Маргарет Драбъл
През иглено ухо (28)

Роуз не се обади на Саймън седмици наред и той самият не я потърси. Все едно че я беше изгубил. Отначало му се струваше, че я е предал пред по-големите изисквания на Кристофър — този човек не му излизаше от ума: приглушените му, монотонни оплаквания, разказът за неговите неволи, чинията с пържени яйца, окаяните му златни рибки, цялата атмосфера на изоставеност — после започна да се бои, че е приел прекалено сериозно това, което Кристофър каза по неин адрес, и се остави да бъде убеден, както можеше да бъде убеден един съдия или съдебен заседател, че Роуз не е това, което изглежда, че привидните й добродетели всъщност са смътен рефлекс на нейната ненаситна природа, че тя развращава, а не че я оскърбяват. За щастие успя да отклони мислите си с работа: едно дело, което му бе обещано още от Великден, почна да се гледа, бе толкова интересно, че погълна цялото му внимание. Отнасяше се за някаква фабрика, в която не приемаха работници, които не членуват в профсъюза, и той трябваше да защитава интересите на този съюз. Съюзът се бе отнесъл много лошо с ищеца, като по съмнителни причини бе отказал подновяването на членството му. Дотогава Саймън не се бе занимавал точно с този профсъюз: беше малък, добре споен възел, не особено мощен, и колкото повече го изучаваше, толкова по-недемократични му се струваха неговите методи. Оказа се, че цеховите отговорници са хора на управата и нареждат на останалите членове на профсъюза какво да правят и какво не, в зависимост от промените в благоразположението на управата. Саймън бе изумен, че досега никой не им е потърсил сметка. Човекът, който заставаше срещу тях, се казваше Хърбърт Алфред Джоуит. Бе се опитал да организира една представителна отцепническа група, която да се противопостави — докато се занимавал с това обаче, за нещастие отпаднал от профсъюза, като по този начин загубил работата си, без да има възможност да се захване с нещо друго, което да му осигури прехраната. Съюзът отказваше да го приеме обратно. След като се запозна с официалните причини за отказа им, Саймън констатира, че те за съжаление са напълно законни. Много трудно бе да се оспорят, както и самият мистър Джоуит скоро се убеди. Когато проучи няколко пресни случая на отцепничество, като например този на шофьорите от „Бърза помощ“, Саймън установи, че по всички пунктове горкият мистър Джоуит е действал много достойно, изключително честно, макар и да се бе поддал на известни провокации. С една дума — репутацията му бе напълно неуязвима. Но за зла участ, делото бе подето от парламентаристи, от пресата, от телевизионни капацитети, които подходиха към него не като към вътрешен профсъюзен проблем, а като към принципен въпрос. Фабриката, където не можеш да работиш, ако не си член на профсъюза, бе подложена на жестоки нападки. Защо човек да не може да работи където желае, тръбяха определени кръгове от пресата. Тиранията на профсъюзите, крещяха други. Правото на труд — основно право на човека, лицемерно заявяваше един вестник. Започна се истинско преследване на профсъюзите. А проблемът съвсем не беше в това. Не че мистър Джоуит не искаше профсъюза — той беше запален профсъюзен член, — но искаше друг, по-добър профсъюз. Просто не бе улучил момента за своите действия и това беше всичко. И тъкмо защото все още не можеше да разчита на такъв профсъюз, сега се намираше в окаяно положение. Представяйки интересите на профсъюза, Саймън се озова в положение на представляващ интересите и на управата, която бе доволна от уволнението на конфликтния мистър Джоуит. От друга страна обаче това дело не биваше да бъде загубено. Саймън не можеше да си го позволи. На сърдити и зле информирани приятели той търпеливо обясняваше, че конкретният случай с делото не е важен. Важното е да се придържаме към принципа.

— Но този принцип гони един невинен човек от работа — възразяваха му те.

— Това не ме засяга — казваше Саймън.

— В името на принципа ти защитаваш погрешна кауза — възразяваха му пак.

— Точно така — отвръщаше той, — така стоят нещата.

