Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Needle’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Еми (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Маргарет Драбъл

Заглавие: През иглено ухо

Преводач: Каталина Събева

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Христо Ботев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска (не е указано)

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Лиляна Копанова

Редактор на издателството: Марта Владова

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Художник: Валентин Дончевски

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 954-445-318-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14631

 

 

Издание:

Автор: Маргарет Драбъл

Заглавие: През иглено ухо

Преводач: Каталина Събева

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Христо Ботев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска (не е указано)

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Лиляна Копанова

Редактор на издателството: Марта Владова

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Художник: Валентин Дончевски

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 954-445-320-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14632


На родителите ми

Магията на всичко непосилно

съсухри вените ми и извлече

спонтанна радост и добросърдечие

от мен.

У. Б. Йейтс[1]

Част 1

Той стоеше и чакаше. Умееше да чака. За никъде не бързаше. Имаше много време. Винаги имаше време. Беше учтив и обичаше точността, затова сега стоеше и чакаше да купи подарък за домакинята. Учтивостта е чувство — може ли да се каже така, питаше се той? Във всеки случай я възприемаше точно така — чувство, което разбираше и от което същевременно се боеше.

Пред него в магазина имаше само една жена и очевидно тя също не бързаше. Още не бе поискала нищо и с увлечение разказваше на мъжа зад щанда за внучката си. Детето било само на две седмици и тя току-що завършила да плете пелена на бели и сини райета за количката му: нищо, че били сини, а не розови, казала дъщеря й, без друго не обичала розовия цвят. Човекът зад щанда бе заинтригуван от разказа, не просто любезен, а заинтригуван. Едното винаги може да се отличи от другото. Жената беше ниска и закръглена, обута в домашни чехли… В какъв разпуснат район живееха приятелите му, помисли си той — Лондон, Северозапад 1 — с неговите огромни контрасти. Дълбоките пропасти и отлики на живота го разстройваха много, както и лекомисленото отношение на приятелите му към тези контрасти или наслаждението, което изпитваха от размиването на границите между тях. А самодоволството, с което описваха предимствата на живота в такъв район, направо го ужасяваше. Като че ли те самите караха разни дрипави старици и негри да се разхождат по техните улици, за да могат да покажат на децата си що е бедност и отчаяние, както любимите домашни хамстери и морски свинчета ги учеха що е секс и смърт. Мислеше си с тъга за тези неща.

Но възрастната жена пред него не беше тъжна. Напротив, станала наскоро баба, тя изглеждаше щастлива: доволна от себе си, от това, че е изплела пелена за количката, от мисълта за приятната вечер, която я очакваше у дома. Ето, вече започна да пазарува: бутилка бира „Гинес“, две — светло пиво, и една — газиран портокалов сок. Докато продавачът внимателно ги увиваше в тънка хартия, жената премисляше какво още може да й трябва. Например кутия кибрит и (любопитно защо след кибрита) малък пакет „Плейърс“. Човек би предположил, че с това ще приключи, но не би, защото сега погледът й се спря на подредените пластмасови опаковки с пържени картофки и тя реши да си вземе една със сирене и лук и една със сол и оцет. Освен това поиска блокче шоколад, а докато й го подаваха — кутийка аспирин. Като я слушаше и наблюдаваше как се оглежда в това очевидно добре познато й място за още покупки (ядки?, тютюн?, сладко от череши?), усети, че го обливат мощни вълни на носталгия и едва се сдържа да не я заговори. Знаеше откъде идва тази жена — един свят, от който той беше изгонен завинаги, но добре го познаваше — познаваше домашния му уют, сладостите на неговите хоризонти… Знаеше също към какво се стреми жената със своите покупки — искаше й се да извлече цялото удоволствие от пазаруването, да преживее и оползотвори мига до край. Но въображението най-сетне й изневери и трябваше да се признае за победена. „Друго няма“ — каза тя със съжаление. На щанда пред тях стоеше малка въртяща се пластмасова реклама за някакъв вид лека бира. Жената я разглеждаше, докато продавачът правеше сметката, и щом свърши, го попита как работи въртележката. „От светлината — отвърна той, — без батерии, пружина, просто се върти, докато лампите в магазина са включени.“ Той се гордееше с новата си придобивка. И на нея рекламата й направи голямо впечатление. После събра пакетчетата едно по едно и ги напъха в огромната си, изтъркана и олющена чанта, като през цялото време кимаше в знак на одобрение. „Какво ли още ще измислят“ — каза тя. „Удивително, нали? — отвърна мъжът. И добави: — Благодаря Ви, мисис Донован.“ „На вас благодаря, мистър Уайт.“ „Поздравете дъщеря си, мисис Донован.“ „Скоро ще се оправи, мистър Уайт, сигурна съм.“ Размениха си усмивки и тя се потътри навън. За толкова пълна жена, краката й бяха тънки като клечки и чорапите се свличаха. Щом тя си отиде, усети остро чувство на загуба, но мъжът зад щанда го погледна учтиво — изражението му бе напълно променено — делово, безстрастно, раболепно, сякаш почти се отричаше от онова отношение, което бе изразил преди малко.

— Какво ще желаете, сър? — попита той и Саймън любезно отговори:

— Бутилка вермут, моля, и кутия „Гоулд лийф“.

Нямаше смисъл да се опитва да го заговори — нито за времето, нито за въртящата се реклама за бира. Мълчаливо взе покупката си, плати, каза „Благодаря“, както се полага, и излезе.

Даяна и Ник живееха съвсем наблизо, но все пак реши да отиде до там с колата, качи се в нея, измина около половин километър и паркира. Даяна и Ник, Ник и Даяна… Може би все пак ще се позабавлява. Във всеки случай ще е по-добре, отколкото да вечеря сам вкъщи, а и те сигурно тъкмо затова го бяха поканили. Или пък от желание да го развратят? Едва ли ги вълнуваше толкова много неговата персона, но все пак не можеше да не признае факта, който бе забелязал — те и още едно-две семейства сякаш се надпреварваха да го канят на гости винаги когато жена му отсъстваше. Би бил трогнат, ако не беше малко засрамен от тяхната неуморима готовност — как бяха успели да разгадаят тайната му, как се бяха досетили, кога неволно се бе издал?… О, едва ли имаше нещо подобно, просто поканата беше проява на добра воля от тяхна страна, нямаше защо да ги подозира, ако пък наистина имаха намерение малко да го развратят, то беше съвсем нормално и доброжелателно и едва ли значеше, че се досещат за неговите проблеми. Бяха стари приятели и какво по-естествено от това, да го поканят на вечеря, когато жена му е в чужбина. А вероятно и самата Джули им е намеквала да го направят, може да е позвънила на Даяна, за да й каже, че ще бъде в Ню Йорк за две седмици, та не би ли наглеждала „горкия Саймън“. При тази мисъл го обхвана такава остра и ожесточена ярост, че съжали, задето бе дал воля на мислите си, макар това да не беше ярост срещу нея, а срещу наивността й. Ярост, която заседна в гърлото му. Как би могъл да я спре, когато тя беше свободна и зряла жена, която, без да се замисля можеше да вдигне телефона и да позвъни на когото и да е с молба за каквото и да е? Е добре, да забравим това, рече си Саймън и вдигна ръка към звънеца. Натисна го, но вътре сякаш звън не се чу, нито някой се обади, остана му само неприятното чувство от безполезното натискане, реши, че звънецът не работи и отново вдигна ръка — този път към чукчето — хубаво, ново месингово чукче, изобразяващо усмихнато и ведро женско лице с гроздове, вплетени в косите, познат модел, който винаги бе харесвал. Но преди да успее да почука, вратата се отвори и върху лъскавия дървен под пред него се появи Даяна, безшумно и неусетно (може би заради меките си златисти чехли), и също тъй ведро му се усмихна.

