Маргарет Драбъл
През иглено ухо (13)

Щом се събуди на следващата сутрин, Роуз тутакси се сети, че имаше нещо неприятно, което си бе дала дума да свърши. Докато слагаше закуска за децата и пиеше чай, тя се мъчеше да си спомни какво бе то — и така неволно разрови в ума си цял куп досадни задължения, като например да купи обувки на Мария и да отиде при стъкларя, безброй натрапчиви угризения, че е трябвало да позвъни на някого, а не го е направила, да пише на друг — и също не го е сторила, сети се, че не е купила сума подаръци за рождени дни и не е изпълнила много обещания. Но тя търсеше в ума си нещо по-различно от тези банални грижи, които изскочиха сами. Накрая, докато обуваше чорапите на Мария, докато намери кецовете на Константин, но не и футболните картинки на Маркъс, докато ги избутваше и тримата заедно през входната врата и надолу по улицата към училището, тя си спомни. Бе си обещала (като се събуди неспокойна посред нощ) днес непременно да отиде в библиотеката, за да проучи всичко сама. В някоя от онези ужасни скучни правни книги. Нямаше смисъл да пита адвоката си, нито пък Саймън Камиш, защото никой нямаше да й каже истината, всички те се надпреварваха да я утешават. Ако искаше да си отговори на какво основание се повдига пак този въпрос, трябваше да отиде и да разбере сама. След като стигна до този извод, седна доста унило и си наля още една чаша чай. Вече й се бе случвало да преживее подобно нещо. На два пъти. Първия път, когато самата бе поставена под опеката на закона. Тогава не си направи труда дори да осмисли малкото, което успя да научи, докато стоеше почти като затворничка в къщата на баща си и трябваше да разчита на книгите, които можеха да се намерят там, а те не се оказаха много полезни. Откри нещо приблизително в „Йоланта“ и „Студеният дом“ на Дикенс, но всъщност то не съответстваше точно на нейното положение, макар че втората книга я изпълни със съвсем оправдани, както се разбра по-късно, опасения. В началото бяха твърде неопределени, безформени, неясни, по-скоро страх от нейното собствено объркване и безпомощност. Когато се стигна до развода и тя осъзна, че все пак ще трябва да се раздели с Кристофър, за да спаси себе си, положението беше съвсем различно. Тогава знаеше какво точно я интересува, макар че не знаеше къде да го намери. Отиде в обществената библиотека заедно с Мария, която още не ходеше на училище, и докато тя се забавляваше да нарежда книгите плътно по полиците, Роуз се опита да намери нещо полезно: „Закони за всички“, „Законът за непосветените“, статистика по разводите. Помъчи се да се образова от популярни текстове, защото умът й се замайваше дори от най-простите термини, ала накрая трябваше да признае, че няма как, налага се да чете специализирани текстове. Не й разрешиха да вземе книгата на Рейдън вкъщи, защото бе в справочния отдел, така че нищо друго не й оставаше, освен да опита да се съсредоточи над нея в читалнята, където Мария, отегчена и непослушна, постоянно отвличаше вниманието й. С огромна болка тя изчете всичко за брачните простъпки, въпросите за издръжката, формулировките за жестокост и изоставяне. Беше мъчително преживяне, още по-угнетяващо от факта, че разбираше твърде малко от това, което четеше, и колкото и да се съпротивляваше, постепенно се убеждаваше в своята глупост. Може би за нея би било много по-лесно да отиде направо при адвоката си, но тя не бе склонна да постъпи така, искаше сама да проучи всичко, не можеше да се остави току-така в ръцете на адвоката. Освен това адвокатите не й симпатизираха особено и деликатността не й позволяваше да се обърне към когото и да било от тях, без да е сигурна за същината на своя случай. Не можеше да приеме, че адвокатът, който бе наела, ще вземе интересите й присърце. Очакваше да я укорят, и то сурово. Проблем беше дори да намери адвокат. Естествено не можеше да използва адвоката на Кристофър, нито на своето семейство, и се налагаше да разпита приятелите си. Накрая се обърна към Емили, която също бе напълно неосведомена, но все пак успя да я насочи.

Сега щеше да използва същия адвокат, но искаше първо сама да разбере в какво положение се намира. Облече палтото си, обу гумените ботуши и тръгна за библиотеката. Първо мислеше да отиде в централния филиал, защото бе по-голям и нямаше да бие на очи, но като тръгна, реши, че няма сили да стигне чак дотам. Не обичаше местния клон, защото го обслужваше някаква изключително припряна и сприхава особа, почти толкова неприятна, колкото и служителката от пощата, която редовно връщаше колетите, защото били лошо опаковани и не приемаше пълномощно, защото подписът не се четял.

