Маргарет Драбъл
През иглено ухо (36)

Срещнаха се в розариума. Приближиха се бавно един към друг. Децата се въртяха наоколо неспокойни. Кристофър стоеше срещу тях, гледаше ги през тъмните си очила и не казваше нищо. Саймън не смееше даже да си отвори устата. Оставиха Роуз да говори. Тя пое дъх с намерение да го стори, но после постепенно го изпусна и продължи да се взира напред мълчаливо. Искаше да съобщи нещо важно, но не можеше да се сети какво. Най-сетне издаде един звук: наполовина стон, наполовина смях, и произнесе: „О, боже, боже, е… какво… не е ли все едно“.

— А-а — обади се Кристофър.

— Хайде, хайде… — рече Роуз.

И всички се раздвижиха и като по някаква негласна уговорка се отправиха заедно към къщата.

— Ами… — каза Кристофър, докато вървяха, — като сте дошли, поне да влезем.

— Благодаря — отвърна Роуз. После почна да се смее и добави. — Срещу теб има съдебно разпореждане. Знаеш какво значи това, нали?

— Наистина ли? — попита артистично Кристофър.

— О, Кристофър — възкликна тя, — все пак ти си абсолютен глупак.

— Сигурно е така — отвърна той. — Но няма значение. Вече всичко свърши.

Оказа се, че наистина е така, Кристофър беше отстъпил, държанието му ясно говореше за това. След като отвори стъклената врата на терасата и ги покани вътре, той се обърна към Роуз и я попита:

— Защо си сложила тия смешни очила?

— Това ми е маскировката. Впрочем не са мои, а на Саймън. Ако не ти харесват, ще ги сваля. — И тя ги сне и ги пъхна в джоба си. Скоро шестимата се намериха в гостната.

— А, я гледай кой е тук! — извика с удивление Саймън. Потънали в две широки кресла в полумрака на отсрещния край на стаята седяха Джеръми Олфърд и бременната му съпруга Шърли и пиеха джин с тоник.

— Какво правите тук? — попита Джеръми с донякъде равнодушен глас.

— Ами, аз бих казал, че за нас е ясно. А вие?

— За нас също е ясно.

— Хайде да не говорим за това — обади се Кристофър усмихнат, с любезна, приятна интонация. — Нека по-добре да седнем. Тъкмо се бяхме разположили с вашите мили приятели, когато ми съобщиха, че вие сте в градината.

— Имаш шпиони.

— Да, разбира се, навсякъде. — Стоеше изправен до камината в стаята, която изглеждаше мрачна и сива след ясната привечер навън.

— Бихме могли да пратим децата да си поиграят — предложи Кристофър, — ако си съгласна да ги изпуснеш от погледа си.

— Не знам дали да го сторя.

— Всичко ще бъде наред, след като виждаш мен…

— Не съм сигурна и в това — отвърна му Роуз. — Ти може да имаш агенти на всяка крачка. Познавам те. Нямам ти доверие. Доколкото те зная, би могъл дори да имаш яхта, спряна в залива Холкъм, която те очаква.

— Не, нямам — каза Кристофър. — Дори не ми е минавало през ум такова нещо. И без това е твърде плиткоумно.

— А какво ти мина през ум, мога ли да попитам?

— Нищо особено. Просто исках да те изплаша.

— Знаех си. Знаех си. Да, но този път ти излезе крива сметката. С тези разпореждания и тем подобни неща, е, нищо не мога да направя сега, късно е вече да го спра. Невъзможно е, нали, Джеръми?

Джеръми смутено се усмихна.

— Да, сигурно не би могла — съгласи се самият Кристофър.

— А все едно ли ти е?

— Е, не съвсем. Но мисля, че вече си го получих, нали така?

Никой не му отговори. Децата се бяха отдръпнали в другия край на дългата стая, предчувствайки нещо тревожно. Саймън се питаше дали и той да не се оттегли като децата и да ги остави да се оправят сами, ала не знаеше къде да отиде. Положението бе толкова абсурдно, че той се остави на случая и даже с известно задоволство се примири с участта си на изкупителна жертва, дори започна да се надява, че Кристофър ще се приближи и ще му предложи нещо за пиене.

— Нека да пийнем — в същия миг рече Кристофър, сякаш прочел мислите му, и от облекчения поглед, който Саймън му хвърли, разбра, че наистина ги бе прочел. Отиде до бюфета, отвори една от вратичките и наля на всички по една чаша. Децата, насърчени от този успокоителен, съвсем нормален жест, се приближиха незабелязано и взеха да настояват за кока-кола, докато я получиха. Всички седнаха.