— Здравей, Саймън. — Той пристъпи и я целуна по бузата — тя винаги предлагаше бузата си и нямаше как да й се откаже, във всеки случай никой не би отказал да целуне такова хубаво, гладко, леко мургаво лице. Такава си беше — щедра по природа.

— Много ми харесва чукчето — отбеляза той, след като я поздрави и подаде подаръка. Тръгна след нея нагоре по стълбата към гостната на първия етаж и добави: — Тъкмо щях да го използвам, помислих, че звънецът не работи.

— Отвън не се чува — обясни тя, — преместихме го горе, защото иначе не можехме да го чуваме.

— Колко сте предвидливи — одобри Саймън, докато влизаше след нея в гостната, където разговорът им тутакси се разпадна сред множеството лица, напитки, неизменното представяне и мекия, светъл интериор на стаята: от нея струеше прикрита светлина, беше елегантна и уютна, очарователна със старинните си мебели, но едновременно с това — модерна по някакъв особен начин — ненатрапчиво, без предизвикателство и блясък. Винаги бе харесвал тази гостна. Тя носеше в себе си много от характера на домакините си и показваше спечеленото с труд охолство, което крепеше семейството им. Саймън гледаше как двамата обикалят и любезно предлагат напитки или маслини, в пълна хармония с цветовете в стаята, подбрани от самите тях, с портретите, нарисувани от трите им надарени малки деца, и се питаше дали някой би могъл да допусне, че точно преди година те се бяха разделили „завинаги“, при това с обичайното ожесточение, присъщо на такива раздели? Много се обсъждаше този разрив, както и последвалото го събиране: самият той вярваше, че ги е събрала дълбоката им и искрена привързаност, подсилена от нежеланието да пренебрегват удобния и охолен буржоазен бит, нещо, което едва ли бе чак толкова позорно. Какво щеше да направи Ник в някакъв мизерен малък апартамент, далеч от дебелите килими, или Даяна, бродеща изоставена из къщата, която за нея не беше убежище, а само място за срещи с хора, място, в което се приемат гости, място за показ? Чувстваше, че те се бяха събрали отново не от слабост (тук може би бе малко предубеден), по-скоро бяха осъзнали, че всеки от тях дава сили на другия, а не го потиска и заедно се справят с живота по-добре. През месеците, когато бяха разделени, се беше срещал и с двамата поотделно и макар никой от тях да не му се бе изповядал — знаеше, че е твърде затворен, за да предразположи към изповед — бе забелязал, че те не чувстват облекчение, а по-скоро раздразнение от налагането на собствената си воля, така ненужно и неестествено и за двамата. Сигурен беше, че са се освободили именно от бремето на независимостта, а не от бремето на съвместното съжителство. В тази обстановка те разцъфтяваха, дори Ник, чиято нетърпимост към изискванията на моногамията бе съвсем неподправена, тук се чувстваше великолепно. И в това нямаше нищо странно, такава обстановка би приповдигнала всекиму духа. Саймън, потънал в ъгъла на богато тапицирано в мръснобяло канапе, отпуснал нозе върху разкошен, изпъстрен с фантастични мотиви мек килим, си мислеше до каква степен благоденствието е качество — факт, който двамата с Ник, преуспели по сходен начин и произлизащи от едни и същи низини, най-добре можеха да оценят. Овехтелите килими от тяхното детство, рогозките от кокосово влакно, грапавият линолеум, грубите мебели, чудатите тапицерии (отдавайки се на мислите си, той прокара пръсти по плътния, небоядисан вълнен плат на страничната облегалка, върху която беше отпуснал ръката си — материята на дрехата му, без да бие на очи, също издаваше добро качество) — всичко онова говореше за живот, чиято основна грижа бе препитанието — строг, суров и неумолим. Вярно, че не му липсваше блясък, макар лакът за мебели да беше много евтин. В къщата близнак, където някога бе живял Ник, всичко блестеше — масичката за сервиране, бюфетът, огледалото с цвят на праскова — и с този блясък прикриваше лошото си качество. В неговия някогашен дом пък всичко бе облицовано с фурнир — твърде тънка преграда срещу презрението и разложението. Чистотата не струва нищо, обичаше да повтаря майка му — но това не беше съвсем така и тя без съмнение го забелязваше, когато пресмяташе колко е похарчила при бакалина за белина, дезинфекционни средства, лак за мебели, боя за обувки.

Мебелите в тази стая, отбеляза си той, не бяха лакирани. Столовете бяха боядисани, бюфетът имаше цвят на старо злато, малките масички, където хората оставяха чашите си, носеха тъмносив метален или мраморен оттенък. Чашите обаче блестяха — плътни, със съвременна форма, със застинали в стъклото причудливи балончета въздух или пък тъмно оцветени. Имаше дори един-два съда от уотърфордски кристал, с характерния за него блясък, ала също плътни и тежки, изработени без пестене на материала, а не като крехките приятни чашки за шери от фалшив кристал от преди войната и големите хубави водни чаши, с които беше свикнал като дете. Дрехите, които можеха да се видят в тази стая, също носеха белезите на благополучието, като се започне от златистите домашни чехли на Даяна. Жените тънеха в изобилие от кадифе и дантели, украсени с модната напоследък народна бродерия, несравнима по стойност и ефект с всичко, което можеше да си позволи истинският селянин. Колко богати бяха всички те. Той въздъхна. Този факт го удивляваше… Откъде идеха всички тези пари у едно общество, което тъй често се оплакваше във вестниците от боледуващата си икономика, националните дългове и непосилните данъци? Отново въздъхна. Би трябвало вече да е привикнал с тази показност, но тя си оставаше далечна и чужда за него. Макар че, сам попаднал тук по силата на странни обрати на съдбата, бе не по-зле облечен, носеше обувки от добро качество и пачка небрежно пъхнати в джоба банкноти. Дали имаше някой от присъстващите, който споделяше учудването и подозренията му, неговото тъжно недоверие? Или пък всички бяха като него, нали казват, че хората, които си приличат, се привличат… Направил бе всичко по силите си и това, че сега седеше редом с тях, намираше за съвсем естествено. Да, двамата с Ник преуспяха, макар че издигането на Ник беше по-почтено, защото спечели сам състоянието си, а не се „ожени“ за него. Той наистина натрупа пари, но така лесно, безгрижно и дори лениво, че за Саймън светът на Ник бе едва ли не градина на безделието, в сравнение с часовете, в които трябваше усърдно да „заляга“ над своите доста по-различни занимания. Градина на безделието — такъв беше светът на телевизията, където приветливи люде на средна възраст се разхождаха с младежки вид по разкошни килими, украсени с напъпили свежи цветове, пълнеха чаши с разни напитки, дискретно следяха отражението си в огледала или в чуждите очи и се смееха на собствените си шеги с такова щедро благодушие, като че тяхната посредствена духовитост (единствената им стока за размяна, и каква цена само си беше спечелила тя!), можеше да ги откупи, да им спести оценките на околните? Те бяха забавни, знаеха, че са забавни, и го показваха, но откога това просто умение гарантираше доходи, каквито неговият баща и бащата на Ник не бяха и сънували?

