Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Needle’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Маргарет Драбъл

Заглавие: През иглено ухо

Преводач: Каталина Събева

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Христо Ботев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска (не е указано)

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Лиляна Копанова

Редактор на издателството: Марта Владова

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Художник: Валентин Дончевски

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 954-445-318-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14631

 

 

Издание:

Автор: Маргарет Драбъл

Заглавие: През иглено ухо

Преводач: Каталина Събева

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Христо Ботев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска (не е указано)

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Лиляна Копанова

Редактор на издателството: Марта Владова

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Художник: Валентин Дончевски

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 954-445-320-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14632

История

  1. — Добавяне

Трудно би могло да се повярва, че Роуз не е луда, ако се съди по това, което бе вършила, мислеше си Саймън Камиш, седнал в луксозната си пуста къща на следващата вечер, докато прелистваше документите, които тя тъй доверчиво му повери. Явно, родителите й я смятаха за опасно луда, а също и съпругът и адвокатите й. На такова мнение беше и съдията по бракоразводния процес, въпреки известната неохота, с която бе отбелязал, че страстното желание да се отървеш от парите си не е толкова сериозно престъпление в брака, както например да насиняваш очи, да разцепваш устни, да нанасяш рани и всевъзможни контузии. Но съдията не беше доволен от собствените си решения — личеше от начина, по който ги бе произнесъл. Никак не му бе допаднало ексцентричното поведение на Роуз. Саймън също не беше сигурен дали го одобрява напълно. Някои страни от делото той така и не можа да проумее. След като се запозна с материалите, му стана ясно, разбира се според субективното му виждане, че Кристофър Василиу се бе оженил за нея заради парите й и че големите разногласия в техния брак произлизаха донякъде от нейното непреклонно решение да се лиши от наследство, въпреки волята и очакванията на съпруга й. Само че всичко това не обясняваше защо тя се бе омъжила за него. Какво бе подтикнало жена като нея да свърже живота си с този алчен, брутален, празен, себелюбив човек, след като твърдеше, че винаги е презирала всичко това… А може би в началото, когато е била на деветнадесет години, невинна и богата, не е могла да го усети, може би е била сляпо влюбена. Или пък в онези далечни дни той съвсем не е бил такъв, тези черти просто не са съществували у него и тъкмо тя постепенно ги е породила. Саймън отлично познаваше изключителната и необяснима лекота, с която хората се женят за онези, които както им се струва, притежават черти, напълно противоположни на действителната им същност, която после постепенно започва да се разкрива в истинската си светлина или да се подклажда и развива от новия партньор във форми толкова пагубни, че изключваха всяка възможност за хармония в брака. Кристофър навярно е бил съвсем безобиден, когато са се събрали, и може би тъкмо тя го бе провалила чрез шеметните висоти на своите абсурдни изисквания.

Всъщност Саймън мислеше за собствения си брак. И това бе неминуемо. Как другояче човек би могъл да мисли за брака? Сега, след като бяха изминали вече десет години, той намираше в закона за разводите някакво ужасяващо очарование, което винаги го бе привличало. Имаше приятели, които разводът привличаше, както бутилката пияницата, като през цялото време изтъкваха своята невинност, подобно на писателите, които твърдят, че героите им са измислени и нямат никаква връзка с живота. Помисли си за Джули. Направи го неволно, защото му бе неприятно да си признае огромното облекчение, което изпитва от временното й отсъствие. Да, той се бе оженил за нея заради парите й или поне така се говореше, също като Кристофър Василиу — за Роуз Брайънстън. Този факт бе достатъчен да го настрои съчувствено към Кристофър, защото само той знаеше колко невинен и колко виновен бе едновременно. Джули също бе богата наследница (макар и не колкото Роуз, а и не бе единственото дете в семейството) и нямаше смисъл да твърди, че не за това се е оженил за нея, кой щеше да му повярва? И затова никога не го твърдеше. Макар че всъщност беше истина… Саймън вече си бе изяснил доста точно защо всъщност се бе оженил за нея. И не очакваше следващите няколко години да променят коренно виждането му по този въпрос; ако пък това се случеше, то нямаше да бъде резултат от някакво просветление, а от прогресираща забрава. Той не се бе оженил за Джули само заради парите й, не беше толкова просто. Бе се увлякъл по нея заради тях, или по-точно заради това, което те означаваха. В нейния живот виждаше пълната противоположност на своето студено, напрегнато, изпълнено с угризения и чувство за вина детство, когато всеки негов залък биваше лишение за майка му или образно казано, се откъсваше от нейната кървяща гръд. На деветнадесет години Джули беше сърдечна, весела и жизнена, любвеобилна, привързана към семейството си и щастлива. Тя притежаваше всичко, което той никога не бе се и надявал да има — обичаше хубавата храна, колите, пътешествията и удобствата, живееше в огромна къща, постоянно пълна с гости, разточително и безразсъдно пилееше пари за дрехи, ресторанти, вечери с приятели, преливаше от щедрост, съчетана с очарователна готовност да се отблагодари и за най-малкото внимание и услуга. Изглежда, той се бе влюбил в този начин на живот. Всичко му се виждаше очарователно, дори онези неща, които съзнаваше, че са просташки, като селската вила със сламен покрив например, или изписаните с градини стени на трапезарията, или капакът на тоалетната чиния във форма на сърце — тези неща караха сиромашкото чувствително сърце на майка му да потръпва от тревога. Тя не одобряваше Джули, нито семейство Филипс, нито къщата им и тъкмо това го привличаше още по-силно към тях.

Къщата, имитация на късната английска готика, театрално разположена във великолепното уединение отвъд границите на градската зона, се бе превърнала в негов втори дом. Семейство Филипс не беше привързано към провинцията, защото по душа бяха градски хора, но скромно признаваха, че сега са твърде високопоставени и богати, за да живеят в града, и подчинявайки се на естествените закони, се преместиха там, където можеха да имат собствен закрит басейн с проблясваща синя вода, макар и изключително грозен на вид и собствен тенискорт. Как обожаваше навремето Саймън тази противна плавалня и до какво разкаяние стигна с годините, заради сляпото си обожание на всички прекомерни предизвикателства в този дом. Самата Джули ненавиждаше закрития басейн точно колкото и майка му — срамуваше се от него, сърдеше се. Нейното раздразнение забавляваше Саймън, той не го приемаше сериозно и се смееше. Голямото желание на Джули бе да постъпи в колеж по изкуствата (в този район имаше един модерен колеж по изкуствата), тя искаше да забрави своя закрит басейн, да се запише да следва и така да навлезе в най-изисканите светски кръгове. Имаше твърде точна представа за тези кръгове. Техните представители носеха бради и дъфъл коти, джинси и широки пуловери, висяха по цял ден в клуба „Бонго“ в Нюкасъл и точно там Саймън, който беше с Ник, се запозна с нея. Тя се открояваше необикновено на изкуствената светлина в този подземен клуб, искряща в бялото си късо кожено палто, яркооранжевия копринен шал и прилепналия по тялото черен пуловер. Беше популярна в тези среди — винаги можеше да плати сметката. Но искаше да е нещо повече от постоянна посетителка на това място и почитателка на неговите герои, искаше да е пълноправен член на клуба и затова имаше голямо желание да постъпи в колежа по изкуствата.