И разбира се, колкото по-голям шум се вдигаше, толкова по-важно ставаше за него да не загуби. Връщането на мистър Джоуит в съюза щеше да бъде катастрофа. Ликуването на отцепниците щеше да бъде толкова голямо, колкото разочарованието на неговите работодатели, които нямаха никакво желание да назначават хора, нечленуващи в профсъюза. Щеше да им струва твърде скъпо. Така че те си траеха. За разлика от тях обаче работодателите от други браншове, където профсъюзите бяха направили по-успешни стъпки да налагат свои отцепили се членове, вдигаха голям шум. Стигна се до страхотен сблъсък. Саймън реагира енергично. Неговото умение и красноречие бяха възнаградени. Той спечели делото и Хърбърт Алфред Джоуит трябваше да напусне сцената. По-късно, когато си спомняше случая на спокойствие, Саймън видя, че едва ли бе възможно да се загуби това дело, освен ако бе действал като профан. Колкото и силен да беше натискът на общественото мнение, каквито и да бяха действителните факти по делото, профсъюзът имаше напълно законното право да се отърве от мистър Джоуит. И съвсем коректно приложи правото си. То бе доказано и защитено. Всичко мина сравнително гладко. Профсъюзът си остана покварен, а Саймън си получи хонорара. Той се надяваше, че цялата гласност около случая ще създаде още неколцина като Джоуит, които ще се заловят със съюза, но вече по-благоразумно. За себе си реши никога повече да не работи за този профсъюз. Доколкото зависеше от него, това щеше да бъде първото и последното му подобно дело. Не всичко вървеше безпрепятствено. Никак не беше лесно да следиш нишката в такъв лабиринт. А на моменти дори се питаше дали въобще има някаква нишка. Но като си припомняше трезво нещата и поглеждаше от друга страна, виждаше, че без тази нишка лесно можеше да загуби делото и сам да се загуби. Гората и дърветата, както бе казал Джеферсън… Самият Джеферсън го поздрави сърдечно, че се е справил: аз не бих могъл да го сторя, добави, като се подсмихваше двусмислено.

Едно от последствията от това дело бе, че за първи път Джули призна: е, в края на краищата не е лошо да си адвокат. Случаят стана толкова известен, че дори онези, които не четяха правните колони във вестниците, бяха запознати с него, и Саймън се трогна, като видя как ограниченото въображение на Джули разцъфтя под слънцето на известността. Макар и със закъснение, тя взе да се замисля за възможностите пред мъжа й, възможности, които години наред тайно го бяха измъчвали. Представи си засрамена как той става съдия, видя го като председател на Камарата на лордовете, представи си как го честват, облечен в роба, видя се на вечеря с министри, чийто висок пост щеше да компенсира скучния, лишен от изисканост разговор. Започна да се държи много приятелски с него и той изпита непознато дотогава задоволство, като я чуваше да обсъжда неговите схващания и стремежи с приятели и познати, сякаш бе горда с тях, а не отегчена и безразлична както преди. Саймън вече не очакваше почти нищо от нея и сега се радваше на тази промяна. Когато късно една вечер се прибираше вкъщи, я чу да говори по телефона: „Да, разбира се, ще дойдем… съжалявам, че не съм се обаждала толкова отдавна, Саймън беше така зает с това профсъюзно дело (тя дори произнесе инициалите на профсъюза, изрече ги така леко и непринудено, като че ли подхвърля бакшиш), че наистина не можехме да излизаме много. Но, разбира се, ще дойдем, с нетърпение го чакаме“. — Тя затвори и се обърна към него усмихната, почти радостна, че го вижда.

— Беше Клеър Куксън, да ни напомни за концерта в залата на кметството утре вечер. Не си забравил, нали?

— Не, не, разбира се, че не съм — отговори той, макар че за свое учудване беше забравил. Това бе събранието, на което трябваше да говори Роуз, а то бе излязло от ума му, както и самата тя. Като се сети за това, и то чак след напомнянето, се смути. Независимо от всичко, на следващата вечер беше там, без да прави опит да се измъкне.

Събития от подобен характер можеха да въодушевяват души, по-снизходителни и човечни от тази на Саймън Камиш, изпълнена с гневно омерзение към човешката раса. Сигурно няма да са много посетилите, мислеше си той, чието благодушие ще им позволи да изтърпят концерта, без да се почувстват унизени, макар че от много благотворителност някои сигурно са закоравели… Ето ги богатите, седнали на по-скъпите места. Кой знае, може би в момента те мислено се потупват по гърба, че са тук, и изобщо не осъзнават какво обществено порицание е самият факт, да бъдеш в списъка на поканените на такова място. Ела, Революцийо, казваше си той, като шареше с поглед из бляскавите редове, кимаше и се усмихваше на познати — сред публиката забеляза Ник и Даяна, — ела, Революцийо, само в тази зала има няколко глави, които ще се търкулнат! Тази неприязън, която изпита към толкова много хора едновременно, му подейства успокояващо след изминалите няколко седмици мъчително притворство. Всички ще увиснем на уличните стълбове, каза си той, и мисълта за това го развесели, макар и да не виждаше с какво онзи профсъюз например допринася за това увисване.