Роуз пое по мрачните улици, покрай магазините, а дъждът продължаваше противно да пръска. Мислеше за жената от пощата. Миналата седмица се нареди на опашка да купи марки, момичето преди нея искаше да прати колет. Беше мило, свенливо момиче и много любезно попита, след като залепи марките: „Мислите ли, че ще стигне до края на седмицата?“. „Не ме питайте“ — отговори троснато дамата зад гишето. „О, прощавайте“ — извини се момичето и веднага съжали, задето я бе раздразнило, докато служителката го изгледа със свиреп, застрашителен поглед иззад решетката (която в този момент заприлича на укротителна клетка) и рече: „Вижте какво, вие искате от мен непоклатими гаранции, нали така, сигурни гаранции, че този ваш колет ще стигне до края на седмицата. Да, ама аз не мога да ви ги дам, не е моя работа. На никого не давам гаранции“. Момичето беше като поразено от гръм от тази атака, но някакво чувство за гордост и справедливост го накара, преди да си тръгне, да уточни: „Не исках гаранции, само попитах“. Жената зад решетката изсумтя презрително и се обърна към следващия клиент — той бе дошъл да попита за едно препоръчано писмо, което изпратил на семейството си в Нигерия: „Какво да направя — питаше той, — по всичко личи, че не са го получили?“. „А откъде знаете?“ отвърна жената. „Защото нямам отговор, а беше спешно.“ „Слушайте какво, вие не може да предявявате претенции, докато аз нямам писмено уверение от тези, на които сте изпратили писмото, че не са го получили.“ „Но как мога да получа от тях писмено уверение, че не получават писмата ми, ако не получават писмата ми?“ — недоумяваше клиентът. „Това си е вече ваш проблем — отсече дамата на гишето. — Не приемам рекламации, ако няма писмено потвърждение от адресата, че писмото не е получено.“

Като си припомни всичко това, Роуз се разсмя. Беше прекалено нелепо, за да е истина. Впрочем тя се разсмя още там, на опашката, и тези, които бяха разбрали защо, също се разсмяха. Това й беше подействало насърчително.

Мина покрай училището, огромна викторианска постройка, още по-внушителна на фона на мрачното небе, която, вярна на стила си, имаше дори и ветропоказател, и изпита задоволство от мисълта, че децата й са там, на сигурно място, и ги обучават. От вътрешната страна на прозорците бяха залепени книжни пеперудки, мрежести салфетки, най-различни разноцветни риби. Коледната украса с клонки и парченца памук от миналия срок беше изчезнала. Спомни си как се бе стреснала от вида на това училище преди много години, когато го видя за първи път — тогава Константин беше още бебе, и как постепенно това първо впечатление се бе променило под въздействието на чувството за близост и съпричастност. Като улиците, по които вървеше. Тя сви по една пряка, застроена със сиви къщи, в прави редици, и скоро стигна до библиотеката — изключително грозна нова постройка, която стоеше нелепо спрямо околните сгради, както и те спрямо нея. Пролетно време, когато дървото, засадено сред бетона, цъфтеше, тя не изглеждаше толкова зле. Но пролетта все още не бе дошла. Както винаги в библиотеката почти нямаше хора. Две по-възрастни дами стояха край рафтовете с надпис „Любовни романи“. Роуз беше против подобна класификация. Двама мъже — чернокож и индиец — седяха в читалнята и се опитваха да работят. Масите бяха много неудобни и веднъж Роуз бе чула как самата библиотекарка отбелязва този факт. Сега, докато чакаше да върне две от книгите на децата си, чийто срок отдавна бе изтекъл, тя чу нещо още по-лошо. Пред нея стоеше един мъж — изглежда, ганаец (макар и да имаше известен опит, тя не беше безпогрешна в преценките си), който помоли библиотекарката за някаква книга. Всичко си беше в реда на нещата. Попита дали библиотеката разполага с екземпляр от „Животинската ферма“ на Оруел. Вярно, произношението му не беше съвсем чисто, но тя самата отлично го разбра и много се изненада, като чу служителката да му отвръща рязко — не, разбира се, библиотеката не събира учебници по зоология, ако има нужда от такова нещо, по-добре да го потърси в главния филиал. Стана й любопитно дали мъжът ще отговори нещо, но не, той кротко повдигна вежди и се върна при каталога, за да го прегледа още веднъж. След като върна книгите и плати глобата, която уважаващите дейността си библиотеки вече не взимат от децата, тя се подвоуми дали да възрази, или да помогне на човека да се пребори с каталога, но разбира се, не направи нито едното, нито другото. Докато отиваше към раздела за правна литература, тя се питаше дали библиотекарката отговори така от невежество или от злоба и кое от двете е по-недостойно. Най-много я разстрои изражението на мъжа, което говореше за учтиво търпение. Какво ли беше всекидневието на този човек, изпълнено на всяка крачка с подобни сблъсъци? Някои от тия недоразумения бяха неизбежни, тя го знаеше, защото произтичаха от проблеми с езика, не дори от културните различия. Никой не искаше да признае, че езиковото общуване на голям брой имигранти бе почти невъзможно, но тя самата много добре го бе разбрала от времето, когато отговаряше на телефона на Антидискриминационната кооперативна служба за жилищно настаняване, защото основната й трудност (освен постоянния недостиг на подходящи квартири), беше невъзможността да се разбере с хората, които се обаждаха. По телефона беше по-лошо, отколкото на живо и тя често стигаше до границата на безумието, когато й се налагаше да слуша предълги обяснения, от които разбираше по една на всеки десет думи. Впрочем това доста приличаше на четенето на правни текстове — подробностите и уточненията си оставаха в пълна мъгла и само с огромни усилия на волята човек, можеше да се съсредоточи и да проумее основната мисъл. И то единствено ако успее да я проследи, но това изискваше непосилно напрежение и накрая тя винаги се виждаше принудена да се откаже. Организаторите на онази служба бяха убедени, че би трябвало да разбира гръцки, след като е омъжена за грък, а Роуз не беше в състояние да им обясни, че и самият Кристофър едва разбира по някоя дума гръцки и никога не би проговорил на родния си език. Атакувана всеки ден от потоци гръцки, тя положи усилия да го научи, но печално се провали. Съседите от другата страна на къщата на семейство Фланагън бяха гърци, те говореха слабо английски и по-скоро се стремяха да го научат от нея, отколкото да я учат на гръцки. Семейството на Кристофър ги ненавиждаше, а и техните чувства бяха същите. След като той я напусна, тези съседи се опитаха да й обяснят, че къщата, в която живееха, принадлежи на също такива изедници като семейство Василиу, които им вземат безбожен наем. Изменници на ближния, биха казали те, ако знаеха този израз на английски. Но нямаше нужда да го казват. Роуз и така ги разбра. Както и в оня ужасен ден миналото лято, когато бе излязла да поседи за малко отпред на стъпалата и забеляза старата жена от къщата на гърците, облечена в черно, също като нея да седи навън; старицата й показа небето и промърмори нещо на гръцки. Роуз не знаеше какво да отговори, но се усмихна приветливо, погледна синьото небе и каза: „Да, чудесен ден, наистина“. Жената продължи да ръкомаха тъжно към небето, а Роуз да слави слънчевата благодат, докато накрая се появи мисис Фланагън, привлечена от гласовете навън, и съобщи на Роуз, че съпругът на старицата същата нощ е „отишъл на небето“ и че тя сочи с пръст натам, където се е възвисила душата му. Как бе разбрала това мисис Фланагън, Роуз така и не узна, може би просто имаше по-добра интуиция за тези неща. Денят бе все така прелестен, слънцето продължаваше да грее, а Роуз и старицата продължиха да седят всяка на своите стъпала и да си кимат. Старата жена не се засегна от недоразумението. Роуз се питаше дали и тя би могла да бъде толкова великодушна.