Отношението на мистър Филипс към този колеж и желанието на дъщеря му бе първото стъписване, причинено на Саймън от семейство Филипс и то сложи отпечатък върху целия му семеен живот. Саймън винаги бе харесвал мистър Филипс, дори само заради това, че изглежда, и мистър Филипс го харесваше и винаги бе смятал, че Джули може да прави с него каквото си поиска. Той беше отзивчив баща, готов винаги да даде пари за нови дрехи, за пътуване, да отстъпи колата си. Освен това, както много хора, които са се издигнали сами, се отнасяше с подчертано уважение към образованието и културата — караше децата си да посещават концерти, пиеси и най-различни местни културни събития. Беше платил добри пари за образованието на Джули в един пансион в Йоркшир, а двамата му по-малки сина (за сватбата на единия Джули бе заминала сега за Ню Йорк), по това време учеха още в Седбърг. Ето защо можеше да предположи, че той ще се отнесе благосклонно към желанието на Джули да учи в колеж по изкуствата, още повече че това означаваше придобиване на култура и образование едновременно. Джули обаче предусещаше неприятност и затова бе изчакала да мине почти година, след като завърши училище — годината, когато започна връзката й със Саймън, който в момента учеше в Оксфорд — преди да повдигне въпроса за своето следване. На Саймън не му беше ясно защо е неспокойна — доколкото виждаше, мистър Филипс бе сърдечен, непридирчив и благосклонен, човек лесно можеше да го развесели, както и да го убеди. Неведнъж Саймън се бе радвал на простодушното му гостоприемство — с плоските шеги, детинската гордост от най-новите му придобивки, непрестанното му самодоволство и от това, че толкова добре се е уредил в живота. Когато Джули сподели със Саймън желанието си да се запише в колежа, той я насърчи, като каза, че баща й сигурно ще се съгласи, че тя трябва да събере смелост и да го помоли веднага, защото иначе може да закъснее с подаването на документите. Изглеждаше притеснена, но обеща да се вслуша в съвета му.

На следващата среща дойде обляна в сълзи. Каза, че баща й изобщо отказал да я изслуша. Направо казал „не“. Нямал намерение, както се изразил, да й разреши да стане като ония паразити и ако тя самата не може да скъса с тях, той щял да я хване за врата и да я измъкне.

Преображението бе пълно. Мистър Филипс не се шегуваше. Когато се поуспокои, той обясни решението си с два аргумента — първо, според него жените нямали нужда от образование, било безсмислено харчене на пари, ако толкова искала да се занимава с нещо, нека постъпи в колеж за секретарки и толкоз, това бе всичкото, което предложи; бил пръснал вече прекалено много пари за нея, за да научи неща, които нямало да й влязат в работа. Вторият аргумент обясняваше първия, който явно беше предизвикан от нещо — и това нещо бе един скандал в колежа по изкуствата, за който Джули и Саймън не знаеха почти нищо, пък и да знаеха, бяха твърде наивни, за да му обърнат внимание. Това обаче не се отнасяше за мистър Филипс и местната преса, които приемаха много сериозно подобни неща. Случката беше банална, мислеше си Саймън сега, след повече от едно десетилетие студентски вълнения, но в онези дни това си беше първокласен скандал. Две момичета — бременни, един преподавател — уволнен, слухове за групов секс („Младите спартанци“) и заплаха, че местната администрация ще изтегли субсидиите си. Самата мисъл за всичко това бе довела добрия благодушен мистър Филипс до сляпа ярост. И в лоното на тази ярост се разбиха всички надежди на Джули. Тя беше съкрушена. Приятелите й от „Бонго“ се опитваха да я ободрят, като й казваха, че не е загубила кой знае какво, че това е едно смотано място, което не носи добро никому, но самият факт, че там бе избухнал скандал, караше Джули да въздиша по колежа още повече. Знаеше, че баща й няма да посмее да прекрати връзките й с нейните приятели, но искаше да бъде една от тях, да бъде приета в братството.

(Странно, но през цялото това време Саймън не се бе сетил да се запита дали тя има някакъв талант. Просто бе възприел като даденост, че няма. И тук бе сбъркал, както за още много други неща.)

След разочарованието, което претърпя около колежа по изкуствата, Джули като че ли започна все повече и повече да зависи от него. И точно по това време, много преди женитбата им, той за пръв път се почувства хванат като в капан. Мислеше, че тя е весела, жизнерадостна, неспособна за мрачни чувства, че светските удоволствия бързо ще я утешат, но откри тъкмо обратното — че тя ставаше все по-уязвима, все по-страдаща и мнителна. В този момент с радост би се отървал от нея и от закрития басейн, тенискорта, богатия й баща, ала вече беше твърде късно. Тя никога нямаше да го пусне да си отиде, защото осъзнаваше ясно докъде се простират възможностите й, разбираше много добре, че не би могла да покори никой от онези безгрижни и мръсни младежи и че няма защо да се опитва да се сближи с Майк Бойд или Джони Федърстоун, но беше сигурна, че Саймън Камиш с адамовата си ябълка и слабото си зрение е по мерника й. Държеше се за него и го изнудваше. Саймън прозираше истината зад всичките й маневри, но кавалерството не му позволяваше да ги разобличи — и затова се оказа в капан, под ударите на собствените си действия, продиктувани от користни подбуди. Така че сега можеше да разбере напълно Кристофър Василиу.

Времето си направи няколко весели шеги с цялата тази недостойна история. Едно от онези брадати момчета преуспя, прослави се и името му се прочу в модерното изкуство; една от неговите картини гледаше Саймън от отсрещната стена на стаята. Преуспя и замина за Щатите, където се издигна още повече. Миналата седмица Джули го бе посетила, той я бе извел на вечеря, доволен, че я вижда отново, защото тя бе измежду първите му купувачи.

