Маргарет Драбъл
През иглено ухо (23)

Следващата седмица, веднага щом се освободи, той й се обади и се уговориха да отиде да я види. Пристигна рано след обяд; още щом зави зад ъгъла, видя децата да играят на улицата — все още бяха във ваканция. Времето беше слънчево и необикновено топло за сезона, входните врати на къщите бяха отворени, жените стояха на стълбите пред тях и бъбреха, наоколо се виждаха детски колички. Помисли си, че тази улица, която му се струваше непоносимо потискаща, можеше да изглежда и по-добре, особено в такова време. Като се приближи до бордюра, Маркъс и Мария го забелязаха и се затичаха към него, следвани от цяла тумба други деца, едно от които караше велосипед на три колелета, друго буташе един малчуган в стара детска количка, а трето караше тротинетка. „Здравейте всички“, каза той малко сковано, като слезе от колата: ненавиждаше интонацията си, когато говореше с деца. Но изглежда, те ни най-малко не се засегнаха. „Здравей, Саймън, здравей“, отвърнаха му доволни, че имат гост, и го последваха към входната врата на къщата им. Константин седеше на стълбите и четеше. „Здравей“, каза той, Саймън не отговори. „Майка ти е вкъщи, нали?“ попита след малко, макар и да знаеше, че си е вкъщи, беше се обадил, преди да тръгне. „Да, глади“, рече Константин, после, след като се поколеба едва забележимо, добави усмихнат:

— Ние те видяхме онзи ден, минавахме с колата по вашата улица.

— Да, и аз ви видях — отвърна Саймън.

— Татко има нова кола — рече Маркъс.

— Да, видях я — заяви Саймън — Страшна е.

— Направо е фантастична — каза Маркъс и двете по-малки деца почнаха разпалено да я хвалят пред смълчаната аудитория на съседчетата: пълна била с разни копчета, можело да правиш какво ли не вътре, развивала страхотна скорост, ако е позволено, само че то не е, номерът бил УОУ 717, специален номер, който носел щастие. Докато се надпреварваха да приказват, Саймън наблюдаваше Константин: виждаше как почти физически се бори със своите най-добри чувства към Саймън, докато накрая загуби, не издържа и се включи в разговора, увлечен, възбуден: имало два резервоара за бензин, ако Саймън не знае, прозорците на този нов модел се отваряли по специален начин, просто натискаш едно копче, татко му много го харесвал, казал, че иначе било голяма мъка да отваряш и затваряш прозорците, а с електронното копче просто натискаш и те сами се плъзгат нагоре и надолу. Сигурно я е купил, за да ги зарадва, помисли си Саймън, и наистина бе успял.

Когато влезе в къщата да потърси Роуз, те тръгнаха подире му, вратата на дневната беше отворена и той направо влезе. Роуз гладеше. Щом го чу, вдигна поглед и се усмихна, но преди Саймън да проговори, Константин каза:

— Ето го Саймън, мамо. Ние току-що му разказвахме за новата кола на татко.

Докато изричаше тези думи, Саймън ги наблюдаваше, синът и майката, и му се стори, че в един миг и двамата потрепнаха от оскърбление, потрепнаха, разкаяха се, простиха си и се съюзиха, за да си дадат сила.

— Да — каза Саймън, — това много ги вълнува. Колата била много хубава.

— Чух вече — отвърна Роуз.

— Всичко чуваш — подхвърли Саймън.

— Така е.

Той седна.

— Нали нямаш нищо против да довърша гладенето? — рече тя. — А след това можем да отидем на разходка. Такъв чудесен ден! Ако имаш време, разбира се. Надявам се, че няма да имаш нищо против, ако и Емили дойде с нас. Тя каза, че днес следобед може да намине. Не ми се искаше да й отказвам. Тя също бе заминала за Великден и оттогава не съм я виждала.

— Разбира се, защо да не дойде — каза Саймън.

— Как върви книгата ти? — попита Роуз, а той й отвърна, че напредват доста добре, по-бързо, отколкото са предполагали, и само след няколко съвместни сеанса ще приключат.

— А ти какво правиш? — попита я на свой ред.