Даяна държеше кристална купа, пълна с мраморни яйца. Тя извади едно и го насочи към светлината, за да покаже на своя събеседник, някакъв журналист, как светлината прониква през мрамора и противопоставяйки се мило на възхищението му от друго бледооранжево яйце, понеже не било естествено оцветено, се съгласи с него, че синкавото наистина е чудесно: „Е, и то не е истинско, но ми е първото, съвсем първото“ и от сантименталност го остави да му се възхищава. „Но това — каза тя, — това!“ — като бръкна дълбоко в купата и извади едно яйце, което от мястото, където бе седнал Саймън, изглеждаше черно. „Това е най-рядкото. Погледнете, виждате ли тези знаци? Един мой чичо ми го донесе от Афганистан, подарил му го…“ гласът й се изгуби и заглъхна, така че той не можа да чуе историята на яйцето, история, така типична за подобни колекции, че и без да я чуе, знаеше колко е странна, отдавнашна, пленителна и… напълно безсмислена… Знаеше също, като гледаше Даяна, обхванала с ръце овала, наклонила леко глава, с лице меко и лъчезарно, изпълнено с желанието да се хареса, че тя и Ник едва ли са положили някакви особени усилия, за да се съберат отново (като изключим всички други причини, това явно не им бе струвало много, при положение че Даяна беше толкова мила, приятна, дружелюбна и желана жена). Те не бяха способни на истинско усилие, на усилие на волята — трогателно неспособни, като пълзящо растение, което не може да върви право нагоре. Разделиха се, защото това им изглеждаше най-лесното, и се събраха отново, защото пак бе най-лесното, и навярно отново щяха да се разделят, ако настъпеше промяна в обстоятелствата.

Какъв особен начин на живот. Но може би не беше прав. Дали бяха такива? Сега му се виждаше многозначително, че стаята бе пълна с пълзящи растения… О, глупаво бе да се мисли така, защото сега си спомни, че у тях беше същото — Джули постоянно купуваше такива растения, изглежда, бяха на мода. „Не се увива около изкуствена опора.“ Бе прочел това (макар и да не помнеше за кое растение ставаше дума) в оная книга по градинарство на нощното му шкафче. Какъв беше Ник, изкуствена или естествена опора? Тази мисъл толкова го развесели, че поиска да я сподели с момичето до себе си, ала то, обръщайки в същия миг лице към него, се впусна в коментари за реформата в трейдюнионите, явно предварително информирана, че това го интересува професионално, и Саймън се видя принуден да я слуша и да й отговаря, но темата му беше толкова позната, че можеше да разговаря и без да влага цялото си внимание, и затова продължи да разглежда стаята. От големия брой на гостите стигна до извода, че сигурно е един от последните, но не последният, защото числото им все още беше нечетно. Сигурно се очакваше още една жена — една жена за него.

Запита се каква ли изненада са му приготвили този път и си спомни последния случай, когато бе поканен на вечеря без жена си. Там го очакваше нещо, което би могъл да оприличи с оживяло видение — една жена, която някога, в продължение на цели две години, бе обичал нежно, безнадеждно и несподелено; и ето че след толкова време му я сервираха като праскова или парченце ананас в чинията, но макар и поднесена наготово, загадъчно и тайнствено, дори да бе пожелал, едва ли можеше да се надява на нещо, пък и за разлика от прасковата, той вече нито я обичаше, нито я желаеше. Какво по-безсмислено от образа на минало стремление, непостигнато и отхвърлено завинаги? То ставаше обвинение, едновременно към миналото и към настоящето. Напомняше му за един ужасен сън, който някога му се присъни: намираше се в някаква зала, пълна с купища стотици непрочетени еротични списания, събуди се, за да си спомни, че е на трийсет, и да открие, че списанията ги няма… Сега тази призрачна особа едва ли щеше да се появи отново, а още по-малко би могла да се надява да я ухажват в такова подозрително общество. Той нямаше да си го позволи пред Ник и Даяна, те я познаваха; макар и да не бе омъжена, те всички бяха големи интриганти. Саймън бързо прогони тази мисъл: невъзможно бе да поканят едно толкова мрачно същество на мястото на Джули, добрата им приятелка; ами ако после им го върне? Не, не бяха го поканили с никаква задна мисъл, а за да се допълни броят на гостите — просто се беше случило да е сам и свободен, един любезен и отзивчив мъж. В това нямаше нищо лошо, нищо лошо… Той започваше да проявява симптоми на параноя, трябваше да направи нещо и „нещото“, което направи, бе, че насочи цялото си внимание към сериозната млада жена, която с изумителна упоритост и наглед искрен интерес отдавна се мъчеше да го накара да й обясни същността на делото „Рукс срещу Барнърд“.

„Ник и Даяна трябва доста да са ме прехвалили“ — помисли си той, като се зае да обяснява. Жената го слушаше интелигентно, задаваше умни въпроси, кимаше, усмихваше се, мислеше, че е чудесна, задето толкова се интересува от тези неща, макар да е хубава, а той наблюдаваше бледото й овално лице и трепкащите изкуствени мигли — мразеше изкуствените мигли, просто не ги понасяше — и се чудеше защо ли й трябваше да си блъска главата с тия работи. Не след дълго смениха темата, заговориха за углавните санкции, за съдебните споразумения и наказания, в един момент той малко прибързано направи аналогия между родителските и съдебните наказания и видя как добронамереното й внимание се разколеба и изчезна — тя имаше деца и искаше да говорят за децата и как да се отнася човек с тях… И така, заговориха трябва ли да се заплашват децата с наказания, които никога няма да бъдат изпълнени, и имат ли въобще някаква стойност тези заплахи — измъчва я чувство за вина, безстрастно отбеляза той, а тя си призна, че бе казала на едно от децата си, преди да излезе тази вечер, че ако не млъкне веднага и не си легне, ще го заключи в стаята му: „Нямаше да го сторя — повтаряше, — наистина нямаше, но не можах да се сдържа.“ Разбра, че тя има нужда от утешение, че ще насочва всяка тема за разговор към тази цел, и любезно се зае да я утешава, като сподели подобни свои необмислени постъпки; с една дума, правеше това, което се очакваше от него, но докато говореше, се отврати от себе си, защото всъщност този разговор не го интересуваше, никак не го интересуваше, не желаеше да го използват за изповедник, противно му беше цялото това представление на себеочерняне и утешаване, което разиграваха, защото никой нямаше правото да търси насърчение и кураж по този начин, нямаше право седнал удобничко, да успокоява с думи съвестта си, молейки за опрощение. Почувства как въпреки волята му, в него започва да се надига онова познато и мъчително чувство, че почти се уплаши. Още не се беше научил да го потиска, надяваше се, че с времето ще съумее (но колко усилия щеше да му струва това!), а това чувство бе твърде грозно, за да го признае, твърде срамно, за да го сподели, и непростимо, за разлика от избухването на младата майка пред детето й. Това беше чувството на омраза. Той го ненавиждаше, презираше това свое чувство, но омразата си оставаше… Беше почнал да мрази хората, дори онези, които му харесваха като Ник и Даяна, и това приятно бледо младо момиче, мразеше ги по най-подъл начин, защото имаха свой живот, който не му беше подвластен. Усмихваха се и му предлагаха всичко и точно затова ги мразеше. Изпълваше го ненавист, която не признаваше нито изисканост, нито вярност. Нямаше сили да се бори с нея, беше му невъзможно постоянно да си напомня, че вината е негова, а не тяхна — впрочем, правеше това непрекъснато, дори и сега, но постоянното напомняне не стигаше до него, той изпитваше съчувствие, макар че добре знаеше как да го изрази външно и да го изкаже с думи. Не чувстваше нищо, нищо, освен неприязън и горчивина. А да си повтаря, че вината е негова, бе съвсем безполезно. Съзнанието за вина не променяше нищо. Можеше да контролира държанието и речта си така, че да не се издаде и никого да не обиди, ала това не беше разрешение — можеш да бъдеш безупречен, но каква полза, ако ти липсва великодушие. А на него не му беше останала и капка великодушие.

Изведнъж, както си седеше и говореше за нещо съвсем друго, той си помисли: „Аз съм озлобен“.

Това, което чувстваше, можеше наистина да се нарече озлобление. Ако чуеше да казват за някого, че е озлобен, обикновено този някой се оказваше човек като него — озлобен от поражения и провали, изпълнен с мрачно презрение към тези, на които бе провървяло повече. Засега му се отдаваше някак да се прикрива, но какво щеше да стане, ако започнеше да прилича на онези свои колеги, които не можеха да споменат ничия пренебрежителна забележка и гледаха на света като на враждебен заговор, целящ да им отнеме всяко удовлетворение и успех? Пък дори и да съумееше винаги да го скрива, каква незавидна съдба го очакваше — да страда, да мълчи и да потиска презрението, което изпитва със силата на разума си, да се изтощава от престореното великодушие. Непрекъснатото потискане на поривите беше неблагодарно, безплодно усилие, но той не можеше да измисли нищо по-добро, когато поривите бяха тъй низки.

