Маргарет Драбъл
През иглено ухо (30)

На следваща сутрин Саймън седеше и чакаше Роуз. Междувременно правеше и други неща, но главно чакаше. Тя беше позвънила на секретаря му в девет, за да съобщи, че ще дойде към обяд, и той й бе определил час — единадесет и половина.

Пристигна на часа, поканиха я, тя застана на вратата, като се оглеждаше наоколо и стискаше в ръце някаква папка. Опитваше се да бъде общителна и непринудена. Кому беше нужно това?

— Значи тук работиш — каза тя, като разглеждаше писалището, кожените столове, продълговатите папки с дела, досиетата и кутиите, червената лента, с която спретнато бяха вързани белите книжа, строгите кафяво-червени очертания на предметите в стаята. Седна малко сковано и добави: — Хубав кабинет.

— Мислиш ли?

— Ами да, на теб не ти ли харесва? Какви са онези бележки по стените?

— О, това-онова — каза той, като погледна изрезките печатан текст и ръкописните бележки, поставени в рамки. Не обичаше картини. — Просто някои мисли, които са ми харесвали.

Тя сложи папката си на писалището, стана, отиде до стената и се зачете в една от записките: това беше откъс от обвинителна реч от члена на Върховния съд лорд Скрутън, писана през 1920 година, която Саймън бе преписал още докато беше в Оксфорд и оттогава не я сваляше от стената. Откъсът гласеше:

„… Навиците, към които сте приучени, хората, с които сте свързани, водят до формирането у вас на определени идеи, чиято природа е такава, че когато се сблъскате с други идеи, вие не можете да ги прецените правилно и точно, както бихте желали.

Днес това е една от големите трудности на работника. Той казва: «Къде са вашите безпристрастни съдии? Те всички се движат в кръговете на нашите работодатели, получили са образование и възпитание, в тяхната среда и на техния език. Как тогава един трудов човек или профсъюзен член може да очаква безпристрастно правосъдие?». Понякога е много трудно да бъдеш сигурен, че си заел напълно безпристрастна позиция между две спорещи страни, когато едната е от твоята класа, а другата — не.“

Роуз го прочете внимателно. Той бе свикнал с тази забавена тактика при работа с клиентите.

— Добре казано — заяви тя, като седна отново, — много добре казано.

— Затова съм го окачил.

— Кой е бил Скрутън?

— Съдия. Добър съдия.

— Да.

Той я погледна изпитателно, изглеждаше уморена и унила. Кой знае защо, му се струваше много естествено това, че са седнали така — един срещу друг до неговото писалище: като че ли това бюро винаги е било между тях. Негов ред бе да говори:

— Така, какво се е случило?

— Не знам какво да кажа.

— Хайде, сигурно има нещо.

Отговорът й струваше голямо усилие:

— Пак за това дело — започна тя. — Не мога повече. Стига. Искам да се откажа…

— Какво искаш да кажеш, как да се откажеш?

— Точно това, което казвам. Не мога да продължавам да се боря.

Той се замисли за миг:

— Но то не е твое дело. Негово е. И ти не можеш да го прекратиш. Той трябва да го направи.

— Но той няма да го прекрати. Затова се налага аз да го сторя.

— Ти не би могла.

— Напротив, ще мога. Измислих един начин… Мога да му дам децата. Това няма да е незаконно, нали? Просто ще кажа, че може да ги вземе, и тогава той ще прекрати делото, нали така, защото няма да има за какво да настоява повече. И ако получи децата, аз няма да имам претенции за тях, всичко ще се уреди, нали?

Той беше така смаян от това неочаквано заявление, че започна да си рисува фигурки върху попивателната хартия.

— Какво, не съм ли права, няма ли да се уреди?

В главата му се гонеха такива страшни мисли, че той не смееше да вдигне очи и да я погледне: че е полудяла, че никога не я е било грижа за децата й, че е замисляла заговор, за да се избави от тях, че е в тайно споразумение с Кристофър по финансови съображения. Най-сетне натегнатата тишина го принуди да каже нещо:

— Но защо трябва да го правиш?

— Защото не мога да понеса всичко това, не мога да продължавам така. Мъчих се да намеря изход. Главата ми щеше да се пръсне, но друг начин няма. Не ме гледай така, това е единственият изход. Те ще бъдат добре с него, все пак той им е баща, а пък аз ще ги виждам от време на време, надявам се, ще им позволява.

— Но защо, за бога? — повтори въпроса си Саймън, след като дойде на себе си. — Защо, за бога, решаваш толкова внезапно? То е невъзможно и напълно изключено, господи, как можа да си помислиш такова нещо?