Прегледа програмата. От нея разбра, че ще има пауза: преди това Джени Пейдж, една известна певица с „будна обществена съвест“ щеше да изпълни фолклорни песни, щеше да има поетичен рецитал на известна личност от телевизията — Едгар Едуардс, и обръщение от мисис Роуз Василиу. През паузата щяха да се предлагат напитки в бара, а след това — идваше ред на песни от стари мюзикхолове, в които се очакваше да се включи и уважаемата публика. Той прочете внимателно всичко, обърна се към съседката си, съпруга на един известен телевизионен коментатор, също с будна обществена съвест, и каза: „Доста упадъчно ми се струва, а на вас?“. Тя изсумтя презрително и му предложи фъстъци от едно пликче.

— Ужасно е — отговори, — ужасно. Впрочем няма значение. Вземете си фъстъци. Умирам от глад. Скоро ще свърши. Ако ли не, човек винаги може да се измъкне незабелязано.

Той сдъвка с благодарност няколко фъстъка. Светлините угаснаха, завесата се вдигна и се показа един човек, който започна да издава някакви встъпителни шумове. Беше непоносим. После се появи певицата, тя бе още по-непоносима. Изпя няколко протестни песни, с което подкрепи идеята на самото събиране, и видимо се раздразни от хладните аплодисменти, с които бяха изпратени нейните старания. Беше свикнала с по-добро отношение от наивната младежка публика и се фръцна от сцената с израз на накърнено честолюбие. Рециталът не беше толкова лош, трябваше да бъде смешен и почти беше. След това дойде ред на Роуз. Водещият се появи отново и „проскърца“ с дрезгавия си глас няколко неуместни и безвкусни анекдота, после малко безпомощно обяви: „А сега, имам удоволствието да ви представя мисис Роуз Василиу, име, което, сигурен съм, е познато на всички. Тя ще ни обясни за какво сме се събрали тук“. И като махна към кулисите, той посрещна на сцената Роуз. Щом я видя, Саймън почувства толкова силна болка, угризения и любов, че изтерзан, трябваше да отмести поглед встрани. Ето я, недооценена, оклеветена, ала напълно неопетнена и смутена до смърт, тя нервно се упътва към микрофона, бледа като призрак, неловка в ролята си, като дете, което поднася букет, безпомощна, неспособна да задържи вниманието на публиката, объркана и несигурна, което залата схвана веднага. Какво зрелище, помисли си той — колко поза има в него, а Роуз е неспособна да позира! Още повече че не се чуваше. Говореше нещо, но какво точно казва, трудно можеше да се долови. Беше тъжен спектакъл, наистина. В дългата си бяла рокля и ниски червени обувки, с които я бе видял за първи път, тя стоеше отпред, кършеше ръце и прочистваше гърлото си между всяка фраза, като от плахост не бе в състояние да довърши на един дъх нито едно изречение. Направи истинско представление, но беше жертвата, а не режисьорът в него. Не тя бе организирала този плачевен спектакъл. По-скоро се мъчеше да го изтърпи, скромно и примирено, изцяло подчинена на публиката, без намигвания или пренебрежителни усмивки, без да се опитва с извинително изражение да кокетничи с аудиторията. Почти не поглеждаше към залата. Понякога с видимо усилие си налагаше да погледне напред. А публиката шумеше и покашляше, нетърпелива да свърши.

Не, тя не може да харесва това, помисли си Саймън. Каквото и да казват за нея, такова нещо не може да й харесва!

На излизане от сцената, Роуз се спъна в кабела на микрофона и едва не падна, но водещият я подхвана. Болката в гърдите му бе така остра, сякаш той бе паднал.

