Маргарет Драбъл
През иглено ухо (17)

Докато се връщаше, постепенно го изпълни искрено чувство за вина и лоши предчувствия, ядоса се на себе си, крайно време беше да разбере, че не бива да закъснява, след като знаеше какви са последствията. Часът беше осем и петнадесет, а бе обещал да се върне до седем и половина. Докато вкарваше колата в гаража, се опита да си припомни кои бяха поканените, но това се оказа невъзможно. Дори се разтревожи, че и когато ги види, няма да може да се сети за имената им — паметта му беше страшно неуслужлива за имена, а каквито и обяснения да се опитваше да даде на хората, много добре знаеше, че те са обидени, защото разбират каква е причината: липса на всякакъв интерес. Влезе през кухненската врата, като се надяваше по нещо да се ориентира или да се осведоми от бележките върху календара в кухнята. Там завари тяхната млада прислужница, която го посрещна с гробно мълчание, забила поглед в някакво отвратително списание за тийнейджъри, като уж наблюдаваше, а в действителност изобщо не поглеждаше най-голямото му дете, което ядеше пържено яйце. Студената, влажна и мълчалива атмосфера го вбеси. Душата му се изпълни с ярост заради изоставеното дете. То вдигна поглед и каза: „Здравей, тате“. После пак погледна в чинията си и продължи да яде. Нищо не проблесна в погледа му, замъглен от страха, от предварително насаденото неодобрение, което Саймън усети, че идва на талази от предната част на къщата.

— Здравей, Дан — отговори той, неспособен да промени или поне да разведри тона, с който беше посрещнат. Прислужницата дори не вдигна очи да го погледне. Продължи да чете как да прилепва изкуствени цветчета върху зърната на гърдите си под прозрачна блуза. Тя въобще не носеше прозрачни блузи: беше хилаво, нервно, плачливо момиче, което не излизаше никъде, защото изпитваше страх от обществения транспорт.

Като се стегна вътрешно, той отиде в антрето, остави куфарчето си върху масата и окачи сакото си там, където не биваше да го окачва — на колоната, която подпираше перилата в края на стълбата. Откъм гостната долиташе шум от гласове, той отвори вратата: посрещна го вежлива тишина, Джули, която седеше до масичката с напитките, остави чашата си шумно и също тъй шумно каза:

— О, вижте кой е тук!

Вежливата тишина стана глуха и неловка.

— Вижте, вижте само кой е тук! Къде, за бога, беше досега?

— Задържаха ме — отвърна Саймън. — Съжалявам.

— Но не в службата — рече Джули. — Обадих се на Хиндли и той ми каза, че си си тръгнал в пет.

— Трябваше да отида да видя едно място с един клиент — каза Саймън спокойно. Никога не повишаваше тон, нямаше смисъл да повишава тон.

— Добре все пак, че въобще се появи — добави Джули. Тя не можеше да се въздържа, беше извън себе си. А тишината вече не беше неловка, стана садистична. Такова бе въздействието на Джули върху хората — те онемяваха и чакаха с нетърпение да видят докъде може да стигне.

— Наистина много съжалявам — повтори Саймън и отиде до масичката с напитките да си налее нещо, като през цялото време се мъчеше да се сети кои бяха тези хора — една от двойките позна: преждевременно оплешивелият мъж се казваше Хотън, а момичето до него вероятно беше съпругата му. Но не си спомняше да е виждал някога другата двойка — усмихна се с нищо незначеща усмивка, като се надяваше, че някой ще се смили над него и ще го просветли. Така и стана.

— Май не се познаваме — каза младата жена, която седеше на канапето и люлееше чашата си с джин и тоник, представяйки се (както той веднага долови), само за да постави Джули на мястото й, задето не ги запозна веднага, както подобава. Така че Джули бе принудена да го направи. Грубостта й обикновено не засягаше никого, освен него.

— Това е Каролайн — заяви тя. — Каролайн и Хю Симпсън.