Е, навярно можеше да се прави, че не ги забелязва, но това не беше по силите му. Някогашната му честност, превърнала се сега в безмилостна привичка да се самонаблюдава, не му позволяваше да не признае поне пред себе си, че мрази момичето, задето му се усмихва, мрази Ник, защото беше стар приятел, Даяна, защото бе така мила с него, и журналиста, с когото тя разговаряше, защото не беше женен, и другата жена — с дългата, кадифена рокля, защото беше разведена, и мъжа, с когото говореше Ник, защото бе женен за момичето, с което разговаряше самият той. Съвсем по детски изпитваше неприязън към всички, просто защото бяха това, което бяха. Харесваше му да ги мрази, не искаше да ги обича, не му се щеше хората да са приятни или благородни, или изключителни, понеже така укорите към студената му душа, която не можеше да се отвори за тях, щяха да бъдат още по-болезнени. Еднакво го объркваха и техните добродетели, и недостатъците им и той ги ненавиждаше, защото събуждаха душевната му подлост. От него на мощни талази струеше злонамереност, отровна злонамереност, която поглъщаше всичките тези хора и хубавата стая със свещите, лампионите с ресни, овалните огледала, бродираните килими и пауновите пера. Всичко това бе повлечено от стихията на собствения му бунт, защото пряко волята си го харесваше…

Не, стаята си стоеше на мястото, недосегаема: трябваше добре да запомни това.

Потъваше той самият, погълнат като от блато — колко неподходящо сравнение, защото се чувстваше сух, изсъхнал като стара кост. Искаше му се всичко наоколо да беше сухо като него, за да не го кара да усеща жажда. Спомни си жената от магазинчето, плановете й за вечерта. В тях нямаше място за него — той беше отхвърлен и осъден на самота. Нищо не можеше да се направи, в него не се беше запазило нищо, което да го спаси. Не му оставаше друго, освен да продължи да работи, а работата, да, той винаги стигаше до тази мисъл, работата поне му вървеше както трябва, дори доста добре и без да се налага да проявява съчувствие, той все още можеше да се справя с нея — колкото и изнурителни, сухи и отегчителни да бяха юридическите занимания. Е, не точно такава работа му се искаше да върши, но и това го задоволяваше. Във всеки случай можеше да продължава да я върши, което вече беше нещо. Мислите му пак го доведоха до тук. Винаги стигаше до същото място. Пътуването му беше познато. И щом стигна, си каза: „Някъде в мен, в ума ми, в сърцето ми има едно чувство, толкова тъжно, толкова хладно, упорито и древно, че започвам да свиквам и да се привързвам към него; търся го, ще ми се да го взема в ръце в края на това познато пътуване, да го взема и да го излъскам като стар камък, да почувствам хладината му в шепите си, и той да поеме част от тяхната топлина и да усети нуждата ми от него. Ако го нямаше, не бих имал нищо. Щях да бъда несретник. Ако не можех да изпитам това чувство сега, както съм седнал тук с тази звънтяща чаша в ръка и паля цигарата на това момиче, просто бих престанал да съществувам. Толкова ценен е за мен този матов, обикновен камък. Той винаги е с мен и се нарича решителност“.

— Роуз никога не е закъснявала толкова — неспокойно се обади Даяна след около половин час и от тона й стана ясно, че Роуз е почетната гостенка, звездата, целта на тазвечерното събиране, а отсъствието й заплашваше да създаде толкова голямо притеснение, колкото голяма би била радостта от появяването й. — Чудя се какво ли се е случило, дали да не й позвъня, Ник?

— Не зная — отвърна Ник, който пак си наливаше нещо да пие и не желаеше нетърпението на жена му да зарази всички, ала не виждаше и как да го прикрие, защото сам беше неспокоен и нетърпелив. — Да почакаме още пет минути, а?

— Добре — съгласи се Даяна ведро, като с ужас си помисли за задушеното със зеленчуци, което бавно изсъхваше, за вехнещата салата, и най-ужасното — за муса, който сигурно беше почнал да се сляга. Мусът винаги я безпокоеше, обикновено беше хубав, но тя му нямаше доверие, нито пък имаше доверие в себе си, че от отчаяние няма да си пийне още една чаша, а ако го направи, че ще започне да изтървава разни неща в кухнята и да си гори ръцете, като вади това или онова от фурната. На една злощастна вечеря, тъкмо преди Ник да я напусне, под влиянието на твърде много уиски, бе изпуснала капака на железния кастрон върху крака си, което се оказа изключително болезнено и всъщност ускори заминаването на Ник, защото, след като гостите си отидоха, тя го обвини, че никога не й помага в сервирането. Започна се една ужасна свада, той й отвърна, че когато й помага да носи блюдата, тя му се сърди, че не стои при гостите да ги забавлява. Даяна не можеше да реши, и колкото повече време минаваше, толкова повече способността й да го стори намаляваше: дали да отиде и да притопли супата, или това съвсем ще я развали и нещо по-важно — дали да каже на Роуз, щом дойде, ако въобще дойде, че е закъсняла прекалено много. По принцип не обичаше гостите й да разбират, че са закъснели, защото се притесняваше, когато почнеха да се извиняват. Изяде една маслинка и се опита да изчака кротко на мястото си. Междувременно Ник бе подхванал разговор за Роуз и тя се раздразни от това, защото, ако Роуз не дойдеше, щяха да изпаднат в глупаво положение — все едно да се похвалиш, че си поканил кралицата, но за съжаление, тя била възпрепятствана да дойде. Не че Роуз можеше да се сравнява с кралицата, но все пак. Даяна просто трябваше да се довери на инстинкта на Ник — той обикновено правеше точно необходимото, — затова не каза нищо, като го чу да пита Саймън: „Познаваш ли Роуз Василиу?“, после видя учтивата, празна усмивка на Саймън и чу Ник да продължава доверително: „Става дума за Роуз Брайънстън, ако си спомняш“, при което забеляза как след умело добавеното пояснение в очите на Саймън проблесна някакъв смътен спомен. (Да, той наистина не следеше редовно клюкарските колони на вестниците, но все пак, не беше и толкова изолиран от света.) Отговори утвърдително, изравяйки от паметта си нещо за Роуз. Горката Роуз, какво ли беше станало с нея? Жалко, че закъсняваше прекалено много, тъй като най-голямото й очарование бе нейната изключителна коректност и благоприличие, спокойното й усърдие във всичко и, ако можеше да се използва толкова силна дума — нейното смирение. А да закъснява така, не беше признак на смирение от нейна страна, най-малкото, не можеше да се нарече така. Даяна внезапно почувства, че не може да седи повече спокойно, стана с надеждата, че не я забелязват, и се измъкна в кухнята, където се взря в студената зелена супа със смесено чувство на отвращение, глад и мрачни опасения, като остави Ник да се бори с любопитството, породено от скандалното минало на Роуз (която всеки миг можеше да се появи и да прекъсне това одумване). Мислеше си, че нейното спокойствие и тактичност тази вечер са почти обидни.

