Маргарет Драбъл
През иглено ухо (25)

Саймън Камиш се запозна с Кристофър Василиу на един коктейл. Очакваше да го срещне там, така че не се изненада, като го видя в дъното на дългото помещение. Това беше коктейл в квартала, даван от техен общ съсед, чието положение и професия успяха най-сетне да заинтересуват Саймън и жена му. Сега той беше заместник-министър, а съпругата му и Джули се познаваха доста отдавна, още от времето, когато водеха децата си в една и съща детска градина. В резултат на гръбначно поражение в ранна възраст кракът на едно от техните деца бе парализиран и стегнат с желязна скоба. С него се бе сприятелило второто дете на Саймън и така връзките между двете семейства по необходимост станаха по-близки, макар че в отношенията им се запазваше известна неловкост: родителите на детето проявяваха прекалена и задължителна признателност за всяка покана и внимание, които децата възприемаха като нещо напълно естествено. Саймън смяташе, че не е добре за едно недъгаво дете да се обременява с допълнителни ограничения, но Джули не можеше да приеме положението по-естествено от майката на самото дете и винаги създаваше някакво напрежение, атмосфера на прекалена деликатност, която преминаваше и във взаимоотношенията между възрастните — така че сега, на този коктейл, Саймън неволно се чувстваше особено отговорен, особено съпричастен, натоварен с ролята на закрилник и покровител. В началото изпълняваше тази роля, като се носеше насам-натам и помагаше на домакина да помага на келнера да поднася напитките, после започна да разговаря с един възглух старец, който му крещеше доста грубо в ухото, и с една дама на средна възраст от министерството, която пък говореше толкова тихо и неразбрано, че почти не се чуваше сред шума от другите разговори.

Докато се опитваше да схване за какво говори тя и да намери подходящи изрази, за да покаже интерес, Саймън си мислеше за Роуз и за една случка, която тя му беше разказала (сети се за нея явно поради тази желязна скоба, която не излизаше от ума му): случка за едно дете с голямо родилно петно, покриващо цялото му лице, което видяла в някакъв автобус — носело евтини очила, било съвсем късо подстригано и седяло мълчаливо до майка си — тантуреста, сърдита на вид французойка — този епизод станал в Париж, по време на голямото й пътешествие из Европа. Като го гледала, си повтаряла, ох, горкото дете, горкото дете, после момчето слязло на спирката близо до детската болница, а майка му останала в автобуса. Целунало я за довиждане, тя също го целунала с неочаквана нежност и детето се затичало, като й махало с ръка и се усмихвало, светнало, грейнало от радост, майката също му махнала от автобуса, изпълнена с тиха гордост. Тези два образа — момчето, издължено и слабо като врабче, с това петно върху лицето, и майката, чието сърдито изражение се било стопило и вече мълчаливо, някак замислено се усмихвала на себе си, тази внезапна промяна в израза, това преображение се запечатали в съзнанието на Роуз, тя усетила в себе си тъжно чувство на родство с непознатата жена и винаги щом си спомняла за това, настроението й ставало по-ведро. Момчето целунало майка си, изпълнено с доверие и нежност, а тя му махнала и му се усмихнала, преливаща от тиха радост, че го има… И по странно стечение на обстоятелствата на следващия ден, след като Роуз му разказа тази случка, Саймън отиде в местния магазин за плодове и зеленчуци, за да напазарува за края на седмицата, застана на опашката и забеляза точно пред себе си едно момче, доста голямо, на около десет години. Беше с баща си, въздържан мъж — изглежда, като Саймън се занимаваше с умствен труд, — който се бе задълбочил в списъка на жена си: авокадо, пъпеш, фасул, салати, не марули, а непременно салати, а момчето говореше — непрекъснато, с неестествен, странен, пронизителен гласец: задаваше въпроси, коментираше, бърбореше просто ей така. Отначало Саймън не забеляза нищо ненормално, освен пронизителния гласец, твърде силен и остър, но след малко неволно започна да забелязва, че бърборенето му също е странно — какви са тези банани, това портокал ли е, това гастроном ли е, или плод-зеленчук, за какво е тази кутия, аз и друг път съм ходил в магазин, а ти — все подобни неща. Бащата се опитваше да го накара да млъкне, тъй като виждаше, че околните, в това число и Саймън, започват да се досещат постепенно за странностите на момчето, шшт, Майкъл, тихо, зает съм, нищо не мога да разбера, повтаряше той, забол поглед в списъка, но истината бе не че нищо не можеше да се разбере, а че не желаеше да бъде издаден. На Саймън му се искаше да поговори с детето, искаше му се да отговори на тези ясни и тъжни въпроси, но като на собствения му баща, и на него му липсваше естествен подход към детето, не знаеше как да го заговори и затова със смесено чувство на благодарност и срам чу как една жена до него се зае спокойно с тази задача. Беше обикновена женица и отначало започна да говори с детето само от желание да си побъбри: да, това там са банани — ала постепенно, като започна да осъзнава каква е работата, държанието й се промени, гласът й стана по-ласкав, по-любезен, не отговаряше вече с автоматична учтивост, а задаваше въпроси на момчето: често ли излиза да пазарува, обича ли да пазарува, близо ли живее, въпроси, на които то отговаряше с характерната за него непоследователност, понякога улучваше верен отговор, понякога — съвсем се отвличаше. След като приключи с покупките и тръгна към изхода, жената му каза: „Довиждане, може би ще се видим пак следващата събота, аз винаги идвам тук“. „Довиждане, довиждане“ — извика пълничкото момче, сияещо от възторг. След това се обърна към баща си, който още избираше салатите, и му каза с високия си пронизителен глас: „Чу ли, татко, тя поговори с мен, тази леличка. Колко добра леличка, да говори с мен“. Бащата му изшътка, като в същия миг срещна погледа на Саймън и силно се изчерви, а Саймън с болка отмести очи встрани и проумя какво означаваше това особено държание на момчето: то въплъщаваше онази особена, фалшива, престорена ведрост, толкова обичайна в обществото — горкото папагалче я възпроизвеждаше безпогрешно, онази ужасяваща веселост на безпросветните, пародия на оптимизъм, привидната, безлична дружелюбност. Детето навярно винаги щеше да говори така. Друга реч то нямаше.