Те се ръкуваха със Саймън и подновиха разговора си, най-доброто, което можеха да направят след това неловко положение. Джули пък направи всичко, на което бе способна, за да осуети храбрите им усилия да се върнат към нормално държание, като след две минути внезапно се изправи и шумно обяви: „Е, сега, след като той се върна, мога да отида и да погледна какво става с вечерята. Ако вече не е станала на въглен, разбира се, за което ще трябва да ми простите“. Обърна се към гостите и зловещо се усмихна: „Ако вечерята не става за ядене, всички знаем кого да виним за това, нали?“ — и напусна стаята, като остави Саймън да налива чашите (това, изглежда, бе единственото нещо, което можеше да направи) и да се опитва да посъбере останките от разпиляния разговор. Мистър Хотън, спомни си Саймън, притежаваше художествена галерия и напоследък се бе прочул с това, че полицията нахлула в галерията му със заповед за обиск поради непристойно съдържание на част от картините — тъкмо този инцидент обсъждаха в момента. Хю Симпсън, изглежда, беше критик или историк на изкуството: бе над четиридесетте, но с младежки вид, в цветущо здраве и свободни светски маниери, доста по-възрастен от жена си. При други обстоятелства навярно щеше да бъде съвсем поносим, но в момента тонът му се стори на Саймън направо оскърбителен, макар че той донякъде беше принуден да го възприеме, след неловката разпра преди малко. Впрочем всички се държаха твърде оскърбително. Обсъждаха непристойността по начин (той не намери друга дума да го опише), който сам по себе си бе непристоен. Езикът им съвсем не беше подходящ за една официална вечеря, макар че напоследък рядко чуваше друго — направо му ставаше лошо да слуша как тези хора на средна възраст, които се опитваха да младеят, говорят за секса с някаква смесица от самодоволство, завист, копнеж и нахално, вулгарно любопитство. Бог му е свидетел, че никак не одобряваше произволните, безразборни действия на полицията и съчувстваше на някои от жертвите за тяхната злонамереност — но тези тук не бяха жертви, те си бяха чисти спекуланти, които по най-скандален начин защитаваха своята безинтересна за него кауза. Може би са пияни, каза си той, опитвайки се да ги оправдае, може би са се напили, докато са ме чакали, защото закъснях, или защото Джули ги е притеснила с държанието си. Единственият човек, който не участваше в разговора, беше мисис Каролайн Симпсън. Преследвайки някаква своя порочна цел, тя явно изчакваше удобен момент, за да му окаже специално внимание, а от нейното внимание той доста се плашеше. Никак не му беше симпатична. Изключително представителна жена, много висока, бледа, с фини черти и дълга, мека червена коса, облечена в дълга сребриста рокля. От нея се излъчваше неудовлетвореност и разрушителна страст на такива мощни вълни, че той потръпна, осъзнавайки, че няма да може да се справи с нея, ако го нападне. Което не закъсня да направи: знаеше си, че тя не може да се въздържи, беше от ония жени, които се нахвърлят върху всеки мъж, независимо от това, колко кротичко си седи и се опитва да си гледа работата. Всеки път, когато заговореше съпругът й, тя леко потреперваше, като разлюляно от вятъра дърво, за да покаже, че се разграничава от него. С тези трепети се опитваше да привлече вниманието към себе си, но напразно, защото не виждаше истинската причина, поради която Саймън се разграничаваше от всички тях, и не можеше да му се хареса (колкото и да го желаеше) само с неодобрение на тона на разговора, защото всъщност не разбираше какво е порочното в него. Ако се противопоставяше, възраженията й бяха преди всичко естетически, може би просто не й харесваше плешивата глава на Джулиан Хотън или роклята на волани на жена му. Най-сетне тя го нападна, и то съвсем предумишлено, стана от стола си и отиде да седне до него, след което, докато той се свиваше в очакване на атаката, каза:

— Мисля, че сте приятел на един мой приятел.

— Наистина ли? — отговори Саймън в паника, като мислите му неволно и виновно отлетяха към Роуз и подсъзнателно реши да го отрече (най-малко желаеше да бъде разкрит публично, че е близък с Роуз Василиу, но поне за момента бе пощаден, защото тя продължи:

— Доколкото знам, той ви е колега, Антъни Мичъл, познавате го, нали?

— Да, познавам го — Саймън се опитваше да се усмихне колкото може по-естествено, но и на този фронт предвиждаше неприятност. Защото, щом чу името на Антъни, веднага се досети за какво се отнася: горкият Антъни, той имаше пагубно влечение точно към този тип жени, от пръв поглед му стана ясно.

