Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Needle’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Маргарет Драбъл

Заглавие: През иглено ухо

Преводач: Каталина Събева

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Христо Ботев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска (не е указано)

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Лиляна Копанова

Редактор на издателството: Марта Владова

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Художник: Валентин Дончевски

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 954-445-318-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14631

 

 

Издание:

Автор: Маргарет Драбъл

Заглавие: През иглено ухо

Преводач: Каталина Събева

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Христо Ботев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска (не е указано)

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Лиляна Копанова

Редактор на издателството: Марта Владова

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Художник: Валентин Дончевски

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 954-445-320-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14632

История

  1. — Добавяне

Вътре къщата не изглеждаше така, както бе очаквал, пък и не можеше да изглежда, защото той нищо конкретно не бе очаквал, въображението му бе престанало да ражда образи около тази жена, която го бе обсипала с цяла поредица застрашителни удари и едновременно с това тъй щедро му поднасяше изненадващи дарове — своите думи и признания. Те не можеха да бъдат отхвърлени. Седеше в изтърканото кресло, обременен от тях, и държеше чаша чай с парче плодова торта пред себе си и копия от документите на нейните многобройни съдебни свади. Не можеше да се съсредоточи, защото всичко наоколо отвличаше вниманието му — самата Роуз, седнала в люлеещ се стол с една проскубана котка на коленете, стените с тапети на цветя, целият безпорядък от разхвърляни плюшени мечета и неизмити чаши, плетената грейка върху чайника, чудатите предмети по камината. Отначало не можеше да си обясни защо тази стая му изглеждаше толкова чужда и едновременно така позната с това — не приличаше по нищо на собствения му дом, нито на домовете на приятелите и колегите му, но в същото време той я разпозна, напомняше му за нещо — с малките размери, с ниския таван, претрупана с мебели — всичко това съществуваше някъде, дълбоко залегнало в паметта му. Той седеше, втренчил невиждащ поглед в имената на Кристофър Василиу и Роуз Брайънстън и в техните мъчителни усилия първо да се съберат, а после да се разделят, когато изведнъж си спомни — тази стая му напомняше за къщата на баба му. Грейката върху чайника, кълбетата прежда и плетките, тиктакащия часовник, старите кресла, кръглия тенекиен поднос, всички тия предмети той не бе виждал от години и ето ги отново — поизносени, използвани, предмети, с които се живееше. Не би могъл да каже защо това сходство или по-скоро усещането за него му доставяше такава радост, тъй като никога, освен в най-ранното си детство, не бе особено привързан към къщата на баба си. Тя му се струваше тясна, потискаща, изпълнена с миризма на котки и прегоряло ядене, криеща заплахата на онези непоносими, груби, космати прегръдки. Навярно тъкмо поради липсата на подобна заплаха къщата на Роуз въздействаше успокоително, тя в никакъв случай не би сграбчила главата му, за да я притисне и да зарови носа му в жилетката си, а освен това по никакъв начин не го подтикваше да я ухажва, което в не по-малка степен би го отблъснало. Седнала в люлеещия се стол, тя изглеждаше някак недосегаема, което поне за момента беше голямо облекчение за Саймън. Изглеждаше затворена в себе си, сякаш сама си бе напълно достатъчна — ръцете, главата, изискано кръстосаните нозе — всичко у нея бе въздържано и завършено, не се стремеше към нищо, нито зовеше някого. Беше нещастна, да, а в колата изглеждаше напълно объркана, нещо повече — отчаяно бе молила за помощ, оставила се изцяло на добрата му воля, което доста го обезпокои, но въпреки това в нея нямаше нищо смущаващо или поне той не усещаше нищо потайно или подмолно в нейното поведение. Някои хора, просто, без да правят нищо, го поразяваха с потайността си и той се отдръпваше от тях уплашен, защото знаеше, че е неспособен да отговори на подобни тъмни повици и скрити мисли — но дали бе неспособен, или не искаше, това не знаеше и тази несигурност го угнетяваше повече от всичко. Жената до него, колкото и нахално да му се бе натрапила с проблемите си, му вдъхваше спокойствие и увереност. Сълзите, които го бяха разстроили в колата, бяха пресъхнали и сега тя се чувстваше, както и бе предрекла, много по-добре. Отчаянието, мъката, неудобните признания вече не я сковаваха, защото, след като ги изказа, тя някак си ги бе приела и сега можеше спокойно да си седи и леко да се полюшва напред-назад, докато той четеше или се правеше, че чете тия мъчителни свидетелства за личния й живот. Нейното нещастие, както и съвсем обикновената й външност, не съдържаха в себе си заплаха, нито оскърбление, нито агресивност. Той й завиждаше за това: понякога си мислеше, че външността му сама по себе си е обида за околните, както и тяхната — за него.