Като си мислеше за тези неща и се мъчеше да си дава вид, че следи фъфлещия монолог на дамата, с която разговаряше, Саймън изведнъж забеляза Кристофър Василиу. С любопитство установи, че първата му спонтанна реакция бе да отиде и да се представи, което всъщност и направи, защото освен това видя, че Кристофър разговаря с един човек, когото добре познаваше — преподавател, изключително заядлив и често неприятен в компания. И след като предаде дамата от министерството в ръцете на онези, от които я бе получил, той прекоси стаята и се здрависа със своя познат. Като го стори, поздрави сам себе си, защото по този начин запознанството с Кристофър щеше да стане естествено и да изглежда непреднамерено, но за нещастие първите думи на Майър бяха: „О, здравей, Саймън, тъкмо за теб говорехме онзи ден“.

— С кого? — попита Саймън нервно, като веднага си каза, че е глупак, задето се обърна към Майър толкова наивно. Майър на свой ред го изгледа многозначително и ехидно, и сияещ от скрито задоволство, рече:

— С Емили Офенбах. Саймън, познаваш ли Кристофър Василиу? Кристофър, това е Саймън Камиш.

И както е редно, той отстъпи крачка назад, подсмихвайки се в очакване на резултата от това, което знаеше, че бе причинил — преднамерено оскърбление. Саймън и Кристофър Василиу срещнаха погледите си, кимнаха с глави, промърмориха по някакъв поздрав. Саймън ясно и болезнено почувства, че изглежда несигурен, хванат натясно, докато другият мъж, поне така му се стори, беше овладян, заинтригуван, язвителен. Възможно е и да не знае, че съм свързан и по друг начин с него, освен чрез случайното си запознанство с Емили: на Майър обаче това може да се стори достатъчно, за да пусне мухата — без основание, затова пък интригуващо подплатена. Този Майър сигурно знаеше повече и нямаше намерение да го скрива. В мига преди да се почувстват задължени да разменят дума, Саймън се улови, че разглежда неприкрито Кристофър — широката му, достолепна, елегантна глава, кафявата, леко мазна коса, тъмните очила, бледата кожа — и си помисли: да, точно така, той има вид на типичен грък, като онези широколики статуи — слепи, арогантни и иронични — античен модел и жив човек едновременно, който ей сега ще му проговори. За да го изпревари, той заговори пръв. По-добре сам да си забъркам кашата, отколкото да ми я забъркат други, си рече и се обърна към Кристофър с думите:

— О, да, Емили Офенбах, запознах се с нея преди една-две седмици. Вие познавате ли я?

