, една седмица след развода, изпълни заканата си: е, може би не беше точно изнасилване, защото тя не се бори особено упорито, страхуваше се, че децата ще се събудят и ще се разстроят! И заради това го ненавиждаше най-много. Но усещаше, че си го бе заслужила. Стори й се подходящо наказание, както й крещеше и самият Кристофър. Втори път той не посмя да го направи.

Като девойка, подобно на повечето момичета, тя си представяше как я изнасилват. Колко неприятни се оказаха тези фантазии в действителност.

Спомни си съдията Уорд и разтревожения му поглед. Той беше добър човек и сигурно нямаше да обърне особено внимание на това, че е спала с Антон и е нагълтала няколко хапчета. Струваше й се, че би я разбрал изцяло.

Внезапно почна да се смее.

— Какво смешно има? — попита Саймън.

— Като си мислех за съдиите — каза тя, — си спомних една песничка, на която децата подскачат. Ето, чуй я. — И с треперещ, дразнещ, напомнящ носово детско хленчене глас, тя запя:

Дрън-дрън, повикай съдията,

мама си има ново бебе,

не е момче, нито момиче,

ами е просто ново бебе.

Хубавичко го повий

и по ескалатора надолу го пусни,

първи етаж пропусни,

втори етаж пропусни,

трети етаж — ритни го през вратата,

новото бебе на мама.

И двамата се засмяха. Той без малко не я хвана за ръката. Продължиха да карат към Бранстън Удс, към Кристофър и децата, към дома, който Роуз бе напуснала завинаги. Тя започна да разпознава някои по-забележителни обекти от околността: градчета и села, където бяха спирали да хапнат при предишни пътувания, пейзажи, борови горички, катедралата в Норич Гейбълс с фламандската архитектура. По пътищата видяха много умрели животни: полски мишки, таралежи, полевки, една невестулка. Саймън отбеляза това. „Да, но има толкова много умрели, защото има и много живи — отговори Роуз. — Не може да се каже, че ги избиват; ако ги няма по пътищата, няма ги и в храсталаците.“ Тя неочаквано си спомни как веднъж, преди десет години, скоро след сватбата, двамата с Кристофър тайно бяха тръгнали към бащиния й дом. Тогава не се осмелиха да приближат къщата. Тя не беше сигурна дали и сега ще посмее да го стори… Кристофър бе казал нещо по повод мъртвите животинки по пътищата, също както Саймън сега. Двамата се бяха прехвърлили през оградата, също като хлапаци или крадци… А сега той имаше там своя стая, която се пазеше за него, докато всички нейни вещи бяха изчезнали.

Беше доста след четири, когато стигнаха Граймс Грейвс и „Джимс Дайнър“. Тя обясни на Саймън какви бяха тези гробища, не същинско гробище, а ровове, стари кремъчни кариери, които образуваха под земята цяла мрежа. Като дете се бе спускала там с миньорска лампа на главата, но също като Мария се бе уплашила от тъмнината и тесните проходи. Много коли бяха спрели на отклонението от главния път, което водеше към Грейвс: денят беше подходящ за излети и колкото повече се приближаваха към крайбрежието, толкова по-натоварено ставаше движението… Целта им наближаваше и Роуз постепенно започна да става неспокойна: не си представяше съвсем ясно какво трябва да направят, щом пристигнат; скоро се включиха в главния път, оставаха им само петнайсетина километра, тогава й се поиска това пътуване да не свършва. Минаваха през гора. Подредените, вечнозелени плантации бяха свършили и пътят навлезе в гъста широколистна гора, цялата обрасла с шубраци. Тя изведнъж каза:

— Жалко, че не можем да спрем за малко и да излезем да се поразходим. Тук е толкова хубаво.

Саймън намали. Той също не очакваше с голямо нетърпение развръзката на днешните събития. Затова каза:

— Защо не? Бихме могли, ако искаш.

— Ще има ли някакво значение? — попита тя. — Половин час по-рано или по-късно, не е ли все едно? Ти имаш ли нещо против?

— Напротив, ще ми бъде приятно — отвърна Саймън. В действителност си мислеше, че не е разумно да спират и да губят време, но нищо не каза.