Саймън слушаше този твърде многозначителен разговор, без да се задълбочава: беше сигурен, че Роуз Василиу е някоя гостуваща гръцка певица, португалска актриса или американска интелектуалка, чието съществуване по никакъв начин не засягаше неговия живот (освен като клюка, интересна за Джули, но той се опитваше да се съпротивлява на това задължение, тъй като не виждаше защо трябва да подхранва онези нейни страсти, които не одобряваше. Това му приличаше на присъщото за някои хора нежелание да купуват за коледен подарък предмети, които не харесват, макар да знаят, че ще доставят удоволствие на получателя). Докато Ник продължаваше да превъзнася добродетелите на отсъстващата Роуз, той постепенно и недоволно започна да си спомня, макар и доста смътно, нещо, което му бяха разказвали: цялата история се беше разиграла преди десет или повече години, когато всички те бяха млади, а самата Роуз малко по-млада от тях — още непълнолетна, поради което се бе вдигнал и всичкият онзи шум. Наследница на някаква преуспяваща компания за стомана, кораби или стъкло — тя бе решила да се омъжи за съвсем неподходящ човек и поради това семейството й я бе поставило под съдебна опека. Беше забравил подробностите и последствията от скандала — дали се бе омъжила, дали бе избягала с любимия си, или се бе подчинила, Саймън не си спомняше, но знаеше, че името й все още се появяваше в пресата и изминалите десет години от живота й не бяха лишени от събития, макар да не можеше да се сети с какво се свързваше сега името й — с алкохолиците, реформите в затворите или нещо друго… О, да, точно така, той изведнъж си спомни — това беше момичето, което бе дало всичките си пари на бедните или някаква друга подобна нелепост. Подробностите му се губеха, но във всеки случай беше нещо от този род. Роуз Василиу, да, така се казваше. Нямаше никаква представа кой е Василиу — дали беше онзи авантюрист, от когото така драматично я охраняваха? Името наистина звучеше примамливо и той си представи красив гръцки моряк, който прелъстява млада, хубава и богата наследница. А можеше и да не е прав, твърде беше възможно Василиу да е някой корабостроителен магнат, избран за назидание от разгневения баща. Но който и да бе той, явно тук не го очакваха на вечеря — с него броят на гостите би станал нечетен. А Ник и Даяна, въпреки цялата им очарователна непринуденост (Ник никога не носеше костюм, от години не го бяха виждали с костюм), в никакъв случай не биха допуснали такова нещо.

Саймън разсъждаваше на глас за съдебната опека и как е възможно да се влошат дотолкова семейните отношения, че да се прибегне до такава драстична намеса на закона, после за наказателните клаузи в исковете по индустриалните отношения, за съотношението между закона и добрата воля, когато на вратата се позвъни и Ник, едва прикривайки голямото си облекчение, го изостави доста припряно и скочи да отвори. Когато се върна горе с дългоочакваната Роуз, първата мисъл на Саймън, щом я видя, беше един внезапен, издайнически спомен за случайна забележка, подхвърлена в пресата по времето на поставянето й под съдебна опека — бяха писали, че никак не е трудно да се отгатне какво е преследвал въпросният кандидат, защото това определено не е било нейната красота. Беше запомнил тези думи, тъй като подобни подмятания винаги пораждаха скрита болка у него — те му напомняха за собствената му твърде посредствена външност и неговият склонен към аналитичност и морализиране ум започваше безкрайно да разчепква въпроса дали болката, която усещаше от такива подмятания за другите, беше истинско или някакво изкривено съчувствие, мазохистично в най-дълбоката си същност. На фона на тези противоречиви мисли той с облекчение откри колко обикновена изглежда Роуз Василиу, докато се приближаваше към него с протегната ръка. Но нейната обикновеност не будеше снизхождение и не пораждаше жалост, нито порочната й противоположност: Роуз докосваше друга струна в сърцето, по-близка до нежността. Беше дребна, ръката й също бе малка, а лицето й — с детински, но малко напрегнат израз, тук-таме бе покрито с деликатните бръчици на възрастта, която (той можеше точно да я изчисли, опирайки се на събитията от широко известното й минало) бе малко над трийсетте — с няколко години по-млада от него (когато прочете за бягството й с любимия, той учеше в Оксфорд). Тя поздрави с усмивка и леко сбърчи чело, като повдигна неспокойно вежди с любезно, но малко нервно изражение — съзнаваше, че е закъсняла, и молеше за прошка. Бръчиците, пресичащи високото й чело, се събраха под тънките къдрици на бретона, а бледите й устни леко се напрегнаха, като че ли усмивката беше усилие на добра воля, а не естествен изблик на удоволствие. Светлокафявата й коса някога може би е била руса или е имала онзи почти пепелив оттенък. Очите й бяха сиви, цялото й лице бе лишено от каквато и да било ексцентричност и тъкмо в своята неподправеност, без никакъв грим, червило и изкуствени мигли, бе така приятно, че мина известно време, преди той да забележи облеклото й, което не беше съвсем предразполагащо може би само в очите на домакините. Носеше дълга памучна рокля в екрю, твърде ексцентрична от всякаква гледна точка, украсена с бродерия и мъниста, с разнищени ръкави и несиметричен подгъв и много стари, ниски червени кожени обувки, пропукани по шевовете и съвсем износени. Но роклята й не изглеждаше раздърпана, напротив, беше принуден да признае нейната особена, самобитна елегантност, беше толкова непривична, че в един миг цялата стая и всички други рокли с мъниста, пауновите пера и златистите чехли на останалите му се видяха твърде нови, ярки и изпипани, прекалено модерна имитация на постепенно отмиращото минало, която тя така ненатрапчиво представяше. Възрастта и цялата мекота на излъчването й я правеха да изглежда истинска, подобно на старите църковни фрески, които със своите избледнели очертания въздействаха на усещането за истинност много по-силно и от най-добрата и изкусна реставрация. Беше невъзможно да възнегодуваш срещу нейната чудатост, невъзможно дори за Саймън, който лесно негодуваше. Тя излъчваше такава тъга и неувереност, че да възнегодуваш срещу нейната чудатост, би било не проява на самозащита, а акт на агресия, на невъздържан упрек. Той никога не би я забелязал, ако умелото встъпление на Ник не бе привлякло вниманието му, защото Ник, отличен познавач на тези неща, знаеше, че тя се нуждае от представяне, че качествата й не говорят сами за себе си, че без насочване неподготвеното и неинформирано око никога не би видяло нейната неповторимост. Защото тя не бе изключителна. Скромен, с нищо незабележим човек. Как би могъл да възнегодуваш срещу нещо необичайно, което лесно би могъл да отминеш?

А може би, макар да изглеждаше чудно, тя умееше да обезоръжава всяка самозащита, поне така се улови да мисли той, когато Роуз пое ръката му, усмихна се и после леко се обърна към Даяна, за да вземе подадената й чаша: като отпи голяма глътка, тя каза, че много съжалява, задето е закъсняла и че може да си изпие питието и по време на вечерята, ако вече е готова, и без това толкова е забавила всички, но все пак искала да пийне нещо, защото се чувствала тъй уморена и напрегната от това, че е закъсняла, макар вече настроението й да се подобрявало от самия вид на алкохола и лицата на хората около нея. При този любезен жест Даяна изчезна да стопли супата, а Роуз Василиу започна да обяснява нашироко защо е закъсняла, но толкова скромно, че оставаше впечатлението за голямото удоволствие, че най-сетне е пристигнала. „Не можах да взема такси, Ник — рече тя като отпусна леко набраздена от тънки сухи линии ръка върху неговата. — Не можах да взема такси, защото живея в такъв невероятен район“ — засмя се тя с желание и Ник да се засмее и се обърна към Саймън в очакване на въпроса, който той се почувства длъжен да зададе. „Живея в абсурден район — каза тя в отговор. — Няма да повярвате. Отвъд Александра Палас[2], ходили ли сте някога там? Не? Никой не е ходил, това е удивително! Шофьорите на таксита не вярват на думите ми, когато им кажа адреса, и не идват. Казват, че тръгват, а не идват.“

Нещо го възпря да я попита защо живее там, някакъв намек от нейна страна, някакъв скрит сигнал: фактът сам по себе си беше интересен и не изискваше обяснения, успя само да отговори, че не може да се разчита на шофьорите на таксита, когато отклониха вниманието й и я въвлякоха в разговор с други хора, които я познаваха от по-рано, личеше от тона на поздрава; малко след това, преди да успее да се задълбочи в размишления за растящата и ненаситна общителност на мизантропи като него и на хората, които живеят отвъд Александра Палас, Даяна най-сетне се появи, за да ги поканят да вечерят. Чувстваше силен глад — на обяд бе хапнал набързо на Флийт стрийт и това беше всичко. А докато слизаха по стълбата, осъзна, че се надява мястото му да бъде до Роуз Василиу.