— Тук ли са родителите ми? — попита след малко Роуз.

— Да, тук са. Баща ти се въртеше някъде наоколо, продаваше саксии с цветя в оранжерията. Не го ли видя?

— Не сме ходили в оранжерията. А къде е майка ми?

— Отиде да полегне. Не обича толкова много хора.

— Ние помагахме да се сервира чай — намеси се Константин, — но мисис Грейвс ни каза да се махаме, защото Мария постоянно изтърваваше чинийките.

— Не съм ги изтървала — защити се Мария и пак започна да хленчи.

— Мисля, че трябва да ги видя — върна се на старата тема Роуз. — Как ти се струва, дали ще го понесат?

— Вижте какво ви предлагам — обади се Кристофър, — защо да не им кажем, че съм ви поканил тази вечер и двамата. И защо не останете да пренощувате тук?

Роуз го изгледа: да, помисли си тя, в края на краищата, човек просто трябва да приеме Кристофър такъв, какъвто е, това е всичко. И за пръв път от много години беше готова да се съгласи — чувстваше как се впуска в този последен полет, но си мислеше, че рано или късно ще се промени, ще се опомни, ще се домогне до друго, ще реши по-добре съдбата си.

— Защо не? — каза тя.

— Аз не мога да остана — заяви Саймън. — Трябва да се върна.

— Не, трябва да останеш — възрази Роуз.

— Длъжен си да останеш — повтори Кристофър, — не можеш да ни оставиш сега, пък и сигурно не би посмял. Защо не останете всички? Мисис Олфърд?

— Не, не, за нас е невъзможно — каза Джеръми с известна неохота. — Наистина трябва да се връщаме. Нали, Шърли?

— Да, така е — потвърди жена му, като се изправи бавно. — Беше дребна женица, с дребни, уморени черти на лицето. — В такъв момент не смея да остана толкова далече от болницата. Трябва да се върнем в Лондон.

— Наистина съжалявам — отвърна Кристофър очарователно и готов да услужи, веднага се притече да й подаде чантата, да я хване под ръка и да й отвори вратата. — Много съжалявам, че ви причиних толкова безпокойство. Няма ли да пийнете по още една чашка, преди да си тръгнете? Моля ви, останете за още няколко минути и пийнете по още едно питие.

Шърли Олфърд му хвърли изпитателен поглед. Изглеждаше малка, кротка женица, косата й — на ивици сребристожълто, лицето й — изнежено и леко изпито от бременността, крехко като ранен нарцис, фината тъкан на кожата й изглеждаше изсушена от изтощителните процеси на бременността, около очите си имаше малки, ситни и нежни бръчици; цветът бе изчезнал от лицето й като жълта иглика, рано изложена на неприветлива пролет, както тя бе изложена на няколко последователни, изтощителни бременности, като към това се прибави и енергичният й живот на майка и домакиня от средната класа — ниво, което трябваше да се поддържа, и малки деца, които трябваше да отглеждат без чужда помощ. Изглеждаше напрегната, преуморена, дори бе станала още по-покорна поради положението си, но това не й попречи да изгледа Кристофър лукаво и иронично и да му каже с ясен, силен и решителен глас, гласът на жена, която ще роди, ще се възстанови и ще започне нов живот:

— Какво да ти кажа, Кристофър, ти наистина си нахален до безочие. Друго нямам какво да ти кажа.

И тя се обърна към съпруга си и добави:

— Хайде, Джеръми, да вървим.

Като чуха думите й — в пълен разрез с това, което си мислеха в момента, всички до един се усмихнаха, дори самият Кристофър.

— Трябва да ми простите — каза той, като не искаше да се признае за победен. — Сигурно съм ви провалил почивните дни.

— Не съвсем — отговори с достойнство Шърли, — провали само единия от тях, това е всичко. Да си призная, утре ще се опитаме да наваксаме пропуснатото.

И тя твърдо тръгна да излиза от стаята, като пътьом кимна на Роуз за довиждане. Саймън ги последва и във вестибюла попита Джеръми:

— Връчих му разпореждането, разбира се — отвърна Джеръми. — Дори не го погледна. Просто го пъхна в джоба си. Накарах го да го извади и да го прочете, така че сега поне знае за какво се отнася. Ако бях на ваше място, не бих го оставял без надзор. Да приберете децата ли дойдохте?