— Работите заедно, доколкото зная — рече Каролайн Симпсън и в този момент Саймън забеляза, че съпругът й вече не слушаше толкова съсредоточено вълнуващия разказ на мисис Хотън за сексуалните й подвизи в Щатите преди брака, а нададе ухо, за да чуе (каквато беше всъщност целта на жена му) думите на Каролайн. — Каза ми го онзи ден, когато обядвахме заедно — добави тя.

— Да — отвърна Саймън неутрално. — Така е, работим заедно над една книга.

— Сподели също, че имате някакво затруднение и трябва да преработите една част. Така ли е?

И тя се усмихна мило, решително и дръзко. Какъв глупак съм, помисли си Саймън, защо трябва да й казвам, но отговори:

— Да, така е, но не е страшно, ще се оправим.

— Антъни изглеждаше доста изнервен — продължи Каролайн, — но той си е такъв, малко му трябва, за да се изнерви, нали? Закъснях с половин час за обеда миналата седмица и докато се появя, той вече бе успял да се ядоса. А половин час е нищо, нали?

— Не знам — каза той, — аз самият винаги се старая да бъда точен. Макар да е трудно да ми повярва човек точно тази вечер.

Но не беше така лесно да се отклони вниманието й, тя все още не бе изчерпала темата за нетърпението на Антъни да я види:

— А преди известно време въобще не можах да спазя една наша уговорка и той страшно се раздразни. Доста е консервативен в разбиранията си, нали? Вероятно всички юристи са такива, не ви ли се струва?

— Може би — рече той, като си мислеше колко глупави са жените: тя наистина ли смята, че може да спечели благоразположението ми, като одумва и излага Антъни по този начин, макар че и той е един глупак! Но така или иначе, защо, за бога, се умилква тая жена, какво иска от мен, едва ли само да се възползва от гнева на Джули, би ли го направила и с друг? Може би се е държала по същия начин с Хотън, преди да дойда аз.

— Навремето едва не се омъжих за един адвокат — продължи тя и Саймън почувства как съпругът й настръхва, но тя втренчи поглед в събеседника си, готвейки се да му разкаже своя роман с адвоката, а тъмните й очи се опитваха с почти комично усилие да го хипнотизират, или може би щеше да бъде комично, ако не му бе подействало толкова силно и Саймън не почна отчаяно да се съпротивлява, търсейки начин да избегне историята със злополучния адвокат (можеше да се обзаложи, че тя едва ли не се бе омъжвала за мъж от всяка професия, в зависимост от аудиторията, която я слушаше, наистина ли мислеше, че на мъжете им допада такъв подход, който разкриваше не нещо друго, а жалка безхарактерност?), но за щастие го спаси появяването на Джули, която ги покани на вечеря.

— А сега можем да отидем да хапнем — каза тя, — каквото е останало от вечерята.

Всички се отправиха към трапезарията: той изпълни нареждането й да отвори виното — невъзмутимо и дори с маниер, тъй като знаеше, че би могла да се държи и по-зле. Но това не продължи дълго — по време на вечерята трябваше да изтърпи поведението на Каролайн Симпсън, която не спря да побутва храната в чинията си с израз на отвращение, а тя, слава богу, не беше лоша, напротив, отлична беше, както всички вечери на Джули. Осъзнаваше, че тя не би посмяла да направи подобна каша в чинията си, и то по такъв пренебрежителен начин, ако не бе усетила, че той и Джули едва ли са толкова единни, за каквито искат да се представят. Макар че тук до известна степен усетът я бе излъгал: защото той и Джули в момента бяха именно единни — нещо, което Каролайн може би постепенно долови, защото гласът й утихна и тя прехвърли част от вниманието си към Хотън. Но той не можеше да й прости начина, по който се усмихна, когато й предложиха още киш^[1]: това бе лека, изпълнена с многозначително презрение усмивка, която се задържа на устните й, и докато побутваше красноречиво чинията си с недокоснатия сладкиш (а той беше чудесен, Джули никога не го оставяше сух, нито пренапоен), тази усмивка говореше за едно надменно и унизяващо превъзходство, пренебрежителната усмивка на викториански парвеню, което се плъзна по започналите да пълнеят ръце на Джули и леко зачервеното й лице (естествено, та нали досега се бе навеждала над фурната) по оредяващата коса на Хотън, воланите на младата му съпруга и мършавия му врат, без да пощади дори и дефектите на собствения си елегантен съпруг, които бяха достатъчно скрити, за да се забележат от пръв поглед.