Отдавна не бе изпитвал подобно предпочитание, леко разположение към някого, тъй че съвсем съзнателно пропъди това чувство: няма да вземе сега да се хвърля на врата на една толкова стеснителна и необичайна гостенка? Вместо това, докато слизаха по стълбата, поведе разговор с журналиста, но независимо от всичко, на масата бе поканен да заеме стола тъкмо до Роуз. Седнала от дясната страна на Ник, тя бе обърнала лице към него и остана така, докато свършиха със супата, само на няколко пъти се извърна за сол или хляб. При това положение Саймън бе принуден да съсредоточи вниманието си върху своята съседка отдясно — висока разведена жена, която каза, че ръководи агенция за разпространение на новини от света на изкуството и обществения живот: „Официална клюкарска мрежа, и така може да се нарече“, добави жената, усмивката й разкри удивително бели и равни зъби и той не успя да определи дали бе водена от чисто търговски дух, който би разбрал, макар и да не можеше да уважава, или тези неща наистина я вълнуваха. Подозираше, че е по-скоро второто, защото в поведението й имаше нещо маниакално, беше едновременно експанзивна и наивна, нещо, което добре познаваше от собствения си семеен опит, макар че кой знае, може би в този случай ставаше дума за фасада, привлекателно лустро на трудната работа да извличаш печалба от клюките. Задоволи се да я слуша, защото почти нямаше какво да каже, беше наясно, че ако спомене своята професия дори мимоходом, заради запознанството, ще предизвика у нея моментална досада, изпълнена със снизхождение — така че засега слушаше и задаваше въпроси; за жалост беше твърде добре информиран, за да задава интересни въпроси — и от време на време, навеждайки се към зелената супа, поглеждаше косо към ръката на Роуз Василиу, която трошеше неспокойно, безцелно и неуморимо черния хляб в чинийката. Тази ръка го заинтригува и той си спомни докосването с нея при поздрава, беше лека и суховата, а кожата — тъмна и ситно напукана подобно на стар глинен съд. Не си спомняше някога да бе виждал такава фина мрежа от бръчици, които не бяха белег на възраст или отпущане на кожата, а по-скоро приличаха на малки драскотини! Ръката не изглеждаше стара, а тъкмо напротив — почти детска. Само един от ноктите беше изгризан — ограничена невроза, насочена към показалеца. На средния пръст имаше пръстен с бял камък — сардоникс. Ръката току надвисваше над хляба и неспокойно го пощипваше, хващаше и трошеше като малка птичка.

Когато чиниите от супата бяха събрани сред обичайните възгласи на възхищение, които Даяна посрещна с достойнство, уверена вече, че задушеното не ще може да се яде, Роуз Василиу любезно се обърна към Саймън, усмихна се малко напрегнато — може би тъкмо това присвиване на очите, което й придаваше съсредоточен вид, бе станало причина за гъстите бръчици наоколо — и му каза: „Били сте в един колеж с Ник, така ли?“, той отвърна — да, бил е, и в едно училище са учили преди това, колкото и да е странно. „Тогава сте някъде от север — продължи тя — никога нямаше да позная.“ Саймън и Ник си размениха погледи, с което си казаха, че ако е така, значи твърде добре са се прикрили. „От североизток, по-точно — намеси се Ник, — североизток. Но Саймън никога не се връща там, нали, Саймън?“

— Нямам причини да го правя. Всички се преместиха. Майка ми сега живее близо до Хейстингс, така че няма защо да се връщам.

— Но не изпитвате някакви неприятни чувства, нали? — полюбопитства Роуз, която продължи разговора само с него, защото съседът на Ник отвлече вниманието му. Той отвърна: „Не, не особено, но жена ми не обича и затова не ходим…“

— А тя защо не обича? — попита Роуз, ала явно съжали за зададения въпрос и се опита да го омаловажи, като се пресегна за някакви зеленчуци. Но беше твърде късно. Отговори й, че жена му не обича, защото и тя е от този край, винаги най-искрено го е ненавиждала и едва ли нещо би могло да я принуди да отиде там. „Тъжно е да мразиш мястото, където си се родил“ — отбеляза Роуз. Той се съгласи, че е тъжно, но доста обичайно и я попита, нарочно безцеремонно, къде е родена. „В провинцията“, въздъхна тя, като че ли фразата говореше сама за себе си и повтори: „В провинцията“. Не се реши да я разпитва повече, даваше си сметка, че сигурно има факти от нейното минало, които би трябвало да са му известни, ала след кратка пауза и глътка вино, тя сама продължи: „Родена съм в къщата ни в Норфък“.

— И харесваше ли ви там? — попита той, любопитен каква ли могъща вълна я бе тласнала оттам — чак отвъд Александра Палас — пътешествие, напълно противоположно на неговото, отхвърлило я в средата на живота й на съвсем различен от неговия бряг. Тя преглътна хапката си: „Разбира се, че ми харесваше, как може да не ми е харесвало? Бедата е там, че не е възможно да не харесваме хубавите места“. После се усмихна доброжелателно и измести темата от своята персона, обезпокоена, че го отегчава: „А вие с какво се занимавате тук в Лондон? Не сте в телевизията, като Ник, нали?“.

— Как познахте, че не съм в телевизията?

— По костюма ви, твърде е изискан. Не се обиждате, нали? Харесвам изисканите костюми, а и косата ви… не, вие не сте от телевизията. Не ми се иска да сте от телевизията, би било интересно да ми разкажете нещо съвсем различно. Не се обиждате, нали? — ръката й докосна ръкава му предразполагащо и топло, а след това се върна при сухите си трошици. — Разкажете ми с какво се занимавате — добави тя, въпросът и прозвуча така, като че ли наистина й се искаше да знае. — Разкажете ми нещо ново.

— Например, за профсъюзното законодателство? Вече се опитах да го обясня на една от гостенките, преди вие да дойдете, но на нея й се видя толкова отегчително, колкото, сигурен съм, ще се стори и на вас.

— Ни най-малко, ни най-малко — рече тя. — Интересувам се много от профсъюзното движение и дори съм донякъде запозната с въпроса… но вие не сте профсъюзен деец, нали? Не ми се вярва.

— А какъв ще ми позволите да бъда? — попита той, като наблюдаваше профила й, докато тя се хранеше. Роуз обърна поглед към него и той усети, че става необикновено чувствителен към нейния интерес, без все още да трябва да се защитава от волните му изблици, но този път тя се изрази много внимателно: „Защо, можете да бъдете какъвто желаете“ — и се засмя, махвайки със свободната си ръка. „Можете да бъдете какъвто си поискате, но ми кажете все пак какъв сте, а аз в замяна ще ви разкажа историята на моите многобройни кариери…“ Съблазнен от любопитната сделка, той рече: „Ами… (такова заявление не можеше да се хвърли направо)… ами, аз съм адвокат“. Усмихнатото й лице, извърнато към него, трепна, тя примигна, сякаш ярка светлина заслепи светлите й очи. Не грешеше, промяната беше явна… Роуз сведе очи към чинията си и той видя през нейния втренчен поглед как храната изведнъж й стана противна. Макар до този момент да я беше поглъщала с апетит. Съпротивляваше се тихо: тя побутна капризно късче пилешка кожа, набоде едно бобче, после отново погледна нагоре, дъвчейки парченце наденица, но така, че той усети в собствената си уста жилавото месо, и най-сетне каза: „Ах, да, адвокат, нямаше да се сетя. Какво общо имат адвокатите с профсъюзите?“.