— Да, затова тръгнахме. Добре ли сме постъпили?

— Много разумно. Тъкмо се питах дали да не ги взема със себе си в Лондон, но Шърли нямаше да може да ги издържи да се мятат из колата по целия път.

— Е, щеше да бъде прекалено — рече Шърли. — Едно така или иначе постоянно се мята в корема ми. От другите две направих всичко възможно да се отърва за два дни. Така че не виждам защо трябва да прекарвам времето си с чужди деца.

— Това ще бъде третото ви дете, така ли? — попита Саймън.

— Да, точно така — гордо отговори Шърли Олфърд. — Три е хубаво число, нали?

Роуз седеше в гостната и гледаше през прозореца. Щом Саймън се върна, тя се обърна към него.

— Остани, моля те. Аз бих искала да остана и мисля, че е редно. Но няма да го направя, ако не останеш и ти.

— Може би родителите ти няма да бъдат много доволни, ако остана? — опита се да възрази Саймън.

— О, те няма да имат нищо против — обади се Кристофър. — Защо да не бъдат доволни?

И така, той се съгласи да остане. Особено след като Роуз каза, че ще позвъни на Джули и ще й обясни всичко. Той й позволи да го стори, защото и без това не се чувстваше в състояние да го направи сам, пък и вече изглеждаше безпредметно да „пази мостовете си“ за връщане, толкова ясно стана, че това събиране ще се превърне в развръзка, във финал, в заключение на цялата история. И тъй, Роуз вдигна слушалката и позвъни. Той чуваше всяка нейна дума, доверителната нотка в гласа й, забеляза интимния тон, умолителния зов, крепнещото приятелско чувство в него и в ума му пробягнаха бегли сенки на бъдещи срещи, които вече бяха станали неизбежни — Роуз и Джули, седнали на канапето една до друга, да си разменят разни домашни новини и тайни, да се срещнат с радостен възглас на събирания у приятели, представи си Роуз — поканена като ценен гост у тях на вечеря, после — откарана вкъщи, признателна и готова да услужи, безкритична и невинно щастлива. Но можеше да бъде и по-лошо, да, лесно можеше да стане много по-лошо… Роуз затвори телефона и се обърна към тях:

— Каза, че всичко ще бъде наред, да не се безпокоиш. Сърдечно те поздравява.

— О — рече Саймън.

— Налей си още една чаша — предложи му Кристофър, — а аз ще отида да потърся тъст си.

— Не отивай — помоли Роуз. — Изпрати Константин. Константин, моля те, иди да потърсиш дядо си. Той едва ли е още в оранжерията.

— Не зная — каза Кристофър. — Толкова се увлича от тия неща.

— Но всички вече си тръгват — каза Роуз, като прекоси стаята и се приближи до прозореца. — Отиват си вкъщи.

— Сигурно е някъде наблизо — заключи Кристофър и децата излязоха да го потърсят.

— Колко чудновата е тази стая — обади се Саймън, намерил малко време да разгледа обстановката наоколо.

— Да — каза Роуз, като също се огледа. — Сега разбираш защо не пускат много хора в къщата, нали? Удивително лош вкус, ето с кое моето семейство винаги се е отличавало. Или по-скоро с липса на вкус. Просто не се разделят с нищо, което имат, и го сбутват, където намерят. Колкото до картините, казват, че били хубави и ценни, но някак си не стоят добре тук, нали?

Саймън погледна картините. Голямо платно на Каналето^[1] висеше мрачно над камината, обградено от по-малки платна на Гейнзбъроу^[2], Лорен^[3] и една доста голяма картина на провинциална къща с градина. Тя подчертано доминираше над останалите, като по странен начин изсушаваше техния стил и го всмукваше в своя. На стената между двата продълговати прозореца висеше картина на разпятието и още една, потресаващо реалистична, изобразяваща смъкването на кожата на Марсиас^[4]. На стените в долния край имаше семейни портрети, по-старите изглеждаха интересни, но по-новите му се видяха чудовищно банални. Роуз като малко момиче с кученце в ръце, стоеше изрисувана с пастели пред една малка къщичка. До нея висеше в рамка замъглен портрет, направен от някаква нейна роднина, на име Касандра Върчи, която през 1818 година била на осем години. Платното беше добило сивкаво-кафяв цвят, беше се овлажнило и омазнило с времето, цветята бяха повехнали, а мотото върху пришит допълнително мръсножълт кръст гласеше печално и тържествено следните думи на Хораций: QUOD POTUI PERFECT^[5].