Когато измъкна книгата на Рейдън за развода от лавицата за справочници и още едно томче, което й се стори полезно — „Законът за децата“ от Томас Е. Джеймс, тя изведнъж си спомни нещо: тази седмица бе прочела във вестниците за някаква жена, която взела от библиотеката „Цюрихските гномове“^[1], като мислела, че е детска книга, и се изненадала, когато децата й я захвърлили. Въодушевена от това, забърза към детския раздел и там, разбира се, под буквата „О“ намери „Животинска ферма“. Извади я и я занесе на мъжа, който все още се бореше с каталога. Той погледна книгата с изненада, а после с благодарност. Усмихна се. И Роуз му се усмихна. „Благодаря ви.“ „Няма защо“ — каза тя и се върна отново при правните си книги.

Дори самите названия бяха достатъчни, за да получи главоболие. Този път обаче прояви настойчивост. Знаеше, че след като бракоразводното й дело бе водено от Върховния съд, сега пак ще трябва да се обърне към Върховния съд, затова можеше и да пропусне разяснението за мировите съдилища, но някои от тях й се сториха полезни. Какво, за бога, значеше „установена от закона власт“? Най-сетне тя откри едно изречение, което се отнасяше до нейния проблем и в което сурово се заявяваше: „Промени в решението на бракоразводното дело, като например по въпроса за родителските права, могат по тази причина да се правят по всяко време, но само при изключителни обстоятелства, ако детето е навършило шестнадесет години“. Като се изключи необяснимото „по тази причина“, за което не откри нищо в предходния текст, всичко друго в изречението като че ли беше ясно, ала не особено насърчително. По всяка вероятност то значеше, че Кристофър има пълно основание да поиска промяна в родителските права над децата. Тя потърси трескаво някаква причина, въз основа на която правата можеха да бъдат прехвърлени, но (вероятно от глупост) не намери нищо особено, освен едно малко по-утешително изречение, в което се казваше, че от първостепенно съображение при преценката на съда е това, което е добро за детето. „Лошото поведение на коя и да е от страните не е ръководен принцип в това отношение.“ Очевидно тя ще трябва да докаже, че в интерес на децата е да останат с нея. А Кристофър щеше да се стреми да докаже обратното. Така или иначе, очертаваше се много главоболна история, навярно почти толкова мъчителна, колкото и разводът. За кой ли път се запита защо Кристофър се залавя с всичко това. Едва ли защото наистина желаеше децата? Това би било заблуда. Едно от нещата, които провалиха брака им, бе именно неговото отношение към децата. Той смяташе, че трябва да бъдат отгледани от майка си, че това е женска работа. В началото, когато работеше упорито, за да изхранва семейството си, тя си мислеше, че това е справедливо — е, не беше и много честно все тя да става посред нощ, да готви непрекъснато с малките деца, които се мотаеха и хленчеха в краката й, да се мъкне на пазар с висока температура в дъжда, бутайки детска количка, само и само той да не се почувства безпомощен, ако му остави бебето, но тя се справяше с всичко, и то достойно. В онези далечни дни често си казваше: „Той идва от друг свят и не може току-така да приеме нашите правила и традиции“. С течение на времето обаче откри, че той бе почнал да злоупотребява с различния си произход — когато му беше удобно, се освобождаваше спокойно от всички национални и исторически предразсъдъци и правеше всичко за своя изгода. Тогава започна да губи търпение, усилията й да се превърне в образцова гръцка съпруга все повече и повече загубваха смисъл и тя взе да си мисли (както става при всеки брак), че е време и той да опита поне малко да се промени. „Да пазя бебето ли?“ — ето така се изразяваше той, когато тя се осмеляваше да го остави сам вкъщи със заспалото горе дете, докато прескочи до пералнята с неговите ризи и чорапи. (Винаги така му казваше, макар че естествено в пакета имаше не само негови ризи и чорапи.) Когато и тя беше вкъщи и обграждаше децата с грижи и внимание, той също бе добър и внимателен с тях, но това не беше достатъчно — претоварена, пренапрегната, физически изтощена, тя разбра, че повече не е в състояние да потиска бурното негодувание и протеста, които постепенно се надигаха у нея, и така стигна до онова грозно падение, до грубите оскърбления към неговата нация, към семейството му и към самия него. Колко немислими бяха изглеждали те в началото и колко непреодолими бяха сега, когато вече се бяха отприщили. Но той отхвърли ролята на нормален английски баща и тя беше принудена, едва ли не насила, да направи свой капитал от това — привърза децата към себе си, взе ги напълно под своя грижа, създаде си, дори докато той бе още там, свой живот с тях, живот, в който тя пое всичките задължения и цялата отговорност. Когато Константин стана на пет години, той прояви безразличие относно избора на училище за детето. Така че трябваше сама да ходи и да разпитва и на своя глава да реши да го изпрати в онази мрачна викторианска постройка. И сега с какво право си позволяваше да се оплаква и обвинява? По-рано трябваше да се погрижи, ако въобще е имал намерение да го прави. Да, нямаше нищо чудно в това, че в края на краищата тя бе останала сама с децата: та тя беше заставена да ги поеме изцяло още отначало, през всичките тези трудни години се бе закалила, бе развила у себе си умение и сила да се справя с тях и нещо повече — научила се бе да обича трудностите около грижите за децата, създала бе за себе си и за тях един живот, от който той доброволно се изключи. Тя не можеше да промени, нито да изостави този живот, защото нямаше друг, а бе го постигнала с твърде много труд, за да се откаже от него. През последните една-две години, когато понатрупа пари, Кристофър й предложи някои промени — нова къща в по-добър район, автоматична пералня — но тогава вече беше твърде късно, тя бе станала това, което е, желаеше и занапред да бъде такава, и не би могла да му позволи да й отнеме това право. Искането му да вземе децата й се струваше невероятно, тя не можеше да си го обясни другояче, освен като израз на злоба, никак не й се вярваше, че то изразява искрено намерение, а още по-малко искрена загриженост. Пък и като познаваше Кристофър и всички злини, които бе изтърпял заради нея, как можеше да бъде сигурна, че не е движен само от лош умисъл?