— О, добре съм. Тази сутрин ходих в кварталната пералня и там се случи нещо невероятно — страшно неприятно наистина, но пък и много смешно: една жена пуснала пакет кайма заедно с бельото си в пералнята, без да забележи, а когато видя какво е станало, вече нищо не можеше да се направи. Месото се въртеше в барабана, изсивяло и безкръвно, нали знаеш как изглежда месо в топла вода, и се беше полепило по всичко, горката жена, трябваше да й помогнем да го обере… никога не си виждал подобна сцена. Бедната жена, трябваше отново да изпере всичко, а на това отгоре се прости с месото си. Нямаш представа какви неща се случват в тая пералня! Някога работех там, май че знаеш. Всеки ден се разиграваше по някоя драма. Веднъж една жена пуснала в машината мишка, била в джоба на малкия й син. Когато разбрал, че майка му е взела панталоните за пране, пристигна задъхан и се развика: „Мамо, къде ми е мишката?“. Горкото същество вече беше умряло.

— А ти какво правеше там?

— Аз ли, бях контрольор. Голяма длъжност! Машините постоянно се разваляха, а аз все не можех да намеря монтьора да ги поправи. Отначало връщах парите на хората, съжалявах ги, но мистър Маки, собственикът, ме караше да плащам от джоба си и тогава организирах система за рекламации и връщане на таксата. Но сега хората ми казват, че системата вече не работела добре и трябва да си голям късметлия, за да си получиш парите обратно. Но те са такива фаталисти, дори не си правят труда да попълват фишовете за рекламация… Веднъж една жена донесе всичките си спални пликове, ужасно тежка синя камара, напъха я цялата в една пералня и тя се завъртя — бяха невероятно мръсни, водата заприлича на кафява супа — двете с нея ги гледахме и се радвахме колко хубаво ще се изперат сега, но лошото беше, че машината не спираше да пере, просто се въртя цял час, без да стигне до центрофугата. Въобще не знаех какво да направя, а тя много се разстрои. Накрая просто ги измъкнахме от барабана — бяха ужасно мокри и тежки, предложих й да ги сложи в друга машина за центрофуга, но тя не пожела, каза, че вече им нямала доверие, чаршафите си лежаха, проснати на пода, и пак се изцапаха. Тогава тя избухна в плач, не я обвиних, дори си казах, че все някак ще трябва да ги довлече до вкъщи, и се наложи да й услужа с лятната количка на Маркъс. Натоварихме цялата тази огромна прогизнала камара и тя си тръгна. Бог знае как ги е изсушила. О, не можех да се оплача от скука. Днеска пък тази жена с каймата, каква история… В този момент се зарадвах, че вече не работя там. Знаеш ли, тя не можеше да се примири, че ще трябва да я изхвърли. Продължаваше да повтаря, че ако я събере и я направи на топка, може пък и да става за пържене.

Роуз внимателно сгъна сива училищна риза. Децата се бяха измъкнали навън.

— Ще погледнеш ли показанието на директора — помоли го тя — преди да дойде Емили. — То е там на камината, зад часовника.

Той го прочете внимателно. Беше написано официално, сухо, безукорно. „Аз, Питър Харолд Стоун, заявявам под клетва, че тези три деца получават полагащото се за възрастта им образование: започнаха да четат по-рано от повечето си връстници (посочваха се годините), посещават училище редовно, не създават проблеми с дисциплината, включват се активно в живота на класа и на цялото училище.“ В текста нямаше нищо смущаващо.

— Ти какво мислиш? — попита той.

— Не знам, а ти? Изглежда нормално, поне така ми се струва. Само дето не звучи много възторжено.

— Какъв човек е той?