Що се отнася до мебелите, и те говореха за същия еклектичен принцип на подбор. Стил шератон бе съчетан с псевдоякобински и всички мебели бяха наблъскани един до друг; канапето и столовете бяха в модерен стил мейпълс, а аплиците по стените представляваха пластмасови свещи с имитация на капчици восък по тях — все едно че бяха купени от „Улуъртс“. Полилеят беше прекалено голям, за да е от същия магазин, но не беше по-различен. На камината бяха наредени най-различни предмети — няколко красиви посребрени свещници, един дървен трол^[6], керамична кана с цветя, модерен часовник, порцеланова статуетка на танцьорка и кутия за дарения на д-р Барнадо^[7], която имаше известна старинна стойност. Претрупаният с шарки килим бе леко поизносен. Трудно можеше да се каже дали подобна обстановка е приятна, или отблъскваща.

— Не се е променило много — каза Роуз. — Впрочем, когато бях малка, не ме пускаха тук.

— Сега пускат децата — отвърна Кристофър.

— Да, казаха ми — рече Роуз. — И се питам как така?

— Ами защото аз настоях — отвърна Кристофър. И после, мислейки явно за друго, той се обърна към Саймън и попита: — Виж какво — за това разпореждане… Какво означава то за мен?

— Би трябвало да те спре да правиш каквото и да било — отговори твърдо Саймън.

— А, да! Точно така. Преди години друго едно разпореждане ми забраняваше да виждам Роуз.

— Жалко, че не се подчини — забеляза Роуз.

— А това тук ме задължава да се подчинявам на досегашните съдебни решения, така ли?

— Да. Това е смисълът. На всички пристанища и летища на страната те чакат, за да ти го връчат.

— О, сигурно преувеличаваш.

— Вероятно. Пък и това не е точно моята област. Макар че на моменти имам чувството, че започвам да се специализирам и в нея.

— А какво ще направят с това разпореждане, като им кажа, че нямам намерение да отвеждам децата където и да било?

— Мисля, че ще трябва да се явиш в съда и да дадеш обяснение.

— А какво ще стане с моето прекрасно дело за родителските права?

— Нищо.

— Искаш да кажеш, че то ще си върви все така?

— Естествено.

— Мислех, че ще мога да ускоря малко нещата.

— Съмнявам се. Едва ли — от учтивост Саймън си спести забележката, че той окончателно е загубил делото със своите действия.

— Чудно нещо са тия юридически процедури. Толкова безстрастни и невъзмутими. Текат си с данните, с които са почнали, независимо какво се е случило, след като делото е било вече заведено. И човек не може да ги спре, докато колелото им не се изтърколи до самия край. Безполезно е да съобщаваш, че нещата са се променили, че са се появили нови обстоятелства, те просто си продължават, а после колелото се завърта отново!

— По това — рязко се намеси Роуз, като разклати силно чашата си с останалото на дъното уиски, — по това те поразително си приличат с теб.

— Не, нищо от това, което казвате, не е точно — отсъди Саймън.

— Да, може би си прав — отговори Роуз, — но трябва да признаеш, че той си тълкува закона както му е изгодно. Нали го чу?

— У мен има вроден стремеж към справедливост — защити се Кристофър, докато наливаше чашата си повторно и се усмихваше угоднически, иронично. Носеше копринена риза на бели и сини райета с малки релефни цветчета, изглеждаше спокоен, като у дома си, беше обут с гуменки и се движеше съвсем безшумно из стаята.

— Ха! Справедливост — реагира Роуз. — Дано да загубиш всяко дело, с което се захванеш!

— Вероятно ще бъде така. И това несъмнено ще бъде справедливо. Но аз обичам да довеждам нещата докрай. С теб не е ли така?

— Не съвсем — отвърна Роуз и довърши питието си на един дъх. — Не мога да кажа, че е така. — Тя също стана и взе да се разхожда нагоре-надолу, ала когато чу, че вратата се отваря, се обърна толкова бързо, че ги сепна с напрегнатия, малко уплашен израз на лицето си. Появи се Константин, хванал за ръка баща й.