Разговорът за щастие се пренесе от темата за непристойността към вилите и великденските празници. Хотънови имаха вила в Котсуолд, а Симпсънови — в Норфък. Колко хубаво — помисли си Саймън, като продължи да похапва от петела с винен сос, по този въпрос аз нямам какво да кажа. Но великденските празници бяха нещо друго. С Джули и децата щяха да отидат за Великден в един хотел в Корнуол и той трябваше да изслуша доста подробните описания на Джули за приготовленията около заминаването. Самото напомняне за предстоящото пътуване го изпълни с някакъв неопределен смут, не можа да разбере откъде идва, по-късно трябваше да поразмисли. И така, той продължи да си седи на мястото, от време на време казваше по нещо, като се опитваше да отбягва сребристия блясък на бюста на Каролайн Симпсън и се чудеше кой е виновен, че прекарва толкова много от времето си с хора, към които изпитва искрена и дълбока неприязън, говорейки неща, които го отегчават до смърт. По-добре щеше да бъде, ако поне можеше да почувства, че на другите това им е приятно, но от всяко същество насреща му към него долиташе вик на самотна мъка и безмълвен страх, грозни викове, като крясъците и воя на морските чайки, кръжащи над плаващи бутилки от вино, остатъци от месо и бели салфетки. Върху лицето на Джули (той го наблюдаваше съсредоточено) имаше бръчки, които въпреки приятната му закръгленост, издаваха страдание, неотговарящо на вида й, следи от терзание, неочаквани за нейната физика и природа. Той продължаваше да я гледа, а тя вдигна едно пилешко кокалче от чинията си, хвана го здраво, започна лакомо да го огризва, забравила за добрите маниери, и дъвчейки, говореше за славата на този хотел, където отиваха за Великден, за добрата храна, която предлагал — докато говореше, бръкна с пръсти в устата си и извади парче сдъвкано сухожилие, което несъзнателно остави на края на чинията си. То остана да лежи там прозрачно, отблъскващо, като обвинение. Саймън ненавиждаше подобни нейни навици, ненавиждаше и себе си, задето ги ненавижда: затворен кръг, от който нямаше изход. Тя не бе създадена за официални вечери. А той мразеше собствената си свенливост, и както си седеше, се замисли за майка си, от която бе наследил тази изтънченост: къщата на майка му смърдеше на чистота, смърдеше на белина и дезинфекционни препарати, а в тоалетната се поддържаше такава хигиена, че на човек можеше да му призлее от отровните, вредни миризми на безупречната чистота. Въпреки всичко, той несъмнено беше син на майка си. Трениран бе от рано — при всяка дума, която произнасяше дядо му, тя потръпваше от отвращение и така насаждаше и у него дълбоко неодобрение. Спомни си как тя извръщаше очи, потреперваше и префиненото й гърло издаваше тихи звуци на неприязън, когато дядо му кашляше и плюеше (здравословен навик и умение, което понякога му се искаше да бе наследил). После се ожени за Джули уж за да избегне тази прекалена изтънченост. И с божия помощ се помъчи да отхвърли убийствената деликатност и жестоките забрани, които тегнеха над него, но ето докъде стигна: в известен смисъл влезе в ролята на майка си — отвратен, мълчалив, неодобряващ, прекалено чувствителен и високомерен. Той ненавиждаше това наследство. Майка му се бе стремила да се отскубне от средата си, прочистваше я с какви ли не дезинфекционни препарати, изкачила го бе на едно по-високо стъпало наистина, но никога не стигна висшите кръгове, сьомгата в консерва си остана деликатес за нея, а към изискания киш не се бе домогвала никога. В интерес на истината, той и досега много обичаше консервирана сьомга, онези възхитително розово-виолетови късчета с крехките им почти стопени костици, и дори я предпочиташе пред пушената сьомга.