— Наистина е мил човек и много добър директор, децата го обичат, но винаги когато трябва да каже или да направи нещо официално, излиза сухо. — Тя си помисли за мистър Стоун: с посивяла коса, усърден, предан. На училищния концерт той винаги произнася малка реч и тя неизменно е безкрайно скучна — за общите усилия, за това, че всички са членове на една общност и все в този дух, децата не разбират всички думи, нито пък родителите, а когато разговаряше с него насаме, е толкова сърдечен и мил, просто си мисля, че е стеснителен… Този ужасен език някак си го обсебва, когато се наложи да говори пред публика. Същото се получава като дава интервюта или чете училищни доклади… Но мисля, че това няма да има значение. Като човек той наистина е много приятен. Никога няма да забравя какво се случи, когато Константин беше на шест години. Бях му казала да се прибира сам след училище, защото беше истинско мъчение да обличам малките — палта, шапки, ботуши и всичко останало — и да ги мъкна навън. Сигурно не съм била права, но всички други деца също се връщаха вкъщи сами. Както и да е, този ден Константин не се върна, чаках, чаках, докато най-сетне към четири и половина хукнах да го търся — вече бях успяла да се уплаша здравата, — бутах количката с Мария, а Маркъс хленчеше подире ми, когато по пътя към училището срещнах мистър Стоун, той ме попита как съм, отвърнах, че търся Константин, и той се върна обратно с мен чак до училището, за да проверим, но момчето го нямаше, той ме успокояваше, каза, че сигурно е у някой приятел, но мен вече ме беше обзела такава паника, че не можех да си спомня при кой приятел е отишъл, покани ме да влезем в училището, знаеше имената на всичките му приятели, намери адресите им, после каза: „Обзалагам се, че е у Джон на Албъмарл роуд“, заведе ме там и наистина го намерихме. Когато Константин се появи на вратата заедно с Джон, аз на часа си отдъхнах щастлива, че го виждам отново, а той се обърна към него и му каза нещо толкова мило, каза му: „Е, Константин, дай й две минути, преди да почне да ти се кара, за което май има право“. Не, той наистина е чудесен човек. Само че невинаги успява да го изрази. Мислиш ли, че това има някакво значение?

— Не, не мисля. Адвокатите са свикнали с такива изявления. Те четат между редовете. Всъщност стават подозрителни, ако показанията са прекалено компетентни. Има някои лекари и психиатри, които умеят да измъкват изгода от всеки красив обрат на фразата например — и ето ти полезно показание! Някои от тях го правят твърде често. Съдиите вече ги познават. Калпав психиатър, но ценен свидетел, казват те. Не, твоят мистър Стоун поне се изразява така, че изглежда искрен, макар и да не казва твърде много.

— А има ли още нещо, което би трябвало да се каже?

— Не зная. И аз се питам. Може би… може би е хубаво да го помолиш да каже нещо по повод на музикалните занимания на децата. Константин свири толкова добре, а хората вероятно не предполагат, че такова училище насърчава подобни допълнителни занимания.

— Не виждам защо да не предполагат — започна тя разпалено, готова преждевременно да се впусне в защитната си реч, но бързо млъкна, изглежда, се видя отстрани, усмихна се и каза: — Да, да, разбира се, че си прав, всичко това би трябвало да се добави. Благодаря ти. Много добра идея.

— Виждаш ли — започна той, минавайки в отбрана, — трябва да се опиташ да предвидиш възраженията, които могат да бъдат отправени, а едно от тях сигурно ще бъде, че на децата не се предоставят достатъчно разнообразни допълнителни възможности, които биха могли да имат в по-друго училище.

Той се почувства неловко и съжали, ала тя отвърна през смях:

— Допълнителни възможности, допълнителни възможности, а може би трябва да запиша Мария на балет? Не знам защо, но ми става лошо, като видя малки деца да играят балет. Може би трябва да взема съдията и да го доведа да види любимото занимание на моите деца през свободното им време, което се свежда до лудешки игри в кварталния клуб всеки четвъртък вечер. Трябва да видиш каква дупка е този клуб, долу на партера на клиниката, ужасяващ, откъдето и да го погледнеш: срещу две пени могат да прекарат там час и половина, да хапнат бисквити… и има един човек — страшен симпатяга, който ги организира и им крещи нещо през цялото време. Моите обожават тези събирания, бог знае защо. Прилича на маймунски дом, бих се чувствала виновна, ако ги карах да отиват там насила, но няма нужда от това, те го обожават! Децата са особени, не мислиш ли?

— Така е — той сгъна прилежно показанието и го сложи на мястото му зад часовника. Спомни си за Кейт в църквичката.

— Получих покана — рече той — за едно благотворително събиране, на което ще говориш ти. Често ли се занимаваш с такива неща?

Тя пусна ютията, повдигна косата от челото си и го погледна. Започна да поруменява, кръвта плахо нахлу към бледото й, безцветно, посърнало лице.

— Не, не много често. Опитвам се да отказвам. За какво се отнася?

— За събиране на средства за приют на някакви осакатени работници.

— О, господи — рече тя. — Колко неприятно. Съжалявам. Но аз не съм те препоръчвала в списъка на поканените. Не бих направила такова нещо с никого от познатите си!

— Не, не — вметна той припряно, защото за тази страна на въпроса не се беше сетил и сега бързаше да я увери, че не е попитал от подозрение. — Знам, че не си ти, поканата дойде чрез жена ми, една съседка я накарала да си купи билет, може би я познаваш, казва се мисис Куксън, съпруга на Хърбърт Куксън.