Децата страдаха от тази история. В това тя не се съмняваше. Навремето ги бе взела от него, защото той пожела така, като по този начин му спести разкаянието. И повече не му позволи да влезе в малкия свят, който бе създала за децата и за себе си. Той твърдеше, че ги е настроила срещу него. Вярно беше. Тя гледаше да не го прави, но се беше случило. Когато към края той полагаше усилия да възстанови авторитета си пред децата, тя го подкопаваше, като ги убеждаваше да не приемат всички примамки, които им предлага, или най-подло се обявяваше срещу и бездруго изгубената му власт. Срамуваше се, презираше се за това, но бе неспособна, напълно неспособна да постъпи по друг начин. Сега, когато се връщаха вкъщи след разходка с баща си, с ръце, натоварени с най-неподходящи подаръци, с глави — пълни с подривни и пагубни разбирания, и се надпреварваха да й разказват какво са правили, тя се опитваше да мълчи с мълчанието на победителя. Но беше твърде късно за справедливост, твърде късно за каквото и да е трудно примирие.

Затвори книгата със закона за децата и се застави да прегледа отново Рейдън — този тъжен каталог на човешките злочестини и вражди. Някакъв инстинкт или смътно усещане, което се бе наслоило у нея, й подсказваше, че ще намери нещо в него, което ще оправдае всичките й лоши предчувствия и опасения. Дълго време го търси, защото всичко, на което се натъкваше по отношение на родителските права, изглеждаше несвързано или неубедително, но ето че най-сетне подозренията й се оправдаха. Беше малък параграф за възпитанието. Тя го прочете и почувства как косата на тила й настръхва. Ето тук, черно на бяло, беше записано: „По въпроса за възпитанието и отглеждането, съдът преценява благополучието на децата от гледна точка на: а) тяхното религиозно възпитание, в) издигане в обществото и с) тяхното общо благополучие“. Тя се замисли над това заявление. Знаеше, че вещае беда. Религиозното възпитание спокойно можеше да се пропусне, защото едва ли някой очакваше Кристофър да развие у себе си със закъснение страст към гръцката православна църква, но другите два фактора в нейния случай изглеждаха застрашителни. Особено благополучието на децата… мъглява формулировка, помисли си тя, и тук би могла да спори доста убедително, че тяхното общо благополучие се състои в това, да си останат там, където са, в училището на Харингтън роуд, без някой да се намесва в съдбата им, още по-малко да ги прехвърля другаде, но фразата „издигане в обществото“ беше нещо съвсем различно. Какво би могла да означава тя, ако не точно това, което Роуз не им предлагаше, а Кристофър бе убеден, че трябва да получат? Тя прочете написаното с петит в дъното на страницата и видя, че единственият цитиран процес бе делото Симингтън срещу Симингтън през 1875 година, но й беше известно, че дело по въпросите на възпитанието бе имало и по-наскоро, през април 1958 година. Може би в днешно време не се позоваваха на фактора за издигане в обществото, но откъде да бъде сигурен човек! Ако пък се позоваваха, то кой съдия би дръзнал да отъждестви училището на Харингтън роуд с „издигане в обществото“? Светът се беше изменил от 1875 година насам, но съдиите си бяха останали същите — тях едва ли биха ги трогнали социологическите проучвания, картинките от дъвки, красноречивите камари боклук и стари износени вещи по сметищата и самият парк Александра. А най-ужасното бе, че както седеше там и потръпваше при мисълта за предстоящото обвинение, Роуз се запита колко вяра й бе останала? Да, тя открито бе афиширала вярата си, бе я поддържала, живяла бе с нея, но като всички други хора преживяваше тревоги и съмнения. Суровата необходимост (неестествено наложена, но и доброволно възприета) я караше да се вкопчва във вярата си, но само бог знаеше какви големи тревоги, какви мигове на истинска паника бе преживяла. Тя беше самокритична и добре си даваше сметка, че някои я смятаха за побъркана, която подобно на Свидетелите на Йехова^[2] или Християнски сциентист^[3] отказва да даде на децата си кръв в операционната зала, в името на някаква съмнителна идея, може би на едно заблуждение, толкова отвлечено и мъгляво, че и тя самата не можеше точно да го определи. Готова беше да приема това, понасяше някак и своите собствени съмнения, но в същото време трябваше да признае, че в позицията й има нещо фалшиво и тя би могла да се придържа към нея само с измама. Можеше да си позволи да ги остави при себе си, защото в нейната къща имаше книги, защото тя самата спазваше неотклонно своите принципи и знаеше, че тъкмо това трябва да предаде на децата си, защото имаше приятели, чиито деца бяха точно такива, с каквито й се искаше нейните да дружат. Вярно, в първите години се безпокоеше, че никой няма да кани децата й на рождени дни, нито пък ще си намерят приятели с интелектуални интереси, приятели, които могат да бъдат от полза в по-нататъшния живот. (От полза? В какъв смисъл полза? За да се отговори на този въпрос, нямаше нужда от много разследвания, и това бе нейната най-добра защита от аналогиите с процеса на Симингтън срещу Симингтън.) Тя много разчиташе например на дружбата им с децата на Емили — мръсни малки интелектуалци с пърхот в косите, облечени с дрешки от евтините благотворителни базари, ала с глави, пълни с установени вече възгледи за същността на бога, обхвата на Слънчевата система и практичността на безплатния обществен транспорт в центъра на Лондон. Те бяха дали на децата й това, което училището на Харингтън роуд не можеше да им даде, ето защо тя и тук мамеше, както си бе послужила с измама за финансовото си положение.