Двамата с Джули бяха надскочили себе си, бяха се премерили твърде високо и тъкмо затова бяха стигнали до сблъсък, а сега страдаха с лица, набраздени от бръчките на непоносимо напрежение. Джули бе създадена за съвсем друг живот, много по-прост (ако въобще е възможно да си представим как се живее по-просто) и въпреки това в нея също гореше искрата на амбицията, може би заради мъничкия й талант да рисува, но той бе тъй дяволски незначителен, че не й помагаше, а само й пречеше да носи бремето на своето богатство и интелигентността на съпруга си: тя щеше да бъде по-щастлива без амбициите си, но кой би се наел да твърди, че щастието е всичко, което трябва да постигне човек, бил той мъж или жена? За какво е създаден човекът, ако не да се стреми все по-високо, и щом е така, къде се е объркало нещо, какво точно е проклело хората? Вярно, няма никакви добродетели в консервираната сьомга, нито нравствени, нито естетически, или в кашлянето и плюенето, или в това, да се отричаш и от най-слабия блясък на едно по-високо социално и интелектуално положение, но има нещо безнадеждно порочно в един живот, когато детето седи само в кухнята и яде уплашено пържено яйце, под надзора на чужд и враждебно настроен човек, докато възрастните в гостната се наливат с алкохол и излагат на показ пошлото си лицемерие. Би трябвало да има друг начин на съществуване за тези хора, би могло да има друг живот, въплътил топлота и красота, един естествен живот на хора, чиито стремежи не са празно усилие. Трябваше да се вярва, че е възможно да съществува такъв живот, добър и щастлив за всички, но не беше ли това детинска наивност? Изтощен и озлобен, той вече не знаеше. Може би съществуваше само мигът от времето, в който човек живее с всичките му присъщи злини. Но въпреки това бе готов да се закълне, че пред Джули винаги бе кръжала една по-висока цел, една съвсем законна надежда, но тя толкова я бе изкривила и деформирала, че пагубно съблазнена, не бе усетила как е стигнала до това… маймунско дърдорене.

Докато ядеше пиле и мислеше за сьомгата и за майка си, той си спомни училищните години, там, на север: веднъж бяха седнали на чай и солена, пълна с кости херинга, когато светлината угасна. Угасна, защото токът беше спрял, а майка му, ядосана в началото, както винаги, когато се прекършваше волята й, скочи сърдито да намери свещи, мрачно проклинайки безчовечието на диспечерите по електрификацията — после, щом се върна и освети масата с дебелите, бели свещи, неочаквано се развесели, отпусна се, изпадна в чудесно настроение, нещо, което й се случваше много рядко. „Какво неподходящо меню! — рече тя, като извади с меките си пръсти няколко малки, тънки като косъм костици от устата си. — Какво неподходящо меню за тая тъмнина, само ако някой можеше да ни види как гълтаме тия костици в мрака! Всяко друго нещо щеше да е по-добре от солената херинга, каквото и да било!“. И тя се закикоти, а после, като й хрумна нещо още по-смешно, дискретно добави, леко задъхана: „Всичко, освен пушена херинга, разбира се!“. Той също се засмя — вече подрастващо, непохватно момче, преизпълнено с благодарност за това необичайно просветление, за този лъч на радост на фона на една несгода. По-късно майка му използва тази случка, включи я в непринудените си полудомашни радио диалози, тя обичаше да насища тези разговори с носталгична топлина, с чувство на умиление пред малките, забавни и споделени изпитания на майчинството, чувство, което, общо взето, никак не й бе присъщо. А тонът й почти винаги драстично се разминаваше с поднесения материал, защото при други подобни случки в техния живот нещата съвсем не изглеждаха така, както ги описваше: по принцип тя посрещаше трудностите озлобена и мрачна и Саймън дълбоко страдаше, като ги чуваше по радиото преобразени, преправени, преразказани така, както би желала да изглеждат. А може би случката със солената херинга подсказваше, че тя би могла да живее така, както иска, и ако не беше избрала такъв образ поне за пред хората, нещата може би щяха да бъдат и по-лоши, нямаше да ги има навярно и тези редки моменти? Неговото детство в последна сметка бе като че ли по-близко до онова, към което тя се стремеше, отколкото до това, което успя да постигне. Да, тя се бореше доблестно със себе си, отричаше се смело от своята студена и мрачна природа, единствената истинска природа, която притежаваше. Ако се бе стремила към друго, сигурно би пропаднала или умряла. Господи, колко изтощителна бе тази борба, този живот насила, това отричане от природата, това неестествено изкривяване. Но ако собствената ти природа е сурова, какво друго ти остава да направиш, освен да се отречеш от нея, да се опиташ да я отхвърлиш с надеждата, че от това може да излезе нещо по-добро? Надеждата й беше в него, и така — поколения наред. А накрая какво, какво накрая, нима някой бе спечелил нещо от това — по-щастливо съществуване, радост — тази цел бе непостижима, тя не водеше до никакъв бряг, тя само обричаше човек на непрекъснати кошмарни разочарования и всяко ново поколение се изправяше с все по-голямо отчаяние пред нова невъзможност, защото бе подхранвано с още по-големи надежди. Той се сети още веднъж за Джон Стюарт Мил и отчаянието, което го е обзело — да стигнеш до истината, и после — да се отчаеш. Саймън често се боеше, че такава участ ще сполети и него заради недостойните му колебания, приспособенчеството му и мудността, с които се ориентираше и пресмяташе ходовете си… Да, вълнуваше се за съдбата на човечеството, вълнуваше се за качеството на живота, ала човекът бе създаден с ограничени възможности, прозрението, с което бе дарен, му стигаше само да страда по непостигнатото (като Джули, като майка му, като самия него). Не му достигаше дух, за да живее в светлина, дори сила — да се издигне до нея. Или може би нямаше светлина, поне не такава, че да озари човека; единственото, което му оставаше, бе да си създаде един подреден свят в мрака, равенство в злочестието, справедливо разпределение на тъмнината, своя собствена дупка, принадлежаща му по право в този мрак, а чувството му за светлина, редките му озарения си оставаха необяснима приумица, изкуствен отблясък, от който той още повече посърваше и се превръщаше в бледен, безпомощен, неестествен, жълто-зелен урод от подземния свят — лъжливата светлинка, проникнала през някаква случайна пролука, бе твърде далеко от тези низки същества, за да могат те да я достигнат и да се окъпят в нея. Не, човекът по-скоро щеше да загуби зрението си, щеше да ослепее като прилеп в пещера и да продължи да се носи като в унес от век на век, обвит в бялата си посребрена ризница…