— Не, не я познавам. Но съм чувала за нея. Господи, аз ненавиждам тези неща, но сама съм си виновна. Той ми писа, онзи човек, който е директор на дома, и ме попита какво да направим, за да съберем средства, аз предложих да организираме една вечер, а всъщност мразя този тип благотворителност — билетче за шест гвинеи, за да чуеш една блудкава програма, но нищо друго не ми дойде на ум, а би било жалко да се затвори дома, защото е свършил добра работа и нещата тъкмо са потръгнали вече, затова му казах да се свърже с лейди Бресон и оттам започна цялата работа. Как можех после да му откажа да участвам? Но не съм знаела, че вече продават билетите. На тях не е написано моето име, нали?

— Боя се, че е написано — отговори той и си спомни билета, който беше поставен на полицата на камината у тях. На Джули й харесваше да го вижда там, защото вътре, лично от ръката на лейди Бресон, бе написано: „Радвам се, че ще дойдете, очаквам с нетърпение да Ви видя. Благодарности. Маргарет“. А на него му беше приятно да го вижда, защото вътре бе изписано името на Роуз, което по някакъв начин означаваше, че тя присъства в дома му, и щом погледнеше към поканата, се вълнуваше приятно.

— Ще дойдеш ли? — попита Роуз, като изключи ютията.

— Не знам. Исках да те питам.

— Не е по-рано от месец, нали?

— Би било много хубаво да те видя в обществото — каза той.

— И тук е хубаво — отвърна тя.

Стоеше пред него с ютия в ръка. Той най-после седна, загледан в ютията.

— Все пак бих желала да дойдеш — отсече изведнъж. — Макар че говоря толкова лошо, глухо, не се чува. И не обичам този род изяви. Но какво друго може да направи човек?

— Бих могъл да те почерпя с едно питие в почивката — каза той. — В името на каузата.

— О, боже мой, колко се притеснявам! — промърмори тя. — Но няма значение. Наистина няма значение. Струва ми се, че имаха намерение да включват фолклорни изпълнения или нещо подобно, освен ако не са се отказали.

— Не са — каза той. — Ще има фолклорни песни.

— Е, добре, както и да е — въздъхна Роуз. — Дано по-скоро дойде Емили, навън е толкова приятно, а ние си губим времето вътре.

Докато казваше това, отвън се чу шум от пристигането на Емили: детски викове, стъпки по стълбите, потракване на дамски токчета. Тя влезе, без да прекъсва словесния си поток, едно от децата висеше на полата й, в ръцете си държеше пазарска кошница:

— … Само почакай, почакай — повтаряше тя, — донесла съм по един за всички, не допускаш, че не мога да броя, нали, само един миг да го намеря, ако ме разкъсаш на парчета, как ще мога да го открия? — и Емили остави кошницата на един стол, претършува джоба си, намери последния бонбон и мигом го пъхна в устата на Мария, както се пъхва монета в касичка. — А! Тишина! — възкликна. — Прекрасно. Тишина! — и потъна в едно кресло.

— По-добре не сядай — рече Роуз. — Мислех да излезем на разходка. Емили, това е Саймън Камиш.

— Здравейте — отговори Емили. — Дайте ми една минута. Нека да си поема дъх. Какъв чудесен ден, всички тичат по фланелки навън, набутали са ризите си в пощенската кутия. Времето е прекрасно. Също като пролет.

— Наистина е пролет — каза Саймън.

— Да, така е, но човек някак си не я очаква. Тук вътре е студено, навън е много по-хубаво.

— Точно така — каза Роуз. — Вътре е влажно. През лятото е чудесно, мирише на хладно мазе. Но по това време на годината навън е много по-хубаво.

— Добре, добре, само след минута — рече Емили, — че страшно се уморих! Ти как си, между впрочем? Добре ли прекара Великден? Как мина у семейство Сендак?