За някои други неща страховете й се оказаха смешно безпочвени и лесно отпаднаха. Например за рождените дни. Събирания по такъв повод се правеха навсякъде по социалната стълбица, навсякъде, освен в нейното детство. Само в един учебен срок децата й ходеха на повече рождени дни, отколкото тя бе ходила през целия си живот. За нея това бе особено важно, победно признание на нейния подход. Но то не променяше отношението й към тези празненства, в което имаше нещо изнервящо. Не й се искаше да се задълбочава много защо е така, нещо се спотайваше в паметта й, нещо, което не желаеше да види, усещаше как сянката му преминава всеки път, когато купуваше поредния подарък, всеки път, когато припряно почистваше обувките на децата си или се опитваше да намери чиста риза или рокличка, всеки път, когато заставаше на входната врата, за да прибере децата си и водеше с други майки онези нищо незначещи разговори. Зад всичко това се надигаше една невроза, не, тя не можеше да причисли това постоянно ходене на гости към плюсовете на своята теория за възпитанието. Що се отнася до обучението, там се чувстваше, че в това училище няма да се научат дори на най-елементарното — да четат и пишат, ала те го постигнаха и то с голяма лекота, и продължаваха да напредват през един лабиринт от съчинения и бинарна математика (или нещо подобно), към по-висши форми на знанието. (Аха, казваха злорадите й приятели, то се дължи на тяхната наследственост, не че кой знае колко добре ги обучават. Какво искате да кажете, възразяваше Роуз с привидно недоумение, погледнете Кристофър, като става дума за наследственост, с какво може да се похвали, той е просто един от онези безкрайно назадничави имигранти, а що се отнася до мен, то аз съм твърде глупава и напълно необразована, никога в живота си не съм издържала изпит. Знаеш какво имаме предвид, казваха приятелите. Не, заявяваше Роуз с достойнство. Но вие знаете какво аз имам предвид).

Училището на Харингтън роуд даваше добра подготовка по музика, учеха се да свирят на различни инструменти — факт, който тя често „хвърляше“ в очите на Кристофър, докато един ден в пристъп на ярост той изхвърли обоя на Константин през прозореца на спалнята. Не беше негов, а взет от училището. Стана страхотен скандал. Господи, как се разкайваше тя за своята агресивна самоувереност, но колко неизбежна беше тази самоувереност тогава.

Но важното бе, че Константин е най-добрият ученик в класа. Тя не знаеше дали това доказва успеха или провала на нейната система на възпитание. Той се чувстваше еднакво добре и с децата на Емили, и със своите приятели от училище — никога не мърмореше, дори и плахо, че би предпочел нещо друго, не това, което имаше. Веднъж, в момент на безразсъдство, тя най-необмислено го запита кого харесва повече — Бен (най-близкия си приятел) или Сол (най-големия син на Емили), той я изгледа предпазливо, сякаш проникна с очи в ума й, за да го изучи целия, после помисли малко и каза: „Какъв странен въпрос. Харесвам ги и двамата“. Помисли още малко и добави: „Макар че Сол е много досаден понякога“. С Константин човек никога не беше сигурен. На другата вечер, докато се хранеха, той изведнъж изтърси „Мамо, ти кого обичаш повече — мен или Емили?“, и дълго се смя на нейните опити да отговори. Понякога тя си мислеше, че е манипулирала това дете — толкова добър, изпълнителен и многообещаващ беше той, закриляше я и бе верен на нещата, които му бе дала, без да претендира за онова, от което го лишаваше. Беше храбро дете — толкова мил и добър с нея след всичко, което му бе причинила, че понякога Роуз дори си поплакваше, защото той беше въплъщение на това, което човек само би могъл да желае.