Саймън беше виждал снимки на мистър Брайънстън в деловите раздели на вестниците, ала не беше подготвен за факта, че той е толкова дребен. Беше малко по-висок от внука си, освен това изглеждаше потиснат от мисълта, че му предстои среща с неговата вечно критична блудна дъщеря. Лицето му, четвъртито и нашарено от червени жилчици, пламтеше неестествено мораво. Изглеждаше гневен и непреклонен, с една дума — абсолютно неспособен да посрещне тази сцена с благородство. В този момент Саймън би дал всичко, за да изчезне, но вече беше твърде късно. Погледна към Роуз, тя все така стоеше до прозореца, болезнено поруменяла от вълнение, без да е в състояние нито да помръдне, нито да проговори. Баща й я погледна, изсумтя, кимна рязко на Саймън и се приближи към Кристофър, който му наля една чаша. Той вдигна чашата, подуши питието, после я остави на масата и каза раздразнено: „Не искам това, благодаря“. Кристофър, изглежда, бе свикнал с това отношение. В известен смисъл Саймън почувства облекчение от този маниер на мистър Брайънстън. По-лошо щеше да бъде, ако той се покажеше благ и приятен, това би било строга присъда над Роуз, и Саймън най-много се опасяваше от такова нещо. Откакто познаваше Роуз, бе чувал, пък и специално се бе вслушвал в разкази за мистър Брайънстън, много от които създаваха представата за един лекомислен старец, шегобиец и картоиграч, при това — голям филантроп. Не вярваше особено на тези приказки, защото знаеше как се фабрикуват те около личностите на богатите и известни хора, без ни най-малка грижа за истината, съчинени, за да успокояват съвестта на разказвача или да го издигнат в очите на другите, но независимо от всичко се безпокоеше. Защото не му се искаше да си представя Роуз дори в ранното й детство, което впрочем би било простимо, като своенравно и капризно дете. Искаше му се да е вярно това, което тя му бе разказала за баща си. Всъщност нямаше място за безпокойство. Действителността този път говореше в нейна полза, а не в полза на Кристофър. Мистър Брайънстън наистина беше един дребнав и груб старец. Саймън изчака какво ще каже по-нататък и след минута-две той изръмжа към дъщеря си:

— Не си видяла още майка си, нали? Тя лежи.

— Не — отговори Роуз, като отстъпи едва-едва от прозореца. — Надявам се, че е добре.

— Какво те засяга тебе дали е добре, или зле?

— Може би сме дошли в неподходящ ден — любезно отклони въпроса Роуз.

— Можеше поне да ни предупредиш — рече баща й. — Сега какво очакваш да направя? Да заколя най-тлъстото теле, така ли?

— Аз я накарах да дойде — намеси се Кристофър. — Не обвинявай Роуз, аз я увещах да остане.

— Добре си направил, няма що — каза мистър Брайънстън, върна се до масата и взе чашата с питието, което преди малко така рязко бе отказал.

— Това е един мой приятел, татко, Саймън Камиш — представи го Роуз. — Беше любезен да ме докара с колата си до тук.

— Радвам се да се запознаем — каза мистър Брайънстън. Саймън долови в речта му мидландско наречие. Той стисна ръката на госта и след това се разположи на канапето в стил мейпълс.

— Надявам се, че ще могат да пренощуват тук, татко — рече Кристофър. Държеше се с тъст си подчертано угоднически, но под това раболепие се чувстваше загадъчна и всеобхватна увереност. Той не допускаше в никакъв случай да му бъде отказано.

— Ако питаш мен, да правят каквото си щат — отвърна мистър Брайънстън, като вдигна късите си крачета на ниско дървено столче. Явно нямаше никакво намерение да се опитва да изглади драмата, траяла дълги години, оставяше тази работа на другите. Беше свикнал други да му вършат работата. Като си спомни как се бе отнесъл с дъщеря си, Саймън си помисли, че от негова страна нямаше да бъде неуместен поне намек за извинение, но в същото време си даде ясна сметка, че на Роуз ще й се наложи вечно да чака това извинение. Междувременно тя също си позволи да се приближи и да седне.

— Градината изглежда чудесно — каза Роуз.

— До довечера всичко ще се превърне в кал — отвърна баща й.