После отново, за кой ли път, си каза колко безполезни са всички тия предположения: а може би се опитвам да си обясня облекчението си от откритието, че тя не очаква да бъда интимен с нея. За мъжа в днешно време е много трудно да разбере какво се очаква от него. Саймън не можеше да търпи жени, които се оплакват, че живеят в свят без правила, защото единственото правило, на което държаха, бе правилото, насърчаващо мъжа да направи първата крачка. Но обстоятелствата, при които се правеше тази крачка, се бяха изменили и човек трябваше добре да ги изучи, особено в неговия случай: в Лондон те бяха много по-различни от нравите, сред които бе възпитан. А да научи правилата, по които Ник, Даяна и други негови приятели ръководеха живота си, бе толкова трудно или толкова лесно за него, колкото да изучи порядките в Лондон по времето на кралица Виктория или принц Едуард. Не му се случваше често да изпраща с колата си жена след някое гостуване, а когато пък се случеше, не му бе от особена полза да знае, че можеше да прегърне съответната неомъжена, разведена или временно самотна особа, защото тази самотна особа, по неведома смесица от причини, включително най-обикновена неохота и безразличие, можеше лесно да го отблъсне, и то по много болезнен начин. Не че беше опитвал, но достатъчно добре се познаваше, за да му е ясно, че сигурно в очите на жените изглежда точно толкова неспокоен, с двусмислени и неопределени намерения, както му изглеждаха и те. Често бе искал да опита, но никога не го беше направил, боеше се, че ще му хареса или пък няма да му хареса, ако кажат „да“, сигурен, че няма да го понесе, ако кажат „не“. Дори Даяна, стара приятелка и съпруга на още по-стар приятел, му действаше по този начин и той нито за момент не смееше да си помисли, че тя очаква или желае от него да направи крачка към интимност с нея. Усещаше я да таи някаква неудовлетвореност, а понякога толкова невероятен и страстен копнеж, че не можеше да се отпусне в нейно присъствие. Нито пък тя се чувстваше добре с него, защото и той беше същият — неудовлетворен и невъздържан. Потискаше тази своя неудовлетвореност по-сурово от много хора, но се боеше, че това го сковава още повече, защото мразеше неискреността. А някои хора плуваха като риби във вода и в такива отношения не можеха да поддържат други връзки, освен престорени, напрегнати и фалшиви. Той не беше способен да вирее в подобна атмосфера и беше принуден да живее в отрицание. Това не беше добре за него. Но не виждаше какво друго му остава. Нищо. И тъкмо по тази причина изпитваше необичайно задоволство, че се е нагърбил сега да окаже някаква помощ, като услужливо се опитваше да насочи ума си към проблемите на Роуз Василиу — проблеми, които му се струваха все по-жестоки, колкото повече навлизаше в тях. Беше чудно, че тя имаше сили да седи спокойна срещу него и кротко да гали мръсната си сива котка.

— Какво ще кажете? — попита, когато най-после той вдигна поглед. — И въобще ясно ли ви е всичко това? Малко е късно, за да се възприемат подобни неща, нали?

— Да, малко е късно — съгласи се той, — и е много сложно. Трябва да помисля, за да мога да ви кажа нещо, което наистина ще ви бъде от полза.

— Но все пак би трябвало да предприема нещо в отговор на писмото, което получих днес, нали?

— Трябвало е веднага да го предадете на вашите адвокати. Утре сутринта непременно им го пратете.

Тя въздъхна.

— Да, не смея вече да ги погледна в очите. Но се боя, че ще ми се наложи.