Пет минути по-късно я намери в бара. Разговаряше с лейди Бресон и още един-двама души, усмихваше се, опитваше се да предразположи тези, които се бяха почувствали неудобно заради нея. Щом забеляза Саймън, тя се насочи към него, като че ли го беше търсила, и пое протегнатата му ръка. Заговори му трескаво и нервно, като че ли молеше за прошка. Добре че предвиди да каже на Джули, макар и със закъснение, че се е виждал вече с Роуз у Ник и Даяна, защото очакваше такава внезапна среща, но въпреки това се почувства неловко, докато запознаваше двете жени. Наблюдаваше ги озадачено и объркано как се ръкуват. Не че се страхуваше, че някоя от тях ще бъде недискретна, тъй като напълно се доверяваше на Роуз, а Джули нямаше какво да каже. Нито пък бе обсъждал когато и да било Джули с Роуз. За негова чест дори се бе въздържал от намеци и недомлъвки, което бе доста трудно, като се има предвид безразсъдната откровеност на Роуз и компрометиращият факт, че е бил при нея и е изслушал докрай изповедите й. Така че нямаше от какво да се бои, освен да не го издадат собствените му чувства, които досега бе успял да запази само за себе си.

След няколко минути обаче бе принуден отново да се замисли. Защото, уви, Роуз и Джули не спираха да си говорят. И изглежда твърде добре се разбираха. Докато самият той с усилия разговаряше с лейди Бресон, чуваше ги до себе си как оживено приказват. Твърде късно се сети за ненаситната дружелюбност на Роуз, за прекалената й търпимост към хората. Не я бе виждал в компания след първата им среща преди месеци и беше забравил странната смесица от стеснителност и общителност, която проявяваше тя. Споделяше с Джули ужаса си от излизане на сцена, паниката, която я обхващала, като й се случвало да прави радиопредавания, тромавото й препъване в микрофона, а Джули я слушаше очарована, като за утешение разказваше за някои свои затруднения. Ами ако станат приятелки, внезапно си помисли Саймън? Би било невъзможно, кощунствено! Но защо пък не, в края на краищата? Той си спомни собствената си среща с Кристофър, какъв неочакван обрат прие тя! Всичко беше твърде сложно, наистина кошмарно, а бе почнало толкова просто и невинно.

За втората част от програмата Роуз попита дали може да седне при тях, по време на първата била зад кулисите и сега й се искало да седне в залата, да се отпусне и да се позабавлява. И така, като се върнаха на местата си, той се оказа седнал между тях двете, без до момента да е имал някаква възможност да размени една човешка дума с Роуз. Дразнеше го фактът, че тя толкова добре прикриваше познанството им, ала защо недоволстваше, след като и самият той се държеше с явно безразличие? Но веднага след като завесата се вдигна и някаква жена запя: „Аз стоях и те чаках пред църквата“, той видя как тя извади пакета си с цигари „Удбайн“ и взе да пише нещо трескаво по него: изчака тя да му го даде. Беше написала: „Какво ти каза К.? Трябва да те видя утре. Спешно е“. Саймън го прочете, сложи го в джоба си, но не я погледна. Тя гледаше сцената, той направи същото. Песните се редяха една след друга — някои весели, други тъжни. Част от публиката пригласяше, Саймън — не. Някакъв мъж започна да рецитира викторианска балада за две деца, умиращи в една мансарда — стиховете бяха силни, под прикритието им той хвърли поглед към Роуз и никак не се учуди, като видя, че очите й са пълни със сълзи. По време на следващия номер, една интерпретация на „Скалисти брегове на Бони Дун“ от Робърт Бърнс, сълзите й почнаха обилно да се леят, тя подсмърчаше шумно и ги оставяше да текат по бузите.

Ти спомняш ми отминалата радост,

отминала, за да не се завърне веч —

пееше певицата и Роуз трябваше най-сетне да извади кърпичката си. В края на песента тя го погледна, той също я погледна и тя прошепна: „Боже мой, каква пълна глупачка съм“. Беше съгласен с това, но то му харесваше…

В края на вечерта семейство Куксън ги бе поканило вкъщи на чашка. Той трябваше да отиде така или иначе, защото Джули настояваше, но когато разбра, че ще бъде и Роуз, веднага съобрази, че може би ще се открие възможност след това да я закара у тях. Веднага щом програмата свърши, предложи да я вземат със себе си до семейство Куксън и тя прие. Двете с Джули седнаха на задната седалка на колата и не спряха да бърборят по целия път. Той не можа да вмъкне нито дума. Говореха за децата си и откриха много общи неща в държанието им, които той отлично знаеше, че не съществуват, всеки път едната или другата лъжеше.