И докато седеше и чакаше, Саймън изслуша двете жени, които си размениха натрупалите се новини: те бълваха от тях като поток информация от всякакъв характер: за книги, които бяха прочели, за неща, които бяха видели, хора, които им бяха писали, разни „бисери“, които са казали децата им, прещраквания в глезените и предчувствия за внезапна смърт, мечти за щяло и нещяло, какво е съдържала сутрешната им поща и всичко това, прекъсвано от смешни, небрежни забележки, подхвърлени по негов адрес: „О, боже, колко скучно трябва да е за вас всичко това“ или „Почти свършваме, още само минута“, успокояваха го, без ни най-малко да си вярват. В началото Саймън слушаше снизходително, осъзна това и го прие като знак за нещо. Ето защо се заслуша с удвоено внимание, следейки зорко с очи двете събеседнички и мъчейки се да отгатне какво в техния разговор не му харесва. Разговорите на другите хора често го дразнеха, особено ако носеха белега на интимност, най-вече жените имаха навик да минават бързо към интимничене, парадираха умишлено с това, без да го подплатяват със съдържание, обичаха да обсъждат личните си грижи с първия срещнат, а той се нервираше ужасно от такива неща. На Емили и Роуз този грях не можеше да им бъде вменен. Един по-суетен човек би си помислил, че тяхното оживление е заради него, че шегите им са насочени изцяло към него, но този по-суетен човек би сбъркал. Поне веднъж Саймън се ориентира вярно.

Роуз му бе разказвала много за Емили, макар и разхвърляно и несвързано — тя беше нейна стара приятелка от ученическите години, дъщеря на училищен директор, която била изпратена със стипендия в училището на Роуз — нито много добро, нито много скъпо — и поставила ръководството пред истинско изпитание, злоупотребявайки разточително с издръжката, която щедро й била отпусната. Учела се добре, откроявала се сред другите, но им влияела зле, защото въртяла номера в своя полза. Сега беше омъжена за един човек, който преподаваше в училище по изкуствата, или по-скоро — бе преподавал, докато не загубил работата си заради някакъв смътен порив на борбеност; с който платил данък на модата в момента, но това се оказало пагубно за него, както често се случва, тъй като му липсвала достатъчна убеденост, която би направила последвалото уволнение поносимо. Като че ли Роуз бе споменала, че Емили не одобрява особено позициите му. С три деца, едното от които още в предучилищна възраст, без пари и без особени възможности да печели, тя прекарваше времето си в комбинации как да свърже двата края, в грижи за един мъж, който бе предпочел да не се грижи за себе си, чудейки се какво да направи, за да промени нещата. Когато и най-малкото тръгнеше на училище, тя щеше да осъзнае заплахата, но какво ли можеше да предприеме? Бе загубила най-подходящите за работа години от живота си, а идеята тепърва да започне да се утвърждава, и то неизбежно на половин ден, не й допадаше. Поради всичко това Саймън бе очаквал да види недоволство и яд на лицето й, но от тях нямаше и следа. Тъкмо обратното, то излъчваше добронамереност. Едно мургаво, много мургаво лице с дълга черна коса, прибрана как да е, от която непрекъснато се измъкваха кичури. Дрехите й бяха износени и безлични, внушаваха представата за стара, несменяема униформа.

Лицето й бе слабо, с изразителни и живи черти — лице, което нямаше бързо да остарее, а дълбоките гънки около устата и очите, които в миг на покой можеха да се приемат за белези на мъката, всъщност се бяха образували от смях. Защото прилягаха точно на усмивката й. В нея имаше нещо непостоянно, неспокойно и жилаво. Човек не можеше да я нарече привлекателна, и все пак, помисли си Саймън, като ги погледна с Роуз, колко приятни, изключително приятни бяха двете жени. Изглеждаха… бе му трудно да го формулира… пълноценни, изглеждаха хора. Толкова жени въобще не изглеждаха като хора; стремяха се към някакъв образ, който не отговаряше на същността им. Точно такива бяха жените (макар и да му бе неприятно да го признае), които населяваха неговата фантазия — гладки, блестящи, гримирани, сексапилни жени, които носеха фино бельо под дрехите си, предизвикателни, женствени, с една дума — други. Той мечтаеше за такива жени, за това, което би направил с тях и те с него, и по тази причина ги мразеше, както и себе си. Нищо не би го раздразнило повече от осъществяването на тези фантазии. От подобна мисъл му призляваше. Когато във въображението си се виждаше с такава жена в черно дантелено бельо, умът му подсказваше, че това са жени на подсъзнанието, и значи — всичко беше наред, подсъзнанието можеше спокойно да си желае каквото си поиска, човек в края на краищата трябваше да приеме това, но той знаеше, че останалото му същество го отхвърля напълно, беше му съвсем ясно, че в действителност такава ситуация, подобна връзка с жена би му се сторила толкова противна, колкото и да яде насила авокадо (това, което най-много мразеше) и също така досадна и притеснителна, колкото и тричасов разговор на четири очи с тъста му. Може би Роуз и Емили му се сториха тъй приятни тъкмо защото не ги намираше привлекателни. Това заключение изглеждаше малко чудато, особено след като бе решил, че обича Роуз, поне дотолкова, доколкото се смяташе способен на любов, и че това, което най-много желае, е нейната компания. „Обичам я“, каза си веднъж ей така, за да го чуе отстрани, ала думите отекнаха много странно в ума му — не фалшиво, но странно. Той хвърли поглед към нея, за да види как изглежда на фона на това признание: тя седеше отсреща, бледото й, неспокойно, малко нервно лице се усмихваше, беше вдигнала ръце зад главата си, облегната плътно назад в креслото, с леко къдрава, суха, жълто-зеленикава коса, със сива карирана риза, а плоската й гръд едва забележимо се повдигаше, беше толкова малка: тогава изведнъж болезнено осъзна, че да се осмелиш да обичаш един човек като цяло, е страхотна дързост, човек, който е пред теб, диша и съществува пълнокръвно, човек със свое минало, човек, който се е изграждал дълго и внимателно… Това беше нещо удивително, нещо забележително! В него се криеха изненадващи и непредсказуеми възможности.