Хубаво беше, че вече знае всичко — за себе си и за Джули. Но щеше да му бъде по-полезно, ако го знаеше още в началото. Мислеше, че Джули е сърдечна и пряма. А тя се оказа като баща си, повърхностна, тесногръда и студена. Зад своята веселост бе прикривала маниакалния си страх от самота, зад общителността — една неспособност да се сприятелява, зад желанието за живот в модните светски кръгове — една дълбока, неизлечима, глождеща амбиция, която произлизаше от несигурността на нейната провинциална среда. На Саймън му бе нужно време, за да осъзнае какво е изпитвала в онзи пансион, докато упорито е работила над акцента си, за да не прилича на баща си и да се приближи доколкото може до изтънчеността на по-издигнатите фамилии. Каква ирония на съдбата — в нейното семейство той харесваше именно онази недодяланост, с която тя бе решила да скъса. И го бе постигнала, и то по най-отмъстителен начин. Настоя да живеят в Лондон, въпреки че той я умоляваше да не го правят, защото другаде би могъл да работи по-добре и с по-голяма полза. После тя се заобиколи с приятели, лишени от приятелски и въобще от каквито и да било чувства, което го принуждаваше да прекарва извън дома си безброй вечери, харчеше пари — първо своите собствени, а после — и неговите, когато започна да печели повече — с лекота, от която му настръхваха косите. Тя можеше да се откаже от всичко, свързано с произхода й, но не и от охолния живот. Сега Саймън се укоряваше, че някога тъй наивно се бе възхищавал от лесното пилеене на пари. Вероятно в това, както във всичко друго, можеше да се намери някакво средно положение, но колкото повече живееше на този свят, толкова повече се убеждаваше, че златната среда е по-присъща на оскъдицата, отколкото на охолството. И на всичко отгоре тя очевидно се чувстваше истински и дълбоко нещастна. Някога бе мислил, че е по природа щастлива. А сега тя бе толкова нещастна, колкото и всички други. Нейното състояние го огорчаваше до болка. Знаеше, че не може да бъде изцяло отговорен за нещастието й, но се чувстваше виновен — излъга надеждите й, оказа се неподходящ, не успя дори да задоволи най-простите й нужди, а сега не му оставаше нищо друго, освен да продължава да я разочарова, защото нямаше друг избор, и щеше да се превърне в безпомощен свидетел на пълното израждане на нейния нрав и поведение. Ако животът, който сама му бе наложила, можеше да я направи по-щастлива, той щеше да негодува по-малко, но това, което най-много го гнетеше, бе цялата безсмисленост на верността му към нея. Тя имаше нужда от него, за нея бе просто незаменим и толкова. Нито капка радост, взаимност или възможност за освобождение. Той заемаше най-високото стъпало, до което тя можеше да се издигне, но бе далеч, много далеч от мечтите й, далеч под всичко, което би могло да удовлетвори ненаситната й природа, и трябваше да продължава това мъчително съществуване — твърде подходящ, за да бъде отхвърлен, но напълно незадоволителен за нея. Тя нямаше да посмее да го напусне, защото бе наясно, че това е пределът, до който можеше да стигне в своите изисквания към живота. Трябваше да се досети в онези далечни дни там, на север, че тя го приема насила, защото друг, по-добър, нямаше, както и той я прие насила — от съжаление, като компромис. Но не. Не беше точно така. И той го знаеше… Тъкмо съжалението му го подсказваше. Бе се пожертвал заради нея.

Някой някога я бе въвел в пълно заблуждение. Горката Джули, внушили й бяха желания, които никога не можеха да бъдат задоволени, бяха й създали представа за всичко, което не й достига, и достатъчно чувствителност, за да страда от липсата. Подобно на бездарните актьори или писатели, чиято липса на талант не намалява по никакъв начин неутолимия им стремеж да се наложат, и тя бе обречена на разочарование. Вълнуваше се от съдбата й твърде много, за да я изостави. Един по-силен мъж не би се оженил за нея, но сега поне той проявяваше достатъчно сила да я понася.

Външността й обаче не се бе променила толкова, колкото нравът й. Все още изглеждаше много представителна. Помнеше я като момиче, с онова късо бяло палто и червеникава, мека, сресана със замах около лицето й коса. Представяше си каква е днес — блестяща, здрава жена със скъпо червило, шофираща огромната си, широка кола. Чуваше я да се кикоти като ученичка, докато разговаря по телефона с тъй наречените си приятели, а после — измамена от същите тези приятели и побесняла от това, да ги ругае така необуздано, както преди малко ги бе превъзнасяла, прибягвайки до най-обидните думи от детството: „смрадлива кучка“, подхвърляше яростно, или „дебела дърта крава“, по адрес на една елегантна млада жена, която току-що се бе обадила, че няма да може да дойде на уговорения обяд и не се бе поддала на молбите на Джули, заради някаква по-изгодна покана при по-богати и по-изтънчени домакини. Той се ужасяваше от детинската грубост на тези обиди. Напомняха му за неговия дядо и искреното, недоумяващо и благовъзпитано възмущение на майка му от такива думи, макар и да не бяха отправени към нея, а въобще, неопределено към околния свят, защото дядо му се боеше от майка му (кой ли не се боеше от нея). У Джули имаше някаква вулгарност и липса на благоразумие, което някога може би го бе привлякло, както властната и сляпа орис ни заставя да изживеем отредената ни съдба: по тази вулгарност тя приличаше на дядо му, по студенината — на майка му, но й липсваха добрите им черти. А може пък да имаше свои собствени добродетели, но той бе толкова дълбоко свързан с нея и с миналото й и така предубеден, че не можеше да ги забележи. Страдаше за нея, нейните разочарования и детинският й ентусиазъм го натъжаваха, но какво можеше да направи? Липсваше й всякакво благоразумие и сдържаност. Чувствата й се мятаха подобно на ветропоказател в лошо време. Понякога жадуваше да й обясни, че някой млад мъж или жена не са такива, каквито тя ги смята, защото фактите говореха обратното, но Джули не желаеше да го слуша, обясняваше, че се доверява само на интуицията си, тъй че той спря да коментира и се отдръпна. Рядко се намесваше дори във възпитанието на децата, слушаше я как им крещи или как ги глези — неразумно, пагубно, до самозабрава. Двете момиченца като по чудо бяха понесли този начин на общуване без особени последици и бяха възприели едно доста цинично отношение към противоречивия нрав на майка си, но се боеше, че момчето, най-голямото от трите деца, се бе разстроило психически. На девет години, то не можеше или не искаше да чете, беше мрачно, инфантилно, склонно да разрушава. Саймън не можеше да направи нищо. Опитваше се, но не знаеше как да постъпи.

Езикът на жена му, помисли си той сега, го огорчаваше не по-малко от всичко друго около нея. Саймън ненавиждаше начина, по който тя говореше. Съзнаваше, че нейните „отбрани“ приятели, пък и неговите, не говореха по-благопристойно, но при тях грозните думи не дразнеха, докато при нея звучаха предизвикателно, пълни с най-искрена жлъч. Понякога му се струваше, че ако още веднъж я чуе да описва цвета на стените на гостната като гъши лайна, ще се строполи мъртъв на килима, ще свали очилата си и ще ги запрати към стената, или пък ще ритне с крак вратичката на шкафа с порцелан. Излишно бе да се успокоява, че речникът й не правеше впечатление никому, че всички останали само се усмихваха мазно, когато тя изричаше подобни неща, и единствено неговата „изисканост“, видите ли, сама по себе си съмнителна, негодуваше. Но той наистина се бунтуваше. Не казваше нищо, но постоянно се бунтуваше — не можеше да свикне, не можеше да се примири. Веднъж й каза, че не би желал да я вижда вкъщи все с ролки на главата, а тя само му се надсмя, но по-късно, след като премисли, отново се оживи и му отговори, че няма нищо неприлично в това да се носят ролки, още повече че винаги изглежда добре, когато излиза, но сигурно той не може да ги понася, защото му напомнят за детството. Това беше съвсем вярно, но ако двама души не могат да съвместят предразсъдъците си, какъв смисъл имаше да живеят заедно? Нямаше смисъл и все пак се налагаше… Налагаше се и толкова, и нямаше защо да се разсъждава върху това. Но как можеше да се избегнат подобни мисли? Да, сега вече всичко му бе напълно ясно: Джули го бе привлякла, защото животът с майка му беше наистина непоносим, а той, от своя страна, й бе предложил единствената прилична възможност да се избави от баща си, и то по начин, приемлив и за бащата. Тя никога не би дръзнала да се възпротиви на волята му. А мистър Филипс, чудно защо, приемаше Саймън, имаше му пълна вяра — в своята простоватост, той беше запленен от идеята да омъжи дъщеря си за адвокат, дипломиран в Оксфорд. Даде им много пари да си направят къща. Голямата зестра на Джули! Всички щяха да си помислят, че Саймън се жени заради парите, и самият Саймън изпитваше задоволство от това. Такава догадка поне скриваше истината. А на онази възраст той предпочиташе да го вземат за циник, отколкото за глупак.