Кристофър изтръска пепелта от цигарата си. Разтвори устни, но едва забележимо — винаги говореше с полуотворена уста, като че ли да движиш устните си, бе неприлично, защото подтиква към измяна или нападки.

— Да — каза той, — познавам Емили.

И зачака следващия рунд. Саймън също чакаше и си мислеше, че засега се справя добре. А Майър, недоволен от тази въздържаност, реши да им подхвърли още едно предизвикателство.

— Интересно момиче е тази Емили — подметна той, — умна, много умна жена. А прахосва ума си. От години не е направила нищо за себе си. И ми се струва, че вече е твърде късно. Някога се опитах да й намеря работа, но тя така и не стъпи там. Човек не може да я разбере, нали така, Кристофър?

— Ако въобще има какво да разбира — засмя се Кристофър.

Майър също се засмя — загадъчно и безсмислено, трудно бе да се определи кое от двете. О, господи, Саймън усети как потръпна от хлад, който обгърна кожата му, и каза:

— Всъщност запознах се с нея у жена ви.

Майър продължи да се смее, тихо, пресилено, вероятно без да му е вече смешно. Кристофър погледна Саймън и въздъхна, като изпусна дим, въздъхна с облекчение, което в този момент чувстваше и самият Саймън.

— Да — рече Кристофър, — предполагах това. Стори ми се, че познах името ви. Децата понякога говорят за вас.

— Много мило от тяхна страна — отвърна Саймън.

Получи се малка пауза, която в никакъв случай не беше враждебна. Като усети това, Майър с видимо усилие се намеси още веднъж.

— Аз се запознах и с двама ви чрез Емили, ако си спомняш? Беше много отдавна.

Но и двамата мъже бяха спрели да се интересуват от него — справили се бяха и сами и сега не му обръщаха никакво внимание и не го слушаха изобщо.

— Мисля, че ви видях веднъж — каза Кристофър. — Бях в колата с децата и те ви извикаха. Не вярваха, че ще ги забележите. Наблизо ли живеете?

— Точно зад ъгъла — отговори Саймън.

— Впрочем аз също.

— Отивам да си взема още едно питие — каза Майър, но те не обърнаха внимание на думите му. Той ги остави. Двамата едновременно се обърнаха с гръб към стаята, за да погледнат навън през прозореца, сякаш искаха да се изолират от всичко останало. Кристофър загаси цигарата си, извади пакет, предложи цигара на Саймън и след като той прие, му я запали.

— Светът е малък — рече след малко, докато гледаха през прозореца към моравата и нарцисите.

— Малък е, защото ние го правим такъв — отвърна Саймън.

— А Майър, не знам дали знаете, преследва Емили от години. Кой знае дали е постигнал нещо. Същински негодник е този Майър.

— Често съм си мислил това — съгласи се Саймън.

— Вижте какво — рече Кристофър тихо, сериозно и доверително, в гласа му се прокрадваше умора, същата, каквато усещаше и Саймън след напрежението преди малко. — Вижте какво. За тези деца…

— Те са добри деца. Извънредно добри деца са — веднага се обади Саймън безпомощно и искрено.

— Винаги съм мислил така — каза Кристофър. — А сега вижте… Не знам какво знаете и какво не знаете. Но вие знаете всичко, нали?

— Не всичко. Зная само някои неща.

— Е, най-важното сигурно знаете. Какво мислите за него?

— За делото ли?

— Да, за делото.

— Бих казал — рече Саймън — че си губите времето. Това е истината. Трябва да ви е ясно. Вие сте благоразумен човек и трябва да го разберете.