— Смятам, че са защитавали вашите интереси много добре. Фирмата им се ползва с авторитет.

— Познавате ли ги?

— Познавам бегло Джеръми Олфърд. Разбирате ли се с него?

— Да, поне така ми се струва. — Махна неопределено с ръка и нервно заопъва един плъзгащ се кичур коса.

— Потръпвам при мисълта, че трябва да ги безпокоя отново. Те бяха толкова отзивчиви и мили, че ми изглежда ужасно да започна пак да им се оплаквам.

— Но това е нелепо, не бива да гледате така на нещата. Нали затова са там, това е техният поминък, техният хляб, цялото им съществуване! Това за тях е пари, а не тегоба. — Той я погледна с надеждата, че я е убедил, и възползвайки се от малкия аванс, добави: — Всъщност не знам как да ви го кажа, но подобни неща представляват интерес за адвокатите. Те истински се радват на такъв род дела. Не е много мило от тяхна страна, но затова пък е много полезно.

— Да — оживи се Роуз, той беше прав. — Наистина ми направи впечатление, че на някои от тях им е приятно. Адвокатът сподели, че моето бракоразводно дело е страшно любопитно, и това донякъде ме освободи от чувството, че дотягам. Поне за някого имаше полза. Както редките болести за лекарите, нали?

— Сигурно ще се зарадват, ако им се обадите пак. По своя садистичен начин. — Тя се развесели и усмивката й го насърчи. — За тях това ще бъде нещо като нова серия от особено интригуващ филм.

— Да, вероятно наистина имат основание да гледат по този начин. Това донякъде е утешително. Но се надявам — тя се поколеба, обзета от някакво опасение, — че пресата няма да погледне така. Не е нужно това да стига до тях, нали? А кой знае защо, те непрекъснато се интересуват от всичко, което става с мен!

— Не виждам защо — каза той, като погледна книжата, сякаш за да се убеди, че няма никаква причина. — Това, което сте извършили, наистина е доста странно. Но не си представям как ще се доберат до всички факти. Едва ли ще им се отдаде. Освен ако съпругът ви… но той не би им разказал, нали?

— Започнали сте да го опознавате — в гласа й се долови нотка на отчаяние, при което котката скочи от коленете й. — Да, не мисля, че би им разказал. Някога би го направил, но не и сега, станал е твърде почтен господин. А и доста по-умен. Винаги е съумявал да избере най-подходящия начин за действие… Да бяхте видели колко бързо схвана как да се държи в свидетелската ложа. Ако сега пресата научи от него, той няма да се издаде, че е бил източник на информацията.

— В такъв случай не мисля, че има голяма опасност.

— А смятате ли — тя облегна глава назад и затвори очи, — че има вероятност, някаква малка вероятност да получи децата? Няма, нали? Може ли да има?

— Според мен това е невъзможно — отговори Саймън незабавно, като съвсем умишлено не се замисли над отговора. А после, след кратка пауза, в която търсеше какво още да каже, добави: — А вие мислите ли, че наистина ги иска?

Тя поклати няколко пъти глава все така облегната, без да отваря очи.

— Не знам… Направо не знам. Целия ден се питам… Не знам.

След като вече засегнаха този въпрос, той трябваше да го изясни, макар че предпочиташе да го изостави и да продължи да я окуражава.

— Подозирали ли сте някога, че ще се случи подобно нещо? Как се отнасяше той към децата след развода? Доколкото разбирам — отново погледна книжата на коленете си, — можел е да ги вижда достатъчно редовно?

— Да, идваше и ги извеждаше. Всяка втора неделя. И понякога ги водеше на почивка със себе си. В действителност това не му беше позволено, но как можех да откажа. И май не направих много добре. Твърде разточителен беше с тях. А тъй като не разполагах с много пари и не бих желала те да живеят разточително, се създаваха… трудности.

— И вие се противопоставихте?

— Не се противопоставих. Аз не се противопоставям. Как бих могла? Просто продължих да правя това, което съм правила винаги. И не очаквам от никого да постъпва като мен. Не очаквам. Но понякога… става невъзможно да продължиш да вършиш това, което се чувстваш задължен да вършиш. Ако други хора решат да ти попречат… — Тя замълча и въздъхна. — Миналата неделя той ги взе. Не бях вкъщи. Оставих ги при съседката. После й ги довел обратно. Така беше.