Седмица след като Кристофър ги напусна, Константин трябваше да свири в училището и да бъде с вратовръзка. Той я помоли да му я завърже, но Роуз не можа да се справи. Объркана, обляна в сълзи, коленичила пред него, съзнавайки, че е виновна, задето няма мъж в къщата да му помогне (това беше едно от нещата, които Кристофър не смяташе за толкова унизително да върши сам), тя чакаше Константин да се притесни, да се ядоса, да я обвини, че баща му можеше да го направи, ако беше тука, но той не го стори, дори й даде да разбере, че не би си помислил такова нещо, просто мило изрече, че много момчета също не могат да си връзват връзките и че ако я вземе в джоба си, мистър Бел ще му помогне, свикнал бил, често го правел за други момчета. Същата вечер тя отиде на представлението — малка оперета, поставена твърде амбициозно, директорът имаше страст към музиката и организираше хубави музикални програми. Това беше историята на една морска костенурка и един човек, който отишъл да живее под водата, а когато излязъл, открил, че са минали сто години и че всичките му приятели са умрели. Роуз седеше с Маркъс от едната й страна, и Мария, която ядеше бонбони на скута й. Константин свиреше на обоя си, а другите деца танцуваха и пееха:

Играй на сребърния пясък

и барабана бий,

да трае вечно младостта ти

и мъката да те отмине.

Като чу рефрена, тя заплака — неусетно, неудържимо, без да знае защо — дали разчувствана от пъстрата многонационалност на децата и тънките им гласчета, които пееха тази песен, чийто смисъл по божията воля оставаше неведом за тях, или защото Кристофър я бе напуснал, или може би заради сантименталния дух, който витаеше наоколо. Но после си помисли, че най-вероятно е плакала, защото прозря, че Константин е призван да я предпазва от самата нея. Не беше убедена, че заслужава да й спестят истината за собственото й трагично падение. Но той я пощади: успяваше във всичко, беше ведър и учтив сред хората, макар и ужасен понякога насаме. Директорът твърдеше, че е един от най-добрите възпитаници на тяхното основно училище и със сигурност ще си пробие път в живота.

За малките не се тревожеше. Те бяха родени в един свят на скандали, побоища и раздели и не познаваха нищо друго. За разлика от Константин, те нямаха какво да пазят от ранното си детство. Един неин приятел, психиатър, веднъж й каза, че след като е отгледан в мир и любов през първите три години от живота си, Константин е застрахован за цял живот, независимо от бурите и катаклизмите, които му предстоят оттук нататък, защото основите на личността са непоклатими. Тя не един път бе мислила върху тези думи и не можеше докрай да им повярва. Наистина у Константин като че ли имаше устойчивост и целенасоченост, която липсваше на другите двама, но Роуз се боеше, че това значеше също и устойчивост в страданието. Маркъс и Мария постоянно се счепкваха, непрекъснато се помиряваха, бяха емоционални, свадливи, жизнерадостни и на мига забравяха всичко. С една дума — лесно се приспособяваха, бяха родени да оцелеят. Ала Константин, макар че можеше да бъде труден в лесните неща, притежаваше обезпокоителна способност да разпознава, да улавя, да приема, понася и преодолява истинската мъка, както постъпи например по повод на вратовръзката и отсъствието на баща си. Може би това е имал предвид психиатърът, като спомена за непоклатимите устои на личността. В такъв случай Роуз съвсем не беше сигурна, че това е преимущество. На тази възраст е по-добре да не знаеш, по-добре е да не можеш да решаваш… Само времето щеше да покаже кое от трите деца е най-засегнато, най-силно увредено. Трябваше да изчака, за да го разбере. Но поне засега нямаше особени причини да се безпокои за Маркъс и Мария. Те бяха добре, бяха щастливи. Когато не издържаше и започваше да плаче, напоследък, слава богу, го правеше все по-рядко, те търпеливо я изчакваха да свърши, а след това я караха да им сложи пушките или да им налее портокалов сок, сякаш нищо не се бе случило, така както, докато Кристофър живееше с тях, слушаха ужасяващите скандали, обидните викове и крясъци, гледаха удари и чупене на чаши и чакаха, малко отегчени, всичко да свърши, за да продължат да гледат телевизия. Никога не изглеждаха особено развълнувани от нейните проблеми, много повече ги занимаваха техните собствени безконечни разпри. Или може би сподавяха симптомите на вътрешния си смут, откъде би могла да разбере? Не изглеждаха много потиснати. Вероятно обаче тяхното празно, безразлично мълчание, свъсените им, изнурени погледи бяха сигнал за по-голяма опасност, отколкото изпълнения с напрежение навик на Константин непрекъснато да следи реакциите й. Дали, когато пораснат, нямаше да станат затворени, отчуждени хора, които обръщат гръб на всичко, което не им се прави. Не можеше да се каже, че винаги бяха такива, за каквито ги мислеше — Маркъс например понякога биваше много неспокоен, а имаше случаи, когато Мария изпадаше в нервен пристъп, дърпаше я за полата, стискаше я за коленете и я молеше да не крещи на татко по телефона. (Не че Роуз се канеше да го прави, а много често напоследък на телефона съвсем не беше татко, но Мария явно си спомняше времето, когато той се обаждаше, не го беше забравила.)