Той си отряза парче сирене грюйер. Дори тази въображаема картина, колкото и ужасна да бе, приемаше за изначално съществуването на светлината. А изкривените образи в края на краищата не бяха произволни. Те бяха грозни, но следваха определена логика. Растяха печално като растения в тъмна изба, лишени от светлина. Растения в тъмна изба, оставени там до пролетта… Той си намаза с масло една бисквита и отново насочи вниманието си към Каролайн Симпсън, която неизвестно защо пак му разказваше за някакъв мъж, за когото едва не се омъжила, този път — ски учител, който страстно се влюбил в нея, когато на седемнадесет години ходила със съученици на екскурзия в Австрия. Тя отхвърлила предложението му, но с голямо задоволство съобщи на Саймън, че този ски инструктор се оказал необикновена личност, няколко години живял в Хималаите в драматично уединение, после се завърнал в цивилизования свят и описал преживяванията си (уви, на немски) в една книга, която бързо се превърнала в бестселър, след което станал актьор и се снимал в много филми и в телевизията. Намекът й, твърде ясен, за да не бъде забелязан, бе, че всеки, комуто тя се е харесвала, дори на такава крехка възраст, е бил човек с вкус и качества.

— Ако се бяхте омъжила за него — каза Саймън, — животът ви щеше да бъде наситен с прекалено силни изживявания.

— О, аз нямам нищо против силните изживявания — отвърна тя доста прибързано и неблагоразумно и той отбеляза със злорадство как трепна, като усети собствената си недодяланост, но побърза да заличи следите й и отново си придаде благовъзпитан вид. Защото в края на краищата тази жена се движеше във висшите кръгове, но той много добре разбираше какво вижда Антъни например зад тези опасни флиртове. Изведнъж си спомни за Ейлийн на Роуз, която някога мечтала да бъде пропаднала жена. Тук, до него в момента, седеше един съвършен екземпляр на този вид. Сети се за Роуз, която с набръчкани пръсти търкаше раздразнено петното върху полата си. Роуз, която сигурно вече си бе легнала и сигурно спи „сънят на праведните“ (изразът спонтанно се роди в ума му).