У семейство Куксън се разделиха, намериха се в двата противоположни края на стаята, а между тях имаше много хора, седнали в твърде големи кресла. Той все се надяваше да размени две думи с Роуз, но този път му попречи Хърбърт Куксън, който се приближи към него и почна да го разпитва за последното му дело. Говориха за фабриките, където не приемат хора, нечленуващи в профсъюз, за законодателството, насочено срещу профсъюзите, за раздвоената вярност, която Саймън остро бе изпитал. Разговорът стана общ и Роуз също се заслуша, той донякъде беше доволен от това, защото се надяваше да го извини, задето я бе пренебрегвал напоследък поради прекалената си заетост. В края на краищата се оказа в положението на защитник на каузата за намеса в държавната политика, позиция толкова нелогична — само като си помислеше за това, се чувстваше нищожен, — но въпреки всичко — неизбежна. Хърбърт Куксън, държавен служител на средна възраст и от средната класа, го бе обвинил в класово предателство заради това, че е станал адвокат и се бе осмелил да говори за профсъюзите с неуважение, както се бе и отнесъл към тях: „За теб е много лесно да критикуваш — каза му той. — Ти си от хората, които трябваше да си останат «в крепостта», ако наистина те е грижа за класата, както твърдиш. Образователната реформа от 1944^[1] опропасти страната, защото даде възможност на хора като теб да изменят на истинската роля, която трябваше да изиграят, изгреба ги като каймак, подтикна ги да прекарат живота си в гонитба за високи длъжности и степени…“.

— Да, да, зная всичко това, зная го — отвърна Саймън и продължи да обяснява обърканите си виждания по въпроса чий представител се чувства, да ги убеждава, че човек никога не може да представлява онова, от което е част, без да се превърне в нещо друго, и че някои хора по рождение са твърде глупави и не е възможно да бъдат представлявани от себеподобни — умствено недоразвити, деца, — а демокрацията трябва да приеме изначално, че всички са равни, и да им възлага равни отговорности, докато в действителност някои са злонамерени, други наивни, някои са експлоататори, други експлоатирани, между двата типа трябва да се установи някакво посредничество. — Законът като институция — заключи той — е нещо възхитително, но се използва порочно, целите, на които служи, са погрешни. Не е вярно, че буквата на закона убива, а духът му дава живот, нещата стоят точно обратното. Духът убива, а буквата дава живот.

— Виж ти — рече Хърбърт Куксън, обхванал удобно с пълните си меки пръсти една тумбеста чаша, — та нима вярваш в идеала за служба на обществото, Саймън? Колко необичайно за твоята възраст…

— Не виждам друг избор, освен да вярвам.

— Да, службата на обществото е работа на духа. Само че хората не я вършат от духовни подбуди, повярвай ми. Буквата поне е нещо трайно. За какво мислиш, че се занимаваме ние с държавна служба — заради собствената си сигурност! Щом като веднъж сме влезли в системата, посвещаваме цялото си време на това, да не позволим на други да ни вземат службите и да получат нашите повишения. Каква е ползата от това? Нещата не се движат, защото ние не желаем да се движат.

— Да, и това ми е известно — каза Саймън. — Може и да не желаем по свои си съображения. Но все пак съществува механизъм, който го движи. И това е важното! Да има такъв механизъм, който да движи нещата, да служи реално на това общество, за да може тези, които са способни, да бъдат в служба на онези, които не са. Няма значение духът, няма значение дали човекът вярва в това дело, стига то да върви.

Роуз, която до този момент слушаше напрегнато, изведнъж се намеси:

— Ти не вярваш в това, Саймън! Нелепо е, че го казваш. Казваш го само защото се измъчваш и не можеш да повярваш, че другите не се измъчват като теб. Просто не можеш да повярваш, че не ги е грижа! Ти никога не мислиш за себе си и не подозираш как другите мислят само за себе си. Ако не бяха хората като теб, които да се вълнуват от създаването на такъв механизъм, другите едва ли щяха да се заемат. Нелепо е да твърдиш, че не те е грижа и че механизмът ще си работи и без да вярваме в него. Нелепо е!