Удивително наистина как никога не можеш да разбереш напълно другия човек, дори собствените си деца, въпреки че целият им живот се е разгръщал пред очите ти и знаеш всичко, което им е оказало влияние. Толкова противоречива, непостоянна, объркваща смесица от менящи се качества бяха те, че ако тя например кажеше на някой приятел, че Маркъс е сръчен, в следващия миг той непременно щеше да забърка страшна каша, мъчейки се да залепи нещо. Или тъкмо когато си мислеше, че Константин е изключително уравновесено, сдържано и дисциплинирано момче, веднага, като че ли прочел мислите й, той почваше да крещи, да се заяжда, да обижда, с една дума, да се държи като хулиган, какъвто по принцип не беше в нейните очи! Как можеше да разбере какво става с тях, как им въздейства, когато всичко беше толкова неопределено? И все пак тя не се тревожеше за Маркъс и Мария. На тях нищо не можеше да им навреди, защото самата Роуз не носеше в себе си нищо, което да ги заплашва — така обичаше личицата им, гласчетата им, че не можеше да им причини никакво зло, можеше да ги пренесе на Северния полюс или да им сложи общ нашийник и пак нищо нямаше да им се случи, пазеше ги обичта й. С Константин (в интерес на истината) бе по-различно, защото имаше период, когато тя почти бе престанала да го обича — не можеше да го приеме такъв, какъвто е, а на възмъжаващата му индивидуалност (той бягаше от целувките, стана подозрителен и тромав) бе невъзможно да се угоди. Тогава се караха — той и тя (в най-тежкото време, непосредствено преди да вземе решението за развода, преди края, изтощена до изнемога от двете по-малки деца, които искаха своето, неспособна да се съобразява със своенравното, трудно и упорито подрастващо момче) — вечно се препираха, недоволстваха един от друг и тя неусетно престана, тайно и за кратко, но престана чисто физически да го обича. Спря да ходи вечер в спалнята му, за да види дали е заспал. Просто престана да го обича, както го обичаше някога. „Вятърът духва, накъдето си поиска“, отскубва се ехидно и нехайно… После се научи да го обича отново, обичаше го нежно и силно, ала не преставаше да се тревожи за онази празнина, за онзи промеждутък от време, когато неусетно и уморено го бе предала. Той сам спечели обичта й отново, тя не му я даде даром, бе си я върнал с чудесното държание, с удивителното разбиране, което проявяваше, с отстъпките и благородните жестове. Пръв бе подал ръка за помирение по заповед на собствената си шестгодишна воля — престана да се кара с нея, да я обвинява, да я предизвиква. А това я накара да го заобича още повече, да го приласкае по-близко до сърцето си: обичаше го заради душевната му щедрост, както обичаше другите заради бебешките им личица и тяхната невинност. Но това беше обич, обременена завинаги с едно напрежение, защото никога не можеше да си възвърне изгубената спонтанност и цялост. Другите две деца не бяха загубили тези неща и затова тя не се тревожеше за тях. Предпазваха се не те самите, пазеше ги нейното чувство към тях. Напразно си казваше, че такива моменти на измяна, като тези с Константин, бяха неизбежни, че те бяха кръстът, който по-голямото дете трябваше да носи, че то не е забелязало промяната, а всичко е било плод на прекалено чувствителното й въображение. Но въпреки това се упрекваше. Не можеше да си го прости. Не можеше да приеме като нещо естествено недостига на човечност.

Ала нямаше смисъл да си блъска главата сега за тези неща. Те, слава богу, не се вземаха предвид в съда. Най-малкото, не бяха основание, за да се промени решението за родителските права. Тя затвори голямата книга за разводите, върна я на лавицата и тръгна да направи обичайните сутрешни покупки. Пътьом влезе в сладкарницата на ъгъла на Харингтън роуд за ароматизирани бонбончета с пълнеж от плодов сок, които бе обещала на децата сутринта, реши да ги купи веднага, за да не забрави по-късно. Това бе сладкарничката по пътя към училището, пълна с всякакви лакомства по едно и половина пени — сладки панделки, дъвчащи бонбони за по едно пени, сухи „запушалчици“, хрупкави кухи бонбонки, карамелени пръчици, които глупавите възрастни, престанали отдавна да влизат в такива магазинчета, с присъщото си високомерие вероятно смятаха за отдавна изчезнали. Но лакомствата си бяха там и Роуз бе обещала дражета с пълнеж от плодов сок за по две пени, или сладки кубчета, оваляни в захарни пръчици. За да стигне до щанда, тя трябваше внимателно да прекрачи през мократа част на пода, който Джанет от нейната улица миеше усърдно с парцал, застанала на колене. Роуз стъпваше предпазливо, за да не пренася кал отвън — макар че нямаше защо да си прави труда, самата Джанет размазваше мръсотията навсякъде, тъй като просто не изпираше парцала. Роуз нарочно я поздрави само с кимване. Джанет, която можеше с часове да разговаря на улицата или пред входната врата на къщата си, не обичаше да я виждат как мие пода в магазинчето, и то на колене. Първия път, когато Роуз я завари така, тя поздрави, както би я поздравила навсякъде другаде, но Джанет й отвърна едва забележимо и толкова свенливо, сякаш би искала да я няма. Роуз схвана намека. Тази работа бе нова за Джанет. Преди да започне тук, тя гледаше едно чернокожо бебе на име Мелиса. Но общината направи проверка и установи, че е вече твърде стара за такава работа, а сутеренът, в който живееше — твърде влажен. И ето, тя беше тук, застанала на колене и безцелно разнасяше тънък слой кал по целия под, застлан с линолеум. Носеше стара, избеляла щампована престилка, косата й беше бяло-жълта и съвсем рядка, лицето й потрепваше като на зайче, а като говореше, фъфлеше. Да разговаряш с Джанет, беше истинско изкуство, защото човек трябваше да извлича думите от това неразгадаемо фъфлене, изкуство, което всички на тяхната улица добре бяха усвоили. Освен това, ако някой искаше да поддържа разговор с нея, се налагаше да се намесва грубо и безцеремонно в несекващото фъфлене, защото тя не млъкваше — веднъж потекъл, потокът от звуци, който излизаше от устата й, не можеше да се спре. И сега, след като Роуз поиска три пакетчета бонбони, оваляни в захарни пръчици, Джанет пак започна да фъфли и да кима с малката си птича глава, когато в магазинчето, почти веднага след Роуз, влезе мис Линдли, учителката на малките й деца, стъпвайки внимателно с модерните си високи ботуши от изтривалката пред вратата направо на разстлания на пода вестник, за да си купи цигари за през междучасието, което току-що бе започнало. Роуз, полуобърнала глава, видя колко любезно тя се мъчеше да избягва символично измития под и си помисли може би за стотен път какво мило момиче е мис Линдли.