— Кой ви каза, че съм благоразумен? — попита Кристофър, като се усмихна. В отговор Саймън също се усмихна и си припомни един подобен разговор с Роуз. Кристофър продължи: — Можете да ми кажете и лично вие какво мислите. Това няма да засегне никого, поне така ми се струва.

— Не знам… Не знам защо го правите. Ето това изобщо не разбирам. Не разбирам защо го правите — повтори Саймън, макар че, докато говореше, се убеждаваше, че не е съвсем искрен, защото отговорът на този въпрос, тъй очевиден и близък до ума, го осени ненадейно в присъствието на този мъж с удивително силно излъчване, такова, че Саймън се учуди как е могъл да не се досети за това по-рано.

— Не е ли очевидно защо го правя — рече Кристофър. — Правя го, защото ги искам. Искам да се върнат. Те са мои, аз съм им баща, имам нужда от тях. Не искам да живея без тях. Искам да се върнат.

Той изрече всичко това, вперил поглед в килима.

— Да, но дори и така да е — отвърна Саймън, — няма смисъл да се залавяте с такъв метод, с който няма да постигнете нищо. Не и по този начин! Само ще влошите нещата.

— А какъв друг начин мога да използвам според вас? Няма друг начин! Единственото, което ми остава да направя, е да седя настрани и да си мълча. Опитайте да живеете така…

— Бих опитал, сигурно бих опитал, макар и по други причини.

— Това си е ваша работа — каза Кристофър дружелюбно, дори приятелски. — Ваша работа си е. Само че в моето положение аз трябва да направя нещо. Не мога просто да приема това. Какво ще си помислят те за мен, ако се примиря. Децата, искам да кажа. Какво ще си помислят?

— На тях сигурно не им харесва особено онова, което става сега — възрази Саймън.

— Защо трябва да им харесва? Не е там работата. Това, което ме интересува в момента, не е тяхното щастие.

— А какво ви интересува тогава?

— Интересуват ме самите те.

— Съмнявам се дали законът ще заеме такова становище. Съмнявам се дали ще сметне, че вашите… действия са продиктувани от благородни намерения.

— Това е, защото законът има ужасно изопачена представа за човешките отношения — каза Кристофър.

— А може би някои хора ще си помислят, че вашата представа е такава — отвърна Саймън.

— Но вие не мислите така, нали? Виждам, че не мислите така.

— И аз не знам какво да мисля — съвсем откровено отговори Саймън.

— Това е, защото тя ви е повлияла. Промила е мозъка ви — каза Кристофър, като приятно се усмихваше. — О, тя умее да се представя много добре, тази жена. Преди да ме напусне, научи доста неща от мен.

— Мислех, че вие сте я напуснали…

— Ха. Ето виждате ли какво исках да кажа…

— Никак не съм убеден, че държа да чуя вашата версия за случилото се.

— Може и да не държите — отговори Кристофър, — но ще ви се наложи. Защото смятам да ви я разкажа. Хайде, да се махаме от тук! Ще отидем у дома.

— Не мога — каза Саймън.

— Защо? — попита Кристофър.

— Тук някъде е жена ми. Не мога да я оставя.

— Защо? Тя е в пълна безопасност, няма да й се случи нищо.