— О, не зная, много неща ми повлияха и никак не е внезапно. Опитах се да свикна, да се науча да приемам нещата такива, каквито са, но не можах. Вчера моите адвокати ми изпратиха копие от писмените показания на Кристофър, те са ужасни, съкрушителни.

Тя извади някакъв документ, побутна го на бюрото към него и покри лицето си с ръце. Иззад тях промълви:

— Знам, че си видял Кристофър, Емили ми каза, зная и какво може да ти е говорил, знам защо не ми се обади след това. Реших вече и всичко съм написала. Трябва да се науча да отстъпвам, трябва да се науча на това. Толкова е трудно, тежко, но няма друг начин. В края на краищата той им е баща и аз зная, че той е здравомислещ човек, а аз съм луда. Тогава какво мога да кажа в своя защита и какво мога да направя? Заминавам, напускам страната.

— Ти не можеш, не можеш да направиш това.

— Защо да не мога?

— Заради децата, трябва да мислиш за тях.

— Слушай — каза рязко тя, като се изправи на стола си, свали ръце от лицето си и го погледна свирепо, — слушай какво, няма никакъв смисъл! Аз ще го прекратя това дело. Отказвам се от него, оттеглям се. Достатъчно престъпления съм извършила. Не мога да стоваря на плещите си още едно.

— Но, Роуз, милото ми момиче, Роуз, ти си в правото си, ах, глупава жена! Не ти вършиш престъпление! Ако някой въобще го върши, това е той, ти само се защитаваш, не е престъпление да се защитаваш.

— Престъпление е, престъпление — отвърна тя с писклив, пронизителен глас, — аз не мога да го извърша. — Стана и закрачи напред-назад. — Не мога. Трябва да отстъпя. Трябва да отстъпя или ще умра, знам го. Няма правилно и грешно! Е, хайде, защо не прочетеш показанията му, прочети ги.

— Не желая — каза той. — Слушай, Роуз, успокой се.

— Не мога, не мога, не мога — повтаряше тя и не спираше да се разхожда.

— Не искам да ги прочета, защото ти имам доверие. Виж какво, аз може би не те познавам добре, но те познавам достатъчно. Разбира се, всеки въпрос има две страни, на мен ми е известно, че адвокатите на мъжа ти добре ще подготвят делото му, това им е работата в края на краищата, но аз или който и да е друг не съм длъжен да вярвам в това, което казват.

— Но аз вярвам — рече тя, като спря и се обърна към него. — Аз, самата аз, и точно в това е работата. Той е прав, разбираш ли, прав е! Аз съм безнадеждна майка, знам си го, дребнава, побъркана егоистка, той е прав във всичко за мене, как мога да се защитавам, когато е прав?

— Чуй ме, Роуз. Седни. Моля те, седни. Така, сега е по-добре. Чуй какво искам да ти кажа. Достатъчно те познавам, за да знам, че ти си много добра майка. Знам достатъчно и за Кристофър, за да съм уверен, че той е опасен човек, предварително е подготвил всичко, знае как да те хване натясно, това се вижда, само че ти не бива да го слушаш! И никой съдия няма да го слуша. Това дело е несъстоятелно. То е нелепо, не мога да понеса да те гледам в такова състояние за едно дело, което просто не съществува. Като си помисля за други дела, на които хората са призовани да отговарят и го правят, повярвай ми, не обръщай глава, твоето дело е глупаво, чиста глупост.

— Но дори ако делото продължи и аз го спечеля, какво ще правя по-нататък?

— Ще продължаваш да си живееш както досега. Точно по същия начин.

— Не виждаш ли, че и това не мога. Не бих могла да живея, ако му причиня такова нещо.

— Ти не му причиняваш нищо.

— Напротив. Аз му разбих живота, съзнавам го. Аз разрушавам всичко край себе си. Не мога да продължавам така. Ще се махна…

Той не проумяваше как е възможно да говори сериозно такива неща, макар че очевидно беше искрена. Ала не знаеше и как да се оправи с нея. И преди я беше виждал отчаяна, редовно, дори твърде често я бе виждал обляна в сълзи, но сега тя не плачеше, бе отишла много по-далеч, вече не гледаше на себе си отстрани с чувството, че се забавлява, както друг път: очите й бяха втренчени напрегнато, пръстите й — конвулсивно свити, лицето й беше съвсем бледо и чертите му — силно изострени от чувствата, които я разкъсваха отвътре, цялото й същество беше като хванато в клопка, вцепенено. Затова той не се опита да я убеждава, а хвърли в лицето й очевидната истина.