— Както виждам — каза той, след като този път наистина прегледа връзката писма, — вие сте се отказали от възможността за издръжка, въпреки съвета на вашия адвокат?

На това, за негово голямо облекчение, тя се усмихна весело.

— Да, така е. Отказах се. Щеше да е глупаво — аз да получавам издръжка от него! Не разбирах защо трябва да настоявам, в нашия случай това изглеждаше много смешно, а те все повтаряха, че е нормално, че ще опрости нещата, че ако не искам тези пари, мога да не ги вземам, да ги връщам обратно или нещо подобно. Достатъчно пари бях връщала вече. — Тя се засмя. — Знаете ли, аз съм се отказала от толкова много пари в живота си, отколкото никой мой връстник може би не се е отказвал… И това е голям проблем, наистина, макар и необичаен за повечето хора. Затова и рядко някой ме разбира. Като си мислех само за ужасното време, когато се избавях от всичките онези хиляди и каква беда се оказа това, аз наистина не можех да поискам от Кристофър десет лири на седмица или колкото и да е… Все още не съм успяла да се освободя от всичко. След няколко години, когато стана на тридесет и пет, трябва да получа още една голяма сума и никой не може да попречи, а имам и стотици квадратни километри борова гора в Норфък. Трябва да отида някой ден да я видя. Не че ми носи нещо, баща ми я купи тъкмо за да не мога нищо да направя с нея, ала тя е там, расте си и един ден някой ще трябва да се погрижи за нея.

— Тогава мога ли попитам от какво живеете?

— Да, можете да попитате — каза тя все още през смях, — защо да не можете да попитате, а аз ще ви отговоря, че имаше време, когато щеше да ми е страшно неудобно да ви кажа, и дори си мислех, че въобще да живея на този свят, е позор за мен! Но оттогава насам съм се променила малко и вече не съм толкова луда. Истината е, че когато преди осем години се отказах от онези пари, аз си запазих една сума. Мислех си, че е достатъчна, защото идеята ми беше да разполагам точно с толкова, колкото ми е нужно, и нищо в излишък. Абсурдно положение — трябваше да ме видите как седя и изчислявам колко е средният доход на човек в страната, какво е равнището на социалните помощи и тем подобни — смешно, нали, при това трябваше да смятам всичко сама, защото никой счетоводител не би ми помогнал, счетоводителите не могат да приемат някой да раздава парите си ей така, те просто не биха участвали в такова абсурдно начинание. И така, направих някакви странни изчисления, според които излезе, че ми трябват по петнадесет лири на седмица, като в действителност си оставих малко повече от осемнадесет. Но дори това не беше достатъчно, както чудесно можете да си представите или както аз сега знам. Оказах се толкова слаба в тези сметки, колкото и във всичките си капиталовложения, така че след като Кристофър ни напусна, бях принудена да приемам всякаква случайна работа. Готвех обеди в училището, наглеждах кварталната пералня и разни такива неща — всичките страшно ниско платени — веднъж си помислих, че трябва да направя нещо по-амбициозно, и изработих за журналистите „Акт за расова хармония“, само че излезе толкова нескопосана и всички така ме нападнаха, че се отказах. Но видите ли, човек прекрасно може да живее и с осемнадесет лири на седмица, особено ако има богати приятели като мен. Толкова много хора ме канят на разни обеди и вечери, та понякога си мисля, че бих могла да живея и без пари. А се чувствам длъжна да ходя на тези събирания, защото все има някакъв важен повод и няма как да откажа. Много от моите приятели са толкова интелигентни, като Ник и Даяна например че не искат нищо от мен, а същевременно ми помагат да се справя със света… тъй че живея добре, макар някои да не мислят така.

Саймън положи всички усилия да проумее казаното от нея, но се убеди, че ще трябва да изучи бавно и спокойно миналото й, ако въобще иска да разбере нещо. Колкото до забележката й за интелигентността на Ник и Даяна, наистина не можа да си я обясни, освен ако не беше просто скрит комплимент за неговото любезно внимание. Каква ли беше целта й?