— Хайде — рече Роуз, — нека да вървим, докато не е станало късно. Да отидем в парка на Двореца.

— О, не, за бога — обади се Емили, — не пак там. Омръзна ми това място.

— Тогава няма къде другаде да отидем. Нека просто излезем да се разходим.

— Можем да отидем някъде с колата — предложи Саймън, но те не искаха да излизат с кола.

— Сетих се — каза Емили. — Нека отидем да видим пилетата и креслото. Дотам ще си направим чудесна разходка, а на Саймън ще му бъде интересно.

И двете жени се засмяха.

— Е, добре — рече Роуз. — Не съм ходила нататък тази година. Бедните пиленца, те може би вече не са там.

— В такъв случай — продължи Емили, — наш дълг е да отидем да видим какво става с тях. Иначе ще се почувстват пренебрегнати. Ще повикам децата.

И тя неочаквано със смайваща сила извика:

— Джими, ей, Джими, събери малките, излизаме.

Никой не отговори.

— Не могат да те чуят — каза Роуз. — Нищо, ще ги вземем от улицата.

И така, излязоха и завариха децата до едно да тичат без ризи, както бе казала Емили, само по фланелки. Фланелката на Мария, останала явно от по-големите, имаше големи дупки под мишниците.

— Вижте ги, вижте ги — извика Емили, като се спря на стълбите. — Нашият малък капитал по фланелки. — Децата ги наобиколиха, следвани от цялата съседска свита. — Не, не — каза Емили, като махаше с ръце и разпъждаше останалите. Вас не, не вземаме повече никого, нашите ни стигат, хайде сега, омитайте се всички. — И непознатите деца покорно се изнизаха, потътряйки се към нечия друга врата, да наблюдават как приятелите им се отдалечават.

По пътя Роуз обясни на Саймън какво значеше това „пилетата и креслото“: миналото лято това им бил любимият маршрут за разходка, само на няколко преки, сигурна била, че ще му хареса, там било приказно. Той кимна, като се питаше дали си правят шега с него, но и да беше така, не се чувстваше засегнат. Само че разходката трудно можеше да се нарече приятна: минаха покрай редици еднакви къщи, опушени малки крайъгълни магазинчета, един-два забутани склада, невзрачна фабрика, резервен коловоз. Той се опита да погледне на всичко с нейните очи, да съзре в дребните, чудновати усилия за разкрасяване — например гипсовите листа и гроздове по фасадите, спираловидните орнаменти, малките смешни фонтани — онова очарование и усърдие, което тя твърдеше, че е заложено в тях, но бе много трудно да се съзре друго, освен еднообразното, унифицирано и жалко масово производство, нехайството и обидната измама на спекулантите, извършващи недоброкачествени строежи, които се бяха навъдили много през този век. За кой ли път се улови да мисли, че на нея не би й харесвало толкова много тук, ако гледаше с неговите очи. И все пак въпреки всичко разходката си имаше своята прелест: сградите светеха измити до блясък от проливния дъжд миналата седмица, в канавките край пътя зеленееха свежи растения, шестте деца бяха оживени и весели, хората чистеха прозорците си, като че ли подтикнати от внезапно блесналото слънце, старци поправяха входните порти, млади майки с бебешки колички бъбреха по ъглите. Пътят, по който вървяха, се издигаше стръмно, районът беше хълмист.