— Ти не можеш да оставиш тези деца! Това е немислимо. Не си способна да го направиш.

— Така си мислех и аз — каза тя, като отново скочи на крака. — Мислех си, че това решава всичко, че то е единствената истина. Не мога да ти опиша каква агония изтърпях, след като се убедих, че друг изход няма, защото това беше за мен мъртва хватка. Както преди развода, само че по-лошо. Като в капан, в яма, по изопнато въже, където и да стъпиш — ще загинеш… И все пак — не където и да стъпиш. Защото, ако му дам децата, ако го направя, тогава за мен има изход. Ще разкъсам мъртвата хватка, ще бъде друго, няма да съм в тази клопка! И това е всичко, което мога да направя. Само тази стъпка. Не мога да издържам повече да стоя неподвижна.

— Сигурно има и други неща, които можеш да направиш.

— Да се върна при Кристофър. Да си сменя жилището. Ще се стигне до същото. Друго няма. Единственото нещо, което мога да направя, е това. Съвсем просто е. Или аз вземам децата, или той, или и двамата. За мен е непоносимо да ги задържам повече. Той направи това невъзможно. А да се върна при него, е също толкова невъзможно. Така че отговорът е един.

— Не мислиш ли за някакъв компромисен изход — попита Саймън, като тайно хвърли поглед на показанието. — Да си смениш жилището, например?

— Как мога да го сменя? Цялото ми същество е там.

— Случайно е, че е там.

— Да, случайно е. Така е. Но е така. Можеш ли да си представиш мен в хубава къща в някой хубав район? Можеш ли да си го представиш? — Докато казваше това, тя гледаше през прозореца, после изведнъж се обърна пак към него и заяви решително: — Не, не мога да си позволя това дело. Не мога дори да платя на адвокатите си. То ще ме разори. Не мога да си позволя да се защитавам. Нито финансово, нито психически, никак не мога да го посрещна. Ще трябва да се махна. Това е всичко, което ми остава. Не мога да бъда полезна, значи ще трябва да замина.

Той бе зашеметен от нейната нелепа, отблъскваща логика. Поиска му се да й предложи да се омъжи за него сега, в този час. Дори си помисли дали да не й падне на колене. Но вместо това каза:

— Виж какво, Роуз, ти не бива да се предаваш толкова лесно. Защо не опиташ да говориш с Кристофър за всичко това? Или аз да се опитам да говоря с него вместо теб? Той едва ли се стреми към такъв изход, едва ли е искал да ти причини такива страдания. Та той няма да знае какво да прави с децата, ако му ги дадеш.

— Не бива да говориш с него — заяви тя. — Моля те. Аз го познавам, той е непреклонен като мен, никога няма да го убедиш да промени решението си. Той е категоричен, отсича и край. И щом е казал, че ги иска, ще направи така, че да ги получи. Също като с развода. Не ме искаше, мразеше ме, ала не ме пускаше. Ще ги вземе от мен, ще ги вземе, независимо дали ги иска или не.

— Но нима не разбираш — повтори той с нотка на раздразнение в гласа, — че в страната няма съдия, който да вземе такова решение.

— Да, разбира се — каза тя, взирайки се в него с една загадъчна, налудничава, вироглава и надменна усмивка, ужасяваща с неестествената си самоувереност, — разбира се, но аз ги давам, давам ги.

Стоеше пред него бледа, в странно озарение. После, също тъй внезапно, изстена, взе да мята глава насам-натам, вдигна ръце към косата си и я заскуба. Той скочи на крака, заобиколи бюрото, отиде при нея, взе ръцете й и почна кротко да й говори: ръцете й бяха стегнати като тънки пръчки, косата й, там, където я бе дърпала, седеше на буци, тя отсъстваше духом. Саймън хвана здраво ръцете й през мушамата за дъжд, побутна я към стола и я накара да седне. Тя залитна тромаво като разглобена, ставите на краката й се прегънаха под неговия натиск като острие на джобно ножче. Той стоеше до нея, сложил ръка на рамото й: Роуз се взираше с невиждащ поглед някъде пред себе си. Саймън не знаеше какво да прави с нея, тя не беше на себе си. Би й предложил да пийне нещо, ако имаше какво, но не можеше да рискува да я остави сама в стаята и да излезе да потърси, така че не правеше нищо — само стоеше пред нея и се мъчеше да измисли какво да й каже. Чувстваше се безпомощен, нищо не можеше да й предложи, тя бе отхвърлила аргументите на здравия разум, а той не можеше да я следва в бълнуванията й. Какво виждаше с тези празни очи?