Кой знае, помисли си той, може би като стана на петдесет, ще забравя мрачното настроение, в което изпаднах веднага след годежа, дълбоката депресия, която се разви в мен от онзи ден нататък и ще стигна до заключението, че в края на краищата съм се оженил наистина заради парите…

Може пък мрачното настроение да е било самоизмама, кой знае?

Беше прочел Фройд с голям интерес. Особено му харесваше случката с жената, която се омъжила последователно за трима мъже, всеки от които скоро след сватбата умирал от фатална болест, развила се след женитбата. Беше любопитно. Интересно бе също, че човек можеше да познае кои от приятелите му се подлагат на психоанализа или посещават познати психиатри от начина, по който най-неочаквано започваха без каквато и да било причина да ругаят майките си. Човек трябваше да види тези неща. Времето криеше големи изненади, както твърдяха Пруст и Бергсон. Понякога му се струваше, че ще намери приемливо обяснение на всичко, стига да подреди мислите си като Пруст.

Те биха звучали горе-долу така: Привлечен бе от Джули по грешка, от това, за което погрешно я бе взел, а не от това, което тя всъщност представляваше и което, с течение на времето, го привърза по-силно към нея — защото като млад не би могъл да иска това, което му се е струвало, че иска. Всъщност се бе стремял към скритата съдба, към скритата, неведома реалност, която единствена би могла да му предложи възможно и примамливо съществуване в тогавашното му положение, за разлика от истинската действителност, до която не можеше да стигне, защото бе наблюдател, а не участник в нея.

Така нещата отново се свеждаха до същото и всички бяха оправдани за своята измама, освен самия той, а майка му — освободена от всякаква вина. Чудесно, няма що. Ала с нищо не променяше факта, че в момента, в който поиска ръката на Джули, осъзна, че не биваше да го прави и че ако го направи, обрича и себе си, и нея на нещастие… Защо тогава го направи? Още навремето си бе задавал въпроса, но му се струваше, че няма друг избор. Неизбежността го бе хванала в желязната си прегръдка: в деня, когато се изправи пред баща й в тъй наречения му кабинет, психологическият детерминизъм бе забил нокти в него… Мистър Филипс седеше във фотьойл с цвят на старо злато, вдигнал нозе на месинговата решетка на камината, украсена с релефни изображения на лисици и фазани, наблюдаваше електрическия огън, който хвърляше отблясъци с всички цветове на дъгата, пушеше цигара, сивите му мустаци се повдигаха от вълнение, а малките му добродушни очички блестяха сърдечно и доброжелателно. Много добре, моето момче, рече той, знаеш ли, очаквах да подхванеш този разговор. Никак не се съмнявам, каза си Саймън, като с отегчение започна монолога си, че е беден, но работи упорито. Той се досещаше, но никога не бе ставал свидетел на непоносимото държане на Джули вкъщи след отказа на баща й да я запише в колежа. Тя постоянно се сърдеше, цупеше се, мърмореше, беше станала нетърпима. Мистър Филипс бе доволен, че може тъй безболезнено да се отърве от нея, и едва сдържаше облекчението си. Впечатленията на Саймън за Джули се основаваха само на нейното безупречно държание пред чужди хора и сега той се стресна, като видя отражението на истинската й природа в многозначителните погледи на баща й. Когато започна да излага на мистър Филипс своите планове, той почувства как животът изтича от него, изцежда се през подметките на обувките му коварно и досадно — и предостави всичко в ръцете на съдбата. Неговият тъст вероятно се досети, че няма да е много разумно да го остави да се разпростира върху подробностите от бъдещето, и го прекъсна малко грубичко: „Това е много добре, чудесно, няма нужда да ми говориш повече“, след това го поведе не някъде другаде, а към банята, за да му покаже последната си придобивка. Скоростта на прехода стресна и смая Саймън. Този път ставаше дума за бяла гумена възглавница, обточена със син волан, която се прикрепяше към стената на ваната с вакуумни лепенки.

— Новост — рече татко Филипс. — Лежиш си във ваната, аз чета много във ваната и въобще обичам да чета, та лежиш си във ваната, а главата си облягаш на нея! Идеално за четене. Схващаш ли?

Саймън схвана. И кимна втрещен. Тази гумена възглавница придоби символично значение — като годежен пръстен тя скрепи договора, заздрави годежа му с Джули и винаги щеше да му напомня за този момент. След повече от десетилетие тя все още беше там, тази възглавница, съвсем същата, само малко поспаднала и не чак толкова нелепа, но все още бе там, свидетелка на не едно четене на „Файненшъл Тайм“. „Схващаш ли?“ — повтори мистър Филипс и Саймън закима още по-енергично, уплашен, че гордият собственик, тъй както се вглежда с истинско удоволствие в придобивката си, може ей сега, обхванат от лудешка веселост, както често му се случваше, да скочи в празната вана, за да направи демонстрация. Саймън не знаеше как би могъл да предотврати осъществяването й, така че продължи енергично да кима и да се усмихва. Едно от най-големите затруднения, които срещаше със своя тъст, бе, че той винаги очакваше буен отклик от хората, не се задоволяваше с кротко съгласие, а изискваше почти физическа реакция на всеки повдигнат от него въпрос — и тъй като повечето от въпросите му бяха такива, че на тях просто не можеше да се отговори, като например този: „Схващаш ли?“, Саймън трудно успяваше да го задоволи и тутакси беше подлаган на безкрайна канонада от: „Ей, какво каза? Вярно, нали? Прав съм, нали?“. Някои хора, особено съдружниците му в бизнеса, бяха намерили начин да се справят с тази „техника“, като го потупваха не особено ласкаво по гърба при всяко подобно запитване, ала Саймън не се научи да го прави, така че, както в онзи момент, само се смееше глуповато, разтегнал устни в пресилена, изтощителна усмивка, и кимаше с глава, докато дългият му врат се схване. През всичките тези години той не успя да постигне нещо повече. Взрян във възглавницата, кимаше автоматично, подобно на плюшените кученца в колите, без да е наясно да се смее или да плаче, но знаеше, че си бе получил заслуженото.