Като позна Роуз, мис Линдли се усмихна. Но малко неловко, така поне се стори на Роуз, и тя си помисли, че това сигурно се дължи на писмото от нейния адвокат, което навярно вече е пристигнало в училището, съобщаващо, че може би ще се наложи директорът и някои от учителите да дадат свидетелски показания относно устойчивостта на характерите на децата на Василиу. Когато обаче заговори, съмнението се разсея. (Мис Линдли искаше тъкмо това.)

— Аз май не трябва да съм тук — засмя се тя. — Просто отскочих за пакет цигари.

— Аз пък купувах бонбони за децата — каза Роуз.

— Много по-здравословно — отвърна мис Линдли.

— Не знам — каза Роуз. — Развалят зъбите.

— Зъбите на децата ви изглеждат чудесно. Те и трите са в цветущо здраве.

— Да, не мога да се оплача — скромно отговори Роуз.

— И много будни — продължи мис Линдли, която явно бе решила щедро да се отдаде на тази тема. — Истинско удоволствие е да имаш такива деца в класа.

— Не намирате ли, че Мария е малко шумна? — попита Роуз.

— Всички са шумни — отговори мис Линдли. — Но Мария поне вдига весел шум.

— През цялото време говори.

— Да, през цялото време говори, но просто защото лесно се увлича и е пълна с енергия. Знае всичко, това малко дяволче, дори ми каза веднъж, когато Маркъс беше в клас 12, че той не е написал за „Малкото бяло слонче“, ами за „Голямото лошо зайче“. И все такива неща.

Двете се засмяха.

— Мен малко ме изморява — рече Роуз, която в действителност не мислеше така, но очакваше, че за мис Линдли е така.

— Никак даже — каза мис Линдли. — Чудесно е, когато виждаш, че децата се увличат.

И така, усмихвайки се дори прекалено една на друга, за да изразят взаимното си дружелюбие, на прага на магазинчето те се разделиха. Роуз Василиу продължи да си мисли: „Прелестна е тази мис Линдли! Обича много децата, толкова е енергична, мила и търпелива с тях, а това, което й харесва у тях, е всъщност ответният израз на собствената й ведрост, обич и доверие“. А мис Линдли си мислеше: „Колко мила жена е мисис Василиу, тя наистина не си дава сметка колко добри са децата й, защото е убедена, че всички са добри, ако пък й кажа, че нейните деца ми доставят истинско удоволствие, сигурно ще си помисли, че я лаская, само защото има проблеми, горката жена, никога няма да узнае, че го казвам искрено“. И така, като си засвидетелстваха нещо повече от банално уважение (защото не беше точно уважение, а симпатия и доверие), те се разделиха. Прелестната мис Линдли закрачи през асфалтовата площадка с високите си ботушки и къса поличка, дългата й коса се полюшваше в синхрон с енергичната й стъпка, а от лицето й струеше достойнство, ведрина и увереност. Неуморима и горда, обожавана от децата, чиято топлота, примесена със собственото й добро самочувствие, я грееше и изпълваше с радост, тя всеки ден жънеше това, което бе посяла — реколта от усмивки, приятелство и вяра, и ръце, които искаха да докоснат късата й поличка, гласчетата, които викаха: Мис, мис (или мамо, когато забравяха, че това е учителка). Познайте, мис! Никога няма да познаете! Такава беше работата й и тя я обичаше. Прелестната мис Линдли крачеше през асфалтовата площадка към сградата, която приличаше на затвор, но благодарение на нея и хора като нея не беше. Нека да крачи все така, не задавайте въпроси за бъдещето или за миналото й, не питайте защо е дошла тук, нито как понася своята работа, нито кога ли ще я напусне тази младежка енергия, оставете я да пресича гордо площадката с предизвикателните си ботушки, все така очарователна и съвършена, с развята коса, и от всяка нейна стъпка да лъха ведрина, самоотверженост и призвание. Не търсете поводи за неверието си, не я смущавайте с него, защото тя върви към онази винаги очакваща я класна стая и когато отвори вратата, ще грейне в усмивка в отговор на детските усмивки и ще посрещне с любов нестихващия хор от въпроси, желания, плачове и зов. Но вярвайте, че тя не съществува и не би могла да съществува. О, прелестна мис Линдли! Приеми това предано откровение.