И тя спря, така внезапно, както бе започнала. Настъпи кратко мълчание, което я издаде. Тя се изчерви. Бе говорила твърде лично, раздразнено и с любов: тон, с който никога не би се обърнал непознат към непознат. Това разкритие беше толкова недвусмислено, колкото следа от червило, лъжи, любовни писма или неочаквани телефонни обаждания. Всички го забелязаха, освен Джули, която, отегчена и разсеяна, бе започнала разговор с мисис Куксън за певицата на протестните песни. Саймън се обърка, не знаеше какво да отговори. Защото в крайна сметка нямаше какво толкова да се издава, освен няколкото разговора на четири очи. А задоволството, което току-що изпита от думите й, бе по-голямо от всичките му очаквания, по-голямо от всеки друг път…

Роуз сведе очи към коленете си и почна да си играе с плетената си и доста оръфана чанта.

Хърбърт Куксън умело и деликатно възобнови прекъснатия разговор, като измести нападката на Роуз към по-обща тема и продължи мисълта на Саймън за експлоататорите и експлоатираните, за хората с добра воля, които не могат да повярват, че има и много злонамерени хора, дето съвсем съзнателно, отмъстително и користно могат да следват политика, чийто резултат да бъде например безработицата. „Не, те не допускат грешки в предвижданията си, бихме ги надценили, ако мислите, че бъркат в предвижданията. Напротив, те тъкмо това целят, към него се стремят, към нищо друго.“

Все още объркан, Саймън го гледаше как говори и не казваше нищо.

Беше нисичък, пълен, широколик и мек човек, този Хърбърт Куксън, доста грозноват, с лице на петна и тъничка сива коса, преждевременно застаряващ. Имаше изнурен вид и това никак не беше чудно: животът му бе низ от приети с достойнство разочарования, които му бяха осигурили повишение след повишение, но не и удовлетворение от труда. Години наред бе посветил на съставянето и написването на законопроект, контролиращ продажбите на земя в селскостопанските райони — работа, близка до сърцето му, която накрая трябваше да умре, още преди да се роди, от една смяна на правителството. После го отклониха от тези проблеми с едно повишение — вече отговаряше за промишленото развитие на Англия, но и там работата му бе подкопана от една нова редакция на собствения му първоначален законопроект. В резултат той едва ли можеше да се похвали с нещо повече от построяването на едно-две нови градчета^[2], но и това вече го гнетеше — започнал с вяра, той се сблъска с мрачното скъперничество и търгашески дух на действителността и почти загуби интерес да подобрява каквото и да било в своето „царство“, по-точно — в останките от него.

Все пак не беше мрачен човек. Разбиването на неговите проекти, вместо да го обезсърчи, го бе заредило с добродушна, благосклонна олимпийска ирония. Очакваше малко и бе доволен от това, което получаваше. Съпругата му бе огромна, тиха, но дейна жена, спокойна и непоколебима в решенията си. Голяма част от времето си прекарваше, като обикаляше и събираше членски внос за многобройните комитети и организации, които представляваше. И хората плащаха с удоволствие, защото се държеше много любезно с тях и успяваше да ги накара да се почувстват привилегировани от нейното посещение. Когато беше свободна, пишеше криминални разкази, които печаташе под псевдоним. Имаха две деца — едното още ходеше на училище, а дъщеря им беше първокурсничка в университета. Мисис Куксън, която дочу завършека на разговора за фабриките и профсъюзите, бавно и спокойно се приближи към Саймън с меките си ниски обувки, настани се на страничната облегалка на едно кресло и каза:

— Знаеш ли, Саймън, отдавна се каня да те питам нещо за дъщеря ни Виктория. Тя май се е забъркала в някаква страшна каша в Нортъм — учи там в университета социология. Просто не е за вярване, но е отказала да членува в Студентския съюз и заради това е станала страхотна разправия. Много е разстроена, поне така ми се стори по телефона, но младите са склонни да преувеличават нещата, нали?

— На какво основание е отказала да членува?

— Не знам точно. Тя говори толкова мъгляво. Хърбърт, за какво каза, че се отнася?

— Не беше ли, защото тя и някои нейни приятели не били съгласни с опитите на съюза да определя големината на порциите картофено пюре в столовата?

— О, не ставай смешен, това беше преди месеци и тя не се оттегли по тази причина. Мисля, че е било, защото някои дейци от съюза заключили нейния научен ръководител в кабинета му, тъй като заявил, че не може да няма поне една писмена работа на семестър. После го пуснали, защото се разплакал и им казал, че трябва да се прибере вкъщи, тъй като същия ден имал годишнина от сватбата си. Не мога да разбера точно какво е възмутило Виктория повече — че са го заключили или че са го пуснали, и то по лична причина. Както и да е, тя заявила, че не иска да бъде представлявана от хора, които вършат такива безобразия, и напуснала съюза. Но не можела юридически да го напусне, защото вече била платила за годината, така че отишла в управлението на съюза и поискала парите обратно. Те не й ги дали, след което тя и няколко нейни приятелки заключили служителите от управлението в канцеларията им и продължили със заплахи да настояват за парите си. Мисля си, че изобщо не е бивало да ходи там, било е ясно, че ще си има неприятности, но може би точно това й се нрави…

— Може и така да е.