— Винаги ми се е струвало — поде Роуз, — не знам защо, особено в ден като днешния, че този път като че ли върви към брега на морето, разбирате ли? Просто съм сигурна, че ей там, зад оная височина започва морето. Представете ли си го?

Те си представиха и почнаха да обсъждат явлението, наречено „дежавю“^[1], и как понякога в напълно непознато място, просто от разположението на предметите човек може да узнае какво има отвъд хоризонта или зад ъгъла. Скоро стигнаха до целта си, пред тях се появиха пилетата. Бяха в един запуснат парцел — стръмно, някога бомбардирано място: хората от къщата, която се допираше до бомбардираната, си бяха присвоили малък участък земя, явно незаконно, и го бяха оградили с тел — тъкмо в него отглеждаха въпросните пилета. Стената от разрушената къща, която ограждаше участъка от една страна, все още носеше следите на бомбардировката: остатъци от камина на първия етаж, късове от тапети. Насред оградения участък имаше едно кресло. В него се бе настанила прашна, перушинеста стара кокошка.

— Това е, виждате ли — обърна се Емили към Саймън, като се навеждаше да седне на ниската стена, изпълнена с гордост от „притежанието“ на подобна гледка. — Не е ли хубаво, не е ли прелестно?

Роуз и Саймън също седнаха и се загледаха в пилетата, които все ровеха и търсеха нещо. Креслото беше мухлясало и прогнило, в пролуките му растяха бурени и трева. Слънцето топлеше, Роуз се облегна на телената ограда и затвори очи. Децата тичаха насам-натам, пъхаха се в канавката, катереха се по полуразрушените стени и събираха разни дреболии.

— Не зная защо е толкова хубаво тук — каза Роуз, сякаш се чувстваше задължена да похвали странната разходка, — но е хубаво, не ти ли се струва?

— Да — отговори Саймън, — така е.

И беше искрен. Толкова велик и невинен покой го бе обладал, като нов живот, като дъга след пороен дъжд. Усещаше го върху голите си ръце и лице. Обгърна го целия като щастие.

Те поседяха и си побъбриха още, не след дълго децата, които се бяха отдалечили надолу по улицата, се завърнаха с цяла колекция от „находки“. Бяха намерили пръчици от захаросани фигурки, стара кутийка от нескафе, капачка от бутилка за мляко, парцалче синьо кадифе, парче червеникав, ръждясал метал, билет за влак, малко пластмасово автомобилче без колела, едно тъжно на вид сплескано същество, подобно на умрял бръмбар, няколко стръка плевел, стара кутия от боя, наполовина пълна, но захваната отгоре с твърда, засъхнала коричка, и един презерватив. Роуз чевръсто хвърли презерватива на пиленцата, които не му обърнаха особено внимание и те тримата само се позасмяха, докато децата настояваха, за съжаление безуспешно, да разберат какво е това.

— Сами сме си виновни — каза Емили, щом спря да се смее. — Сами сме си виновни за това, че децата свикнаха да обикалят и да събират разни неща. Защото навремето, когато искахме да си поговорим, а те не ни оставяха на спокойствие, обикновено им казвахме да отидат да търсят съкровища, нали така, Роуз, и сега това им стана навик, но виж само някои от нещата, които са донесли.

— Ами че това е чудесна малка колекция — рече Роуз, като разглеждаше подредените върху стената придобивки. — Най-много ми харесва кутията с боя. Страшно откритие, нали? Не, не бъркай, Маркъс, че целият ще се залееш… а вижте, това тук е млечка. — Тя вдигна и разгледа зеленикавия стрък със заоблени, бледожълти ярки листа. — Млечка. Има едно стихотворение за млечката от Розети. Звучи горе-долу така:

Дивата млечка има чашка с три листа.

След дълга мъка и нещастие

това е всичко, което ми остана,

дива млечка с чашка с три листа…

— Не, не може да бъда така, сигурно не си го спомням точно, защото стихотворението е хубаво, а моята версия е ужасна, но е в този дух. Чудно нещо е паметта: човек си спомня, че нещо е било много хубаво — стихотворение или картина, но е забравил подробностите.

— Откъде знаеш тези неща — попита Саймън, — искам да кажа — имената на растенията — той си мислеше за чайките в Корнуол.