Сега Джули имаше вече три деца и бе заминала с тях и с родителите си за Ню Йорк за венчавката на най-малкия си брат. И явно повлияна от времето, макар външно да негодуваше, бе очаквала с нетърпение тези няколко дни с недодяланите си родители заради живота в луксозните хотели, особено като се има предвид, че бе успяла да уреди няколко по-изискани срещи. Отдавна не бе пътувала без него, няколко дни връщане към живота, който толкова бе ненавиждала, можеха да й се сторят приятни, дори да оправят настроението й. Макар че нещо подобно едва ли можеше да се очаква. Бе твърде невероятно. Той въздъхна, стана от мястото си, затвори писалището и взе неспокойно да се разхожда из стаята. Беше се уморил да седи неподвижно, отдаден на разяждащи мисли.

В много отношения това бе чудесна стая. Дори стените с цвят на гъши тор бяха приятни за окото. Джули имаше усет за тези неща. Стаята беше безупречна, елегантна, със свой облик, пълна със зеленина и малки привлекателни дреболии. (Тя не би ги нарекла така. Саймън го знаеше, но въпреки това те бяха именно дреболии.) Къщата беше много приятна, в хубав район на Хампстед, стилна къща, купена в периода на най-високите цени — разположена на живописна тераса, редом с други, също толкова красиви, елегантни и модерни къщи. Той нямаше нищо против самата къща. И много добре разбираше защо Джули я бе харесала навремето: израсла в онази грамадна, биеща на очи, грозна, подобна на замък постройка — отговаряща на вида на баща й, борсовият посредник, тя бе мечтала за близостта на елегантни съседи в изискан градски район. Подбрала бе цветовете в своя дом много сполучливо (когато си свалеше ролките, и тя самата изглеждаше повече от прилично). Преобладаваха кафявото, цветът на горчицата и някакво тъмно зелено-кафяво. С цветовете всичко беше наред, дори Даяна, която разбираше от тези неща, се възхищаваше най-искрено, без обаче да забелязва скритата в тях хладина, спотаеното, неразгадаемо за очите престъпление, което лесно можеше да провали красивия ефект. Дом, построен върху пясък, рече си той раздразнено, няма да устои дълго, макар че нямаше и признаци да се разпадне, толкова щедро бе укрепен, ремонтиран, поддържан и обърнат с лице към света. Саймън си наля едно питие. Много рядко пиеше сам и това леко го раздразни. Спомни си за майка си, която бе израснала на мрачна улица с едноетажни къщи и винаги бе мечтала за самостоятелно жилище на юг, най-сетне го получи — в един пансион на ветровитото южно крайбрежие, където студените морски вълни изхвърляха сърдито към нейния прозорец и подпухналата фасада на къщата шепи от дребни камъчета ден след ден, нощ подир нощ, безкрайно, вечно, стенещо, до изтощение. В това усамотено място тя си бе изградила свой собствен северен свят. Колко изумителна можеше да бъде властта на човешкия дух над вълните, мъглите и стихиите. Следвайки пророческия инстинкт, майка му се бе стремила към онази канонада от дребни камъчета и най-сетне я бе постигнала…

Уискито му подейства чудесно. Погледна навън, към тъмната градина, и реши да не мисли повече за Джули. Вместо това се върна още веднъж към Роуз Василиу. Сега вече знаеше много повече за нея, отколкото в момента, когато я срещна, знаеше дори рождената й дата. Дъщерята на Джанис и Уилям Брайънстън се бе родила през 1937 в Норфък, там, където поколения наред бе живяло в провинциално достойнство семейството на майка й. Баща й бе натрупал състояние от ремонт на стари кранове, булдозери и всякакви тежки съоръжения и компанията му сега се занимаваше със строителство, сключване на договори и разработване на терени в цяла Европа. Неговият баща някога бе притежавал гараж в Лестър… Роуз бе отгледана (явно доста неподходящо) от кърмачки и гувернантки, а обучението й бе изключително непоследователно и нередовно. На двадесетгодишна възраст се сгодила без разрешението на родителите си за един грък от Камдън Таун[1], Кристофър Василиу. Заплашила, че ще се омъжи за него и без тяхната благословия, ако не склонят да й я дадат, точно както и постъпили, но преди това я поставили под съдебна опека, а на Кристофър Василиу било забранено да я вижда. Тя се съгласила да не се вижда с Василиу и опеката била вдигната, но независимо от всичко изпратили Роуз в чужбина за няколко месеца. Когато се завърнала, вече двадесет и една годишна, Кристофър Василиу я посрещнал и те веднага сключили граждански брак в Камдън Таун. Тогава баща й се отказал от нея и я лишил от наследство, не от цялото, но поне толкова, колкото могъл, защото от предвидливост и желание да не плаща излишни данъци, оставил някои суми под съдебно попечителство, които й принадлежали, макар че първата от тях можела да получи едва след няколко години. И така, известно време тя и съпругът й живели бедно в малък апартамент в къщата на чичо му на Мидъл Роуд, зад Александра Палас. Отначало Василиу работел в туристическата агенция на баща си, а после открил собствено малко туристическо бюро. Роуз имаше три деца — Константин, Маркъс и Мария, най-малката, която сега беше на пет години. Три години след женитбата си тя наследила част от парите под попечителство, възлизаща на трийсет хиляди лири, от които баща й не могъл да я лиши, въпреки всичките си усилия (неговата злоба не намаляла с времето, нито след раждането на внуците му). По-голямата част от тази сума тя раздала на едно африканско благотворително дружество — около това дарение на бракоразводния процес се бе вдигнал голям шум. Василиу твърдеше с разумни и премерени думи — съдията беше възхитен от неговата добросъвестност като свидетел, — че при дадените обстоятелства е нямала право да лиши децата си и него от такава голяма сума. В следващите години обаче бизнесът на Василиу потръгнал много добре и той вече имал приличен доход. През 1967 година я напуснал — на процеса заявил, че го е изгонила. След няколко месеца тя решила да се разведе с него и в края на следващата година искът й бил удовлетворен на следните основания — жестокост, традиционните оплаквания за физическо насилие (предоставени били медицинско свидетелство, свидетелски показания на съседите и един постоянен белег на китката на Роуз), ругатни, необуздани и неразумни изисквания, непрестанна и безпричинна ревност. Отхвърляйки обвинението, Василиу бе казал, че агресивно и оскърбително било всъщност поведението на жена му, която при това била съвсем безразсъдна. Имал предвид отказа й да се преместят в друго жилище, когато поискал, както и да се помири с родителите си дори когато те сами й го предложили чрез негови посредници. Колкото и невероятно да звучи, Василиу вече бил успял да установи добри отношения с нейното семейство и дори бе призовал някои от неговите членове да дадат показания срещу неестественото упорство на жена му. Всичко това предизвикало голямо съчувствие към него — съдията подметнал, че явно не му е провървяло, след като е преживял толкова много, за да получи толкова малко — но съдът решил, че той е попаднал в собствената си клопка. Основанията му да накара жена си да живее, както той иска, били разумни, но за съжаление не и средствата, които използвал. И така той загубил делото. Никоя страна не се позовала на изневяра. Ревността на Василиу, която се изразявала в това, че звънял на съпругата си всеки час от службата, за да се убеди, че е там, където е казала, или в това, че я заключвал и вкъщи от време на време, била съвсем обща, насочена, поради липса на подходящ обект, към една приятелка на име Емили Офенбах, заедно с която двете с Роуз разхождали децата в парка. От своя страна, Роуз също не обвинила мъжа си в изневяра. Тъкмо върху това бе наблегнал особено и с известно ожесточение: „Зная, казал той от свидетелската скамейка, че като младеж не съм бил особено порядъчен, но се промених и откак се ожених за нея, аз изцяло се посветих на съпругата и семейството си. Ако човек трябва да бъде съден за това, което е представлявал преди девет години, къде ще бъдем всички ние?“. Вие не сте тук, за да задавате въпроси, казал съветникът на Роуз и това прозвучало пророчески, но нещата и без това били ясни: ясни са и на мен, помисли си Саймън, разсъждавайки върху това любопитно обстоятелство.