Каквото и да виждаше, не можа да му разкаже, защото телефонът иззвъня. Бе помолил момичето да не го свързва с никого, но сега не можеше да го остави да си звъни. Беше Джеферсън, който искаше да го види, било спешно. В момента не мога, зает съм — каза Саймън, но докато се опитваше да обясни, че ще дойде по-късно, Роуз се изправи и почна механично да приглажда косата си, готвейки се да си тръгне. Преди да успее да затвори телефона, тя вече беше на вратата и я отвори. Оттам се влизаше в другата канцелария, секретарят гледаше.

— Не си отивай — каза той. — Не си отивай още. Сигурен съм, че има нещо, което може да се направи.

— Няма — рече Роуз унило, — съжалявам, че те обезпокоих. Извини ме.

Не можеше да направи сцена, не можеше да я задържи. Тя се усмихна със застинала усмивка и каза:

— Довиждане.

Той би обвинил всеки друг на нейно място, че се възползва от безпомощността му.

— Довиждане. Надявам се, че ще ми се обадиш, преди да предприемеш каквото и да било.

— Да, да — каза тя отсъстваща, — разбира се.

И си тръгна. Саймън гледаше след нея, после отиде до прозореца и я видя как пресича вътрешния двор. Разстоянието между тях се увеличаваше болезнено, а тя все повече се смаляваше и избледняваше пред погледа му. Можеше да я върне, да я повика обратно, главата му не го побираше как я бе оставил да си замине! Но неумолимо и невъзвратимо тя ставаше все по-малка и изчезваше. Не, не беше само зримо впечатлението, че си отива — тя се свиваше и изплъзваше и от ръцете му, също както костеливото й рамо бе хлътнало преди малко, като мъртва птица под дланта му. Той я бе предал, нищо не направи, за да й помогне, и сега тя вече завиваше зад ъгъла с провесена около китката си чанта от изкуствена кожа, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, и наведена напред глава, като че се бореше с несъществуващ вятър. Прегърбена и затворена в себе си. Той познаваше тази походка — знак за напластена болка, свиване при сблъсък с враждебно обкръжение. Същата като неговата походка.

Денят беше студен за юни. Ръмеше лек дъжд. Той продължи да гледа през прозореца и след като тя се изгуби, с изненада установи, че от дърветата не падат листа, въпреки че светлината беше есенна. Спомни си за Великден, за снега в Корнуол и за мъжа, който приличаше на Кристофър и носеше дете на раменете си в засилващата се виелица, спомни си за Роуз и Емили, за децата им, които тичаха по потници, за пилетата и креслото. Беше петък, на следващия ден беше Света Троица — още един нежелан празник, и точно за това Джеферсън бе поискал толкова не навреме да се посъветва с него — имаше някакво дело, на което сигурно трябваше да отдели внимание през почивните дни. Ако не беше позвънил точно в този момент, може би щеше да му дойде на ум някаква спасителна дума. Вероятно щеше да му се удаде да я задържи при себе си, щеше да се намери начин да я убеди? Вероятно, вероятно. Но никак не беше сигурно… Колко е ужасно, помисли си внезапно Саймън, че децата се раждат от двама родители, те принадлежат на двама души с еднакви права, че не произлизат ей така в цял ръст от ума на един, както е произлязла Атина от Зевс. Каква отвратителна грешка на еволюцията — човек придава такова голямо значение на своята самоличност, а за да оцелее, е обречен на раздвоено съществуване. И той като Роуз не можеше да си внуши, че децата са само нейни. Спомни си как се смееха в колата с Кристофър и как по-късно гордо описваха нейните всевъзможни приспособления. И самият Кристофър, останал сам, кроящ тайни планове, хитри ходове в законната игра, която бе подхванал, полагащ напразни усилия да си възвърне една грижа, която му бе отнета. Той се сети за Соломоновата присъда. Един съдия от отдела за особени дела, изпаднал в отчаяние от някакво неразрешимо дело, бе призовал духа на Соломон: любезни, прастари, учителю, казал той, аз съм в окаяно положение и нямам твоята мъдрост… а после вестниците му се присмиваха за решението, което бе взел в мрака на безизходицата. Но някакво решение все пак трябваше да се вземе. Така Роуз, може би като истинска майка, искаше да пусне децата си и да ги остави в тебеширения кръг, неспособна да се съпротивлява срещу съперничещата й сила.