— Как вървеше продажбата на саксиите? — попита Кристофър. Само той от всички присъстващи като че ли се забавляваше. Приятно му беше, знаеше, че може да ги манипулира както си иска, и наистина успяваше: само след десет минути ги накара да заговорят оживено за градини и градинари. Колко струва ремонтът на оградни стени, за данъците върху именията, комисии по горите, съкращения на таксите. След като разбра, че Саймън е юрист, мистър Брайънстън започна да го разпитва какво мисли за капиталовложенията в момента — не след дълго Роуз стана и излезе от стаята, под предлог, че трябва да отиде при готвача и да се разпореди за вечерята, а Саймън, вместо да я осъди, се улови, че дълбоко и все повече й съчувства. Ако това беше разговорът, който е слушала през цялото си детство, нямаше нищо чудно, че е избягала от тази къща. Но въпреки всичко държанието на баща й едва ли беше злонамерено: Саймън се убеждаваше, че на него и през ум не му минава да се запита как в такъв момент може да я заинтригува подобен разговор. Веднъж, разказвайки му за баща си, Роуз бе казала, че когато мине определени граници, липсата на чувствителност се превръща в садизъм. Той не се съгласи, понеже смяташе, че хората не могат да превъзмогнат същността си, но тя сигурно беше права. От друга страна, този човек явно имаше нужда от събеседници, имаше нужда от тези безкрайни брътвежи за своите финансови работи, за него това беше въпрос на чувства и може би Роуз също проявяваше садизъм, като му отказваше своето участие. Тя обаче твърдеше, че има закон за човешките закони и прекомерното снизхождение към родителя не е изначален дълг.

Кристофър, напротив, предлагаше щедро участието си, любопитството как бе успял да извоюва правата си в този дом след едно толкова лошо начало, получаваше задоволителен отговор, когато човек го видеше как се пали, с каква готовност и почти мистично вълнение се задълбочава по въпросите на капиталовложенията с намалено таксооблагане, прави бързи изчисления в полето на вестника, обсъжда разгорещено и одобрително предложения от правителството режим за стимулиране вложенията в задгранични проекти… Това е истинският свят, помисли си Саймън, като си представи как парите циркулират като жизнен сок във вените на Англия, а Кристофър съумяваше да превърне този свят в джунгла, осветена от лунна светлина. Какъв изключителен талант имаше този човек да превръща най-категоричните факти в непроходим лес от олицетворени намерения и героични постижения. Обикновеният баланс на плащанията процъфтяваше и изглеждаше като нещо смайващо красиво изпод неговите пръсти. Нищо чудно, че тъст му толкова го харесваше. Та кой не би харесвал човек, който взема толкова присърце собствените ти интереси и е тъй пламенно отзивчив, спасително съпричастен? След безучастната Роуз каква подкрепа беше Кристофър! Тъстът му напомняше на предано животинче, което доверчиво се храни направо от ръцете му.

Вечерята беше една от най-невероятните, на които Саймън някога бе присъствал. Мисис Брайънстън дойде в последната минута — бледа, с изострени черти на лицето, увита в бежов халат от камилска вълна, една толкова силно отблъскваща фигура, че човек трябваше да прояви истинско усилие, за да си наложи да я заговори. Тя поздрави Роуз с такова безразличие, сякаш се виждаха редовно веднъж в седмицата. Съпругът й въобще не я забелязваше, а когато от време на време го питаше нещо, изобщо не я удостояваше с отговор. Прояви се само веднъж през цялата вечер, като разлюля малкото звънче, поставено до чинията й, за да извика жената, която ги обслужваше — щом тя се яви, мисис Брайънстън свадливо й се скара: „За какво сте ми дали това?“ — като й подаде чинията си с безупречен ябълков сладкиш и сметана, от който вече беше изяла половината. Обяснение не последва, прислужницата смирено прибра чинията, явно беше свикнала с такова държание. От време на време Роуз се опитваше да я заговори, но мисис Брайънстън почти не се отзоваваше. Така че разговорът продължи да се води главно между тримата мъже, докато Роуз седеше и се хранеше мълчаливо — от време на време Саймън я поглеждаше — навела глава над чинията, тя отчупваше със сухите си пръсти парченца хляб, смълчана, покорна. Откъде бе произлязла такава, каквато е, как се бе случило това? Хората не израстват на празно място, не изникват от земята. Някъде в тази къща, край тези кисели старци, в тази мрачна трапезария се криеха корените на нейните фантастични идеи. Той имаше усещането, че някъде във въздуха около него се носи дух, който би дал ключа за обяснението. Може би това бе духът на дълбоката самота, разтворил мрачните си криле, втренчил празен, призрачен поглед в полираната дървена маса за хранене. Този дух я бе обгръщал непрекъснато като малко момиченце, благославял и вдъхновявал. Саймън се опита да си представи какво ли значи да прекараш детството си в такова място и с такива родители. Никога не се бе замислял какво се случва обикновено със самотните момичета, отрасли в самотни къщи в провинцията, може би Роуз не беше първата, която бе откърмила подобни добродетелни илюзии в себе си? Но нейната история беше неповторима, дори малко чудновата, докато неговата изглеждаше съвсем типична. Изведнъж той си помисли: колко е странно, че седя сега тук, в къща, подобна на онези, където майка ми ме водеше някога с входен билет. Седя и недоволствам — недоволствам от храната, че не е добре приготвена, от тапетите, че са грозни и потискащи, като че ли имам право да съдя, като че ли съм видял нещо по-добро.