Разбира се, възможно бе да е имало изневяра, но Роуз не е разполагала с доказателства или не е пожелала да споменава за нея — сигурно е била по-чувствителна на тази тема, отколкото към насилието, което било достатъчно като довод, по съвета на адвоката й, за да спечели делото. Независимо от това, този пропуск заинтригува Саймън. От показанията им не ставаше ясно какви са били отношенията им. Не се бе стигнало до това… Дали, както бе загатнал адвокатът на Роуз, Кристофър се е оженил за нея само заради парите й и тя е престанала да го интересува, щом е разбрал, че не може да ги получи? Едва ли всичко е било толкова просто, тъй като историята се бе проточила години наред и продължаваше още. Изведнъж се досети или поне му се стори, че се досеща, защо този човек й бе написал подобно писмо — просто за да проточи нещата! Иначе защо ще иска децата си? Те не заемаха особено място в неговата защита по време на развода, като не смятаме обичайната молба да се запази семейството, а той изглеждаше удовлетворен от решението за периодичните срещи с тях. А може би, въпреки това, което бе казала, Роуз не му е позволявала да ги вижда. Трябваше да попита, макар че тя можеше и да не отговори. Да се задават такива въпроси е трудно, но тя като че ли ги очакваше. Иначе защо му се бе доверила?

Защо наистина и как би могъл, как би трябвало да отговори той? Не го биваше много в отговорите, защото твърде често беше принуден да се въздържа. Навън, зад стъклото, се простираше тъмната градина и той се взря в нея. Изведнъж го порази неестествената тишина в къщата и мислите му се разпаднаха меко и глухо като колода карти. Откакто я бяха купили, никога не бе прекарвал толкова дълго време сам в нея. Нямаше ги дори спящите деца. Нямаше никой. Беше сам. Тази вечер, несмущаван от никого, можеше да направи нещо. Но какво? Нямаше какво да направи. Дали да не изпие още една чаша? Тази идея не го въодушеви особено. Можеше да си пусне радиото или да си легне. Докато се взираше навън в тъмнината, изведнъж реши да излезе в градината. Желанието, малко ексцентрично, но безобидно, възникна спонтанно в ума му. И замести всичко друго, за което смътно копнееше. Слезе по стълбата на партера и отвори задната врата на кухнята. Беше януари, месеци наред не бе излизал в градината, освен да прибере някакъв стол и един детски велосипед. Не беше запален градинар: опита с книги, както бе изучил много други неща, но не го влечеше. Застана на задната стълба, а въздухът го облъхна с кротка гальовна и влажна нежност. Нощта беше топла. Той пристъпи навън. Градината не бе голяма, почти цялата — застлана със стари каменни плочи. Заобикаляше я кордон от ниски растения и дървета, които през пролетта пищно цъфтяха. Някой преди него се бе погрижил за това. Отвъд ниската им преграда имаше друга, много по-голяма — с високи дървета.

Нощта не беше тъмна. Лампите на къщата хвърляха светлина върху градината, небето, макар и през зимата, не чернееше, беше отрупано със звезди и някаква бледосива светлина струеше от висините. Ниско на хоризонта, точно над върховете на дърветата, той забеляза онова познато розово сияние, чийто източник и досега не бе успял да открие. Като дете майка му бе обяснила, че тази червеникава светлина иде от фабричните пещи, където по цели нощи се трудят хора — може би там, в Нюкасъл, да е било така, но тук изглеждаше същото, а доколкото му бе известно, в Хампстед нямаше открити пещи. По-вероятно бе това да е отразено сияние от светлините на града, акумулирана неонова светлина.

Стигна бавно до края на градината, земята дишаше, скоро отново щеше да изпълни древната си мисия. Заслуша се в дъха й. В краката му се виждаха младите зелени филизи и плоските сиви, тънки листенца на луковичните цветя. Стоеше изправен сред гъстия листак на онези дребнолисти растения, които никога не умират, толкова скромни, че не загиват. Не знаеше как се наричат, но застана предпазливо пред тях, за да не ги нарани. Над рамото му кимаше една призрачно бяла, сбръчкана, едва напъпила роза, от седмици беше там — бе я забелязал от прозореца — там в снега и студа, замръзнала като вечно цвете, което никога нямаше да разцъфне, нито да умре, свидетел, предвестник, жертвен залог… Удиви го колко топъл беше въздухът, с всяка изминала година зимата ставаше по-мека и продължителна. Сякаш никога нямаше да свърши… Мислеше си, че няма да се изненада, ако някоя пролет пъпките на дърветата откажеха да се разпукат. А цветята — да разцъфнат. Защо тези клони не могат завинаги да останат голи, а земята — твърда и безплодна? По чия милост тези зелени надежди и сладки възторзи се възраждаха всяка година? Той не бе направил нищо, за да заслужи това благодатно възраждане. Докосна с ръка влажната, груба и грапава тухлена ограда, а сетне — матовите листа на бръшляна, и усети разликата… След това се върна вкъщи, потърси телефонния й номер и го набра.

Отговори му едва на третото позвъняване.

— Ало, мисис Василиу? Тук е Саймън Камиш.

— О, здравейте — отвърна приветливо Роуз. — Очаквах да се обадите.

— Как сте?

— Аз ли? Добре съм — тя си пое дъх и продължи, — но се чувствам толкова виновна, задето ви се натрапих снощи. Сигурно сте били безкрайно уморен. Мислех да ви се обадя, за да се извиня, но не посмях, надявах се вие да ми позвъните.

— Всичко е наред — каза той. — Не се безпокойте.

— Кажете ми тогава — попита тя — какво мислите? Какво мислите за всичко това?

— Първо вие ми кажете какво ви се случи днес.

— Днес ли? А, да. Разбирам какво имате предвид. Като че ли е било много отдавна… Ами, обадих се на моите адвокати, както ми казахте, а те се свързали с неговите адвокати и всички бяха единодушни, че за момента няма нужда да се предприема каквото и да било. Явно той бързо е забравил за съдебната опека и настоява само за родителски права… Дали това ще бъде правилно?

— Да, мисля, че не бива да правите нищо. А имате ли все пак някаква представа какво го е накарало да постъпи така?

— Не, наистина нямам.

— Не сте се канили например да заведете децата в чужбина? Или да се омъжите пак? Или да направите нещо друго, някаква решителна стъпка?