Дали пък тя не преценяваше Ник и Даяна от коренно различна гледна точка? Може би той не ги бе оценил достатъчно. Но какво право имаше тя точно сега, ни в клин, ни в ръкав да му подмята за по-висшите си познанства и тесни приятелски връзки? Още веднъж усети как у него се надига вълна на подозрение, неприязън и гняв. Ако Ник и Даяна наистина толкова добре я разбираха, защо не бе останала да поговори с тях насаме, вместо насила да го вкарва в ролята на довереник и със съмнителните си дежурни признания да го подтиква към искрено съчувствие?

Трябваше да си страшно коравосърдечен, за да не се поддадеш, и тя добре го съзнаваше, но той беше точно такъв — коравосърдечен. Коравосърдечен, но и слаб едновременно. И тя веднага го бе забелязала. Покашля се, пъхна книжата обратно в измачканата папка и като поде последната й реплика, каза отчуждено и хладно:

— Да, както виждам, справяте се доста добре, но все пак мисля, че утре сутринта трябва веднага да се свържете с вашия адвокат. Това е най-добрият съвет, който мога да ви дам.

Тя не вдигна очи, гледаше ръцете си, скръстени в скута.

— Да — отвърна приглушено. — Сигурно сте прав. Много мило от ваша страна, че взехте всичко така присърце.

И вдигна поглед към него — очите им се срещнаха. Разбра, че промененият му тон я бе засегнал дълбоко, и тутакси му стана мъчно за нея.

— Много съжалявам — продължи тя. — Не биваше да ви задържам до толкова късно. Но не мога да ви опиша колко съм ви признателна, че ме изслушахте. Имах нужда да говоря за всичко това и вие бяхте тъй любезен да ми отделите време. Но човек не бива да затормозява другите с проблемите си, много е егоистично.

— Нищо подобно — напразно се опита да придаде топлина на гласа си. — Радвам се, че споделихте с мен. Съжалявам само, че не мога да помогна с нещо повече.

— Бяхте много отзивчив — каза тя отчаяно. Явно се бе дръпнала от него, беше го изоставила и сам си бе виновен, задето го отстраниха от тази топла стая, от това интимно, разхвърляно, избавително светло убежище. Тя нямаше друг избор — сам си го изпроси. Даде си ясна сметка за всичко. Ето това беше неговото проклятие — тази предубеденост, която понякога опасно натежаваше, а той бе неспособен, безпомощен да я уравновеси. Осъзнаваше, че беше несправедлив към нея, че тя нито го насили, нито го хвана в капан, а напротив — искрено му се довери, а той бе отхвърлил доверието и незаслужено я бе оскърбил. Опита да се бори, беше късно, но се опита да върне нещата назад. Заговори отново, за да поправи грешката си по единствения възможен начин — като възстанови сухата справедливост.

— Навярно бих могъл да направя и повече. Ако ми дойде нещо наум, непременно ще се обадя. Или вие ми позвънете, ако имате нужда от мен. Но всеки случай надявам се, че ще ме държите в течение.

Невероятна щедрост и благородство бяха нужни, за да се отвърне на подобно студено предложение, и той не очакваше друго от нея, освен формално да се измъкне. След като веднъж бе уловила безпогрешно предателското му отдръпване, сега едва ли беше в състояние да схване, че той вече съжалява за стореното. Но за негово изумление, тя го погледна отново, усмихна се изключително мило и каза сърдечно и топло:

— Вие сте чудесен, толкова сте любезен, а аз се държах ужасно, домъкнах ви тук и ви предложих само чаша чай. Отвратителна съм, мисля само за себе си, а толкова се опитвам да не бъда такава.

— Предложихте ми също парче много вкусна торта — отвърна той сдържано, но с надежда в гласа.

— Хареса ли ви? Искате ли още едно парче? Сама съм я правила. Обичам да правя торти. Чудесно е, че децата вече ги ядат, малките деца не ядат торти, каквото и да казват хората, само големите ги обичат. На колко години са вашите деца? Вземете си още едно парче.

— Няма да мога — отвърна той. — Трябва да вървя.

— Да, наистина — каза тя. — Далеч ли живеете? Чудя се как се осмелявам да ви питам, след като може да се окаже, че живеете в Дълич или някое подобно място.