Щом вечерята свърши, мисис Брайънстън на часа се оттегли да си легне. Пълното отсъствие на интерес към живота у тази жена бе засегнало по някакъв начин всички. Това беше заболяване, някаква плесен, която потискаше даже и непознатите. Според Саймън дори и Кристофър се бе отказал да й влияе, въпреки че един-два пъти по време на храненето тя благоволи да му се усмихне едва доловимо. Роуз някога му бе разказвала, че майка й се оживявала единствено когато истински се разболее: веднъж я оперирали, което много я развълнувало, друг път си счупила ръката — драма, на която още повече се наслаждавала. Но нейното обичайно състояние на разклатено здраве било твърде монотонно, за да й донесе някакво задоволство, и тя, като лъжливото овчарче, толкова често викала „Вълк!“, че вече никой не обръщал внимание на оплакванията й.

Веднага след като се оттегли от сцената, всички като по даден знак се ободриха и развеселиха. Пред възможността да си пийне в гостната без нея, мистър Брайънстън също се развесели. Изведнъж стана прекалено гостоприемен, попита Кристофър няколко пъти дали са направени нужните приготовления за нощувката на Роуз и Саймън, покани Саймън да остане за още няколко дни, каза на Роуз, че трябва да идва по-често и че Константин трябва да се подстриже. Всъщност неговата сърдечност бе малко садистична — доставяше му наслада например, изразявайки уж загриженост за дъщеря си, да й посочи, че подгъвът на полата й виси, или да й натякне, че е излязла много глупава, задето се е развела с Кристофър. Деликатността на този въпрос ни най-малко не го възпираше: той й каза направо, че е глупачка, защото е изоставила един мъж, който има всички шансове да преуспее в живота и го постига. Роуз го слушаше, без да се защитава: това би било трудна работа, защото въпросът не се подлагаше на обсъждане, баща й просто хвърляше безусловни и окончателни твърдения, и то с недодялано безочие, което удиви Саймън. И тримата слушаха най-любезно неговата беседа за човешките взаимоотношения — явно бе свикнал да произнася дълги монолози, защото всеки път, когато някой се опиташе да се намеси, за да се съгласи с него или да му зададе въпрос, той не обръщаше никакво внимание на репликата и я прекъсваше в мига, в който му хрумваше да каже още нещо. Неочаквано Саймън си припомни на кого му напомняше това — на един съдия, вече покойник, когото той имаше нещастието да срещне веднъж на делови обяд и чийто маниер да разговаря сякаш бе специално замислен, за да смути и накърни самочувствието на всички по-млади колеги наоколо. Саймън просто не повярва на ушите си, когато чу един по-възрастен колега да казва, след като онзи отиде до тоалета: „О, какъв чудесен човек, какъв характер, един от най-човечните хора, с които съм работил“. Ако това беше човечност, помисли си Саймън, тогава бог да е на помощ на другите от професията.