— Да, май сте прав. Разбира се, че сте прав. Ще отида да й кажа, че си тръгвам — рече Саймън и наистина отиде и направи точно това. Джули като че ли не се обезпокои особено. Малко пияна, доста развеселена, тя бе така погълната от разговора, че не обърна голямо внимание на неговото излизане. И така двамата с Кристофър Василиу се отправиха навън в пролетната здрачевина. Тръгнаха мълчаливо по улицата, после свиха зад ъгъла. Кристофър разполагаше с апартамент на последния етаж в една голяма къща. Саймън не знаеше точно какво очаква от жилището му, ала от това, което Роуз му бе разказвала за вкусовете на съпруга си, в съзнанието му се бе оформила представата за някаква бляскава мансарда, пълна с фалшиви предмети на лукса, неща, които самата Роуз избягваше с пренебрежение, стъклени масички, върху които са разхвърляни броеве на „Плейбой“ и разни списания за автомобили. Но всъщност съвсем не се оказа така. Жилището беше твърде голо. Сякаш никой не му обръщаше особено внимание, а мебелите изглеждаха така, като че ли бяха дадени от родителите един етаж по-долу. Имаше стар салонен бюфет от махагон с дърворезба и огледало, канапе и столове с плетени облегалки и крачета с форма на лапи на хищник, вграден бюфет със стъклени витрини, зад които бе подреден порцелан, две малки, нелепи и безполезни масички със спираловидно гравирани крачета с цвят на горена захар. Килимът — бял и плътен, от чиста вълна, с дълго пухкаво влакно, изглеждаше, като че ли е купен в момент на дълбока депресия. Като седна и пое чашата с уиски, предложена му от Кристофър, Саймън се огледа и отначало не можа да определи какво точно излъчва тази стая, то бе толкова неочаквано. За негова голяма изненада тук усети същото, което усещаше и у Роуз — интимност. Стаята бе потънала в кафяво и в светлосенки, беше спокойна и учудващо уютна. Две златни рибки с дълги перки и опашки плуваха в голям аквариум и това подчертаваше домашната атмосфера. На една сглобяема лавица, направена от дървени плоскости и тухли, бяха подредени книги, такова приспособление Саймън не бе виждал от студентските си години. Очевидно вкусовете и стремежите на Кристофър, каквито и да бяха, нямаше да се окажат толкова елементарни, колкото бе очаквал.

Нито пък разказът му за женитбата им и всички по-нататъшни проблеми около нея се оказа елементарен (както впрочем Саймън се досещаше още от първия миг на тяхната среща). Кристофър не се впусна да обсъжда с него проблемите си, преди да приготви и поднесе и на двамата малка вечеря — хапнаха заедно бекон, задушен фасул и пържени яйца с хляб, и едва след това Кристофър започна. Гласът му беше нисък и плътен, в хармония с цялата атмосфера в стаята, и за разлика от интонацията на повечето мъже, звучеше искрено и завладяващо — ниско, малко приглушено и монотонно. Той не се опита да обясни външните проявления на нещата, за него те като че ли не съществуваха, стремеше се да разкрие истината. И като слушаше безкрайните му, несвързани размишления за пороците на Роуз, за егоизма й, за преструвките и спектаклите й, за желанието й да го унизи, като постоянно му натрапва несправедливата си оценка за неговите подбуди, Саймън разбра, че ще трябва да изостави, и то завинаги, мнението си, което някога беше толкова твърдо, мнението, че Кристофър се е оженил за Роуз заради парите й, и тъй както я бе „получил“, един ден съвсем закономерно трябвало да я загуби. Но очевидно Кристофър ни най-малко не се интересуваше от парите. И подобна вина не можеше да му се припише. Парите не значеха почти нищо за него. Това, което го вълнуваше, бе властта, истинските подбуди, чувствата, любовта. Като го слушаше, все едно че слушаше Роуз. Говореше също тъй безкористно и одухотворено, малко налудничаво, непосредствено и ясно. От известно време Саймън предугаждаше това. Убеди се, когато видя онзи мним Кристофър, понесъл детето на раменете си в Корнуол. Защо му се бе сторило, че този човек може би е Кристофър, ако не се досещаше смътно за истинския му облик. По-късно, когато се върна и видя истинския Кристофър с децата си в колата, той напълно се убеди в предчувствието си.

— Тя подкопаваше самочувствието ми — говореше Кристофър, като гледаше втренчено редиците книги по лавицата, — постоянно, от самото начало — нямаше ми никакво доверие, уплаши се веднага, щом се оженихме, направи го като че ли само за да доведе ужаса си докрай, а когато се оказа, че аз съм съвсем порядъчен, не можеше да го приеме. А аз й бях предан, казвам ви, всичко друго приемаше у мен, освен старанието ми да бъда добър, аз наистина полагах усилия, самоубийствени усилия за това, погубих се заради нея…