Промяната беше съвсем неочаквана и тя хладнокръвно се съвземаше, но преструвката й, макар и спасителна, не можеше да мине за непрестореност и на него му се прииска да докосне ръката й, само че не беше склонен към такива жестове и направи това, което му бе по-присъщо: обясни съвсем сериозно своите връзки с индустриалното законодателство. Слушаше го замислено, от време на време питаше за нещо, но толкова тихо и сдържано, че той не можеше да прецени дали се съгласява с него от учтивост, от сходни убеждения, или защото си мисли за нещо друго, за онова друго, в което така смущаващо се бе намесило назоваването на неговата професия. Продължаваше да усеща в нея някакво чувствително място, което несъзнателно бе разкрил, а сега се страхуваше да го докосне, затова с известно облекчение прибягна към помощта на Ник, който, чул думата „обезщетение“, се извърна към тях и като усети какво става, с радост се зае да разправя единствения случай на съдебен спор, който го бе заинтригувал, а именно — някакъв инцидент, който се случил с леля му, докато отивала с велосипеда си на работа в една бисквитена фабрика край Тайнмът през 1938 година.

Саймън бе чувал много пъти тази история, но не можеше да отрече, че Ник я разказва духовито: гордостта на леля му от важната й роля в цялата история, голямата радост, че е станала известен случай, тетрадката с изрезки, която си направила, за да събере всичко написано за нея по вестниците, от това се получаваше чудесен анекдот. Саймън му се наслаждаваше двойно повече от другите — веднъж, защото бе единственият човек, който наистина оценяваше всички подробности и цялото значение на случката, и втори път, с тайна злоба, защото пак единствен сред присъстващите чудесно знаеше какво означаваше тази леля в представата на Ник за самия себе си и мястото му в обществото. Социалният произход на Ник бе твърде скромен и можеше да се опише с прости думи: баща му бе аптекар в един мизерен работнически район в Гейтсхед и благодарение на професията си се бе ползвал със солиден престиж сред местните хора и минаваше за сравнително образован и състоятелен човек. Майка му бе шивачка, а четирите й сестри, една от които бе лелята с велосипеда, работеха в една и съща фабрика. Докато се учеше в гимназията, където Саймън за първи път го срещна, Ник полагаше непрестанни усилия да надмогне произхода си: лелите се пазеха в пълна тайна, отхвърлени и напълно отречени, но по-очевидните страни на живота му бяха вече немилостиво разгласени — по време на войната в началното училище Ник бе развъртял търговия с млечни бонбони на кубчета, „содени бомбички“, витаминизирани бонбони и други дребни лакомства, които бяха с купони. Когато постъпи в гимназията, той официално прекрати търговията с бонбони, но почна да „търгува“ с бащините си идеи, например идеята за ядрено разоръжаване, която неговите съученици намираха за много авангардна и шик за един баща. После още с пристигането си в Оксфорд прецени моментално новата ситуация, изостави еманципирания си баща и започна „търговия“ със своите лели от работническата класа. Те се оказаха безценни за него. Парадираше с тях в разни спорове, хвалеше се с тях на всякакви събирания, с тях атакуваше разни дръзки момичета на балове, в кръчмата, на чашка, събираше купища приятели с приказките си за тях. Разбира се, никога не ги допускаше наблизо, по-добре му служеха отдалеч. Саймън беше единственият човек, който някога се бе срещал с една от лелите. Понякога дори се чудеше как Ник се примирява с всичко, което Саймън знае за него. Може би между тях съществуваше някакво мълчаливо споразумение, защото сигурно имаше особени неща, които пък Ник знаеше за Саймън.

От обезщетенията при злополука, разговорът разсеяно и без видима връзка скочи на темата за съществуващите несправедливости: Северът против Юга, работник и наемател, арабите и Израел, Северна Ирландия, правата на жените. Журналистът, който седеше до Даяна, убедително защити тезата, че човек не може да издържи повече от това, което се случва в собствения му живот, и да се твърди, че всеки носи наследствени грехове и неволи, е същински лукс. Този възглед напълно съвпадаше с някогашните убеждения на Саймън и при това бе изложен много по-добре, отколкото сам той би могъл да го стори, затова слушаше с интерес. Темата беше важна, разговорът потръгна и все пак подсъзнателно го тормозеше мисълта, че вече не мисли така: защото човек преживява не само своя живот, а получава в наследство много повече, безкрайни пластове от страдания и всичко това е много по-лошо от предопределението в смисъла, влаган от Фройд. И докато се опитваше безуспешно да формулира някак тези свои убеждения, в ума му нахлу един толкова осезателен спомен, че той се сепна — майка му, която стои до него в църквата, като чува за какво е псалмът на проповедника този ден, го поглежда, навежда се ниско над него, при което шапката й се разклаща, и му казва с гневно свити устни, свъсила вежди от яд, едва сдържайки яростта си: „Не вярвай на този псалм, Саймън, той е порочен, той е безбожен. В наше време не бива да го проповядват, не бива в никакъв случай“. Това беше 137-ми псалм за водите на Вавилон, в който се казваше, че децата ще бъдат наказани заради греховете на родителите си, че децата на врага ти ще бъдат постигнати от незавидна участ, те ще бъдат хванати, а главите им разбити в скалите.[3] Той също разбираше, че това е порочно — порочно, ала вярно! Майка му се бе опитала да го освободи от тази мисъл, да скъса веригата и да развърже възела, но колко безполезни и напразни бяха усилията й.

Имаше още една притча на същата тема, от Йезекиил. Тя му я бе напомнила. Йезекиил също се опитал да спре дълговечното унищожение. Преди хиляди години. Попитал: „Какво искате да кажете вие, които повтаряте толкова често тази поговорка относно земята на Израел: «Бащите ядоха кисело грозде, а на децата изтръпнаха зъбите?»“. „Докато съм жив, казал Господ Йехова, няма вече да има повод да употребите тази поговорка в Израел. Не забравяйте, всичките души са мои, душата на бащата, както и душата на сина е моя! Която душа е съгрешила, тя ще умре.“[4] Смел опит е направил този древен пророк. Киселото грозде, смачканото грозде, смазаните детски главички, Израел и Египет, от поколение към поколение…

Когато свършиха да говорят за Израел, той ги попита какво разбират под термина радикален и какво общо има той с корените на човека — дали значи откъсване на корените, засаждане на корени или откриване на корените? Те подхванаха темата с интерес и я обсъдиха от всички страни — той седеше отпуснат и слушаше. Започнаха от морковите и ряпата, минаха на Кобе[5] и Бърк[6].

Не беше историк, но му се струваше, че двамата с Ник бяха стигнали твърде високо в обществото за прекалено кратко време. Един радикал би трябвало да вярва, да е убеден, че нацията може да се преобразува за едно поколение, но възможно ли бе това в действителност и къде щеше да бъде той сега, ако не беше майка му, която го бе хранила като пеликан със собствената си кръв? Всичко се нареди чудесно — гимназия, безплатно висше образование, дипломи — никак не беше случайно, че от всички хора около тази маса, той и Ник (Ник само по майчина линия) бяха единствените, които спокойно можеха да се нарекат потомци на работническата класа и се бяха издигнали до тук, защото родителите им — бащата на Ник и неговата майка — бяха стоварили върху синовете си тежестта на собствените си прекършени амбиции! От поколение към поколение. Хората не изникват от земята като войниците в приказката — от драконови зъби, не постъпват като по чудо и в хубавите училища, за да ги завършат с такава ревност и страст.

Напоследък се улавяше в подобни мисли все по-често. Очевидно от възрастта.