Гостите си отидоха след полунощ. Останаха до толкова късно, за да докажат, че им е приятно, че са простили на своя домакин закъснението. И макар че през по-голямата част от вечерта той негодуваше срещу тях, сега откри, че се ужасява при мисълта, че ще си тръгнат, тъй като знаеше, че преди да му бъде позволено да си легне, го чака голям скандал. Така и стана, защото веднага след като затвори вратата след тях, Джули се нахвърли срещу него с гняв, който четири часа и половина се бе трупал и сгъстявал и ни най-малко не се беше смекчил от злъчния й поздрав при появяването му. Той видя буреносните знаци още по време на вечерята, надвиснали като черни облаци над развълнувано море: яростта, с която пльосна парчето пиле в чинията му, многозначителното тропване на чинията пред него, начинът, по който рязко измести стола си, когато му се наложи да мине зад нея, за да донесе тирбушона, всички въздишки, прокашляния и цъкане с език, които идваха откъм нея всеки път, когато той отвореше уста да каже нещо. Тя нито веднъж не го погледна по време на вечерята, нито пък се изказа по негов адрес, дори и косвено, търпеливо изчакваше своя час и ето — той дойде, и сега, трепереща от ярост, стовари целия си гняв върху него, изобличи жестокостта му, грубостта му, неспособността му да бъде съпруг и баща, отегчителното му държане като компаньон, домакин и гост. Върна се далеч назад в миналото, раздуха и хвърли в очите му оскърбления от преди десет години, обвинявайки го в отдавнашна подла умисъл да разруши семейството им, като накрая, както най-често ставаше, закрещя насреща му, лицето й пребледня от истерия, а влажната й коса се замята невъобразимо във всички посоки.

— Защо се ожени за мен, защо, за какво?

Като я гледаше точно в този момент, какъв отговор можеше да й даде? Това наистина изглеждаше загадка. Пък и по принцип не й отговаряше, в такъв момент — никога. Седеше мълчаливо изложен на ударите й, докато тя изреждаше списъка на престъпленията му, старите, до болка познати обвинения — (ами когато забрави да вземеш Кейт от болницата, ами когато закъсня на срещата на Кингс крос, ами когато трябваше да се връщаш за билета, ами когато ни задържа три часа в кантората си, докато чакаше онова досие, ами когато майка ти каза, че Дан трябва да се подстриже, ами когато стана оня скандал на паркинга, ами когато майка ти не искаше да яде пилето, защото имало чесън, ами когато се изложи, като каза на Харт Станли, че не обичаш Хокни, ами когато се изложи, като каза на Карла, че много ти харесва Маргит, ами когато разля вино върху крака на Джесика Уейнрайт) — и накрая, онзи реторичен въпрос: какво друго му оставаше, освен да запази мълчание. Седеше там, поглаждаше с пръст ръба на празната си чаша и я чакаше да се умори, а докато чакаше, се питаше дали нямаше да е по-добре, ако още навремето се бе научил да посреща тези нападки с контра нападки, да отвръща на крясъка с крясък, на удара — с удар. Сега вече беше късно да реагира така, но някога може би беше възможно — той обаче бе приел линията на несъпротивление, като се страхуваше, че може да избухне, а ако го направи, може да я унищожи. Но сега му се струваше, че тъкмо защото се бе въздържал, съвсем я бе унищожил: дали пък инстинктивно не се бе стремил да запази своето достойнство за сметка на нейното… Сега нямаше друг избор, освен да следва тази политика до край и въпреки всичко да се надява, че вярата му в неотмъщението един ден ще възтържествува, защото в друго той не вярваше.

След като най-сетне се умори, Джули седна (дотогава беше стояла права над него, като слагаше от време на време ръце на кръста си) — зарови лице в шепи и заплака. И през сълзи простена: „Мразя те, мразя те, мразя те“. Той леко се размърда на стола и остави чашата си. Краят беше близко. Тя хлипа две-три минути, после стана и се втренчи в него, лицето й — на петна, погледът — невиждащ, като че ли не го познаваше: „Аз си лягам“. Водопадът на гнева й се бе излял, водата вече течеше равна, успокоена. Странна, глуха пустота изпълни стаята. Тя остана там за момент, като че ли не знаеше къде се намира, после се обърна и излезе, пристъпвайки като в бодливо стърнище. Той не се помръдна, не я спря.