— Ще ти покажа хубаво място, където да спреш — каза тя след около километър. Спряха досами един портал встрани от пътя и слязоха от колата. На портала пишеше: „Частна гора. Влизането забранено“. Роуз го отвори и влезе. От портала водеше широка зелена пътека, която минаваше между дърветата. Тръгнаха мълчаливо по нея, краката им затънаха във високата сочна трева. Под дърветата растяха къпини и орлова папрат. След няколко минути Роуз свърна между дърветата, изглежда, познаваше мястото. Той я последва. Един заек, стреснат от тяхното приближаване, подскочи и побягна, огромен и летящ между дърветата, един подплашен фазан шумно изпърха с крила нагоре, едва ли не изпод нозете им, като, отлитайки, им хвърли укоризнен поглед. В короните на дърветата шумоляха и чуруликаха малки птички: тя го хвана за лакътя и с другата си ръка му показа нагоре към една птичка с розово коремче, която пълзеше по стъблото на едно дърво. „Това е лешникояд… Знаеш ли, тази гора е моя. Цялата земя на юг от къщата ми принадлежи. Онази елова гора също беше моя… Още преди години бе поставена под мое задочно владение. Сега ще бъде презасадена с иглолистни дървета. Получили са официално разрешение от Комисията по горите, разрешили са им и отстъпка в данъка. Нищо не мога да променя, абсолютно нищо…“.

Той не знаеше какво да каже. Оглеждаше се наоколо, разглеждаше нейната собственост.

— Странно, нали — продължи тя, — как човек не може да се освободи от това, което е негово.

Стояха и слушаха шумоленето на листата. Той си помисли за задния двор и мушкатите от своето детство, за каменната настилка в градината, която днес поправяше, за калното парче земя зад къщата на Роуз в Мидъл Роуд.

— А защо искаш да се избавяш от него?

— Не зная — отвърна тя непринудено. — Може би защото не мога да му се наслаждавам.

— Тази сутрин, когато Емили се обади, копаех в моята градина — каза той. — Не бих могъл да кажа дали ми беше приятно или не.

— И ти си като мен — засмя се Роуз.

— Но имам други подбуди.

— Да, да. Ти си се издигнал, а аз съм пропаднала. Любопитно, нали?

В ума му се въртеше едно изречение: „Ако бях свободен, щях да те помоля да се омъжиш за мен“, но беше безполезно да го изрича. Постояха още минута, заслушани в гората, после тръгнаха обратно. Гъстотата на дърветата, толкова разнообразни и всичките безименни за него, го удивяваше, стъпваха по всевъзможни избуяли малки растения, виолетови като плесен, оранжеви и кафяви. От една купчина гнили листа бе поникнало нещо огромно — високо трийсетина сантиметра, с грамадна глава, обрасла с къдрави ресни. Тя посочи към него и каза: „Наричат го адвокатска перука. Казват, че се ядяло, но едва ли някой би го опитал“. Малко по-нататък, тъкмо преди да излязат на пътеката към портала, Роуз внезапно спря и нададе вик: беше се докоснала до един полюшващ се мъртъв хермелин, увесен с връв от едно дърво. Спряха и го погледнаха: тя трепереше цялата и се мъчеше да изчисти косата си от следите, останали от докосването. Животното се люлееше на лекия ветрец, сухо и вкочанено, отдавна бездиханно, убито на два пъти; първо — уловено в капан, а после — обесено, разкривеното му лице бе изопнато към небето, дългото му и без това тяло се бе удължило още повече от висенето и се поклащаше, увиснало на естественото си бесило. Не се бе разложило, изглеждаше като мумифицирано, изсъхнало на въздуха, архаично, езическо.

— Ох, как ме изплаши! — каза тя с извинителна усмивка, като подпъхваше косата си под фибите.

— Ако бях свободен — каза той, — бих те помолил да се омъжиш за мен.

И двамата бяха вперили поглед в малкия труп, провесен като предупреждение.

— Да — нежно и топло отвърна тя, — разбирам. Хубаво щеше да ни бъде. Няма да скрия, и аз съм си мислила за това.

И без да се погледнат, тръгнаха обратно към колата.