Останалите около тази маса явно бяха получили всичко наготово, по рождение. Кой повече, кой по-малко, но всички те бяха родени в охолство и с възможности. Не беше трудно да се забележи. Умееше да разпознава маскираните, защото сам носеше маска. Наистина с жените не беше така лесно — сенките на миналото им, натрапчивите им страсти не се виждаха ясно, защото красивите дрехи и тела ги прикриваха. Но човек все пак можеше да разбере.

Така че какво значеха техните възгледи — толкова етични, либерални, прогресивни, — какво значеше това, че нищо, дори и полъх на разногласие не разколебаваше вярата им в равенството? Само журналистът беше сдържан, но като икономист се чувстваше едва ли не задължен да изкаже, макар и предпазливо, трезвия си песимизъм. През последните една-две години икономистите бяха минали малко надясно във вижданията си, приличаха му на подвижен екран, срещу който Саймън стоеше неподвижно: разораваха миналото бразда подир бразда и го подлагаха на преоценка, поне така му се струваше, но може и да не беше прав, може би напоследък срещаше различни хора или пък (и това не беше невъзможно) сам се бе придвижил незабележимо, неусетно, малко наляво? Не, едва ли, с възрастта човек става по-реакционен. Сигурно желанието на посветените и по-благоразумните да избягат от едно реално или въображаемо бедствие го бе накарало да осъзнае, че стои на едно място. Но той беше в добра компания. С изключение на икономиста, всички останали бяха с него — ето ги, добре облечени, либерални, осведомени за огромния национален дълг. Дали някога щеше да ги засегне? Твърде малка беше опасността това да се случи.

А той и Ник, двама сред всичките тези милиони, в крайна сметка бяха преуспели.

Разговорът се разпадна, когато жената от информационната агенция не можа да се въздържи да не оповести факта (докато бяха на темата за корените), че следващия месец в „Оксфорд“ ще бъде показана нова постановка на „Корени“, с Майра Халъм в главната роля, можете ли да си представите, не, не можете, разбира се, по-добре човек да си вземе малко шоколадов мус, благодаря много, а знаете ли, че Ричард Бут се е съгласил да играе главната роля в новия филм на Мирослав? Саймън си сложи малко сметана върху муса и се почувства, за нещастие, като у дома си — дотолкова, че дори добави няколко подобни трансатлантически новини, които снощи му бе съобщила по телефона жена му. Е, те не се отнасяха до театралния свят, а до света на художниците (но така, на маса, можеш ли да ги разграничиш един от друг) и беше много доволен, че новините намериха по-радушно убежище от неговата негостоприемна памет. Малко го бе грижа какво някой си Адам е казал на Джули за някой си Паоло, до какви цени са стигнали новите картини на Картър или пък защо Хана се бе отцепила от групата и тем подобни, но другите явно се интересуваха, или поне така изглеждаше. Саймън забеляза, без да има време да го осъзнае напълно, че Роуз Василиу, която отхапваше едно листенце от кресонената салата, хванала дръжката му между пръстите си като цвете, прояви не по-малко любопитство от останалите към всички тези клюки — така той изгуби съюзника в нейно лице, но все пак щеше да бъде много по-обезпокоен, ако се бе оттеглила, изолирайки се от този разговор, защото не друг, а той го подхвана. А как можеше тя да знае, как можеха останалите да знаят, че удоволствието, което подобни разговори някога му доставяха, отдавна и без остатък се бе превърнало в неизлечима досада, толкова по-голяма, колкото повече енергия употребяваше, за да я прикрива. И разбира се, успяваше, поне наполовина — добре свършена работа, която всъщност го убиваше. Не вредеше никому, като се преструваше, че културните клюки, които сега жадно се разискваха, вълнуват и него, никому, освен на самия себе си. Приемаше го като жест на преданост към отсъстващата Джули. Нищо не му пречеше да се представя за верен съпруг, макар че и нейно присъствие вече нямаше особен ефект, защото тя се бе научила да прозира лицемерието му, пък и бе опознала неговите истински възгледи, за да бъде подведена от любезното му притворство. Тя отлично знаеше, че отношението му към много от нейните интереси се свеждаше до обикновено презрение: той презираше попарата, модерните пиеси, телевизията, собствениците на художествени галерии, специалистите по вътрешна архитектура и мебелировка, презираше ги страстно, макар и почти безкритично. Ненавиждаше и хора като собственичката на тази агенция, която седна срещу него на масата, с нейния ужасен, магарешки, оголващ зъбите и разтърсващ гърдите й смях; и изведнъж както възпитано си седеше на масата, почти приключил с шоколадовия мус и се опитваше да се засмее на някаква скандална история за известна актриса, той усети, че го обхваща мизантропия, подобно на пияния, който внезапно осъзнава, че е пиян. С всички сили опита да спре това, както пияният се опитва да спре люлеенето на дърветата и каменните стени и да фокусира с очи перилата и корнизите, защото много добре знаеше, че чувството извира от него самия, подло и предателски. Ала такива изпитания са извън царството на волята, той не можеше да направи нищо, беше безпомощен, сведе поглед към чинията си и повече не помръдна, докато с чувство на дълбоко, чисто физическо облекчение не видя Даяна да става и да кани гостите си отново горе.

Докато пиеха кафето, започна малко по малко да се успокоява, помогна при поднасянето на чашите и след това откри, че е останало само едно място, където можеше да седне — до собственичката на агенцията, която говореше нещо с нисък, доверителен глас на Роуз Василиу. Седна до нея и разбира се, чу за какво си говорят, толкова остър бе нейният полушепот. Тя разказваше за бившия си съпруг и на него веднага му стана ясно: това бе една от онези спонтанни, досадни и скучни изповеди след вечеря пред непознат човек, и остана изумен, дори усети някаква заплаха, когато чу Роуз да отговаря на тази изповед не просто с любезна отзивчивост, а с приятелско съчувствие и обич. Не знаеше какво го бе накарало да си помисли, че тези жени не се познават отпреди, но след като чу думите на Роуз: „Но, Мейзи, бедничката, не е трябвало да се примиряваш с това, трябваше да ми се обадиш…“, се изуми — преценката му се бе оказала погрешна, жените, поне едната от които бе подценил, се оказаха приятелки или просто бяха загрижени една за друга и той не знаеше дали да се кори за своето предубеждение към Мейзи, или да укори самата Роуз Василиу за безразборното й, безотказно съчувствие. Това разбиране, което пролича от тона й, не можеше да бъде искрено, ако пък беше, колко сурово го отблъскваше то от техния свят и в какъв студен, безжизнен свят го осъждаше да живее заради собствените му високомерни присъди. Да, те бяха приятелки, тези две съвсем различни жени, приятелки, които взаимно се вълнуваха от съдбите си. Той мразеше и двете заради това. Усети пристъп на болка и се извърна. В живота му нямаше нищо, което би предизвикало ожесточени спорове, нищо, което можеше да изложи на ярката светлина на съчувствието. Болеше го от самота. Но това беше по-малкото зло. Самотата, колкото и да е тежка, е за предпочитане пред омразата. Завиждаше на тези жени за техния разговор и за мъката им. Завиждаше им, защото му харесваше това, че се харесваха. Извърна се и заговори с Ник за новите политически драми, излъчвани от Ай Ти Ви.

Бележки

[1] Превод Владимир Трендафилов — Б.пр.

[2] Дворецът на Александра, съпруга на крал Едуард II (1844–1925), построен през 1873 г. в покрайнините на Лондон; дълго време в него са се помещавали много студия на ББС. — Б.пр.

[3] Старият завет. Псалми. 137. — Б.пр.

[4] Старият завет. Притчи на пророк Йезекиил, 18:2, 3, 4. — Б.пр.

[5] Уилям Кобе (1763–1835) английски мислител, журналист и радикал, представителна фигура в обществено-политическата литература на Англия. — Б.пр.

[6] Едмънд Бърк (1729–1797) — английски държавник парламентарист, известен оратор и политик, важна фигура в историята на политическата теория. — Б.пр.