Саймън наблюдаваше как рибите се въртят в аквариума, гледаше цветята в някаква ваза, пиеше питието си и отново обръщаше глава към събеседника си. Скоро Кристофър стигна до въпроса за децата: упоритостта на Роуз, ужасното училище, в което ходеха, детинският й инат да ги задържи там, пълното й невежество за това, какво значи да ходиш в такова училище, какво значи да си страдал, начинът, по който му бе отнела децата и сега се опитваше да му попречи дори да ги учи да се пързалят с ролкови кънки, нереалистичното й мислене, изопачените й, непоклатими представи за нещата, противоестественото й вредно упорство да даде на децата си шанс в живота. Тя е побъркана, каза той, побъркана е, нямам нищо против да прави със себе си каквото поиска, може да се настани под навеса на някоя автобусна спирка и да остане там до края на живота си, ако ще, но проклет да бъда, ако я оставя да мъкне със себе си и децата. Впрочем аз я познавам, и още десет години да остане в тази дупка, пак ще й се види малко, тя крои нещо друго, сигурен съм — щом като свикне с това място, ще потърси по-лошо. Преди още да изтече годината, ще ги помъкне със себе си в болница за прокажени или нещо подобно, ще видиш, ако не направя нещо, за да я спра. Нямаш представа, каза Кристофър, колко зли и себични стават хората, когато си внушат идеята да бъдат добри. Разрушават всичко около себе си. Превръщат живота си в ад. Разбираш какво искам да ти кажа, нали?

— Да, мисля, че разбирам — рече Саймън, твърде угнетен, за да каже нещо повече.

— Сега ясно ли ти е защо искам да избавя тези деца — продължи Кристофър. — Какво мислиш, че ще им се случи, ако не го направя, когато навършат пълнолетие? Какво мислиш, че ще направят с всичките пари, които наследят? Може би ще ги раздадат до последното пени за черна Африка?

— Не зная — каза Саймън.

— Ще пропаднат — рече Кристофър. — И ти много добре го знаеш.

Саймън неловко се размърда на стола си. Трябваше да каже нещо в нейна защита, но не се осмеляваше, не беше убеден, не знаеше как да изрази вярата си в нея, дори се чудеше дали още й вярва.

— Наистина не знам — заяви накрая той. Кристофър бе замълчал. — Не зная — повтори малко по-твърдо. — Не съм убеден, че непременно ще пропаднат. И мисля, че ти недооценяваш какво прави тя за тях. Мисля, че то ще им е от полза. Дори ако нещата много се променят.

Искаше му се да добави, че никога не е приемал твърдението, че децата няма да бъдат благодарни на онзи родител, който ги жертва заради принципа. Беше започнал да мисли обратното, че децата няма да простят на родителя, който жертва принципите си заради тях. Но беше вече твърде късно и не можа да се съсредоточи. Все пак в защита на Роуз успя да каже още нещо:

— Пък и не мисля, че Роуз има някакво намерение да се мести в болница за прокажени. Изглежда много доволна от мястото, където живее — с повече убеденост добави той.

— Не вярвай и в това — отговори Кристофър. — Тя просто изчаква да му дойде времето. На всеки пет години лудостта й избива.

— Може би се е променила — подметна Саймън.

— Не вярвай на това — заяви Кристофър. — Хората не се променят. Не вярвам, че могат да се променят.

— Ти например си се променил — отвърна Саймън. — От собствения ти разказ излиза, че си се променил.

— Не, не съм. Просто малко съм понапълнял и съм се подстригал късо. Това е всичко.

— Ако хората не се променят — рече Саймън, допивайки втората си чаша уиски, — тогава защо става така, че спира да ги боли един за друг?

— Не спира — каза Кристофър и замълча. Запали десетата си цигара и продължи. — Не, не спира. Понякога се държат зле един с друг и го разбират. Но никога не спира да ги боли…

Настъпи дълбоко мълчание.

— Тя не биваше да се развежда с мен — наруши тишината Кристофър. — Нямаше право да се развежда с мен. И го знае. Ето защо ще продължавам да й създавам грижи. Защото няма право да бъде щастлива! И аз няма да й позволя. Не можеш да градиш щастието си, съсипвайки живота на други хора.

— За жалост — намеси се Саймън, — повечето хора май живеят точно така.

— Отстрани може и така да изглежда, но едва ли е вярно — заключи Кристофър.