— Не е толкова страшно — рече той. — В Хампстед съм. Всъщност доста е близо.

— Да, не е толкова страшно, можеше да бъде много по-лошо. Това донякъде ме успокоява.

Той се изправи, като все още държеше папката, и повдигайки я леко, каза:

— Навярно мога да задържа това за ден-два? Ще прегледам всички документи и току-виж, ми хрумнало нещо. Имате ли нещо против?

— Не, разбира се, нямам нищо против. Много мило от ваша страна. — Тя също стана и добави малко нервно: — Знаете ли, можете да преспите тук, ако желаете. Ако не ви се шофира сега. Аз мога да взема едно от децата при мен, въобще няма да ме затрудните.

— Много сте любезна — каза той, като наистина го мислеше и думите му прозвучаха искрено. — Но няма да мога. Трябва да съм на работа рано сутринта и ще ми се наложи да стана още по-рано, за да се прибера у дома и да си взема нещата. Няма смисъл.

— Да, прав сте. Горкичкият. Е, добре, няма значение. Ще ми простите, нали?

— Няма нищо за прощаване — отговори той, готов да си върви. — Боя се, че и аз, като някои дотегливи адвокати, намирам подобни истории за много любопитни. Пък и цялото дело е доста необичайно.

— Да, май че наистина е така — намръщи се леко тя. — Странно е, след като цял живот съм се стремила да бъда нормална. Но може би един не съвсем нормален човек, който се стреми да бъде нормален, рано или късно стига до парадоксални ситуации, как мислите?

— Още нямам достатъчно впечатления, за да имам мнение дали сте нормална или не…

— Съдията, който ни разведе — продължи Роуз, — каза, че съм прекалено ексцентрична. Стори ми се неучтиво от негова страна. Вие ще го прочетете, всичко е там, има препис от протокола…

— Ще го прочета — каза той — с голям интерес.

Ръкуваха се и той тръгна към своя празен дом. Караше и си мислеше за топлото детско легло, в което можеше да спи. Втори път такава възможност нямаше да му се отдаде.

Мислеше си също, че хората като него, естествено и неизбежно простили се с изначалната среда, в която бяха расли, сред прекалената физическа близост — малки къщи, тесни канапета, претъпкани спални, груби и безцеремонни целувки (като тези на баба му), които бяха желали да се откъснат от този свят и да навлязат в разредения въздух на едно недосегаемо съществуване, в по-обширни стаи и пусто пространство, рано или късно щяха да поискат да си върнат отново човешкото докосване, да намират желаната, а не случайната топлина, да усещат близост и взаимност. Но това никога вече нямаше да бъде възможно, светът на докосванията беше безвъзвратно загубен, и те, бегълците, прекалено чувствителни към шума и блъсканицата на онзи свят, от който си бяха пробили път навън, към огромните чисти килими в полупразните си гостни, щяха да се вглеждат един в друг през празните пространства — изолирани, самотни, неспособни да се приближат един към друг и да се докоснат, да споделят топлината на телата си, изгубили това предимство завинаги. Сети се за майка си в пансиона с огромните стаи и високи тавани във викториански стил на Южното крайбрежие, където тя живееше своя крайбрежен живот и дишаше онзи пречистен, безсърдечен въздух. Съжаляваше я, защото и тя бе отлетяла като него (сама го бе подтиквала към това), а сега — къде беше той, къде беше тя и какво бяха изгубили, спечелвайки толкова много?

Мислеше си също за Роуз Василиу. Роуз Върчу Брайънстън, така бе записано в множеството документи. Той се чудеше откъде бе дошло името Върчу.[1] При случай щеше да я попита. Сигурен бе, че ще я види отново. Защо бе задържал папката й, ако не като претекст за подобна възможност? Тези книжа го безпокояха. Тя не биваше да му позволява да ги вземе, а от негова страна беше недискретно и непрофесионално, че ги взе — имаше такова чувство, но не можеше да каже защо.

Когато стигна у дома си, заключи ги в едно чекмедже и цял ден се преструва, че не са там.

Бележки

[1] Virtue (англ.) — добродетел. — Б.пр.