Мистър Брайънстън бързо се прехвърли от човешките взаимоотношения на индустриалните — тема, която го вълнуваше дори повече. Саймън слушаше с растящо задоволство. Самият той се движеше в среда, изпълнена със самочувствие за напредничавост, така че гласът на опозицията достигаше до него само случайно, в хотели или влакове, затова сега се зарадва на възможността да го чуе в целия му блясък. Защото много индустриалци съумяваха да говорят така завоалирано, разкривайки всъщност исторически сложилата се връзка между експлоатацията и изисканите обноски, че за него бе същинско облекчение да чуе сега неподправената истина. И да види действителната разнопосочност на интересите на класите. Някои хора, дори такива, които се бяха издигнали сами като бащата на Роуз, така убедително внушаваха подбудите си, че беше трудно да се повярва, че ги е ръководило нещо друго, освен националните интереси. Но мистър Брайънстън се издаде съвсем откровено. Той говореше за работниците така, сякаш беше фабрикант от роман, писан през миналия век, и дори изказа класическото становище, че щом самият е започнал като събирач на старо желязо с ръчна количка, това само по себе си вече е достатъчно като аргумент, че работниците не заслужават никакво съчувствие — възглед, зад който се криеше такъв скок на мисълта, главоломен като скок на дива коза от един абсурден връх към друг, че човек не можеше да направи нищо друго, освен да се облегне назад и да се възхити на неговото чудесно, превъзмогнало силата на гравитацията, приземяване. Той заговори за стачки, две от които, колкото и чудно да бе според него, все още продължаваха, едната — на работниците от фабриките за хирургически инструменти, а другата — на производителите на някакви машинни детайли, която спъваше производството и в предприятията на мистър Брайънстън. Саймън, свикнал само с прочувствените възгласи на милосърдие към онези, които можеха да умрат поради липса на скалпел, отбеляза със задоволство, че мистър Брайънстън не даваше и пет пари за тия невинни жертви и че всичките му тревоги се свеждаха до намаляването на собствената му печалба. Вярно, опита се да издигне личната си загриженост до равнището на националните интереси — а може би това наистина беше въпрос на национални интереси, трудно можеше да се докаже обратното, но за Саймън бе истинско удоволствие да види корените на тази загриженост, изведени на показ без всякакво стеснение. Те бяха здрави, жилави корени, впити дълбоко, способни да издържат на ерозия. Колкото и да се оголеха, това не ги омаломощаваше. Не след дълго Саймън, когото всичко това не можеше да не стъписа, попита мистър Брайънстън какво мисли за исканията на производителите на хирургически инструменти за увеличаване на заплатите, мистър Брайънстън се спря, изпръхтя, изсумтя, в нежеланието си да изостави темата за своите собствени работи, но едновременно с това — неспособен да отхвърли лесно такава покана, и накрая каза: „Проклети, ей това мога да кажа, проклети от началото до края. Пълни егоисти! Ако зависеше от мен, щях да ги лиша от медицинска помощ до края на живота им“. На Саймън този отговор му достави огромно удоволствие: за голямо негово учудване, мистър Брайънстън забеляза това и на часа мина към по-безопасната тема — за начина, по който бе успял или не бе успял да разреши исканията за увеличаване заплатите на собствените си работници. Докато той обясняваше, Саймън неволно и с чувство на най-искрена симпатия се замисли за своя тъст, истински експлоататор и едновременно с това истински скромен човек, толкова сраснал със средата си, че съумяваше изкусно да печели от нея. Той бе запазил съчувствие към жертвите си. Знаеше как да ги използва, защото бе един от тях и замисляше спекулите си със замаха на познавач. Беше скромен, защото съзнаваше, че е продажен. Никога не би се похвалил, че и другите могат да правят като него, ако имат малко ум в главата си, защото твърде добре познаваше другите. А мистър Брайънстън беше забравил какви са другите, ако въобще някога е знаел или го бе грижа за това. В паметта му имаше много празнини и навярно затова бе кацнал сам на своята самотна висота, на алпийския връх на „националния интерес“, върху своята грозна снежна скала на безумието. Докато някъде долу, изоставени, забравени, лишени от човешка грижа и дори от нечия лична амбиция, докато машините излизаха от строя, предметите падаха от поточната лента и цеховите майстори се караха, работниците продължаваха да работят и само от време на време някой от тях падаше в разтопения метал.

Въпреки всичко това, в сравнение със съпругата си мистър Брайънстън правеше приятно впечатление. Поне имаше какво да каже, макар и доста шокиращо. Беше по-скоро нещо, отколкото нищо и след мисис Брайънстън в нейния халат, това нещо бе стъпка напред в представите за човечност. Той ядеше, пиеше, преди малко бе държал ръката на внука си, опитал се бе да продаде няколко цветя в саксии от своята оранжерия за нуждите на районния акушерски център, а веднъж по време на вечерята дори подаде на Саймън солта. „Ядох от неговата сол, помисли си Саймън, така че по-добре да спра да го съдя и да се тревожа за него, няма смисъл човек да съотнася личността с богатството. Знам това от години. Между мен и възможността да се проумее това съотношение лежи почти век и половина, по-добре да се откажа…“ И така той мълчаливо допи питието си, както правеше и Роуз, и я погледна. Питаше се за какво ли мисли тя и дали той присъства в мислите й.