— Ами, не зная — каза Роуз. — Интересно ми е, това е всичко. Някога, докато живеех в провинцията, ги учех специално. Когато нямаше какво друго да правя. Трябва да ти покажа сбирката си от сухи цветя. Впрочем, да ти призная, като дете мислех, че това е страшно скучно занимание, но то ме спасяваше от другата, още по-страшната скука — да не правя абсолютно нищо. Сега ми се струва безкрайно увлекателно. Виждаш ли? Всичко се отплаща.

— Не всички го смятат за толкова завладяващо — обади се иронично Емили. — Едно време и аз се опитах да се запаля по него, но нищо не се получи. Спомняш ли си как беше пощуряла за онази синя любика?

И двете жени отново се разсмяха — съвсем непосредствено, общият спомен ги развесели.

— О, господи, синята любика — възкликна Роуз, — тя наистина е много рядко растение, тази синя любика, отбелязана с три звездички в книгата, и понеже расте по пустеещи земи, мислех, че имаме идеален шанс да я открием, но и досега не сме успели.

— В това няма нищо чудно — намеси се Емили, обърната към Саймън. — Трябва да видите как изглежда, дори книгата го описва като едно скромно, с нищо незабележимо растение. Още повече че е почти неразличимо от всеки друг вид любика — например обикновената, така че ние постоянно се палехме нахалост, защото намирахме онази проста, непретенциозна, обикновена любика, носехме я вкъщи и аз си мислех: аха, най-сетне ще й дойде умът и ще се види принудена да признае, че дори и да е същото, което търсим, пак може да не е — толкова безинтересно беше на вид. Но никога не се оказваше същото.

— Е, хайде де — подметна Роуз, — много добре си спомняш, че и ти доста се увлече. И ако я бяхме намерили, щеше да се радваш не по-малко от мен.

— О, стига си се занасяла — каза Емили. — Но вие, Саймън, трябва да я накарате да ви покаже изсушените цветя. Хубави са, наистина. Един вълнуващ каталог на нейния празен живот! Първия път, когато ги видях, избухнах в сълзи. Беше ги донесла в училище. Казах й по-скоро да ги скрие, ако не иска да стане за посмешище. Но тя издържа и продължи да ги показва наляво и надясно, и колкото и да ви е чудно, другите се оказаха много снизходителни.

— На десета страница — обади се Константин, който се бе заслушал в техния разговор, отегчен да играе с по-малките, — на десета страница има една пресована гъсеница.

— О, не ми припомняй за това, моля те, не ми припомняй — извика Роуз. — Не исках да се случи, тя попадна случайно, наистина. Страшно ми домъчня, като я видях.

— Това я изкара от релсите за цяла година — продължи Константин. — Може да се види по датите.

— Така е — потвърди Роуз. — Толкова бях разстроена, че цяла година нищо не събирах. Но един ден намерих онази чудесна къклица, беше престъпление да се пропусне такова хубаво нещо. Така че се помъчих да забравя смазаната гъсеница и започнах отново.

— Мистър Рампли казва, че в гората край Бранстън има орхидеи птиче гнездо — продължи Константин. — Но аз досега не съм намирал.

— Да — рече Роуз колебливо, като се мъчеше да избегне сянката, която падна върху нея. — Аз също. Както и да е, те не могат да се изсушат много добре. Прекалено са сочни.

— Все пак хубаво ще бъде да намерим — отвърна Константин.

— Да — каза Роуз. — Потърси заради мен…

— На Примроуз авеню има една изоставена кола — рече най-неочаквано той, с желанието да прекрати подетия от него разговор, или може би просто му бе омръзнало да говорят за цветя и в него се породи садистично желание да сложи край на темата, която сам бе започнал. — Гари ми каза.

— О, господи, още една ли — въздъхна Емили.

— Е, няма за какво да ходиш там, нали — почти едновременно с нея се обади и Роуз, след като всички станаха и се отправиха към къщи. По пътя обсъждаха опасността от изоставените коли, неохотата на кметството да ги прибира, плановете за благоустрояване на двореца Александра и пързалянето с ролкови кънки.

— Някой път трябва да дойдеш с нас на изложба на кучета — каза Роуз на Саймън. — Тези изложби в двореца ги правят наистина както трябва.

— С удоволствие — отговори той и видя как пред него се разкри перспективата за мизерни развлечения и скромни, старомодни удоволствия. Това щеше да го довърши, ако случайно говореше сериозно.