— Кой знае. — От гласа й не пролича да е много доволна. — А на мен всичко ми се струва твърде жалко, не мислиш ли?

— Получила ли си е парите?

— Не, естествено. Тъкмо обратното. Нейният научен ръководител я заплашил, че ще я изключи, ако продължи да създава главоболия.

— Научният й ръководител май е странна личност?

— О, не зная, тя го смята за много добър и мисли, че е приемливо да правят по една писмена работа на семестър. Но мен цялата тази история малко ме тревожи. Не можеш ли да й поговориш малко за осигуровките, които гарантира съюза, когато се върне вкъщи?

— Да си призная, в момента съм доста разочарован от съюзните осигуровки, сигурно не по-малко от самата нея. Пък и трябва да се съгласите, че тя има право да не иска да се обвързва с един съюз, който е действал така противоконституционно!

— Не, те не вярват в конституцията, те вярват в прякото действие.

— В такъв случай едва ли много ги интересува сигурността на съюза.

— Разбрах едно: съюзът отказва да я защитава, след като вече е обявила, че го напуска. А тя иска да защитават правата й, иначе настоява да й върнат парите. Така че, пак е там, откъдето е тръгнала.

— Ти все пак си удивително спокойна?

— Ами че то е смешно, не ти ли се струва?

— И сигурно ще се окаже доста възпитателно. А за изключване не става дума, нали?

— Не, разбира се — намеси се Хърбърт Куксън, развеселен от техния разговор. — Няма такова нещо. Писах на Бърт Хамънд, мой приятел там, и той ми каза, че всичко това са щуротии, никой не го приема за сериозно: младите просто си играят, това е всичко.

— Ако имат достатъчно поддръжници, те могат да се отцепят и да създадат самостоятелна организация. Изпратете я при мен, когато се върне, ще й кажа какво да направят.

— Не зная дали има смисъл от такова нещо, защото следващата година по-голямата част от сегашните представители завършват и си отиват, а последователите им няма да бъдат толкова войнствени. Пък и всички са се поуспокоили, защото трябва да залягат над изпитите си.

— Искаш да кажеш, че все пак са се съгласили да се явят?

— Изумително, нали? Толкова непостоянна пасмина са тия младежи! Казват ни, че ние сме лицемери, и сигурно са прави, но аз предпочитам да съм лицемер, отколкото глупак.

— Не зная — обади се Роуз, която се бе успокоила и слушаше мълчаливо. — Аз мисля, че и те са лицемери. Познавам едно момиче: деветнадесетгодишна е, понякога идва у нас, бог знае защо. Запознахме се на едно събрание миналата година и тя се залепи за мен, може би защото винаги й давах нещо вкусно за ядене и й позволявам да спи в леглото на някое от децата, ако нещо е закъсала. Нямах нищо против, защото всъщност е много мила, лута се насам-натам, няма никакво конкретно занимание, вярва в унищожението на собствеността и парите и все неща от този род, както и в безсмислието да работи. И аз си мислех, е добре, в това дори има нещо трогателно, и нямах нищо против да ми изнася лекции за моя буржоазен манталитет от време на време, докато лапа лакомо беконът с яйца, който й приготвях. Преди няколко седмици замина на почивка в Шотландия с приятели и аз си казах: тъкмо ще се отърва от нея за малко, но нищо подобно. След два дни се върна с гипсирана ръка — катастрофирали в планината. И знаете ли какво поиска от мен?

— Да й платиш болничната сметка?