Тя се засмя:

— За бога, какво говорите! Нищо подобно. Защо да го правя?

— И не се сещате за някаква друга причина?

— Не, наистина не се сещам. — Тя се поколеба. — А мислите ли, че има значение?

— Не, не особено. Само че, когато някой започне да се държи глупаво без причина, той е склонен да продължава да се държи така. По-нормално би било, ако измислите някакъв конкретен повод. — Сега той на свой ред се поколеба. — Да не би да не сте му позволявали да вижда децата?

— Позволявах му — отвърна рязко тя. — Понякога беше трудно. Но той ги виждаше винаги, щом желаеше. Дори по-често, отколкото допускаше съдът. Няма случай, в който да съм му отказала.

— Тогава няма причина да се тревожим.

— Не, не мисля, че е заради това… — тя отново замълча, готова да признае. — Има други неща, които не му харесват — каза тя, — в начина, по който ги възпитавам… Може би ще успее да заведе някакво дело. Аз не мога да го отхвърля. Как мислите? Никога не отнемат децата от майка им, нали?

— Не, почти е невъзможно — отвърна той не много искрено, защото си спомни няколко потресаващи случая.

— Не зная — рече Роуз, — не зная. — После изведнъж събра смелост и му разказа всичко. — Всъщност знам защо той е накарал адвокатите да напишат онова писмо. Знам откъде е тръгнало всичко. Тази сутрин получих друго писмо от него. То не е точно писмо, а по-скоро нещо като колаж. Сигурно е препрочел всичките ония документи… Цял куфар е събрал от тях: писма от мен, писма от баща ми, откъси от процеса, изрезки от вестници. Сигурно ги е чел цяла вечер, а на сутринта ми е изпратил писмото, налепено с разни изрезки и цитати.

— Какво е искал да каже с него?

— Ами какво! — отчаяно възкликна тя. — Колко съм неспособна! И как съм го разочаровала. И какво е преживял заради мен. Мисля, че си е спомнил колко го беше яд на баща ми заради всичките му номера, преди да се оженим.

— Тогава защо не си го изкара на баща ви?

— Бог знае. Той наистина се разбира добре с баща ми сега. И знаете ли, дори работи за него.

— Но защо споменът за всичко това ще го накара ей така отведнъж да поиска децата?

— Не знам. Може би наистина мисли, че съм неспособна да ги възпитавам. Или може би просто му е опротивяло да седи сам и да чете разни неща.

— Имам чувството, че в действителност той въобще не ги желае. Колкото повече навлизам във всичко това, толкова повече ми се струва, че го прави от злонамереност. И ако е така, няма защо да се безпокоите. Не че иначе има място за безпокойство, той просто няма основание да получи правата — няма дори подходящо жилище, където да ги заведе, нали? И какво, за бога, ще прави с тях, ако ги вземе?

— Какво ще прави с тях ли? Само господ знае. Ще ги остави да се търкалят в леглата по цял ден и да четат комикси, а някоя сутрин ще скочи и ще ги изпрати всичките в Итън или в Хароу, в Ръгби[2] или някъде другаде. — Роуз се засмя. Саймън не можеше да остане безразличен към тези трогателни обяснения. Тя продължи: — Сега въобще не може да става дума за подобно нещо, той живее в съвсем неподходящ апартамент под наем, в чужда къща и собствениците никога не биха приели и децата, дори мисля, че вече едва издържат и него самия. Знаете ли — каза тя, сниши гласа си, като че ли някой можеше да я чуе, — той живее на вашата улица, малко по-надолу. Позволих си да потърся телефонния ви номер в указателя, защото се притесних, че ви натоварих с всички ония документи, и видях, че живеете на същата улица, само че малко по-нагоре. Интересно, нали?

— Да, наистина интересно.

— Сега се сещам — каза внезапно тя, — той може би смята да ги заведе при майка си. Но не би могъл, нали? Не би могъл да направи такова нещо?

— Какво ви безпокои у тази жена?

— Почти всичко. Тя ме мрази. Мисли, че му провалям живота.

— А къде живее? Има ли там достатъчно място за тях?

— Колко практично разсъждавате. Никога не бих помислила за тези неща. Само си представям как ги грабват и тримата от леглата и ги натъпкват в шкафчето за обувки на Кристофър… Предполагам, че законът няма да позволи такова нещо, или греша?

— В никакъв случай. Законът обръща сериозно внимание на въпроса за жилището.

— Любопитно наистина на колко неща законът гледа сериозно. Като синините например или изневярата… Те са нещо като код за разбирането на онова, което в действителност се случва.

— Човек трябва да разполага с някакъв код.

— О, да, да, това е едно от нещата, които научих. Значи смятате, че щом като имам три спални, макар и в такава мизерна дупка, това ще бъде в моя полза? И свекърва ми има три спални, но предполагам, че след всичко, което зная за нея, той ще се откаже да я води в съда.

— А какво знаете за нея?

— Много неща, но все наполовина. Родителите на Кристофър са мошеници. Тази дума е най-подходяща за това, което вършат. Забавното в случая е, че когато се запознах с него, едва ли не ми се искаше да са такива, струваше ми се много весело, но по-късно, когато открих с какво всъщност се занимават, направо се ужасих. Но вече свикнах. Всичко това ми изглежда нормално. Бащата на Кристофър притежава туристическа агенция и натрупа куп пари, измъквайки хора от Кипър по най-съмнителни начини. Имаше и някаква контрабанда с вино. А последният му удар е незаконният трафик на специалисти по компютри, но вие на никого няма да разкажете всичко това, нали? Когато се запознах с Кристофър, те едва я караха, но както вече сте разбрали, постепенно купиха на старо големи кръчми, нощни клубове и разни такива неща, а после през 1959 (точно преди независимостта)[3] сключиха някаква много изгодна сделка. Има и още нещо — продажбата на къщата. Първо притежаваха онази разнебитена къща, северно от Юстън Роуд, която беше пълна с квартиранти и роднини и чичото на Кристофър се изхитри да не я продава, защото разбра, че целият район се купува от подставени частни лица, зад които стои голяма и богата компания. Отказваше да я продаде, като постоянно вдигаше цената, докато накрая получи трийсет хиляди за нея. Не е ли невероятно?

— Да, наистина — съгласи се той.

— И в резултат на всичко това майката на Кристофър сега разполага с красива резиденция във Финчли, пълна с празни стаи. Но от друга страна, моралът й не позволява да се покаже в съда. Колкото и да й се искаше да даде показания на делото на нашия развод, Кристофър и адвокатите му не й позволиха да го стори. Но най-смешното нещо в тази сделка за къщата бе, че нямаше нищо скрито-покрито. И от двете страни стояха мошеници! Това ме разстрои безкрайно. Кристофър го приемаше от смешната му страна. Но аз бях разстроена. Спекулациите винаги са ме ужасявали.

— Можете ли да ми кажете защо — попита той.

— Какво защо?

— Ами защо? Не всеки се ужасява от тези неща?

— Така ли? Впрочем, да, прав сте… Колко важен въпрос ми задавате! Наистина ли искате да ви отговоря.

— Ако можете.