— Не, не, това щях да го приема. По-лошо. Поиска да й препоръчам някой адвокат и да й заема пари, за да съди момичето, което карало колата. Не можех да повярвам на ушите си. Започна да бръщолеви нещо за обезщетение и че то се полагало само на трети лица, а аз й казах, че е трябвало да знае това предварително, ако ли пък не, трябвало е да го проучи и че ако не си е дала труда да го направи и е тръгнала с хора, които също не са си дали този труд, няма смисъл да се оплаква сега. После я попитах за какво иска да я съди. Тя каза — за вреди и загуби, аз попитах какви вреди и загуби, защото истината бе, че възстановяването нямаше да струва много, а тя не би могла да се оплаче, че е загубила заплатата си, тъй като през целия си живот не е изкарала и пени. Просто не можех да повярвам. Как може човек да бъде толкова отмъстителен! На това отгоре момичето й беше приятелка. Как може да съдиш приятеля си?

— Някои биха го направили.

— Да, но тя уж не беше от тия хора. Не признаваше неща като жалби, застраховки, адвокати, пари…

— Според мен щеше да има основание, ако е била ранена сериозно.

— Но не беше сериозно ранена. Беше си навехнала ръката и толкова. Не бе изхарчила нито пени, как тогава ще иска да печели от това?

— Ти даде ли й пари за адвокат?

— Не. Отказах й. Дори я попитах за какво й е това обезщетение, тя не можа да измисли сериозна причина. Накрая каза, че била изгубила почивката си в Шотландия. Тогава й обясних, че някои хора се застраховат срещу такива неща, хората, които тя толкова презира, а онези, които не го правят, едва ли имат право да се оплакват. Разстрои ме нейното отношение, беше страшно отмъстителна! Искаше да получи нещо срещу нищо и когато удари на камък, много се ядоса. Очакваше от мен да я подкрепя и това ме разстрои повече от всичко.

— Отишла ли е при адвокат?

— Не знам. Не съм я виждала оттогава. Пък и не мисля, че момичето, което е шофирало, е виновно за катастрофата. Шарлот каза, че нямало друга кола, просто тя завила, за да не блъсне едно дете, и се ударила в някаква стена. Всеки момент очаквах да ми каже, че ще съди детето. И наистина промърмори нещо за родителите му. Не е ли възмутително?

Да, възмутително е, съгласиха се всички, въздъхнаха и после започнаха да се смеят, забелязали в какво положение бяха изпаднали: улегнали господа на средна възраст, които си седят удобно в креслата, пийват си и се оплакват от ужасната младеж. Но вече беше твърде късно да спрат, въпреки че съзнаваха какво правят, затова най-безразсъдно и покровителствено продължиха. Един през друг заразказваха анекдоти, сравнявайки глупостта на някой младеж с мързела на друг, продажността на един с паразитния идеализъм на друг. Хърбърт Куксън си спомни интересен случай със сина на свой приятел, който заложил всичкото семейно сребро. Друг мъж, чието присъствие Саймън до този момент почти не бе забелязал, сподели историята на някакъв свой студент, доста войнствена личност, който фактически предал цялата си тайфа заради предложение за работа в някаква рекламна агенция, а Клеър Куксън разказа за едно момиче, което горещо защитавало еманципацията на жената и сексуалното разкрепостяване, докато не забременяло и не започнало със същия плам да настоява, че въпросният мъж трябва да се ожени за нея, защото, ако не го направи, ще бъде експлоататор и използвач. Те се смяха на тези истории, макар и много добре да разбираха, че не бива да си позволяват да ги разказват. „В края на краищата — рече Клеър Куксън — от време на време трябва да се изприказваме.“ Така и направиха, прогониха духа на праведната младеж, поне за момента, и се почувстваха много добре след това, оправдаха снизходително дори смешното объркване на Виктория — защото в крайна сметка, каза Саймън, тя ще научи нещо от това, поне ще се замисли, ще се опита да проумее нещата.

Само Роуз не изглеждаше доволна. Тя си мислеше за камилата и за игленото ухо. Какъв смисъл имаше да знаеш кое е правилно, ако не живееш така?

— Трябва да тръгвам — обади се най-сетне тя, като се изправи. — Наистина е време да се прибирам. Детегледачката ме чака.

Саймън тутакси стана, за да й предложи да я закара, но беше закъснял — другият мъж, чието име така и не чу, го бе изпреварил. Не посмя да настоява, макар че му се строи, че Роуз му хвърли смутен, разочарован поглед. Окуражен от този поглед, той я последва в преддверието, уж че търси палтото на Джули, и успя да й каже, че ще й позвъни на другата сутрин. „Един телефонен разговор не е достатъчен — отвърна тя. — Трябва да те видя, да дойда и да те видя.“

— Тогава ела в кантората — рече той. Нямаха време за нищо повече, защото в преддверието се появи Джули.