— Мисля, че бих могла. Стигнах до този отговор постепенно, с годините.

— Разкрийте ми го тогава.

— Щом искате, добре. Но сигурно ще ви прозвучи глупаво. Знам, че изглеждам глупаво в очите на хората. Забелязали ли сте, че второто ми име е Върчу?

— Да, забелязах. Човек не може да го пропусне.

— Съвсем нормално е било да ме кръстят Върчу, това е семейно име, давали са го на всички, но когато бях дете — и тя започна да се смее, — когато бях дете, го приемах много сериозно. Мислех, че това е особен знак. Бях страшно религиозна като малка. Дори по едно време — тя нервно се засмя — си представях, че съм превъплъщение на самия Исус Христос и най-сетне всички ще го забележат и ще бъдат добри с мен. Но това се оказа празна мечта, като се има предвид какво ми се случи. Малко е тъжно, нали?

— Дори трогателно. Но не виждам какво общо има със спекулациите.

— Тъкмо това щях да ви кажа. За всичко беше виновна жената, която се грижеше за мен. Всъщност не мога вече да си спомня дали бях вярваща, преди да се заеме с мене, или тя ме направи такава, но както и да е, във всеки случай, тя само влоши нещата. Казваше се Норийн. Дойде от село. Беше ужасна. Пагубно ми повлия… Страхотна пуританка! Религията в Източна Англия е нещо много силно, както знаете. Не мога да си обясня защо никой не я възпря, не й попречи да ме покварява. Може би родителите ми не забелязваха нищо… През цялото време тя ми натякваше за богатството на нашето семейство, за това, колко грешен е баща ми, задето е толкова богат, за лихварството и големите му лихви, за спекулациите, за несправедливите дялове, за нечистите сделки на фондовата борса, а аз само слушах и попивах всичко. Веднъж, когато ме заведе на църква, имаше проповед по онзи текст от Библията, където се казва, че е по-лесно камила да мине през иглено ухо, отколкото богат човек да влезе в царството небесно[4] — но самата проповед беше съвсем абсурдна, уж че Христос не искал да каже това, а игленото ухо не било иглено ухо, а според една староеврейска поговорка — порта в стените на Йерусалим, затова през нея можели да минат камили или поне малките им, макар че трябвало малко да се поприсвият — същинска каузистика, това бе цялата работа, но за мен тази проповед беше нещо като… пътя до Божия гроб, сякаш ме осени ледена небесна светлина и аз прозрях живота — едно безкрайно увъртане, измятане, присвиване и самоизвинение, стремеж да се наредим някак си под божията милост, ала без да платим нищичко за това — и като се връщахме, попитах Норийн какво мисли за тази проповед, а тя презрително изсумтя и погледна надолу към мен — тогава бях много малка, не повече от осем години, — каза, че ако искам, мога и да повярвам на цялата тази измишльотина. Беше ужасна жена, тази Норийн. Но беше права.

— Излиза, че не е трябвало да я допускат до такова малко дете — рече той.

— Да, може би не е трябвало. Но въпреки това тя беше права. Можеш ли да извикаш: „Моля те, аз съм още малко дете“, когато прозираш истината и тя те пронизва до мозъка на костите ти?

— И все пак това е твърде чудноват начин да стигнеш до истината.

— Да, но на мен така или иначе ми е било съдено да бъда особнячка… И в това, и във всичко останало. Особнячка в очите на нормалните.

— Но вие не мислите, че сте особнячка, нали?

— Разбира се, че не. Знам, че съм права. Но не съм и толкова ненормална, че да не забелязвам какво си мислят другите за мен.

— И на Норийн ли трябва да благодарите за това, което сте?

— Не, не само. Има и други неща. Беше много интересно, знаете ли, когато се върнахме вкъщи онази неделя, след камилската проповед, за какво, мислите, говореха моите родители на обяд? За застраховки. Някъде наблизо беше станал обир, ограбили много неща — картини, сребро — и баща ми казваше на майка ми, че си заслужава човек да се застрахова, защото рискът да бъдеш ограбен е много голям. Той обожаваше подобни разговори. Майка ми не слушаше, тя никога не слушаше, но аз слушах. И си спомням, че наведена над печеното, се заклех пред себе си, че никога нищо няма да притежавам, за да не се страхувам, че ще го загубя. Беше тържествен обет. След обяда се качих в стаята си и съчиних една специална молитва към бога — нямаше такава, която да ми върши работа, затова взех по малко от много молитви и ги съединих, като писмото на Кристофър всъщност — после излязох в градината и се заклех под едно дърво, което смятах за свещено. Така почна всичко.

— А изпълнихте ли клетвата в живота?

— О, не знам… Раздадох малко пари, но това е нищо. Все още има неща, с които не ми се иска да се разделям. Например децата. Не е ли жестоко? Как човек е принуден постоянно да иска разни неща.

— Това са майчинските ви задължения — уточни той.

— Да — съгласи се тя, — точно за това става въпрос.

— Децата си няма да загубите, не се тревожете.

— Смея да се надявам. Но ме измъчва самата мисъл, че може да се случи. Стигат ми всекидневните страхове за тях.

— Бих искал да ви видя — каза той, — не обичам разговорите по телефона.

— Едва ли ще ви харесам в момента. Не изглеждам много добре. Косата ми е увита в кърпа, когато звъннахте, тъкмо бях я измила. Но непременно елате да се видим някой път.

— Може ли?

— Ще бъде много мило от ваша страна.

— Тъкмо напротив. От ваша страна ще е любезно.

— Кога ще дойдете? Утре?

— Не, утре няма да мога. — Той се поколеба, но после призна. — Не мога, защото жена ми се връща от Америка.

— Да, разбирам. Няма да бъде удобно — тя възприе свободно извинението му, без да се смути, но и без да пропусне намека, факта, че бе споменал съпругата си във връзка с нея. Като самотна жена трябваше да бъде наясно с езика на намеците. После деликатно, внимателно, без да пристъпва в неудобната територия, го попита. — Тогава кога ще бъде възможно?

— Бих могъл да дойда вдругиден — каза той, като си спомни, че вдругиден има дело в Саутхамптън и че няма да го очакват вкъщи точно в определен час. — Вечерта.

— Вечерта, чудесно. По кое време ще дойдете?

— Не съм съвсем сигурен, веднага щом се освободя. Целия ден ще бъда в движение и ще мина да ви видя на път за вкъщи.

— Да — каза тя. — Добре. А сега, предполагам, че трябва да ви оставя, за да си легнете.

Той, разбира се, се съгласи, но преди това й даде телефонния номер в кантората си, после учтиво си пожелаха лека нощ и прекъснаха разговора. Саймън наистина си легна, но не престана да мисли за нещата, които му бе разказала Роуз Василиу.

Бележки

[1] Район в покрайнините на Лондон, влизащ в пределите на т.нар. Голям Лондон — Б.пр.

[2] Едни от най-реномираните английски частни колежи. — Б.пр.

[3] През 1959 г. Кипър извоюва независимост от британското колониално владичество. — Б.пр.

[4] Новият завет. Евангелие на Св. Матей 19:24. — Б.пр.